Мара Белчева ходи на гроба на Славейков всеки ден

Мара Белчева ходи на гроба на Славейков всеки ден

Поетесата продава къщата си, за да го лекува в странство

Магдалена ГИГОВА

Всеки път когато докосваме банкнота от 50 лева, се докосваме до тяхната любов. От едната страна на купура е Мара Белчева, от другата Пенчо Славейков – най-одумваната двойка в София в началото на ХХ век. И то не заради него - единственият българин, чието име се е споменавало във връзка с номинация на Нобелова награда. А заради нея – стройна, синеока и образована, авторка на нежни стихове, ухажвана от княз Фердинанд, жената в черно. Мара Белчева. Дъщеря на заможен севлиевски търговец тя получава солидно и според днешните критерии образование. Завършва Търговската гимназия и висш девически институт във Виена. Според съвременниците тя е уникално съчетание от дискретна елегантност, добро възпитание, отлично образование и поетичен талант. Еднакво добре пише и се изразява на български, френски и немски.

Всички мъже въздишат по нея, сърцето й ръката й обаче спечелва завършилият политически и икономически науки в Париж Христо Белчев от Велико Търново. На 1 юни 1886 г. двамата влюбени се венчават. Съпругът, комуто предричат бляскава кариера бързо прескача стъпалата в йерархията. Четири години след венчавката вече е министър на финансите в правителството на Стефан Стамболов. Семейство Белчеви е добре прието в двореца. Те са толкова красиви и озарени от любовта си, че когато се разхождат по улицата възрастните хора им целуват ръка и ги благославят. На дворцова вечеринка в началото на март 1891 г. е представена една от прословутите живи картини. Сред декор от палми и парникови растения придворните по инициатива на княгиня Клементина, майката на Фердинанд, се подреждат около бюста на княза. Важна роля е отредена на Мара Белчева, която застава най-нависоко и, облечена в ефирен бял тюл, като ангел се кани да сложи короната върху главата на княза. Изборът й не е случан. По нея копнеят и Стамболов, и княз Фердинанд, и героят от Сръбско-българската война ген. Рачо Петров...
Щастието на Мара и Христо Белчеви се пръсва на хиляди парчета на 19 май 1891 г., когато министърът е застрелян на недалеч от дома си. Официалната версия е, че убийците го сбъркали със Стамболов. Най-злостните софийски клюкари тръбят, че скверното дело е инсценировка на княз Фердинанд, за да си освободи пътя към красавицата. Тя е съкрушена! Две години не може да изплува от мъката. Боядисва всичките си дрехи в черно, дори и чаршафите.

Секретарят на Фердинанд – граф Робер Бурбулон пише: “Скръбта на тази очарователна жена е най-ужасното нещо, което можеш да си представиш! Анна (графиня дьо Грьоно) и Стан (съпругът й – Димитър Станчов) прекарали с нея нощта, когато донесли тялото на мъжа й, и помислили, че полудява! Вчера на погребението, на което православните ритуали придават архаичен и варварски характер – например покойният е в отворен ковчег, – сърцето ми се свиваше при вида на нещастната жена, чието красиво лице се бе превърнало в трагична маска и която стоеше с втренчен поглед и стиснати зъби, неподвижна, до крайност напрегнала съществото си, ту – защото в тази все още примитивна страна е жива традицията шумно да се изразява мъката, – се хвърляше с писъци върху тялото на покойния и си скубеше косите. Беше ужасяващо...” Реакцията на премиера Стамболов по повод убийството на министъра му привидно е напълно човешка - пред Добри Ганчев, учителя по български на княз Фердинанд, казва, че отечеството губи един отличен служител, а той самият предан другар и сътрудник. Но бързо заменя траурния тон с цинична шега „Остави ти друго, ами я ми обади кой ще има таз хубава жена?”. Ганчев пише в книгата си „Спомени от царско време”, че думите не били точно тези, а далеч по-нецензурни, но той отвърнал на Стамболов „Ти и друг някой ще се погрижите за това”. Повече от ясно е, че „другият” очевидно е князът. Факт е, че Фердинанд поръчва да направят гипсова отливка на ръката на Мара Белчева, която държи на нощното си шкафче, за да я гали и целува. Той отпуска на вдовицата щедра пенсия от 750 лв. на вдовицата и я прави придворна дама на майка си – княгиня Клементина. Белчева обаче строго спазва траура си. В София я наричат „Жената в черно”. Честолюбивият Фердинанд не понася да бъде отхвърлен и я наказва като реже пенсията й наполовина. На 12 декември 1896 г. Мара Белчева пише до Константин Стоилов, че ще напусне страната, за да продължи образованието си в Женева, и го моли за застъпничеството му да получава пенсията си поне още две-три години. По същото време Пенчо Славейков е студент в Лайпциг. След срещата им в Германия Белчева го описва така: "Видях го да минава пак тъй приведен, прикривено облегнат на бастуна, голяма сламена шапка... Позна ме и дойде. И в незначителен разговор и разни шеги за студентския живот, за немско и немците на устните му трепваше често смях и пъргавостта на нозете му сякаш бе преминала в езика..."

Провидението е предопределило чак през 1903 г. да събере обожаваната красавица с един от най-големите интелектуалци. А те се познават от деца! Сродник на Мара завежда поета в дома й – аристократична къща, която съществува до днес в София на улицата, носеща името на мъжа й Христо Белчев. Домакинята ги посреща с традиционния си черен воал и прочутото си бяло сладко, но е изненадана и запленена от приятеля от детинство. Преоткрива го като изумителен оратор, който лее емоции и проникновения. "Бил мълчалив... Нея вечер не можах да се вредя да кажа дума... Невизитни дрехи, невизитни обръщения, думи, понякога на ръба на приличието, а понякога и през ръба. Едната му обувка отдолу протъркана и ръката му все вие и опъва брадата, кой знае откога не виждала ножица...”, пише Мара Белчева - Най сетне самата лампа започна да примигва. И след това дълго по тротоара се чуваше тракането на бастуна му". Гостите си тръгват, а поетесата изпраща с дълъг поглед иззад пердето мъжът, с котого ще слее живота си чак до трагичната му смърт.

„Греховната им любов” без брак е любима тема на разговор в софийския бомонд. За светските сплетници връзката им е пикантна хапка. За да си спестят одумването, влюбените общуват с писма. „14 август 1903 г. И чувствах се аз горд и честит, че в усамотеността можех да се вслушам в шепота на сърцето й... Щастието е в усамотеността, но не на аскетите, а в усамотеността, споделена от свидно дете, чиято обич дава съдържание и смисъл на живота ти", реди върху белият лист Славейков. Любовта им, драматична и неповторима, извира в стихове и писма. Те намират вдъхновение един в друг, интимната им връзка прелива в творчеството. За Мара Белчева животът добива нов смисъл. За Славейков тя е откровение! Среща я след няколко любовни крушения. Първата му стихосбирка "Момини сълзи" е посветена на Нина Маркова-Вълнарова. Тя го отрязва. Поетът издирва всички екземпляри и ги изгаря. При следването си в Германия, той е обсебен от Гертруда Опсхюле. Обсипва я с любовни писма, ухажва я упорито, поднася й красиви подаръци. Но германката не се огъва пред романтиката и Пенчо е жестоко наранен.
Славейков приобщава любимата си към кръга "Мисъл", през 1910 г. нейни стихове излизат в литературния сборник през 1910 г. Пенчо й дава подтик. След години тя признава в писмо до главния редактор на в. "Литературен глас": "Той ми е задавал рими да пиша до тях стихотворения, за да ме застави да работя и да повярвам в своето призвание."
Домът на Белчева става редакция на едноименния литературен сборник, след спирането на списание „Мисъл”. Чести гости там са д-р Кръстю Кръстев, П. Ю. Тодоров, Боян Пенев, Яворов... Мара Белчева се възражда и пречиства. Същото с пълна сила важи и за Славейков. Рожба на любовта им е поемата "Кървава песен". Поетът признава, че творбата му е сътворена по желание на Мара Белчева. "Хубавите рожби са рожби на чудото - и чудото тук е, че жената оплоди мъжа", пише Пенчо Славейков през 1905 г.

Близък на влюбените е главният равин шведският евреин Еренпрайс – наемател в къщата на Белчева. За това свидетелства поетът Кирил Христов в книгата си "Затрупана София". Еренпрайс издирва шведския поет Алфред Йенсен, който предлага Славейков за Нобелова награда за 1912 г. Алфред издава на шведски стихосбирките “Коледари” и “Съдби на поети”, за да бъдат приложени към кандидатурата на Пенчо. На 30 януари Йенсен пише: „До Нобеловия комитет на Шведската академия. Тъй като подписаният като почетен член, член-кореспондент на различни славянски академии и научни дружества има право да предложи един кандидат за Нобеловата премия за литература, аз имам честта да предложа като кандидат за споменатата премия за 1912 г. българския поет Пенчо Славейков.”

Напразно шведът чака да бъде подкрепен с мотивирани изложения от културни и литературни институции от България. Предложението за Пенчо Славейков не е разгледано от членовете на Нобеловия комитет през февруари, март и април, поради късното представяне. През есента, когато приключва процедурата, Славейков вече е починал (Нобелова награда се присъжда само на живи).

През 1910 г. здравето на Славейков се влошава. Той е уволнен от поста директор на Народната библиотека от злопаметния министър на просвещението С.С. Бобчев. Дребнавият човечец дава длъжността на братовчед си. Оскърбеният поет и любимата му заминават в странство. За да се издържат Мара Белчева продава къщата си. Обикалят Швейцария и Италия. Към болките в краката, причинени от измръзване след пързаляне с кънки на Марица през детството, се прибавят нефрит, високо кръвно и сърдечна склероза. Парите са на привършване. Двойката живее оскъдно, но в хармония. На поета му прилошава, докато се възхищава на Давид от Микеланджело. В малкото селце Брунате на езерото Комо, където са живели мадам дьо Стал и Метерних, а Наполеон е разполагал щаба си, Славейков и Белчева отсядат в стая N4 на първия етаж във вила "Белла Виста". Обстановката е мизерна - две легла, гардероб, умивалник и масичка с два стола. Там поетът довършва "Кървава песен". На 27 май 1912 г. не му е добре, но се сопва на Мара Белчева, която иска да го види лекар “Не, сега ми е вече леко. Остави ме да спя.” Призори Славейков прохъхря “Ставай, зле ми е... свърши се!”. Лекарят пристига към 5 сутринта и констатира инсулт. Няма надежда. Мара ридае: “Ах, вие не знаете кой е той!”. Д-р Баранциони 30 г. по-късно си спомня: „И сега виждам онази изящна дама. Тя кършеше ръце и ми даваше някакви обяснения ту на немски, ту на френски. По-късно случайно я срещнах, потънала в черно и забулена в дълъг воал.”
Единствено погледът на агонизиращия Славейков е още жив. Иска да каже нещо – не може. Неочаквано обаче устните му се раздвижват и той отронва: “Светлина!”. Мара разтваря завесите, той потрепва и издъхва. В този миг слънцето залязва. Вторият мозъчен удар е смъртоносен. Художникът Алдо Маца, отседнал в пансиона скицира посмъртно Славейков. Предишните дни той рисувал пролетен пейзаж и неведнъж проследявал по залез двамата, които с лодка се любували на езерото. Дамата той описва като изящна, а кавалерът й – сериозен и почтен. Прави му впечатление, че се разхождат рано сутрин, докато другите спят. Десетилетия по-късно той помни детайлите, защото за пръв и последен път рисува покойник. „Пред очите ми се разкри невероятна картина. Изящната дама бе коленичила пред смъртния одър. Тя беше красива като мадона. На масата имаше 2-3 кърпи, мокри от сълзи”. Селският свещеник отказва да опее Славейков с думите: "Не е от нашата вяра и не ме е търсил приживе." Чак когато заваляват съболезнователни телеграми от цял свят, собственикът на скромния пансион разбира, че гостът му е бил важна личност.
Мара Белчева остава още 6 месеца в Брунате. Тя извиква с телеграма Боян Пенев и жена му Дора Габе. Една вечер Дора не може да заспи и чува горък стон. Опира ухо на вратата на Мара. Тя плаче тихо, жално, като дете. Неутешимо и безнадеждно. „С плач като есенните тихи ветрове, които проникват до сърцето и от които нахлува студ, тъга и безизходица”, казва Габе. “Нека се изплаче”, успокоява я Боян Пенев. Половин година по-късно Белчева признава “Споменът за Пенчо е душата на живота ми.”

Тя се връща в България, през Междусъюзническата война е милосърдна сестра. Преподава, превежда. Нейни са едни от най-добрите преводи на "Тъй рече Заратустра" на Фридрих Ницше и на известния драматург Герхард Хауптман. По ирония, той става Нобелов лауреат за литература през 1912 г., когато е предложен и Славейков. Макар да живее оскъдно, Мара е винаги елегантна и никога не се оплаква. След като пренасят тялото на Славейков в София, тя ходи на гроба му до смъртта си. Повтаря, че двамата са се обичали толкова силно, че всеки ден заедно може да се измери с цяла година любов.

До края на живота си през 1937 г. Белчева няма собствен дом. Живее под наем на ул. „Хан Крум” №3. На старини се увлича от дъновизма, има връзка с Боян Мага, както е поетичния псевдоним на далеч по-младия Боян Гацов. Той стои до късно при умиращата Мара Белчева. Тя нарежда да й нагласят косата, с немощна ръка за последно си слага червило. На сутринта я намират бездиханна.