Слонско СПА под открито небе в Гоа

 

Магдалена ГИГОВА

В Гоа, най-малкия индийски щат, човек никога не скучае. Особено ако обича партита под звездите, опияняващ аромат на индийски коноп и шеметно реене по бански върху мотоциклет от плаж на плаж. И всичко това сред бухнала зеленина, екзотично съжителство на индуистки храмове и старинни католически църкви, приказен климат (особено между ноември и март) и християнски цени.
Прави са били португалците, които през 1961 г. са напуснали колонията си на Арабско море с въпиеща неохота след 450-годишен блажен престой там. Към 25-ия индийски щат се насочват 12 на сто от туристите, завтекли се към необятната страна. И правилно! 105 км брегова ивица, плажове с имена, които премяташ в устата като дъвчещ бонбон - Калангут, Анджуна, Вагатор, Бага... Луксозни комплекси за претенциозните туристи, евтини и чисти стаи за хипарски настроените. Впрочем точно „децата на цветята“ открили завладяващата омая на Гоа през 60-те години на ХХ век.
Местният език конкани приляга на цялостната гоанска екзотика. Леко напомня креолския и е невъобразим миш-маш от хинди, португалски, идиш, щипка арабски и палав местен диалект за разкош. Най-ярък пример за „мирното съвместно съществуване“ е гордостта на местните със старинните католически черкви и киченето на светиите там с типични за индуистките храмове гирлянди от цветя. Впрочем в най-таченото светилище на Шива - „Мангуеши“, божествата са с подозрително бели черти, а в католическата черква „Исус Христос“ светците са пухкави като индийци и израженията им са далеч от аскетизма.
Заключението на присъствалите на Международната туристическа борса (Goa International Travel Mart - GITM-2014) бе, че Гоа е най-плавният начин да възприемете Индия, ако подхождате към нея с предубеждение. Защото в този щат португалците са оставили своя добронамерен европейски отпечатък, който, омесен с тропическия колорит, леко влиза под кожата. За да остане имплантиран навеки. За едни Гоа е по-чистата, цивилизована и подредена Индия, за други - филиал на рая, за трети - ваканция без задръжки. (Личи си по презервативите, обсипали сутрин безбройните плажове). Тук времето се стеле гладко и сладко като петмез и всичко е в хармония, дори контрастът.

Музика и храна

Няма празник в Гоа без музика и танци. И ако си мислите, че храната на местните е божествена смесица от аромати и култури, не сте им чули музиката. Няма такава! Както няма въображение, което да си представи плавен микс от индийски извивки, португалски звуци и католически псалми. За разлика от боливудските маанета местните мелодии са като кубинска конга - ведри ритми, задължителен тромпет, почти незабележим нюанс от индийско маане и доста разюздани подскоци в танците. Старите таверни на столицата Панаджи задължително имат оркестър за мандо - местната версия на класическото фадо, което гърчи страсти на парцали. Цялата тази мелодична какофония е превърната от местните младежи в... хардрок, станал задължителен атрибут на авторалитата в Индия. Чревоугодниците трябва да благодарят на Бога за щастливата среща между културите, която е пръкнала гоанската кухня. Заедно с тандури, специален вид ориз, в ресторантите тук предлагат и чоризо - пушено печено свинско, приготвено с индийски фурми. Португалците донесли чушките и кашуто, африканците - бананите, а местните ползват кокосово мляко при приготвянето на почти всички гозби. Пак от „колонизаторите“ е останала традицията да правят вино. Червеното порто, да прощават виночерпците от едноименния град, ама е доста по-хубаво от португалското - дъхаво, пивко, гъсто.

Казината

Откъм Арабско море Гоа е точно толкова красива, колкото и на сушата. Особено по здрач. В сумрака светят електрифицираните кръстове на черквите в призрачновиолетово, едно-две яркозелени минарета и безброй дворци на хазарта. Все пак това е единственият щат, където комарът е разрешен и любители на залаганията прииждат на талази от цяла Индия и съседните страни. Ако сте на корабче за вечеря, задължително ще се разминете с поне десетина плаващи казина, някои от които реплики на параходите с външни витла. Като онези по Мисисипи от романите на Марк Твен.

Плажовете

На Гоа всеки от 40-те плажа освен екзотично име си има и собствен стил. Пясъчната ивица прилича на тънък златен ширит, обточил бухнала плисирана пола. Идеален седемкилометров полумесец образуват плажовете близнаци Кандолин и Калангут на север от столицата Панаджи и нос Агуанта. На Калангут царстват водните атракции. Можеш да наемеш джет, парашут или надуваем банан, да плаваш с яхта или да направиш екскурзия до палуващи стада делфини. Шезлонгите и чадърите са безплатни, но учтиви момчета се скъсват да ги предлагат, защото знаят, че полегнеш ли, ще поръчаш питие, хапване или плод. А и бакшишът тук е правилната форма на общуване.

На Анджуна няма подобни екстри. Мястото е предпочитано от местните, които и без това се къпят с дрехите. Тук мръсносивият пясък е нацепен от вулканични образувания, които напомнят застинал в червеникав камък сюнгер. А на вдаден в Арабско море нос се белее католически параклис. Утепало се е за снимки, както би казал шопът.

Вагатор е първият плаж южно от река Чапора. Всъщност се състои от три „парчета“. Големият Вагатор е точно под старинна португалска крепост. Средният се нарича Вагатор ака Тел Авив (никой не успява да обясни какво общо има със столицата на Израел) и е заобиколен от скали. Най-отгоре му е кацнал популярният клуб „Диско вали“. Малкият Вагатор е предпочитан от онези, които наистина искат да си отдъхнат, и е много популярен и сред... биковете и телетата. Ако сте сглупили да ги почерпите с бонбон или хляб, те няма да престанат да просят храна като досадни домашни любимци. Местната забележителност на Малкия Вагатор е изсечена в скалите скулптурна композиция „Шива карвинг“. По недостоверни източници авторът й е вдъхновен от индийски коноп хипи.

Анджуна се смята за столицата на гоа транса с прочутия „Шор бар“, където вечер изпращат слънцето с опияняващи субстанции и методи.

Бага пък е на 30 пешеходни минути от Анджуна. Той е за улегнали англичани и индийци в отпуск. Но само през седмицата. В почивните дни направо на плажа поставят 4 огромни аудиоколони в „Занзи бар“. Всяка песъчинка се тресе и завихря неистово в радиус от европейска поп и хаус музика.

Католическите следи

Старата Гоа е разположена на няколко километра източно от столицата Панаджи нагоре по река Мандови. Величествени католически църкви, имения, широки улици... напомнят за призрачни картини от роман на Маркес. Градът бил толкова великолепен, че навремето имало поговорка: „Който е видял Гоа, няма нужда да ходи до Лисабон.“

Старата Гоа е бившата столица на щата, основана от султан Адил Шах в началото на XVI век и почти веднага завладяна от португалеца Алфонсо де Албукерке през 1510 г. За да подсигури дълготрайност на победата си, той заповядал да изтребят до крак всички мюсюлмани. Под неговото владичество градът придобил толкова европейски облик, че освен Малкия Лисабон го наричали още Рим на Изтока и дори Малкия Амстердам. ЮНЕСКО обявил Старата Гоа за световно историческо наследство. Колониалният квартал на столицата Панаджи също напомня повече на Палермо или Ещорил, отколкото на Индия. Тук грее в печурковобяло най-старият католически храм - „Непокорното зачатие“, построен през 1541 година, в който благополучно акостиралите в тази райска част на света португалци благодарели с молитва на Бога.

Известната в целия католически свят базилика с часовникова кула „Исус Христос“ е величав паметник в стил барок. Вътрешните стени са покрити с фрески и дърворезби, усмихнато примесили европейски и индийски стил във флоралните мотиви. Тук почиват мощите на Апостола на Индия - свети Франциск Хавиер, и затова привлича безброй поклонници. Мощите на свети Франциск са пренесени в Гоа след смъртта му преди повече от 150 г. Те се намират под херметически стъклен похлупак в сребърен ковчег, създаден през XVII век от флорентински ювелир. Запоеният капак е поставен преди век, след като особено ревностен поклонник откършил пръст от нетленното тяло за личен талисман. При последното им изнасяне от храма през 1965 г. учени изследвали мощите и не успели да дадат смислено обяснение как са се съхранили. Гробницата е изградена от гипс и флорентински мрамор, инкрустирана с полускъпоценни камъни и бронзови пластики със сцени от живота на свети Франциск Хавиер.

Поклонническите екскурзии започват с посещение в двата най-почитани храма на Гоа - индуистките „Шантадурга“ и „Мангуеши“. Това са свети места за ритуали и обреди, обвеяни от митове и легенди.
Храмът Мангуеши е посветен на един от троицата индуистки богове - Шива. На този негов вариант се кланят единствено в Гоа. Мангуеши е забележителен със седеметажната си кула във вътрешния му двор, увенчана с полилей, който оставя неизтребимо впечатление със свещите си, запалвани по време на многобройните карнавали.

Резервати, подправки, душ

В Гоа шест резервата с обща площ 755 кв. км опазват дивата природа. Те са включили около 60 на сто от горските масиви на щата и представляват 20 процента от общата му площ.

Десетки са плантациите за подправки. Все пак оттук са товарели безценните си стоки мореплавателите. Канела, мускатови орехи, ванилия, черен пипер, шафран, ол спайс (подобни на пиперени зрънца, които събират в себе си вкуса и аромата на няколко подправки)... списъкът е безкраен и благоухаещ. Най-гъделичкаща от атракциите в плантациите е слонското СПА. Слава Богу, това не значи масаж от грамадния бозайник. Срещу 12 долара се качвате върху гърба на слона, той кротко загребва с хобота си от искрящата вода в малък басейн и ви окъпва от глава до пети десетина пъти. Целувката със слона и благодарствения му тръбен звук приключват СПА ритуала.
А когато ви додее да щракате като японци, пийнете в сянката на селска кръчмица местната напитка фени - прилично градусова ракия от кашу.

Сухи факти от GITM

Последните данни, изнесени на Международната туристическа борса (GITM )

Площта на най-малкия индийски щат е 3702 кв. км. Разположен е на полуостров, вдаден в Арабско море Населението - 1 404 833 души. Което на фона на милиард и 300 милиона индийци си е направо квартална цифра. 65 на сто от населението са индуисти, 28% - християни. Мюсюлманите живеят в селските райони, а юдеите държат казината. Китайците пък са окупирали внос-износа.

Климатът е тропически и мусонен. Първи португалските мореплаватели са описали това природно явление, плавайки през XVI в. към Гоа - основен източник на подправки в онези времена.
Столицата Панаджи има 45 000 жители, но сякаш всеки от тях кара по две коли едновременно или мотор и е хукнал нанякъде в шеметния трафик.
Директни полети няма, освен ако не са с руски, британски или немски чартър.
Самолетният билет до Гоа струва 800-900 евро.
При минимален бюджет спокойно може да изкарате с 10 долара на ден - хапване и местна бира.
Плажните купони са прочути. На плажа Багататор на рейв парти се събират понякога до 25 000 души.

Поредица на „Преса“ - Великите любови на ХХ век

Адриана Будевска играе полугола след смъртта на съпруга си

 

Легендата на Народния театър няма друга любов освен Христо Ганчев

Магдалена Гигова

Годината е 1921. Цяла София жужи заради премиерета на „Далила” от Владимир Мусаков в Народния театър. Само дето клюкарите обсъждат не пиесата и дори не великолепното изпълнение на Адриана Будевска, а нейния силно разголен костюм. Примадоната на бъгарския театър е първата в историята, която дръзва да се съблече на сцената. Разбира се, голотата е елегантно загатната. Будевска зашеметява като Далила в прозрачен костюм, обсипан с бели и черни перли и аквамарини. Бижутата й са повече от царствени, но всички погледи и театрални бинокли са вперени в тоалета от две части. Раменете на Адриана са едва покрити с криле от продълговати перли, а по бюстието театралната шивалня е работила дълги месеци. Гърдите са скрити зад прозрачна коприна, обшита със скъпоценни камъни. Пъпът е покрит само от перли, а от талията надолу се спуска ефирна тъкан. Костюмът е предизвикателство към въображението. След премиерата публиката е във възторг. Аплодисментите не стихват 15 минути, сцената е обсипана с цветя. Авторът на пиесата Мусаков пише, че зрителите са очаровани и от външността на известната актриса. Будевска изглежда като 20-годишна девойка, а всъщност е на 43 и е родила три деца.
Дълбоко пазената тайна на актрисата на Народния театър е, че тя игре Далила в тежка депресия. Изгубила е любимия си съпруг – актьорът Христо Ганчев. През 1912 г. той е мобилизиран и заминава на фронта в Балканската война Умира от тиф във Фенер, Източна Тракия. Потресаващ е факта, че докато в София се разпространява трагичната новина за смъртта му, Адриана получава първото писмо до нея от фронта и щастлива търчи при приятелката си Мара Белчева да й го прочете. Поетесата е ужасена, че трябва тя да съобщи на Будевска за кончината на мъжа й.
В съпруга си Христо Ганчев, който е любовта на живота й, звездата на Народния театър се влюбва веднага след завръщането си от Русия през 1903 г. В Москва тя учи актьорско майсторство със стипендия от Министерството на просвещението. Лично Иван Вазов и проф. Иван Шишманов оценяват искрящата дарба на 17-годишната по онова време Адриана. Актьорът Иван Попов запознава Будевска и Ганчев. Двамата имат много общо - Христо също се е изучил в Русия, в Имперското театрално училище в Санкт Петербург, бори се за по-добри условия на работа в българския театър. След месеци на бурни страсти, любовни писма и въздишки, двамата сключват брак, който околните наричат „идеален”. Адриана е изключително грижовна съпруга и майка на две момчета и едно момиче. Бракът им е символ на уникално разбирателство между двама творци. По цял ден са заедно и не си омръзват. У дома си подават репликите за новите роли. Христо е нейният най-строг критик. Например, я кара да повтаря с дни фразата: "Обичам те!", докато открие най-вярната интонация. Ганчев е не само актьор, ами и синдикалист. Колегите му от Народни театър Вера Игнатиева и Гено Киров пишат, че заради смелостта си да защитава правата на актьорите го наричат „човекът на протеста”.
Зад сцената ври и кипи от интриги. Злобата е насочена към най-добрата - Адриана Будевска. Лекарката по уши, нос, гърло, която се грижи за гласовете на артистите д-р Дора Бенева-Начева си спомня в книгата си „Срещи с възвишеното” (изд. 1971) какво й е споделила актрисата: „По-рано се борехме с неподходящи за работа материални условия, а сега се борим с бездушното отношение към театралното изкуство, с некомпетентността на отговорни фактори, от които зависят нашето творчество и хлябът ни. Фаворизацията, задкулисните борби на незадоволените амбиции, злобата морално ни терзаят и тровят атмосферата, в която трябва да изграждаме светлите образи…”.
Любовта към мъжа й я спасява от зловонната атмосфера в театъра, в който тя изиграва над 100 изключителни роли.

Всеотдайната съпруга не забелязва обожателите, които я затрупват с любовни писма и цветя. Понеже представленията свършват доста след вечерния час, на учениците било забранено да ходят на театър и учителите давали дежурства и проверявали възрастта на влизащите в Народния театър. Момчетата се дегизирали с дрехи, шапки и очила от родителите си, за да изглеждат по-възрастни. Само и само да гледат любимата си актриса.
Една година след сватбата си с Христо Адриана Будевска играе Маргарита Готие в „Дамата с камелиите”, с която Народният театър гостува в Битоля. Публиката не сдържа сълзите си. След спектакъла на сцената излиза младеж и прегръща нозете на актрисата. Заклева я да му каже дали има враг. Той обещава да го издири, където е по земното кълбо и да го заколи. Адриана е трогната и ужасена. Тя милва майчински жертвоготовния младеж: "Мили момко, ще ме направиш безкрайно по-щастлива, ако вместо да убиваш, извършиш едно добро дело. Пиши ми в София, като го сториш, и аз няма да те забравя никога!". Актрисата му дава чантичката си за спомен, а младежът я следва из Битоля като кученце. Будевска разказва на мъжа си трогателната история, но тя се оказва, че има продължение. Както свидетелства Владимир Мусаков, вече в София, в кулоарите на Народния театър млад и много блед мъж хваща актрисата за рамото. В ръката си държи изключително красив малък пистолет. На дръжката му е инкрустирана буквата "А". Охраната на театъра се хвърля да я спасявана, но Будевска ги спира. По-късно обяснява, че това е момъкът от Битоля, дошъл да й подари за спомен пистолета.
Когато Христо Ганчев загива на фронта, Адриана търси упование в грижите за едномесечната им дъщеричка Галя. Малко след това, обаче бебето умира и единственият отдушник за скръбта й е работата. Будевска пише в дневника си: "Когато съдбата ми изпрати най-големите страдания, на сцената трябва да се претворявам в кокетки, или роли, които не отговарят на душевното ми състояние -­ Далила, Галатея, баронесата от "Адам, Ева и змията" и др". Как тази актриса, връхлетяна от загубата на голямата си любов и детенцето си успява да очарова публиката всяка вечер, да бъде убедително забавна или раздиращо трагична, вероятно най-голямата тайна на нейния талант.
Макар и обвита в скръб Будевска запазва красотата и фигурата си. Тя е изключително въздействаща и привлича мъжките погледи. Всички ухажвания обаче, отминава с хладна учтивост. Хубостта й идва по майчина линия от баба й, полугъркинята Янула, а финото бяло лице и стройната снага, са от бащината й баба Буда – серт жена дала името на рода й.
След смъртта на дъщеричката Галя, утеха за Адриана са двете й момчета Гани, студент по химия в Торино и Вили. И двамата имат леви убеждения. По-големият участва в демонстрации в Италия и загива в престрелка с полицията. Срещу по-малкия а ­ Вили, в се води съдебен проце за противодържавна дейност. Той успява да избяга в Буенос Айрес, където става пилот. Нещастията продължават да се сипят върху главата й. През 1926 г., когато е на 48 години и е в апогея на таланта си, ръководството на Народния театър я пенсионира, поради... „старост“. Със заповед на министъра на Народното просвещение е отстранена от трупата с официалното обяснение, че на нейно място трябва да влезе млада и свежа сила. Заедно с Будевска от театъра е натирен и друг колос на сцената ­ Васил Кирков. Адриана е жеското огорчена. За четвърт век в театъра тя е изиграла над 100 роли от дебюта си през 1886 г. - "Нора" на Ибсен, Рада от "Под игото", лейди Макбет... Зрителите я боготворят. Наричат я кралицата на трагедиите. Театралните клюкари празпространяват слуха, че примадоната е уволнена, понеже била ексцентрична. За пример давали разголеното й облекло в „Далила“. Единственият й син е в Аржентина, колегите я избягват, край нея са само децата на брат й. Тя често бяга извън града, плаче с часове и прегръща земята. В този тежък момент Адриана е съвсем сама. „Останах без криле, без дух, без красота, слънце и въздух!” – възкликва покрусена Будевска. През 1937 г. Отлита Вили в Буенос Айрес, за да бъде сред внуците си. На кораба в Хамбург тя носи платнена торбичка със семена от латинки от бащиния й двор в Добрич, за да ги засее в Аржентина, където остава 11 години. Години по-късно внучитне й ще донесат от Буенос Айрес от латинките, които е отглеждала. И друга скъпа реликва – българската мартеничка, с която се е закичвала на всеки 1 март през годините на изгнанието си.
Будевска се завръща в България триумфално, когато е на 70 г. Неин горещ почитател е Георги Димитров, който кани българската Сара Бернар, както я наричат, да се върне в родината, за тържествено честване. На 22 юни 1948 г. в Народния театър Адриана получава златен орден за наука и изкуство и златен пръстен на изкуството.
Животът я напуска на 9 декември 1955 г. Но завинаги остава заветът на великата българска драматична актриса, записан в тетрадките й – „Научи се да бъдеш истински горд, а не случайно издигнат човек !”
Сравняват я със Сара Бернар

Фамилията на Адриана Будевска е... женска. Прабаба й Буда била толкова властна, че наричали децата й „будевите“. Актрисата се ражда в Добрич на 13 декември 1878 г. в семейството на „буйния като кон и силен като Крали Марко” тревненец Кънчо Будевски Необичайната й съдба я орисва още от съвсем малка – тя оцелява от дезинтерията, която отнася двете й по-големи сестри. Оцеляването й било възприето като чудо. Малката Адриана била любимка на големия си брат Ганчо и живеела с неговото семейство. Снаха й става причина 17-годишната абитуриентка да замине да учи аоктьорско майсторство в москва. Жената на брат й случайно разбрала от актьора Иван Попов, че са отпуснати стипендии. Той я подготвя за явяването пред комисията, в която са Иван Вазов, Иван Мърквичка и проф. Иван Шишманов, проф Иван Шишманов и Иван Мърквичка. Дядо Вазов веднага оценява дарбата и хубостта й. Адриана учи четири години в школата на Малий театър при прочутия педагог Александър Ленски. Там тя има късмета да се запознае лично с Чехов. През целия си живот Будевска твори в традицията на руския реалистичен театър, на Станиславски и Немирович-Данченко. Тя получава покана да остане в Русия, но предпочита да се върне в България.
Адриана Будевска дебютира през 1889 г. на сцената на театър „Сълза и смях” в ролята на Василиса във „Василиса Мелентиева” от Александър Островски. лед няколко години постъпва в трупата на Народния театър и скоро се утвърждава като абсолютната примадона.
Изумителна е работоспособността й и раздаването на сцената! Тя владее до съвършенство както тялото, така и гласа си. Актьорският й диапазон е впечатляващ – Будевска играе Костанда от „Свекърва“ и Офелия от „Хамлет“, изпълнява роли в пиеси на Островски, Гогол, Чехов, Молиер, Расин, Корней, Ибсен, Шоу, Кнут Хамсун, Иван Вазов, Васил Друмев, Антон Страшимиров, Пейо Яворов, Кирил Христов.
Театралните критици от епохата признават, че Адриана Будевска е „най-забележителната българска трагическа актриса, равна по талант на най-големите европейски актриси днес”. Сравняват я с французойката Сара Бернар и италианката Елеонора Дузе. Сред големите й постижения са Луиза от „Коварство и любов”, Амалия от „Разбойници”, Мила от „В полите на Витоша”. Тя е първата в България и незабравима изпълнителка на нора от „Куклен дом“ на Ибсен. Нейните съвременници определят тази роля като връх в блестящата й кариера.

Лилиев запознал Гео Милев с голямата му любов

Мила Керанова не поглежда друг мъж след смъртта на поета

Магдалена ГИГОВА

Всички са чували за Гео Милев и поемата му „Септември”, за дъщеря му Леда и написаното от нея „Зайченцето бяло”, но малцина знаят за изпепеляващата любов между поета и съпругата му Мила. Тя продължава едва седем години и половина и двамата споделят не само чувства, а идеи и интереси в изкуството. Напук на несъгласието на семейството на Гео той да се ожени за актриса, избухналите чувства побеждават несгодите.

Въпреки непрестижната за времето си професия Милица Димова Керанова, както е пълното име на любимата на Гео Милев, е от сой. Тя е родена на 23 март 1891 г. в Брезник, но родът й е от старозагорското село Галван. Фамилията идва от свещеникът дядо Керан, радетел за съхраняването на българския род и език. Бащата на Мила е адвокат, лечител и съдия, с тънко чувство за хумор и вроден артистизъм. Майка й Петя е завършила гимназия във Варна и държи децата й да получат добро образование. Затова заминава през 1909 г. със сина си и дъщеря си за София. Любопитното е, че и двамата стават актьори, а братът на Мила – Димитър е баща на актрисата от Младежкия театър Лора Керанова. 

 

Бъдещата съпруга на Гео Милев учи в Софийския университет и

участва в оперна трупа заедно с Елисавета Багряна

През 1911 г. Продължава образованието си в Соброната в Париж, където общува с поета Николай Лилиев, оперната певица Констанца Кирова и писателя Константин Константинов. Тъкмо познанството с Лилиев ще я свърже с Гео Милев.
В средата на декември 1917 г. Мила буквално се сблъсква с приятеля си от парижките дни на софийската улица „Леге”. Нежният лирик-символист е с приятеля си Гео, току що завърнал се след раняването си на фронта. Макар да е с разклатено здраве Милев е „вулканичен и пламенен“, както до края на дните си ще го описва жена му. Двамата млади интелектуалци имат едни и същи интереси, вълнуват се от театър, литература, политика, изобразително изкуство, музика.

В родната си Стара Загора Гео Милев е известен почти от бебе като „вундеркиндът на книжаря Мильо Касабов“. Роданачалник на фамилията е Георги Касапина, който търгувал с кожи и животни от Мала Азия и по турско време никога не слагал фес. Още на 2-3 годинки малкият Гео изумява всички с рисунките си. На пет вече чете свободно. Не престава да врънка родителите си да го пратят по-рано на училище. На 16 завършва гимназия като там е научил френски и руски, а един гурбетчия му преподава частни уроци по английски. Не престава да рисува, издава училищен вестник, организира театрални представления. На 17 Гео вече е студент в Софийския университет, но мечтае за образование в странство. За шест месеца научава немски и започва да следва литература в Лайпциг, където се увлича по модернизма. Но идва Първата световна война и го викат на фронта. Край Дойран Милев е тежко ранен, изгубва едното си око и част от черепа си. Но не и чувството си за хумор. Той подписва любовните си писма до Мила с горчиво-шеговитото „Оченцето”. (По зла ирония на съдбата тъкмо изкуственото око, което му поставят в Германия, ще помогне за идентифицирането на трупа му в масов гроб 30 г. след неговата смърт и ще се превърне в експонат в Музея на революционното движение.)

Как започва жестокият романс на Керановае и Милев? Като на шега. Скоро след запознанството на ул. „Леге”, Гео и Лилиев отиват на гости у Мила. Инициатор за визитата е поетът, който се е влюбил до уши от пръв поглед. Актрисата също е впечатлена: "Веднага почувствах, че това е необикновен човек. Не позволяваше да се говори за неговото раняване, за неговото "геройство" още по-малко", признава тя. До среднощ спорят за театър, модерна поезия, музика. „Гео Милев ми направи неотразимо впечатление, пише Керанова в спомените си. Почувствах, че случайността ме беше срещнала с човек, чиято същност е динамиката, огънят, революцията. Един месец след запознаването ни аз се свързах с Гео. Чувствах се като омагьосана от неговата изключително надарена натура, от неговото рядко възторжено сърце. Учудваше ме този мозък, включен в строшения череп, вибриращ непрестанно, за да обхване и разреши всички естетически проблеми.”

В началото на 1918 г. Мила и Гео заминават заедно за Берлин, където Милев продължава лечението си, и „заживяват в грях”, отдадени на любовта си. Те обявяват връзката си по елегантен, но категоричен начин. Писмо от 25 декември 1917 г. до Лилиев е подписано със "Сърдечно те целуваме: Гео, Мила". От баща си – корав патриархален тип, Милев се опитва да крие връзката си, докато намери начин да му поднесе по-деликатно, че е свързал живота си с 4 години по-голяма жена с „несериозна професия”. Докато живеят заедно в Германия, Керанова превежда за издателството на Мильо Касабов "Последният Абенсераж" от Шатобриан, без той да знае, че е потенциалната му снаха. Но както казват англичаните „Кашлица, любов и липса на пари не могат да се скрият”. След почти инквизиторски разговор с Лилиев

близките на Гео успяват да изтръгнат истината

Сестрата на поета, първата българка с висше образование за детска учителка – Пенка Касабова, разказва как по-малкият им брат Борис споделя в писмо до батко си родителските тревоги. Гео е бесен. Той е убеден, че майка му и баща му са го „подучили да пише такива нахални писма” и е непреклонен в желанието си да сключи брак с Мила.
Притеснението на Мильо Касабов е не само за здравословното състояние на сина му, а и за препитанието на бъдещото семейство. Издаваните от Гео списания, преводи и стихотворения едва покриват разходите по отпечатването си. Как би могъл да издържа жена, че и деца?! Поетът обаче е сигурен, че е намерил истинската си половинка – интелигентна и любяща, и настоява родителите да му изпратят „свидетелство за венчание”. По този повод той държи доста хладен тон на майка си в писмо от 29 април 1919 г.: "Очаквам свидетелството, без което не може. Ако ти го донесеш, добре. Само че: да предупредя още веднъж: ако (може би) ще идваш с недобри намерения и други такива, по-добре хич недей идва. Ако ли не - т.е. ако дойдеш като майка на сватба - добре дошла! Толкоз казвам и разбирайте ме добре!”.
На 13 юни 1919 г. Гео и Мила стават семейство Милеви в Софийската епархия. Кумува им артистът от Народния театър Никола Икономов.Въпреки финансовите притеснения влюбените живеят в пълна хармония, сякаш душите им свирят една и съща мелодия. Раждат им се две същери – Бистра и Леда. Последната пише в спомените си: „Майка ми изтъкваше, че съпругът й е бил винаги много внимателен към нея и към двете си деца. Работел е в крайно неблагоприятни условия - живеели сме в една-единствена, макар и голяма стая, разделена на две с параван. По-малката част била неговият „кабинет” - покрита със зелено сукно писмена маса и етажерки, отрупани с книги. Там е редактирал двете си списания „Везни” и „Пламък”, там е писал острата си публицистика, там е създал поемите си „Ад” и „Септември”. А в това време ние, децата, сме играели зад паравана, под масата за хранене. Нямало е друго място за нас. Неговата лампа в тази квартира в центъра на София светела почти през цялата нощ”, продължава Леда Милева и допълва: „Понякога вечер в неговия „кабинет” се събирали приятели - Христо Ясенов, Николай Хрелков, Вела Ушева, Ламар. Тези импровизирани срещи непреднамерено се превръщали в богати литературно-музикални програми. „Щом в центъра им стоеше Гео, не можеше да не се рецитират стихове, да не се говори за театър, да не се пеят песни на всички езици, които знаехме”, пише майка ми. А двете думи, които тя най-често употребяваше, когато говореше за баща ми, бяха: вулканичен и пламенен”.
В скромната си стаичка семейство Милеви посреща най-светлите умове на епохата. В издадения през 1965 г. сборник „Гео Милев в спомените на съвременниците си” са съхранени 71 свидетелства за онова време. Писателят Людмил Стоянов разказва, че „макар и минал на косъм от смъртта е с невредими душевни и умствени сили. Същата хубава усмивка, същият прекрасен мек поглед”. Професор Асен Златаров си спомня: „Начетен, буен и вдъхновен, Гео дойде между нас и донесе тръпката на новото... Той почна да славослови имена, които бяха непознати за нашата духовна общественост. Дръзко, уверено и с поток от велеречия развяваше знамето на едно новаторство, което и увличаше, и смущаваше”.
Николай Лилиев добавя: „Броят на приятелите му растеше, защото Гео Милев не щадеше никого: стари, млади, професори, писатели, артисти.
Негов прицел беше глупостта

И не се спираше пред нищо, за да я изобличи там, където я намираше”.
Идилията не трае дълго тъкмо заради таланта на Гео Милев да пише пламенно и увличащо. Словото му е факел за хората със социалистически идеи. Затова след разгрома на Септемврийското въстание списание „Пламък”, в което публикува поемата „Септември” е забранено, а самата книжка иззета. На 14 май 1925 г. Гео Милев е осъден на 1 година тъмничен затвор, глоба от 20 000 лв. и лишаване от граждански и политически права за 2 години. Той решава да обжалва делото пред Апелативния съд, но на 15 май е арестуван от полицията и изчезва безследно.
Дълги месеци Мила издирва съпруга си, лутайки се между скръбта и надеждата. Баща му също е сломен, но прехвърля отчаянието си върху снаха си, обвинявайки я, че не търси мъжа си достатъчно ревностно. Чак след време той осъзнава, че съпругата на сина му продължава да го чака и да му е вярна. За това свидетелства документ, открит в архивите на къщата музей на поета. Според него "Столичното полицейско комендантство удостоверява, че софийският жител Гео Милев е търсен от съдебните власти чрез полицейските органи, за когото е издадена и заповед за дирене под N 66 от 20 май т. г., обаче впоследствие се оказа, че се намира в неизвестност.
Настоящето се дава на Мила Гео Милева вследствие заявление и вх. N 823 от 6 того, за да й послужи гдето стане нужда."Младата вдовица не престава да издирва мъжа си
и да се надява на неговото завръщане, макар едва да оцелява с две малки момиченца на ръце. Приятелят на Гео Милев, Ламар си спомня: "Мила изпадна в униние и бедност". Въпреки това тя дава възможно най-доброто образование на децата си. По заръката на татко им те учат езици и четат качествена литература.
"Майка ми остава вдовица само след шест години семеен живот, но не позволяваше да й се подхвърля, че може да ни отгледа по-лесно, ако се омъжи повторно. Чувстваше като свой върховен дълг да бъде вярна към паметта на съпруга си и да съхрани литературното му наследство. Не с думи и назидания, а с личния си пример предаде това и на нас, двете си дъщери.", пише Леда Милева.
Мила Керанова умира през 1969 г. на 74 години, без да е поглеждала друг мъж след Гео Милев.

Гео до Мила

В Централното управление на архивите в София, (Фонд 457, о. 1, а.е. 15, 16, 37) са запазени няколко писма между Гео Милев и съпругата му Мила, които разкриват поета в необичайно романтична светлина.

„Колко далеч съм сега от тебе – наистина, моето мило момиче. Но все пак: бих желал да бъда цял стон, цял въздишка…Мен ми е толкова хубаво …И какво повече да кажа: освен това, което знаеш и без да ти го кажа: и тук, както и там, и ден, и нощ, и сред шума на множеството и в тишината на този полунощен час: че аз виждам твоя призрак, който танцува пред мене като пиян пламък, в някакъв протяжен ритъм, в своя обикновен загадъчен и гадающ каданс…”
„С всичката амбиция на словесен художник аз – все пак – трябва да призная, че словото – все пак – е нещо заключено в кръга на възможното. Любовта, обаче, е вън от този кръг: Тя е в кръговрата, в нескончаемия вертиж на невъзможното : онова, което се не обхваща в кръга, нито в линия, нито в краска, нито в слово. Тя е само едно вечно настояще, едно присъствие, дори и в дълбините на най-тъмния абсанс : настояще : съзвучен каданс на душите : присъствие : евритмия на пролетния въздух, вечно алегро на пролетната пробуда; сега, тук при мене, у мене : е пролет – и аз пия капризната омая на нейното алегро…”
„Моето миличко момиче, целувам те! Аз знам колко много и колко нетърпеливо ме чакаш в този час – и ето ида. Да те прегърна. Да погледна в печалните очи. И да видя в тях : що? дали : драконът на твойта стара скръб или: драконът на мойта безизходна страст, пурпурният дракон? Велик, стихиен. Но драконът на твойта стара скръб – пази се ти, не го буди, не го ласкай!”
„Детенце,
Защо не дойдеш при мен? Не разбираш ли, че аз не мога да дойда? Има военно запрещение никой да не излазя от болницата до второ разпореждане; тъй че утре няма да мога да изляза: затова ела ти, че съм като шантав днес цял ден…. (Когато дойдеш, тогава ще те целувам, по книга целувка не върви). Твойто Оченце.”

Мила до Гео

” Както всякога, моя любов, твърде ми е тъжно, че си отиде – тъй изведнъж останах пак сама, без тебе.
Спирам се пред огледалото и гледам очите и устните си – струва ми се, че в тях има безкрайно страдание, пък не само ми се струва, нали то е у мене, аз го зная…..
О, разбира се, голямата черна нощ на моята огромна, стара скръб, изчезна….аз живея в слънчева страна с тебе, щастие мое, но понякога, понякога…черните нишки на стария гнет отново пропълзяват по мене, тъй болезнено и страшно и тогава, тогава… мое любимо момче, аз мисля за neant*….виждам как се сърди моята любов, как се ужасява, че аз пак приказвам така…. но не бива… не бива.”
А миналата нощ аз наистина танцувах сама и се радвах на себе си. Как хубаво те желаех тогава, съкровище мое! Аз виждам очите ти спрени върху мене, с оня поглед, който ме подлудява и се опивах само от мисълта и спомена за него…..
Лека нощ, миличко! Целувам нежно очите, и устните, устните…с вечно неутолената моя страст. Твоето момиче”.
* Neant- небитие

Катето Евро, водеща на „Усещане за жена“ по Тв 7

Ванга ми предрече, че ще работя до 80

Магдалена ГИГОВА

• Кате, поради фамилията си ти си единствената конвертируема водеща в българския ефир. Как се чувстваш като такава?
• (смее се) Не знам! Аз съм си свикнала с фамилията и не й обръщам внимание. Все още не знам дали съм толкова конвертируема - на екран съм от 10-и март. Нямам обратна връзка дали хората харесват това което правя и дали сутрин превключват на Тв 7.
• Кое ти е по-неуютно – да си на гърба на Гала или на гърба на сина си Сашо Кадиев?
• О, на гърба на Сашо! Той ми е голяма конкуренция. Тяхното предаване „Преди обед“ по Би Ти Ви стана много добро и той се разви като водещ. Ама аз съм от две седмици, а те са от три години. Има още временце и може да ги мина (смее се).
• Пък и дори неговият рейтинг е по-висок, всичко остава в семейството.
• Абе, всичко остава в семейството, ама аз си се боря и аз да си имам висок рейтинг. В началото ми беше малко притеснено, но вече я заобичах много и идвам с голямо желание хъс. И ми се иска и аз да си имам рейтинг.
• А Сашо какво вика по въпроса?
• Той ми прави забележки като „по-старо куче“. Няма възможност да ме гледа, но си наваксва в интернет. Всеки ден се информира как е минало, дали съм се справила.
• Не ти ли идва много – пет дни в „Усещане за жена“, два дни в „Терминал 7“ - цяла седмица си на работа?
• Много си ми идва добре. Аз съм страшно дейна, много жизнена, мразя да стоя без работа. Дори ранното ставане в 6,30 всяка сутрин, което си мислех, че ще ме изморява, не ми пречи. Следобед ми пращат сценария, така че не се запознавам с него сутринта. Обсъждам с главния редактор гостите. Не канят през главата ми когото си искат. Много добре се сработихме с екипа. Не ми пишат точен сценария. Имаме теми и примерни въпроси. Аз умея да изслушвам госта и в зависимост от казаното от него, идва логично зададения ми въпрос. Често пъти различен от този в слушалката. Не го чакам да си каже каквото е решил и да карам „по лексикона“ от предварителни въпроси. Обичам да изслушвам и в повечето случаи ми е интересно.
• Казват, че Опра Уинфри има успех, защото задава въпроса, който на зрителя пред телевизора му се иска да зададе.
• Имам чувството, че и аз го правя. И тъй като предаването е женско, темите по които разговаряме са ми близки. И действително се стремя да дазавам въпроса, който смятам, че вълнува жените. Ние не каним само известни хора на гости.
• Ама засега каниш главно твои приятели.
• Аз съм известна с това, че много хора са ми приятели и няма скоро да свършат.
• Това в един момент е адски хубаво, защото можеш да разчиташ на подкрепа, но понякога не те ли изморява.
• Аз имам много приятели и още повече добри познати.Малко съм стеснила най-близкия си пирятелски кръг, защото човек не може непрекъснато да контактува с много хора. При положение, че работата ми го налага, прекаленото общуване ме изхабява. Имам двама трима приятели мъже и жени, с които се чувам всеки ден – да си споделим как ни е минал деня, какво ще готвим, как е било предаването. Нямам много време за виждане – вечер въобще не избизам. Не можеш да ставаш в 6,30 и вечерта да си някъде.
• Социалният ти живот страда!
• Социалният ми живот доста пострада и много мои приятели са недоволни. Но се чуваме и те ме виждат на екран. Сега работата ми е по-важна.
• 
• Навремето ти викаха Лудото Кате. Лудостта помага ли в работата?
• Уф! За работат не знам. Този прякор го бях позабравила. Той е от младежките ми години. Бях доста щура мадама. Правех скокове с бънджи, карах бързо кола, състезавала съм се с мъже по улицата на София. Ама по онова време, когято нямаше толкова много автомобили и такова движение. Бях доста дива. Факт! Но на 57 години не смятам, че ми отива Лудото Кате. Вече съм кандидатка за Лудата баба.
• Сигурно дреме дълбоко в теб Лудото Кате.
• (смее се) Има неща, които не могат лесно да се изтрият, но вече съм улегнала жена.
• Този прякор е синоним на свободен човек.
• Да, аз съм много свободолюбив човек и така съм възпитавала моя син да бъде свободен, да не се ангажира с хорското менние, да може да изразява себе си както чрез тялото и движенията си, така и с речта си, да не се подтиска от хорските приказки, да не разрешава да го тъпчат и мачкат. Така той израсна свободен човек!
• 
• По времето на социализма нямаше ли си неприятности с властите. Ссвободолюбивият ти дух определено излизаше от калъпа, в който живееха повечето хора.
• Ами бягала съм от милицията, гонили са ме КАТ с колата. Аз и не пиех. Пропих на 35 г. и то по една ракия вечер със салатка и компания. Не е койз нае колко. До 35 не близвах алкохол. Не съм правила някакви золуми. Ама имах една червена жигула и като видя наредени три четири кофи с боклук през нощта леко съм ги побутвала. То жигулата беше като танк – майтапи някакви. Не е кой зна екакво нарушение. С мъжа ми Жорж бяхме нудисти, ходехме по дивите плажове край Созопол цели компании. Сега човек няма къде да отиде. Едно Карадере има и него искат да застроят. Щури бяха младите години, беше по-волно, не сме мислили за пари, не ни бяха затиснали проблемите.
• Тогава работеше в Киноцентъра, снимаше по 5-6 филма на година, значи и пари си имала.
• Ами да, снимах се доста във филми, изкарвах си парички, лайф си имаше. Животът беше спокоен.
• Напоследък повтаряш, че си приключила с любовта. То е като морбилито - колкото по-късно те хване, по-тежко го караш.
• Не вярвам, че може вече да ми се случи любовта. Пълен абсурд. Тя вече е минала, когато съм обичала съпруга си. Вече не мисля за любовта, имам други приоритети. Не ми се вярва да ме връхлети като товарния влак, но човек никога не трябва да казва „Никога“.
• Значи не се зачеркваш напълно.
• Не се зачерквам, ама май животът ме е зачеркнал.
• Ако някой те ухажва, няма да го изгониш, я!
• Мисля, че нямам нужда от мъж до себе си. Справям се много добре. Искам да си имам внучета, за които да се грижа, имам малки племенници, които са малки и често ми гостуват. Има къде да давам любовта ис, но вече не към мъже, а към други същества.
• Аааа, откакто си водеща даде заден за внучетата.
• Това беше на шега „Саше, недейте сега с Таня, че вече имам работа!“. Ще намеря време за внуче.
• Абе трудно си е да бъдее баба и водеща. Казваш, че не си чревоугодник, но много обичаш да готвиш. Дори го правиш по телевизията. Това не е ли противоречие.
• Хич не е! Аз възприемам готвенето като форма на творчество. Аз си хапвам, въпреки че сега живея сама и синът ми с гаджето излязоха на кваритра. Готвя, пък им занеса тенджерките у тях. Обичам да стоя край печката. Затова останах и в екипа на „Жените говорят“ в“Терминал 7“, защото ми е приятно да готвя за екипа в събота и неделя. Те са вече моето семейство. Аз си ги изхранвам, те ме хвалят... Синът ми е все зает.
• Сашо е зает, ама със смислени неща. Не се ли питаш понякога „С какво го заслужих това добро дете?“
• Не се питам, защото винаги съм била всеотдайна майка и си заслужавам доброто дете. Когато си отдаден на семейството и детето си, гледал си го с много любов и си изпълнявал всичките му желания, заслужаваш то да е стойностен човек. Бях обект на нападки от много мои приятели „Не го ли глезиш Сашко, не му ли угаждаш прекалено?“. Не! Нищо, което правиш за детето си не е прекалено, нито в повече. Трябва да му казваш, че го обичаш всеки ден, да го целуваш всеки ден, независимо дали е момче или момиче. Тогава ще израсне добър човек. Гордея се, че това е най-голямото ми постижение в живота – че моят син е това, което е. И аз имам голям принос. Това е моята награда в живота. Още на 16 години исках да стана майка и това ми е донесло най-много щастие в живота – да имам дете, да го отгледам и сега да ме радва и да се гордея с него. А като взе и наградата „Икар“, вече съм на върха на щастието.
• Майка ти по същия начин ли те гледаше?
• Да, ние сме три деца. Начинът, по който съм отгледала детето си е онова, което съм виждала всеки ден. Кка трябва да си всеотдаен. Тя по цял ден ни готвеше, това окето обичахме. Всеки от нас тримата имаше различен вкус към храна и тя съумяваше да приготви на всеки, това което обича. Много всеотдайна майка. Любов, пълна маса, цялото семейство в събота и неделя около нея. Това са много важни неща. Сашето ми каза „Майко, няма никога да забравя как вкъщи ухае на козунах, на печено месо, на изпрано пране. За мен това е уханието на дома, на майката, на семейството“
• като те слушам ти си точно за водеща на „Усещане за жена“
• Ами попаднали са на правилния човек!
• Майка ти беше доста известна гледачка в артистичните среди. На теб предричала ли ти е, че ще те показват всеки ден по телевизията след като минеш 50-те?
• (залива се от смях) Майка ми казваше, че ще имам работа до много късни години. Тогава не ми изглеждаше много да стане така – един артист има някакъв сценичен и екранен живот до известно време. Но пък ето. Имам си тази работа. Със Сашко играем в театъра пиесата „Горката Франция“. Получавам още предложения за театрални постановки, дори за главна роля, но няма да мога да се захвана, защото сега съм действително много заета. Майка ми, светла й памет, ми казваше, че ще имам до късни години работа. Те бяха близки с леля Ванга. И тя ми казваше, че до 80 години ще съм на сцената на живота. Значи бая още имам да играя. Не мога да си представя на 80 години да водя „Усещане за жена“, но...
• Можеш да водиш „Усещане за баба“.
• (смее се) Защо не? Леля Ванга ми го е казала.
• Всички знаем кой ти е най-известният филм, но кой от 21-те, в които си играла не е толкова известен, а много го харесваш?
• Хората много не го знаят, но аз много си обичам “За къде пътувате“ на Рангел Вълчанов. Той си отиде от този свят и ми е много мъчно за него. Филмът е с калоянчев, който също го няма. Снимахме и със Стоян Алексиев. В село Ковачевица. Това е незабравим спомен за мен. „Равновесие“ на Людмил Кирков със сценарист Станислав Стратиев. За него малко се говори, а е сериозен, дълбок филм. Да, освен „Оркестър без име“ имам и други любими филми. Но той е най-популярен. Факт! И мен ме радва, защото 34 години да се задържи един филм в съзнанието и сърцата на хората много рядко се случва.
• Ама и ти дълго си се задържала в съзнанието на Юри Ангелов. Той казва, че когато сте били гаджета ти си му отворила очите за сладостта на живота.
• Да бе, много ме похвали това момче. Гаджета точно не сме били – платонична любов. Аз бях много малка. Много е готино, че го казва след толкова много години. Синът ми е на 30, значи това е било преди 40. тогава бях много дива, много млада, жизнерадостна, весела, светла личност. С него много сме си говорили за разни неща от живота. Той и тогава, както и сега, беше по-различен от другите мъже. Нещо сме си дали взаимно. Той на мен и аз на него. Щастлива съм, че след толкова години някой казва нещо хубаво за мен.
• Ти си положителен човек, макар да не си имала лесно детство.
• Хубаво детство имах. Единственото нелесно беше, че баща ми беше албанец и не му разрешаваха да дойде при нас и аз съм израснала без него. В този смисъл не ми е било лека. А и в училище някои ми се подиграваха – албански реотан, албанска подводница... Бащата на майка ми много се грижеше за нас нищо да не ни липсва. Едно дете, което расте без баща никога не е изцяло щастливо. Но пък семейството ми беше много сплотено и имах весело дество в центъра на София с много игри по улиците и дворовете. Учителките много ме обичаха, знаеха, че ще ставам артистка и не ме тормозеха по математика. В шесто училище „Граф Игнатиев“ беше готино. Там бях много дива. Май от там ми излезе Лудото Кате, защото се казвах на втория етаж по улука. И моят Сашко беше много палав до 13-14 г. пък после какво му стана – изучи се, пое си пътя.
• Колко внучета си му поръчала?
• Две. Едно момиченце първо, пък после момченце. И държа да ми се изпълни. Защото много плаках, когато ми се роди момче. Исках момиченце Пък и с Танчето са обещали да го кръстят на мен. Макар, че и името на нейната майка да е много хубаво – Мария. Сега са модерни двете имета. Да го кръстят Катерина-Мария пък аз ще намирам време да го гледам.
• За финал - какво е идеалното предаване за теб?
• Да им разнообразни и полезни тези и готини гости. И най-вече разговорите да са истински. Да не са лицемерни. А гостите да са човечни, защото публиката иска да се отъждестви с хората на екрана, да види нещо човешко, истинско, хубаво - независимо дали е весел смях или сълза в окото.

Любица Ивошевич се самоубива заради изневерите на Георги Димитров

Магдалена ГИГОВА

Първата голяма любов и първа съпруга на Георги Димитров - сръбкинята Любица Ивошевич се самоубива в Москва, докато той е подсъдим в Лайпцигския процес и лежи в затвора Моабит. Тя е с разклатени нерви още отпреди арестуването му. Близки до пролетарското семейство твърдят, че психичните й проблеми се дължат на безогледните му изневери. Грижливо пазена тайна е дали на 27 май 1933 г. Любица се хвърля от последния етаж на хотел „Люкс“ или слага край на живота си в психиатричната клиника, където ту влиза, ту излиза. По онова време Георги Димитров пише на съратника си Васил Коларов, който е в Съветския съюз: „Физически тя постепенно се поправя, но психически е зле. Завчера се опитала да си повреди очите, считайки, че е осъдена да бъде сляпа, глуха и няма, било й „заповядано“ да си извади очите, отреже езика и повреди ушите! Бедната - каква трагична съдба я постигна! Моля те, отиди да я видиш.“

Макар Георги Димитров да е имал безброй любовници по света, връзката му с Любица е необикновено силна. За това свидетелстват над 300 техни любовни писма - ту нежни, ту еротични, открити през 1951 г. на тавана в дома музей на ул. „Опълченска“ 66. Съдържанието на повечето от тях е толкова разкрепостено, че по времето на социализма са засекретени, а онези, които все пак публикуват, са цензурирани.
Как започва тази необичайна и горчива любовна история? Двамата се запознават на лекция в партийния клуб на БРСДП. Любица е забелязала мъжествения и магнетичен социалистически деятел. Сръбската шивачка е не само красива, а и изискано облечена, интелигентна и обаятелна. Чете много, говори прекрасен литературен български, владее немски, учи френски и руски, пише добри стихове, главен редактор е на вестник „Шивашки работник“. За обаянието на Георги Димитров пък свидетелства Неделчо Ганчовски, личен секретар на социалистическия вожд: „Има хубави бели ръце. Очите му са тъмнокафяви, влажни, големи, горещи... Как ли му устояват жените?“. Ами - не му устояват. Обикновено дамите са хипнотизирани от погледа му. Бабата на Андрей Луканов, която придружава съпруга си Тодор при емиграцията му в Съветския съюз, пише, че всички секретарки в Коминтерна били полудели по Георги Димитров. А той, напук на пролетарските си убеждения, винаги е като изваден от кутийка. В София шие костюмите си само при шивача Бахов, който извайва дрехите с една проба. Капризният му клиент обаче неведнъж го вбесява с изискванията си.
Любица Ивошевич е две години по-голяма от Жорж, както нежно се обръща към любимия си. Родена е на 5 юли 1880 г. в сръбското село Сараново до Крагуевац. Усъвършенства шивашкия занаят във Виена в ателието за фино бельо на австрийския придворен шивач Полицер. На 20 години пристига в София и като „виенска модистка“ започва работа в реномиранотмодно ателие. Красива, с подход към клиентите, умела в работата си, с идеи на дизайнер, тя не след дълго вече е управител. Става нещо като софийската Шанел. Всичките дами от столичния бомонд са нейни клиентки. Красотата, надареността и поетичният талант на Ивошевич са оценени. През 1914 г. Любица вече е член на Централната женска комисия при ЦК на Българската работническа социалдемократическа партия (тесни социалисти), по-късно БКП. Георги Димитров също е обещаващ политик, макар поради бедност да е напуснал гимназия на 12 години. Той започва работа в печатницата на Радикалдемократическата партия. Самоувереният младеж дори си позволява да редактира текстовете на лидера й Васил Радославов. (Когато Димитров става депутат, при една препирня в Народното събрание министър-председателят Васил Радославов - академик, юрист, учил в Австрия, Германия и Чехия, му казва: „Ей, момче, аз те помня. Ти като словослагател в печатницата ми поправяше статиите.“)
Макар да е очевидно интелигентен, Георги Димитров има нужда от обучение и лустро. Любица непрекъснато се самообразова и на нея Димитров дължи превръщането си в интелектуалец. Всяка сутрин Люба става в 5 часа, приготвя закуска на любимия си Жорж, слага във вазата свежи цветя, събужда го с целувка и го кара да чете. Ако се затруднява, тя учи с него, преподава му уроци по немски. (Социалистическата пропаганда тръби, че Георги Димитров научава езика за три месеца в затвора „Моабит“, за да може сам да се защитава на Лайпцигския процес. Там той само усъвършенства познанията си.) „Любица трепереше над него“, признава сестрата на вожда - Елена.

На пръв поглед бракът, който Любица и Георги сключват на 30 септември 1906 г., е идеален. Тя няма нищо против да издържа мъжа си, докато той е зает с партийни дела, защото изкарва добри пари от шивашките си умения. За да си помагат, дават под наем една стаичка в къщата на ул. „Опълченска“. Известно време са хазяи и на Петър Дънов. Учителят на Бялото братство е в чудесни отношения със семейството на Георги Димитров. Религиозната баба Парашкева обаче не одобрява снахата. Под сурдинка се говори, че когато Любица се жени за Георги, предишният й брак с Михаил Кантарджиев не е разтрогнат. С него се разделят по идеологически причини - тя е от тесните социалисти, а той от широките. Люба няма официален развод и това е причината софийските свещеници да откажат да я венчаят с Жорж. Женят се в плевенска църква при „свой човек“ с ходатайството на Тодор Луканов. Те наистина се обичат, а и политическата кариера на Димитров полита към висините. През 1913 г. той получава призовка за участие в Балканската война, но е избран за депутат. На 31 години влиза в историята като най-младия народен представител до този момент. В Народното събрание остава 10 години, макар че въпреки депутатския си имунитет търка наровете в Софийския централен затвор.

И докато с политическата кариера на Димитров всичко е наред, бракът му е в катастрофално състояние. Народният трибун обикаля Европа като пратеник на Коминтерна и във всеки град има любовница. Болезнено ревнивата Любица подозира за изневерите му, дочува за забежката му със съпругата на сръбски революционер. На 12 септември 1917 г. между двамата съпрузи настъпва тежък разрив. Изследователите подозират, че Ивошевич е заварила мъжа си с друга жена в квартирата им. Невъзможността да забременее доразсипва нервите й и отключва психическото й заболяване. Не спи по цели нощи, отказва да яде, все повече отпада. Лекарят, на който я води свекърва й баба Парашкева, констатира тежко нервно разстройство.
След разгрома на Септемврийското въстание през 1923 г. Георги Димитров бяга в Югославия, а после в Австрия. Като ръководител на Западноевропейското бюро на Коминтерна той обикаля с конспиративни задачи Европа. Полудялата от ревност Ивошевич пише до секретаря на френската компартия: „Другарю, пазете жена си, пристига Димитров!“.
Когато следователят в Лайпцигския процес го пита за многото женски адреси в личния му бележник, Димитров отвръща саркастично: „За разлика от вас аз съм мъж, господин следовател.“
Любица Ивошевич напуска България заедно със съпруга си, но той я отпраща в СССР. Тя е безкрайно самотна, пристъпите й се лутат между депресия и загуба на разсъдък.

Докато Люба се опитва да събере парчетата от душата си, благоверната й половинка върти любов с три жени едновременно. Едната е бъдещата му съпруга Роза Флайшман - чешка еврейка, зарязала богатия си род в името на комунистическите идеи, която е негова сътрудничка във Виена. Втората му любовница е германка, с която дели легло и трапеза близо две години в Берлин. Ани Крюгер има две големи дъщери, Анелизе и Аделаиде, за които Димитров е чичо Джон. Той активно си кореспондира и с трите. Ани Крюгер редовно го посещава в затвора „Моабит“, носи му колети с продукти и цигари. Третата е московската му изгора Кити Йованович, сръбска поетеса, революционерка и емигрантка. В дневника, който си води в затвора, вождът и учителят е пределно откровен - признава, че е обещавал брак и на Ани, и на Кити: „Ужас, трябва да се разделя с една от двете!“.

Мнозина се чудят на какво се дължи магнетичното въздействие на Георги Димитров въху жените. Той бил не само привлекателен и галантен, ами и начетен и възпитан, много елегантен, винаги с пура или цигара в ръка. Александър Александров, чиято баба Йорданка Попова (най-малката сестра на ген. Димитър Попов, бащата на писателката Фани Попова-Мутафова) е една от най-близките съратнички на Димитров, разказва че знае от баба си доста пикантерии. „Споделяше ми с болка, че бил голям женкар и обичал да си пийва твърд алкохол.“ Комунистическият лидер се увличал по красиви и начетени млади жени. Проф. Георги Марков добавя, че е бил женкар, харесван от слабия пол.
Георги Димитров научава за смъртта на жена си от писмо на сестра си Магдалена, докато е в затвора „Моабит“, месеци след самоубийството й. Официалните социалистически историци твърдят, че докато е в Москва, макар и вече женен за Роза Флайшман, често ходи на гроба на първата си съпруга.

Мила Люба, мили Жорж - из откровените им писма

1918 г., София

Мили Жорж... Близо четири месеца преди да влезеш в затвора, ние живеехме един до друг, без да смеем да пристъпим по-близо. Аз, измъчена от тежкия спомен на разрушеното щастие, ти - от скръб, че аз страдам. А между това аз все си повтарях - така ще се живее занапред! Без любов, без радост, безцветен и пуст живот. Ненормалните брачни отношения направиха своето. Аз започнах да завиждам и на най-простата работничка, защото без свян, без мъка може да лежи в прегръдките на своя мъж.
Измъчена от сладострастни желания, аз не заспивам по цели нощи, а когато се събудя сутрин със замаяна глава, плача над развалините на твоето и моето щастие. Така тоя е пътят, струва ми се, по който ние, жените, ставаме хистерични - когато не сме могли да бъдем нормално удовлетворени... Понякога ми се струва, че ще се умопобъркам, а понякога тъй ми иде да туря край на тия мъчения с един револверен вистрел. Бъди спокоен, аз никога няма да направя туй, което всяка друга жена на мое място би направила.

ххх

1918 г., София
Мили Жорж, жал ми е, безгранично скърбя заради теб, но ако би знаял как страдам! Как се задушавам по цели нощи от сълзи, и как страшна е тая борба с неудовлетворени чувства, при които, като прибавиш една дълбока рана, отворена в моята душа, един удар върху моите най-идеални отношения към теб, към моята гордост, че аз постигнах пълно щастие в брака, върху моето честолюбие!... Картината на моето нещастие ще е пълна пред очите ти!
Има голяма, колосална разлика между половия живот на мъжа и жената. Размисли добре и ти ще видиш, че докато мъжът е готов леко да свърже и да скъса връзка с всяка жена - за жената то съставлява най-същественото в живота. Само силно развитото чувство на морал, дълг, от една страна, и моята безгранична привързаност към теб като човек и деятел ще ме спаси от една катастрофа, която и теб би костувала много. Но в замяна на това аз искам да запомниш хубаво тия мои думи! Ако ще веднъж това се случи с мен - за теб съм завинаги изгубена.

ххх

 

Мили Жорж, моята откровеност към теб бе нужна именно за това - да се спасим един за друг. Моето сърце! Бедното мое сърце, което толкова много потегли - още не е дадено никому. Ако тук се касаеше за едно влюбване в човек, който би ме направил щастлива - аз не бих се колебала. Но Жорж, тук се касае за нещо, което би ме опозорило в собствените ми очи. Мене една демонска сила ме тика към чисто физиологическа наслада с човек, стоящ много по-долу от мене! Разбираш ли каква опасност ме застрашава - не падението, не, аз никога няма да се предам на тия изкушения - с пълно нервно разстройство... Понякога ми се струва, че ще се умопобъркам, а понякога, тъй ми иде да туря край на тия мъчения с един револверен изстрел. Държи ме само твоята безгранична любов и една искра от надежда, че не всичко е изгубено.
Спаси ме, мили Жорж, спаси ме!... Само ти можеш да спасиш твоята Люба!

1918 г., София, Централния затвор
Мила Люба,
Пращам ти мил, сутрешен привет! Прекарах една спокойна нощ, първата, откакто съм тук!... Какво хубаво самочувствие ме обладава при мисълта, че се възвръщат ония славни наши дни, когато любовта ни не бе засенчена от нищо и когато не ни тровеха никакви съмнения и колебания! Ония незабравими дни, когато ти, легнала до мен, сладко чуруликаше и се удивляваше, че е възможно на света толкова много щастие... Ние сме едно сърце, една душа... храмът на нашата любов е спасен, нашият брачен кораб ще продължава да пори бурните води на живота. Твой Жорж

19.ХI.1920 г. - Черната джамия, София

Мила Люба, вярвай в нашата звезда. Нищо лошо не ще се случи. Милите хризантеми от теб са едно чудно утешение за мен при тая затворническа обстановка. Да мисля за теб? Та имало ли е момент, когато не съм мислил за теб, скъпа моя Люба. Нещо повече. Аз мисля за всичко само с теб и чрез теб. Не се отдавай на никаква тъга.
Твоят Жорж

14.I.1921 г. - Виена

Мила Люба,
Горя от желание да те видя настанена във Виена. Мъчно би могло да си представиш с какво трепетно нетърпение те очаквам. Струва ми се, че сме се разделили от дълго, много дълго време... Изпитвам една непреодолима мъка, че не мога да получа нищо, нищичко от теб, моя мила, незаменима, единствена на света. Любящ те Жорж

От книгата на ст.н.с. д-р Цветана Кьосева „Любов през решетките“