"Загадката Венера" - 70 стихотворения и пет поетични импресии от Явора Стоилова

 

• 

• 

Явора Стоилова събра в „Загадката Венера“ своите Фейсбук-изповеди

Една слънчева, многоцветна книга със 70 стихотворения и пет поетични импресии ще излезе след няколко дни от печат!

„Загадката Венера“ на Явора Стоилова всъщност е загадката Жена от всички времена – от раждането на Ева, през европейския Ренесанс, създал образите на Ботичелиевата Венера и Леонардовата Джоконда до красавицата появила се на българска земя в Богомилските легенди, в които Жената е сътворена преди Мъжа.

Не са забравени и Яворовите Музи – Мина и Лора и Мадоните на художника Васил Стоилов, както и ангелския образ на изгубеното дете – дъщерята – художничката Василия Стоилова.

Явора Стоилова събра в „Загадката Венера“ своите Фейсбук-изповеди

Предговорът е написан от поета Димитър Манолов, който е и редактор на книгата, а послесловът от поетесата Лиляна Кънева.

В книгата „Загадката Венера“ авторката е събрала текстовете, избликнали в душата й и събрали възторзите на интелектуалните приятели на Явора във Фейсбук. Под техния натиск тя решава да ги издаде в квнига.

В разговор по телефона Явора Стоилова сподели: „Трудно е да определиш в думи поезията. Защото тя е усещане, докосващо всичко в живота – на границата между видимото и невидимото, между преживяното и почувстваното, между възвишената философия и философията на делника. Какво значение има дали е изразена в метрична или неметрична реч, в слово, живопис или музика…

Изкуството е общ светлинен поток – универсален език на копнежа по духовното съвършенство.

Във финала на книгата се опитах да преплета моята поетическа проза със стиховете на трима поети, двама, от които българи – съвременният бард на любовната лирика – Димитър Манолов и майсторката на кратката поетическа форма – Лиляна Кънева. А третият е японският поет, съпругът ми Кен Нагай.“

Явора Стоилова събра в „Загадката Венера“ своите Фейсбук-изповеди

Ето какво пише поетът Димитър Манолов в предговора към „Загадката Венера“: “ Мисля, че не са необходими много думи за представянето на неуловимата женска същност в поезията на Явора Стоилова. Тя е бездна! Стиховете говорят по- добре от всякакви домогвания на разума и аналитичната критическа мисъл – така, както добрата храна за душата сама препоръчва себе си. Нека пребъде вдъхновението, родило тези прекрасни, дълбоко и мъдри слова! Попътен вятър към безкрая на поетичните хоризонти, приятелко!“

А Лиляна Кънева споделя в послеписа към книгата: “ Неотдавна написах: Шекспир разказва всичко за хората. Башо – за Вселената. Толкова много остава… Днес мога да добавя: Явора написа всичко за чувствата.“

Великите любови - рубрика на "Преса"

Васил Стоилов се влюбва с племенницата на Яворов от трети опит

Художникът никога не рисува жена си като Мадона
Магдалена Гигова

Любовта между художника класик Васил Стоилов и литературната изследователка Ганка Найденова продължава повече от половин век, но в брака им неизменно присъства трети - Пейо Крачолов Яворов. Ганка е племенница на поета и е обсебена от личността му. Посвещава целия си живот на изучаване на живота и творчеството му. Отмъщението на художника е, че никога не я рисува като една от прочутите си мадони, макар това да е голямата й мечта.

„Връзката между майка ми и баща ми се развива на тласъци, а в преплетените им истории има много куфари и живот в различни държави“, разказа пред „Преса“ дъщерята Явора Стоилова. Макар да живеят съвсем наблизо на ул. „Алеко Константинов“ в София, Ганка и Васил не се познават. Но братовата жена на Ганка непрекъснато й говори за русия и синеок художник: „Красив, висок и със зелена капа. Когато върви, пламъци му излизат изпод краката.“

Запознават се през 1934 г., когато започва голямата битка между Екатерина Каравелова и семейството на Яворов във връзка с 20-годишнината от самоубийството на поета. Майката на Лора се бори да не се отбелязва кончината на „убиеца на дъщеря й“. За да се чуе мнението на близките му, бащата на композитора Георги Костов - журналиста от „Литературен глас“ Коста Георгиев, отива при сестрата на Яворов - Екатерина, да запише спомените й. С него е и Васил Стоилов. „По онова време модата е била такава - интервю и рисуване на живо - поясни Явора Стоилова. - Така се запознават майка ми и красавеца със зелената капа. Тя твърдеше, че изобщо не си спомня какво е разказвала майка й Екатерина, защото гледала като омагьосана как ръката на художника се плъзга по листа.“ Ганка Найденова си спомня: „След ръката погледнах нагоре и видях очите му - особено синьо-зелени, металически очи като от друга планета, които пронизваха модела. Не знаех какво интервю се получи, но знам каква рисунка стана. Той беше успял да предаде основното у сестрата на Яворов - тежестта. Не само физическата - защото беше едра жена, но тежестта на човек, който си знае мястото и може да отмести планини. Това е характеристиката на всички жени от Яворовия род - властни, силни и винаги имат кротки съпрузи.“

Ганка е омагьосана, но Васил Стоилов дори не намеква, че може да я покани на среща.. Тя се чуди как да подходи. И понеже знае, че бащата на художника - поп Стоил от подуянската черква, през септември 1912 г. е венчал Лора и Яворов, моли новия си познат да я заведе при него. Свещеникът извършва бракосъчетанието с риск за кариерата си, защото след развода си с Петко Дренков Лора е осъдена на двегодишно безбрачие от църквата, а тя и Яворов се женят едва няколко месеца след разтрогването на брака й. „Попът седял в един резбован престол, понеже бил зле с краката, и се усмихвал като от друго измерение. Човек с тъмна кожа и очи като на Крачоловия род. Говорел бавно, а носът му червенеел, защото си попийвал“, разказва Явора. Поп Стоил признал: „Венчах ги двамата млади. Като се обичат хората, що де на се вземат?! Какви са тия глупави запрещения!“ И не го правел за първи път. По време на войната често венчавал двойки въпреки църковните забрани и за малко да го отлъчат. И не го правел за пари, а от човеколюбие.

Под предлог, че търсят документа за брака на Лора и Яворов, Ганка и Васил влизат в сумрачната черквица. Тогава художникът й прошепва: „Ако не бях дал клетва за безбрачие на приятеля си Никола Михов, щях да се оженя за теб точно в тази църква.“

Любовта помежду им обаче не тръгва и след този случай. Ганка непрекъснато пътува до Германия, където следва в университета, а Васил се готви да замине за Хималаите с приятеля си Николай Рьорих. Но чувството, възникнало помежду им, е потиснато дълбоко. По онова време и двамата са влюбени в други хора. „В Германия майка ми имала изпепеляваща връзка със световноизвестния немски пианист Винфрид Волф. Баща ми по същото време е сгоден за французойката Пуси. Тя идва от Париж, за да се оженят - сподели Явора Стоилова. - Обаче баща ми имаше една доста люта сестра - Лина. Той беше изтърсачето от седем братя. Бил е на 5 годинки, когато майка им умира и Лина ги отглежда като свои деца. Затова се държи като класическа зла свекърва. Майка ми успя да я прогони, но с големи трудности. Пуси обаче не била толкова борбена. Събрала си френските вещи в куфарчето и си заминала.

А колко голяма е била любовта на майка ми и Вилфрин Волф, разбрах по косвен път, защото тя никога не говореше за нея. Бях го виждала само на снимка, но заминах за Залцбург на курс при Лучано Павароти (Явора е оперна певица - б.а.). На излизане от Моцартеума валеше страшен дъжд. Аз чаках такси. Изведнъж дойде един човек с чадър, заобиколен от неколцина млади хора, и ми каза: „Госпожице, ще се намокрите цялата“ - и ми подаде чадъра. Гледам, лицето ми е познато. „Вие ли сте Винфрид Волф? - Да, аз съм, а вие да не се пианистка? - Не, аз съм дъщерята на Ганка Найденова.“ Както беше усмихнат, лицето му замръзна. Той беше грозно-красив, с фатална привлекателност, като Херберт фон Караян. Вече ми беше дал визитката си, но стана крайно нелюбезен и се отдалечи с учениците си, като си взе и чадъра. Вкъщи майка ми стана червена като домат. Тя му звънна, но щом се представи, Винфрид й затвори телефона. Тогава разбрах колко велика е била любовта им и че той не й е простил. Така че двете любови били пречка за връзката между майка ми и баща ми въпреки химията между тях“, заключва Явора.

Но по време на бомардировките през 1943 г. Васил Стоилов събира нещата си в едно куфарче и отива в родната къща на Яворов в Чирпан да види Ганка и жаравата се превръща в пламък. Роднините обаче са разделени „за“ и „против“ Стоилов. „Най-силно се противи най-вече голямата сестра на поета - Нина Крачолова, с аргумента, че художникът „пуши и ще ни запали дървената къща, светинята на Яворов“. Смилила се едва когато той й нарисувал портрет. Докато най-малкият брат на Яворов – Атанас, бил голям негов поддръжник. „Когато баща ми пращал любовни писма и стихове на майка ми, Атанас се качвал на масата и ги четял на висок глас - разкрива част от семейната легенда дъщерята на Ганка и Васил. - Против баща ми е бил и моят дядо, който беше кротък като мушица, но казвал, че художник къща не храни. Баба ми Екатерина обаче му опонирала: „Къща не храни, ама душа храни, а от душата по-важно няма.“ Те не могли да се противопоставят на годежа, който се състоял на много интересно място. Баща ми поставил пръстена на ръката на майка ми точно под простите дървени халки на люлката, в която е приплаквал Яворов като бебе.

Драган Тенев всеки път разказваше един спомен, който караше майка ми да червенее от гняв и да се вбесява. „Вървя аз през нивите край Чирпан. И гледам двама души. Викам си: „Това е Василчо.“ А до него една руса, красива, висока Брунхилда. Рекох си: „Е, тази жена ще му вземе здравето.“ Майка ми много се ядосваше, че я изкарва едра Брунхилда (валкирия от митовете за нибелунгите – б.а.)“. А Ганка като млада била много слаба - 40 кг при ръст 174 см. Викали й водното конче.

Ден след като Васил Стоилов дава годежен пръстен на Ганка Найденова, му се обажда от София журналистът Коста Георгиев от София, че са му обрали ателието и той се завтича да си търси картините. Така че отношенията на влюбените отново охладняват. Чувствата обаче надделяват. Двамата се венчават година по-късно - на 9 май 1944 г. в черквата „Свети Георги“ в Панагюрските колонии. Там те са евакуирани заедно с Царския симфоничен оркестър, Българската кинематография и много известни артисти, музиканти и художници. Понеже им било скучно, всички хора на изкуството изживели сватбата им като собствен празник. „Заклали 15 агнета, опекли 50 тави баница, всички дамаджани от механата не стигнали на гуляйджиите - цялата столична бохема била там начело с диригента Саша Попов (дядото на Александрина Пендачанска - б.а.). Майка ми и баща ми - снажни и синеоки, минали под дъжд от цветя и житни зърна за берекет. И него наистина го имаше в техния брак. Хора се извили, песни се пели. „Сякаш не беше нашата сватба, а театрално представление. Винаги съжалявам, че не се оженихме в малката подуянска черквица“, казваше майка ми до края на живота си“, припомня си дъщеря им Явора. Тя не може да забрави и сватбената рокля на Ганка, която висяла на видно място в гардероба. „Кремава, с малки розови цветчета, изумително красива - като облак, и с разкошни сребърни обувки. Едната беше със залепен ток, защото Ганка от любов се спънала на стълбите на черквата, та й го лепили на място. Тогава казали, че не е на късмет, но бракът им беше дълъг и щастлив. А аз по-късно се погрижих и другата обувка да е със залепен ток - непрекъснато се правех на принцеса с булчинската рокля на майка ми.“

Ганка Найденова и Васил Стоилов живеят заедно повече от 50 години, но в брака неизменно са трима. Помежду им винаги е Яворов. „Фатална тройка, в която изкуството на художника е поставено на задна линия. Майка ми беше изследовател, а такива хора живеят повече в миналото, отколкото в настоящето. Тя влачеше баща ми към към Чирпан, а него го теглеше към Герман с нежните тонове, бистрите води, момиченцата с цветя в косите и най-вече със селските мадони. Най-голямата мъка на майка ми беше, че Васил Стоилов никога не я нарисува като мадона. Той дори мен ме рисува така и защо не удовлетвори желанието на жената, дарила го с дете, не е ясно. Явно той я виждаше повече като огнена жена и като жрица на Яворов. Тя беше от майките, които те прегръщат до задушаване. Опитваше се да го наложи и на баща ми, но него никога никой не успя да го опитоми. Той не се караше, но „со кротце, со благо“ си правеше каквото поиска. Той не я нарисува като мадона, но й направи един феноменален портрет с котка. Баща ми все се ядосваше, че когато у нас идваше Дечко Узунов, винаги казваше: „Бре, Василе, котката ти много по-хубава от жена ти!“ Всъщност майка ми беше невероятна красавица, баща ми - също. Те са били софийска легенда. Много хора са ми казвали: „Когато минаваха по жълтите павета, нямаше по-красиви от тях.“ Високи, снажни, руси, с атмосфера“, гордее се Явора Стоилова, която е наследила златните коси и сините им очи.

Васил Стоилов рисува много портрети на цялата фамилия на Яворови , но не престава да мрънка: „Много мразя да съм придворен художник.“ Може би затова подаряват всичките му картини на музея на Яворов в Чирпан. „Когато се откриваше музеят, майка ми събираше цели торби с книжа и вещи да ги носи там. Баща ми никога не й правеше забележки, когато става дума за Яворов, защото знаеше, че той за нея е светиня. Но когато тя сложи в една торбичка сребърните пафти на Бяла Гана - майката на Яворов, златните й обици и пръстена с опал на Мина, рече: „Ти че забравяш, че имаш мъж - хубаво. Ама забравяш, че и дете имаш. Помисли за него.“ Разбира се, че това не я спря да ги дари“, призна дъщеря им, която също е дала на Националния литературен музей почти целия безценен архив на майка си. „Това ни е вродено. Не знам колко е хубаво, но е полезно за другите.“

Художникът и изследователката са като скачени съдове - живеят всеки във своя свят, но са неизменно свързани през целия си живот. Дотолкова, че когато Васил Стоилов си отива от живота през 1990 г., Ганка Найденова е като опустошена. „Оказа се, че нейната сила е била в уж подчинения й мъж. Тя се срина тотално. Привдигна я единствено битката да се запази музеят на Яворов. След това заживя затворена сред картините на мъжа си. Все по-малко мислеше за Яворов. Так си и угасна. Васил Стоилов победи Яворов след кончината си. Майка ми беше свикнала да живее с невидимите неща, с миналото. Може би това е характерно за Пейо-Крачоловия род. Както Яворов се влюбва в Лора след смъртта й, така и майка ми се влюби в мъртвия ми баща. Влюби се така, че неговият образ започна да заличава този на Яворов“, завърши Явора Стоилова.

Яворов се влюбва в Лора след смъртта й

Яворов се влюбва в Лора след смъртта й

Магдалена ГИГОВА

Лора признава чувствата си на Яворов през есента на 1910 г., когато той ридае безутешно над гроба на Мина в Бианкур на няколко километра от Париж. Поетът студено я отблъсква, че от него може да очаква само приятелство и тя си тръгва вбесена. Пейо пише на приятеля си проф. Михаил Арнаудов: „Моят отговор я засегна болезнено. Тя сприхаво кипна и демонстративно ме остави, без да проговори. Видях, че честолюбието й бе силно засегнато, и си останах с впечатлението, че тази ще бъде първата ни и последна среща.“

Всъщност двамата се познават от съдбоносната за Яворов 1906 година. „Символично през хладния април той среща Мина, а през знойния август - Лора. Запознават се на излет до Драгалевския манастир. По онова време известната софийска красавица е сгодена за д-р Иван Дренков от Демократическата партия. Той обаче не бил на тази екскурзия. Лора е с майка си Екатерина и обичайната компания от поклонници, които кръжали около нея като насекоми около ярка лампа“, разказа пред „Преса“ Явора Стоилова - потомка на поета. - И двете Каравелови били невероятно елегантни по последната парижка мода. С високи яки и дълги черни поли въпреки лютия пек. Мъжете също, дори самият Яворов, са били в строги костюми, с вратовръзки и шапки. Лора и Пейо сядат един до друг. На снимката от този ден се вижда, че всички гледат в обектива, докато Яворов, с неизменната цигара в лявата си ръка, сякаш е обърнат към ваклооката хубавица. Срещата между тях е толкова интересна, а разговорът с начетената дама така завладяващ, че като се връща вкъщи, поетът написва: „Душата ми е стон, душата ми е зов, защото аз съм птица устрелена, на смърт е моята душа ранена, на смърт, ранена от любов.“ С това бележи образа на другата си любов, която е бурна, близко до смъртта - прокоба, която не вещае нищо добро.“

Докато у Мина Яворов не вижда жената, а само идеализиран образ, то Лора е и плът, и „призрак лек“. Тук любовта му е съвсем различна - страстна, греховна, изпепеляваща. „Всъщност може да се говори за любов към Лора чак след смъртта й. Иначе става дума за постоянна обсада от нейна страна, докато Пейо най-накрая се предава“, допълни Явора. - Лора не е тази жена от хайлайфа - образ, който сякаш след смъртта й нарочно създават майка й и обкръжението й. Ако всички приемат версията, че кокетката Лора е изневерявала на Яворов, ще е логично той, ревнувайки, да я е убил. По онова време са модни блудните царици и Каравелова я изкарват едва ли не Месалина. А тя е израснала в консервативно и патриархално семейство.“

Бащата на Лора, Петко Каравелов, е първият финансов министър след освобождението от турско робство и регент. Отказва се от регентството след падането на Батенберг заради кървавата разправа с привържениците му. Неколкократно е затварян в Черната джамия (днешната църква „Свети Седмочисленици“ - б. а.). Семейството му се издържа от учителската заплата на Екатерина Каравелова - преподавател в Първа девическа гимназия. Тя обаче загубва правата си на учителка, когато я обвиняват в държавна измама, задето се оплаква на чуждите дипломати, че мъжът й е измъчван и бит. Дори й искат смъртна присъда. Лора има доста тъжно и оскъдно детство. По онова време е прието момичетата от по-издигнатите семейства да бъдат изпращани на пансион в странство. Момичето е изпратено в католическия пансион „Нотър Дам дьо Сион“ в Париж, а по-късно в Антверпен, Белгия. Там я възпитават строго и религиозно и макар да е православна, Лора след 2 г. приема католицизма с плам и убеждение. Това я кара да идеализира всички. Тя вижда у баща си нещо като бог. Той наистина е бил прогресивен държавник, завършил е висше образование в Москва. Лора мечтае за мъж като баща си - силен, водач на народа. Когато се запознава с поета, тя знае наизуст всичките му стихотворения и онова, което е чувала за неговата революционна дейност в Македония, го издига още повече в очите й, защото й напомня за харамийските години на баща й.

 Преди да се увлече по Яворов, Лора преживява доста любови и има връзки с други известни мъже. Знае се авантюрата й с дипломата Петър Нейков. Въпреки че е женен за единствената дъщеря на собственика на първата фабрика за бира в Женева, Нейков не може да устои на красивата българка. Романът им съсипва дипломатическата му кариера. През 1907 г. властната й майка Екатерина Каравелова успява да я омъжи за харесания от нея млад деец на Демократическата партия д-р Иван Дрянков, секретар на Търговската камара в Русе. В деня на сватбата Лора три пъти нарочно разваля прическата си и хвърля на земята сватбения воал. Макар да е политически изгоден, бракът им приключва бързо. Разочарованата Лора пише на приятелката си Ружа Горбанова: „Ний нямаме нищо общо, нищо, което да ни свързва, той мрази всичко, което аз обичам.“ Д-р Дрянков по цели нощи играе карти и иронизира духовните търсения на жена си. Развеждат се през юни 1912 г. по нейна вина. Духовният съд нарежда тя „да остане в безбрачие две години с право на ходатайство през това време до Светия синод за съвършено опрощаване на наложенето й безбрачие“. Няколко месеца по-късно обаче, на 19 септември 1912 г., тя тайно се венчава с Яворов в подуянската църква. По ирония на съдбата попът е баща на художника Васил Стоилов, за когото по-късно се омъжва най-задълбочената изследователка на Яворов, неговата племенница Ганка Найденова. На третия ден след сватбата, на 22 септември, начело на чета от шест души Пейо тръгва да се бие за освобождението на Македония. Лора иска да замине с него като медицинска сестра, но припада, когато види кръв, и се отказва.
Семейният им живот е само 436 дни. Най-щастливите от тях всъщност са, докато двамата са разделени - той е в Македония, тя остава в София. Писмата помежду им са изпълнени с нежност и любов. Той я нарича „Лоричка“, „мила женице“, пише й, че я „целува хиляда пъти“... Тя му отвръща с „мой Яво“, „мой мили, скъпий, единствений!“, моли за прошка, „задето не умея да те обичам по-хубаво“. Идилията приключва през ноември 1912 г. Лора вече е обзавела с много вкус и любов квартирата им на ул. „Раковски“ 126. Голямото й желание е той да пише стиховете и пиесите си, а тя да се грижи за него. Но Каравелова го ревнува от всяка жена. За да може да твори, той се крие в кабинета си в Народния театър, където е драматург. „Малцина знаеха, че в този барутен погреб е поставен фитил с динамита на Лорината ревност“, пише в „Романът на Яворов“ Михаил Кремен. Най-големият огън лумва от искрите, които прескачат между Яворов и съпругата на Кремен, тогава 16-годишната Дора Конова. Въпреки че е Мис София и се е класирала трета на „Мис България“, Лора смята, че Пейо търси образа на Мина в русокосото момиче. „Дора идваше у нас - едра руса жена с груби черти. Не мога да си представя, че Яворов я е харесвал, но тя продължаваше да бъде влюбена в него и да пише спомени“, твърди Явора.
На 29 ноември 1913 г. Яворови, семейство Кремен и издателят Паскалев са на гости у Александър Тихов. „Интересното е, че тази вечер Дора Конова свири „Траурния марш“ на пианото. А тази мелодия била една фиксация на Лора. За психичноболните хора, каквато без съмнение била Лора, винаги има някакъв лайтмотив, който ги свързва със смъртта. За Каравелова това е „Траурният марш“ на Шопен. Изсвирен от Дора, го възприема като знак на съдбата“, разкри Явора Стоилова. Лора и Пейо се скарват. Поетът твърди, че тя се гръмва в сърцето с неговия пистолет, взет от джоба на преметнатите върху стола панталони. Той се опитва да я разубеди, но тя не чува, сякаш е пренесена в друго измерение. „Тя чува своя „Траурен марш“ и стреля. Яворов я повдига на леглото. Пита: „Лора, защо направи така?“ А тя отговаря: „Защото те обичам.“ Пейо изтичва за помощ, когато се връща тя е паднала на земята. При гледката той се прострелва в слепоочието, но куршумът преминава и уврежда само очния му нерв“, допълни Явора. Когато дошлият лекар пита ранения Яворов защо се е случило всичко това, поетът отговаря: „Дива ревност, брат! Карахме се и тя се застреля.“
„Според първата експертиза на лекарите Пиперков и Татарков става дума за убийство и Лора е простреляна откъм гърба. Но следователят Иван Божилов, когото помня като дребничък и незабележим човечец, казва, че това е невъзможно, защото куршумът не е излязъл от другата страна, а е намерен между гърба на Лора и роклята й. Тя очевидно за по-голям драматизъм била облякла сватбената си рокля. За нея смъртта сякаш е нов брак с Яворов във вечността“, убедена е Стоилова.
Кървавата драма у Яворови взривява България. Дори някои от приятелите на поета вярват, че е застрелял жена си. На прочутото дело 205/913 той е оправдан, но съмненията остават. Лекарите във Виена му казват, че завинаги ще остане сляп. До успешния си опит за самоубийство Яворов не написва нито един стих. „Редактира произведенията, които вече е създал, и ги посвещава на светлата душа на Лора. Така тя успява да измести нежния образ на Мина. Той се влюбва в Лора след смъртта й, защото Яворов цял живот е обичал непостижимото“, заключи Явора Стоилова.
Из писмо до Яворов
Из писмо на Яворов до Асен Златаров: „Ти знаеш ли, че днеска паднах и никой не ми подаде ръка. Да, да, паднах, заплетох си краката в едни камъни и се сгромолясах. И трябва да е било забавна картина за минувачите: виждам ги как се хилят... Нищо не чакам! Ти само кажи искаш ли да ми помогнеш да се спася от тези унижения? Или искаш да ме видиш един ден, застанал до стълбището на театъра, да протягам ръка за милостиня от публиката, която излиза от представление. Аз пак те моля: дай ми от твоите най-сигурни средства - да свърша със себе си...“

16 октомври 1914 г., четвъртък. Яворов най-напред заключва стаята си. Пълни чаша с вода и изсипва прахчето отрова. Ляга на кушетката на брат си и изпива чашата. После налапва дулото на револвера...

Яворов никога не пожелава Мина като жена

Яворов никога не пожелава Мина като жена

Поетът и любимата му са имали само три срещи

Дора Габе до смъртта си твърди, че „Две хубави очи” е писано за нея

Магдалена ГИГОВА

Когато говоря за Яворов винаги си мисля за две жени. Първата е майка ми Ганка Найденова-Стоилова. Аз се докоснах до всичките си познания за Яворов чрез нейните книги. Другата е дъщеря ми Василия. Аз повече разбрах света на поета чрез нейните самотни пустини и чрез желанието на една птица да стъпи на земята. Много жени са преминали през живота на Яворов, но в него има две големи любови – Мина и Лора. Те бележат жизнения му път. И двете той среща през 1906 г. За него това е знакова година. Току-що е потушено Илинденското въстание и той живее в света на своите изгубени илюзии и пропадналата мечта за свободна Македония. Тогава се раждат неговите „Безсъници”, мрачни, страшни стихове, в които се разстилат ледени пустини, заобиколя го безпрогледна нощ. И точно в тази нощ, сякаш измислен от самия него, се ражда образът на Мина. Той я среща на 28 г. на Благовещение 25 април в дома на близкия си приятел от кръга „Мисъл” Петко Ю. Тодоров. Това е малката му сестричка, която по онова време няма още 16 г. Чистотата на това момиче, която му напомня за неговата майка и за другарите му Петро Карвалов, Гоце Делчев, Константин Мунчев... Така жена дотогава той не е срещал, жева сякаш излязла от мечтите му за сплотено семейство, за силата на приятелството и за свободна Македония. Мина не е била красавица. Тя е единствената дъщеря на един възрожденски тип чорбаджия от Елена, Юрдоан Тодоров. По спомените на своите съвременници той е бил некоронованият цар на балканското градче. Дори по време на потушаването на търновските въстания той бил назначен за съдия и е трябвало да съзи буентовниците. В своите записки от онова време Тодоров пише, че само ги разпитвал, че живеел с техните мъки, че бил изцяло на тяхна страна. Това го показват неговите дела – не е осъдил нито един човек.

В родословното дърво на Мина има много възрожденски нишки. Майка й Роза е родственица на Иларион Макариополски и Стоян Михайловски. Съпругата на брат й Петко Ю. Тодоров е внучка на Кольо Фичето. В такъв дух е отраснала и възпината Мина. Баща й, освен богат търговец е бил и много ерудиран човек. Завършил е Робърт колеж в Цариград,, владеел е френски, гръцки, туурски и е пишел добре. Но той бил много прагматичен и не е имал особена обич към романтиците. Съдбата му отмъщава, защото и четирите му деца са непоправими мечтатели. Първородният му син Петко е известен писател, майстор на идилиите. Вторият син Христо е професор по философия. Третият е Никола, той най-добре е разбирал тайната любов на Мина, е учел оперно пеене. Единствената дъщеря също е непоправима романтичка с любовта си към Яворов. Но тя не е блез образ, ангел със студени крила. Тя е обичала много да язди, с часове обикаляла върху буйни коне околностите на Елена. Четяла стиховете на Яворов, но имала ясна концепция за поезията и дори се опитала да му я наложи като го критикувала безмилостно със самоувереността на младостта. Това нещо Лора Каравелова никога не си е позволявала, въпреки че се намесвала във всеки елемент от живота на Яворов. Мина му пише в едно писмо, че той не иска да живее в другите, а иска дургите да живеят за него, което е егоизъм. „Когато става въпрос за поезия, тя трябва да изразява чувства, които са разбираеми за авсички, а ти искаш да бъдеш неразбран”, му пише Мина. Яворов с ироничен тон отговаря, че е готов да коригира поезията си в духа на нейната критика. Но тя държала на виждането си за поезията като израз на общочовешки чувства. Мина не е била елегантна. По спомени на приятелката си Недялка, тяа е носела развлечени поли, бархетни блузки и почти разкривени стари обувки, което говорело за прекомерната „пестеливост” на чорбаджи Юрдан.

Яворов среща Мина на Благовещение у приятеля си Петко в София. Брат й не подозирал какво ще се разгори, та малката му сестричка нямало още 16 г,. за него била дете. За онова време разликата й с 28-годишния Яворов била скандално голяма и много пъти му била натяквана. Поетът е запленен от чистотата на момичето и още същата вечер написва стихотворението „Благовещение” – „прохладен лъх от ангелско крило, о ангел, о дете...” И с това изгражда представата за идеалната любима. Тя е абсолютно дематериализиран образ. След смъртта й в своя философско-поетически дневник Яворов признава „Никога не я пожелах като жена”. За него Мина е музика, лъчи, същество от друг свят”. Тя е Лаура на Петрарка или Беатриче на Данте – идеалният образ на ренесасновата любима. И той иска тя да се вижда така. Но самата Мина е донякъде бунтарка, тя се пита до каква степен се простира ролята на жената в българското общество и казва, че физическо отвращение у нея предизвикват прекалено образованите дами, които са изгубили женското у себе си, но в същото време не може да приеме и онези, които си остават „женици”. С това е изпреварила времето си, но Яворов не я вижда такава. Ако мина не се беше появила в тази тежка година, когато поетът има нужда от нея, той навярно щеше да я измисли. И през годините той продължава да доизмисля образа й, да го разкрасява, докато Мина живее своя реален живот и се бори с болестта си. Още като дете тя страдя от настинки, силни болки в корема и неоправдана висока температура. Лекарите се съмняват за туберкулоза и се оказват прави - Мина умира от туберкулозен перитонит във Франция. Тя е неегоистичен човек, не иска да отиде при Яворо, поради болестта си. Непрекъснато му пише „Не бих искала да преча на твоето изкуство, не бих се обидила, ако ме жертваш за нещо по-голямо от мен”. Затова иска да оздравее, да се подложи на операции, за да има контрол над живота си и да отиде при любимия си. От една страна Мина се бори с болестта, а от друга – с предразсъдъците на семейството си, което не иска да примее по-възрастния и най-вече много по-бедния Яворов. Той пише „Аз съм беден и моята съпруга трябва да дойде при мен бедна, а аз ще търся начин да я изхранвам според възможностите си”. Но никой не му вярва. Упрекват го, че харесва Мина, защото е от голям и богат род, подозират го в кариеризъм, забраняват му да се среща с нея. Разбира се, възлюблената му не вярва в това. По онова време Яворов заминава в Нанси със стипендия, отпусната му от проф. Иван Шишманов като министър на просвещението.

Любовта между двамата е най-вече епистоларна. Той й прави предложение за женитба, но усбовието му е да се откаже от родителите си, нещо което Мина не може да направи, защото като всяко болно дете тя е силно привързана към тези, които се грижат за нея. Семейството й е патриархално, възпитана е в любов и подчинение. Но с развиите на отношенията им тя се усеща като птичка в клетка. Само мечтае да оздравее напълно, за да отхвърли оковите си и да заживее волно при поета. Това не се случва, защото болестта й се развива стремглаво.

Семейството на Мина се вбесява особено от един цикъл стихове, които Яворов напечатва в списание „Мисъл”. Страшното е, че под всяко писмо в стихое е поставен по един цитат от писмата на самата Мина. Така любовта им става публично достояние. Братята побесняват, особено Христо, който пише остро писмо до д-р Кръстев, главен редактор на списанието. Той се повлиява и упреква Яворов, че е изпратил сихове, които компрометират не само семейството на Мина, но и списанието. Поетът реагира остро, че никой няума право да цензурира творчеството му. В този момент той сякаш, не брани своята любима, а своята поезия. Което доказва, че поезията и Мина са едно и също.

Връзката им в писма продължава от 1906 до смъртта й на 12 юли 1910 г. Но през последните месеци Мина е в агония. Извън първото им виждане, те са имали всичко на всичко три срещи, една от които не се е състояла – Яворов не отива, защото тогава умира майка му Гана Крачолова. В жестоко писмо до сестра си Екатерина поетът казва, че семейният живот не е за него и само като си помисли, че трябва да се ожени любовта му се превръща в ненавист. До проф. Боян Пенев пък пише, че за него любовта е любопитство и нищо повече. Всяка среща на Яворов с Мина сякаш нарушава идеалния свят от писмата и стиховете. Една много бурна тяхна среща е в Народния театър, където поетът, боейки се от сцени направо избягва и моли любимата си да му върне цялата кореспонденция, защото има твърдото намерение да се раздели с нея. тогава си определят среща след 2 години – на 18 юни 1911 г. в Пипиниерата (в началото на Борисовата градина – б.а.) с уговорката да не се чакат дълго. Ако някой не се яви, другият да му пожелае на добър час в новия живот. Но Мина не доживява. Когато тя постъпва в санаториума в София, той всякак се стреми да я види, изпраща й писма по едно момче, а по слугините – цветя, за да бъде заобиколена с красота. Тогава си определяли среща чрез лампа. Час преди уговореното време Мина поставяла на прозореца светилник с розов абажур. Сваляла го, ако могат да се видят и го оставяла, ако има пречка. Така Яворов успял да проникне в бълницата веднъж. Петко Ю. Тодоров толкова много се ядосал, че не му проговорил до края на дните му.

Здравето на Мина се влошава и я изпращат в санаториума „Берк” на Атлантическия океан. Тя пише „Не искам да тлея, искам да живея”. Месец преди смъртта й Яворов заминава за Франция, моли семейството й да му разрешат да я види, но те отказват, защото е в агония. Погребват я в Бианкур. Възлюбленият й присъства на опелото в руската църква. Семейството решава да му подари някои лични вещи на Мина.
Яворов всеки ден ридае на гроба на любимата си. Легендата, че там Лора го причаква и му признава чувствата си е абсолютна истина. Пейо студено я отблъсква и казва, че в негово лице може да намери само приятел. Тя толкова гневно си тръгва, че Яворов пише на проф. Михаил Арнаудов, че това е тяхната първа и последна среща след кончината на Мина.

Чии са "двете хубави очи"

Наистина Яворов пише стихотворението „Две хубави очи, душата на дете”, когато среща Мина. Но „двете хубави очи” са живеели в него от години. Той ги е виждал в лицето на Нонка Чипева, вдъхновителката на неговата „Калиопа”. Дора Габе има претенции, че стихотворението е написано за нея. Така че „двете хубави очи” е събирателен образна много красиви жени, докоснали сърцето му. Но че е посветено на Мина, свидетелстват философско-поетическият му дневник и пиесата „В полите на Витоша”, която е силно автобиографична. В нея Мина е Мила, а Христофоров – Яворов. Авторът казва „Убих Христофоров, за да не убия себе си”. Интересът към пиесата е толкова голям, че в Народния театър се играе пред 8600 зрители.

Преди срещите си с Мина и Лора, Пейо изживява красива и споделена любов с Дора Габе. Баща й, просветен и богат евреин, не само го приема, ами се гордее с връзката на дъщеря си с талантливия поет. Но „доброжелатели” създават интриги помежду им, убеждават Яворов, че Габе му изневерява и той като горд балканджия прекратява връзката. Мнозина казват, че може би тя е била най-подходящата жена за него. Яворово писмо до Габе от 12 юни 1905 г. В него той пише: „Но вие знаете – моите чувства към нищо не трябва да ви задължават. Онуй, което ще бъде угодно и приятно вам, ще е приятно и угодно и за мене – даже ако ми кажете да се обеся…”

 

Из писмата

„Блага вест я нарекох аз в своя живот. И тя радваше очите ми подобно на бяла лилия, сред поле през май, покрито с цветя, подобна на една лилия, от която не е по-бял снегът, по-висока от другите, но навела своята ароматна главица. Тя радваше очите ми – и опияняваше душата ми” – записва след четири години Яворов в дневника си.
Впечатлението на Мина е съвсем друго: „Не харесвам външно Яворов и очите му са жълти като на лисица, устните му – като на арапин; обичам неговата поезия, харесвам го като поет.”