Мис Свят ще вие балийски танци под гигантска птица

Мис Свят ще вие балийски танци под гигантска птица

 

Стинг, „Горилаз“, „Айрън Мейдън“ и „Парамор“ са пели сред естествения декор на Гаруда Вишну Кенчана

Текст и снимки Магдалена ГИГОВА

 

На 28 септември Мис Свят за 2013 година ще бъде коронясана сред величествения декор на Гаруда Вишну Кенчана - парк на остров Бали. А освен милиардите зрители по цял свят късмета да гледат церемонията на живо ще имат и 10 000 души, колкото побира най-голямата зала под открито небе в Индонезия. 

И това далеч няма да е дебютът на парка като място за концерти. Тук са пели Стинг, „Горилаз“, „Айрън Мейдън“ и „Парамор“... Освен това всеки ден посетителите се наслаждават на кръшните извивки на балийски танцьорки.

Кое е това приказно място и какво означава името му?

Гаруда е каменна птица, тежко кацнала на един от хълмовете на Бали. Огромна! Самата тя изглежда като хълм. При това е още недовършена. Гаруда е и митичният орел от герба на Индонезия. В индийските легенди „пилето“ е представяно като цар на птиците и в същото време ездитно животно на бог Вишну.  

 

 

Паркът Гаруда Вишну Кенчана (накратко GWK) се е ширнал на 230 хектара в най-високата част на Южен Бали. Може да е недостроен, но пак е поразителен с грандиозността си. В центъра му са монументалните скулптури на бог Вишну и гигантската птица Гаруда (283 метра). От високото освен пасторалната панорама на Бали при хубаво време може да се зърне и свещената планина Агунг. Навремето от тези скали са добивали креда и безчинствата на човешкия башибозук са оставили дълбоки рани. Световните звезди веднага са оценили естествения и внушителен декор на мястото и са правили концерти там. Пък и пазар от 240 милиона слушатели не е за изпускане. За сцена се използва огромното открито пространство, оградено с отвесни грамади, които осигуряват отлична акустика.

В каменния амфитеатър пък чакат слънцето да залезе, за да запалят факлите и с ритмичен звук, който напомня тракането на влак, да започнат представленията с емблематичните танци кечак. Виждали сте поне на картинка танцьорки като статуетки да кършат изразително пръсти. Но не сте чували задъхания, почти оргазмен ритъм на мъжкия хор, който тактува с придихания и пляскане на ръце само една дума „кечак“.

Танцът баронг изобразява сцена от индуистката поема „Махабхарата“, в която Сухадева постига безсмъртие - история, неособено популярна сред индийците. Баронг е митологично животно, достатъчно могъщо, за да помогне на Сухадева да победи злата вещица Рангда. Традиционната сцена, костюмите и оркестърът от ударни инструменти - металофони и гонгове, които се наричат гамелан, превръщат танца в незабравимо зрелище. На Бали гамеланът е голям перкусионен състав, в който влизат инструменти, чиито имена звучат като екзотични племена: там-там, явански гонг, сленто, угал, кеманак, кенданг, кепяк, гамбанг, сарон, бедуг.

На чуждестранните туристи преди представлението се раздават брошури с пояснения за танца и благодарение на тях иначе „безсмислените” диалози (главно с чупене на стойки и кършене на пръсти) придобиват мощно въздействие.

На сцената в Гаруда парк показват и танца кечак, който разказва история от „Рамаяна”. Тя започва с изгнанието на Рама и завършва с отпразнуването на победата му над Равана. Различното в представлението е липсата на оркестър. Вместо това 50-ина мъже в саронги (дългопола препаска) са наредени в кръг около сцената и припяват „чак, чак, кечак” в различно темпо, което диктува и ритъма на представлението. „Ръководителят движение” на танците, нещо като тамада, от време на време извисява глас, колкото да строи героите за ново действие, припукват факли, а красиви момичета в златисти костюми и грим (достатъчен да се пребоядиса презокеански лайнер) разиграват сцени от епоса. Главно за борба със змейове, зли богове и крадене на принцеси. Най-накрая публика и артисти се омесват в обща хомогенна маса със смайваща пъстрота и се започва едно снимане... на радостта от живота.

 

На Бали всеки ден славят живота

 

Остров Бали е приказно късче земя, населено с 3 милиона приятелски настроени и артистични жители. Това е и мястото, където боговете са повече от хората. Защото всеки балиец си има поне няколко персонални небесни покровители, на които по пет пъти на ден принася дарове. Те, разбира се, са скромни - цветя, ориз, вода и ароматни пръчици. С тях благодари за реколтата, за късмета да живее в рая и за подарения му хубав ден. На индуистките богове се дължат и... задръстванията на Бали. Защото според местната религия над храм не може да минава нищо. И ако решат да построят магистрала на два етажа, тя трябва да криволичи повече от змия, за да не засенчи нито един параклис или молитвен дом. Твърди се, че на Бали те са повече от 20 000. А като се има предвид, че на острова всяка къща си има и домашен олтар, мисията е невъзможна. 

Тропическият рай (на 8 градуса южно от Екватора) по средата си има задрямал вулкан, но останалата част от острова е терасирана на оризища и плантации. Затова храната е безобразно евтина, дрехите - също. А места за преспиване има за всеки джоб - от петзвездни хотели до чисти скромни стаи под наем извън градовете.  Дължината на острова е 153 км, ширината му е 112 км, с площ 5633 км². Най-високата точка е връх Агунг - 3142 м, активен вулкан, който последно е изригвал през март 1963 г. Но се мълви, че още къкри потайно.

Хубавото на столицата Денпасар, както и на целия остров, е забраната за строителство по-високо от два-три етажа, при което е препоръчителен традиционният стил - лек, въздушен и изящен. Дори моловете им приличат на храмове!

Градчетата на Бали са малки, но сякаш преливат едно в друго. Санур се вие около дъхоспиращ плаж, опасан с хотели и палми, Кута е любима за младите с шумните си веселби, на Нуса Дуа на полуостров Букит са най-красивите и луксозни хотели, Убуд пък е нещо като балийския Монмартр - средище на художници и скулптори с наниз от галерии в близост до наситенозелени оризища. Тяхната красота е неописуема. Може би защото въздухът трепти с някаква особена мараня, която придава неповторимо очарование на картините и снимките. Сякаш целият пейзаж вибрира като в платно на импресионист.  Туристите, които идват в Убуд, са една класа над средните. Не толкова като пари, колкото като култура. Защото любителите на бирата и джетовете не се вълнуват от традиционна балийска живопис, дърворезби и танци.

 

Проф. д-р Ай Мейд Титиб, ректор на Хинду дарма институт в Денпасар:

Някои жестове имитират животните

 Музикално-танцовият състав от Хинду дарма институт в Денпасар, столицата на Бали, беше на турне из няколко български града. Ректорът на института проф. д-р Ай Мейд Титиб  разкри пред „Преса“  тайните на балийските танци.

„Свещените се изпълняват само в храмовете и имат религиозен характер. Б-бали са както свещени, така и светски, докато Бали-балихан са единствено за развлечение. Джо-гет е най-популярният обществен танц, който изпълнихме на площада в Пловдив. Поканихме на сцената и хора от публиката, те обаче го танцуваха като на дискотека.

Всеки балийски танц разказва или индуистка легенда, или местна приказка. Доста често първо се показват ръцете, които извършват движение, все едно отварят завеса пред лицето, и тогава започва представлението. Доста движения в нашите танци са заимствани от животните. Всяко от тях има определен смисъл и значение.

Само от едно мръдване на ръцете се разбира дали човекът, за когото става дума е кралска особа, благородник или обикновен селянин. Ако посегнете зад гърба си, значи ще вадите меч. В балийската религия той има особено значение. Нарича се крис. Това е мечът, с който гордите балийци могат да се самоубият, ако са попаднали в робство. По позата пък се разбира какво изобразяваме - бог, богиня, царя лъв, птица, маймуна... Впрочем „маймуна“ в Западна Ява е хубаво женско име.

Изследвания доказват, че индонезийските танци влияят на здравето положително, също като  йогата. Всяка година десетки изследователи идват на Бали да пишат дисертации на тази тема, да изучават танците, изкуството за боядисване на платове батик, дори проучват и маймуните. Съществуват научни трудове доколко са се промунили маймунските семейства, които живеят в храмовете през последните 10 години.

В парка Гаруда Вишну Кенчана, който на мен ми напомня по-голяма версия на Античния театър в Пловдив, през ноември ще се открие световен културен форум. Също като икономическия в Давос той се провежда на всеки две години. Тогава на пет сцени се изпълняват танци три пъти дневно.

Всички балийци са хора на изкуството - рисуват, скулптират, пеят, танцуват. Дайте на двама балийци народния им инструмент гамелан (различни видове барабани и ксилофони) и те веднага ще започнат да пеят и танцуват.“

Пред българите играхме танците баронг, джо-гет и крис и много им харесаха, завърши професорът.

Мара Белчева ходи на гроба на Славейков всеки ден

Мара Белчева ходи на гроба на Славейков всеки ден

Поетесата продава къщата си, за да го лекува в странство

Магдалена ГИГОВА

Всеки път когато докосваме банкнота от 50 лева, се докосваме до тяхната любов. От едната страна на купура е Мара Белчева, от другата Пенчо Славейков – най-одумваната двойка в София в началото на ХХ век. И то не заради него - единственият българин, чието име се е споменавало във връзка с номинация на Нобелова награда. А заради нея – стройна, синеока и образована, авторка на нежни стихове, ухажвана от княз Фердинанд, жената в черно. Мара Белчева. Дъщеря на заможен севлиевски търговец тя получава солидно и според днешните критерии образование. Завършва Търговската гимназия и висш девически институт във Виена. Според съвременниците тя е уникално съчетание от дискретна елегантност, добро възпитание, отлично образование и поетичен талант. Еднакво добре пише и се изразява на български, френски и немски.

Всички мъже въздишат по нея, сърцето й ръката й обаче спечелва завършилият политически и икономически науки в Париж Христо Белчев от Велико Търново. На 1 юни 1886 г. двамата влюбени се венчават. Съпругът, комуто предричат бляскава кариера бързо прескача стъпалата в йерархията. Четири години след венчавката вече е министър на финансите в правителството на Стефан Стамболов. Семейство Белчеви е добре прието в двореца. Те са толкова красиви и озарени от любовта си, че когато се разхождат по улицата възрастните хора им целуват ръка и ги благославят. На дворцова вечеринка в началото на март 1891 г. е представена една от прословутите живи картини. Сред декор от палми и парникови растения придворните по инициатива на княгиня Клементина, майката на Фердинанд, се подреждат около бюста на княза. Важна роля е отредена на Мара Белчева, която застава най-нависоко и, облечена в ефирен бял тюл, като ангел се кани да сложи короната върху главата на княза. Изборът й не е случан. По нея копнеят и Стамболов, и княз Фердинанд, и героят от Сръбско-българската война ген. Рачо Петров...
Щастието на Мара и Христо Белчеви се пръсва на хиляди парчета на 19 май 1891 г., когато министърът е застрелян на недалеч от дома си. Официалната версия е, че убийците го сбъркали със Стамболов. Най-злостните софийски клюкари тръбят, че скверното дело е инсценировка на княз Фердинанд, за да си освободи пътя към красавицата. Тя е съкрушена! Две години не може да изплува от мъката. Боядисва всичките си дрехи в черно, дори и чаршафите.

Секретарят на Фердинанд – граф Робер Бурбулон пише: “Скръбта на тази очарователна жена е най-ужасното нещо, което можеш да си представиш! Анна (графиня дьо Грьоно) и Стан (съпругът й – Димитър Станчов) прекарали с нея нощта, когато донесли тялото на мъжа й, и помислили, че полудява! Вчера на погребението, на което православните ритуали придават архаичен и варварски характер – например покойният е в отворен ковчег, – сърцето ми се свиваше при вида на нещастната жена, чието красиво лице се бе превърнало в трагична маска и която стоеше с втренчен поглед и стиснати зъби, неподвижна, до крайност напрегнала съществото си, ту – защото в тази все още примитивна страна е жива традицията шумно да се изразява мъката, – се хвърляше с писъци върху тялото на покойния и си скубеше косите. Беше ужасяващо...” Реакцията на премиера Стамболов по повод убийството на министъра му привидно е напълно човешка - пред Добри Ганчев, учителя по български на княз Фердинанд, казва, че отечеството губи един отличен служител, а той самият предан другар и сътрудник. Но бързо заменя траурния тон с цинична шега „Остави ти друго, ами я ми обади кой ще има таз хубава жена?”. Ганчев пише в книгата си „Спомени от царско време”, че думите не били точно тези, а далеч по-нецензурни, но той отвърнал на Стамболов „Ти и друг някой ще се погрижите за това”. Повече от ясно е, че „другият” очевидно е князът. Факт е, че Фердинанд поръчва да направят гипсова отливка на ръката на Мара Белчева, която държи на нощното си шкафче, за да я гали и целува. Той отпуска на вдовицата щедра пенсия от 750 лв. на вдовицата и я прави придворна дама на майка си – княгиня Клементина. Белчева обаче строго спазва траура си. В София я наричат „Жената в черно”. Честолюбивият Фердинанд не понася да бъде отхвърлен и я наказва като реже пенсията й наполовина. На 12 декември 1896 г. Мара Белчева пише до Константин Стоилов, че ще напусне страната, за да продължи образованието си в Женева, и го моли за застъпничеството му да получава пенсията си поне още две-три години. По същото време Пенчо Славейков е студент в Лайпциг. След срещата им в Германия Белчева го описва така: "Видях го да минава пак тъй приведен, прикривено облегнат на бастуна, голяма сламена шапка... Позна ме и дойде. И в незначителен разговор и разни шеги за студентския живот, за немско и немците на устните му трепваше често смях и пъргавостта на нозете му сякаш бе преминала в езика..."

Провидението е предопределило чак през 1903 г. да събере обожаваната красавица с един от най-големите интелектуалци. А те се познават от деца! Сродник на Мара завежда поета в дома й – аристократична къща, която съществува до днес в София на улицата, носеща името на мъжа й Христо Белчев. Домакинята ги посреща с традиционния си черен воал и прочутото си бяло сладко, но е изненадана и запленена от приятеля от детинство. Преоткрива го като изумителен оратор, който лее емоции и проникновения. "Бил мълчалив... Нея вечер не можах да се вредя да кажа дума... Невизитни дрехи, невизитни обръщения, думи, понякога на ръба на приличието, а понякога и през ръба. Едната му обувка отдолу протъркана и ръката му все вие и опъва брадата, кой знае откога не виждала ножица...”, пише Мара Белчева - Най сетне самата лампа започна да примигва. И след това дълго по тротоара се чуваше тракането на бастуна му". Гостите си тръгват, а поетесата изпраща с дълъг поглед иззад пердето мъжът, с котого ще слее живота си чак до трагичната му смърт.

„Греховната им любов” без брак е любима тема на разговор в софийския бомонд. За светските сплетници връзката им е пикантна хапка. За да си спестят одумването, влюбените общуват с писма. „14 август 1903 г. И чувствах се аз горд и честит, че в усамотеността можех да се вслушам в шепота на сърцето й... Щастието е в усамотеността, но не на аскетите, а в усамотеността, споделена от свидно дете, чиято обич дава съдържание и смисъл на живота ти", реди върху белият лист Славейков. Любовта им, драматична и неповторима, извира в стихове и писма. Те намират вдъхновение един в друг, интимната им връзка прелива в творчеството. За Мара Белчева животът добива нов смисъл. За Славейков тя е откровение! Среща я след няколко любовни крушения. Първата му стихосбирка "Момини сълзи" е посветена на Нина Маркова-Вълнарова. Тя го отрязва. Поетът издирва всички екземпляри и ги изгаря. При следването си в Германия, той е обсебен от Гертруда Опсхюле. Обсипва я с любовни писма, ухажва я упорито, поднася й красиви подаръци. Но германката не се огъва пред романтиката и Пенчо е жестоко наранен.
Славейков приобщава любимата си към кръга "Мисъл", през 1910 г. нейни стихове излизат в литературния сборник през 1910 г. Пенчо й дава подтик. След години тя признава в писмо до главния редактор на в. "Литературен глас": "Той ми е задавал рими да пиша до тях стихотворения, за да ме застави да работя и да повярвам в своето призвание."
Домът на Белчева става редакция на едноименния литературен сборник, след спирането на списание „Мисъл”. Чести гости там са д-р Кръстю Кръстев, П. Ю. Тодоров, Боян Пенев, Яворов... Мара Белчева се възражда и пречиства. Същото с пълна сила важи и за Славейков. Рожба на любовта им е поемата "Кървава песен". Поетът признава, че творбата му е сътворена по желание на Мара Белчева. "Хубавите рожби са рожби на чудото - и чудото тук е, че жената оплоди мъжа", пише Пенчо Славейков през 1905 г.

Близък на влюбените е главният равин шведският евреин Еренпрайс – наемател в къщата на Белчева. За това свидетелства поетът Кирил Христов в книгата си "Затрупана София". Еренпрайс издирва шведския поет Алфред Йенсен, който предлага Славейков за Нобелова награда за 1912 г. Алфред издава на шведски стихосбирките “Коледари” и “Съдби на поети”, за да бъдат приложени към кандидатурата на Пенчо. На 30 януари Йенсен пише: „До Нобеловия комитет на Шведската академия. Тъй като подписаният като почетен член, член-кореспондент на различни славянски академии и научни дружества има право да предложи един кандидат за Нобеловата премия за литература, аз имам честта да предложа като кандидат за споменатата премия за 1912 г. българския поет Пенчо Славейков.”

Напразно шведът чака да бъде подкрепен с мотивирани изложения от културни и литературни институции от България. Предложението за Пенчо Славейков не е разгледано от членовете на Нобеловия комитет през февруари, март и април, поради късното представяне. През есента, когато приключва процедурата, Славейков вече е починал (Нобелова награда се присъжда само на живи).

През 1910 г. здравето на Славейков се влошава. Той е уволнен от поста директор на Народната библиотека от злопаметния министър на просвещението С.С. Бобчев. Дребнавият човечец дава длъжността на братовчед си. Оскърбеният поет и любимата му заминават в странство. За да се издържат Мара Белчева продава къщата си. Обикалят Швейцария и Италия. Към болките в краката, причинени от измръзване след пързаляне с кънки на Марица през детството, се прибавят нефрит, високо кръвно и сърдечна склероза. Парите са на привършване. Двойката живее оскъдно, но в хармония. На поета му прилошава, докато се възхищава на Давид от Микеланджело. В малкото селце Брунате на езерото Комо, където са живели мадам дьо Стал и Метерних, а Наполеон е разполагал щаба си, Славейков и Белчева отсядат в стая N4 на първия етаж във вила "Белла Виста". Обстановката е мизерна - две легла, гардероб, умивалник и масичка с два стола. Там поетът довършва "Кървава песен". На 27 май 1912 г. не му е добре, но се сопва на Мара Белчева, която иска да го види лекар “Не, сега ми е вече леко. Остави ме да спя.” Призори Славейков прохъхря “Ставай, зле ми е... свърши се!”. Лекарят пристига към 5 сутринта и констатира инсулт. Няма надежда. Мара ридае: “Ах, вие не знаете кой е той!”. Д-р Баранциони 30 г. по-късно си спомня: „И сега виждам онази изящна дама. Тя кършеше ръце и ми даваше някакви обяснения ту на немски, ту на френски. По-късно случайно я срещнах, потънала в черно и забулена в дълъг воал.”
Единствено погледът на агонизиращия Славейков е още жив. Иска да каже нещо – не може. Неочаквано обаче устните му се раздвижват и той отронва: “Светлина!”. Мара разтваря завесите, той потрепва и издъхва. В този миг слънцето залязва. Вторият мозъчен удар е смъртоносен. Художникът Алдо Маца, отседнал в пансиона скицира посмъртно Славейков. Предишните дни той рисувал пролетен пейзаж и неведнъж проследявал по залез двамата, които с лодка се любували на езерото. Дамата той описва като изящна, а кавалерът й – сериозен и почтен. Прави му впечатление, че се разхождат рано сутрин, докато другите спят. Десетилетия по-късно той помни детайлите, защото за пръв и последен път рисува покойник. „Пред очите ми се разкри невероятна картина. Изящната дама бе коленичила пред смъртния одър. Тя беше красива като мадона. На масата имаше 2-3 кърпи, мокри от сълзи”. Селският свещеник отказва да опее Славейков с думите: "Не е от нашата вяра и не ме е търсил приживе." Чак когато заваляват съболезнователни телеграми от цял свят, собственикът на скромния пансион разбира, че гостът му е бил важна личност.
Мара Белчева остава още 6 месеца в Брунате. Тя извиква с телеграма Боян Пенев и жена му Дора Габе. Една вечер Дора не може да заспи и чува горък стон. Опира ухо на вратата на Мара. Тя плаче тихо, жално, като дете. Неутешимо и безнадеждно. „С плач като есенните тихи ветрове, които проникват до сърцето и от които нахлува студ, тъга и безизходица”, казва Габе. “Нека се изплаче”, успокоява я Боян Пенев. Половин година по-късно Белчева признава “Споменът за Пенчо е душата на живота ми.”

Тя се връща в България, през Междусъюзническата война е милосърдна сестра. Преподава, превежда. Нейни са едни от най-добрите преводи на "Тъй рече Заратустра" на Фридрих Ницше и на известния драматург Герхард Хауптман. По ирония, той става Нобелов лауреат за литература през 1912 г., когато е предложен и Славейков. Макар да живее оскъдно, Мара е винаги елегантна и никога не се оплаква. След като пренасят тялото на Славейков в София, тя ходи на гроба му до смъртта си. Повтаря, че двамата са се обичали толкова силно, че всеки ден заедно може да се измери с цяла година любов.

До края на живота си през 1937 г. Белчева няма собствен дом. Живее под наем на ул. „Хан Крум” №3. На старини се увлича от дъновизма, има връзка с Боян Мага, както е поетичния псевдоним на далеч по-младия Боян Гацов. Той стои до късно при умиращата Мара Белчева. Тя нарежда да й нагласят косата, с немощна ръка за последно си слага червило. На сутринта я намират бездиханна.

Шампионката по стрелба Мария Гроздева и съпругът й Валери Григоров:

Шампионката по стрелба Мария Гроздева и съпругът й Валери Григоров:

Делим победи и загуби, обичаме се

Магдалена ГИГОВА

Мария Гроздева е двукратна олимпийска шампионка на стрелба с пистолет и деветкратна европейска. От 2010 г. тя е носителка на орден „Стара планина“ I степен „за изключително големите ѝ заслуги към Република България в областта на физическото възпитание и спорта“. На стрелбището работи със съпруга си Валери Григоров, който е обявен за треньор на годината през 2004 г. Двамата имат три деца. Те с радост приеха да подкрепят кампанията на Avon „Говори открито срещу домашното насилие“, на която вестник „Преса“ е медиен партньор.

- Мария, искало ли ви се е някога да стреляте по Валери?

Мария: (Смее се.) Много пъти! А сега сериозно: всяко семейство си има своите проблеми и изпускане на нерви. Точно за стрелба не съм си помисляла. Важното е заедно да решаваме проблемите и да знаем, че сме заедно, защото се обичаме и защото имаме прекрасно семейство. Напрежение и насилие нямат място в един дом.

• Валери, кога пък от ваша страна ви се е искало да я напляскате?

Валери: (И той се смее.) Всекидневно ми се случва, но съм противник на насилието. Как така ще ударя жена си! Ние имаме много близки и топли отношения.

• Какво, според вас двамата, отключва семейната агресия?

Валери: Когато човек се събира с някого, понякога не си дава сметка дали могат да живеят заедно. Има хора, които заживяват с партньора си по-лекомислено, без да си дадат реална сметка за човека отсреща.

Мария: Патриархалното мислене е много силно в България. В един момент, когато мъжът най-после се ожени и има деца, започва да има желание да притежава жената. Иска да я „върже”. Приема я за негова собственост, като че ли е предмет, част от дома, без нейна идентичност. Така той губи уважението към нея. А когато започнеш да се държиш към жената без уважение, когато спреш да я възприемаш и да й показваш, че тя е принцеса, тя престане да се чувства красива и желана, тогава започват истинските проблеми.

Двете страни имат съвсем противоположни представи за мястото си в семейството. Всичко започва от това чувство за собственост, от патриархалността и от изгубеното уважение.

• На какво се дължи хармонията между вас? Изглеждате като скачени съдове.

Мария: Заедно сме и вкъщи, и в спорта. Делим победи и загуби. Обичаме се.

• Заедно сте у дома, на стрелбището, на състезания. Нима не изпитвате желание за собствено ъгълче, дори само някъде в душата?

Валери: Не.

Мария: О, да. Имаме си ъгълчета.

• Валери, как утешавате Мария след неуспешно състезание? Или по-скоро вие имате нужда от утешаване?

Валери: След неуспешно състезание и двамата имаме нужда от подкрепа. И аз, и тя. По-добре е да оставаме силни и заедно. Най-лесно е да търсим вина един в друг, но ние не го правим. Обичта и семейството ни правят силни. Емоционалните изблици и агресията само рушат.

• Обикновено Мария печели, когато е бременна - не е ли време за още едно дете и още един олимпийски медал?

И двамата: Ха-ха-ха! Време ни е!

• Някое от децата ви има ли талант за стрелба и поначало как се разпознава подобна дарба?

Мария: Валери прилича на мен и би трябвало да има моя ген. На него обаче стрелбата не му допада. Харесва други спортове. В момента е вратар - тренира футбол. Маги е по-спокойна и бихме могли да пробваме стрелба с нея, още е мъничка и като порасне, ще видим.

• Яд ли ви е на т.нар. спортни деятели - чиновниците, в големия спорт?

Мария: Това, което ме разочарова, е липсата на приоритети и една посока за развитие. За 30 години стрелба съм видяла много хора, които минават през администрацията в спорта.

И какво се получава - идва някой, който за 4 години се прави на началник, опитва се да те потиска, не постига нищо за спорта, после си отива, а ние оставаме. Имало е и добри и можещи хора, но и много, които нищо не правят.

Валери: Манталитетът на чиновниците е да използват максимално властта, която е съсредоточена в ръцете им. А те не са извоювали нищо и не знаят какво е да се бориш. Просто използват моментната власт.

• Съжалявате ли за влизането на Мария в „Биг брадър“?

Мария: Борихме се да печелим пари за различните каузи. Голяма радост за нас беше, че 2,5-3 милиона лева се събраха в предаването. Много от хората, които гласуваха и дариха голяма част от сумата, го направиха чрез гласове за мен. По време на предаването нямах състезания и ми беше приятно да съм там. Сега се виждаме, чуваме се с някои от шоуто. Често хората ме свързват с предаването. Дори вчера една жена ме срещна и каза, че искала да спечеля аз, защото е пускала SMS-и за мен.

• Децата ви как реагират на ваш успех в състезания, а на неуспех?

Мария: Радват се. Съжаляват ако не донесем медал. Като са по-големи, повече разбират, но преди - не. Когато бяха малки и им се обаждахме по телефона от състезание, най-напред ни питаха какво сме им купили. Сега минават 2-3 въпроса, преди да попитат какво ще им донесем. Първо се интересуват от състезанието. Миналата година по време на олимпиадата Маги очакваше медали. Те искат победи. Но това не става лесно и децата трябва да знаят, че нещата се случват с много усилия и труд, освен с талант.

• В едно интервю Валери-младши ви издава: „Карат се, когато мама купува глупости.“ Какви са тези „глупости“ и коя е най-голямата, която сте купили, Мария, та да вбесите Валери?

Мария: Най-често „глупостите“ са типично женските неща - гримове и парцалки. Когато ходим в моловете, момчетата се изнервят и отнасям малко критики, но жените имаме нужда и от тези глезотийки.

• Синът на Валери, Христо, признава, че още когато сте били просто в една компания и не ви е хрумвало, че ще се влюбите, той, макар и 9-годишен, е имал „химия“ с Мария. Тази химия ли помогна да се сплотите като семейство?

Мария: Много е важно в един такъв момент да има одобрение от детето. Наистина се получи нещо много хубаво, защото Христо, още деветгодишен, ме хвана за ръчичка и беше настроен за обич и семейно щастие. Не беше враждебен, а това е много важно, детето е много важно. Ако не се беше получило с него, не знам какво щеше да стане.

• Мария, вие съветвате младите да не наблягат на спорта, ами да учат, защото в него няма хляб. В какъв момент сте направили това „пораженческо“ изказване и продължавате ли да държите на него?

Мария: Не съветвам младите да не спортуват, защото спортът, разбира се, е изключително важен. Аз съветвам да не се отдават изцяло на него, тъй като, ако в един момент не се получи, те остават без професия, на улицата. Затова най-важно е да се образоват, да наблегнат на обучението, но и едновременно с това да спортуват.

Валери: Едно време нямаше значение дали сме учили и дали сме с висше образование - всички си намираха работа. Докато това сега е немислимо, хората не си намират лесно работа, затова младите не трябва да си губят времето с глупости.

• Имате ли си талисмани за състезание или някакъв ритуал преди излизане на стрелбището?

Мария: Не, нямам ритуал. Единствено с Валери си провеждаме предварителната подготовка, но не е нищо специално. Суеверието не е хубаво нещо в стрелбата, тъй като трябва да се концентрираме само върху нея, а не да си мислим непрекъснато какво ни помага, кое ни пречи, кой ни гледа с лоши очи и т.н.

- Мария, казвате, че си представяте мъжа като супермен, като закрилник. Имало ли е момент, в който суперменът се е „изложил“ и не е отговорил на очакванията?

Мария: (Смее се.) Суперменът си го представям по-як, мускулест, а моят мъж си има коремче. Но ако погледнем като душевност, Валери е много грижовен съпруг и баща, изключително отдаден на семейството си - винаги е около мен и децата и се опитва да ни закриля. Нямам никакви оплаквания.

• И двамата подкрепяте каузата на „Ейвън“ срещу домашното насилие. Когато срещате такива жени, как подхождате към тях? Давате ли им съвети?

Валери: Има нужда да се говори за домашното насилие. То е проблем, с който се сблъсква всяка 4-та жена в България. Повечето от тях крият - изпитват срам и вина. А жертвите трябва и могат да сложат край. Жената веднага трябва да потърси помощ за себе си и за детето, да се опита завинаги да се раздели с насилника.

Мария: Трябва да се обърне към полицията, както и към специалисти, психолози. Трябва да се свържат с Алианс за защита срещу домашното насилие, които помагат на жертвите и всяка жена може да отиде там.

• Вие, Мария, бихте ли вдигнали пушка срещу насилник - със сигурност ще го улучите. Това в кръга на шегата. Как възпитавате дъщеря си Магдалена, та когато порасне да не попадне в лапите на подобен човек?

Мария: Това, което винаги казвам е, че за мен не е важно дали ще са отличници и дали ще са номер едно в спорта, не съм свръхамбициозна за тях. Това, на което ги уча, е добротата, отношението към хората, да бъдат състрадателни. За мен това е най-важното!

Виждам в децата си, че съм го постигнала. Няма как Маги да попадне в лапите на подобен човек, защото тя има други ценности и няма да търпи дори една секунда ако някой я обижда или третира зле по какъвто и да е начин.

• Имате ли универсален съвет, който давате на всяко от децата си?

Мария: За мен е важно те да са добри, човечни хора. Забелязвам, че понякога губят интерес от някои неща, защото не ги усвояват веднага. Казват „не мога“ и се отказват. Аз не приемам бързото им отказване. Уча ги да бъдат по-настоятелни, да искат да опитват и да се борят. Затова им казвам „Не се отказвайте веднага. Опитайте и бъдете по-настоятелни.“

• Хубавото на вашия спорт е, че при него не може да се каже, че има пределна възраст, но представяте ли си живота извън състезанията?

Мария: Пътищата са много. Не мога да гадая - мога да стана треньор в България или в чужбина, мога да се занимавам и с нещо друго. Моят живот извън състезанията все още не е толкова близо.

Яворов се влюбва в Лора след смъртта й

Яворов се влюбва в Лора след смъртта й

Магдалена ГИГОВА

Лора признава чувствата си на Яворов през есента на 1910 г., когато той ридае безутешно над гроба на Мина в Бианкур на няколко километра от Париж. Поетът студено я отблъсква, че от него може да очаква само приятелство и тя си тръгва вбесена. Пейо пише на приятеля си проф. Михаил Арнаудов: „Моят отговор я засегна болезнено. Тя сприхаво кипна и демонстративно ме остави, без да проговори. Видях, че честолюбието й бе силно засегнато, и си останах с впечатлението, че тази ще бъде първата ни и последна среща.“

Всъщност двамата се познават от съдбоносната за Яворов 1906 година. „Символично през хладния април той среща Мина, а през знойния август - Лора. Запознават се на излет до Драгалевския манастир. По онова време известната софийска красавица е сгодена за д-р Иван Дренков от Демократическата партия. Той обаче не бил на тази екскурзия. Лора е с майка си Екатерина и обичайната компания от поклонници, които кръжали около нея като насекоми около ярка лампа“, разказа пред „Преса“ Явора Стоилова - потомка на поета. - И двете Каравелови били невероятно елегантни по последната парижка мода. С високи яки и дълги черни поли въпреки лютия пек. Мъжете също, дори самият Яворов, са били в строги костюми, с вратовръзки и шапки. Лора и Пейо сядат един до друг. На снимката от този ден се вижда, че всички гледат в обектива, докато Яворов, с неизменната цигара в лявата си ръка, сякаш е обърнат към ваклооката хубавица. Срещата между тях е толкова интересна, а разговорът с начетената дама така завладяващ, че като се връща вкъщи, поетът написва: „Душата ми е стон, душата ми е зов, защото аз съм птица устрелена, на смърт е моята душа ранена, на смърт, ранена от любов.“ С това бележи образа на другата си любов, която е бурна, близко до смъртта - прокоба, която не вещае нищо добро.“

Докато у Мина Яворов не вижда жената, а само идеализиран образ, то Лора е и плът, и „призрак лек“. Тук любовта му е съвсем различна - страстна, греховна, изпепеляваща. „Всъщност може да се говори за любов към Лора чак след смъртта й. Иначе става дума за постоянна обсада от нейна страна, докато Пейо най-накрая се предава“, допълни Явора. - Лора не е тази жена от хайлайфа - образ, който сякаш след смъртта й нарочно създават майка й и обкръжението й. Ако всички приемат версията, че кокетката Лора е изневерявала на Яворов, ще е логично той, ревнувайки, да я е убил. По онова време са модни блудните царици и Каравелова я изкарват едва ли не Месалина. А тя е израснала в консервативно и патриархално семейство.“

Бащата на Лора, Петко Каравелов, е първият финансов министър след освобождението от турско робство и регент. Отказва се от регентството след падането на Батенберг заради кървавата разправа с привържениците му. Неколкократно е затварян в Черната джамия (днешната църква „Свети Седмочисленици“ - б. а.). Семейството му се издържа от учителската заплата на Екатерина Каравелова - преподавател в Първа девическа гимназия. Тя обаче загубва правата си на учителка, когато я обвиняват в държавна измама, задето се оплаква на чуждите дипломати, че мъжът й е измъчван и бит. Дори й искат смъртна присъда. Лора има доста тъжно и оскъдно детство. По онова време е прието момичетата от по-издигнатите семейства да бъдат изпращани на пансион в странство. Момичето е изпратено в католическия пансион „Нотър Дам дьо Сион“ в Париж, а по-късно в Антверпен, Белгия. Там я възпитават строго и религиозно и макар да е православна, Лора след 2 г. приема католицизма с плам и убеждение. Това я кара да идеализира всички. Тя вижда у баща си нещо като бог. Той наистина е бил прогресивен държавник, завършил е висше образование в Москва. Лора мечтае за мъж като баща си - силен, водач на народа. Когато се запознава с поета, тя знае наизуст всичките му стихотворения и онова, което е чувала за неговата революционна дейност в Македония, го издига още повече в очите й, защото й напомня за харамийските години на баща й.

 Преди да се увлече по Яворов, Лора преживява доста любови и има връзки с други известни мъже. Знае се авантюрата й с дипломата Петър Нейков. Въпреки че е женен за единствената дъщеря на собственика на първата фабрика за бира в Женева, Нейков не може да устои на красивата българка. Романът им съсипва дипломатическата му кариера. През 1907 г. властната й майка Екатерина Каравелова успява да я омъжи за харесания от нея млад деец на Демократическата партия д-р Иван Дрянков, секретар на Търговската камара в Русе. В деня на сватбата Лора три пъти нарочно разваля прическата си и хвърля на земята сватбения воал. Макар да е политически изгоден, бракът им приключва бързо. Разочарованата Лора пише на приятелката си Ружа Горбанова: „Ний нямаме нищо общо, нищо, което да ни свързва, той мрази всичко, което аз обичам.“ Д-р Дрянков по цели нощи играе карти и иронизира духовните търсения на жена си. Развеждат се през юни 1912 г. по нейна вина. Духовният съд нарежда тя „да остане в безбрачие две години с право на ходатайство през това време до Светия синод за съвършено опрощаване на наложенето й безбрачие“. Няколко месеца по-късно обаче, на 19 септември 1912 г., тя тайно се венчава с Яворов в подуянската църква. По ирония на съдбата попът е баща на художника Васил Стоилов, за когото по-късно се омъжва най-задълбочената изследователка на Яворов, неговата племенница Ганка Найденова. На третия ден след сватбата, на 22 септември, начело на чета от шест души Пейо тръгва да се бие за освобождението на Македония. Лора иска да замине с него като медицинска сестра, но припада, когато види кръв, и се отказва.
Семейният им живот е само 436 дни. Най-щастливите от тях всъщност са, докато двамата са разделени - той е в Македония, тя остава в София. Писмата помежду им са изпълнени с нежност и любов. Той я нарича „Лоричка“, „мила женице“, пише й, че я „целува хиляда пъти“... Тя му отвръща с „мой Яво“, „мой мили, скъпий, единствений!“, моли за прошка, „задето не умея да те обичам по-хубаво“. Идилията приключва през ноември 1912 г. Лора вече е обзавела с много вкус и любов квартирата им на ул. „Раковски“ 126. Голямото й желание е той да пише стиховете и пиесите си, а тя да се грижи за него. Но Каравелова го ревнува от всяка жена. За да може да твори, той се крие в кабинета си в Народния театър, където е драматург. „Малцина знаеха, че в този барутен погреб е поставен фитил с динамита на Лорината ревност“, пише в „Романът на Яворов“ Михаил Кремен. Най-големият огън лумва от искрите, които прескачат между Яворов и съпругата на Кремен, тогава 16-годишната Дора Конова. Въпреки че е Мис София и се е класирала трета на „Мис България“, Лора смята, че Пейо търси образа на Мина в русокосото момиче. „Дора идваше у нас - едра руса жена с груби черти. Не мога да си представя, че Яворов я е харесвал, но тя продължаваше да бъде влюбена в него и да пише спомени“, твърди Явора.
На 29 ноември 1913 г. Яворови, семейство Кремен и издателят Паскалев са на гости у Александър Тихов. „Интересното е, че тази вечер Дора Конова свири „Траурния марш“ на пианото. А тази мелодия била една фиксация на Лора. За психичноболните хора, каквато без съмнение била Лора, винаги има някакъв лайтмотив, който ги свързва със смъртта. За Каравелова това е „Траурният марш“ на Шопен. Изсвирен от Дора, го възприема като знак на съдбата“, разкри Явора Стоилова. Лора и Пейо се скарват. Поетът твърди, че тя се гръмва в сърцето с неговия пистолет, взет от джоба на преметнатите върху стола панталони. Той се опитва да я разубеди, но тя не чува, сякаш е пренесена в друго измерение. „Тя чува своя „Траурен марш“ и стреля. Яворов я повдига на леглото. Пита: „Лора, защо направи така?“ А тя отговаря: „Защото те обичам.“ Пейо изтичва за помощ, когато се връща тя е паднала на земята. При гледката той се прострелва в слепоочието, но куршумът преминава и уврежда само очния му нерв“, допълни Явора. Когато дошлият лекар пита ранения Яворов защо се е случило всичко това, поетът отговаря: „Дива ревност, брат! Карахме се и тя се застреля.“
„Според първата експертиза на лекарите Пиперков и Татарков става дума за убийство и Лора е простреляна откъм гърба. Но следователят Иван Божилов, когото помня като дребничък и незабележим човечец, казва, че това е невъзможно, защото куршумът не е излязъл от другата страна, а е намерен между гърба на Лора и роклята й. Тя очевидно за по-голям драматизъм била облякла сватбената си рокля. За нея смъртта сякаш е нов брак с Яворов във вечността“, убедена е Стоилова.
Кървавата драма у Яворови взривява България. Дори някои от приятелите на поета вярват, че е застрелял жена си. На прочутото дело 205/913 той е оправдан, но съмненията остават. Лекарите във Виена му казват, че завинаги ще остане сляп. До успешния си опит за самоубийство Яворов не написва нито един стих. „Редактира произведенията, които вече е създал, и ги посвещава на светлата душа на Лора. Така тя успява да измести нежния образ на Мина. Той се влюбва в Лора след смъртта й, защото Яворов цял живот е обичал непостижимото“, заключи Явора Стоилова.
Из писмо до Яворов
Из писмо на Яворов до Асен Златаров: „Ти знаеш ли, че днеска паднах и никой не ми подаде ръка. Да, да, паднах, заплетох си краката в едни камъни и се сгромолясах. И трябва да е било забавна картина за минувачите: виждам ги как се хилят... Нищо не чакам! Ти само кажи искаш ли да ми помогнеш да се спася от тези унижения? Или искаш да ме видиш един ден, застанал до стълбището на театъра, да протягам ръка за милостиня от публиката, която излиза от представление. Аз пак те моля: дай ми от твоите най-сигурни средства - да свърша със себе си...“

16 октомври 1914 г., четвъртък. Яворов най-напред заключва стаята си. Пълни чаша с вода и изсипва прахчето отрова. Ляга на кушетката на брат си и изпива чашата. После налапва дулото на револвера...

Камелия и Кирил Ефремов, водещи на „Мис България 2013“

Камелия и Кирил Ефремов, водещи на „Мис България 2013“

След шоуто и ние правим партия!

Магдалена ГИГОВА

 

 

- Кириле, съзнаваш ли, че си обект на системна завист?

Кирил: Защо?

• Как защо? Кой мъж не иска да е заобиколен от 18 красавици и да си партнира с най-успешно продаваната корица на „Плейбой“?

Кирил: И какво от това? Ти знаеш ли, че и аз се снимах за това списание и в момента тиражът е двоен! Така че кой е с най-продаваната корица, ще разберем в края на този месец.

Камелия: За всички времена съм аз!

Кирил: Майтапя се! Какъв беше въпросът?

• Сред толкова красиви жени изпитваш ли някаква тръпка?

Тръпка - не! Но се чувствам добре. С Ками сега се сработваме, тя е прекрасен човек, видяла е много.

• Прочетох, че жена ти не те ревнува от Камелия, но май не е зададен правилно въпросът. 18-те извън ефир флиртуват ли с водещия?

Кирил: Те не флиртуват. Няма как това да се случи, защото извън ефир не ме виждат. Когато влизам при тях, то е само по време на лайф и с определена задача. Свършвам я и си тръгвам. А защо да ме ревнува жена ми?! Да, наистина в Замъка момичетата са млади, красиви, напористи, но за мен това е работата ми в момента. Аз имам прекрасно семейство. Ками и приятелят й Цветин го познават добре, така че няма от какво да се притесняваме с ревност. Ама ти вече шести въпрос ми задаваш!

• Минавам на Камелия. Цветин не казва ли: „Боже, колко искам да съм на твое място!“

Камелия: Той си е достатъчно центриран и никога не е искал да заеме нечие чуждо място. Иска да бъде себе си.

• Да, ама да общува с толкова мацки накуп!

Камелия: Вкъщи аз съм като за всички.

• Отвън се вижда как претендент ките си изпълняват задачите, как следват сценария. Случва ли се понякога да импровизирате и имате ли свобода да излизате извън сценария?

Камелия: Този формат е риалити, така че никой не знае какво ще се случи. Винаги има изненади и промени, защото хората не са машини да бъдат настроени. И при дадена задача момичетата реагират по различен начин. Така че не може винаги да става плануването и това му е готиното. Защото е на живо, защото е риалити и се очаква неочакваното. Момичетата реагират по собствен начин, ние се съобразяваме, ако е интересно за предаването, следваме тази линия.

• Значи трябва да мислите бързо. Имате ли слушалки в ушите?

Камелия: По принцип имаме, но човек трябва да разчита на себе си. Макар че зад слушалката стои екип от професионалисти и когато имаш такава подкрепа, е само в плюс. Но ролята на водещите е да дърпат каруцата. Те са лицата на този формат. И от тях много зависи.

• Готови ли сте да станете „сини каски“, ако участничките се сбият помежду си?

Кирил: Не!

• И ти си човекът, който тренира, който когато стреля улучва десетката и играе в екшън-сериала „Под прикритие“? Прекалено си миролюбив, Кириле!

Кирил: Ние какво трябва да правим?

• Да ги разтървавате.

Кирил: А ако се сбият по време на лайф, разбира се, че ще ги оставим. Няма да ги разтърваваме. Това е риалити и те са влезли тъкмо заради това - да се сбият... (Смее се.)

Камелия: Да изразят емоции, да се покажат в различни ситуации.

Кирил: Е, как?

• Преди „Къртицата“ си говорихме с Андрей Арнаудов и той каза, че психолозите са го съветвали да избере човек с изразени лидерски качества, не подмолен тип, ами волева личност, която да измами всички. Камелия също е лидер - два остри камъка, как се спогаждат?

Кирил: О, не! Мелим си брашно засега...

Камелия: Получава ни се топло-топло...

Кирил: И даже мислим за един нов политически проект с Ками, но все още не сме му измислили име. (Смее се.)

• Фолк къртицата!

Камелия: Звучи несериозно.

Кирил: Знаеш ли какво ще стане, ако се кръстосат змия и фолкпевец? Анакондьо! Така че за нашия политически проект ще стане дума по-нататък. Ние с Камелия се разбираме досега чудесно...

Камелия: Докато не се сбием!

Кирил: Колкото до качествата на Къртицата, е точно така. За да може да изиграе ролята и да победи, трябва да притежава лидерски умения. В едно дълго риалити - 3 месеца, в което сутрин се събуждаш с една цел и едно настроение и след 3 минути всичко се обръща наопаки, защото някой започва да говори нещо за теб, или става скандал, ти трябва да вземеш отношение. Тук не си ги използвам тези качества, защото няма нужда. Аз няма за какво да се прикривам, защото съм водещ на това „музикално-забавно“ предаване. Така че по-скоро се опитвам да навлизам в материята, интересно ми е, за мен това е много голяма предизвикателство - все пак всяка вечер да си на живо не е малка игра. Колкото по-често водим с Камелия, толкова по-добре се сработваме.

• Много ми възбудихте любопитството с този политически проект.

Кирил: След шоуто почваме да купуваме гласове. (Смее се силно.)

• Ама двамата сте лидери, няма ли след два месеца да разцепите политическия си проект - всичко в България досега се е делило на два синода?

Камелия: Тази шега с политическия проект поражда куп въпроси, които не знам докъде трябва да получат отговор. Може би на 17 август (когато свършва „Мис България 2013“ - б.а.) ще се разцепим? Или пък ще се слеем?

Кирил: И ще се роди „Мис България 2013“!

Камелия: Нека се съсредоточим върху избора в „Мис България 2013“ - най-добрата в шоуто, която ще ни представи пред света. А за такива шегички по отношение на политически тандем мисля, че е още рано...

Кирил: Но не е късно!

Камелия: Ако тръгнем с нагласата да се цепим, по-добре да не тръгваме. В България в почти всички случаи хората се събират, за да се скарат. Ако някога нещо се случи чисто политически (аз се интересувам от политическия живот на моите съграждани), така че бих се заела сериозно. Бих била доста отговорна и не бих тръгнала с цел да се разцепвам. Дори Киро да е другата ми половинка.

• Какво ви е мнението за конкурсите за красота и бихте ли поощрили дъщеря си да участва, ако имате такава?

Кирил: Е, Камелия е била Мис Монтана и Мис Чипровци...

• И шеста на „Мис България“ през 1994 г.

Камелия: Аз съм „за“. Хубави са конкурсите за красота, макар че са опорочени. И аз много се радвам, че този формат на „Мис България“ е тотално различен от досегашните. Преди години в една вечер 10 човека в жури от знайни и незнайни хора избираха 12 момичета, които обикаляха по бански и бални рокли. И за два часа избираха най-доброто от тях, без да знаят какво представлява, как реагира, говори ли чужди езици... На конкурса, на който аз се явих, победителката не премина през нито един кастинг, дойде във вечерта на награждаването, взе си короната и си тръгна със застраховка от 100 000 лева и една кола „Лада“.

Кирил: Не казвай марката на колата!

Камелия: Е, не е ли по-добре 18 момичета да са събрани на едно място, да няма нищо скрито-покрито. Да е прозрачно в дадени ситуации коя-как реагира, какъв характер има, дали наистина е не само красива, ами достойна да ни представя на световния конкурс. За мен този формат е най-интересният и ще бъде най-успешният.

• Не мислите ли, че в този формат има нещо спекулативно? Ако всички бяха еднакво красиви и образовани, нямаше да има сблъсък, пикантерия? Събрани са различни чешити, които са сочни за риалити, но това ли е Мис България?

Камелия: А нима това не е нашата реалност?! Те са извадка от цялото ни общество. И ако бяха еднакво красиви или възпитани, щеше да е скучно.

Кирил: Какво имаш против момичетата в Замъка? Те са избрани сред онези, които са се явили на кастингите. „Мис България 2013“ е различна, защото такива са се явили. Сигурно има по-красиви и интелигентни, но не са се пробвали. Риалити шоуто е това - затварят претендентките за един месец и зрителите на ТВ7 ще изберат точно и правилно коя е достойна да носи короната. И ще са преценили не само лъскавата фасада, ами и характера.

Камелия: Ще са ги виждали и без грим. Смятам, че всяко момиче е само по себе си красиво. Какво значи „по-красиво от другите“? Красотата е субективно понятие. Затова във формата са събрани всякакъв типаж момичета, които населяват нашата територия и са българки, независимо от какъв етнос са. Има всякакви момичета - по-ниски и по-високи, по-слаби и по-пищни, тъмнокожи, светлокоси - всякакви! Мисля, че подборът е много добър. Цялостна извадка от държавата ни. Със сигурност има по-умни, по-интелигентни, по-красиви...

Кирил: Но те не са дошли на кастинга.

• Четох, че на делегирания продуцент от ТВ7 Вито са му предложили 50 000 лева подкуп, за да даде короната на една от претендентките, но той отказал и дисквалифицирали кандидатката? На вас не ви ли предлагат?
  Камелия: На мен никой не ми е предлагал пари. Виж колко тъжно го казвам.

Кирил: На мен също.

• Е, защото от вас не зависи много. Вие само водите шоуто...

Камелия: В крайна сметка ние обявяваме резултатите. Винаги можем да развалим чуждата печалба!

Кирил: Хубаво е в заглавието на интервюто да пише „Кирето и Камелия очакват вашите предложения“. (Смее се.)

Камелия: С подзаглавие „Бъдете щедри“. (Смее се.)

Кирил: Ние се шегуваме, но мнозина са убедени, че конкурсите за красота са платени. И точно затова сега „Мис България 2013“ е в риалити формат, та зрителят да види всичко, защото предишните са били опорочени.

Камелия: Че то в България какво ли не е опорочено - лоши политици, лоши певици, лоши футболисти, може и по-добри...

Кирил: Само артистите са добри в България и са добре.

Камелия: Браво, Кире! Защити си гилдията!

• Камелия, кое от заглавията на твоите песни най-много пасва на конкурса?

Камелия: Мисля, че „Оргазъм“ е най-добро и подходящо. (Смее се и тропа по стола). Иначе - „Огън момиче“, защото има много огнени момичета, в Замъка е истински пожар. Аз не влизам вътре, но Киро влиза и... мисля, че момичетата получават оргазъм, защото са затворени само със жени.

• Камелия, ти си майсторка на провокациите, замисляш ли нещо? Веднъж се появи, заметната единствено с българското знаме...

Камелия: Освен без знаме да се явя...

Кирил: Само по флагче! Свърши ли с въпросите към мен, че да дремна. Въпреки че ще е трудно, след като научих току-що, че Камелия има песен „Оргазъм“.

Камелия: Тя има и клип и той завършва как водя на каишка короновано малко прасенце.

• Когато водеше „Споделено с Камелия“, ти задаваше въпросите, които зрителите пред телевизора искат да зададат. В „Мис България 2013“ избива ли те да зададеш някой не особено приличен въпрос?

Камелия: „Споделено с Камелия“ беше предаване с лични истории. И в „Мис България 2013“ има лични истории, шоуто тепърва предстои, до 17 август ще имам възможност да задам и най-болезнения, провокативен или компрометиращ въпрос. Не съм от хората, които се притесняват, но в дадени моменти се спирам, защото това е конкурс и не бива да се прекрачва една елегантна граница.

• Кириле, ти водиш всеки ден и ежедневно си зад кулисите. Има ли нещо, което зрителите не виждат, пък е много интересно?

Кирил: Във всяка почивка се съсредоточавам да видя какво ще се случи в следващия анонс, видео или разговор, не съм имал много динамика и шарения.

Камелия: О, аз и метлата хванах на един лайф, пояздих я, почистих терена. (Смее се.) Забавляваме се. За нас е важно да излизаме спокойни на сцената. Ние не сме тандем от години, тепърва се опознаваме, понякога се засичаме, ръгаме се с лакти, но поне сме естествени.

• Театрите през лятото са във ваканция, но певиците имат доста ангажименти през този сезон. Камелия, не изпускаш ли „ден година храни“?

Камелия: Що за звезда съм, ако „ден година храни“?! (Смее се звънко.) По-добре да си седна вкъщи. Чувствам се добре и на двете места. Човек когато е наясно със себе си и знае какво иска, може така да се подреди, че да не е изморен, да е отговорен, да си свърши работата и да е доволен.

Кирил: Излиза, че за 16 години кариера си работила 16 дни според тази поговорка. (Въздъхва театрално.) Така е то - животът за едни е майка, за други - мащеха.

• Смятате ли, че до края на „Мис България 2013“ до такава степен ще се „стиковате“, че ще започнете да си довършвате изреченията един-другиму и ще си омръзнете ли?

Камелия: Киро е много цветен като човек. Познавам и семейството му. Има прекрасен син. Възпитанието на сина му ми подсказва, че у Киро има много дълбочина и не може да ми омръзне. Когато си естествен, когато опознаеш човека и нямаш излишни очаквания, можеш да продължиш приятелството и извън шоуто. Тепърва предстои да правим гафове и да се развиваме.

Кирил: След 17 август ние ще бъдем в отлични взаимоотношения, а може да имаме и още ангажименти като водещи.
Камелия: Но накрая той може да си тръгне без брада, а аз - без коса.
  Защо?

Кирил: Защото сме се хванали на бас, че Камелия ще се подстриже гола глава, а аз ще си обръсна брадата. Но няма да ви кажем какъв е басът!

Яворов никога не пожелава Мина като жена

Яворов никога не пожелава Мина като жена

Поетът и любимата му са имали само три срещи

Дора Габе до смъртта си твърди, че „Две хубави очи” е писано за нея

Магдалена ГИГОВА

Когато говоря за Яворов винаги си мисля за две жени. Първата е майка ми Ганка Найденова-Стоилова. Аз се докоснах до всичките си познания за Яворов чрез нейните книги. Другата е дъщеря ми Василия. Аз повече разбрах света на поета чрез нейните самотни пустини и чрез желанието на една птица да стъпи на земята. Много жени са преминали през живота на Яворов, но в него има две големи любови – Мина и Лора. Те бележат жизнения му път. И двете той среща през 1906 г. За него това е знакова година. Току-що е потушено Илинденското въстание и той живее в света на своите изгубени илюзии и пропадналата мечта за свободна Македония. Тогава се раждат неговите „Безсъници”, мрачни, страшни стихове, в които се разстилат ледени пустини, заобиколя го безпрогледна нощ. И точно в тази нощ, сякаш измислен от самия него, се ражда образът на Мина. Той я среща на 28 г. на Благовещение 25 април в дома на близкия си приятел от кръга „Мисъл” Петко Ю. Тодоров. Това е малката му сестричка, която по онова време няма още 16 г. Чистотата на това момиче, която му напомня за неговата майка и за другарите му Петро Карвалов, Гоце Делчев, Константин Мунчев... Така жена дотогава той не е срещал, жева сякаш излязла от мечтите му за сплотено семейство, за силата на приятелството и за свободна Македония. Мина не е била красавица. Тя е единствената дъщеря на един възрожденски тип чорбаджия от Елена, Юрдоан Тодоров. По спомените на своите съвременници той е бил некоронованият цар на балканското градче. Дори по време на потушаването на търновските въстания той бил назначен за съдия и е трябвало да съзи буентовниците. В своите записки от онова време Тодоров пише, че само ги разпитвал, че живеел с техните мъки, че бил изцяло на тяхна страна. Това го показват неговите дела – не е осъдил нито един човек.

В родословното дърво на Мина има много възрожденски нишки. Майка й Роза е родственица на Иларион Макариополски и Стоян Михайловски. Съпругата на брат й Петко Ю. Тодоров е внучка на Кольо Фичето. В такъв дух е отраснала и възпината Мина. Баща й, освен богат търговец е бил и много ерудиран човек. Завършил е Робърт колеж в Цариград,, владеел е френски, гръцки, туурски и е пишел добре. Но той бил много прагматичен и не е имал особена обич към романтиците. Съдбата му отмъщава, защото и четирите му деца са непоправими мечтатели. Първородният му син Петко е известен писател, майстор на идилиите. Вторият син Христо е професор по философия. Третият е Никола, той най-добре е разбирал тайната любов на Мина, е учел оперно пеене. Единствената дъщеря също е непоправима романтичка с любовта си към Яворов. Но тя не е блез образ, ангел със студени крила. Тя е обичала много да язди, с часове обикаляла върху буйни коне околностите на Елена. Четяла стиховете на Яворов, но имала ясна концепция за поезията и дори се опитала да му я наложи като го критикувала безмилостно със самоувереността на младостта. Това нещо Лора Каравелова никога не си е позволявала, въпреки че се намесвала във всеки елемент от живота на Яворов. Мина му пише в едно писмо, че той не иска да живее в другите, а иска дургите да живеят за него, което е егоизъм. „Когато става въпрос за поезия, тя трябва да изразява чувства, които са разбираеми за авсички, а ти искаш да бъдеш неразбран”, му пише Мина. Яворов с ироничен тон отговаря, че е готов да коригира поезията си в духа на нейната критика. Но тя държала на виждането си за поезията като израз на общочовешки чувства. Мина не е била елегантна. По спомени на приятелката си Недялка, тяа е носела развлечени поли, бархетни блузки и почти разкривени стари обувки, което говорело за прекомерната „пестеливост” на чорбаджи Юрдан.

Яворов среща Мина на Благовещение у приятеля си Петко в София. Брат й не подозирал какво ще се разгори, та малката му сестричка нямало още 16 г,. за него била дете. За онова време разликата й с 28-годишния Яворов била скандално голяма и много пъти му била натяквана. Поетът е запленен от чистотата на момичето и още същата вечер написва стихотворението „Благовещение” – „прохладен лъх от ангелско крило, о ангел, о дете...” И с това изгражда представата за идеалната любима. Тя е абсолютно дематериализиран образ. След смъртта й в своя философско-поетически дневник Яворов признава „Никога не я пожелах като жена”. За него Мина е музика, лъчи, същество от друг свят”. Тя е Лаура на Петрарка или Беатриче на Данте – идеалният образ на ренесасновата любима. И той иска тя да се вижда така. Но самата Мина е донякъде бунтарка, тя се пита до каква степен се простира ролята на жената в българското общество и казва, че физическо отвращение у нея предизвикват прекалено образованите дами, които са изгубили женското у себе си, но в същото време не може да приеме и онези, които си остават „женици”. С това е изпреварила времето си, но Яворов не я вижда такава. Ако мина не се беше появила в тази тежка година, когато поетът има нужда от нея, той навярно щеше да я измисли. И през годините той продължава да доизмисля образа й, да го разкрасява, докато Мина живее своя реален живот и се бори с болестта си. Още като дете тя страдя от настинки, силни болки в корема и неоправдана висока температура. Лекарите се съмняват за туберкулоза и се оказват прави - Мина умира от туберкулозен перитонит във Франция. Тя е неегоистичен човек, не иска да отиде при Яворо, поради болестта си. Непрекъснато му пише „Не бих искала да преча на твоето изкуство, не бих се обидила, ако ме жертваш за нещо по-голямо от мен”. Затова иска да оздравее, да се подложи на операции, за да има контрол над живота си и да отиде при любимия си. От една страна Мина се бори с болестта, а от друга – с предразсъдъците на семейството си, което не иска да примее по-възрастния и най-вече много по-бедния Яворов. Той пише „Аз съм беден и моята съпруга трябва да дойде при мен бедна, а аз ще търся начин да я изхранвам според възможностите си”. Но никой не му вярва. Упрекват го, че харесва Мина, защото е от голям и богат род, подозират го в кариеризъм, забраняват му да се среща с нея. Разбира се, възлюблената му не вярва в това. По онова време Яворов заминава в Нанси със стипендия, отпусната му от проф. Иван Шишманов като министър на просвещението.

Любовта между двамата е най-вече епистоларна. Той й прави предложение за женитба, но усбовието му е да се откаже от родителите си, нещо което Мина не може да направи, защото като всяко болно дете тя е силно привързана към тези, които се грижат за нея. Семейството й е патриархално, възпитана е в любов и подчинение. Но с развиите на отношенията им тя се усеща като птичка в клетка. Само мечтае да оздравее напълно, за да отхвърли оковите си и да заживее волно при поета. Това не се случва, защото болестта й се развива стремглаво.

Семейството на Мина се вбесява особено от един цикъл стихове, които Яворов напечатва в списание „Мисъл”. Страшното е, че под всяко писмо в стихое е поставен по един цитат от писмата на самата Мина. Така любовта им става публично достояние. Братята побесняват, особено Христо, който пише остро писмо до д-р Кръстев, главен редактор на списанието. Той се повлиява и упреква Яворов, че е изпратил сихове, които компрометират не само семейството на Мина, но и списанието. Поетът реагира остро, че никой няума право да цензурира творчеството му. В този момент той сякаш, не брани своята любима, а своята поезия. Което доказва, че поезията и Мина са едно и също.

Връзката им в писма продължава от 1906 до смъртта й на 12 юли 1910 г. Но през последните месеци Мина е в агония. Извън първото им виждане, те са имали всичко на всичко три срещи, една от които не се е състояла – Яворов не отива, защото тогава умира майка му Гана Крачолова. В жестоко писмо до сестра си Екатерина поетът казва, че семейният живот не е за него и само като си помисли, че трябва да се ожени любовта му се превръща в ненавист. До проф. Боян Пенев пък пише, че за него любовта е любопитство и нищо повече. Всяка среща на Яворов с Мина сякаш нарушава идеалния свят от писмата и стиховете. Една много бурна тяхна среща е в Народния театър, където поетът, боейки се от сцени направо избягва и моли любимата си да му върне цялата кореспонденция, защото има твърдото намерение да се раздели с нея. тогава си определят среща след 2 години – на 18 юни 1911 г. в Пипиниерата (в началото на Борисовата градина – б.а.) с уговорката да не се чакат дълго. Ако някой не се яви, другият да му пожелае на добър час в новия живот. Но Мина не доживява. Когато тя постъпва в санаториума в София, той всякак се стреми да я види, изпраща й писма по едно момче, а по слугините – цветя, за да бъде заобиколена с красота. Тогава си определяли среща чрез лампа. Час преди уговореното време Мина поставяла на прозореца светилник с розов абажур. Сваляла го, ако могат да се видят и го оставяла, ако има пречка. Така Яворов успял да проникне в бълницата веднъж. Петко Ю. Тодоров толкова много се ядосал, че не му проговорил до края на дните му.

Здравето на Мина се влошава и я изпращат в санаториума „Берк” на Атлантическия океан. Тя пише „Не искам да тлея, искам да живея”. Месец преди смъртта й Яворов заминава за Франция, моли семейството й да му разрешат да я види, но те отказват, защото е в агония. Погребват я в Бианкур. Възлюбленият й присъства на опелото в руската църква. Семейството решава да му подари някои лични вещи на Мина.
Яворов всеки ден ридае на гроба на любимата си. Легендата, че там Лора го причаква и му признава чувствата си е абсолютна истина. Пейо студено я отблъсква и казва, че в негово лице може да намери само приятел. Тя толкова гневно си тръгва, че Яворов пише на проф. Михаил Арнаудов, че това е тяхната първа и последна среща след кончината на Мина.

Чии са "двете хубави очи"

Наистина Яворов пише стихотворението „Две хубави очи, душата на дете”, когато среща Мина. Но „двете хубави очи” са живеели в него от години. Той ги е виждал в лицето на Нонка Чипева, вдъхновителката на неговата „Калиопа”. Дора Габе има претенции, че стихотворението е написано за нея. Така че „двете хубави очи” е събирателен образна много красиви жени, докоснали сърцето му. Но че е посветено на Мина, свидетелстват философско-поетическият му дневник и пиесата „В полите на Витоша”, която е силно автобиографична. В нея Мина е Мила, а Христофоров – Яворов. Авторът казва „Убих Христофоров, за да не убия себе си”. Интересът към пиесата е толкова голям, че в Народния театър се играе пред 8600 зрители.

Преди срещите си с Мина и Лора, Пейо изживява красива и споделена любов с Дора Габе. Баща й, просветен и богат евреин, не само го приема, ами се гордее с връзката на дъщеря си с талантливия поет. Но „доброжелатели” създават интриги помежду им, убеждават Яворов, че Габе му изневерява и той като горд балканджия прекратява връзката. Мнозина казват, че може би тя е била най-подходящата жена за него. Яворово писмо до Габе от 12 юни 1905 г. В него той пише: „Но вие знаете – моите чувства към нищо не трябва да ви задължават. Онуй, което ще бъде угодно и приятно вам, ще е приятно и угодно и за мене – даже ако ми кажете да се обеся…”

 

Из писмата

„Блага вест я нарекох аз в своя живот. И тя радваше очите ми подобно на бяла лилия, сред поле през май, покрито с цветя, подобна на една лилия, от която не е по-бял снегът, по-висока от другите, но навела своята ароматна главица. Тя радваше очите ми – и опияняваше душата ми” – записва след четири години Яворов в дневника си.
Впечатлението на Мина е съвсем друго: „Не харесвам външно Яворов и очите му са жълти като на лисица, устните му – като на арапин; обичам неговата поезия, харесвам го като поет.”