Петя Герганова прощавала кръшкането на Георги Стаматов - вестник "Преса"

Петя Герганова прощавала кръшкането на Георги Стаматов

Прочутите артисти от Народния театър се залюбили на сцената

Магдалена ГИГОВА

На младите имената на Петя Герганова и Георги Стаматов не говорят абсолютно нищо. Най-много по-образованите плахо да попитат: „За писателя Георги П. Стаматов ли става дума?“ Между театралите от средното поколение Герганова е по-известна с цапнатата си уста, отколкото с ролите си в Народния театър. В годините на най-вълчия социализъм тя не се бояла да тегли една на милиционерите в очите и напук на предупрежденията на кварталния да гледа в дома си над 20 котки. За историята на българския театър обаче и двамата са легенди. А любовта им е необичайна почти колкото чепатите им характери.

 

Петя Герганова е най-добрата драматична актриса до средата на 50-те години на ХХ век. Висока, красива, с дълбок магнетичен глас, тя сякаш изпълва сцената. Герганова е неповторима цели 11 сезона в ролята на Оливия от “Дванадесета нощ” на Шекспир. Тя е Милкана от “Майстори” на Рачо Стоянов, Мария от “Иванко” на Васил Друмев и заедно с това еднакво силна и въздействаща като Мария Стюарт на Шилер и Маша от “Три сестри”. Но към големия талант върви и голяма уста, която й „помага” да генерира врагове на сцената и около нея. Под сурдинка разказват как охрана от Държавна сигурност понечила да я спре, когато искала да влезе в Народния театър, докато Вълко Червенков провеждал там конгрес на БКП. С изнесения си глас Петя му заявила „Ай сиктир, бе! Кой си ти, та да не ме пускаш в театъра!“ Отместила с царствен жест смаяния милиционер и минала. Той бил толкова потресен, че дори не я арестувал. А по онова време прибирали за по-малко...

В спомените си “Когато се подстригват мравките” Стоянка Мутафова разказва, че дулбьорка на Герганова в “Три сестри” на Чехов в ролята на Маша е Ружа Делчева. По-младата актриса си измисля своя хватка - когато любимият й си тръгва, Ружа започва да танцува на сцената с възглавница и да оплаква своята самота. На директорски съвет всички твърдят, че именно заради този детайл Делчева е по-добрата Маша в сравнение с Герганова. Накрая Петя взема думата и казва с убийствена ирония: “Извинявайте, но искам да кажа на моята дубльорка, че туй с възглавницата не е изкуство!” Като думата дубльорка е изречена с наситено снизхождение.

Не по-малък чешит и сериен прелюбодеец е любимият й Георги Стаматов. По онова време той се изписва на афишите като А. Стаматов за разлика от чичо си, писателя Георги П. Стаматов. Звездата на Народния театър е изиграл над 300 роли и е режисирал повече от 200 пиеси. В средата на миналия век Стаматов е сред най-големите светила на сцената. Той е и председател на Съюза на артистите в България в продължение на 11 години, един от създателите на Висшето театрално училище в София, което по-късно прераства в театрална академия. Стаматов си отива от този свят обиден и изоставен както от повечето си приятели, така и от голяма част от студентите си. Но третата му съпруга Петя Герганова е до него неотлъчно и безрезервно го подкрепя. След смъртта му тя завещава семейното им жилище на ул. „Неофит Рилски” на Съюза на артистите в България. От нейната кончина през 1985 г. до днес апартаментът се руши и пустее.

 

Двамата се запознават на сцената през 30-те години на ХХ век и се ухажват чрез ролите си. Стаматов вече е утвърден актьор, а Петя - 18-годишна дебютантка, която с безапелационния си талант от ученическия чин превзема сцената без никаква подготовка и протекции. Предисторията на пламъка, който ги изгаря, също е интересна. Стаматов е известен актьор с магнетично въздействие върху жените. Той е повече от привлекателен - висок, с широки рамене, орлов поглед, с демонично излъчване и величествена походка. Известни дами се тълпят около него, но връзките му с тях са преходни и мимолетни. Актьорът е разглезен от женското внимание и домогване. Сключва брак с известната актриса от Народния театър Марта Попова и решава да стане домошар за пример. Но точно тази роля не му се услажда. По онова време от софийската община дават безвъзмездно пустеещи земи в района на днешния пл. „Журналист“ в Лозенец на известни артисти, певци и вестникари да си построят къщи. Въодушевената Марта тегли 120 000 лева заем, за да започнат строежа. Крайно непредпазливо тя дава цялата сума на мъжа си да върне заемите си, а остатъка да внесе в строителната фирма. Хилядарките обаче направо шуртят през широките му пръсти за гуляи с приятели и безсмислено щедри жестове. Разривът е неизбежен, но изоставената е... Марта Попова. Тя продължава да обича Стаматов, но той отива като директор-режисьор на Пловдивския театър, където завърта любов с неизвестна и до днес дама.

Марта тръгва с влака към тепетата с надеждата отново да се съберат. Услужливи клюкари от актьорската гилдия й донасят пикантни подробности за любовните му похождения. Ревността й достига своя връх, когато вижда как Петя Герганова и Стаматов репетират с невероятна страст в продължение на денонощия. След три дни в Пловдив Марта взема най-ранния сутрешен влак за София, за да не види никой в очите й сълзите на отчаяние и обида от връзката му с далеч по-младата конкурентка.

В мемоарната си книга „Георги А. Стаматов“ Петя Герганова опровергава слуховете: “В онзи пловдивски период ние не бяхме интимно близки с Георги.” От спомените на актрисата обаче се разбира, че тя била влюбена в Стаматов още като ученичка в шуменската гимназия. “И как един строен, с дълги къдри и орлов поглед мъж ходеше бавно и излъчваше някаква хипнотична сила - Тартюф - Стаматов. Ето първото ми впечатление от него”, пише Петя Герганова в публикуваната й през 1970 г. книга Георги А. Стаматов.

 

Като ученичка тя не участва в никакви школи или любителски представления, в които да изпъкне с таланта си. Но с упование гледа представленията на всички пътуващи трупи, които минават през града. Малко преди да завърши гимназия, семейството й се преселва в София и това още повече разпалва страстта й към театъра.

Почти всяка вечер Петя гледа спектаклите, в които участват най-известните изпълнители за онова време - Васил Кирков, Златина Недева, Гено Киров, Вера Игнатиева... Но неин идол е Георги Стаматов. Бъдещата актриса е запленена от светлините на рампата и когато Народният театър обявява изпит за стажант-актьори, лиричният й глас, ослепителната външност и хармоничните движения не остават незабелязани. Герганова е назначена от раз. И веднага започва да играе централните роли, за които утвърдени актриси само могат да мечтаят.

Точно Стаматов открива у нея самородния талант. “На мен не ми трябва достолепна дама с диплом, а откритие, каквото беше Петя”, казва той. На 18 години Герганова играе в “Потъналата камбана” на Хауптман заедно със Стаматов (Пастора). В “Дон Карлос”, в “Писмото” на С. Моъм, в “Макбет” на Шекспир и в много други пиеси неизменно й партнира мъжът, по когото въздиша още от ученичка.

Георги обаче я ухажва само на сцената. В реалния живот е разкъсван от безброй почитателки. Младата актриса го ревнува, но няма как да промени характера му. А е прекалено горда да се подреди в „листата на чакащите“. „Около него има толкова много жени!”, отчаяно възкликва бъдещата първа дама на Народния театър. Тъкмо Герганова събира кураж да завоюва Стаматов и разбира, че той заминал за Чехия. От Прага долитат слухове, че темпераментният любовник се е оженил за чехкиня, наследница на индустриалец. Тя била хубава и богата, но не се интересувала от театър. Когато българският Дон Жуан започва прекомерно да обръща внимание на представителките на нежния пол, чехкинята просто му казва: “Напускам те, макар че винаги ще те нося в сърцето си!”
 Стаматов се връща в София, все едно че нищо не се е случило. В мемоарите си Петя отбелязва сухо този тежък за нея период: “Стаматов отиде в Чехия, за да доведе Масалитинов, и успя да го склони да остане в България не само като главен режисьор, но и като педагог на младите режисьори и актьори.”

Междувременно Петя Герганова все по-уверено стъпва на сцената на Народния театър. Публиката я боготвори, а някои младежи тичат през две преки, за да се разминат още веднъж на улицата с красавицата, а софийските бонвивани я ухажват настойчиво. Стаматов сякаш я вижда с други очи и се влюбва.

 

На 6 май 1935 г. двамата сключват брак. Георги е облечен във фрак, а 12 г. по-младата Петя е в бяла булчинска рокля, върху която се спуска фина дантела. На челото й е поставена коронка от фини бели цветчета. За разлика от предишните две съпруги на Георги Стаматов Петя Герганова успява да преглътне изневерите му и да се прави, че не подозира за забежките му. Със стоическо спокойствие през дългия им брачен живот тя демонстративно не ги забелязва и срязва доносниците, които държат да я „осведомят”.

Герганова отстоява правотата на мъжа си, каквито и несгоди да им поднася съдбата. Заедно с група актьори от Народния театър двамата заминават на турне в Америка. Там имат голям успех сред българските емигранти. Зашеметени от преживяното, съпрузите се връщат в София. Завистниците обаче не спят. Те набеждават Георги във финансови злоупотреби по време на пътуването. Истината е, че трудно преглъщат таланта и успехите му. Има дело и Стаматов е изхвърлен от театъра, а семейното им жилище, купено от дружество “Подслон” - отнето.

Чак през 1942 г. Жорж, както го наричат всички, е реабилитиран и се завръща в Народния театър. С Петя си купуват апартамента на тихата тогава софийска улица “Неофит Рилски” и живеят щастливо със своите приятели интелектуалци, които пълнят всеки ден дома им. Нямат деца, но са прекалено горди, за да говорят на тази болезнена за тях тема.

Разбира се, легендите за необичайните им отношения се шушукат из столичния хайлайф. В своя “Дневник” Чудомир пише, че Герганова на моменти била обладана от редица странности. Например когато в къщата й отивал режисьор, тя се събличала пред него, за да му покаже, че тялото й е все още стегнато и жизнено и става за роли на красавици. Действително актрисата запазва привлекателния си външен вид и своята енергична походка до дълбока старост. С годините леко понаедрява, но това я прави още по-пищна и атрактивна.

“Малко е да се каже, че тя бе красива, тя бе хубава. А това е друго. В тази хубост сигурно влизаше и дарбата, и душевната нагласа, и благородството на душата, и външното изящество. Хубостта е хубост, когато е различна, неповторима. Такава неповторима хубост Петя Герганова излъчваше на сцената. В живота тя донасяше красотата на изкуството на сцената, на сцената - неповторимата хубост на живота”, пише проф. Любомир Тенев.

Успехите на сцената обаче не й се разминават „безнаказано”. Възхищението на публиката и омразата на някои от колежките са правопропорционални. А и чепатият нрав на Герганова с нищо не допринася за потушаването на ненавистта. „В театъра, както и навсякъде, действа онзи закон, според който заставането срещу общото течение се наказва - пише Стоянка Мутафова в спомените си „Когато се подстригват мравките“. - Но има хора, готови да плюят на всякакви закони. Те самите са си конституция. Петя Герганова беше такава. Тя беше изключителна личност.

Мнозина я мислеха за проклета, но това не е точно така. Понякога Петя можеше да те унищожи с думи, но те не бяха преднамерено злостни. Тя мислеше така и имаше доблестта да не връзва фльонги на мислите си. От липса на врагове не можеше да се оплаче, но и страшно много хора й се възхищаваха. Изразите и поведението й бяха постоянна тема в разговорите на театралите. Неподправени или украсени, те влизаха в историята на българския театър и ако питате мен, те са сред най-интересното и колоритното в същата тази история... Петя обаче просто не забелязваше младите актриси.“

Дори недоброжелателите обаче признават, че голямата актриса никога не се съобразява с конюнктурата и не ласкае когото и да било, за да извлече полза. Всички знаели кого обича и кого мрази. И в любовта си е толкова постоянна, колкото и в ненавистта. Затова не връзва кусур на мъжа си дори когато й кръшка със студентките си от Висшето театрално училище. Понеже винаги се връща при нея, макар цяла София да е уведомена за авантюрите му. Герганова никога не помисля да напусне Стаматов и го подкрепя в най-трудните му моменти, когато е обвиняван, че не се съобразява с официалната политическа идеология след 9 септември 1944 г. Следва временно затопляне през 1949 г., когато Стаматов получава титлата професор в създаденото от него Висше театрално училище. Студентите и колегите му го обичат заради спокойния му характер и чувството му за хумор. Мрачните дни за актьора обаче идват в средата на 50-те години, когато след серия от доноси той е уволнен от театъра и от ВИТИЗ, забранено му е да играе и да режисира.

На гости на изпадналия в немилост актьор и режисьор не смеят да отидат и най-близките му приятели. Единствен драматургът Лозан Стрелков се отбива почти всеки ден в дома му да играят шах. Заради репресиите срещу съпруга й Петя Герганова не е свалена от сцената официално, но не я разпределят в нови пиеси. В този тежък период тя не получава нито една роля, но никога не обвинява мъжа си за това, а се опитва всякак да му вдъхне кураж и да поддържа духа му. Заради него Герганова влиза в конфликт дори с лиричния поет Николай Лилиев, който по това време е артистичен секретар на Народния театър. Тя мисли, че той не й дава роли, без да подозира, че забраната за участието й в постановки е спусната от най-високо място. Един ден актрисата влетява в кабинета на Лилиев и изкрещява: „Кога ще се явя на сцената? Моята публика ме чака!”. Без капка ирония поетът вдига поглед към нея и спокойно отвръща: „Госпожо Герганова, вашата публика е в Белене.”

След няколко години в изолация Стаматов е реабилитиран и му е позволено отново да упражнява любимата си професия, но отношението към него остава хладно. Годините, прекарани в изолация, го съсипват. Той се затваря в себе си и с дни не излиза от дома си. Георги Стаматов си отива от този свят през 1965-а на 73 години. Петя Герганова го надживява с близо две десетилетия.

До кончината си тя запазва и достолепната си фигура, и достолепното си държание. Но пък лафовете й са пиперливи и запомнящи се. Когато Стаматов купува една от първите в София спортни коли „Рено Алпин“, Петя възкликва така, че оглася целия първи етаж на ЦУМ, където продавали автомобилите: „О, Жорж! Толкова пари пропиля по жени, само таз пича въшка успя да купиш! С обувалка да ме вкарваш, с тирбушон да ме изкарваш!“

“Аз не обичам скуката. И в живота ми днешният ден не трябва да прилича на утрешния. Артистите (ще изключа себе си) са страшни романтици в живота. Аз съм безусловен реалист. Единствено романтиката ни с Жорж успях да съхраня в сърцето си“, казва Герганова в едно от редките си интервюта.

 

В Швейцария могат да ти продадат дори... завой

Списание Premium Lifestyle

Ататюрк любил българка цял живот

Предсмъртните думи на Димитрина са „Тази нощ сънувах Кемал“

Магдалена ГИГОВА

По излъскания паркет в царския дворец в София се носят много двойки, но една от тях приковава погледите на присъстващите. Тя е Димитрина, или както я наричат приятелите Мити, втората дъщеря на генерал Стилиян Ковачев (по онова време министър на войната в правителството на Стоян Данев). Той е Кемал Ататюрк, военен аташе на Турция, облечен в специално изпратена от музей в Истанбул еничарска униформа. Тяхната любов е най-сочната клюка на новогодишния бал с маски в навечерието на 1914 г. Ататюрк пристига на дипломатическа работа в София, месец след като през септември 1913 г. България и Турция сключват Цариградския мирен договор.

С клюката тръгват и легендите. Романтична измислица е, че Димитрина се поболява от отказа на баща й, герой от Балканската война, да я даде на турчин за жена. Истина е обаче, че след години Ататюрк купува къщата на д-р Хараламби Самарджиев, където работи по време на престоя си в София, и до днес тя е резиденция на турския посланик - една от най-красивите сгради на бул. „Цар Освободител“. Стаята, в която е работил Ататюрк, е запазена и превърната в музей. Доказан факт е, че блузата, с която Димитрина танцува на бала, е съхранена като експонат в музея на любимия й в Анкара. Вярно е също, че когато Ататюрк умира, сред личните му вещи имало само една снимка - тази на българската му възлюбена. Неоспоримо е, че през целия си живот Димитрина почти не говори за любовта си с Ататюрк, но когато на 9 август 1966 г. на 80 години умира от рак на стомаха, последните й думи са „Тази нощ сънувах Кемал!“. А в спомените си Елисавета Багряна пише, че при една от срещите си с Ататюрк, той й казал: „Аз оставих сърцето си в България. Кажете ми, как сега живее Мити?“

Как започва тази приказка с тъжен край? Сантименталната им история е описана за първи път от писателката Лиляна Серафимова. „Мити се открояваше сред останалите момичета - твърди тя, - но това не беше някаква смущаваща, фрапантна красота. Имаше миловидно лице, руси къдрави коси и тъмнокафяви очи, които гледаха ту с чистотата на дете, ту с палавата закачливост на пораснала девойка, ту с нежна, едва доловима меланхолия, неприсъща на възрастта й.“ Димитрина и Мустафа Кемал Ататюрк се запознават в Градското казино в София в края на ноември на 1913 г. Турският военен аташе е запленен от лъчезарността, елегантността и богатата й култура. Бил уверен, че тя е любовта на живота му. Той е на 32 г. и идва от Париж, където минавал за един от най-елегантните и желани ергени на дипломатическия корпус. Тя е на 21, току-що завърнала се от швейцарския град Нюшател. Там следвала литература и отказала брак на богат аристократ, понеже не изпитвала чувства към него.

Красивият и интелектуално извисен майор е канен на гости от всички видни софийски фамилии. Проф. Петко Стоянов, председател на Българо-турското дружество, и генерал Никола Жеков често разговарят с турския военен аташе на чашка в аперитив „Копривщица“. „Засягахме всякакви въпроси - пише в спомените си ген. Жеков - религиозни, исторически и политически. Аз виждах в него един волеви и просветен човек, преизпълнен със скромност. Той бе с ясен поглед и властта му позволи да осъществи мечтите си. Неговите планове за нова, възродена и могъща Турция го вълнуваха и тревожеха отдавна, много преди да има възможност да ги реализира.“
Очарователната Мити е много музикална, пътищата им с Кемал се пресичат на благотворителните концерти, които тя изнася. Осемнадесет месеца са непрекъснато заедно - на зимната пързалка на езерото „Ариана“, където Димитрина кара кънки, на дълги разходки из Бояна...
Бъдещият баща на турската нация (каквото означава Ататюрк в превод) е толкова влюбен, че предлага брак на Мити въпреки непреодолимите пречки. И това, че той е 11 години по-възрастен от нея, е най-малкото. Убеден е, че политическите му противници сред младотурците в Анкара ще го обвинят за женитбата с друговерка. Въпреки това четири месеца след запознанството им Кемал отива при ген. Ковачев да поиска ръката на дъщеря му. Тя била уверена, че баща й няма да се противи, защото военният аташе бил винаги добре приет в дома им и родителите й одобрявали връзката. Годината е 1914.
„Знаете, че аз много ви уважавам - заявил генералът на Ататюрк, според писателката Лиляна Серафимова - но бракът може да се превърне в проблем както за нея, така и за вас.“ За български висш офицер и бивш министър на войната е изключено да даде дъщеря си на чужд офицер, при това от друга вяра и от държава, чест противник на родината му. Кемал бил много огорчен, но не спрял да се вижда с Мити, макар и тайно. Разделят ги историческите обстоятелства и политическите събития.
На 29 октомври 1914 г. Турция се включва в Първата световна война на страната на Германия и Австро-Унгария. През 1915 г. Ататюрк, който вече бил подполковник, получава заповед да се върне в Истанбул след две щастливи години в България. Той обаче не забравя Димитрина и след близо година се връща, та повторно да я поиска от баща й. Генерал Ковачев му отказва окончателно. Красива легенда разказва, че двамата се сбогуват в пролетен ден и Кемал дава всичките си пари, за да й изпрати като прощален подарък един файтон, пълен догоре с дъхави рози.

За да накара дъщеря си да забрави чувствата си към турчина, генерал Ковачев я сгодява почти насила за заможния адвокат Деян Деянов, който по-късно става депутат. Ататюрк и Димитрина не се срещат никога повече. Тя се омъжва и ражда три деца. Ататюрк също се жени, но го прави по политически причини. Той никога не заживява под един покрив със съпругата си и умира сам. Кемал и Мити не си пишат и не поддържат връзка, но Ататюрк винаги знае какво се случва с Мити и дискретно се интересува от съдбата й. Един-единствен път той нарушава негласното им споразумение и й изпраща романа „Чучулигата“ на Рашат Нури с молба Димитрина да уреди превода и издаването му на български. Тази най-известна и трагична любовна история на Турция е последното послание, което Мити получава от своя любим. Но той не я забравя.

На 7 ноември 1931 г. софийският „Кооперативен театър“ изнася 25 спектакъла в Истанбул като част от турнето си в Турция. По покана на президента на Турция Мустафа Кемал Ататюрк, който поема всички разходи, българските артисти заминават и за Анкара. Там те изнасят шест представления, заплатени лично от човека, наречен от цял свят „баща на турците“. Той всяка вечер е в своята ложа. „След един от спектаклите - спомня си Мими Балканска - бяхме поканени в ложата на Кемал Ататюрк. Той ни изказа възторга си от представлението, за което сърдечно му благодарихме. Радваше се, че отново чува българска реч, нали е бил военен аташе в София. Не съм забравил България - ни каза той. - Там оставих частица от моята младост, обичах хубава девойка, но (мило се засмя той) не ми я дадоха!“
Ататюрк извлича Турция от мрака на феодализма и религиозния фанатизъм и я превръща в модерна европейска държава. Името му Мустафа на турски означава „избран“. Баща му, обикновен митничар, лелеел грандиозна политическа кариера за сина си и давал мило и драго, за да го издържа в офицерското училище. За отличните оценки по математика и стратегия съучениците му го нарекли Кемал - зрял, съвършен. След отзоваването му от София турските войски под негово командване разбиват английския десант при Дарданелите и Ататюрк получава прякора „Героя от Галиполи“ през Първата световна война. В критичния за Турция момент след разгрома на Отоманската империя той оглавява група патриотично настроени офицери и създава общонародно движение, наречено по-късно Кемалистка революция. Турция си връща Проливите, през 1923 г. сключва мирен договор с Антантата в Лозана, който гарантира суверенитета й. Същата година турското народно събрание обявява държавата за република, а Ататюрк е първият й президент. В продълженвие на 15 години той приобщава средновековната ислямска страна към съвременността: въвежда латинската азбука, забранява фесовете и шамиите и заменя старите религиозни фамилии с модерни имена.

В личния живот обаче не му върви. През 1922 г. Мустафа Кемал се жени за богатата интелектуалка Латифа ханъм. Двамата са заедно само две години, и то не под един покрив. Латифа била дъщеря на влиятелен търговец, завършила право в Париж. Имала волева брадичка, късо подстригани тъмни коси и красиви кафяви очи. Според Ипек Калислар, авторка на романа „Латифа ханъм“ (2006 г.) разривът между съпрузите настъпил по различни причини. Една от тях била, че Латифа не понасяла пристрастяването на Ататюрк към алкохола. Според друга версия президентът сам изгонил съпругата си от Анкара, тъй като тя критикувала обкръжението му. До смъртта му през 1938 г. Латифа се надявала, че Мустафа ще я потърси отново. Първата турска дама оставила дневник от 178 страници и 200 писма. Издаването на тези архиви е забранено от нейните роднини. Непрекъснатото напрежение и опитите му да го потушава с алкохол докарват на Ататюрк чернодробна цироза. Кемал умира на 10 ноември 1938 г.
Съдбата на Димитрина също не е лека. От мъжа, когото не успява да заобича, тя ражда три деца - Анна, Олга и Тодор. Народният съд осъжда съпруга й на смърт като царски депутат, но в последния момент името му изпада от списъците. Семейството е интернирано в Делиормана, цялото имущество е иззето. Години по-късно успяват да се върнат в София.

Филм за президента подпали скандал

Скандал предизвика турският документален филм „Мустафа“ на Джан Дюндар през 2008 г. Лентата, създадена в чест на 85 години от основаването на републиката, е гледана от половин милион души през първите пет дни след премиерата. Следва буря от противоречиви реакции. Неправителствени организации внасят жалба, в която настояват режисьорът да бъде осъден за нарушаване на закона за опазване паметта на Ататюрк и за обида на основателя на Турската република. Причината? Във филма откровено се разказва за проблема на Ататюрк с алкохола и че в края на живота си е предпочитал безкрайните запивки с приятели пред управляването на държавата.

Критиците също така се съмняват в автентичността на събитията от софийския период от живота на Ататюрк. Дюндар, който е и сценарист на филма, твърди, че в София не са успели да намерят конкретни доказателства за този роман. „Срещнахме се с дъщерята на госпожа Ковачева. Не намерихме нито един ред, нито една снимка, която да документира тази „безнадеждна, голяма любов. Дали наистина Ататюрк е обикнал българката, или дружбата с нея е била само част от службата му, не е ясно“, коментира режисьорът пред турски медии.
Опонира му Ерол Мютерджимлер, известен изследовател на живота в светска Турция. В интервю за в. „Ватан“ той споделя: „В София Ататюрк има връзка с дъщерята на български генерал. Двамата обаче се разделят в деня, който е празник на розата в тази страна. Мустафа дава всичките си пари и изпраща кола с гюлове на любимата българка.“ Мютерджимлер твърди също, че Ататюрк не е бил влюбен в съпругата си Латифе Ханъм, но че бил много романтичен мъж. Пак според него Мустафа Кемал умира не от цироза, а от рак.

„През целия си живот той е самотен като Бетовен, Моцарт или кралица Елизабет. Гениите винаги са самотни. Но ние, турците, сме длъжни да направим истински филм за Ататюрк, както има такива за Наполеон, Цезар и за британската кралица“, казва Мютерджимлер.
Тогавашният турски министър на културата защитава биографичната лента: „Някои хора явно искат да си представят Ататюрк като безпогрешен супермен. Той е човешко същество като всички нас, със своите надежди, разочарования, моменти на гняв и щастие.“

Елена Йончева:

 

Повече ме е страх в студиото, отколкото в Сирия

Магдалена ГИГОВА

- Елена, как сте си разпределили работата с Гарелов в новото предаване „Оригиналът“, което тръгва утре от 19, 30 ч. По ТВ7?

- Моторът на предаването, основният водещ е Иван Гарелов. Аз съм съводещ, но се възприемам по-скоро като негов помощник. Идеята ни е аз да водя външнополитическата част, която е по-малката част. Цялото предаване е час и половина и предполагам, че за външна политика ще говорим не повече от 30 минути. Надявам се моето място да не бъде само в студиото, а и под формата на отразяване на събития и коментари от мястото на събитието.

- Да, вашата сила не е в статичния анализ, а да хванете новината на място.

- Всъщност, идеята е двете да се редуват под някаква форма. В зависимост от това какво се случва по света, да се правят преки връзки, да се изпращат репортажи... Т.е. воденето ще бъде както от студиото, така и извън него. Коментарите, диалогът от София са естествено продължение на отразяването на новината, на документалната, репортажна журналистика. Това е и една възможност за по-задълбочен анализ.

- Вие сте свободолюбива душа. След БНТ не сте били никъде на щат. Няма ли да се почувствате малко скована в новото си битие?

- Да, това е друг ритъм на работа. Едно наистина голямо предизвикателство. Надявам се да се справя. Зависи много от екипа и от продуцентите. При документалните филми, които правя, разполагам с голяма самостоятелност. Там аз сама съм процудент, определям целия облик на материала. В случая се доверяваме на един по-голям екип, с който ще работим и тепърва ще откриваме най-добрата визия и най-добрия ритъм за „Оригиналът“.

- Работили сте с Гарелов в "Панорама", но междувременно и двамата сте се променили. Как върви напасването?

- Не, Гарелов не се е променил. Той е много комуникативен. Не е авторитарна личност= Той винаги взима предвид твоето мнение, но в същото време е много взискателен. Мисля, че няма да имаме проблеми с напасването. Гарелов е от онези колеги, които винаги си остават журналисти. Иван е един от малкото в нашата професия, които не са предубедени, когато задават въпросите си, не търсят шоуто и временния ефект. За съжаление в днешно време журналистиката все повече навлиза в сферата на шоуто

- Ако ви се наложи да избирате между предаването и интервю с Башар Ал Асад и с един от лидерите на опозицията на място в Сирия, кое ще натежи?

- Второто! Но всъщност не би трябвало да има противоречие. Идеята е аз да продължа да правя документални филми, репортажи и коментари от мястото на събитието.

- Има ли някакво значение за бъдещето на Башар Ал Асад и Сирия общата позиция на Русия и Америка за химическото оръжие?

- Това е големия въпрос – дали приетата резолюция, която задължава Сирия да постави под международен контрол своите химически оръжия, е пътят, който ще доведе до спирането на гражданската война. Дали не става дума само за отлагане на военните действия. Има голяма вероятност това да е търсене на допълнителни аргументи, с цел да се убеди американския конгрес да гласува, както и възможност да се създаде по-голяма международна коалиция от желаещи да участват във военна интервенция. Вашингтон и Москва имат различен подход спрямо тази резолюция. Вашингтон счита, че само правителството на Асад трябва да се задължи да предаде химическите си оръжия, както и да не ги използува, разбира се. САЩ изхождат от презумцията, че бунтовниците не могат да имат достъп до оръжията за масово унищожение. Москва държи задължението по резолюцията да се спазва от двете страни – както от Дамаск, така и от бунтовниците. Тъй като беше под въпрос вотът в полза на военна интервенция в Сирия. Това е една от хипотезите - търсене на аргументи за събиране на повече съюзници на Америка за изпращане на военна сила.

Втората хипотеза е, че Америка и Русия търсят дипломатическо решение на кризата. Аз съм малко скептична по отношение на втория вариант, защото според мен войната в Сирия отдавна започна, т.е. интервенцията отдавна там е под една или друга форма. Голяма част от бунтовниците се финансират отвън, логистиката минава през Турция, през Йордания. На 12 септември генерал Салим Идрис /командир на Свободната Сирийска Армия/, в телевизионно интервю благодари за оръжията и цялата военна техника, която е получил. И това са теми, по които ще говорим. Идеята е в предаването да не налагаме мнението на един или друг журналист, а да представяме различните версии по един конфликт, да ги подкрепяме с аргументи и да оставяме зрителят сам да разсъждава.

- Когато гледа документалните филми човек си казва „Боже, откъде такава смелост у тази крехка жена?“ Сякаш превключвате на режим „безразсъдство“.

- Аз се страхувам много повече от студиото, отколкото да замина да снимам в Сирия, например. Когато съм на терен, нещата зависят от мен и от оператора. Имам усещането, че мога да контролирам случващото се, независимо в каква среда се намирам. Вярвам, че много зависи от моя подход към хората. Докато живото предаване ме стресира. Интересно е, че нямам проблем, когато съм гост в живо предаване, но когато аз съм водеща... това доста ме стресира, но се надявам да го преодолея. Факт е, че не мога да контролирам нещата, че съм зависима от много хора, понеже предаването се прави от голям екип. Аз завися от тяхната компетентност. Но това сигурно е нормално. Едно предаване на живо се прави от голям екип и всеки един от нас зависи от компетентността на другия.

- Когато бяхте в Ирак, в един момент нямаше връзка с вас за повече от ден. Тогава разговарях с Олег Панфилов от руския Център за екстремна журналистика, който каза, че тя е като обсебваща зараза. А сега подхващате по-кротка нишка?

- Аз смятам, че в едно студио нещата могат и да не бъдат кротки. Напротив! Те могат да са достатъчно емоционални и рисковани, защото да рискуваш в студио, се иска кураж.

Да зададеш правилните, силните, неудобните, острите въпроси...Да бъдеш професионалист в студиото е не по-малко сложно.

- Да, но когато се готвите за предаване в студиото просто четете или говорите предварително с гостите. Как се готвите, обаче за документален филм? Не може да телефонирате на сомалийските пирати, че ще им ходите на гости или да цъфнете пред лидера на чеченците за интервю. Т.е. трябва да имате контакти, които да ви вкарат в играта.

- Разбира се, че не се свързвам с въпросните пирати или чеченци, но за да се тръгне към такава тема трябва много да четеш, за да видиш какви възможности има пред теб. Не само да познаваш събитията и да можеш да направиш добрия анализ след това, но да прецениш от каква логистика имаш нужда, да напарвиш контакти и връзки към определени хора. За един журналист не е проблем да стигне на която и да е точка. Това е въпрос на бюджет. Но той трябва да се вмъкне в проблема, да го разнищи, да види различните нюанси, да стигне до неоходимите хора и да се върне в монтажното студио с достатъчно стойностен материал, който да може да обработи. Това е трудноста в документалната журналистика.

- Затова ли в Ирак, когато операторът ви си отиде, вие останахте - за да хванете нюанса?

- Така се случи. Тогава нямах психологическата готовност, че мога да се окажа в подобна ситуация. Един репортер не може да предвиди всички сценарии, но трябва да е готов да се справи с тях.

- Когато сте отивали на опасно място обмислали ли сте възможността, че като официалната приятелка на премиера на България по онова време, може да ви отвлекат за откуп?

- Обмисляла съм тази опасност, разбира се. Все пак ние не сме авантюристи, ние сме журналисти, които проучват къде отиват, в какви ситуации могат да попаднат, аз отговарям и за оператора, не само за себе си. Мислила съм и доколкото съм могла съм взимала мерки, за да не се случи.

- Как?

 

- Всяка ситуация е индивидуална. Първо, никога не съм споделяла тази информация.

- Да но винаги може да попаднете на някой, който е учил в Блъгария. Както в онзи случай, когато в Ирак ви бяха отвлекли и били.

- Да, но случаят е различен. Този човек беше нашият ангел, който ни спаси. Никога няма да забравя ситуацията. Бяхме отвлечени с двама португалски журналисти, пребиха ни и тъкмо коментираха какво да правят с нас – веднага ли да ни убият или да изчакат, и изведнъж се появи един усмихнат човек. Той каза „Ама вие сте българка! Годините в България са най-хубавите в живота ми“. Той беше завършил икономика у нас. Отиде някъде, след половин час се върна, хвана ме за ръка и аз заедно с двамата колеги излязохме от мястото, където ни бяха затворили.Разказвам за ситуация, която не можеш да предвидиш. Но това не е единствения случай, когато съм попадала на хора, учили в България и които са ни помагали.

Сънувате ли тези случки?

• Не. По-скоро лошите сънища ме спохождат преди да тръгна на снимки към някоя сложна и конфликтна точка. Може би цялата информация, която минава през мен, осъзнаването къде отивам, какво искам да направя, докъде да стигна, я преживявам предварително. Но в момента, в който се отправя на снимки, вече нямам никакви проблеми. Разбира се, чуството на страх ме е спохождало, но това е нормална реакция. То е ясен знак, че осъзнаваш момента и ти дава възможност да вземеш правилното решение.

- Често ходите в държави, където на жената гледат с уважение, но както се отнасят към едно красиво растение. Това, че сте жена помага ли ви?

- Много често помага, защото по принцип жената не излъчва тази агресия и тази подсъзнателна опасност, която в един конфликтен регион е присъща повече на мъжът. Смятам че и мъжът, и жената журналист могат да използуват своите предимства. Зависи как ще успееш психологически да се справиш – да преодолееш клишетата, страховете.

- Бяхте на протестите в Турция. Може ли да ги сравните с българските?

- Протестите в Турция и България са много различни. Ако говорим за външната форма това, което ги предизвика в Турция е използването на полицейска сила спрямо хора, които просто седяха в парка "Гези". Ставаше дума за мирен протест на млади хора, които не искаха да допуснат да бъдат отсечени 600 дървета, т.е. да бъде унищожен парка. И срещу тях беше използвана груба сила, сълзотворен газ. Всъщност това предизвика експлозията на недоволството. Разбира се, вече може да говориме какво стои вече в дълбочината на тези протести, пълзящата ислямизация, която вече започва да става видима.

Протестите в Турция нямат нищо общо с българските, освен някои визуални препратки, които идват още от Окупирай Уолстрийт. Първо – тези масови протести станаха в резултат на грубото полицейско насилие, упражнено спрямо хора, които мирно протестираха в парка Гези. Второ - по улиците излязоха предимно последователи на десетина леви партии и организации, както и профсъюзите. И най важното – те бяха срещу все по-налагащия се авторитарен стил на управление на Партията на справедливостта и развитието на премиера Ердоган, както и срещу опитите за пълзяща ислямизация. Турция, за разлика от България, през последните години се радва на доста добър икономически растеж.

- Но и в Турция, и в България протестите тръгнаха от млади добре образовани хора, които в един момент ги превърнаха във фестивал, но и на двете места затихват.

- В Турция не вярвам да затихнат. Преди 3 седмици в Анкара пак имаше студентски протести по друг повод, но същността им бе същата. Имаше загинал студент. Това ще бъдат тлеещи протести, защото политиката на Ердоган не само не се е променила, но върви в посоката, в която младите, образованите хора на Турция не желаят. Връщането на забрадките в училищата, университетите, държавните учреждения е само видимата страна на една политика, която не се възприема добре от голяма част от турската общество.

- Във вас сякаш живеят две жени. Едната се втурва смело в опасността, пък другата казва, че мечтае мъжът до нея да я обгръща като топъл кожух. Как се справя приятелят ви (арх. Пламен Тодоров - б.а.)? Или е щастлив, че всъщност има две гаджета?

- Вероятно да.... трябва него да питате! Понякога е много трудно да комбинирам и двете. Истината е, че колкото съм невероятен домошар и обожавам да посрещам приятели, да готвя и да живея в този кожух, на следващия ден ми се иска да бъда там, където нещата се случват. Как се справя Пламен? В непрекъсната битка живее с моята същност, предполагам...

- Имате две кучета. Пламен ли се грижи за тях, когато пътувате?

- Да. Негова беше идеята за второто куче – Таша, което взехме от приют. Навремето това ми се стори авантюристично действие. Заведохме лабрадорката Дана в приюта да се запознаят и да видим дали ще се разберат. Оказа се, че е прекрасно да дадеш шанс за щастлив живот на едно същество.

- На какво още бихте дали шанс, ако имате такава възможност?

- Надявам се да имам силата да давам щастие.

Да тупаш черги със „Страдивариус“

Да тупаш черги със „Страдивариус“

Магдалена ГИГОВА

Напред към Лувъра! Да разбием с чукове фигурата на Венера Милоска. Да я направим на сол, гадината! Как така ще я излагат пред хората, пък няма ръце?! Тя е опасна. Ще изгуби равновесие и някое дете ще пострада...

Това би могло да се случи, ако клетата богиня на любовта бе поставена не в Лувъра, а в Младежкия център на Димитровград. Слава Богу, Венера няма да бъде сравнена с повреден хладилник. За разлика от печално прочулия се близо 100-годишен роял „Блютнер“, нацепен за подпалки в бившия бригадирски град. Е, музикалният инструмент вече си има ново предназначение - краката и капакът му ще украсят нечий дом под формата на маса, дървенията ще свари два-три компота, металната част отива за скрап, а със слоновата кост от клавишите някой ще си декорира кухнята. Просто и практично! Какво тук значи някакво си изкуство?

Да съсечеш роял с брадва, е все едно да тупаш черги със „Страдивариус“. Или да затрупаш тракийска гробница с тонове цимент, за да не ти спрат строежа на нужника в двора.

Ръчно правеният вековен роял не бил музикален инструмент, а помощна мебел според директорката на Младежкия център. Това разбира, това констатира женицата. „Блютнер“ не е инструмент, а произведение на изкуството. В старинната му направа всеки детайл е пример за майсторство. Той не може да се повреди необратимо. Може само необратимо да се нацепи. Къде обаче е Министерството на културата, щом в Димитровград стожер на културата е Пайнера?!

Крайно време е някой да предложи роялът да стане паметник на българския дух. У нас разкостват древни дворци, за да вземат мрамор за селските огради. Претопяват старинни накити и монети, за да ги продадат като злато за жълти стотинки. Обезглавяват паметници на мислители и герои заради ценния бронз. Оплюват другомислещия творец, за да го възвеличат, след като с презрението си са предизвикали смъртта му.

Да роним сълзи за затрития роял, е все едно от рибешка супа да направим аквариум. Жалко! А можеше бригадирският град да се гордее, че и децата му свирят на инструмент, какъвто дори преподавател в консерваторията няма. Пък можеше и някой лев да изкара - във фоайето на виенския хотел „Грабен“ под похлупак стои пианото на Вагнер. Всеки желаещ да посвири брои 50 евро. Димитровградци и по пет лева да вземаха за „Блютнер“-а, все щяха да припечелят.
Директорката подаде оставка под напора на обществената глъч. Това няма да върне ценния инструмент. От цялата шумотевица обаче има една крехка полза. Тя ще ни накара да се вглеждаме повече в ценните за нас неща. Независимо дали са музикален инструмент, изящна поема или просто добър човек. Защото затриването им е лесно, но необратимо. А резултатът - ужасно болезнен. И срамен!

Майката на Андрей Баташов, Теодора Стефанова пред в. "Преса":

Искаше да осинови дете

В завода на прадядото на актьора е излята колесницата върху Болшой театър

Mагдалена ГИГОВА

Изложбата със снимки на Андрей Баташов вече е закрита, но домът на Теодора Стефанова - майката на актьора, е негово светилище. Духът му блещука в пламъчето на светилника пред неговите снимки, в дреболиите, донесени от него от всички краища на света, в плаката от последния му спектакъл „Влез в час“ (от който той изигра само четири представления), дори в полудялата жизненост на растенията в безброй саксии.

Фотоизложбата бе посветена на 48-ия рожден ден на актьора, но за третата годишнина от смъртта му неговият приятел - драматургът Юри Дачев, иска снимките от нея да бъдат издадени в албум. „Тя е на 29 ноември. Не зная дали Кристина и Мишо Белчеви ще успеят за тогава, но искаме да направим книга с писма на приятели и почитатели. Нещо като „Другите за него“, казва Теодора Стефанова и се вкопчва в цигарата като в спасение от мъката. - Не знам дали ще доживея да подредя архива на Андрей, но намирам прекрасни текстове от зрители и колеги. Ванча Дойчева му е писала чудесни неща. Има рисунки от някоя си Малина - правила е портрети на Андрей и му е писала писма, но не любовни, а много смислени и човешки.
Спомням си го, когато за първи път кацнахме от Москва. Андрей поначало не ходеше при чужди хора, но аз го подадох на баща ми и брат ми. Той беше на не повече от годинка, мислех, че ще оглушим цялото летище, но той се гушна в тях. А не беше ги виждал въобще. Кръвта вода не става. Брат ми описва точно тази сцена за бъдещата книга.“

Бащата на Баташов е руснак и макар с майка му да се развеждат, когато актьорът е на 12 г., той много се интересува от потеклото си. „Няма какво да крия - свекър ми беше чекист. Той е готвел отрядите за фронта през Втората световна война. Но Баташови преди векове са имали оръжеен завод около Тула и са снабдявали Негово Величество с топове. Освен това са правели и самовари. Един ден Андрей репетирал в Народния театър, в почивката се опира на нещо и когато поглежда - самовар с надпис „Баташовы“ от 18-а и не знам коя година. Сега е в ателието му“, казва майката на актьора. За нея е върховно усилие да прекрачва прага на студиото му до нейния апартамент. То е като болезнен храм на тъгата.
„Андрей знаеше, че гербът на Баташови е бил Еднорогът. Същият е бил на Иван Грозний, на много дворяни, но и в герба на доста европейски страни. Семейството е имало много заводи - колесницата над Болшой театър е тяхно дело, както и фонтаните в Москва, топовете на Шипка - също. Това го има и в сценария на филма, който искаме да направим заедно със сценаристката Велислава Дърева и режисьора Антоний Цанов. Екатерина Втора признава Баташови за дворяни и им издава указ. За филма не ни достигат 10 000 лева. Парите сме събрали чрез най-добрите приятели на Андрей.“
Повечето от тях окуражават Теодора сама да напише книгата за сина си, но тя само отронва: „Нямам сила, миличка. Не съм готова. Аз оревавам всичко, когато гледам архива.“
Какво не му е достигало на Андрей Баташов?! Та той изглеждаше съвършен - красив, талантлив, обожаван актьор и обичан преподавател. „Той имаше успех в професията, но нямаше успех сред жените, въпреки че му се хвърляха на врата. Андрей беше болезнено моногамен. Първата му раздяла беше с неговата студентска любов Наталия Дончева. Тя беше французойка по майка, дъщеря на актьора Пламен Дончев (известен с ролята на Малък Петко в „Капитан Петко войвода“ - б.а.). По онова време той ни смяташе за бедни и недостойни за тяхното семейство, затова остави Наталия да учи във Франция. Любовта им беше взаимна, но тя слушаше много баща си. Една жена, която обича, е готова на всичко... Андрей току-що беше разпределен в Народния театър и аз го уговорих да остане в България. Лелите на Наталия във Франция ги уговаряли там да сключат брак, но той казал: „Аз имам една майка и тя трябва да бъде на сватбата ми.“ (Разплаква се.)
Срещнаха се малко преди Андрей да се отиде. Боряна го беше напуснала и той казал на Наталия: „Сега вече можем да се съберем, да поискам ръката ти от баща ти.“ Но за нея било много късно. „Аз живея с един мъж, гледам неговите две деца и куче“, отговорила студентската му любов. Така имало да стане - разминаха се. А можеха да имат дете още навремето, защото Боряна не искаше. А Андрей мечтаеше за дъщеря. Малко преди смъртта си ми каза: „Мамо, искам да осиновя дете. Депутат съм (от НДСВ - б.а.), имам влияние, ще мога да осиновя, въпреки че не съм женен.“
След Наталия Андрей се влюби в Мира - също хубаво, добро момиче. Бяха заедно седем години, но и там родителите попречиха на връзката им“, въздъхва Теодора Стефанова с неосъществената мечта за внуче. Близки до актьора предполагат, че причина за раздялата е интрига за изневяра, пусната от „добри приятели“ на Баташов.
„След това беше Кристина. Връзката им продължи близо седем години. Той с голямо желание направи това ателие, за да живеят заедно. Андрей беше вече депутат, беше в командировка в Любляна. Връща се, дойдох си от работа да му отворя. Той онемя - намери вратата отворена, ключовете от апартамента на масичката - Кристина се беше изнесла. Защо, какво - никой не разбра. Сега е много внимателна с мен и уж много го обича...“, отронва майката на Баташов.
Актьорът казвал пред приятели, че руска циганка му е предрекла красива и талантлива наследничка, ако с Кристина осветят любовта си. Как - не могла да му отговори. Двамата се запознават знаково - на 24 май в Народния театър. Тя е танцьорка в ансамбъл „Филип Кутев“, той участва със спектакъла „Ритъм“. Кристина го била гледала само веднъж - в „Сън в лятна нощ“, след това обаче не пропускала нито едно представление в Театър 199, Народния и „Сълза и смях“. Двамата дори се вричат в любов на Божи гроб, но може би това не е достатъчно, за да се сбъдне предсказанието на руската врачка. В театъра се говори, че завистници им направили черна магия, та да се разделят без видима причина.
Баташов бил много чувствителен към лошите енергии. „Той беше работохолик и перфекционист. Никога не се поддаде на лесното да прави халтура. Казваше ми: „Мамо, когато свърши представлението, с космите на врата си усещам зложелателството на някои от колегите“, припомня си Теодора.
Със съпругата си Боряна актьорът се запознава в заведение. „Той не беше по нощните похождения. Но в НДК режисираше концерт на всички фолклорни ансамбли. След това отива с приятели в нощен клуб и там се запознава с нея. Каза ми: „Мамо, аз дълго не исках да се женя ,за да не повторя твоята съдба, но съм решил.“ Така му светеха очите, че не можех да кажа: „Не, недей!“ Андрей беше по протокола и традициите. Държеше да й поиска ръката от двамата й родители. Боряна 12 години не беше виждала баща си, синът ми ги сдобри. Подготовката на сватбата на някои отнема три месеца. Андрей я организира сам за една седмица със собствени средства в Царска Бистрица. Беше много щастлив“, отронва сълза майката.

Баташов показа публично избраницата си - банкова служителка, по време на шоуто „Денсинг старс“. Младата дама го подкрепя в публиката. Той й поднася пръстена в чаша с шампанско, а на халките им е гравирано „Завинаги“.
„Година и два месеца живяха заедно и навръх Коледа тя се изнесе без обяснение. Извикала баща си да й помогне за багажа. Андрей казал: „Дай да седнем, да се разберем.“ Боряна казала, че се задушава в „Лозенец“, по-добре се чувствала в „Люлин“... Той се грижеше за нея като за царица, пазаруваше, готвеше. Синът ми беше в невероятен стрес и това отключи много неща...
На 29 септември 2010 г. излезе последният му спектакъл. Той се взе в ръце, свали си халката. Преди това все казваше: „Аз не мога, аз я обичам, пред Господа съм се клел.“ И цели нощи наред си говорехме какво е любов. На 14 октомври Андрей се срещна с Боряна, за да се договорят по взаимно съгласие да се разведат. От тази дата той отново се срина!
Имам подозрения, но не смея да ги кажа - сякаш някои хора му помогнаха да си отиде. Заедно сме минали през много перипетии. И болести, и катастрофа. Той обичаше живота, той се бореше за живота. Че са му правили магия, го каза Вера Кочовска. Думите й бяха: „Ти си прероден Яворов. Ние с теб ще си отидем един след друг.“ И така стана.
Андрей много искаше дете. Една позната ми казваше: „О, такъв добър материал, как не се роди дете!“, разплаква се неудържимо Теодора.
„Андрей имаше чувствителни сензори, ненапразно беше актьор. Когато изпадна в кома в болницата, бях убедена, че той ще победи болестта. Когато се събуди, първото нещо, което ме попита, бе: „Мамо, дойде ли Путин?“ От всичко се интересуваше. И бъбреците, и белите му дробове отказваха, целият беше овързан с кабели и тръбички, а той разказваше вицове на сестрите. Жизнен човек беше, но един ден ми каза: „Мамо, аз ще умра!“

Майката на Андрей Баташов възприема остатъка от жизнения си път като кауза да поддържа жива паметта за сина си.

Музиканти от „Тото“ записват с наш лекар в София

Музиканти от „Тото“ записват с наш лекар в София

Албумът на д-р Милен Врабевски и Джон Лоутън влезе в топ 50 на американска рок класация

 

Магдалена ГИГОВА

 

Музикантите  от легендарната американска банда „Тото“ - вокалистът Джоузеф Уилямс и барабанистът Саймън Филипс, в средата на октомври ще записват български албум в София. Сензационната новина съобщи първо пред „Преса“ авторът на музиката и текста на всички парчета д-р Милен Врабевски. Това далеч не е първото му сътрудничество със световни музиканти. „Миналата година с Джон Лоутън от „Юрая Хийп“ направихме албума „Силата на мисълта“ (The power of mind), а не е малко една мегазвезда да пее чисто българска музика - каза пред „Преса“ Милен. - Джоузеф Уилямс и Саймън Филипс харесаха втория албум и заедно с Джон Лоутън ще се включат в поредния проект. Записите започват на 15 октомври в новооткритото и най-модерно на Балканите студио „Интелиджън мюзик проджект“, а на 4 декември сме поканени в личното студио на Саймън Филипс в Лос Анджелис да запишем ударните инструменти. Получава се джойнт-венчър, защото те ще записват у нас, ама и ние при тях. Те обаче, като видят колко е готино при нас, ще се разколебаят да ни „разкарват“ до Щатите. Студиото, което предстои да бъде открито, е в партньорство с Николо Коцев, единствения истински пробил на Запад български музикант. Таваните му са високи 4,8 метра, с изключителна акустика, изчислен е всеки сантиметър от специалисти, роялът е „Стейнуей“, изпипано е до последния детайл“, пали се Врабевски.

Той стана известен, когато лично спонсорира първия български мюзикъл по холивудски маниер „Площад „Синева“. Лекарят е завършил английска гимназия и медицина и притежава успешна фирма за клинична изследвания с клонове в 13 държави. Когато бе запитан защо е дал над 2 млн. лева за българска музика, той възмутено отвърна: „Ако си бях купил „Бентли“ или яхта, никой нямаше да ме пита защо, амо понеже давам пари за култура...“

За проекта с музикантите от „Тото“ той отново е автор на музиката и на текстовете. „Джоузеф и Саймън с ентусиазъм приеха да се включат в албума „Моят начин да се обичаме“ (My kind of loving) - щастлив е Врабевски. - Със записите у нас правя промоция и на български музиканти. В интернационалния бенд са три световни звезди - Джоузеф Уилямс, Джон Лоутън и Саймън Филипс, а нашите доказани творци са Коко Кърджилов (баскитара), на клавирите е изумителният Нелко Коларов, на китарата - Светослав Колев-Цвъри. Както при предния албум, ще има много богата оркестрация с участие на симфоничен оркестър и духова секция с Мишо Йосифов секстет. Нашата посока на развитие е тези проекти да имат и английска, и българска версия. За да могат и нашите деца да разбират посланията. Както при албума „Силата на мисълта“, повечето парчета имат кавърверсии от български изпълнители (както Данчо Караджов с „Приказка“ или „Силата на мисълта“ с „Акага“), които се въртят по нашите радиа. Изпращаме собствените си послания със собствената си продукция на българския пазар като неразделна част от световния. Но там, за да ни забележат - са мегазвездите. Там отиваш като на кандидатстудентски изпит - явяваш се, шуробаджанащина няма, ако те харесат, подписват договор с теб. Същата компания, която разпространява „Силата на мисълта“, ще продава на Запад и „Моят начин да се обичаме“.

За албума с Джон Лоутън получихме 22 силно положителни оценки. Предполагам, че до голяма степен вниманието към „Силата на мисълта“ се дължеше на това, че той от 10 г. не бе издавал нищо и медиите бяха любопитни. Освен това албумът е  много качествен. С него влязохме в директно в топ 50 на авторитетната американска класация за класически рок CLASSIC ROCK REVISITED BEST RELEASES - 2012. Сингълът „Приказка“ (Fairytale) бе поставен на четвърто място, а албумът - на 49-о. При това в добра компания - „Форинър, „Зи-Зи топ“, „Ейша“,  Джеф Лин и ние сред тях с пилотния си проект! В скандинавските държави бе в топ 4 за най-добър албум за 2012 г., а в Португалия - на първо място. Надяваме се с втория албум да вдигнем още повече шум, защото ракета-носител ще са ни музиканти от „Тото“, които никога не се съгласяват да участват в случайни неща. А когато разбраха, че става дума за сериозна благотворителна инициатива и чуха музиката, веднага се навиха. Защото приходите от албумите отиват директно във фондация „Българска памет“ за образователни програми за децата от Западните Родопи, за района на Тервелско, където от години финансираме кандидатстудентски курсове за огромна група млади хора, които от 11-и и 12-и клас са решили да продължат висшето си образование в България. За мен това е много важно, защото това е част от борбата ми за реализацията им у нас като част от програма срещу демографската криза. И понеже не чакам държавата да го направи, всеки лев, който изкарвам, го давам за тази програма. 

Музикантите от „Тото“ бяха много впечатлени, че Европарламентът ме е определил за Европейски гражданин на годината (Милен Врабевски ще получи приза си заедно с другия награден - поета Валери Петров, на 16 октомври в Брюксел - б.а.).  Разбраха, че не работят със случаен човек, и когато научиха, че съм член на фондацията на Клинтън „Глобъл инишитив“. След като направим този албум успешен, тихичко ще им предложа демоверсията на третия, която е готова. В момента ги зарибявам. За него ще поканя световна звезда жена. Имам предвид една-две, но големите имена не ги огласявам, докато не ги видя с договор при мен“, крои планове лекарят музикант.

Според него младото поколение има нужда от положителни послания, от алтернатива на чалгизацията, от интелектуален продукт, съответстващ на нивото на нацията.

 

Каузата „Българска азбука“

 

Освен основната работа - клиничните изследвания, приоритет за д-р Милен Врабевски е каузата кирилицата да се нарича по света българска азбука. Неотдавна с еврокомисар Кристалина Георгиева двамата откриха в Брюксел поредната изложба в подкрепа на идеята „1150 години от Моравската мисия“.

„Кирилицата трябва в европейските структури да получи достойно името си българската азбука, все пак 250 млн. души пишат на нея“, убеден е Милен. Лекарят е щастлив, че първата реакция от официалните власти на ЕС идва от председателя на Европарламента Мартин Шулц. „Той отговори на моя приятел и съратник -  евродепутата Андрей Ковачев, че е абсолютно логично във вътрешната кореспонденция на Европейския съюз кирилицата да се нарича „българската азбука“. Което определено е пробив. Не е категорична победа, но е първа стъпка. На 16 октомври, когато съм в Брюксел за награждаването, с Кристалина Георгиева ще открием друга изложба - „Кан Тервел, спасителят на Европа“, във връзка с 1295-годишнината от спирането на арабите през 718 г. Заради това дело нашият владетел е наречен Спасителят на Европа в над 40 произведения на европейската историческа литература. Абсолютно неизвестно е, че това е единственият монарх в Алеята на славата във Византи. Кан Тервел през 705 г. връща на престола безносия император Юстиниян Риномет и получава титлата цезар - единственият чужд цезар на Византия. По негово време е подписан и първият мирен договор с търговски клаузи - не може да се разменят стоки между България и Византия без държавен печат. Това е висок цивилизационен ценз и ние искаме да го рекламираме“, завършва д-р Врабевски.

 

Лекарят има общо 22 деца

 

Фондация „Българска памет“ финансира процедурите инвитро за дами, които вече не могат да се възползват от националния фонд. До този момент са се родили 19 бебета и всички стискат палци при 20-ото всичко да е наред. Самият Милен има три собствени деца.