Поредица на "Преса" - Карнавалите по света

На „Марди гра“

Показваш бюст, печелиш герданче

Магдалена ГИГОВА

 

Карваналът „Марди гра“ се празнува от 1699 г. от католиците в почти целия свят - от Германия, Франция, Чехия и Белгия през Еквадор чак до Австралия. Но официалното му местоположение е в Ню Орлиънс. С „мазния вторник“ се отбелязва началото на големия великденски пост и тогава е кулминацията на карнавала. Няколко седмици преди празника домакините трупали продукти за вкусни и тлъстички ястия, за да ги поднесат на масата заедно с ароматните печива. Впрочем името на карнавала на френски означава точно това - Mardi Gras е „мазният вторник“.

Единственото условие на шумната веселба е да завърши точно в 12 ч. вечерта. Ако карнавалът продължи дори секунда повече и настане Пепелната сряда, душите на празнуващите ще паднат в лапите на дявола. Това суеверие е свързано с красивата легенда за красавицата Роз и възлюбления й Габриел. Според преданието хубавата Роз Латюлип отишла на „Марди гра“ с приятеля си, но в момичето били влюбени много местни младежи, които люто ненавиждали Габриел.  Затова когато започнали танците, ухажорите съперници го прогонили. Но той не напуснал обиден, ами се притаил в ъгъла, без да сваля очи от любимата си. Сърцето му било пълно с ревност и гняв.
Малко преди полунощ на дансинга се появил чаровен непознат. Той измъкнал Роз от тълпата поклоници и я завъртял в страстен танц. Габриел бил толкова огорчен, че се заврял в най-тъмния ъгъл на близката уличка, а оттам наблюдавал танците истински дявол с рога и копита - придружител на самия Сатана, непознатият, който танцувал с Роз. Времето минавало, тя танцувала в забрава, а стрелките на часовника наближавали 12 през нощта. Сатаната ликувал - още миг и душата на момичето щяла да стане негова завинаги. Но няколко секунди преди полунощ Габриел се втурнал и изтръгнал любимата си от прегръдката на непознатия. След тази случка „Марди гра“ започва във вторник сутринта и веселбата завършва секунди преди да настъпи сряда.
Традицията на карнавала в САЩ идва заедно с първите френски колонисти (по онова време Луизиана е под тяхно владичество). Те го празнуват през 1740 г., за да покажат на жегата, влагата, комарите, блатата и индианските набези, че нямат намерение да си ходят и ще оцелеят, въпреки всичко. След идването на испанците празникът е забранен, но местните жители се вдигат на бунт и добиват връщането му. 
Столица на пешеходните и конните паради е Ню Орлиънс. За първи път празникът е отбелязан през 1857 г. като забавление за богатите граждани. Официалните цветове на парада са зелен, виолетов и златен. Те са вписани в устава на карнавала и означават вяра, сила и справедливост. Всеки гост е задължен в облеклото си да има поне един от тях. 
През 1872 г. великият руски княз Алексей Романов посещава карнавала заедно със своята възлюбена, актрисата Лидия Томсън. В негова чест домакините организират избор на „Крал на карнавала“. Идеята се харесва на хората и до ден днешен процедурата се повтаря.
За повече от век и половина „Марди гра“ е бил отменян едва десетина пъти заради епидемия от жълта треска през 1870 г., гражданската война и двете световни. Африканската общност в Ню Орлиънс си правела паралелен карнавал от 1909 г. През 1949-а короната на крал на шествието получава прочутият Луис Арстронг. През 1960 г. на участниците в зулу парада разрешават за първи път да минат по централните улици. Преди това се свирали по задните сокаци в черните квартали.  
Събитието се слави и със своята торта „Марди гра“. Тя се продава само в сезона на карнавала. Сладкишът е плетен и представлява нещо като козунак с много канела, покрит със зелена, виолетова и златна захар. В едно от печивата е поставено пластмасово бебе. Който го открие - купува следващия сладкиш. Карнавалът добива световна известност, когато през 1938 г. журналисти от списание „Лайф“ разказват как един американски град е съхранил старинната си традиция на изискан разврат и успявал да се весели дори в годините на Голямата депресия. Парадът на Бакхус е посветен на порочните развлечения - карти, пиене и жени, а индианският парад изкарва всички на улицата с пищните си карнавални костюми, отличаващи се с изисканост и великолепие.
В наши дни главното действие на „Марди гра“ се развива във Френския квартал на Ню Орлиънс (Vieux Carre) на Бърбън стрийт, макар правилното произношение да е „Бурбон“ - по името на френската кралска династия. Тук царства великият джаз, музикантите надуват бузи, сякаш от това им зависи животът, върху тълпата се сипят конфети и серпантини, а количеството красавици на квадратен сантиметър е по-голямо, отколкото на кастинг в Холивуд. Тук карнавалът се превръща в пиршество за очите на воайорите. Само в този ден момичетата по съвършено непонятни причини заголват гърдите си и срещу това получават евтини пластмасови гердани, които мъжете им поставят на шиите. За да получиш най-ценния трофей на „Марди гра“ - кокосов орех, метнат от кортежа, трябва да бъдеш забелязан от „хвърлящите“. Заради това по време на карнавала на Бърбън стрийт младите жени разкъсват блузите си в екстаз на границата на психозата. Ню Орлиънс е единственото място в света, къдете евтините дрънкулки предизвикват у съвременните жени същия възторг, както у туземките по времето на Колумбовото нашествие.

Макар основното шествие да се точи по Бърбън стрийт, местните жители се кълнат, че най-добрите гледки са откъм Гардън дистрикт  (Garden District) и Чарлз авеню (St. Charles Avenue), но ключовите места са заети четири часа преди парада. Рекламното лого на Ню Орлиънс е: „Това е градът, който не можеш да забравиш“. В особена сила слоганът важи за „Марди гра“. Шествията са наистина незабравими. Първо дефилират оркестрите, общо над 5000 музиканти, които свирят от джаз до рап. Следват ги платформите. Всеки карнавален клуб си е избрал различен сюжет и платформите са като движещи се скулптурни групи или живи картини по дадена тема. Накачулените върху тях участници хвърлят на зрителите бонбони, изкуствени дублони или мънистени гердани. В историята е останала 1968-а, когато композицията „Левитан“ е била превозвана от десет двойки камиони. Тогавашната й цена - 850 000 долара днес е равна почти на милиард. В наши дни ураганът Катрина и икономическата криза са намалили разходите за сметка на въображението.

Голата сребърна жена и голите партита

 

Както голият каубой китарист стана такава забележителност на Тайм скуер в Ню Йорк, че реши да се кандидатира за президент, така и сребърната жена на „Марди гра“ е повече от институция. Голото, боядисано в сребърно тяло на жена само по оскъдни прашки позира за снимки (срещу заплащане), но и служи като таен пътеуказател. Само тайнствената дама може да ви прошепне тайните адреси на покварата в града. Една от тези посоки са голите партита. На тях се влиза само с покани. Неофициално те са един от начините, с които измамниците обират парите на туристите - улични продавачи на силни усещания продават поканите за тях срещу суми от 100 до 400 долара. Само дето пропуските изобщо не са валидни. Но партитата наистина съществуват, обаче на тях се случват неща, които не могат да бъда публикувани, дори гарнирани с голяма червена точка.

 

Поредица на "Преса" - Великите български любови на ХХ век

Композиторът на „Лили Марлен” зарязва четири деца заради българка

Ива Ваня е звезда на немското кино. Отблъсква ухажването на министъра на фашистката пропаганда Гьобелс

Магдалена ГИГОВА

Животът може да се живее леко и на сцената, и на село - стига до теб да е мъжът, който те обича. Това казва българката Иванка Янакиева, записана в историята на немското кино като актрисата, танцьорка и певица Ива Ваня. Красавицата го знае най-добре, защото се омъжва за сина на един от най-богатите хора в Германия, едва не става херцогиня, но голямата й любов е създателят на песента „Лили Марлен” – Норберт Шулце. Заради него тя отблъсква домогванията на Гьобелс, което е крайно нездравословно по времето на хитлеризма. Но коя е жената, на която е посветена една от най-популярните песни в Германия през 30-те години на ХХ век „Цял Берлин ми се покланя, аз съм българката Ива Ваня”?

Тя е единствената нашенка оставила забележима следа в европейското нямо кино. Животът й е изпълнен с премеждия и приключения, любовни страсти и драматични обрати, дарове и удари от съдбата.
Иванка е родена през 1905 г. под опашката на коня. Буквално. Болките на майка й започват на пътя София-Карнобат и бебето изплаква на прашното шосе до коня с каруцата. Баща й е толкова потресен, че съпругата му не го е дарила със син, че не й говори две седмици. За да преглътне някак позора той дълго време облича дъщеря си като момче, стриже я нула номер и се обръща към нея с „Ваньо”. Бащата карал Ваня да стои с тежки речници под мишница за хубава стойка. По-къснно аристократичната осанка й осигурява роли в киното. Нароченото за син момиче е на седлото още от бебе. Ива Ваня печели всички състезания по езда в Германия и участва в Олимпийските игри през 1936 г.
Строгият й татко е върл противник на „развратът, наречен кино”, но екранният вирус е заразил безвъзвратно дъщеря му. Голямата й мечта е да участва във филми. По онова време за Мека на европейското кино се смята Берлин, където студията УФА бълва стотици ленти, заснети от най-прочутите режисьори. Единствен съюзник и поддръжник на Ваня е майка й, която успява да спести 100 долара. Една сутрин прилежната дъщеря изпраща баща си на работа, след което грабва куфара и хваща влака за Берлин. Иванка Янакиева е на 17 г., не знае нито една дума немски, но е абсолютно убедена, че когато я видят режисьорите ще ахнат и ще се редят на опашка да я снимат. В главата й се върти като мантра на успеха "Искам - значи ще стане. Искам - значи ще постигна всичко. Искам - ще стана киноактриса, искам - ще остана в Берлин. Което искам - ще стане!"Екзотичната й красота наистина е забелязана, но очевидно не попада на правилните режисьори, защото

всички предложения към нея са неприлични

Строгото възпитание не й позволява да приеме нито едно от тях. Амбициозната Ваня започва да работи какво ли не, за да си плаща курсовете по танци и уроците по немски. В "Романското кафене", в което мие чинии, вижда за пръв път Бертолт Брехт, Макс Райнхард, Андре Жид, Владимир Набоков. Вродената грация й помага на дансинга, но немският все още й куца, когато събира кураж за среща с директора на „Гондел”, един от големите театри в „Берлин” – Паул Лени. Младежкото й очарование е толкова завладяващо, че той само се усмихва на безумната фраза "Моля, мен помогнете някой филм", която успява да скалъпи. Лени й дава адресите на няколко известни режисьори в комплект с визитката си вместо препоръка.
Бъдещата звезда цели месеци тропа по вратите на студиата, подава „вълшебната” картичка и постепенно усъвършенства ненодялания си немски "Аз актриса, аз добра. Моля роля да дадете!".

Известният режисьор Робърт Вине, първомайстор на германския експресионизъм, решава, че свежият й типаж е подходящ за ролята на наивна 16-годишна девойка във филма му „Имах един приятел”. Той излиза на екран през 1924 г., а неин партньор е Карл де Фогт, суперзвезда по онова време. Присъствието й на екрана е като фойерверк. Българката тутакси промена труднопроизносимото Иванка Янакиева на Ива Ваня и не след дълго вече я определят като „Новата Дива на немското кино”. Красавицата влиза от филм във филм и от бедна емигрантка се превръща в тачена актриса.
Аристократи, бизнесмени, актьори, режисьори, продуценти я преследват, за да поставят света в краката й. Ива отклонява поканите с аргумента, че се е посветила на кариерата си, но един ден след поредната филмова премиера в гримьорната й с букет нахлува арийската версия на Аполон – висок, красив, рус и синеок, студент по право. Ваня се влюбва от пръв поглед и изобщо не изпитва нужда да погледне втори път. Георг, както е името на възлюбления й, за нея е готов на всичко. Романтичният германец я кани на кафе със специална покана, написана на кирилица. Цяла година Ива Ваня не подозира, че нейният любим русокоско е богаташки син. Той й предлага брак, но в картинката се вклинява баща му – един от най-големите германски индустриалци – магнатът д-р Щилке, който е уредил за сина си женитба с аристократка, за да подсили богатството с благородническа титла.
Младите влюбени нехаят. Георг нарича Ива „Сладоледената фея” и я носи на ръце. Решават да се венчаят тайно в Лондон. Двамата действително сключват брак, но не знаят, че в Англия са неотлъчно следени от шпиони на индустриалеца. По негова заповед те анулират документите за женитба и когато се завръщат в Германия младоженците се оказват закононарушители. По онова време съжителството без брак е забранено. Полицията ги разделя насила. След дълга съпротива Георг избира парите и честта на фамилията пред актрисата и зарязва Ваня обляна в сълзи. Друга версия обаче твърди, че актрисата хваща красавеца в изневяра. Въпреки това се остават приятели. Дори по-късно си общуват семейно, когато Ваня се омъжва. Георг е предпочитаният й партньор за бридж.
Ива среща Фридрих, кронпринц на Хайлигедам, внук на Великия херцог на Мекленбург-Шверин. Фриц е лудо влюбен, представя българката във висшето общество. Бурният им роман обаче трае само 20 дни. Ива се увлича по окултното. Тя е опитен нумеролог, гледа и на карти. Един ден на шега решава да врачува на Фриц и е ужасена – вижда загадъчна и насилствена смърт. Няколко дни по-късно Фридрих е намерен удавен недалеч от семейния замък. Ваня решава, че е прокълната, че Бог нарочно й отказва любов. И се опитва да удави мъката в работа.
Германия е залята от пощенски картички с нейния образ. Усмивката на Ваня е нарицателно, прическите й се копират от младите момичета. Българката става и „Мис Берлин” през 1930 година. Тогава „Берлинер цайтунг" пише: „Най-красивата столичанка е българката Ива Ваня. Тя

печели луксозен „Мерцедес бенц” кабриолет

Ива остава вярна на марката през целия си живот. В младостта си минавала бавно, за да предизвиква възхищението на почитателите си, а на 85 шпори колата с бясна скорост.

По същото време еротичната дързост е мярка за новаторство в изкуството. Ваня смело се съблича пред обектива. На някоя от актовите снимки я сравняват с Венера Милоска. Актрисата не престава да снима с най-големите звезди в предвоенна Германия. Много от тях са евреи или чужденци. Късметлиите са принудени да напуснат страната, останалите отиват в концентрационни лагери. Гьобелс е голям почитател на българката, вестниците са пълни със снимки как й целува ръка. Лично нацисткият идеолог й предлага голямата чест да смени гражданството си с немско. Ваня му казва в очите: "Никога не съм се срамувала, че съм българка. Точно обратното - навсякъде го афиширам. Няма да се откажа от националността си!".
Навлизането на говорящото кино не само не спира кариерата на Ива, ами й дава възможност да покаже, че е овладяла до съвършенство немския език и че има богато нюансиран, мощен и добре школуван глас. Някои от филмите, в които участва, са показвани и в България - „Дворцов концерт“, „Той ли беше на третия етаж“, „Отпуска срещу честна дума“. В тях не само играе, но и пее. С еднаква лекота изпълнява оперни арии и модни шлагери. За нея създават песни най-известните композитори в Германия. Така съдбата среща Ива Ваня с голямата й любов - Норберт Шулце. Той е един от най-прочутите автори на филмова музика, но шумно влетява в студиото, когато Ива записва плоча и проваля работата й. Младият мъж е с къси кожени панталонки и вбесената актриса иронично го пита „Ти какво бе, да не си някой клоун от цирка?!"
Шулце е като поразен от гръм. Изобщо не чува какво му говори, гледа само Ваня. Тя е на 34, а той на 29, женен с четири деца. Норберт подава молба за развод и започва упорито да преследва българката. Следва я навсякъде, седи на съседната маса в ресторанта и отчаяно я наблюдава, по цели нощи виси под прозорците й, заплашва, че ще се самоубие... Докато един ден тя не го кани да се качи в жилището й. Не след дълго се женят. Раждат им се двама сина, които наследяват талантите на родителите си – единият става филмов режисьор, а другият - композитор. С идването на децата, Ива Ваня доброволно се отказва от киното. Норберт Шулце остава в историята като композитора на „Лили Марлен”, а Ива Ваня като първата изпяла я на немски и на български. Макар да се води създател на най-популярната армейска песен Норберт не е любимец на министъра на фашистката пропаганда Гьобелс. Нацистът от години въздиша по Ива Ваня и въпреки че често я кани с жена си Магда на приеми, не крие домогванията си. Българката обаче никога не му е давала повод за нещо повече от добро отношение. Затова, когато в края на войната Норберт е поканен за справка в Гестапо, на Ваня й е ясно какво може да означава. Тя тръгва заедно със съпруга си с идеята или да омилостиви Гьобелс, или да умрат заедно. Но ангелът бди над тях. Започва бомбардировка над Берлин. В суматохата семейството взима синовете си и се скрива във ферма край река Одер. Там българката отглежда 80 кокошки и 20 патици, с които изхранва семейството си.
Покрай „Лили Марлен” Норберт Шулце е набеден за хитлеристки композитор. Успява да се спаси, благодарение на съпругата си. Тя го измъква от окупационната зона със смелост, любов и саможертва. С руснаците говори на руски, с американците и англичаните - на английски. Невероятният й чар покорява озверелите от битките войници. Ива Ваня продава бижутата си, за да помогне на свои роднини, приятели и съседи да не умрат от глад. Убедена, че ако се върне в родината си или остане в Германия ще бъде убита, актрисата емигрира със семейството си в Бразилия, където сестра й Цветана е примабалерина. По-късно се връщат в Германия. Последният си филм Ива снима през 1954 г., но след това открива новото си поприще – написва либретото за известния мюзикъл „Бай, бай, кепхен!“. Ваня става сценаристка на сериали, наситени с много страст, интриги, любов, дори убийства.
До последния си дъх достолепната дама готви български гозби. Понякога, дори звъни в посолството за консултация ако не е сигурна в рецептата. Съпругът й разказва, че покрай нея много техни немски приятели започнали да готвят пълнени чушки, таратор, козунак… Ива Ваня издъхва през 1991 г. в Берлин. Норберт я последва 9 години по-късно.

Таланти

Село Джинчовци, откъдето тръгва родът на Иванка Янакиева, е досами прекроената от Ньойския договор граница. Някога в него е имало над 300 жители. Двама от братовчедите Преслав и Найчо Петрови изиграват стотици роли в българския театър и кино. Сестра й Цветана пък е примабалерина в Бразилия.

Ива Ваня играе с успех и в театъра в пиеси на Ибсен.

Актрисата е не само безстрашна ездачка. Тя е многократен шампион на Германия по конен спорт, а с жребеца си Исперхан участва и в олимпийските игри през 1936 година.
В средата на тридесетте години Ива Ваня трупа победи и в новия спорт моторейсинг – комбинация от конен спорт и мотокрос. Печели турнири по спортен бридж.

Kerala travel mart

 

KTM 2014 will be held from 18^th - 20^th Sep’14 at Kochi, Kerala. A new venue has been chosen this time called  “Samudrika Convention Centre” located at the cruise terminal, Willingdon Island, Cochin and overlooking the backwaters. This single floor layout, which in itself will be the major highlight, is fully air conditioned, with a business centre, food courts, seminar hall and all the basic amenities. The inaugural function is scheduled for the evening on 17^th Sep’14 at Le Meridien, Cochin.

A Kerala Village Theme is being planned for this edition of KTM which will give a glimpse of the rural life of Kerala. Adding a plethora of responsible elements, the village life presents a wide range of opportunities for the tour operators to create itineraries based on the Kerala Villages. The Mart will also showcase Kerala, as an ideal spot for Destination weddings as well as MICE.

The response from the buyers has been overwhelming, with 525 International buyers and around 1700 Domestic buyers registered so far. Out of this, 273 International buyers and 803 Domestic buyers have already reconfirmed their participation. KTM 2014 will undoubtedly be a great platform for B2B networking. The buyers’ registration is open till 15^th JUL’14.
 The Buyers and the Accommodation Committees have begun the process of allotment of rooms to the reconfirmed Buyers.

The software is being tested for the appointment system which will begin by 30^th Jul’14.

UK, Spain, Germany France and Russia top the list of International buyers, around 25-30 from each country. However, the distinctive feature of this edition of KTM is the participation from relatively new markets for Kerala, like Australia (30) South Africa (12)  Malaysia (36) and a strong presence from Scandinavia, Netherlands, Middle East, Eastern Europe and Latin American countries right from Argentina, Brazil, Chile and Peru.

The Sellers’ (Exhibitors) response too has been tremendous  where all the 245 stalls were sold out in a record time of just  two days. Hotels & Resorts (137 including groups), Tour operators & DMCs (52), Homestays (12), Houseboat operators (07), Ayurveda Resorts (08) , Ayurveda Centres (07), Hotel Management consultants ( 8) form the major chunk of the exhibitors along with other service providers like Adventure tour operators,  Farm stays, Tourism associations, Tourism technology providers, Event managers,  Amusement Parks, Convention Centres, Private Museums, and Speciality hospitals occupying rest of the space.

The Stalls are being laid out in 4 categories of sizes which easily enabled the Exhibitors / Sellers to book online the stalls in the size of their choice.
The Post Mart FAM Tours to 07 different circuits have been another major highlight of the Mart with most of the tours already booked to capacity.

Поредица на вестник "Преса" - Великите български любови на ХХ век

Дебелянов любил звезда на немското нямо кино
Магдалена Гигова

Димчо Дебелянов живее само 29 години, 6 месеца и 4 дни, но за краткия си живот написва едни от най-съкровените и изящни стихове и изживява поредица от трагични любови. Жените, на които отдава сърцето си, или отхвърлят чувствата му, или завършват живота си трагично. Малко известна е връзката му с бъдещата звезда на немското нямо кино Маня Цачева. Влюбчивата и романтична натура на поета е напълно нормално да се увлече по красивата начинаеща актриса. Годината е 1914-а. Дебелянов вече е поет, за когото се говори, че докосва сърцата с нежните си стихове. Маня е на 21 и е сестра на известния оперен певец Иван Цачев (първия съпруг на Мими Балканска). Димчо се запознава с нея покрай брат й. Той признава на редовните си другари по чашка Константин Константинов, Георги Райчев, Людмил Стоянов и Димитър Подвързачов, че е пленен от закачливата й усмивка и завладяващ смях. Родителите на момичето не са очаровани от ухажванията на пройдохата, който е готов да даде и малкото си пари на уличен просяк или да плати с последните си грошове сметката в кръчмата. Маня обаче не остава равнодушна към стиховете, които той й посвещава:

Ела и дай ми свойта радост ясна,

лъчи обилно в мрачна нощ пръсни,

ела, в нерадост аз самотен гасна,

неволен губя свойте златни дни.

Аз ще открия тъмните си тайни,

през звездни нощи ще те чакам сам,

една ще си в вселената безкрайна,

ти кат весталка в светъл, хубав храм.

Разсей скръбта на тъмна орисия,

усмихната и в радост, и в беда,

най-скъп венец от песни ще ти свия.

О, хубаво дете, дете безгрешно,

виж, май си веч отива навсегда,

а розата увяхва безутешно.

Двамата се разхождат с часове по шосето за Самоков, за да не навредят на доброто име на момичето, и си шепнат любовни думи. Очевидно Маня е по-увлечената във връзката им. Когато Дебелянов разбира от сестра си, че г-ца М. иска да се венчае с него в Горна баня, поетът отговаря: „Не е тая работа за мене... Когато се обичат, не трябва да се свързват с веригите на брака! Раждай деца, плътско - това опошлява любовта!...“ Кой знае как би завършил техният роман, ако близките на Маня, научили за тайните им срещи, не я бяха изпратили спешно в Германия да следва театрално изкуство. През 1917 г. Маня снима първия си филм, омъжва се за прочутия режисьор Манфред Ноа и до 1926 г. участва в над 35 ленти от немското нямо кино. Българката става световна звезда! Влюбчивият Дебелянов и в чувствата си подхожда, както в безпаметното си пиянство - на принципа „клин клин избива“, и не след дълго има друга муза.

Едва в школата за запасни офицери в Княжево, малко преди за замине на фронта, където ще срещне фаталния си куршум, поетът осъзнава, че повечето му романтични увлечения са били преди всичко любови на духа и твърде малко са стигнали до наслада за плътта. (Затова и често прибягвал до услугите на проститутки, както свидетелстват от близкото му обкръжение).

Най-дългата му връзка е с „момичето с гълъбовите очи и със светещата душа от Ихтиман“ - учителката Иванка Дерменджийска. Любовта им продължава 13 години, през които едва ли са се виждали 13 пъти, но непрекъснато си пишат писма, разменят си книги, които са им направили впечатление, и споделят чувствата си. Девойката е три години по-млада от Димчо и го очарова със стройната си фигура, с любовта си към литературата и разбирането на стиховете му. Тя е още гимназистка, когато поетът й се врича във вярност. Чувствата им са споделени, но невъзможни. За да прекъснат общуването й с пройдохата поет, близките й я изпращат да учи в Швейцария. Когато се завръща, Дерменджийска става учителка в Ихтиман. Срещите на двамата влюбени са вгорчени от клюкарите, които виждат „липса на морал“ в това младата даскалица да се среща с мъж, който не й е официален годеник. В патриархалното градско общество от началото на ХХ век една образована млада дама лесно е можела да изгуби доброто си име. Те си уреждат срещи в София или в Ихтиман, колкото да се зърнат отдалеч, но доста от тях не успяват да се осъществят. Това поражда огорчение и усещане за неразбиране и у двамата, но сякаш Димчо е по-обиден от предпазливостта на Иванка. Любовта им донякъде напомня изпепеляващите и забранени чувства на Яворов и Мина. Голяма част от писмата им са запазени благодарение на близките на поета. Самата Иванка грижливо е криела съкровените му мисли от роднините си. Любовната лирика на Дебелянов, която той създава, възпявайки чувствата си към Дерменджийска, се лута между радостта, неудържимия възторг и мрачната скръб от временните разочарования. Поетът й пише до последните си дни на фронта и я нарича „слънце на моята пролет“. В едно от тях между редовете става ясно защо той не се решава на любовно признание: възпира го съзнанието, че няма право да въвлича любимата си в живот, лишен както от материална сигурност, така и от ясно бъдеще: „Аз можех много лесно да ти се обясня, много пъти ми се е представяла възможност да направя това. Но аз не можех и не исках да го направя само защото турях твоето щастие по-горе от моето…“
Иванка остава „стара мома“. Омъжва се на 26 г. чак след смъртта на Дебелянов за своя колега, учител по литература, Недьо Горинов от Панагюрище.

Другите две любови на нежния лирик завършват още по-трагично. Елегията „Аз искам да те помня все така“, над която тегне сянката на безжалостната и неотвратима раздяла, е посветена на Звънчето - учителката Мара Василева, която умира от туберкулоза. Двамата се запознават в София. Тя е ученичка - хубава, черноока, със загадъчен поглед и звънлив глас (откъдето й прякорът, който й измисля Димчо). Баща й е разсилен, а мъничката им къщурка се белее над изровените стръмнини над Военното училище. Младите се срещат тайно от родителите на Мара. Точно вечерта срещу Възкресение момичето не отива с тях на черква, а чака Дебелянов, притулено зад голямата акация в дъното на двора. Влюбените се отдават на задъхани ласки и унесени, не чуват заглъхващия звън на камбаните. Гласовете на родителите й изненадват и двамата. Сбогуват се набързо и той хуква. В тъмното не вижда зейнала яма и пада в нея. Изкълчва лошо крака си. Няколко дни му се налага да лежи, докато приятелите му се шегуват с любовните му премеждия. На Мара Димчо не споменава нищо. Скоро обаче красивата девойка завършва училище и заминава да учителства в Козлодуй. Три години разменят писма и се радват на редките си срещи. Сестрата на Дебелянов по-късно разказва: „Той по цели часове ми говореше за нея и й посвети много от стихотворенията си.“ Затова и разривът е катастрофален. Поетът получава поредния плик от любимата си, но... писмото вътре не е за него. Оказва се, че Мария си пише не само с Димчо, а и с друг ухажор и фатално е разменила пликовете. Така Дебелянов прочита посланието до съперника, за чието съществуване дори не подозира. Илюзиите му за споделена и чиста любов са разбити. Той се бои да сподели чувствата си с приятели, за да не му се подиграват, и ги излива в стихове. Така се раждат някои от неповторимите му елегии. Мара го атакува с извинителни писма, но Димчо е непреклонен. Не след дълго научава страшна вест. Бившата му възлюблена се е разболяла от скоротечна туберкулоза. Ужасен, той забравя обидата и хуква към нея. Будува край леглото й, целува й ръцете, чете й стихове, а после с часове броди сам. Мара умира трагично млада. Отдушникът му е стихотворението „Черна песен“. Сред книгите й сестра й намира писмо от Димчо: „Съжалявам, че не останах по-дълго при теб. Повече трябваше да те държа до себе си, повече, повече да те целувам…“

И това не е последният път, когато смъртта му отнема любимата жена. Това е прокоба, която продължава да го преследва. Друга негова любима - Елена Петрунова, която всички наричат на галено Пина, пък е застреляна от баща й. Димчо и приятелят му Константин Константинов са квартиранти в дома на командира на Шести пехотен Търновски полк - полковник Петър Петрунов, близо до днешното кино „Одеон“. Съпругата му е починала и го е оставила с една пораснала дъщеря и още четири по-малки деца. Елена е студентка по френска филология и е изключително привлекателна с къдравите си коси и тъмни очи, които „закачливо сноват наоколо“, както я описва Дебелянов. Той е безнадеждно влюбен, докато тя приема благосклонно ухажванията му, но сърцето й принадлежи на бъдещия професор по право Любомир Владикин. Стихове, писъмца, въздишки, непохватни комплименти - Димчо включва целия си любовен арсенал в чувствата си към красивата хазяйка, докато една вечер не заварва цялата къща осветена и заобиколена от стражари. Бащата застрелял спящата си най-голяма дъщеря в сърцето и после посегнал и на себе си. В същата стая спяла тригодишната му най-малка щерка, а в съседната - другите три момичета. Из София се раздиплят две основни версии. Едната, лансирана от вестник „Народен глас“, е, че полковникът убил Елена заради греховните си чувства към нея.

Заради тази измислица състудентите на момичето изкупили целия тираж на изданието и го изгорили публично. Втората версия е и хипотезата на полицията - военният в невъзможност да се справи с отглеждането на децата си пожелал да се ожени. Най-голямата му дъщеря била твърдо против заради паметта на майка си. В безизходица той грабнал револвера. Поетът първи влиза в стаята, където лежи мъртвото момиче, и тази ужасяваща картина месеци наред смущава сънищата му. Премества се в друга квартира и там нощно време завързва крака си за леглото, за да не посегне на живота си. Според изследователите му на Елена Петрунова е посветено и стихотворението му „Помниш ли, помниш ли тихия двор,тихият двор с белоцветните вишни?…“. Димчо бил толкова потресен, че с неколцина приятели се отдал на двудневен запой, при който само пиел, мълчал и ридаел: „Умря една светица!“ По-късно, когато излиза преводът му на изтънчения еротичен роман „Афродита“ от френския писател Пиер Луис, посвещението е „На една покойница - обещаният дар. Преводачът“.

Из първото любовно писмо на Димчо до Иванка:

…Пред мисълта, че ти най-после ще разбереш моята любов и че ти най-после ще изгрееш, слънце на моята пролет, аз се опивам от щастие. И в момента, когато ми кажеш, че ме обичаш, аз ще бъда най-щастливият в света. Защото любовта ти ми е скъпа - тя е изкупена с толкоз много душевни мъки. Аз чувствам как твоята любов би ми вдъхнала нови сили, нова вяра, нови надежди. Аз бих принесъл всичко пред нея. Целият свят не би могъл да ме раздели от тебе. Най-хубавите ми спомени са спомените за срещите с теб. Най-хубавите ми песни ще бъдат за теб.
Аз не зная още какъв ще бъде твоят отговор, но аз не мога да не ти кажа това, което толкоз време се е набирало в душата ми.
…Позволи ми да се обръщам към тебе само с името ти. То е тъй хубаво и когато го произнасям или пиша, чувствам, че то изразява всичката моя любов… Вярвам, че ти няма да оставиш без отговор моето тъй разхвърляно първо любовно писмо. Как искам да те видя!

Стана Катич, Кейт Бекет от „Касъл“, специално за „Преса“:

Убийте ме, не знам какво ще се случи в сериала!

Магдалена ГИГОВА

 

Стана Катич, по-известна в България като Кейт Бекет от сериала „Касъл“ даде специално интервю за „Преса“. Срещата бе в атинския хотел „Астир палас“, където актрисата разговаря с балкански медии. Естествена, усмихната и внимателна, Стана отдели на всеки точно по 15 минути, за да има равноправие.

Кариерата на Катич започва в театъра, където играе в класически пиеси като „Чайка“, „Ромео и Жулиета“ и „Ричард Трети“. Тя дебютира в сериалите „Спешно отделение“ и „Военна прокуратура“ и участва в доста телевизиионни поредици като „От местопрестъплението. Маями“, „24 часа“, „Герои“ и „Щит“. През 2007 г. Стана е поканена от известния режисьор Робърт Бентън за филма „Любовен пир“, в който има гореща любовна сцена с другата главна героиня (в ролята Селма Блеър). Близостта им вдига голям шум, който кара Стана Катич да признае с усмивка: „Репетирахме в отделна стая. Двете погледнахме леглото, спогледахме се една друга и започнахме да се целуваме. За първи път се целувах с жена и признавам, че ми се стори доста възбуждащо. На снимачната площадка си прекарахме чудесно, но с ръка на сърцето мога да кажа, че там отново се убедих - аз съм 100 процента хетеросексуална.“

Актрисата участва с Олга Куриленко и Даниел Крейг във филма за Джеймс Бонд „Спектър на утехата“. През 2010 г. партнира на Ричард Гиър в „Само за влюбени“, а в „Отмъстители“ - на Ева Мендес, Скарлет Йохансон и Морган Фриймън. Но истинската популярност идва с „Касъл“, който й донася наградата за най-любима драматична актриса в сериал през 2014 г.

Преди интервюто със Стана в Атина всеки от журналистите бе уведомен да спазва правилата на „Дисни“ - никакви въпроси за политика, религия и личен живот.
Вестик „Преса“ благодари на „Фокс България“ за предоставената възможност.
- Стана, вие много се гордеете с балканските си корени. Моля ви, разкажете нещо повече за тях.

- Родителите ми са родени през една река един от друг и това е реката Цетина, която се намира на Далматинското крайбрежие. Имам роднини в Сърбия, Черна гора и Хърватия и се радвам на възможността да пътувам и да ги посещавам. Това са наистина прекрасни места - много често ходех там през лятото, когато бях малка. Тези места имат богата история, която все още е автентична. И в днешно време цари провинциален дух, животът е прост, а земеделието истинско и това е много очарователно.

- Всички места, които изброихте са съседни на България. Били ли сте някога у нас или все още не?

- Да, била съм.

- Наистина ли?

- Да, бях в София и много се забавлявах. Всъщност срещнах се с един български скулптор. Синът му се казваше Тодор или Теодор. Той е направил една страхотна скулптура на жена, която се намира на булевард в централната част на София. Беше страхотно. Бях в София по работа и имах възможността да пътувам в района. Много хубаво си прекарах. (Стана говори за Тодор, син на скулптура Георги Чапкънов, който е автор на фигурата на света София срещу ЦУМ. Тодор Чапкънов работи като режисьор в САЩ и снима филми за различни компании - б.а.)

- Вероятно не знаете, че в България „Касъл“ е много популярен сериал. Дори книгите „написани“ от Ричард Касъл за Ники Хийт са преведени. Въпросът ми е: обикновено филмът завършва със сватбената целувка на главните герои. Кажете какво ще се случи през седмия сезон? Защото създателят на сериала Андрю Марлоу обещава много интересни изненади. Издайте някоя от тях!

- Да ви кажа честно - не знам! В момента снимам филм във Флоренция и дойдох за малко тук, за да се срещна с журналисти от балканските страни. Всички, дори и аз не знаем какво ще се случи в седмия сезон. Това е истината. Ще се върна в Лос Анджелис и ще започнем снимките към средата на юли - така че още дори не са ни раздали сценария. Наистина нямам представа, но съм убедена, че ще го направят интересно.

- Готова ли сте за бебе? Имам предвид Кейт Бекет.

- Мисля, че героинята е, не знам. Съгласна съм с каквото решат да направят с Кейт Бекет. Струва ми се, че продуцентите го искат. Или пък Касъл и Бекет ще се оженят първо? Само гадая. Не знам какво ще измислят.

- Сериалът е изпълнен с чувство за хумор. Споделете някоя забавна случка зад кадър.

- О, ние много се смеем и на снимачната площадка, и зад кадър. Неотдавна снимахме епизод, чиято тема беше 70-те години на ХХ век. Един от героите, изигран от Джон Полито, умствено е останал в 70-те години и ние трябва да се преструваме, че също сме в тази епоха, за да вземем показанията му. Всички са облечени с типичните за онова време дрехи, танцуват на съответната музика, изобщо... положени са всички усилия, за да изглежда така, все едно сме в 70-те години. Една от сцените беше в дискотека, типична за епохата. След един от епизодите към мен се приближи мъж, който смътно ми изглеждаше познат и ме заговори. Аз го погледнах и не знаех кой е този човек. Опитах се да си припомня откъде ми е толкова познато неговото лице. Помислих си дали не е някой, с когото съм снимала филм навремето. Все пак много приятелски ми говореше, но с тези дрехи и прическа изобщо не можех да се сета. Оказа се, че това е Сиймс Девър, с когото вече шест сезона играем в „Касъл“. Той е в ролата на полицай Кевин раян - дето са двойка с Еспозито. Наистина много се изненадах! Има много забавни моменти зад кадър докато снимаме тематичните епизоди. Както се вижда, понякога собствените ми колеги ме шокират.

- Кейт Бекет е екшън героиня. Вие също приличате на такава. Увличате се по лов със соколи, стрелба с лък, конна езда, тренирате карате... Но характерът ви покрива ли се донякъде с този на героинята ви? Или не чак толкова?

- Мисля, че в процеса на създаване на един герой, влагаш много от собствения си свят. Личността ти влияе върху режисьорите и авторите на текста. Кейт е измислена фигура, но си приличаме на външен вид и аз много й се възхищавам. Тя е един интересен образ. Бекет е много честна, силна и се бори за справедливост, което я превръща в герой в моите очи, така че е много хубаво да играеш такава героиня. Но и не е перфектна, което позволява на хората да се припознаят по-лесно с нея. Кейт има недостатъци, което я прави по-правдоподобна.

- И в нея има малко от вас?

- Мисля, че у мен има части от нея, от които аз вземам пример, както и такива, които са част от процеса на създаването на героинята.

- Любимите ви книги са „Зорба гъркът“ и „Майсторът и Маргарита“. Те са много мъдри и философски. Защо предпочитате такъв тип четиво? Може би това е дълбоко заложено в душата ви?

- Зорба гъркът е феноменална история, той е вдъхновяващ герой и беше страхотно да се види как шефът му бавно се променя, колкото повече време прекарва със Зорба. Беше чудесно да се проследи своеобразната любовната история между тези два персонажа, които стават приятели. Книгата е невероятна! А „Майсторът и Маргарита“, разбира се, е друг тип любовна история, която прескача в необикновения сюрреалистичен свят. Има толкова много ироничен хумор в тази книга.

- И малко черен.

- Да, определено има черен хумор. Но тези книги са само част от книгите, които съм споменавала. Обичам да чета и имам цял списък с любими книги, а тези са просто две от многото, които обичам.

- Чели ли сте някога книга на български автор?

- Не знам дали съм чела. Имам предвид може и да съм, но да не съм знаела ,че е български. Един от любимите автори от Балканите е Иво Андрич, който има Нобелова награда за литература.

- Моля ви, разкажете ни за вашата благотворителна дейност, защото се занимавате с много каузи, но те не са много популярни в България. Вашата героиня е известна, но личните ви пристрастия не са.

- Подех инициатива, наречена „Алтернативно придвижване“, чиято цел е да накара хората да да не използват колите си толкова много. Може би за много европейци това звучи нормално, но в Лос Анджелис автомобилите са неизменна част от обществото ни, всичко се върти около колите, целият ни живот. Докато пътувах из цял свят, ми се стори, че развиващите се страни винаги гледат в посока на създаването на точно такова общество, въртящо се около автомобилите. Ето защо целта на този проект беше да подтикне хората да се придвижват с автобус, да вземат градския транспорт, да карат колелo, да ходят пеша поради многото прекрасни предимства, които тези активности предлагат. За мен като актриса това беше чудесен начин да почувствам, че правя нещо значимо за страната си и за себе си. Всичко това помага и на местните икономики, допринася за здравето на хората, за опазването на околната среда...

Когато се интегрираш в града, ходейки пеш или ползвайки обществен транспорт, започваш да го опознаваш по-добре. Защото, когато пътуваш на по-бавни обороти, ти всъщност срещаш хората, които притежават малък бизнес по пътя ти, разговаряш с тях. След това започваш да забелязваш прекрасната архитектура, парковете, цветята и всичко е толкова вдъхновяващо. Пътувала съм изключително много. Била съм в държави като Монголия и Перу. Някои от тези страни са в преходен период. Те преминават от един вид икономика към друг и докато се придвижват към следващата стъпка от техния икономически цикъл, невинаги мислят за инфраструктура. Мисля, че подтиквайки страната и нейните граждани да помислят малко повече за инфраструктура, се създава благоденствие. Защото градовете винаги са съществували, но колите - не. Така че, когато мислиш за даден град, за създаването на общество и хора, които са загрижени за средата, в която живеят и за създаването на сигурен и позитивен свят, е хубаво да се намери баланс между двете - между придвижването с кола и придвижването пеша.

Другите проекти, в които се опитвам да участвам, са свързани с подпомагането на деца в нужда. Свързвам се с болници и сиропиталища или различни видове благотворителни организации, които се грижат за създаването на положително въздействие на изкуството и околната среда, които да оставят положителен отпечатък върху живота на децата.

- Звучи страхотно! Вие сте и талантлива певица. Имате ли планове да запишете албум?

- Бих била щастлива да направя албум, но нямам никакви планове за това. Един ден било прекрасно. Но аз просто се забавлявам, пеейки, доставя ми удоволствие да пея за себе си.

- Под душа?

- Да, точно, под душа! Засега.

- Моля ви, кажете нещо специално за българските си зрители.

- Бих искала да поздравя всички български зрители. Бих искала да им благодаря за това, че гледат „Касъл“ и че ме „придружават“ в това изключително невероятно пътуване.

Лексикон

Родители

Баща - сърбин, майка - хърватка. Заминават за Канада с 1300 долара, успяват да развият собствен бизнес и да изучат 6 деца.

Образование

Завършва гимназия в първите 10 на випуска. Случайна покана за участие в студентски филм я отклонява от „сериозните“ науки, които изучава в университета - международни отношения, биология и дизайн.

Езици

Освен английския Стана говори сръбски, словенски, хърватски, френски и италиански.

Спорт

Баскетбол, плуване, бейзбол, футбол, конна езда, лов със соколи, стрелба с лък, йога.

Хоби

Археология и астрофизика, моден дизайн. След участието в американския „Денсинг старс“ се увлича по фламенкото. Изучавала е и бели денс, както е английското име на кючека.

Книги

„Зорба гъркът“ и „Майсторът и Маргарита“.

Занимания

Собствена продуцентска компания Sine Timore Productions, което в превод от латински означава „Без страх“.

Музиканти от "Тото" борят чалгализацията с български албум

Хесус Агуахе Рамос от оркестъра „Буена виста соушъл клъб“ пред „Преса“:

Дойде моментът да кажем „Сбогом“

Магдалена ГИГОВА

Българските почитатели на най-обичания кубински оркестър „Буена виста соушъл клуб“ ще ги аплодират за последен път на 30 юни в зала 1 на НДК и на 1 юли на Античния театър в Пловдив. Музикантите, кръстили се на името на популярно заведение в Хавана, са единствените в света (освен кабовердийката Сесария Евора - б.а.), чиято световна кариера започва в преклонната им възраст. В замяна на това те получават „Грами“ още за първия си диск. В България са петимата останали живи от основателите на легендарната група - Омара Портуондо, Елиадес Очоа, Журайро Мирабел, Барбарито Торес, Хесус Рамос заедно с още осем по-млади музиканти виртуози. Със своето дълго турне те казват „Адиос!“ на публиката си в десетки градове по цял свят. В двучасовия спектакъл ще прозвучат най-емблематичните им парчета. Тромбонистът Хесус Агуахе Рамос даде специално интервю за „Преса“.

- Най-логичният въпрос, който си задават всичките ви почитатели, е: „Защо?“ Всеки музикант сам решава кога да се оттегли, но няма ли млади хора, които да продължат делото ви?

- Защото дойде моментът за смяна на поколенията в традиционната кубинска музика, освен че работим по нашите проекти поотделно. Да, разбира се, има много талантливи млади музиканти, но смятаме, че вече е дошъл моментът „Оркестър Буена Виста“ да каже сбогом.

- Съжалявате ли понякога, че световната слава ви споходи твърде късно, или смятате това за свой късмет в живота?

- Естествено, винаги трябва да гледаме позитивната страна на нещата и никога не е късно да се почувстваш щастлив. Мисля, че никой от нас не е очаквал такава неочаквана и страхотна изненада и сме страхотно благодарни за всичко, което сме преживели.

- Много пъти сте идвали в България, какво ви харесвай най-много у нас?

- Ами на вълна музика, винаги ме е привличало богатството на звуковете, много е интересно. Освен това - какво да кажем за културата, изкуството, храната.

- Имате ли приятели сред българските музиканти и познавате ли българската музика?

- Спомням си, преди много години на камерната сцена се качиха едни цигулари. Беше страхотно да усетиш отблизо традиционна музика, беше много приятно усещане, макар че, да си призная, не си спомням името на състава.

- Има много филми за музикални формации, но лентата на Вим Вендерс за вас направи музиката ви световно популярна, в Куба възприемат ли ви като световни звезди?

- Вярно е, че на улицата ни разпознават, а успехът на проекта силно привлече вниманието към нашата музика и култура. Както ви казах, съществува голямо уважение към традициите и корените ни, не се отнасят към нас като към звезди, но наистина много ни уважават за това, което правим.

- В последните години в страната ви се случват много отдавна чакани промени. Как се отразяват те върху музиката?

- Новостите носят нови перспективи. При музиката по-конкретно новите поколения слушат други, нови стилове и звучене, и това е хубаво, защото винаги обогатява.

- Музиканти, които са непрекъснато заедно, обикновено се свързват и в живота. Разкажете малко повече за личните си отношения в „Буена виста соушъл клъб“.

- Ние сме едно семейство. Е, някои от нас наистина са роднини и принадлежат към едно и също семейство като Гуахиро Мирабал и неговия внук Гуахирито, или както е при младата Идания Валдес, дъщеря на Амадито (един от основателите на „Буена Виста“). Винаги, когато се върнем вкъщи, търсим начин да се съберем и да сме заедно, защото преди всичко сме приятели освен че сме музиканти и споделяме една силна страст - музиката, и я пазим и защищаваме, където и да се намираме.

Много ви благодаря за интереса към нас и се надявам да ви видя на прощалния ни концерт.

Ива Екимова пред „Преса“:

От 20 години живея в риалити шоу

Магдалена ГИГОВА

 

- Ива, в студиото на TV7 „Жените говорят“, а извън екрана хващат ли се за косите? Все пак толкова красиви дами на едно място... не може да няма скърцане и ритане по кокалчетата?
- (смее се) Толкова години съм в този бизнес, че вече нямам кокалчета. Но за „Жените говорят“ мога да кажа, че добре се сработваме и наистина ми се струва, че намерихме баланса на перфектния екип. Истината е, че в събота и неделя няма такова шоу в обедните часове между 11 и 14. Казвам го не метафорично, а че няма такъв телевизионен продукт. Всяка от нас свети със собствена светлина и умее да вплете качествата си в уникална форма на забавление. С Венета Харизанова се разбирахме добре, имахме хармония и извън ефира, но през цялото време бях нащрек дали телевизионното пространство е добре балансирано. Сякаш сега с Яна Грудева се чувствам спокойна. Мога да кажа, че страхотно се забавляваме на екрана.
А иначе ритането по кокалчетата е характеристика на по-напористи, по-млади, жадни за изява, хора. В „Жените говорят“ си подаваме ръка - не се ритаме по кокалчетата. След две години ще стана на 40, някак ми е далечно да се притеснявам за подобни неща. Много повече ми се иска да влагам енергията си на водещ и пиар в това да създаваме качествено шоу, което да забавлява, образова и информира. Двадесет години животът ми е под светлината на прожекторите.
- Някои те обвиняват, че суетата те кара непременно да си на екран?
- Смятам, че след повече от 20 години на екран (с малки прекъсвания) има какво да покажа и знам как да го направя. И не става дума само за опит или самочувствие, а за емоционални и духовни натрупвания, които помагат на професионализма.
- Но толкова години „в телевизора“ означава и години на показ. Още от шоуто „Невада“, когато нямаше навършени 18 г.
- О, наистина понякога имам чувството, че живея в телевизионно риалити, отпреди да станат модерни у нас. Работя от 16-годишна. Първата ми работа бе в един магазин на „Граф Игнатиев“, дори още тогава собствениците на магазина ми бяха възложили комуникационната работа и подготвях анонсите, с които рекламираха в медиите. На следващото лято след края на учебната година отново бях изправена пред избора да си търся работа. Видях, че телевизионна продукция търси момичета, които не са професионални модели, и реших да се явя. На вратата се разминах с Димитър Станчев. Първият етап от интервютата беше събеседване, последваха пробни снимки и кастинг. Смятам, че имах уникалния шанс и огромен късмет да бъда в първото подобно шоу в България. Днес с гордост мога да кажа, че телевизионната ми кариера е започнала като момиче на късмета, защото знам, че нито за миг не съм спирала да се уча и да развивам професионалните си опитности.
- Обаче от момичетата на късмета в шоубизнеса останахте само ти и Гала?
- Така се оказа. Всъщност аз и кумата от първия ми брак останахме да работим за Димитър Станчев и след като приключи „Невада“. Надявахме се да има телевизионно продължение и бяхме лоялни към него.

- Малцина знаят, че си била омъжена и преди Дими от „Сленг“...
- И ако не бях срещнала Дими, сигурно все още щях да съм омъжена за първия си съпруг - едно интелигентно, работливо и много добро момче. Но любовта ни с Дими беше като стихия. И двамата бяхме страшно емоционални и пламенни, много се карахме, но и много се обичахме.
- Може би затова има слухове, че те е биел?
- Той беше най-нежният човек. Който го познава, е убеден, че това е невъзможно. Истината е, че беше твърде темпераментен и определено имаше огнен характер.
- Твърдят също така, че е карал като бесен мотора си преди катастрофата, защото сте се скарали?
- Напротив, двамата изживяхме една от най-нежните си и романтични нощи преди нещастието. Така се случи, че не се бяхме виждали повече от две седмици. Дими беше в командировка, после аз. Бяхме зажаднели един за друг. И в целия ужас, който ме връхлетя, сега, от дистанцията на болката мога да кажа, че се разделихме с любов.
- Фактът, че прекара първата си брачна нощ пред Шесто районно, не те ли кара да виждаш някаква предопределеност?
- Не беше точно така. Ние с Дими криехме датата на сватбата си до последно, защото по онова време и двамата бяхме известни и много обсъждани. Аз бях бременна с Дара в третия месец. На сватбата на един от гостите му стана лошо и Дими с приятели го заведе в „Пирогов“. Той беше много емоционален, особено когато става дума за несправедливост, и се спречкал с лекаря, от когото очаквал поне малко колегиалност (Дими от „Сленг“ беше дипломиран и действащ гинеколог - б.а.). Възбуден от сватбата и емоциите около нея, може да е реагирал прекалено бурно, не знам какво се е случило, защото не бях там. Лекарят извикал полиция. За медиите, които все пак бяха узнали мястото на церемонията, това беше истински пир. Отведоха Дими в Шесто районно, аз се прибрах да се преоблека, защото беше студено и трябваше да се пазя заради бебето. После отидох в „Пирогов“. Отпред беше панаир - медии, полицаи - разкош! Миг преди да провалим сватбеното тържество с приятелите ни, страните се изясниха, че нямат претенции една към друга, пуснаха Дими и продължихме веселбата.

- Каквото и да напишат за теб, винаги се държиш добре с журналистите. Не ти ли писна?!

- Като професионален пиар, винаги съм била на разположение на медиите, за да бъда от полза. Винаги съм била доброжелателна и съм се отнасяла с разбиране и емпатия, но след смъртта на Дими прочетох такива неща, че наистина разкъсаха сърцето ми на хиляди парченца. Ние се готвехме да празнуваме седмия рожден ден на Дара. Съвсем естествено се бях погрижила за себе си - маникюр, педикюр, прическа. А те написаха, че съм била „Веселата вдовица“, защото съм изглеждала перфектно. Има неща, които оставят белег в душата за цял живот, но огорчението вече е зад гърба ми, защото погледът ми е отправен напред. В началото ми беше много тежко. Но ние, жените, разбираме колко сме силни, когато станем най-слаби.

• Мислиш ли си какво би станало с теб и Дими, ако беше жив?
  - Много често. Той имаше много и разностранни интереси, необичайни възгледи и авангардни идеи. На фона на динамичното развитие на медиите, музикалния бизнес и социалните мрежи вероятно кариерата му като създател на „Сленг“ щеше да се развива шеметно. Освен това често съм си мислила как ли би изглеждала песен, в която да партнира на дъщеря ни Дара.

- На твоята амбиция ли се дължи участието й в различни конкурси за таланти?
Колкото и да не ти се вярва, за повечето от тях разбирах, след като вече се беше записала. Ние много разговаряме с Дара. Тя е съгласна с мен, че дори от поражението човек може да извлече лична победа, че ако спечели, винаги ще казват, че е заради известните й родители, а ако изгуби, ще злорадстват. Участието й в „Големите надежди“ беше голям урок за нея. Тя разбра какви са пропуските в подготовката й, на какво да наблегне... Жлъчни подмятания винаги е имало и ще има. Не съм сигурна дали трябва да свиква с тях или по-скоро да бъде абсолютно непримирима, защото те не би трябвало да са част от нормалната действителност. Аз се опитвам да й внуша увереност въпреки тях.

• На какво държиш във възпитанието й?
• Преди всичко държа дъщеря ми да има отношение към четенето. Аз в юношеските си години пропуснах класиката. Надявам се да се увлече по нея, да учи езици, да следва сърцето си. Тя с радост се занимава с музика, ходи на танци, които са новото й увлечение, през лятото играе тенис. Дара е центърът на моя свят. Бих искала от мен да вземе спокойствието. А на мен тя ми дава мъдрост, гордост, щастие и любов. Гордея с нея и за това, че група „Сленг“ я поканиха да изпее заедно с тях песента „Мой свят“, която баща й написа А сега ще направят още един запис на парчето „Нали“ от втория студиен албум на групата - „Всеки ден“.
• - Често споменаваш Дими. Той ли е мъжът на живота ти?
• - Да, определено. Това е бащата на единствената скъпоценност, която си струва инвестицията на внимание, време, грижи и любов. Щастлива съм, че мъжът до мен, Петрозар, поддържа родителската приемственост и за него Дара е приоритет и основна грижа.
• 
  

  

  
  

  

- Как завърши онази история с двете полуизгорели свещи, които някой ти изпрати в плик?
- Тя е по-скоро смешна, макар малко да се стреснах в началото. В офиса ни пристигна пратка, адресирана до мен. В нея имаше две църковни свещи, изгорели до средата. Нямам идея кой ги е изпратил. Не съм направила на никого нищо лошо. Консултирах се със специалисти, които ме посъветваха как да постъпя. Един от тях ми каза, че жена, срещнала по работа моя приятел Петрозар, иска да ни раздели. Който и да ми ги е изпратил - нека бъде жив и здрав. Моля се за него. Ако е имал лоши помисли, те не стигат до мен. Не вярвам в магии и знам, че имам сериозна закрила от Бога и от ангелите на небето - моя баща и бащата на дъщеря ми.
- След края на телевизионния сезон, който за вас свършва чак на 15 юли, накъде?
- На почивка без дрехи и с цял куфар с книги. Смятам една седмица да прекарам с изключен телефон. Най-добре си почивам, когато седя на плажа с книга. Не знам защо съдбата ми предлага книги на мистични автори, които разкриват красотата на източната религия, но го приемам като приятно предизвикателство.
- Какво те запали?

• Тази година ми поднесе много атрактивни автори като Халед Хосейни и Ахмед Юмит съответно с „Ловецът на хвърчила“ и „Дервишката порта“. Забележително качествена литература. В съвременната турска литература има не само мистика, а и някакъв фатален сантимент, примесен с приказен романтизъм. Сравнявайки Орхан Памук, Елиф Шафак и Ахмед Юмит, трябва да кажа, че прозата им звучи като поезия. Мога само да си представя каква изтънченост има в изказа, написан на родния им език. Великолепие! Другата книга, която много ме разсмя тази година, е „Списъкът с моите желания“ на Гедоар Делакур. В нея една невзрачна средно статистическа съпруга, която има подреден, за сметка на това скучен живот, печели над 18 млн. евро от лотария, в която не иска да участва. Разказът за това кои и какви желания иска да изпълни е толкова смешен и забавен, че когато се разделя безславно с фиша, някак ти се иска да я прегърнеш и да поплачеш заедно с нея. Голямата литературна изненада за мен се случи в навечерието на Световното по футбол, 20-ото поред и 2-ро с домакин Бразилия. Докато се готвех за интервю с Красимир Балъков, прочетох книгата на Георги Бърдаров „27 велики футболни истории“. Авторът на епичния разказ „За петата ракия или колко е хубав животът“ не просто е събрал вдъхновяващите истории от футбола, за които или сме забравили, или просто не знаем, направил е наниз от емоции, образи и спорт, през които преминаваш, изживявайки цялата палитра от емоции.
• А след ваканцията?
• Пак на работа, надявам се. Щастлива съм, че екипът, от който съм част, под ръководството на Иван и Андрей създава предпоставки за устойчиво развитие на успешен бизнес модел. Освен това с Иван Христов и Андрей Арнаудов като продуценти човек е длъжен непрекъснато да се развива. Тази година създадената от тях продуцентска компания „Междинна станция“ навършва 15 години. И двамата постоянно показват, че не се задоволяват с постигнатото. Може би това е причината да са единствените, които непрекъснато започват нови успешни проекти и доказват всеки път, че с постоянен труд, смелост и честност градиш бизнес, в който добрите примери само надграждат работещия модел, базиран върху структурирането на качествен екип, прилагане на иновационни модели и постоянно търсене на иновативен телевизионен продукт.