Изгората на Каблешков е Рада от „Под игото“

Чак след Освобождението от турско робство Мария Българова разбира за самоубийството на любимия си

Магдалена Гигова

Всеки, който е ходил на училище, помни, че Тодор Каблешков е написал Кървавото писмо, което възвестява началото на Априлското въстание. Малцина обаче знаят, че апостолът от Четвърти революционен окръг е имал нежна и романтична душа, пишел е стихове и превеждал от френски „Граф Монте Кристо“. Съвсем неизвестна пък е любовта му към учителката Мария Българова, възпята от Вазов като Рада Госпожина в „Под игото“. Разбира се, патриархът на българската литература взема само някои отличителни черти на Каблешковата годеница, която за разлика от Рада не е сираче, а една от петте дъщери на беден занаятчия.

„Госпожина беше високо, стройно и хубаво момиче, с простодушен и светъл поглед и с миловидно, чисто и бяло лице, което черната забрадка отваряше още повече… Тежка е участта на всички сирачета момичета. Рано обезнаследени от бащина любов и защита и от майчина нежна грижа, хвърлени на произвола на хорската милост или жестокосърдие, те отрастват и виреят, без да ги е огряла сладка, животворна усмивка, сред чужди тям равнодушни лица. Те са цветя, поникнали под покрив: невесели и без дъх. Пропуснете въз тях една великодушна струя светлина и техният скрит аромат умирисва въздуха.“
Описанието на Иван Вазов подсказва защо за Тодор Каблешков младата даскалица е първата и последна любов. Той често посещава копривщенското училище, където учителстват Мария Бочева Българова и Евлампия Векилова. Мария, която е две години по-малка от него, му прави впечатление с родолюбивите си копнежи и готовността да даде живота си за освобождението на България - нещо, за което и той мечтае. Младото момиче е увлечено не само по революционните идеи. Тодор е висок, рус и красив, облечен алафрангата и по-образован и начетен от всички мъже, които познава. Освен това й посвещава наивни, но трогателни любовни стихове.

Учителката трябва да се прибере в Сопот и раздялата им, макар и тъжна, не разстройва младите влюбени. Те са убедени, че скоро ще се видят. На прощаване, както пише Галина Минчева, Каблешков подарява на либето си своя портрет и една малка ножичка с думите: „Давам ти лика си, за да ти напомня по-често за мене, а ножичките ще ти потрябват, ако попаднеш някога беззащитна в турски ръце!“ До края на живота си Българова пази този дар като спомен за любовта им.

За изгората на революционера се знае, че е родена в Сопот през 1853 година. Като изтърсаче в семейството Мария била любимка на баща си гайтанджията Бочо Урумът. Той бил истински родолюбец и мразел еднакво и турци, и гърци, а понеже думата „урум“ имала гръцки корен, той се прекръстил на Българов. За да изучи щерка си, занаятчията я дал за послушница при леля й в Сопотския манастир. Умното момиче завършило с отличие тамошното училище. Това осигурило на 15-годишната Мария работа в девическото школо на Копривщица, където търсели добре образована учителка. Разбрали за патриотичната й закваска, местните революционери Петко Бояджиев и Тодор Каблешков носели на момичето не само храна, ами и „подривни“ материали. Любовта на Българова и Тодор е толкова силна, че само на нея и на близкия си приятел и съученик от френския лицей „Мехтеп Султание“ в Галата сарай Константин Величков Каблешков доверява налудничавата си идея да убие султана. Впечатлителната учителка е безкрайно горда, че обича такъв решителен човек. Революционерът е убеден, че щом попадне в Цариград и наблюдава как султан Абдул Азис всеки петък излиза от двореца си, за да отиде в джамията „Йълдъз кьошк“, ще разучи навиците му и ще открие пробив в сигурността. После ще разработи план и ще издебне най-подходящия момент да се хвърли върху омразния владетел и да го убие. С това ще предизвика безредици в Османската империя. Те ще доведат до намеса на Великите сили и освобождението на българите. Слава Богу, малко преди да тръгне за турската столица, смислените доводи на Константин Величков го възпират от крайно неразумната постъпка, твърди историкът Илия Рангелов.

Сопотските големци решават да изпратят будната даскалица да продължи образованието си в Пловдив и тя временно се разделя с Каблешков. Той проявява разбиране. „Трябва да знаеш, че человек кога се реши да бъде за полза на народа си, принуден е да изоставя по някой път собствената си работа, а понякогаш и най-приятните си минути за наслаждение“, пише Тодор. Чувствата помежду им обаче остават все така силни. Мария не се задоволява само с учителската професия, а става секретарка на женското дружество в Сопот, на което председател е майката на Иван Вазов баба Съба. Оттам и преките наблюдения на поета за личността й.

Двамата влюбени се срещат отново, когато Каблешков, вече като апостол, възражда в Сопот местния революционен комитет. Успяват да откраднат мигове да се видят не само по „народната работа“. Имат и няколко романтични срещи, при които Тодор разкрива, че в душата му цъфти дълбока и чиста любов. Девойката му отвръща със същото. Тя предлага да ушие знамето на сопотските въстаници. Пряпорецът е везан със сърма и много чувство, но Мария напусто очаква вест от любимия си. Понеже не получава хабер от Каблешков, баща й зазижда знамето в оградата на къщата им за по-сигурно. По-малкият син на Мария - Борис, има друга версия за флага, но потвърждава отношенията на родителката си с революционера в своите спомени: „В Копривщица майка ми привлича вниманието на Тодор Лулчов Каблешков, на когото в кратко време става доверено лице, а по-късно годеница. След смазване на Априлското въстание Каблешков минава през Сопот и в последната среща с майка ми остава на съхранение при нея знамето на Копривщица, бинокъла си, часовника и няколко фотографски снимки... Заедно с цялото население на Сопот тя понесла тежките изпитания, свързани с бягството към Балкана под напора на башибозушките орди.“

Чак след Освобождението Българова научава подробности за залавянето на любимия си от турците, мъченията, на които е подложен в ловешкия и търновския зандан, и самоубийството му преди публично да бъде обесен в Габрово. Тогава Мария отива при Ана, втората майка на Тодор. (Тя е отгледала него, братята и сестрите му като свои деца.) Учителката й дава портрета, който любимият й е подарил, за да има страдащата жена поне един спомен от сина си. Двете поддържат сърдечна връзка до кончината на Каблешкова.

Годеницата на революционера го носи дълго в сърцето си. Свидетелство за любовта й е нейно писмо до съпругата на Петко Кунджурджията, в което Българова споделя, че е най-злочестата жена на земята, тъй като „предметът на нейната обич е изчезнал завинаги“.

Дори когато се омъжва за опълченеца, герой от боевете при Стара Загора Богдан Бракалов, настоява да кръсти първородния им син Тодор. Съпругът й няма нищо против. Преди да свържат живота си, Мария изповядва пред Богдан за любовта си към Каблешков. Признава, че винаги ще го обича и никога няма да го забрави. Вместо да се разлюти, Бракалов е трогнат от верността й. Веднага вика свещеник да благослови годежа им и още същия ден води избраницата си в Калофер, за да я представи на майка си. Двамата имат девет деца. Любимата на Каблешков умира на 66 през 1919 година.

Поборническият род

Родът Каблешкови е сред малкото български фамилии, които имат документи за съществуването си отпреди повече от век. Запазено е свидетелство за делба от 1800 година на името на основателя на клана - дядо Никола. Най-големият му син, роден около 1750 година, се казва Дончо. Той има четирима синове и три дъщери: Лулчо, Цоко, Никола, Тодор, Пена, Рада и Мария. Първият - Лулчо, е бащата на Тодор Каблешков. Чорбаджи Лулчо имал търговски нюх и натрупал доста имане, но обичал да казва, че децата му трябва да бъдат честни хора и родолюбиви българи. Той подпомага с 2000 гроша строежа на местното училище, подкрепя финансово и Априлското въстание, непрекъснато прави дарения на Рилския манастир. По време на въстанието цялото му имущество е разграбено и унищожено. Той обаче умира щастлив, защото доживява Освобождението.

Първата жена на Лулчо - Стойка Чичова, умира млада и го оставя с четири невръстни деца на ръце - Нона, Тодор, Ана и Андон. За да ги изгледа, чорбаджията бързо се жени втори път за Ана. Тя е от известна сопотска фамилия и му ражда пет деца, но не прави разлика между своите и доведените, а ги обсипва с любов и грижи. Едва в напреднала възраст потомците й разбират, че са от две майки. Ана е не само родител, а и вярна приятелка и поддръжничка за Тодор. Заедно с него тя се заклева пред Евангелието, пищова и камата и помага всякак на революционния комитет. Смелостта и самообладанието й помагат на Каблешков да се измъкне незабелязано от къщи и да обяви въстанието. Когато бунтът е потушен, а любимият й син се самоубива, Ана е безутешна.

Нона, по-голямата сестра на революционера, открива в Битоля първото българско училище и посвещава живота си на образованието в Македония. Единственият й син е убит в Балканската война, а тя умира в мизерия. Братът на Тодор - Стоян, завършва педагогика и философия в Цюрих. По-късно става главен директор на всички български училища в Македония. Той е и един от организаторите на Илинденското въстание. Руският консул в Скопие успява да го спаси от бесилото с уговорката кракът му никога да не стъпва в Македония. Когато се завръща в България, Стоян дълги години е председател на Съюза на учителите. Сътрудничи на БАН и участва във всички разкопки в Шуменско. С неговата помощ е учредена първоначалната експозиция на музея „Тодор Каблешков“ в Копривщица.Дъщерята на Стоян - Ана, завършва музикална академия и завещава цялото си имущество на родната си Копривщица. Антон Каблешков, племенник на апостола, също дарява целия си имот на държавата. Друг негов племенник - Стоян Куюмджиев, е автор на монументалното пано на Свети свети Кирил и Методий за гроба на Кирил в Рим. Официалното му откриване е на 21 юни 1975 г. в черквата „Сан Клементе“.

Прочутият род е дал на България генералите Илия и Никола Каблешкови, участници в Първата световна война и дългогодишни преподаватели във Военното училище в София. Първият българин, защитил дисертация по стоматология в чужбина - Лука Каблешков, е от същата фамилия. Интересна е и личността на Атанас Каблешков. Той пръв въвежда т.нар. лагерувано съхраняване на вина у нас. През 1893 г. той налива плевенска гъмза в бутилки, които отлежават наклонени под определен ъгъл към запушалката, за да няма съприкосновение на течността с въздуха. Виното в тази партида от 200 шишета не е променило вида си до днес и се смята за най-старото в България.

Недко Каблешков пък събира документи и записва безброй спомени за своя род. Той е известен адвокат в Пловдив. При него се отбива приятелят му Алеко Константинов, часове преди да бъде застрелян погрешка. Той е много близък и с Иван Вазов. Негов завет е мисълта „Не бива да се търси награда за стореното от обич. Бедна е всяка любов, която може да се измери“.

Кой е авторът на Кървавото писмо

Тодор Каблешков е роден през 1851 г. в заможното семейство на копривщенския чорбаджия Лулчо Каблешков. През 1864-1867 учи в Пловдив. Една година по-късно заминава за Цариград, където продължаваобразованието си в „Галата сарай“. От 1873 до 1876 г. работи в Одрин като телеграфист, след това става началник-гара в Бельово. Където и да отиде, Тодор изнася сказки за освобождението на България чрез въоръжено въстание. Когато се връща в Копривщица, Каблешков се посвещава на каузата си. Определен е за ръководител на революционния комитет в родния си град и за помощник-апостол на Панагюрския революционен окръг. На 20 април пръв дава сигнал за начало на въстанието в Копривщица с прочутото си Кърваво писмо до панагюрци. Заедно с Панайот Волов предвожда чета. След потушаването на Априлското въстание е заловен в Троянския балкан и подложен на нечовешки изтезания в затворите на Ловеч и Търново. Самоубива се в конака в Габрово, преди да бъде обесен от турците. Тогава е на 25 години.

Любица Ивошевич се самоубива заради изневерите на Георги Димитров

Магдалена ГИГОВА

Първата голяма любов и първа съпруга на Георги Димитров - сръбкинята Любица Ивошевич се самоубива в Москва, докато той е подсъдим в Лайпцигския процес и лежи в затвора Моабит. Тя е с разклатени нерви още отпреди арестуването му. Близки до пролетарското семейство твърдят, че психичните й проблеми се дължат на безогледните му изневери. Грижливо пазена тайна е дали на 27 май 1933 г. Любица се хвърля от последния етаж на хотел „Люкс“ или слага край на живота си в психиатричната клиника, където ту влиза, ту излиза. По онова време Георги Димитров пише на съратника си Васил Коларов, който е в Съветския съюз: „Физически тя постепенно се поправя, но психически е зле. Завчера се опитала да си повреди очите, считайки, че е осъдена да бъде сляпа, глуха и няма, било й „заповядано“ да си извади очите, отреже езика и повреди ушите! Бедната - каква трагична съдба я постигна! Моля те, отиди да я видиш.“

Макар Георги Димитров да е имал безброй любовници по света, връзката му с Любица е необикновено силна. За това свидетелстват над 300 техни любовни писма - ту нежни, ту еротични, открити през 1951 г. на тавана в дома музей на ул. „Опълченска“ 66. Съдържанието на повечето от тях е толкова разкрепостено, че по времето на социализма са засекретени, а онези, които все пак публикуват, са цензурирани.
Как започва тази необичайна и горчива любовна история? Двамата се запознават на лекция в партийния клуб на БРСДП. Любица е забелязала мъжествения и магнетичен социалистически деятел. Сръбската шивачка е не само красива, а и изискано облечена, интелигентна и обаятелна. Чете много, говори прекрасен литературен български, владее немски, учи френски и руски, пише добри стихове, главен редактор е на вестник „Шивашки работник“. За обаянието на Георги Димитров пък свидетелства Неделчо Ганчовски, личен секретар на социалистическия вожд: „Има хубави бели ръце. Очите му са тъмнокафяви, влажни, големи, горещи... Как ли му устояват жените?“. Ами - не му устояват. Обикновено дамите са хипнотизирани от погледа му. Бабата на Андрей Луканов, която придружава съпруга си Тодор при емиграцията му в Съветския съюз, пише, че всички секретарки в Коминтерна били полудели по Георги Димитров. А той, напук на пролетарските си убеждения, винаги е като изваден от кутийка. В София шие костюмите си само при шивача Бахов, който извайва дрехите с една проба. Капризният му клиент обаче неведнъж го вбесява с изискванията си.
Любица Ивошевич е две години по-голяма от Жорж, както нежно се обръща към любимия си. Родена е на 5 юли 1880 г. в сръбското село Сараново до Крагуевац. Усъвършенства шивашкия занаят във Виена в ателието за фино бельо на австрийския придворен шивач Полицер. На 20 години пристига в София и като „виенска модистка“ започва работа в реномиранотмодно ателие. Красива, с подход към клиентите, умела в работата си, с идеи на дизайнер, тя не след дълго вече е управител. Става нещо като софийската Шанел. Всичките дами от столичния бомонд са нейни клиентки. Красотата, надареността и поетичният талант на Ивошевич са оценени. През 1914 г. Любица вече е член на Централната женска комисия при ЦК на Българската работническа социалдемократическа партия (тесни социалисти), по-късно БКП. Георги Димитров също е обещаващ политик, макар поради бедност да е напуснал гимназия на 12 години. Той започва работа в печатницата на Радикалдемократическата партия. Самоувереният младеж дори си позволява да редактира текстовете на лидера й Васил Радославов. (Когато Димитров става депутат, при една препирня в Народното събрание министър-председателят Васил Радославов - академик, юрист, учил в Австрия, Германия и Чехия, му казва: „Ей, момче, аз те помня. Ти като словослагател в печатницата ми поправяше статиите.“)
Макар да е очевидно интелигентен, Георги Димитров има нужда от обучение и лустро. Любица непрекъснато се самообразова и на нея Димитров дължи превръщането си в интелектуалец. Всяка сутрин Люба става в 5 часа, приготвя закуска на любимия си Жорж, слага във вазата свежи цветя, събужда го с целувка и го кара да чете. Ако се затруднява, тя учи с него, преподава му уроци по немски. (Социалистическата пропаганда тръби, че Георги Димитров научава езика за три месеца в затвора „Моабит“, за да може сам да се защитава на Лайпцигския процес. Там той само усъвършенства познанията си.) „Любица трепереше над него“, признава сестрата на вожда - Елена.

На пръв поглед бракът, който Любица и Георги сключват на 30 септември 1906 г., е идеален. Тя няма нищо против да издържа мъжа си, докато той е зает с партийни дела, защото изкарва добри пари от шивашките си умения. За да си помагат, дават под наем една стаичка в къщата на ул. „Опълченска“. Известно време са хазяи и на Петър Дънов. Учителят на Бялото братство е в чудесни отношения със семейството на Георги Димитров. Религиозната баба Парашкева обаче не одобрява снахата. Под сурдинка се говори, че когато Любица се жени за Георги, предишният й брак с Михаил Кантарджиев не е разтрогнат. С него се разделят по идеологически причини - тя е от тесните социалисти, а той от широките. Люба няма официален развод и това е причината софийските свещеници да откажат да я венчаят с Жорж. Женят се в плевенска църква при „свой човек“ с ходатайството на Тодор Луканов. Те наистина се обичат, а и политическата кариера на Димитров полита към висините. През 1913 г. той получава призовка за участие в Балканската война, но е избран за депутат. На 31 години влиза в историята като най-младия народен представител до този момент. В Народното събрание остава 10 години, макар че въпреки депутатския си имунитет търка наровете в Софийския централен затвор.

И докато с политическата кариера на Димитров всичко е наред, бракът му е в катастрофално състояние. Народният трибун обикаля Европа като пратеник на Коминтерна и във всеки град има любовница. Болезнено ревнивата Любица подозира за изневерите му, дочува за забежката му със съпругата на сръбски революционер. На 12 септември 1917 г. между двамата съпрузи настъпва тежък разрив. Изследователите подозират, че Ивошевич е заварила мъжа си с друга жена в квартирата им. Невъзможността да забременее доразсипва нервите й и отключва психическото й заболяване. Не спи по цели нощи, отказва да яде, все повече отпада. Лекарят, на който я води свекърва й баба Парашкева, констатира тежко нервно разстройство.
След разгрома на Септемврийското въстание през 1923 г. Георги Димитров бяга в Югославия, а после в Австрия. Като ръководител на Западноевропейското бюро на Коминтерна той обикаля с конспиративни задачи Европа. Полудялата от ревност Ивошевич пише до секретаря на френската компартия: „Другарю, пазете жена си, пристига Димитров!“.
Когато следователят в Лайпцигския процес го пита за многото женски адреси в личния му бележник, Димитров отвръща саркастично: „За разлика от вас аз съм мъж, господин следовател.“
Любица Ивошевич напуска България заедно със съпруга си, но той я отпраща в СССР. Тя е безкрайно самотна, пристъпите й се лутат между депресия и загуба на разсъдък.

Докато Люба се опитва да събере парчетата от душата си, благоверната й половинка върти любов с три жени едновременно. Едната е бъдещата му съпруга Роза Флайшман - чешка еврейка, зарязала богатия си род в името на комунистическите идеи, която е негова сътрудничка във Виена. Втората му любовница е германка, с която дели легло и трапеза близо две години в Берлин. Ани Крюгер има две големи дъщери, Анелизе и Аделаиде, за които Димитров е чичо Джон. Той активно си кореспондира и с трите. Ани Крюгер редовно го посещава в затвора „Моабит“, носи му колети с продукти и цигари. Третата е московската му изгора Кити Йованович, сръбска поетеса, революционерка и емигрантка. В дневника, който си води в затвора, вождът и учителят е пределно откровен - признава, че е обещавал брак и на Ани, и на Кити: „Ужас, трябва да се разделя с една от двете!“.

Мнозина се чудят на какво се дължи магнетичното въздействие на Георги Димитров въху жените. Той бил не само привлекателен и галантен, ами и начетен и възпитан, много елегантен, винаги с пура или цигара в ръка. Александър Александров, чиято баба Йорданка Попова (най-малката сестра на ген. Димитър Попов, бащата на писателката Фани Попова-Мутафова) е една от най-близките съратнички на Димитров, разказва че знае от баба си доста пикантерии. „Споделяше ми с болка, че бил голям женкар и обичал да си пийва твърд алкохол.“ Комунистическият лидер се увличал по красиви и начетени млади жени. Проф. Георги Марков добавя, че е бил женкар, харесван от слабия пол.
Георги Димитров научава за смъртта на жена си от писмо на сестра си Магдалена, докато е в затвора „Моабит“, месеци след самоубийството й. Официалните социалистически историци твърдят, че докато е в Москва, макар и вече женен за Роза Флайшман, често ходи на гроба на първата си съпруга.

Мила Люба, мили Жорж - из откровените им писма

1918 г., София

Мили Жорж... Близо четири месеца преди да влезеш в затвора, ние живеехме един до друг, без да смеем да пристъпим по-близо. Аз, измъчена от тежкия спомен на разрушеното щастие, ти - от скръб, че аз страдам. А между това аз все си повтарях - така ще се живее занапред! Без любов, без радост, безцветен и пуст живот. Ненормалните брачни отношения направиха своето. Аз започнах да завиждам и на най-простата работничка, защото без свян, без мъка може да лежи в прегръдките на своя мъж.
Измъчена от сладострастни желания, аз не заспивам по цели нощи, а когато се събудя сутрин със замаяна глава, плача над развалините на твоето и моето щастие. Така тоя е пътят, струва ми се, по който ние, жените, ставаме хистерични - когато не сме могли да бъдем нормално удовлетворени... Понякога ми се струва, че ще се умопобъркам, а понякога тъй ми иде да туря край на тия мъчения с един револверен вистрел. Бъди спокоен, аз никога няма да направя туй, което всяка друга жена на мое място би направила.

ххх

1918 г., София
Мили Жорж, жал ми е, безгранично скърбя заради теб, но ако би знаял как страдам! Как се задушавам по цели нощи от сълзи, и как страшна е тая борба с неудовлетворени чувства, при които, като прибавиш една дълбока рана, отворена в моята душа, един удар върху моите най-идеални отношения към теб, към моята гордост, че аз постигнах пълно щастие в брака, върху моето честолюбие!... Картината на моето нещастие ще е пълна пред очите ти!
Има голяма, колосална разлика между половия живот на мъжа и жената. Размисли добре и ти ще видиш, че докато мъжът е готов леко да свърже и да скъса връзка с всяка жена - за жената то съставлява най-същественото в живота. Само силно развитото чувство на морал, дълг, от една страна, и моята безгранична привързаност към теб като човек и деятел ще ме спаси от една катастрофа, която и теб би костувала много. Но в замяна на това аз искам да запомниш хубаво тия мои думи! Ако ще веднъж това се случи с мен - за теб съм завинаги изгубена.

ххх

 

Мили Жорж, моята откровеност към теб бе нужна именно за това - да се спасим един за друг. Моето сърце! Бедното мое сърце, което толкова много потегли - още не е дадено никому. Ако тук се касаеше за едно влюбване в човек, който би ме направил щастлива - аз не бих се колебала. Но Жорж, тук се касае за нещо, което би ме опозорило в собствените ми очи. Мене една демонска сила ме тика към чисто физиологическа наслада с човек, стоящ много по-долу от мене! Разбираш ли каква опасност ме застрашава - не падението, не, аз никога няма да се предам на тия изкушения - с пълно нервно разстройство... Понякога ми се струва, че ще се умопобъркам, а понякога, тъй ми иде да туря край на тия мъчения с един револверен изстрел. Държи ме само твоята безгранична любов и една искра от надежда, че не всичко е изгубено.
Спаси ме, мили Жорж, спаси ме!... Само ти можеш да спасиш твоята Люба!

1918 г., София, Централния затвор
Мила Люба,
Пращам ти мил, сутрешен привет! Прекарах една спокойна нощ, първата, откакто съм тук!... Какво хубаво самочувствие ме обладава при мисълта, че се възвръщат ония славни наши дни, когато любовта ни не бе засенчена от нищо и когато не ни тровеха никакви съмнения и колебания! Ония незабравими дни, когато ти, легнала до мен, сладко чуруликаше и се удивляваше, че е възможно на света толкова много щастие... Ние сме едно сърце, една душа... храмът на нашата любов е спасен, нашият брачен кораб ще продължава да пори бурните води на живота. Твой Жорж

19.ХI.1920 г. - Черната джамия, София

Мила Люба, вярвай в нашата звезда. Нищо лошо не ще се случи. Милите хризантеми от теб са едно чудно утешение за мен при тая затворническа обстановка. Да мисля за теб? Та имало ли е момент, когато не съм мислил за теб, скъпа моя Люба. Нещо повече. Аз мисля за всичко само с теб и чрез теб. Не се отдавай на никаква тъга.
Твоят Жорж

14.I.1921 г. - Виена

Мила Люба,
Горя от желание да те видя настанена във Виена. Мъчно би могло да си представиш с какво трепетно нетърпение те очаквам. Струва ми се, че сме се разделили от дълго, много дълго време... Изпитвам една непреодолима мъка, че не мога да получа нищо, нищичко от теб, моя мила, незаменима, единствена на света. Любящ те Жорж

От книгата на ст.н.с. д-р Цветана Кьосева „Любов през решетките“

 

Ангкор Ват – храмове колкото 250 футболни игрища

Магдалена ГИГОВА

Между три и пет хиляди души всяка сутрин в 5,30 се подреждат чинно с камерите си пред величествения декор на „Анкор Ват“ и чакат първите лъчи на слънцето да близнат храмовете, за да запечатат отражението им във водите на езерото. На камбоджанска земя солидарността на туриста надмогва националните особености и високомерните британци подклякат, та и твърде плахите японци да си откраднат няколко кадъра. Дори винаги шумните руснаци притихват пред завладяващата гледка. А когато слънцето изгрее, туристите се мятат на велосипеди, моторикши и мотоциклети в неуспешен напън за ден или два да обиколят двестате квадратни километра древни руини, храмове и кули.

В съзнанието на повечето българи Камбоджа е далечна азиатска страна, в която някакви побъркани псевдокомунисти - червените кхмери, изтребиха една трета от своя народ по ясни единствено на тях причини. Целият свят обаче е чувал за „Ангкор Ват“. В превод - град и храм. Ангкор е древната столица на Камбоджа. От девети до дванайсти век кмерските владетели, които смятали себе си за равни на боговете, строили тук грандиозни дворци и храмове. До 1431 г., когато войските на Сиам завладяват и разрушават града, той е смятан за най-големия град в света. Следват векове на забрава. Дървените постройки се разрушават, джунглата поглъща каменните стени. Но дори и в този полуразрушен вид храмовете и дворците очароват европейските си откриватели през XIX век. А когато през 1868 г. излиза книгата „Пътешествие в Сиам и Камбоджа“ от френския натуралист Анри Муо, в Париж се надига натиск Сиам (днешен Тайланд) да върне Ангкор на Камбоджа. Разчистването и възстановяването достигат апогея си през 1930 г., но управлението на червените кхмери от 1970 до 1990 г. нанася огромни вреди. Въпреки че дори те осъзнават ценността му и го поставят върху националния флаг. „Ангкор Ват“ гордо се вее там и до днес.

 

От 1992 г. храмовият комплекс е под егидата на ЮНЕСКО. На площ колкото 250 футболни игрища са съхранени над 100 дворци и светилища.

Храмът „Ангкор Ват“ е построен при управлението на крал Суряварман Втори (1112-1152 г.). Разположен върху 2 кв. км, и днес той е най-голямото религиозно съоръжение в света (заедно с пагодите в древната бирманска столица Баган). От всички постройки светилището е най-добре съхранено. Може би защото през вековете в него винаги е имало шепа монаси. Храмът е обграден от ров с ширина 190 метра, който в древността е гъмжал от крокодили. Защитната стена е с размери 1025 на 800 м. Човек може да се изгуби в сложната конструкция на три нива с безброй стълби и проходи. Кулите на „Ангкор Ват“ са пет. Централната е най-висока - 65 м, и символизира митичната планина Меру, която според индуистите е център на света. Само на първо ниво галериите са дълги общо над 800 метра, украсени с двуметрови барелефи. На второ ниво властват изображенията на красивите апсари - личните танцьорки на бог Вишну. Най-дългата фреска с тях е с повече от 3000 фигури.

Наричали Суриабарман ІІ, владетеля построил храма, Защитника на слънцето. Той се възкачва на престола на 14 г., след като убива чичо си и започва да разширява империята си от Виетнам до Мианмар и Лаос. В местността Ангкор е имало над 700 храма, но Суриабарман II искал неговият да е най-голям. Това е един от най-удивителните инженерни проекти на древността. Не само поради мащабите, а и понеже е изграден върху… вода. „Ангкор Ват“ е построен за 35 г. върху тресавище. За основа му служат подпочвените води. Затова са създадени диги и канали. При тропическия климат се редуват по шест месеца суша и дъжд. Затова инженерите на Суриабарман II направили „Ангкор Ват“ като кораб, който плува. В сухия период водата спада и затова те са проектирали квадратния ров, който се пълни от езерото Тонле сап и поддържа водата на еднакво ниво. На тучните земи наоколо са отглеждали по три реколти годишно, с които изхранвали строителите и населението на мегаполиса. Историците смятат, че тук са живели над 1 млн. души - най-големия град на света през XII век.

Самият храм е построен от латерит. Камък, който се обработва лесно, когато е влажен, а после се втвърдява. Както не е ясно как са пренасяли гигантските каменни блокове за пирамидите, подобна е загадката и как са транспортирали същите по формат грамади от кариера на 30 км. Учените предполагат, че със салове, теглени от слонове. Няма данни колко милиона са се простили с живота си през 35-те години градеж, но са си свършили работата перфектно. Каменните блокове прилепват идеално без хоросан.

За камбоджанците от близкото градче Сием Риеп комплексът е главен извор на приходи, но много от туристите щурмуват „Ангкор Ват“ с велосипедите, които от хотелите им отпускат безплатно, заобикаляйки централния вход. Затова билетите от 20 долара на ден се разпечатват със снимката на притежателя им, направена в момента на купуването. Бдителна туристическа полиция проверява пропуските пред всеки храм в комплекса.

Реставраторите и археолозите мърморят, че дори червените кхмери не са нанесли толкова щети, колкото туристите.

Едва ли има човек, който не е виждал на снимка огромните каменни глави на цитаделата Ангкор Тхом. В центъра й са главните забележителности - храмовете „Байон“ и „Бапхуон“. Човек се чувства малък, но и някак си защитен в сянката на гигантските усмихнати лица. От Терасата на слоновете, подпряна на десетки хоботи, не е останало много, но от нея кхмерските крале са наблюдавали церемониите и са въздавали правосъдие на фона на Небесния дворец Пименакас.

Когато човек обиколи няколко храма, осъзнава, че всички имат правоъгълна форма и са ориентирани в посока север-юг и запад-изток.

Твърдят, че от сателит най-голямото светилище прилича на нещо като квадратна матрьошка или дъска за морски шах - концентрични правоъгълници. Според някои теории земите на Ангкор са били избрани заради стратегическото им от военна гледна точка местоположение и заради плодородието им. По-екстравагантни хипотези смятат, че е намесена карта на небесните тела. Чрез компютърни симулации е доказано, че конфигурацията на храмовете в Ангкор е огледален образ на съзвездието Дракон по времето на пролетното равноденствие 10 500 г. пр.Хр. Някои учени предполагат, че целта на кхмерите била храмовият комплекс да отразява небесната подредба на звездите, така че да хармонизира земята и небесния свят. Фигурите от барелефите на асурас (демони) и девас (божества) подсилват усещането за преход от една астрологическа епоха към друга.

Храмът „Пним Бакхенг“ има 108 кули. Числото 108 се смята за свещено както в будизма, така и в индуизма, тъй като то е сбор от 72 и 36 (а 36 е половината от 72). Седемдесет и две е и първото от поредицата числа, свързани с движението на земната ос - причина за измененията в разположението на съзвездията за период от 25 920 години, или с един градус на всеки 72 години. Друг мистериозен факт около храмовете на Ангкор е разположението им на 72 градуса географска ширина от пирамидите в Гиза.

Светилищата Баконг, Прах Ко и Прей Монли са построени така, че да отразяват разположението на звездите в Корона Бореалис, каквато е била при пролетното равноденствие през 10 500 пр.Хр. А това съзвездие не е можело да се види от въпросните храмове през X и XI век, когато те са построени.

Астрономичните мистерии също са сред причините храмът „Ангкор Ват“ да е включен в новите седем чудеса на света. 

 

Най-загадъчното изчезване

Ангкор е бил сцена на един от най-загадъчните случаи на изчезване в човешката история. Кхмерското царство съществувало от IX до XV в. В апогея му територията му била колкото днешен Ню Йорк. В края на XVI век, когато португалски мисионери първи онемели пред лотосоподобните кули на „Ангкор Ват“ - най-съвършения от градските храмове и най-големия религиозен паметник в света, империята била в предсмъртна агония.

Учените отново не са единни в теориите си за нейния край - нашественици или пренасочване на сухоземната търговия към морска, което обрича на гибел отдалечения от водата град... Запазени и разчетени са над 1300 надписа, но и те не обясняват защо внезапно изчезва кхмерското царство.

Унесен в загадките, човек започва да се чувства като участник в „Индиана Джоунс и храмът на обречените“. Гигантски корени са обхванали в зловеща прегръдки каменни блокове. В специална камера за молитви акустиката е такава, че когато потупаш гърдите си, тътенът е ужасяващ, но приятен за ухото. Изящен като моминска бродерия е „Бантей Срей“ - т.нар. дамски храм. Наричат го розов, но цветът му е по-скоро на препечен карамел, а каменните гравюри говорят направо на сърцето.

Червените кхмери вече са зелени

За цялото си пребиваване в Камбоджа, ако то е концентрирано в Пном Пен, Сием Риеп и Анкгор Ват, пришълецът може изобщо да не види местната валути - риел. Целият алъш-вериш върви в долари ($1 е равен на 4000 риела). Не само цените в магазините и ресторантите са в щатските пари, ами когато теглиш от банкомат, машината пита „Какво предпочитате - долари или риели?“ Изводът е: червените кхмери вече са зелени.

Поредица на „Преса“

Великите български любови на ХХ век

Леа Иванова носи жълта звезда заради първата си любов

Магдалена ГИГОВА

Леон Алфаса е първата любов на голямата певица Леа Иванова. През 1940 г. тя е на 17 и е начинаеща на сцената, а той свири на алт саксофон в прочутия „Джаз Овчаров“. Запознават се в артистично кафене на ул. „Раковски“ и талантливият музикант започва да й преподава първите уроци. Макар да е учила в Робърт колеж в Истанбул и да е пяла в детския хор на Българската екзархия, Леа е наблягала на рисуването и няма представа от солфеж. Леон обаче смята, че дългокраката красавица крие злато в гърлото си и я препоръчва за солистка на джаз №1 в България по онова време. Изпитът е истинска катастрофа. Притеснена, Леа забравя текста си, пее фалшиво и разплакана напуска сцената. Диригентът Асен Овчаров я връща и така бележи пътя й към славата и любовта. Защото откривателят й вече е безнадеждно влюбен в нея, а и тя в него. Нарича го „Алфонс“ и двамата са неразделни. Годината обаче е 1941 г. и една сутрин принуждават Леон Алфаса да носи жълта звезда. В знак на солидарност и Леа си слага такава, без да е еврейка. Една сутрин военни го прибират от общия им дом и го изпращат в лагер.

„Леон Алфаса беше прекрасен човек и още по-прекрасен музикант, който след войната щеше да поеме палката на диригент в симфоничната музика първо в Париж, а по-късно и в Ню Йорк. Алфаса беше неразделен приятел на Леа - разказва в спомените си Божидар Сакеларев, който след време поема оркестъра.“ „Когато го взеха, Леа веднага ни събра мен, диригента на джаза Асен Овчаров и Ангел Сладкаров и ни поведе към полицейското управление. Идеята беше да помолим властите да оставят Леон в София, защото е необходим за оркестъра. Поне докато му намерим заместник. Изгониха ни.

Леа се грижеше дълго за него, изпращаше му продукти, писма, яйца или лично му ги носеше в лагера. Когато на пазара нямаше дори едно яйце, тя му занесе в дървена каса 200 яйца в слама. Алфонс беше първата любов на Леа. Едва разпалена, тази любов трябваше да угасне. Леа нямаше сили да устои на принудителната раздяла“, завършва Божидар Сакеларев.

Леон Алфаса успява да избяга от България и прави кариера като музикант по света. Няма данни повече да са се виждали с Леа, но преди смъртта си, през 90-те години на ХХ век, той идва в София специално, за да участва в документалния филм „Страсти по Леа“. Като поклон пред незавършената им любов.

Л като лъвица

Истинското име на Леа е Лиляна. Избира псевдонима си, защото означава лъвица, а тя е родена под царствения знак - на 13 август 1923 г. в Дупница. Детството й минава в Истанбул, където семейството емигрира заради комунистическите убеждениая на бащата и участието му в атентата в черквата „Света Неделя“. В Турция Леа и четирите й сестри имат бедно, но щастливо детство. Баща й е художник и се надява тя да го наследи. Момичето прилежно рисува, но нещо не му достига. Когато става на 17 г., семейството се мести в София. „Мечтаех да стана оперна певица заради пищните и красиви костюми. Когато споделих, близките ми ме заведоха на прослушване при тогавашните оперни звезди Павел Елмазов и Илка Попова.“ Световната прима откровено й казва, че няма досткатъчно богат глас за оперната сцена, но двете стават близки приятелки. Илка я учи не само на музика, а и на добри маниери и държание в обществото. За цял живот Леа ще запомни урока й: „На сцената и пред любимия трябва да имаш 13 лица. За да се съхраниш, никога не трябва да показваш пред другите твоето истинско настроение.“

С този съвет Леа се превръща в истинско шампанско за мъжете и за публиката. След 9 сепрември 1944 г. я изпращат в лагер за „леко поведение и пеене на упадъчна западна музика“. След като излиза не й позволяват да пее, Държавна сигурност я следи на всяка крачка, най-близките й колеги са принудени да пишат донесения срещу нея... И така 15 години. Когато спечели някакви пари, никога не си купува практични неща. Дава ги за „американски звезден прах“ - контрабандна пудра или палто от лисици. Но не се поколебава за миг да го продаде, когато оркестърът има трудности.

Талантът на Леа избухва след 37-ата й годишнина в чужбина. Тя е звездата в берлинския „Фридрихсщатпалас“, парижката „Олимпия“, стокхолмския „Барнс“. Продуцентите я наричат „звяр на сцената“ заради покоряващата усмивка, ефектния външен вид и умението да излезе от всяка трудна ситуация. Когато в Белград пее с оркестъра на Куинси Джоунс, токчето й се заклещва на сцената. Тя запазва присъствие на духа, събува и другата обувка, публиката, изпаднала в еуфория, става на крака. Тогава френски продуцент й казва най-големия комплимент: „Вие сте атомната бомба на Балканите.“ Често я сравняват с най-големите звезди на световните кабарета „Мулен Руж“ и „Фоли Бержер“.

В съзнанието на българите тя е останала с непретенциозните естрадни песнички „Чико от Порто Рико“, „Шушу мушу“, „ЦУМ, ЦУМ“ и десетки кавъри на суинг, румба, шансони. А тя изумително изпълнява всички песни на любимката си Ела Фицджералд, „Дилмано, Дилберо“, испанско фламенко.

Филмовата студия „Дефа“ снима филма „Леа от юг“. Има двегодишен ангажимент в хотел „Дюн“ в Лас Вегас, обикаля целия свят. Чак през 1980 г. Българското национално радио пуска за първи път песен на Леа. Тя е прекарала инсулт, но се научава да ходи на високи токчета и да прикрива с шал парализираната ръка. В Хелзинки си купува скъп антикварен стол и до края на живота си пее, седнала царствено в него.

Последното й представление е на 27 май 1986 г. Болната от рак Леа показва на лекарите си в „Пирогов“ филм, посветен на нея и издъхва.

Еди и тайфунът

Една неделна сутрин на 1956 г. Леа тича за зала „България“. Там полулегално я допускат да пее в джазовите матинета. Досущ като Скарлет О'Хара е облечена в червен костюм, който майка й е ушила от едно знаме. Когато чува, че вече й е забранено да влиза в залата, светът се завърта пред очите й. Опомня се в болница, където разбира, че е получила инфаркт, цял живот кръвното й е 220-240. София обаче осъмва с новината, че Леа Иванова е починала. Най-потресен е Еди Казасян. Те дори не се познават, но той е безнадеждно влюбен в вея. Още когато е на 11 години и я чува да пее в един пловдивски бар с родителите си. За цял живот запомня изпълнението й на „Настроение“ от Глен Милър. Еди се влюбва моментално, цяла нощ не спи. До истинската им среща обаче има цели десет години. Във фаталния пролетен ден 21-годишният Казасян върви ядосан към сладкарница „Савоя“. Музиката е в сърцето му, той отдавна свири тайно по забави, но баща му настоява да учи право. На улицата среща своя приятелка, която върви под ръка с жената на мечтите му. Макар да е изгубил ума и дума и да не помирисва алкохол, Еди се отзовава на поканата да пийнат по нещо. Певицата има два билета за „Аз пея под дъжда“ с Джин Кели. Казасян с радост приема да посетят прожекцията. „В последния момент се оказа, че заменят филма с „Как се каляваше стоманата“. Целият салон се изнесе, само ние с Леа останахме - припомня си Еди. - Останахме сами в салона и така калявахме стоманата, че не се разделихме през следващите 30 години.“

Казасян е по-млад със седем години. Той е не само любим и музикант, ами поклонник, приятел, носач на куфарите с костюмите... Идеята да учи право е пометена от стихията Леа. Двамата заживяват „в грях“, властите им правят внезапни проверки и понякога ги глобяват за „морално-битово разложение“, понежге не са женени. След година и половина тормоз, по време на репетиция в бар „България“, Леа изненадващо уведомява оркестъра: „Ние с Еди ще отидем да сложим по едно подписче в гражданското и после се връщаме да гуляем.“ Еди е сащисан! Но е толкова влюбен, че не отказва внезапната сватба. „Така избрах вечното приключение - Леа!“.

Казасян се надява да няма шум, извън оркестъра, за неочакваната промяна в гражданското им състояние. Вечерта обаче Леа тържествено обявява от сцената, че двамата вече са семейство. Всички ръкопляскат и ги поздравяват, но стеснителният Еди се скрива в гримьорната. Публиката скандира името му, но той събира куража да се яви чак в края на програмата.

Животът им е непрекъсната веселба. Почти никога не остават сами. Цялата столична бохема другарува с Леа. Животът им се побира в един куфар. Никога не обядват у дома. Управителят на Руския клуб всеки ден чете на Леа менюто по телефона, за да си избере хапване. На турнето в Румъния са заедно, но за Полша певицата заминава сама и ужасно страда за любимия си, дотогава не са се разделяли. Плаче по телефона, пише на любимия си „арменец“, както го нарича, картички и по няколко писма на ден. След завръщането й идва нов удар - отказ на ангажименти и турнета, властите не й разрешават да замине дори за съседна социалистическа страна. Едва през 1962 г. Леа и Еди получават позволение за работа в странство. Следващите десе години са триумфални за тях - Виена, Белград, Берлин. Иванова не слиза от страниците на вестниците и списанията, всеки ден дава интервюта за радио или телевизия. Импресариите й осигуряват фризьор, гримьор и стилист.

Целият Берлин е облепен с нейния лик, всяка вечер я аплодират по 4000 души във „Фридрихщатпалас“. Германската столица е луда по българката и нейния оркестър. Леа не е забравила уроците на Илка Попова, че ако искаш да бъдеш звезда, тлябва да се държиш като такава. С Еди за целия си хонорар си купуват чисто нов „Мерцедес 28 CL“. Западногерманският импресарио Лоренц Райх изненадано пита: „Всички български изпълнители ли карат такива коли?” „А, не, само ние“, изсмива се Леа. След тази случка те подписват възможно най-добрия договор за пет години лансиране и работа в Западна Европа. Това е времето на шеметни успехи и непрекъсната смяна на Цюрих с Мюнхен, Амстердам със Стокхолм. Те са щастливи и влюбени. Еди се грижи за своята звезда. Но идва предложение от американски импресарио, което би могло да промени живота на Леа завинаги. То не включва мъжа й. Тя не си дава дори секунда за обмисляне. „Не мога нито миг без Еди, а вие ми предлагате да живея две години без него.“ Години по-късно Казасян ще й признае, че през цялото време го е мъчила съвестта. „Ти жертва най-големия шанс в живота си, за да бъдеш звезда в моя оркестър.“ „Ей, арменец, най-важното е, че бяхме винаги заедно“, усмихва се Леа. Тя знае, че музикантът на нейното сърце понякога й кръшка, но винаги дискретно и никога за дълго, затова преглъща обидата.

Те наистина имат всичко - млади и влюбени са, печелят като звезди, записват плочи, заминават за Америка, стигат дори до Порто Рико, отколешна мечта на Леа. „От толкова години ме чакаш, Чико...“, шегува се певицата. Там се оказват на 12 декември, рождения ден на Еди. Съпругата му решава да заложи в казиното на номер 12 и печели. Дава цялата сума за масивен златен часовник, който му подарява. През целия си живот Леа няма отношение към парите - подарява вещите си, винаги тя плаща сметката. Дежурната й реплика е: „Не разбирам от финанси, питайте арменеца.“

Двамата решават да се завърнат в родината заради носталгията и тъгата на Леа по любимия й кафяв пудел Рики. Еди признава в спомените си: „Това бяха години на борба, униние и много слава. Това бяха първите, най-хубавите десет години от нашия съвместен живот. Когато се върнахме в София в онзи ден, бяхме много щастливи.“ А в родината се носят легенди за несметните им богатства - че имат самолет, собствен кораб, ще купуват Слънчев бряг...

Вече имат дом и на 13 август 1971 г. в него Леа отпразнува шумно рождения си ден. Уж всичко е наред, но Еди Казасян се влюбва. Ударът е тежък, защото това не е поредната изневяра. Любовницата му ражда дете, той се чуди как да подели времето между двете си семейства.

След турне в Канада през април 1976 г. Леа получава тежък инсулт. Еди се разкъсва от вина. „Не се обвинявай, арменец, получих инсулта заради Рики, не заради теб“, успокоява го жена му (любимото й куче умира малко преди това). Певицата остава с напълно парализирана лява страна, а Еди й помага безрезервно. Той разбира, че ако тя се раздели със сцената, ще се раздели с живота и затова й организира концерт.

След толкова години заедно двамата са като скачени съдове. Когато на нея й се парализира лявата ръка, Еди получава силни болки в своята. Просто са се сраснали един с друг. „Ще бъда с теб до последния си дъх“, й казва една вечер Еди. И така става...

Ив Монтан и Гойко Митич полудават по нея

В две поредни години (1978 и 1979) Леа Иванова общува в Париж с Ив Монтан. Френският певец и актьор от италиански произход споделя суперлативите, които сипят френските вестници за изпълненията й.Тя идва от зали и клубове, в които са гостували единствено изпълнители от ранга на Марлене Дитрих, Хари Белафонте,Том Джоунс, Ърта Кинг.

Ив Монтан признава пред българката, че е омагьосан от нея и я моли за среща. Очевидци твърдят, че тя е осъществена. И то не веднъж. Моментът за Монтан е деликатен. Той току-що е приключил световно обсъждания си роман с Мерилин Монро. Съпругата му, актрисата Симона Синьоре, не е преглътната публичното унижение. Какво точно се е случило между Ив и Леа, остава тайна.

„Индианският вожд“ на германското кино Гойко Митич също пада жертва на всепобеждаващия чар на певицата. Той е 17 години по-млад,но Леа изглежда поне 10 години по-млада от възрастта си. Запознават се във„Фридрихщатпалас“, където Митич е поканен от Апостол Карамитев, стар приятел на Леа и на Еди. Гойко остава поразен, щом я вижда. Апостол ги запознава зад кулисите. „Индианецът“ изпраща кошници с рози, кани я на снимките на„Синовете на Великата мечка“. Леа обаче не отстъпва пред ухажването му. Години по-късно, когато Гойко става знаменитост,тя призвана пред колежки: „Можех да имам този мъж, но нали съм си загубена...“

Стоянка Мутафова за нея

Госпожа Стихийно бедствие определя с няколко думи сложната природа на своята приятелка и наборка Леа Иванова: „Тя беше прекрасна лъжкиня. Лъжите бяха нейните несбъднати мечти. Всекидневието не я задоволяваше.Градеше кули. Беше безстрашна във всичко.Ненаситна. Животът й беше очарование.Стоеше разголена пред нас, неподправена,без преструвки... Крайностите й бяха артистични. Нямаме официално запознаване.От мига, в който се видяхме, си казахме„Здрасти!“ като познати от древни времена. От мен към нея и от нея към мен винаги нещо е вървяло. Силна жена. И много харесвана беше. Всяка на нейно място би въртяла мъжете, но тя - не!Потъваше в любовта. Беше достойна в любовта - даваше и искаше. Не беше флиртаджийка. Носеха се приказки за нея... А тя беше сериозна, кристално чиста в любовта...“