В Покана за пътуване: При Дон Кихот и Санчо Панса в Ла Манча

На 9 юни от 18 до 19 часа ще чуете още: Сирия, каквато няма да видим вече никога. Йорданка Благоева преживя тайфун в Токио -  екшън-баба и внук тийнейджър до Япония

"Ако избереш пътя на добродетелта и се стремиш да вършиш само праведни неща, няма защо да завиждаш на тези, чиито прадеди са били  князе и сеньори, защото кръвта се наследява, а добродетелта се придобива и струва сама по себе си много повече от кръвта." Никога няма да се досетите откъде е този цитат, освен ако снощи не сте чели „Дон Кихот от Ла Манча“. Книгата на Сервантес може да е претърпяла първото си издание през 1605 година, но героите й продължават да бродят край вятърните мелници на провинция Кастилия. 

Първата гостенка в Покана за пътуване ги е виждала с очите си. Е, почти…. Блогърът Гергана Цанкова ни почерпи виртуално с пивко вино и вкусни истории от Ла Манча. 

Тя има късмета да обикаля Испания по неутъпканите от пълчищата туристи маршрути. Същата добра слука я заселва за две седмици в неизвестно португалско селце.

Който е ходил в Сирия ще разбере въздишката ми по онези места, които човечеството няма да види скоро. А някои от тях и никога. Когато бях в размирната днес държава, тя се гордееше, че може да покаже повече римски руини отколкото има в Италия - като един от най-запазените амфитеатри в град Босра, цитаделата в Алепо и колонадите в Афамия. Не мога да си представя, че оцелелите през вековете безценни свидетелства вече не съществуват. Затова ще ви разкажа за някои от тях в сегашно време.

 Палмира се споменава  в Библията като града на цар Соломон, но според историците там  има свидетелства за живот от 50 000 г. пр.Хр. Независимо дали се е наричало Тадмор или Палмира името на мястото все означава палма. По онова време наоколо не е било пустиня, а джунгла. Местността се обезлесила по три причини: монголите изсекли дърветата да строят къщи; френските нашественици правели въглища от тях и ги транспортирали в родината си; бедуините отоплявали  с дърветата палатките си.

Александър Велики превръща Палмира в религиозно средище за всякакви богове.  Едно от светилищата е Храмът на Баал – въховният бог на арамейците. Бил е изобразяван или като орел, или като човек. Градежът е отнел 32 г. Издигнат е в елински стил, за да напомня за храма на Зевс, който е бил вкопан в земята под него. Със своите 400 колони той е най-голмемият храм на  античността. Въздигнат е от два вида варовик - твърд за стените и  по-мек за статуите. Баал (известен от Библията като Ваал) е с човешко лице, заобиколен от символите на четирите сезона и зодиите. Като знак, че на това място е имало църква върху скалите все още личат кръст и фрески на Свети Георги, Исус Христос и Дева Мария.

Стените на храма приличат на “избродирани” от стотици откоси на калашници. Всъщност по тях  има 500 000 дупки. Всяка от тях е съдържала  два вида метал - твърд и мек, с по два милиметра разстояние, поставени в четирите краища на всеки камък. Специална конструкция срещу земетресения. При всякакъв трус храмът се люлеел , но не падал. През 15-и век, при отоманското нашествие, турците претопили металните пластини за оръжия.

Преди да го превърнат в скръбни руини Алепо (наричан още и Халеб) бе вторият по големина град в Сирия. Най-голямата му забележителност е цитаделата, където Авраам е лагерувал. От върха на крепостта се разкрива панорамна гледка към града. Това  е една от най-големите цитадели, строена цели 200 години - от 12 до 14 век. Друга забележителност в Алепо е хотел “Барон”. Интериорът почти не е променян от 1911 година, когато в стая 203  Агата Кристи е написала “Убийство в “Ориент експрес”.  Впрочем неплатената сметка на Лорънс Арабски е изложена във фоайето.

Връщането назад в историята продължава и в град Хама със сирийския вариант на „Етъра”. Представете си абсолютно автентичен старинен кервансарай – цели улички с работилнички, в които майстори тъкат платове и килими, навиват ширити и гайтани, шият дюшеци. Интересното е, че всички тези „женски” по нашите земи дейности се извършват от мъже. Те дори бродираха дамски дрехи.  Държавата ремонтирала кервансарая, подбрала най-добрите занаятчии от задругата на майсторите в Дамаск и им дала дюкяните в Хама за абсурдно ниския наем от 40 долара на година. Срещу задължението майсторите да предадат тайните на занаята си най-малко на двама младежи. 

Хомс се намира в центъра на Западна Сирия, почти по средата на пътя между Алепо и Дамаск. През града минава реката Оронт, която го дели на стара и нова част. На нея има внушителни старинни колела на воденици, които хвърлят пръски от векове. Хомс се споменава през 2300 година пр.Хр. Вече отбелязах, че в Сирия римските руини са повече, отколкото в самата Италия, но най-съхранени се оказват мозайките. Нагледах се на тяхната красота, направо се намозайчих за цял живот. Във всеки музей имаше специална експозиция с тези приказни картини от малки разноцветни камъчета. Но сбирката на градчето Марат ал Номан не може да се разкаже и опише. Цял музей само от отлично запазени римски мозайки - 1850 кв. м. Просто трябва да се види. Дано да ги има все още…

Ако някога арестуват следващата гостенка в Покана за пътуване, то ще е за кражба на цвете. В двора й в местността Калековски манастир над язовир Искър има повече от 100 различи растения. Петимата й внуци я наричат екшън баба и сякаш за да оправдае прякора си тя тропа хора поне два пъти седмично и не се спира – все е на път. Няма да ви държа в неведение, ако не сте се досетили, че става дума за световната шампионка на висок скок и основателка на аеробиката у нас Йорданка Благоева.

В миналото предаване Николай Младжов разкри тайните на японския бизнес-етикет. Днес екшън-бабата пък ще разкаже какво е да кръстосваш Япония с внук-тийнейджър. И то между няколко обиколки на България, защото Йорданка Благоева от град на град представя документалния филм „Отвъд скока“ и книгата „Босоногата кралица“ като един Левски същий.

Данчето  и внукът й Борис са пропуснали само един японски град от занимателната си програма. Оказва се, че целокупните българи малко  бъркат ударението на Осака. То било на първата буква. А го прескочили, поради съобщение за тайфун, който засегнал и Токио. Добре че от посолството ги предупредили и приютили.

С Йорданка Благоева за пътешествието из Япония с внука й Борис разговарях в Българския олимпийски комитет.  След като съм се начела на апокалиптични статии за смога в японската столица неизбежно я попитах дали въздухът в Токио няма вкус на облизани 5 стотинки. Оказва се, че с помощта на много водоскоци и велоалеи този проблем е преодолян.

Още пътешествия и интересни снимки – на страницата на Покана за пътуване във Фейсбук https://www.facebook.com/pokanazapatuvane/?ref=bookmarks

Елена Йончева:

 

Повече ме е страх в студиото, отколкото в Сирия

Магдалена ГИГОВА

- Елена, как сте си разпределили работата с Гарелов в новото предаване „Оригиналът“, което тръгва утре от 19, 30 ч. По ТВ7?

- Моторът на предаването, основният водещ е Иван Гарелов. Аз съм съводещ, но се възприемам по-скоро като негов помощник. Идеята ни е аз да водя външнополитическата част, която е по-малката част. Цялото предаване е час и половина и предполагам, че за външна политика ще говорим не повече от 30 минути. Надявам се моето място да не бъде само в студиото, а и под формата на отразяване на събития и коментари от мястото на събитието.

- Да, вашата сила не е в статичния анализ, а да хванете новината на място.

- Всъщност, идеята е двете да се редуват под някаква форма. В зависимост от това какво се случва по света, да се правят преки връзки, да се изпращат репортажи... Т.е. воденето ще бъде както от студиото, така и извън него. Коментарите, диалогът от София са естествено продължение на отразяването на новината, на документалната, репортажна журналистика. Това е и една възможност за по-задълбочен анализ.

- Вие сте свободолюбива душа. След БНТ не сте били никъде на щат. Няма ли да се почувствате малко скована в новото си битие?

- Да, това е друг ритъм на работа. Едно наистина голямо предизвикателство. Надявам се да се справя. Зависи много от екипа и от продуцентите. При документалните филми, които правя, разполагам с голяма самостоятелност. Там аз сама съм процудент, определям целия облик на материала. В случая се доверяваме на един по-голям екип, с който ще работим и тепърва ще откриваме най-добрата визия и най-добрия ритъм за „Оригиналът“.

- Работили сте с Гарелов в "Панорама", но междувременно и двамата сте се променили. Как върви напасването?

- Не, Гарелов не се е променил. Той е много комуникативен. Не е авторитарна личност= Той винаги взима предвид твоето мнение, но в същото време е много взискателен. Мисля, че няма да имаме проблеми с напасването. Гарелов е от онези колеги, които винаги си остават журналисти. Иван е един от малкото в нашата професия, които не са предубедени, когато задават въпросите си, не търсят шоуто и временния ефект. За съжаление в днешно време журналистиката все повече навлиза в сферата на шоуто

- Ако ви се наложи да избирате между предаването и интервю с Башар Ал Асад и с един от лидерите на опозицията на място в Сирия, кое ще натежи?

- Второто! Но всъщност не би трябвало да има противоречие. Идеята е аз да продължа да правя документални филми, репортажи и коментари от мястото на събитието.

- Има ли някакво значение за бъдещето на Башар Ал Асад и Сирия общата позиция на Русия и Америка за химическото оръжие?

- Това е големия въпрос – дали приетата резолюция, която задължава Сирия да постави под международен контрол своите химически оръжия, е пътят, който ще доведе до спирането на гражданската война. Дали не става дума само за отлагане на военните действия. Има голяма вероятност това да е търсене на допълнителни аргументи, с цел да се убеди американския конгрес да гласува, както и възможност да се създаде по-голяма международна коалиция от желаещи да участват във военна интервенция. Вашингтон и Москва имат различен подход спрямо тази резолюция. Вашингтон счита, че само правителството на Асад трябва да се задължи да предаде химическите си оръжия, както и да не ги използува, разбира се. САЩ изхождат от презумцията, че бунтовниците не могат да имат достъп до оръжията за масово унищожение. Москва държи задължението по резолюцията да се спазва от двете страни – както от Дамаск, така и от бунтовниците. Тъй като беше под въпрос вотът в полза на военна интервенция в Сирия. Това е една от хипотезите - търсене на аргументи за събиране на повече съюзници на Америка за изпращане на военна сила.

Втората хипотеза е, че Америка и Русия търсят дипломатическо решение на кризата. Аз съм малко скептична по отношение на втория вариант, защото според мен войната в Сирия отдавна започна, т.е. интервенцията отдавна там е под една или друга форма. Голяма част от бунтовниците се финансират отвън, логистиката минава през Турция, през Йордания. На 12 септември генерал Салим Идрис /командир на Свободната Сирийска Армия/, в телевизионно интервю благодари за оръжията и цялата военна техника, която е получил. И това са теми, по които ще говорим. Идеята е в предаването да не налагаме мнението на един или друг журналист, а да представяме различните версии по един конфликт, да ги подкрепяме с аргументи и да оставяме зрителят сам да разсъждава.

- Когато гледа документалните филми човек си казва „Боже, откъде такава смелост у тази крехка жена?“ Сякаш превключвате на режим „безразсъдство“.

- Аз се страхувам много повече от студиото, отколкото да замина да снимам в Сирия, например. Когато съм на терен, нещата зависят от мен и от оператора. Имам усещането, че мога да контролирам случващото се, независимо в каква среда се намирам. Вярвам, че много зависи от моя подход към хората. Докато живото предаване ме стресира. Интересно е, че нямам проблем, когато съм гост в живо предаване, но когато аз съм водеща... това доста ме стресира, но се надявам да го преодолея. Факт е, че не мога да контролирам нещата, че съм зависима от много хора, понеже предаването се прави от голям екип. Аз завися от тяхната компетентност. Но това сигурно е нормално. Едно предаване на живо се прави от голям екип и всеки един от нас зависи от компетентността на другия.

- Когато бяхте в Ирак, в един момент нямаше връзка с вас за повече от ден. Тогава разговарях с Олег Панфилов от руския Център за екстремна журналистика, който каза, че тя е като обсебваща зараза. А сега подхващате по-кротка нишка?

- Аз смятам, че в едно студио нещата могат и да не бъдат кротки. Напротив! Те могат да са достатъчно емоционални и рисковани, защото да рискуваш в студио, се иска кураж.

Да зададеш правилните, силните, неудобните, острите въпроси...Да бъдеш професионалист в студиото е не по-малко сложно.

- Да, но когато се готвите за предаване в студиото просто четете или говорите предварително с гостите. Как се готвите, обаче за документален филм? Не може да телефонирате на сомалийските пирати, че ще им ходите на гости или да цъфнете пред лидера на чеченците за интервю. Т.е. трябва да имате контакти, които да ви вкарат в играта.

- Разбира се, че не се свързвам с въпросните пирати или чеченци, но за да се тръгне към такава тема трябва много да четеш, за да видиш какви възможности има пред теб. Не само да познаваш събитията и да можеш да направиш добрия анализ след това, но да прецениш от каква логистика имаш нужда, да напарвиш контакти и връзки към определени хора. За един журналист не е проблем да стигне на която и да е точка. Това е въпрос на бюджет. Но той трябва да се вмъкне в проблема, да го разнищи, да види различните нюанси, да стигне до неоходимите хора и да се върне в монтажното студио с достатъчно стойностен материал, който да може да обработи. Това е трудноста в документалната журналистика.

- Затова ли в Ирак, когато операторът ви си отиде, вие останахте - за да хванете нюанса?

- Така се случи. Тогава нямах психологическата готовност, че мога да се окажа в подобна ситуация. Един репортер не може да предвиди всички сценарии, но трябва да е готов да се справи с тях.

- Когато сте отивали на опасно място обмислали ли сте възможността, че като официалната приятелка на премиера на България по онова време, може да ви отвлекат за откуп?

- Обмисляла съм тази опасност, разбира се. Все пак ние не сме авантюристи, ние сме журналисти, които проучват къде отиват, в какви ситуации могат да попаднат, аз отговарям и за оператора, не само за себе си. Мислила съм и доколкото съм могла съм взимала мерки, за да не се случи.

- Как?

 

- Всяка ситуация е индивидуална. Първо, никога не съм споделяла тази информация.

- Да но винаги може да попаднете на някой, който е учил в Блъгария. Както в онзи случай, когато в Ирак ви бяха отвлекли и били.

- Да, но случаят е различен. Този човек беше нашият ангел, който ни спаси. Никога няма да забравя ситуацията. Бяхме отвлечени с двама португалски журналисти, пребиха ни и тъкмо коментираха какво да правят с нас – веднага ли да ни убият или да изчакат, и изведнъж се появи един усмихнат човек. Той каза „Ама вие сте българка! Годините в България са най-хубавите в живота ми“. Той беше завършил икономика у нас. Отиде някъде, след половин час се върна, хвана ме за ръка и аз заедно с двамата колеги излязохме от мястото, където ни бяха затворили.Разказвам за ситуация, която не можеш да предвидиш. Но това не е единствения случай, когато съм попадала на хора, учили в България и които са ни помагали.

Сънувате ли тези случки?

• Не. По-скоро лошите сънища ме спохождат преди да тръгна на снимки към някоя сложна и конфликтна точка. Може би цялата информация, която минава през мен, осъзнаването къде отивам, какво искам да направя, докъде да стигна, я преживявам предварително. Но в момента, в който се отправя на снимки, вече нямам никакви проблеми. Разбира се, чуството на страх ме е спохождало, но това е нормална реакция. То е ясен знак, че осъзнаваш момента и ти дава възможност да вземеш правилното решение.

- Често ходите в държави, където на жената гледат с уважение, но както се отнасят към едно красиво растение. Това, че сте жена помага ли ви?

- Много често помага, защото по принцип жената не излъчва тази агресия и тази подсъзнателна опасност, която в един конфликтен регион е присъща повече на мъжът. Смятам че и мъжът, и жената журналист могат да използуват своите предимства. Зависи как ще успееш психологически да се справиш – да преодолееш клишетата, страховете.

- Бяхте на протестите в Турция. Може ли да ги сравните с българските?

- Протестите в Турция и България са много различни. Ако говорим за външната форма това, което ги предизвика в Турция е използването на полицейска сила спрямо хора, които просто седяха в парка "Гези". Ставаше дума за мирен протест на млади хора, които не искаха да допуснат да бъдат отсечени 600 дървета, т.е. да бъде унищожен парка. И срещу тях беше използвана груба сила, сълзотворен газ. Всъщност това предизвика експлозията на недоволството. Разбира се, вече може да говориме какво стои вече в дълбочината на тези протести, пълзящата ислямизация, която вече започва да става видима.

Протестите в Турция нямат нищо общо с българските, освен някои визуални препратки, които идват още от Окупирай Уолстрийт. Първо – тези масови протести станаха в резултат на грубото полицейско насилие, упражнено спрямо хора, които мирно протестираха в парка Гези. Второ - по улиците излязоха предимно последователи на десетина леви партии и организации, както и профсъюзите. И най важното – те бяха срещу все по-налагащия се авторитарен стил на управление на Партията на справедливостта и развитието на премиера Ердоган, както и срещу опитите за пълзяща ислямизация. Турция, за разлика от България, през последните години се радва на доста добър икономически растеж.

- Но и в Турция, и в България протестите тръгнаха от млади добре образовани хора, които в един момент ги превърнаха във фестивал, но и на двете места затихват.

- В Турция не вярвам да затихнат. Преди 3 седмици в Анкара пак имаше студентски протести по друг повод, но същността им бе същата. Имаше загинал студент. Това ще бъдат тлеещи протести, защото политиката на Ердоган не само не се е променила, но върви в посоката, в която младите, образованите хора на Турция не желаят. Връщането на забрадките в училищата, университетите, държавните учреждения е само видимата страна на една политика, която не се възприема добре от голяма част от турската общество.

- Във вас сякаш живеят две жени. Едната се втурва смело в опасността, пък другата казва, че мечтае мъжът до нея да я обгръща като топъл кожух. Как се справя приятелят ви (арх. Пламен Тодоров - б.а.)? Или е щастлив, че всъщност има две гаджета?

- Вероятно да.... трябва него да питате! Понякога е много трудно да комбинирам и двете. Истината е, че колкото съм невероятен домошар и обожавам да посрещам приятели, да готвя и да живея в този кожух, на следващия ден ми се иска да бъда там, където нещата се случват. Как се справя Пламен? В непрекъсната битка живее с моята същност, предполагам...

- Имате две кучета. Пламен ли се грижи за тях, когато пътувате?

- Да. Негова беше идеята за второто куче – Таша, което взехме от приют. Навремето това ми се стори авантюристично действие. Заведохме лабрадорката Дана в приюта да се запознаят и да видим дали ще се разберат. Оказа се, че е прекрасно да дадеш шанс за щастлив живот на едно същество.

- На какво още бихте дали шанс, ако имате такава възможност?

- Надявам се да имам силата да давам щастие.