Елена Йончева:

 

Повече ме е страх в студиото, отколкото в Сирия

Магдалена ГИГОВА

- Елена, как сте си разпределили работата с Гарелов в новото предаване „Оригиналът“, което тръгва утре от 19, 30 ч. По ТВ7?

- Моторът на предаването, основният водещ е Иван Гарелов. Аз съм съводещ, но се възприемам по-скоро като негов помощник. Идеята ни е аз да водя външнополитическата част, която е по-малката част. Цялото предаване е час и половина и предполагам, че за външна политика ще говорим не повече от 30 минути. Надявам се моето място да не бъде само в студиото, а и под формата на отразяване на събития и коментари от мястото на събитието.

- Да, вашата сила не е в статичния анализ, а да хванете новината на място.

- Всъщност, идеята е двете да се редуват под някаква форма. В зависимост от това какво се случва по света, да се правят преки връзки, да се изпращат репортажи... Т.е. воденето ще бъде както от студиото, така и извън него. Коментарите, диалогът от София са естествено продължение на отразяването на новината, на документалната, репортажна журналистика. Това е и една възможност за по-задълбочен анализ.

- Вие сте свободолюбива душа. След БНТ не сте били никъде на щат. Няма ли да се почувствате малко скована в новото си битие?

- Да, това е друг ритъм на работа. Едно наистина голямо предизвикателство. Надявам се да се справя. Зависи много от екипа и от продуцентите. При документалните филми, които правя, разполагам с голяма самостоятелност. Там аз сама съм процудент, определям целия облик на материала. В случая се доверяваме на един по-голям екип, с който ще работим и тепърва ще откриваме най-добрата визия и най-добрия ритъм за „Оригиналът“.

- Работили сте с Гарелов в "Панорама", но междувременно и двамата сте се променили. Как върви напасването?

- Не, Гарелов не се е променил. Той е много комуникативен. Не е авторитарна личност= Той винаги взима предвид твоето мнение, но в същото време е много взискателен. Мисля, че няма да имаме проблеми с напасването. Гарелов е от онези колеги, които винаги си остават журналисти. Иван е един от малкото в нашата професия, които не са предубедени, когато задават въпросите си, не търсят шоуто и временния ефект. За съжаление в днешно време журналистиката все повече навлиза в сферата на шоуто

- Ако ви се наложи да избирате между предаването и интервю с Башар Ал Асад и с един от лидерите на опозицията на място в Сирия, кое ще натежи?

- Второто! Но всъщност не би трябвало да има противоречие. Идеята е аз да продължа да правя документални филми, репортажи и коментари от мястото на събитието.

- Има ли някакво значение за бъдещето на Башар Ал Асад и Сирия общата позиция на Русия и Америка за химическото оръжие?

- Това е големия въпрос – дали приетата резолюция, която задължава Сирия да постави под международен контрол своите химически оръжия, е пътят, който ще доведе до спирането на гражданската война. Дали не става дума само за отлагане на военните действия. Има голяма вероятност това да е търсене на допълнителни аргументи, с цел да се убеди американския конгрес да гласува, както и възможност да се създаде по-голяма международна коалиция от желаещи да участват във военна интервенция. Вашингтон и Москва имат различен подход спрямо тази резолюция. Вашингтон счита, че само правителството на Асад трябва да се задължи да предаде химическите си оръжия, както и да не ги използува, разбира се. САЩ изхождат от презумцията, че бунтовниците не могат да имат достъп до оръжията за масово унищожение. Москва държи задължението по резолюцията да се спазва от двете страни – както от Дамаск, така и от бунтовниците. Тъй като беше под въпрос вотът в полза на военна интервенция в Сирия. Това е една от хипотезите - търсене на аргументи за събиране на повече съюзници на Америка за изпращане на военна сила.

Втората хипотеза е, че Америка и Русия търсят дипломатическо решение на кризата. Аз съм малко скептична по отношение на втория вариант, защото според мен войната в Сирия отдавна започна, т.е. интервенцията отдавна там е под една или друга форма. Голяма част от бунтовниците се финансират отвън, логистиката минава през Турция, през Йордания. На 12 септември генерал Салим Идрис /командир на Свободната Сирийска Армия/, в телевизионно интервю благодари за оръжията и цялата военна техника, която е получил. И това са теми, по които ще говорим. Идеята е в предаването да не налагаме мнението на един или друг журналист, а да представяме различните версии по един конфликт, да ги подкрепяме с аргументи и да оставяме зрителят сам да разсъждава.

- Когато гледа документалните филми човек си казва „Боже, откъде такава смелост у тази крехка жена?“ Сякаш превключвате на режим „безразсъдство“.

- Аз се страхувам много повече от студиото, отколкото да замина да снимам в Сирия, например. Когато съм на терен, нещата зависят от мен и от оператора. Имам усещането, че мога да контролирам случващото се, независимо в каква среда се намирам. Вярвам, че много зависи от моя подход към хората. Докато живото предаване ме стресира. Интересно е, че нямам проблем, когато съм гост в живо предаване, но когато аз съм водеща... това доста ме стресира, но се надявам да го преодолея. Факт е, че не мога да контролирам нещата, че съм зависима от много хора, понеже предаването се прави от голям екип. Аз завися от тяхната компетентност. Но това сигурно е нормално. Едно предаване на живо се прави от голям екип и всеки един от нас зависи от компетентността на другия.

- Когато бяхте в Ирак, в един момент нямаше връзка с вас за повече от ден. Тогава разговарях с Олег Панфилов от руския Център за екстремна журналистика, който каза, че тя е като обсебваща зараза. А сега подхващате по-кротка нишка?

- Аз смятам, че в едно студио нещата могат и да не бъдат кротки. Напротив! Те могат да са достатъчно емоционални и рисковани, защото да рискуваш в студио, се иска кураж.

Да зададеш правилните, силните, неудобните, острите въпроси...Да бъдеш професионалист в студиото е не по-малко сложно.

- Да, но когато се готвите за предаване в студиото просто четете или говорите предварително с гостите. Как се готвите, обаче за документален филм? Не може да телефонирате на сомалийските пирати, че ще им ходите на гости или да цъфнете пред лидера на чеченците за интервю. Т.е. трябва да имате контакти, които да ви вкарат в играта.

- Разбира се, че не се свързвам с въпросните пирати или чеченци, но за да се тръгне към такава тема трябва много да четеш, за да видиш какви възможности има пред теб. Не само да познаваш събитията и да можеш да направиш добрия анализ след това, но да прецениш от каква логистика имаш нужда, да напарвиш контакти и връзки към определени хора. За един журналист не е проблем да стигне на която и да е точка. Това е въпрос на бюджет. Но той трябва да се вмъкне в проблема, да го разнищи, да види различните нюанси, да стигне до неоходимите хора и да се върне в монтажното студио с достатъчно стойностен материал, който да може да обработи. Това е трудноста в документалната журналистика.

- Затова ли в Ирак, когато операторът ви си отиде, вие останахте - за да хванете нюанса?

- Така се случи. Тогава нямах психологическата готовност, че мога да се окажа в подобна ситуация. Един репортер не може да предвиди всички сценарии, но трябва да е готов да се справи с тях.

- Когато сте отивали на опасно място обмислали ли сте възможността, че като официалната приятелка на премиера на България по онова време, може да ви отвлекат за откуп?

- Обмисляла съм тази опасност, разбира се. Все пак ние не сме авантюристи, ние сме журналисти, които проучват къде отиват, в какви ситуации могат да попаднат, аз отговарям и за оператора, не само за себе си. Мислила съм и доколкото съм могла съм взимала мерки, за да не се случи.

- Как?

 

- Всяка ситуация е индивидуална. Първо, никога не съм споделяла тази информация.

- Да но винаги може да попаднете на някой, който е учил в Блъгария. Както в онзи случай, когато в Ирак ви бяха отвлекли и били.

- Да, но случаят е различен. Този човек беше нашият ангел, който ни спаси. Никога няма да забравя ситуацията. Бяхме отвлечени с двама португалски журналисти, пребиха ни и тъкмо коментираха какво да правят с нас – веднага ли да ни убият или да изчакат, и изведнъж се появи един усмихнат човек. Той каза „Ама вие сте българка! Годините в България са най-хубавите в живота ми“. Той беше завършил икономика у нас. Отиде някъде, след половин час се върна, хвана ме за ръка и аз заедно с двамата колеги излязохме от мястото, където ни бяха затворили.Разказвам за ситуация, която не можеш да предвидиш. Но това не е единствения случай, когато съм попадала на хора, учили в България и които са ни помагали.

Сънувате ли тези случки?

• Не. По-скоро лошите сънища ме спохождат преди да тръгна на снимки към някоя сложна и конфликтна точка. Може би цялата информация, която минава през мен, осъзнаването къде отивам, какво искам да направя, докъде да стигна, я преживявам предварително. Но в момента, в който се отправя на снимки, вече нямам никакви проблеми. Разбира се, чуството на страх ме е спохождало, но това е нормална реакция. То е ясен знак, че осъзнаваш момента и ти дава възможност да вземеш правилното решение.

- Често ходите в държави, където на жената гледат с уважение, но както се отнасят към едно красиво растение. Това, че сте жена помага ли ви?

- Много често помага, защото по принцип жената не излъчва тази агресия и тази подсъзнателна опасност, която в един конфликтен регион е присъща повече на мъжът. Смятам че и мъжът, и жената журналист могат да използуват своите предимства. Зависи как ще успееш психологически да се справиш – да преодолееш клишетата, страховете.

- Бяхте на протестите в Турция. Може ли да ги сравните с българските?

- Протестите в Турция и България са много различни. Ако говорим за външната форма това, което ги предизвика в Турция е използването на полицейска сила спрямо хора, които просто седяха в парка "Гези". Ставаше дума за мирен протест на млади хора, които не искаха да допуснат да бъдат отсечени 600 дървета, т.е. да бъде унищожен парка. И срещу тях беше използвана груба сила, сълзотворен газ. Всъщност това предизвика експлозията на недоволството. Разбира се, вече може да говориме какво стои вече в дълбочината на тези протести, пълзящата ислямизация, която вече започва да става видима.

Протестите в Турция нямат нищо общо с българските, освен някои визуални препратки, които идват още от Окупирай Уолстрийт. Първо – тези масови протести станаха в резултат на грубото полицейско насилие, упражнено спрямо хора, които мирно протестираха в парка Гези. Второ - по улиците излязоха предимно последователи на десетина леви партии и организации, както и профсъюзите. И най важното – те бяха срещу все по-налагащия се авторитарен стил на управление на Партията на справедливостта и развитието на премиера Ердоган, както и срещу опитите за пълзяща ислямизация. Турция, за разлика от България, през последните години се радва на доста добър икономически растеж.

- Но и в Турция, и в България протестите тръгнаха от млади добре образовани хора, които в един момент ги превърнаха във фестивал, но и на двете места затихват.

- В Турция не вярвам да затихнат. Преди 3 седмици в Анкара пак имаше студентски протести по друг повод, но същността им бе същата. Имаше загинал студент. Това ще бъдат тлеещи протести, защото политиката на Ердоган не само не се е променила, но върви в посоката, в която младите, образованите хора на Турция не желаят. Връщането на забрадките в училищата, университетите, държавните учреждения е само видимата страна на една политика, която не се възприема добре от голяма част от турската общество.

- Във вас сякаш живеят две жени. Едната се втурва смело в опасността, пък другата казва, че мечтае мъжът до нея да я обгръща като топъл кожух. Как се справя приятелят ви (арх. Пламен Тодоров - б.а.)? Или е щастлив, че всъщност има две гаджета?

- Вероятно да.... трябва него да питате! Понякога е много трудно да комбинирам и двете. Истината е, че колкото съм невероятен домошар и обожавам да посрещам приятели, да готвя и да живея в този кожух, на следващия ден ми се иска да бъда там, където нещата се случват. Как се справя Пламен? В непрекъсната битка живее с моята същност, предполагам...

- Имате две кучета. Пламен ли се грижи за тях, когато пътувате?

- Да. Негова беше идеята за второто куче – Таша, което взехме от приют. Навремето това ми се стори авантюристично действие. Заведохме лабрадорката Дана в приюта да се запознаят и да видим дали ще се разберат. Оказа се, че е прекрасно да дадеш шанс за щастлив живот на едно същество.

- На какво още бихте дали шанс, ако имате такава възможност?

- Надявам се да имам силата да давам щастие.