Да тупаш черги със „Страдивариус“

Да тупаш черги със „Страдивариус“

Магдалена ГИГОВА

Напред към Лувъра! Да разбием с чукове фигурата на Венера Милоска. Да я направим на сол, гадината! Как така ще я излагат пред хората, пък няма ръце?! Тя е опасна. Ще изгуби равновесие и някое дете ще пострада...

Това би могло да се случи, ако клетата богиня на любовта бе поставена не в Лувъра, а в Младежкия център на Димитровград. Слава Богу, Венера няма да бъде сравнена с повреден хладилник. За разлика от печално прочулия се близо 100-годишен роял „Блютнер“, нацепен за подпалки в бившия бригадирски град. Е, музикалният инструмент вече си има ново предназначение - краката и капакът му ще украсят нечий дом под формата на маса, дървенията ще свари два-три компота, металната част отива за скрап, а със слоновата кост от клавишите някой ще си декорира кухнята. Просто и практично! Какво тук значи някакво си изкуство?

Да съсечеш роял с брадва, е все едно да тупаш черги със „Страдивариус“. Или да затрупаш тракийска гробница с тонове цимент, за да не ти спрат строежа на нужника в двора.

Ръчно правеният вековен роял не бил музикален инструмент, а помощна мебел според директорката на Младежкия център. Това разбира, това констатира женицата. „Блютнер“ не е инструмент, а произведение на изкуството. В старинната му направа всеки детайл е пример за майсторство. Той не може да се повреди необратимо. Може само необратимо да се нацепи. Къде обаче е Министерството на културата, щом в Димитровград стожер на културата е Пайнера?!

Крайно време е някой да предложи роялът да стане паметник на българския дух. У нас разкостват древни дворци, за да вземат мрамор за селските огради. Претопяват старинни накити и монети, за да ги продадат като злато за жълти стотинки. Обезглавяват паметници на мислители и герои заради ценния бронз. Оплюват другомислещия творец, за да го възвеличат, след като с презрението си са предизвикали смъртта му.

Да роним сълзи за затрития роял, е все едно от рибешка супа да направим аквариум. Жалко! А можеше бригадирският град да се гордее, че и децата му свирят на инструмент, какъвто дори преподавател в консерваторията няма. Пък можеше и някой лев да изкара - във фоайето на виенския хотел „Грабен“ под похлупак стои пианото на Вагнер. Всеки желаещ да посвири брои 50 евро. Димитровградци и по пет лева да вземаха за „Блютнер“-а, все щяха да припечелят.
Директорката подаде оставка под напора на обществената глъч. Това няма да върне ценния инструмент. От цялата шумотевица обаче има една крехка полза. Тя ще ни накара да се вглеждаме повече в ценните за нас неща. Независимо дали са музикален инструмент, изящна поема или просто добър човек. Защото затриването им е лесно, но необратимо. А резултатът - ужасно болезнен. И срамен!