Лилиев запознал Гео Милев с голямата му любов

Мила Керанова не поглежда друг мъж след смъртта на поета

Магдалена ГИГОВА

Всички са чували за Гео Милев и поемата му „Септември”, за дъщеря му Леда и написаното от нея „Зайченцето бяло”, но малцина знаят за изпепеляващата любов между поета и съпругата му Мила. Тя продължава едва седем години и половина и двамата споделят не само чувства, а идеи и интереси в изкуството. Напук на несъгласието на семейството на Гео той да се ожени за актриса, избухналите чувства побеждават несгодите.

Въпреки непрестижната за времето си професия Милица Димова Керанова, както е пълното име на любимата на Гео Милев, е от сой. Тя е родена на 23 март 1891 г. в Брезник, но родът й е от старозагорското село Галван. Фамилията идва от свещеникът дядо Керан, радетел за съхраняването на българския род и език. Бащата на Мила е адвокат, лечител и съдия, с тънко чувство за хумор и вроден артистизъм. Майка й Петя е завършила гимназия във Варна и държи децата й да получат добро образование. Затова заминава през 1909 г. със сина си и дъщеря си за София. Любопитното е, че и двамата стават актьори, а братът на Мила – Димитър е баща на актрисата от Младежкия театър Лора Керанова. 

 

Бъдещата съпруга на Гео Милев учи в Софийския университет и

участва в оперна трупа заедно с Елисавета Багряна

През 1911 г. Продължава образованието си в Соброната в Париж, където общува с поета Николай Лилиев, оперната певица Констанца Кирова и писателя Константин Константинов. Тъкмо познанството с Лилиев ще я свърже с Гео Милев.
В средата на декември 1917 г. Мила буквално се сблъсква с приятеля си от парижките дни на софийската улица „Леге”. Нежният лирик-символист е с приятеля си Гео, току що завърнал се след раняването си на фронта. Макар да е с разклатено здраве Милев е „вулканичен и пламенен“, както до края на дните си ще го описва жена му. Двамата млади интелектуалци имат едни и същи интереси, вълнуват се от театър, литература, политика, изобразително изкуство, музика.

В родната си Стара Загора Гео Милев е известен почти от бебе като „вундеркиндът на книжаря Мильо Касабов“. Роданачалник на фамилията е Георги Касапина, който търгувал с кожи и животни от Мала Азия и по турско време никога не слагал фес. Още на 2-3 годинки малкият Гео изумява всички с рисунките си. На пет вече чете свободно. Не престава да врънка родителите си да го пратят по-рано на училище. На 16 завършва гимназия като там е научил френски и руски, а един гурбетчия му преподава частни уроци по английски. Не престава да рисува, издава училищен вестник, организира театрални представления. На 17 Гео вече е студент в Софийския университет, но мечтае за образование в странство. За шест месеца научава немски и започва да следва литература в Лайпциг, където се увлича по модернизма. Но идва Първата световна война и го викат на фронта. Край Дойран Милев е тежко ранен, изгубва едното си око и част от черепа си. Но не и чувството си за хумор. Той подписва любовните си писма до Мила с горчиво-шеговитото „Оченцето”. (По зла ирония на съдбата тъкмо изкуственото око, което му поставят в Германия, ще помогне за идентифицирането на трупа му в масов гроб 30 г. след неговата смърт и ще се превърне в експонат в Музея на революционното движение.)

Как започва жестокият романс на Керановае и Милев? Като на шега. Скоро след запознанството на ул. „Леге”, Гео и Лилиев отиват на гости у Мила. Инициатор за визитата е поетът, който се е влюбил до уши от пръв поглед. Актрисата също е впечатлена: "Веднага почувствах, че това е необикновен човек. Не позволяваше да се говори за неговото раняване, за неговото "геройство" още по-малко", признава тя. До среднощ спорят за театър, модерна поезия, музика. „Гео Милев ми направи неотразимо впечатление, пише Керанова в спомените си. Почувствах, че случайността ме беше срещнала с човек, чиято същност е динамиката, огънят, революцията. Един месец след запознаването ни аз се свързах с Гео. Чувствах се като омагьосана от неговата изключително надарена натура, от неговото рядко възторжено сърце. Учудваше ме този мозък, включен в строшения череп, вибриращ непрестанно, за да обхване и разреши всички естетически проблеми.”

В началото на 1918 г. Мила и Гео заминават заедно за Берлин, където Милев продължава лечението си, и „заживяват в грях”, отдадени на любовта си. Те обявяват връзката си по елегантен, но категоричен начин. Писмо от 25 декември 1917 г. до Лилиев е подписано със "Сърдечно те целуваме: Гео, Мила". От баща си – корав патриархален тип, Милев се опитва да крие връзката си, докато намери начин да му поднесе по-деликатно, че е свързал живота си с 4 години по-голяма жена с „несериозна професия”. Докато живеят заедно в Германия, Керанова превежда за издателството на Мильо Касабов "Последният Абенсераж" от Шатобриан, без той да знае, че е потенциалната му снаха. Но както казват англичаните „Кашлица, любов и липса на пари не могат да се скрият”. След почти инквизиторски разговор с Лилиев

близките на Гео успяват да изтръгнат истината

Сестрата на поета, първата българка с висше образование за детска учителка – Пенка Касабова, разказва как по-малкият им брат Борис споделя в писмо до батко си родителските тревоги. Гео е бесен. Той е убеден, че майка му и баща му са го „подучили да пише такива нахални писма” и е непреклонен в желанието си да сключи брак с Мила.
Притеснението на Мильо Касабов е не само за здравословното състояние на сина му, а и за препитанието на бъдещото семейство. Издаваните от Гео списания, преводи и стихотворения едва покриват разходите по отпечатването си. Как би могъл да издържа жена, че и деца?! Поетът обаче е сигурен, че е намерил истинската си половинка – интелигентна и любяща, и настоява родителите да му изпратят „свидетелство за венчание”. По този повод той държи доста хладен тон на майка си в писмо от 29 април 1919 г.: "Очаквам свидетелството, без което не може. Ако ти го донесеш, добре. Само че: да предупредя още веднъж: ако (може би) ще идваш с недобри намерения и други такива, по-добре хич недей идва. Ако ли не - т.е. ако дойдеш като майка на сватба - добре дошла! Толкоз казвам и разбирайте ме добре!”.
На 13 юни 1919 г. Гео и Мила стават семейство Милеви в Софийската епархия. Кумува им артистът от Народния театър Никола Икономов.Въпреки финансовите притеснения влюбените живеят в пълна хармония, сякаш душите им свирят една и съща мелодия. Раждат им се две същери – Бистра и Леда. Последната пише в спомените си: „Майка ми изтъкваше, че съпругът й е бил винаги много внимателен към нея и към двете си деца. Работел е в крайно неблагоприятни условия - живеели сме в една-единствена, макар и голяма стая, разделена на две с параван. По-малката част била неговият „кабинет” - покрита със зелено сукно писмена маса и етажерки, отрупани с книги. Там е редактирал двете си списания „Везни” и „Пламък”, там е писал острата си публицистика, там е създал поемите си „Ад” и „Септември”. А в това време ние, децата, сме играели зад паравана, под масата за хранене. Нямало е друго място за нас. Неговата лампа в тази квартира в центъра на София светела почти през цялата нощ”, продължава Леда Милева и допълва: „Понякога вечер в неговия „кабинет” се събирали приятели - Христо Ясенов, Николай Хрелков, Вела Ушева, Ламар. Тези импровизирани срещи непреднамерено се превръщали в богати литературно-музикални програми. „Щом в центъра им стоеше Гео, не можеше да не се рецитират стихове, да не се говори за театър, да не се пеят песни на всички езици, които знаехме”, пише майка ми. А двете думи, които тя най-често употребяваше, когато говореше за баща ми, бяха: вулканичен и пламенен”.
В скромната си стаичка семейство Милеви посреща най-светлите умове на епохата. В издадения през 1965 г. сборник „Гео Милев в спомените на съвременниците си” са съхранени 71 свидетелства за онова време. Писателят Людмил Стоянов разказва, че „макар и минал на косъм от смъртта е с невредими душевни и умствени сили. Същата хубава усмивка, същият прекрасен мек поглед”. Професор Асен Златаров си спомня: „Начетен, буен и вдъхновен, Гео дойде между нас и донесе тръпката на новото... Той почна да славослови имена, които бяха непознати за нашата духовна общественост. Дръзко, уверено и с поток от велеречия развяваше знамето на едно новаторство, което и увличаше, и смущаваше”.
Николай Лилиев добавя: „Броят на приятелите му растеше, защото Гео Милев не щадеше никого: стари, млади, професори, писатели, артисти.
Негов прицел беше глупостта

И не се спираше пред нищо, за да я изобличи там, където я намираше”.
Идилията не трае дълго тъкмо заради таланта на Гео Милев да пише пламенно и увличащо. Словото му е факел за хората със социалистически идеи. Затова след разгрома на Септемврийското въстание списание „Пламък”, в което публикува поемата „Септември” е забранено, а самата книжка иззета. На 14 май 1925 г. Гео Милев е осъден на 1 година тъмничен затвор, глоба от 20 000 лв. и лишаване от граждански и политически права за 2 години. Той решава да обжалва делото пред Апелативния съд, но на 15 май е арестуван от полицията и изчезва безследно.
Дълги месеци Мила издирва съпруга си, лутайки се между скръбта и надеждата. Баща му също е сломен, но прехвърля отчаянието си върху снаха си, обвинявайки я, че не търси мъжа си достатъчно ревностно. Чак след време той осъзнава, че съпругата на сина му продължава да го чака и да му е вярна. За това свидетелства документ, открит в архивите на къщата музей на поета. Според него "Столичното полицейско комендантство удостоверява, че софийският жител Гео Милев е търсен от съдебните власти чрез полицейските органи, за когото е издадена и заповед за дирене под N 66 от 20 май т. г., обаче впоследствие се оказа, че се намира в неизвестност.
Настоящето се дава на Мила Гео Милева вследствие заявление и вх. N 823 от 6 того, за да й послужи гдето стане нужда."Младата вдовица не престава да издирва мъжа си
и да се надява на неговото завръщане, макар едва да оцелява с две малки момиченца на ръце. Приятелят на Гео Милев, Ламар си спомня: "Мила изпадна в униние и бедност". Въпреки това тя дава възможно най-доброто образование на децата си. По заръката на татко им те учат езици и четат качествена литература.
"Майка ми остава вдовица само след шест години семеен живот, но не позволяваше да й се подхвърля, че може да ни отгледа по-лесно, ако се омъжи повторно. Чувстваше като свой върховен дълг да бъде вярна към паметта на съпруга си и да съхрани литературното му наследство. Не с думи и назидания, а с личния си пример предаде това и на нас, двете си дъщери.", пише Леда Милева.
Мила Керанова умира през 1969 г. на 74 години, без да е поглеждала друг мъж след Гео Милев.

Гео до Мила

В Централното управление на архивите в София, (Фонд 457, о. 1, а.е. 15, 16, 37) са запазени няколко писма между Гео Милев и съпругата му Мила, които разкриват поета в необичайно романтична светлина.

„Колко далеч съм сега от тебе – наистина, моето мило момиче. Но все пак: бих желал да бъда цял стон, цял въздишка…Мен ми е толкова хубаво …И какво повече да кажа: освен това, което знаеш и без да ти го кажа: и тук, както и там, и ден, и нощ, и сред шума на множеството и в тишината на този полунощен час: че аз виждам твоя призрак, който танцува пред мене като пиян пламък, в някакъв протяжен ритъм, в своя обикновен загадъчен и гадающ каданс…”
„С всичката амбиция на словесен художник аз – все пак – трябва да призная, че словото – все пак – е нещо заключено в кръга на възможното. Любовта, обаче, е вън от този кръг: Тя е в кръговрата, в нескончаемия вертиж на невъзможното : онова, което се не обхваща в кръга, нито в линия, нито в краска, нито в слово. Тя е само едно вечно настояще, едно присъствие, дори и в дълбините на най-тъмния абсанс : настояще : съзвучен каданс на душите : присъствие : евритмия на пролетния въздух, вечно алегро на пролетната пробуда; сега, тук при мене, у мене : е пролет – и аз пия капризната омая на нейното алегро…”
„Моето миличко момиче, целувам те! Аз знам колко много и колко нетърпеливо ме чакаш в този час – и ето ида. Да те прегърна. Да погледна в печалните очи. И да видя в тях : що? дали : драконът на твойта стара скръб или: драконът на мойта безизходна страст, пурпурният дракон? Велик, стихиен. Но драконът на твойта стара скръб – пази се ти, не го буди, не го ласкай!”
„Детенце,
Защо не дойдеш при мен? Не разбираш ли, че аз не мога да дойда? Има военно запрещение никой да не излазя от болницата до второ разпореждане; тъй че утре няма да мога да изляза: затова ела ти, че съм като шантав днес цял ден…. (Когато дойдеш, тогава ще те целувам, по книга целувка не върви). Твойто Оченце.”

Мила до Гео

” Както всякога, моя любов, твърде ми е тъжно, че си отиде – тъй изведнъж останах пак сама, без тебе.
Спирам се пред огледалото и гледам очите и устните си – струва ми се, че в тях има безкрайно страдание, пък не само ми се струва, нали то е у мене, аз го зная…..
О, разбира се, голямата черна нощ на моята огромна, стара скръб, изчезна….аз живея в слънчева страна с тебе, щастие мое, но понякога, понякога…черните нишки на стария гнет отново пропълзяват по мене, тъй болезнено и страшно и тогава, тогава… мое любимо момче, аз мисля за neant*….виждам как се сърди моята любов, как се ужасява, че аз пак приказвам така…. но не бива… не бива.”
А миналата нощ аз наистина танцувах сама и се радвах на себе си. Как хубаво те желаех тогава, съкровище мое! Аз виждам очите ти спрени върху мене, с оня поглед, който ме подлудява и се опивах само от мисълта и спомена за него…..
Лека нощ, миличко! Целувам нежно очите, и устните, устните…с вечно неутолената моя страст. Твоето момиче”.
* Neant- небитие

Държавна сигурност разделила Борис Христов и любимата му

Сестрата на Гео Милев подтикнала големия бас да зареже правото и да се отдаде на операта

Магдалена ГИГОВА

 

 

„Борис имаше такива дълбоки емоции! Кога нещо преживяваше, ми то очите му просто изхвърчаха, забравя се, забравя се… Той е необикновен, от друг вид хора, не можем да го измерим с никакъв наш мерник. Ако нямаш искрицата Божия, нищо не става. А Борко я имаше“, това са думи на Пенка Касабова, сестра на поета Гео Милев и голямата любов на световния бас Борис Христов. Самата Пенка е първата българка с висше образование по предучилищна педагогика, получено в САЩ. По времето на първата им среща тя вече е на 30, неотменна част от интелектуалния елит на България - директор на Института за детски учителки. А Борко, както го ниричат приятелите, е просто студент по право, бохем и певец в известния навремето мъжки хор „Гусла“.

Когато приема на 30 септември 1937 г. поканата за именния ден на своя приятел Любен Живков, Пенка не подозира, че ще изживее онова, в което не вярва - любовта от пръв поглед. И то каква любов! Всепоглъщаща, греховна, но съзидателна. „Още отвън се чуваше хубаво мъжко пеене с акомпанимент на акордеон. Любен ме представи, а на мен каза: „Всички сме от хор „Гусла“. Погледът ми се прикова в един висок, хубав млад мъж с цигара в ръка. И досега не мога да си обясня как и защо толкова силно ме привлече той, та дори си казах: „Ако този мъж ме поиска, веднага бих се омъжила за него.“ Сякаш пръст Божи ми го посочи“, пише в съкровената си книга „Любов и талант“ Пенка Касабова. Тя предава ръкописа на племенницата си Леда Милева със заръката да я публикува в „подходящия момент“, т.е. след смъртта на Франка, съпругата на Борис Христов. 300-те страници със спомени излизат през 2012 г.

На младини великият бас има разхвърляно музикално и общо образование, влече го чашката, не се отказва от одимени с цигари вечери с приятели и няма реална представа за огромния си талант. На Пенка Касабова е заслугата той да повярва, че може да бъде българският Шаляпин.

Любовта им е изпепеляваща, но нравите и моралът са други. И макар да е бакалавър от колежа „Еванстън“ в Чикаго, педагожката се притеснява, плаши се и от собствените си чувства, и... от копнежите на своето тяло. А най-вече от това какво ще кажат хората. Тя все пак е „непростимо“ по-голяма. Ужасена как ще се приеме това, че може да станат интимни, Пенка решава да прекъсне сложната си връзка с Борис. Тя красиво и естествено описва срещата, на която го извиква, за да му обясни, че връзката им е обречена поради разликата в годините и социалното положение. Двамата с часове бродят из алеите на Борисовата градина и Пенка се опитва да го убеди, че му е нужно момиче на неговата възраст, с което да не се срамува да отиде на концерт или ресторант, което да го обича, боготвори и подкрепя. Касабова дори го тласка да избере някоя от красавиците, които се навъртат около високия и красив младеж с непокорен перчем. Борис крачи мълчаливо и не проумява защо жената, която обича от цялото си сърце, се опитва да прекрати отношенията им. Когато стигат до входната врата на дома й, Борко я моли да се качи за малко догоре, защото е много изморен. Пенка се съгласява с уговорката, че ще е само за малко. Когато влизат в стаята й, Христов се изпъва на леглото, а тя придърпва стол и сяда срещу него. Момъкът е разочарован. Моли я да седне по-близо. Младата жена придърпва стола си с няколко сантиметра, а Борис сякаш това е чакал. Грабва я в обятията си и започва страстно да я целува. Всичко се случва толкова естествено, красиво и просто. „От този момент нататък аз вече изцяло му принадлежах“, пише в спомените си Пенка. В тяхната страстна връзка тя е доминираща в интелектуално отношение. Касабова е по-зрялата, опитната, умната, разсъдливата. Тя вижда неговия талант и започва да го развива. Води го по изложби, концерти и опери, насочва го да чете художествена литература, тласка го към художествената литература, запознава го с най-доброто от българския и световния театър.
Борис е омагьосан от новия свят, който се разкрива пред очите му. Той й подарява годежен пръстен с тюркоаз и диамантчета. Тя го окуражава да се отдаде на пеенето. Книгата на Пенка Касабова „Любов и талант“ разказва историята за извайването на една дарба с помощта на всеотдайността и чувствата. „Имахме един приятел, беше донесъл грамофон с плочи на Шаляпин. Нея вечер Борис не дойде - като никога! На другия ден на обяд, като дойде, му разправям как сме прекарали и отворих грамофона… И като почна да ги свири плочите… Докато изтри всичките иглички. Тогава усетих, че Борис е много голям. Нито обядва, нито нищо. Толкоз ясно ми стана, че той ще стане голям, че му викам: „Ти ще си вторият Шаляпин, това да знаеш…“ Toй имаше нужда от такива насърчения“, спомня си Пенка Касабова в интервю за радио „Стара Загора“, правено в дома й в София на 28 август 1995 г.

„Отбивайки се при леля ми Пенка, често сварвах Борис, който я чакаше търпеливо в стаята й, подпрял глава, замислен, а понякога съм го виждала и да бърше сълзите си. Винаги сядаше на едно и също кресло, което не след дълго започнахме да наричаме „креслото на Борко“, пише Леда Милева. Този фотьойл стои в дома на поетесата до смъртта й.

Макар да й е мъчно да се разделят (и двамата са убедени, че това е временно и след месец-два ще се съберат отново), Пенка Касабова уговаря Борис да учи пеене. Магическата й любов приема собствената й саможертва в името на разгръщането на таланта му. Пред приятели след години признава, че е използвала педагогически методи за окуражаване на плахи деца, да за го накара да повярва в дарбата си. И успява! Тя успява да убеди своя Борко, че „на сцената той не е Борис Христов. Той е Борис Годунов - Царят!“. Затова на Пенка той посвещава нотите на първата си италианска песен.

Голямата си крачка към световната оперна сцена певецът прави на един молебен за Богоявление през 1942 г. След ритуала цар Борис III кани в двореца всички, участвали в него, включително певците от хора на храм „Свети Александър Невски“. Сред тях е и Борис Христов. След почерпката монархът моли някой да му изпее песен. „Невероятно звучи, но Борко изпял песента за цар Никифор. Срамежливият, стеснителният, несамоувереният Борис запял! Запял пред царя!“, пише възторжено Пенка.

Тя има основания да е втрещена от смелостта му. Нали лично го е увещавала с дни да се яви на прослушване при проф. Мара Цибулка в Консерваторията, а той все се дърпал, че го е срам и се бои от провал. За пеенето си пред монарха, обаче има две „оправдания“. Едното е, че виното от царската изба му дало кураж, а другото е: „Ангел, Ангел ме накара. Горе главата, Боре, дошъл е твоят час да попееш пред царя.“
„Ангелът“ не е небесно видение, а диригентът Ангел Попконстантинов. След изпълнението Борис Трети отива при певеца и му казва: „Не мислите ли, че сте сбъркали професията си (тогава Христов вече работи в Софийския съд - б.а.). С този глас можете да станете много щастлив и да ощастливите България.“

Борко от двореца тича право у Пенка и развълнувано й разказва случката. Тя възкликва: „Трябва да се решиш. Зарязваш правото и се отдаваш на музиката.“ С пълното съзнание, че това ще е началото на края. И наистина бентът се е отприщил. Царят нарежда на Министерството на просвещението да отпусне стипендия на талантливия младеж за обучение в Италия. Той не иска да замине, бои се Пенка да не го изостави, но тя се кълне: „Не, Борко, не! Ще ти пиша и от разстояние пак ще сме заедно.“

През май 1943 г. Борис заминава за Рим. На сбогуване Касабова му подарява златно кръстче с думите: „Да ти напомня за моята вяра в твоя успех.“ (Христов го носи на врата си до кончината си на 26 юни 1993 г.)

Преди заминаването двамата използват всяка възможност за открадната интимност. Особено щастливи са при едно пътуване до остров Тасос по Великден 1942 г. Борис скача от влака на малка гара и откъсва клонка цъфнала слива. „Още го виждам как ме гали по лицето с нея... А как се смееше! Рядко, но гръмко, от все сърце. Остров Тасос ни хареса и даже имаме снимка оттам“, пише Касабова.

Обучението в Рим е мъчително за Борис, изпълнено е със съмнения и разочарования. Всичките му състуденти знаят много повече за музиката от него. Неговият ангел хранител е Пенка. Тя му вдъхва кураж, изгражда му самочувствие, люби се с него и му отдава цялото си сърце.

Заминаването на Борко за Италия слага край на любовта им. Макар в началото писмата, които си разменят да са чести, дълги и описателни, с времето Пенка Касабова решава, че е редно да разреди кореспонденцията помежду им. Разделя ги първо войната, Желязната завеса, а после и Държавна сигурност. Обещават да пуснат Пенка при любимия й, ако доносничи за него и за емигрантската общност в Рим. Касабова възмутено отказва. Тя толкова много обича певеца, че нарочно спира писмата си до него, защото знае, че връзката им е обречена. Когато през 1949 г. той се жени за Франка, тя е по своему щастлива. „Той има нужда от жена до себе си в този момент“, пише Пенка Касабова. Това е големият дух на истински влюбената жена - без неприязън и състрадание. За съпругата на Борис Христов в книгата няма нито една лоша дума. Малко преди да научи за женитбата на любимия си, педагожката пише в дневника си, че иска да го види и „да разчистя пътя му за нов личен живот - осеян с нова любов и ново щастие!“.

През 1963 г. Борис Христов най-сетне идва в България. Преди да замине, се обажда по телефона на нявгашната си любима, за да й благодари, че му е помогнала да направи световна кариера. Тя, плачейки от радост и тъга едновременно, му казва: „Ти надмина очакванията ми…“ Виждат се чак през 1965 година - след 22-годишна раздяла. Уж са остарели, помъдрели, но разговорите им са същите. Сякаш никога не са се разделяли.

Той я поглежда с мечтания от нея топъл и нежен поглед и казва: „Пенка, искам да падна пред теб на колене и да поискам прошка... Ти имаш специално място в сърцето ми - там никой никога не може да влезе!“

В края на 70-те години на ХХ век, седнал на шкафчето за обувки в антрето й, великият бас ще признае: „Пенка, чедо мое! Ти си в кръвта ми! Нас само смъртта ще ни раздели!“ Думите му са пророчески. Те остават духовно свързани до последния си час.

Казаното от Борис Христов е живо доказателство, че любовта им е останала недокосната от разстоянията и годините като светла духовна дъга, свързала две сърца. Световният бас завещава на Пенка: „Обичай ме!“ А към останалите заветът му е: „Обичайте се!“

Тя никога не се омъжва и надживява любимия си с осем години. Касабова си отива от живота на 99 г. на 12 септември 2001-ва с убеждението: „Всичко, което написах за Борис, е достоверно.“