Петко Каравелов цял месец чака първата си брачна нощ

Магдалена ГИГОВА

Българският политик Петко Каравелов и съпругата му Екатерина се венчават на 13 януари 1880 г. в черквата „Света Троица“. Кумът - известният русенски търговец Иван Стоянов, пристига от Букурещ с разкошен букет от дъхави бели рози - невиждано събитие в Русчук! Щастливият младоженец обаче си налага 17-дневно въздържание, защото, когато се появява по бельо в спалнята, невестата гледа толкова ужасено и се е усукала като пашкул със завивката до ушите. Стъписан от реакцията й, Петко само я целува и се оттегля на дивана. Екатерина цял месец отказвала да легне с мъжа си в едно легло, защото не подозирала, че семейното съжителство има нещо повече от целувки и милувки. Разликата на двамата била 17 години и по-улегналият Каравелов се наложило да образова уж учената си съпруга. Десетилетия по-късно в мемоарите си една от най-интелигентните първи дами на България изповядва: За мен актът бе не наслада, а отвратително насилие... И така бе до раждането на първото ни дете Рада - 18.Х.1880 г. в София.“

Екатерина и Петко Каравелови се запознават в Русия, когато тя е на 11 години, а той мустакат студент. Малката Катя става хранениче в дворянското семейство Лермонтови с чист късмет. Тя е родена на 21 октомври 1860 г. в Русе, в семейството на кожухаря Велико Пенев. Баща й умира млад и майка й Стоянка изхранва четирите си деца с пране по чуждите къщи. Благотворителното дружество в „Добродетел“ в Русчук всяка Коледа раздавало на бедните ученички по лакът и половина басма да си ушият рокли за лятото. Екатерина обаче не получила, понеже леля й Киряки Николаки Минкова била заможна. Нейният син Тодор Минков бил основател на Южнославянския пансион в Николаев. Сестрата на баща й била интелигентна и оправна жена. Минкова е и първата българка, изобразена заедно със сина си на най-старата и единствена открита досега дагеротипна снимка у нас, направена към 1842-1843 г. във Виена.
Вбесена от несправедливото отношение към племенницата й, „лелица Киряки“ грабва деветгодишната Екатерина и я отвежда в Русия. Тодор Минков настанява момиченцето в богатия московски дом на запасния генерал Всеволод Лермонтов. Там се отнасят към сирачето от България като към свое дете. Малката придобива аристократични обноски, научава руски, немски и френски, посещава престижно училище. В дома на Лермонтови Катя е обградена с обич и грижи, а Петко Каравелов е частен учител на дъщерята на техни близки приятели. Сърдечните дворяни канят кльощавия студент „на дача“, за да го поохранят. Малката Катя никак не харесва чорлавия бъбрив младеж. Намира го за отегчителен с неговите хапливи шегички на неин гръб. Той непрекъснато дразни девойчето, че е забравило майчиния си език и че така е свикнало с охолството, че едва ли ще напусне богаташката къща, за да мизерува като учителка в бедна България. Катя често напускала разплакана стаята.

Двамата се виждат отново три години по-късно на любителско театрално представление. Каравелов е поразен и смутен. 14-годишната Екатерина за първи път е с дълга рокля, а красотата й е разцъфтяла. Петко се смущава, започва да заеква, не успява да си спомни фамилията й, за да й заговори на „госпожице“. Бъдещият министър-председател обаче бързо се окопитва. Успява да измести съседа й в ложата и до края на представлението не спира да й шепне в ухото. Катя е вбесена - шушненето му отклонява вниманието й от сложния сюжет на Шекспировата пиеса. След още три години бъдещата първа дама завършва с пълно отличие гимназия и през август 1878 г. се връща в родния си Русе, надъхана с патриотични идеи.
Привлекателната 17-годишна девойка е ужасена от смазващата мизерия и дървениците в бащиния й дом. Притеснява я повече атмосферата в семейството. Майка й се е превърнала в свадлива, изхабена от слугуване по чуждите къщи жена, на която са лепнали прякора Стоянка Чавговата. Тя непрекъснато враждува със сина си, „търтей с необуздан характер, който лесно се опива и все гледа да задигне нещо от оскъдните семейни пари“.
Екатерина наистина е забравила родния си език - тя мисли на руски и говори на „българо-русейски“. Изобщо не може да се разбере с близките си и често общуват със знаци. Все пак успява да почисти едно ъгълче в къщата, да създаде относителен уют и да започне да учителства. На един бал в „Ислях-хане“ танцува с княз Батенберг, който я кани да стане учителка в София, но тя отказва, а после горчиво съжалява. Макар и да има репутацията на европейско пристанище, нравите в Русчук са повече от еснафски. Екатерина се запознава с Никола Стойчев - председател на Русенския губернски съд, който преди е бил учител в Малта. След построяването на Хиршовата железница става помощник-началник на гара Русе и инспектор на релсовия път. Понеже Стойчев е английски чиновник, си позволява иронично отношение към турските управници и българските им протежета. Русенци смятат за върха на разврата, че двамата с младата даскалица яздят с часове на романтични разходки извън града. Започват да наричат Екатерина Амазонката, а Тодор Хаджистанчев я анатемосва със злъчни антрефилета във вестник „Славянин“, като я обвинява, че „набелена и начервена внася разврат и съблазън сред гражданството“.
В тази „враждебна среда“ за младата дама изненада е неочакваното писмо от Петко Каравелов. С ходатайството на отявления поддръжник на българската освободителна кауза Иван Сергеевич Аксаков той е назначен за вицегубернатор на Видин и я кани да преподава в тамошната гимназия.
Екатерина го помни от Москва като недоучил студент, немарлив към облеклото, безцеремонен и любител на картите, затова изобщо не му отговаря. Той обаче не се отказва, пристига лично в Русе и без предупреждение започва да думка по портата й. „Бързай, че един черкезин иде и на руски за тебе пита!“, крещи уплашена сестра й Сия.
По същото време в Русе е братът на Петко - Любен Каравелов, но отношенията им са повече от хладни и новоизпеченият вицегубернатор не може да използва ходатайството му, за да стигне до Екатерина. След няколко дни, през които се отбива в дома на учителката няколко пъти, преди да тръгне обратно за Видин, Петко Каравелов й предлага да му стане жена. Тя обаче го отрязва „Не искам да се женя! Ще уча за лекарка в Петербург.“ И смята въпроса за приключен.
Спомените на Екатерина от онзи епизод не са особено ласкателни за Петко. Държанието му потвърждава нейното впечатление от срещите им в Москва. Той е безцеремонен и нетактичен, а като ухажор страда от пълна липса на бонтон. Каравелов се изсипва у тях без предупреждение в обедните часове, когато Катя и майка й се готвят да ходят на гости. Той обаче свойски се разполага на масата, изсърбва шумно поднесеното му кафе, отказва сладкото и се отдава на пространни приказки. Двете жени притеснено му казват, че трябва да излизат, и той нахално казва: „О, тогава ще дойда на вечеря.“ Непохватният ерген често се самопоканва в дома на „момата“. Понякога се отбива по два пъти на ден в разрез с всички правила за приличие и учтивост от онова време. Екатерина пести всеки грош от учителската си заплата, обсебена от мисълта да продължи образованието си в Русия и да стане лекарка. Тя непрекъснато е във връзка със семейство Лермонтови и други свои познати, проучва възможността да получи стипендия и изобщо не мисли за брак.
На 21 януари 1879 г. умира Любен Каравелов. Дори на смъртния си одър той отказва да се прости с брат си. Когато го питат иска ли да му телеграфират, той маха с ръка и промълвя: „Не искам да го видя!“. Обаче Петко, който вече активно се занимава с политика, смята, че ще му е „стратегически полезно“ да го видят на погребението на брат си, и пристига в Русчук. От гробището отива право при възлюбената си Екатерина - пак да й иска ръката. Тя е изумена. Не разбира как може „човек да мисли за любов и да говори за нея в деня, когато е заровил брат си“. И отново отказва.
Но в Русе й става все по-трудно. Следването се отдалечава - няма необходимите навършени години, за да учи в университет. Но според тогавашните нрави си е мома за женене. Пред прага й се редят сватовници. Най-забавен й се видял един конен стражар. Харесал си я, понеже яздела като амазонка и се държала като царкиня. През август 1879 г. Каравелов е в Русе за предизборната си кампания. Месец по-късно е вече депутат в Първото обикновено народно събрание. Денем той уговаря избирателите да гласуват за него, а вечер на чаша чай кандърдисва Катя да му стане жена. Тя отново не се съгласява. Екатерина вече горко съжалява, че е отказала предложението на Батенберг да стане учителка в София.
По едно време се престрашава да пише на Петко Каравелов с молба „дали няма някоя ваканция в Софийската гимназия“. Но не получава отговор. Той лично пристига в Русе и успява да я склони да му стане „жена, другарка“. Екатерина го предупреждава, че нито глади, нито готви, нито може „свястно да закърпи“, а отгоре на всичко е и „келеме“ (опърничава). Петко не се трогва от факта ,че бъдещата му съпруга е „белучка“ (изнежена). „Тия ръце не са за черна работа!“, отсича бъдещият министър-председател. Годежът е на 4 октомври 1879 г.

„И не зная сама как на 4 октомврий аз бях вече официална годеница на Каравелов, избран за русенски депутат… - ще сподели след години Екатерина. - Макар да не исках да се омъжвам. Тогава сърцето ми още спеше.“

И май е права. У Каравелов я привлича неговата пламенна обвързаност с политическите идеи за една развита и свободна България - „инстинктивно аз чувствах, че той иска и се бори за общо добро. Аз си давах дума да му помагам от все сърце“, пише Каравелова. Младата годеница не тръпне за бъдещата си сватба. Тя не си ушива булчинска рокля, напълно равнодушна е към приготовленията на трапезата, ритуалите и списъка с гостите. До последно преди венчавката проверява тетрадки в училище. А на другия ден след сватбата пак е в класната стая.
Нетрадиционното държание на младоженката възпламенява русенските клюкари да предъвкват убеждението, че младоженците отдавна са „изпили благата ракия“. Екатерина просто не се вълнува от физическото общуване в брака. Дори най-беглите милувки я смущават и тя извръща притеснено глава.
Съдбата на Екатерина Каравелова е като антична трагедия - Рада, първото й дете, умира съвсем малка. Дъщерите й Лора и Виола са с крехка психика и болезнена чувствителност в любовта. Тя надживява и двете. Семейство Каравелови ще мине през бури и изпитания. Екатерина е дясна ръка и неизменен секретар на Петко, който става четири пъти министър-председател на България. Тя владее писмено и говоримо руски, френски, немски и английски език, води кореспонденцията му - особено чуждестранната, дава последна редакция на всичко, което мъжът й премиер й диктува.

Той на няколко пъти изпада и в тежка немилост. Политическите му противници го пребиват го в затвора Черната джамия (днешната черква „Свети Седмочисленици”, зад която е гробът на Каравелов). Започналият в хлад и скърцания брак прераства в другарство и любов. Петко ще я нарича „девочка моя“ до края на живота си. А тя, останала вдовица на 43 г.,макар и изключително привлекателна жена, ще отхвърля с възмущение домогванията на ухажорите.

След смъртта на Петко Каравелов (24 януари 1903) Народното събрание гласува народна пенсия за семейството му. Лошото материално положение на “пословичния безсребърник” не е тайна за никого. Според финансиста Атанас Буров Петко Каравелов е единственият български политик, който не е откраднал нито стотинка.
Коравата и горда Екатерина 25 г. остава в епицентъра на политическия живот. Дъщерите й дори я укоряват, че ги е пренебрегвала заради обществената си дейност. Останала без средства за препитание, тя разпродава покъщнината си, за да им даде солидно образование. Автор е на безброй политически фейлетони, литературна критика и преводи. През Балканската война в продължение на 13 месеца Екатерина Кравелова работи в най-голямата софийска болница към Военното училище - доброволно и безвъзмездно. След първата национална катастрофа (1914 г.) заминава за Русия, където използва личните си връзки, за да помогне за възстановяването на добрите отношения между двете страни. “Обичам русите, готова съм всичко да направя за тях, но не желая нито за миг да забравя, че съм българка, у дома си, където не обичам никой да тарашува и се разпорежда…”, признава патриотката.
Като председател на Международната женска лига за мир и свобода Каравелова е делегат на конгресите във Вашингтон 1924 г. и Дъблин 1926 г. Повече от 20 години тя е неизменен председател на най-старото софийско женско дружество “Майка” и създаденото към него девическо професионално училище “Мария Луиза”.
Може би под влияние на дъщеря си Виола, съпруга на безследно изчезналия журналист Йосиф Хербст, Каравелова оглавява Общия помощен комитет за пострадалите през Септемврийските събития 1923-1925 г., във време, когато това се приема за национално предателство. Тя изпраща на княгиня Евдокия списък с повече от 100 пропаднали без вест. През 1943-1944 година въпреки преклонната си възраст се включва в протестната петиция до Народното събрание в защита на българските евреи.
В края на живота си Каравелова е самотна и полусляпа. Тя се придвижва из София, придържайки се до стените по обичайния си маршрут. Умира на 1 април 1947 г. Погребана е до мъжа си.

Г-жа Каравелова е единственият мъж в София

7 ноември 1885 г. Кореспонденция на Фон Хун за вестник “Кьолнише цайтунг: „Княз Александър е напуснал българските позиции край Сливница. Столицата е в опасност. Обща паника сред населението. Навякъде се виждат безутешни лица и крайно отчаяние. Само една млада малка госпожа прави изключение - Катинка Каравелова - любезната съпруга на министър-председателя. Само тя остана непоколебима. Не вярваше на слуховете, които се пръскаха из града… Право се говореше сетне, че на 7 ноември 1885 година г-жа Каравелова беше единственият мъж сред софийското население…”

Съвременниците

„Голямата фигура на Петко Каравелов не може да се отдели от неговата съпруга”, спомня си Софийският митрополит Стефан.
”Няма проява в живота на българския народ след Освобождението, дето да няма някакво участие и г-жа Екатерина Каравелова”, пише проф. Иван Георгов в увода на сборника, издаден през 1928 г. по повод половинвековната й общественополезна дейност.

”Веднаж г-жа Каравелова забрави кърпичката си на масата. Ние като гладници се нахвърлихме на нея, съдрахме я на малки парченца и всяка си взе за спомен”, разказва писателката Ана Карима, ученичка на Екатерина в Първа девическа гимназия в София (днешното 7-о СОУ).

Яворов се влюбва в Лора след смъртта й

Яворов се влюбва в Лора след смъртта й

Магдалена ГИГОВА

Лора признава чувствата си на Яворов през есента на 1910 г., когато той ридае безутешно над гроба на Мина в Бианкур на няколко километра от Париж. Поетът студено я отблъсква, че от него може да очаква само приятелство и тя си тръгва вбесена. Пейо пише на приятеля си проф. Михаил Арнаудов: „Моят отговор я засегна болезнено. Тя сприхаво кипна и демонстративно ме остави, без да проговори. Видях, че честолюбието й бе силно засегнато, и си останах с впечатлението, че тази ще бъде първата ни и последна среща.“

Всъщност двамата се познават от съдбоносната за Яворов 1906 година. „Символично през хладния април той среща Мина, а през знойния август - Лора. Запознават се на излет до Драгалевския манастир. По онова време известната софийска красавица е сгодена за д-р Иван Дренков от Демократическата партия. Той обаче не бил на тази екскурзия. Лора е с майка си Екатерина и обичайната компания от поклонници, които кръжали около нея като насекоми около ярка лампа“, разказа пред „Преса“ Явора Стоилова - потомка на поета. - И двете Каравелови били невероятно елегантни по последната парижка мода. С високи яки и дълги черни поли въпреки лютия пек. Мъжете също, дори самият Яворов, са били в строги костюми, с вратовръзки и шапки. Лора и Пейо сядат един до друг. На снимката от този ден се вижда, че всички гледат в обектива, докато Яворов, с неизменната цигара в лявата си ръка, сякаш е обърнат към ваклооката хубавица. Срещата между тях е толкова интересна, а разговорът с начетената дама така завладяващ, че като се връща вкъщи, поетът написва: „Душата ми е стон, душата ми е зов, защото аз съм птица устрелена, на смърт е моята душа ранена, на смърт, ранена от любов.“ С това бележи образа на другата си любов, която е бурна, близко до смъртта - прокоба, която не вещае нищо добро.“

Докато у Мина Яворов не вижда жената, а само идеализиран образ, то Лора е и плът, и „призрак лек“. Тук любовта му е съвсем различна - страстна, греховна, изпепеляваща. „Всъщност може да се говори за любов към Лора чак след смъртта й. Иначе става дума за постоянна обсада от нейна страна, докато Пейо най-накрая се предава“, допълни Явора. - Лора не е тази жена от хайлайфа - образ, който сякаш след смъртта й нарочно създават майка й и обкръжението й. Ако всички приемат версията, че кокетката Лора е изневерявала на Яворов, ще е логично той, ревнувайки, да я е убил. По онова време са модни блудните царици и Каравелова я изкарват едва ли не Месалина. А тя е израснала в консервативно и патриархално семейство.“

Бащата на Лора, Петко Каравелов, е първият финансов министър след освобождението от турско робство и регент. Отказва се от регентството след падането на Батенберг заради кървавата разправа с привържениците му. Неколкократно е затварян в Черната джамия (днешната църква „Свети Седмочисленици“ - б. а.). Семейството му се издържа от учителската заплата на Екатерина Каравелова - преподавател в Първа девическа гимназия. Тя обаче загубва правата си на учителка, когато я обвиняват в държавна измама, задето се оплаква на чуждите дипломати, че мъжът й е измъчван и бит. Дори й искат смъртна присъда. Лора има доста тъжно и оскъдно детство. По онова време е прието момичетата от по-издигнатите семейства да бъдат изпращани на пансион в странство. Момичето е изпратено в католическия пансион „Нотър Дам дьо Сион“ в Париж, а по-късно в Антверпен, Белгия. Там я възпитават строго и религиозно и макар да е православна, Лора след 2 г. приема католицизма с плам и убеждение. Това я кара да идеализира всички. Тя вижда у баща си нещо като бог. Той наистина е бил прогресивен държавник, завършил е висше образование в Москва. Лора мечтае за мъж като баща си - силен, водач на народа. Когато се запознава с поета, тя знае наизуст всичките му стихотворения и онова, което е чувала за неговата революционна дейност в Македония, го издига още повече в очите й, защото й напомня за харамийските години на баща й.

 Преди да се увлече по Яворов, Лора преживява доста любови и има връзки с други известни мъже. Знае се авантюрата й с дипломата Петър Нейков. Въпреки че е женен за единствената дъщеря на собственика на първата фабрика за бира в Женева, Нейков не може да устои на красивата българка. Романът им съсипва дипломатическата му кариера. През 1907 г. властната й майка Екатерина Каравелова успява да я омъжи за харесания от нея млад деец на Демократическата партия д-р Иван Дрянков, секретар на Търговската камара в Русе. В деня на сватбата Лора три пъти нарочно разваля прическата си и хвърля на земята сватбения воал. Макар да е политически изгоден, бракът им приключва бързо. Разочарованата Лора пише на приятелката си Ружа Горбанова: „Ний нямаме нищо общо, нищо, което да ни свързва, той мрази всичко, което аз обичам.“ Д-р Дрянков по цели нощи играе карти и иронизира духовните търсения на жена си. Развеждат се през юни 1912 г. по нейна вина. Духовният съд нарежда тя „да остане в безбрачие две години с право на ходатайство през това време до Светия синод за съвършено опрощаване на наложенето й безбрачие“. Няколко месеца по-късно обаче, на 19 септември 1912 г., тя тайно се венчава с Яворов в подуянската църква. По ирония на съдбата попът е баща на художника Васил Стоилов, за когото по-късно се омъжва най-задълбочената изследователка на Яворов, неговата племенница Ганка Найденова. На третия ден след сватбата, на 22 септември, начело на чета от шест души Пейо тръгва да се бие за освобождението на Македония. Лора иска да замине с него като медицинска сестра, но припада, когато види кръв, и се отказва.
Семейният им живот е само 436 дни. Най-щастливите от тях всъщност са, докато двамата са разделени - той е в Македония, тя остава в София. Писмата помежду им са изпълнени с нежност и любов. Той я нарича „Лоричка“, „мила женице“, пише й, че я „целува хиляда пъти“... Тя му отвръща с „мой Яво“, „мой мили, скъпий, единствений!“, моли за прошка, „задето не умея да те обичам по-хубаво“. Идилията приключва през ноември 1912 г. Лора вече е обзавела с много вкус и любов квартирата им на ул. „Раковски“ 126. Голямото й желание е той да пише стиховете и пиесите си, а тя да се грижи за него. Но Каравелова го ревнува от всяка жена. За да може да твори, той се крие в кабинета си в Народния театър, където е драматург. „Малцина знаеха, че в този барутен погреб е поставен фитил с динамита на Лорината ревност“, пише в „Романът на Яворов“ Михаил Кремен. Най-големият огън лумва от искрите, които прескачат между Яворов и съпругата на Кремен, тогава 16-годишната Дора Конова. Въпреки че е Мис София и се е класирала трета на „Мис България“, Лора смята, че Пейо търси образа на Мина в русокосото момиче. „Дора идваше у нас - едра руса жена с груби черти. Не мога да си представя, че Яворов я е харесвал, но тя продължаваше да бъде влюбена в него и да пише спомени“, твърди Явора.
На 29 ноември 1913 г. Яворови, семейство Кремен и издателят Паскалев са на гости у Александър Тихов. „Интересното е, че тази вечер Дора Конова свири „Траурния марш“ на пианото. А тази мелодия била една фиксация на Лора. За психичноболните хора, каквато без съмнение била Лора, винаги има някакъв лайтмотив, който ги свързва със смъртта. За Каравелова това е „Траурният марш“ на Шопен. Изсвирен от Дора, го възприема като знак на съдбата“, разкри Явора Стоилова. Лора и Пейо се скарват. Поетът твърди, че тя се гръмва в сърцето с неговия пистолет, взет от джоба на преметнатите върху стола панталони. Той се опитва да я разубеди, но тя не чува, сякаш е пренесена в друго измерение. „Тя чува своя „Траурен марш“ и стреля. Яворов я повдига на леглото. Пита: „Лора, защо направи така?“ А тя отговаря: „Защото те обичам.“ Пейо изтичва за помощ, когато се връща тя е паднала на земята. При гледката той се прострелва в слепоочието, но куршумът преминава и уврежда само очния му нерв“, допълни Явора. Когато дошлият лекар пита ранения Яворов защо се е случило всичко това, поетът отговаря: „Дива ревност, брат! Карахме се и тя се застреля.“
„Според първата експертиза на лекарите Пиперков и Татарков става дума за убийство и Лора е простреляна откъм гърба. Но следователят Иван Божилов, когото помня като дребничък и незабележим човечец, казва, че това е невъзможно, защото куршумът не е излязъл от другата страна, а е намерен между гърба на Лора и роклята й. Тя очевидно за по-голям драматизъм била облякла сватбената си рокля. За нея смъртта сякаш е нов брак с Яворов във вечността“, убедена е Стоилова.
Кървавата драма у Яворови взривява България. Дори някои от приятелите на поета вярват, че е застрелял жена си. На прочутото дело 205/913 той е оправдан, но съмненията остават. Лекарите във Виена му казват, че завинаги ще остане сляп. До успешния си опит за самоубийство Яворов не написва нито един стих. „Редактира произведенията, които вече е създал, и ги посвещава на светлата душа на Лора. Така тя успява да измести нежния образ на Мина. Той се влюбва в Лора след смъртта й, защото Яворов цял живот е обичал непостижимото“, заключи Явора Стоилова.
Из писмо до Яворов
Из писмо на Яворов до Асен Златаров: „Ти знаеш ли, че днеска паднах и никой не ми подаде ръка. Да, да, паднах, заплетох си краката в едни камъни и се сгромолясах. И трябва да е било забавна картина за минувачите: виждам ги как се хилят... Нищо не чакам! Ти само кажи искаш ли да ми помогнеш да се спася от тези унижения? Или искаш да ме видиш един ден, застанал до стълбището на театъра, да протягам ръка за милостиня от публиката, която излиза от представление. Аз пак те моля: дай ми от твоите най-сигурни средства - да свърша със себе си...“

16 октомври 1914 г., четвъртък. Яворов най-напред заключва стаята си. Пълни чаша с вода и изсипва прахчето отрова. Ляга на кушетката на брат си и изпива чашата. После налапва дулото на револвера...