Поредица на "Преса": Великите любови на ХХ век

Йовков пет години въздиша по Багряна

Писателят бил влюбен и в Дора Габе, възпял я в „Чифликът край границата“

Магдалена ГИГОВА

Йордан Йовков се запознава с Елисавета Багряна, когато той е провинциален учител, току-що завърнал се от фронта на Балканската война, а тя - студентка по литература, която прави първите си литературни опити. Той вече е известен с първите си военни разкази, изстрадани с раняването му край Гевгели и мъчителното му възстановяване от холера. Лиза, както я наричат приятелите, е красива като видение, съзнава въздействието си върху мъжете и е интелигентна кокетка. Йовков е изгубил дома си с преминаването на Добруджа към Румъния, няма пукната пара, а след няколко любовни разочарования няма и самочувствие на ухажор. Първата им среща е в една топла юнска вечер на 1914 г. Йордан е свит и мрачен на вид, а тя искри като шампанско - образована и елегантна, с ореол от буйни коси. Клишето, че противоположностите се привличат, събира и тях. Те започват да споделят преживелиците си, да се разхождат с часове, говорейки за поезия. По-младата с тринайсет години Елисавета омагьосва 32-годишния стар ерген (според тогавашните представи). В сърцето му бушуват чувства, но той се бои да ги признае пред заобиколената от ухажори Лиза. За неговите разкази вече се говори с уважение, а Йовков споделя най-съкровените си творчески идеи със студентката. Разказва й сюжетите им, но мълчи за любовта си. Те си разменят писма, мили бележки, четат един другиму произведенията си и се критикуват деликатно. И така две години, ако се вярва на Йовков, и цели пет според признанията на Багряна. През Първата световна война той й урежда учителски места във Враца и в Кюстендил, та Елисавета да подпомага семейството си. Докато е на фронта като кореспондент на вестник „Военни новини“, Йордан излива душата си в пространни и поетични писма: „Сега по нас цъфтят нарове. И всички тези безброй, яркоалени цветове аз обричам на Вас.“

Писателят с нежна душа никога не признава чувствата си, макар със сигурност Багряна с женската си природа да е усещала стихията им. Не е трудно да се обясни нерешителността му. Лиза жадува да пробие в литературата, Йовков се води начинаещ писател. Тя навлиза в живота, той е „късно признат талант“. Елисавета е красива и слънчева, Йордан - с остри черти и мрачен. Бившият даскал получава нищожна заплата като библиотекар и редактор в Министерството на външните работи, с която едва свързва двата края, младата поетеса е свикнала да бъде глезена от обожателите си с подаръци, цветя и покани за светски събития. Дори когато Багряна представя Йовков на родителите си, той спазва дистанция и не отваря дума за любовта си към нея.

Журналистът Венелин Митев през 1988 г. записва спомените на поетесата. Тя му признава, че е имала роман с автора на „Албена“, който продължил от 1913 до 1918 г. „И досега си спомням една вечер, когато след дълга разходка из Градската градина той ме изпраща до дома ми. Аз стоя на стълбите в бяла рокля и бяла широкопола шапка, а той ме моли: „Постойте така, да Ви погледам!“. Толкова са близки душите им, че понякога се виждат по няколко пъти на ден. А когато обстоятелствата ги разделили за десет дни, на единадесетия Елисавета получила писмо от 24 плътно изписани страници на изпадналия в абстиненция за нея Йовков. „Тези десет дена прекарах в мълчание. Истинско мълчание - не продумах нито дума никому.“ Самата Багряна го описва като мълчаливец: „Никога не е изявил външно чувствата си. Вместо това ми говореше за свои замисли, които, струва ми се, никому другиму не доверяваше. Помня неговата особена, блага усмивка, тихия, топъл глас и мекия, малко пеещ, приличащ на нашия сливенски говор.“

Йовков пък се диви от личността й - „Каква чудновата бърканица от жена, дете и дявол“. Точно тази „чудновата бърканица“ е безкрайно далеч от представата му за съпруга - къщовница, домакиня, добра майка, която избягва публичността. Разривът идва, когато сестрата на Багряна и годеникът й решават да се венчаят и канят Елисавета и Йордан за кумове. Йовков реагира бурно, по несвойствен за него начин. Той пребледнява, задъхва се, отказва. Доста по-късно се досещат, че драмата му е дошла от църковната догма, която забранява на кум и кума да се женят помежду си. Но тогава той не казва нито дума, само ходи мрачен и мълчалив.

Няколко месеца по-късно, на 38 години, Йордан среща бъдещата си съпруга, студентката Деспина, но с Багряна ги свързва нещо повече от приятелство - уважение и преклонение пред таланта на другия. Когато Йовков си отива на 57 г., поетесата пише в негова памет стихотворението „Жетварят“:

В потайна мисъл и мълчание обгърнат,

загледан някъде възбог и вдън сърцата,

замина той оттук и няма да се върне:

във свойта гръд го взе любимата - земята

Години по-късно, отново пред Венелин Митев, Багряна закачливо признава: „Няма да повярвате, но и Йовков отнех от Дора Габе. Защото преди мен той е бил влюбен в нея. Шегувам се, разбира се. Нас с Дора цял живот ни обявяват за вечни съпернички и смътни врагини, а ние сме големи приятелки.“

Всеизвестен факт е, че прототип на гордата амазонка от „Чифликът край границата“ е Дора Габе. През 1906 г. Йовков е учител в село Долен извор и за него облечената по последна парижка мода красавица, пришпорваща черния жребец и бащиния си кабриолет, след която се вее зелен копринен шал, е незабравима гледка. Осемнайсетгодишната Дора Габе, сестра на неговия приятел Сеня от чифлика в съседното село Харманлък, отива да прибере пощата си от границата. Тя току-що се е върнала от Гренобъл с диплома по френски език. Йовков хлътва безнадеждно, но Сеня знае колко е влюбчив - нали е плакал на рамото му за всеки осъществен (или не) роман с местна учителка, и държи сестра си надалеч. Той никога не оставя даскала насаме с красавицата независимо дали се разхождат по шосето за Варна, или разговарят за литература. След много маневри Йовков все пак успява да измоли от бащата на Дора разрешение да я разходи с кабриолета из полето. Там се гонят като деца, берат цветя, но болезнено стеснителният Йордан така и не отваря дума за чувствата си, притеснен да не бъде отхвърлен.

Пътищата им се разделят, но продължават да следят дискретно литературните си успехи, а Габе най-старателно чете разказите му за родната си Добружда. Йовков нарушава мълчанието само веднъж - когато моли Дора за ходатайство. Той е дребен чиновник в посолството в Букурущ и е научил, че му гласят уволнение, за да поставят на мястото му напорист службогонец. Влиятелната поетеса се застъпва за него и обвиненията в некадърност отпадат.

Когато през 1934 г. като вестникарски подлистник излизат първите части на романа „Чифликът край границата“, Дора и близките й веднага разбират, че тя е прототип на главната героиня Нона. „Как можахте тъй да ме нагласите? Защо ме правите героиня на романа си?“, пита обидена Габе, но Йовков я утешава, че е описал само външния й образ и неукротимия й дух. През годините двамата се виждат рядко. След кончината на Йордан поетесата пише: „Нищо не ме е сближавало видимо с него, но въпреки това трябва да съм чувствала много силно присъствието му в моя живот, щом като чувствам тъй силно липсата му.“

Третата, и може би най-важната жена в живота на автора на „Вечери в Антимовския хан“, е съпругата му Деспина. Когато се венчават през 1918 г. тя е студентка, а той - известен автор. Учителствал е 11 години в добруджанските села, минал е през месомелачката на две войни и търси тих пристан. Писателят я среща през кратката си отпуска от фронта през 1917 г. Въпреки шестнайсетте години разлика двамата са сродни души. Свързва ги любовта към Добруджа и към литературата. Той е покорен от изящното момиче със замечтани очи, с кротък, сговорчив и грижовен характер. Тя не е ярка и смущаваща, но приема благосклонно непохватното му ухажване с разходки в Градската градина. „Не мога да кажа, че бях влюбена в него. Но голямото чувство на уважение и почит към писателя и човека Йовков ме изпълваше с гордост и радост, че мога да стана негова жена.“

Деспина се оказва възможно най-подходящата половинка за писателя. Тя е самоотвержена, ненатрапчива и интелигентна. Учи две години история в Женева, но войната я принуждава да продължи образованието си в Софийския университет. Деспина има недъг - дланта и пръстите на едната й ръка са недоразвити. Затова баща й решава да получи подходящо образование. Макар Йовков да изживява пълноценно семейно щастие, той не вгражда чертите на съпругата си в нито една от своите героини. Деспина зарязва всичко, живее единствено за и чрез него. Йордан я ревнува дори от миналото й - ритуално изгаря любовните писма на Христо Ясенов до нея, макар с него да са близки приятели още от войната. Писателят потъва в сигурния покой на семейството си. Страдат от безпаричие, Йовков често боледува, но Деспина винаги намира начин да свърже двата края и никога не го безпокои с битовизми, за да има творчески комфорт. А съжителството с него е истинска съпружеска Голгота. Йовков е затворен, саможив, ненавижда светския живот. Децата трябва да пазят тишина, а съпругата да го оставя сам. Той е перфекционист в облеклото, държи да е идеално изпран и изгладен. През целия си живот пази диети и да му се готви всеки ден е изпитание за въображението.

„От момента, в който свързах живота си с Йовков, струва ми се, че започнах да живея за него и чрез него. Свой личен живот аз нямах, а и не чувствах необходимостта да имам“, пише в спомените си Деспина.

Тя многократно пренаписва мемоарите за съвместния им живот, но накрая изгаря всичко и оставя само оскъдни сведения, сякаш, за да го запази само за себе си. Дори след смъртта на съпруга, неговата личност осмисля живота й. Тя поддържа спомена за него жив, дори когато отказват да публикуват книгите му. След 9 септември 1944 г. акад. Георги Караславов го обявява за „дребнобуржоазен драскач“ и Йовков изпада в забвение... Тропането по вратите на издателствата от страна на Деспина дава резултгат. Светослав Минков, през 1955 г. главен редактор на издателство „Български писател“, поема голям риск и издава произведенията му.

През 60-те години на ХХ век Деспина Йовкова превръща дома си в неформален литературен салон, където писатели и художници пият чай с домашни кифлички и обсъждат произведения на български и чуждестранни автори. Вдовицата на писателя е блъсната от кола на „Цариградско шосе“ и умира през 1967 г

Писателят и музите му

 

Макар да изглеждал самотник без интимен живот, на младини Йовков бил много влюбчив и ревнив. При това го теглело все към жени като героините от неговите пиеси „Албена“ и „Боряна“ - весели, жизнени, палави флиртаджийки. И най-вече - красиви. „Еротичните чувства бяха силно развити у Йовков. Той изпитваше болезнено един истински полов глад, но не проявяваше тоя си нагон бурно, а го потискаше дълбоко в себе си пред хората. Почти всяка по-хубава учителка или интелигентна мома не минаваше незабелязана от него….“, разказва в спомените си учителката от с. Пчеларово Фроска Иванова.

Колега на Йовков от даскалските години в добричкото село Саръджа Калчо Станчев си спомня, че писателят бил влюбен в две учителки едновременно. Едната от тях, Екатерина Русева, била мургава със сини очи и понеже била нова, той я взел под крилото си. Когато разбрал, че си пише с банков чиновник от София, започнал да го бомбардира с писма и дори го заплашил с дуел. Ужасена от скандала, Русева се мести в друго село. Йовков хуква да я гони, заплашва я, че ще се самоубие, ако не се омъжи за него. Изследователите му изброяват още имена на млади и красиви селски даскалици, с които има сърдечни преживявания - Ана Салова, Елена Атанасова, Йорданка Симеонова, Мара Рафаилова. Той ги ухажва непохватно и ги ревнува от всички мъже. По-късно в романа си „Приключенията на Гороломов“ Йовков с ирония описва някои от своите любовни патила.

Яворов никога не пожелава Мина като жена

Яворов никога не пожелава Мина като жена

Поетът и любимата му са имали само три срещи

Дора Габе до смъртта си твърди, че „Две хубави очи” е писано за нея

Магдалена ГИГОВА

Когато говоря за Яворов винаги си мисля за две жени. Първата е майка ми Ганка Найденова-Стоилова. Аз се докоснах до всичките си познания за Яворов чрез нейните книги. Другата е дъщеря ми Василия. Аз повече разбрах света на поета чрез нейните самотни пустини и чрез желанието на една птица да стъпи на земята. Много жени са преминали през живота на Яворов, но в него има две големи любови – Мина и Лора. Те бележат жизнения му път. И двете той среща през 1906 г. За него това е знакова година. Току-що е потушено Илинденското въстание и той живее в света на своите изгубени илюзии и пропадналата мечта за свободна Македония. Тогава се раждат неговите „Безсъници”, мрачни, страшни стихове, в които се разстилат ледени пустини, заобиколя го безпрогледна нощ. И точно в тази нощ, сякаш измислен от самия него, се ражда образът на Мина. Той я среща на 28 г. на Благовещение 25 април в дома на близкия си приятел от кръга „Мисъл” Петко Ю. Тодоров. Това е малката му сестричка, която по онова време няма още 16 г. Чистотата на това момиче, която му напомня за неговата майка и за другарите му Петро Карвалов, Гоце Делчев, Константин Мунчев... Така жена дотогава той не е срещал, жева сякаш излязла от мечтите му за сплотено семейство, за силата на приятелството и за свободна Македония. Мина не е била красавица. Тя е единствената дъщеря на един възрожденски тип чорбаджия от Елена, Юрдоан Тодоров. По спомените на своите съвременници той е бил некоронованият цар на балканското градче. Дори по време на потушаването на търновските въстания той бил назначен за съдия и е трябвало да съзи буентовниците. В своите записки от онова време Тодоров пише, че само ги разпитвал, че живеел с техните мъки, че бил изцяло на тяхна страна. Това го показват неговите дела – не е осъдил нито един човек.

В родословното дърво на Мина има много възрожденски нишки. Майка й Роза е родственица на Иларион Макариополски и Стоян Михайловски. Съпругата на брат й Петко Ю. Тодоров е внучка на Кольо Фичето. В такъв дух е отраснала и възпината Мина. Баща й, освен богат търговец е бил и много ерудиран човек. Завършил е Робърт колеж в Цариград,, владеел е френски, гръцки, туурски и е пишел добре. Но той бил много прагматичен и не е имал особена обич към романтиците. Съдбата му отмъщава, защото и четирите му деца са непоправими мечтатели. Първородният му син Петко е известен писател, майстор на идилиите. Вторият син Христо е професор по философия. Третият е Никола, той най-добре е разбирал тайната любов на Мина, е учел оперно пеене. Единствената дъщеря също е непоправима романтичка с любовта си към Яворов. Но тя не е блез образ, ангел със студени крила. Тя е обичала много да язди, с часове обикаляла върху буйни коне околностите на Елена. Четяла стиховете на Яворов, но имала ясна концепция за поезията и дори се опитала да му я наложи като го критикувала безмилостно със самоувереността на младостта. Това нещо Лора Каравелова никога не си е позволявала, въпреки че се намесвала във всеки елемент от живота на Яворов. Мина му пише в едно писмо, че той не иска да живее в другите, а иска дургите да живеят за него, което е егоизъм. „Когато става въпрос за поезия, тя трябва да изразява чувства, които са разбираеми за авсички, а ти искаш да бъдеш неразбран”, му пише Мина. Яворов с ироничен тон отговаря, че е готов да коригира поезията си в духа на нейната критика. Но тя държала на виждането си за поезията като израз на общочовешки чувства. Мина не е била елегантна. По спомени на приятелката си Недялка, тяа е носела развлечени поли, бархетни блузки и почти разкривени стари обувки, което говорело за прекомерната „пестеливост” на чорбаджи Юрдан.

Яворов среща Мина на Благовещение у приятеля си Петко в София. Брат й не подозирал какво ще се разгори, та малката му сестричка нямало още 16 г,. за него била дете. За онова време разликата й с 28-годишния Яворов била скандално голяма и много пъти му била натяквана. Поетът е запленен от чистотата на момичето и още същата вечер написва стихотворението „Благовещение” – „прохладен лъх от ангелско крило, о ангел, о дете...” И с това изгражда представата за идеалната любима. Тя е абсолютно дематериализиран образ. След смъртта й в своя философско-поетически дневник Яворов признава „Никога не я пожелах като жена”. За него Мина е музика, лъчи, същество от друг свят”. Тя е Лаура на Петрарка или Беатриче на Данте – идеалният образ на ренесасновата любима. И той иска тя да се вижда така. Но самата Мина е донякъде бунтарка, тя се пита до каква степен се простира ролята на жената в българското общество и казва, че физическо отвращение у нея предизвикват прекалено образованите дами, които са изгубили женското у себе си, но в същото време не може да приеме и онези, които си остават „женици”. С това е изпреварила времето си, но Яворов не я вижда такава. Ако мина не се беше появила в тази тежка година, когато поетът има нужда от нея, той навярно щеше да я измисли. И през годините той продължава да доизмисля образа й, да го разкрасява, докато Мина живее своя реален живот и се бори с болестта си. Още като дете тя страдя от настинки, силни болки в корема и неоправдана висока температура. Лекарите се съмняват за туберкулоза и се оказват прави - Мина умира от туберкулозен перитонит във Франция. Тя е неегоистичен човек, не иска да отиде при Яворо, поради болестта си. Непрекъснато му пише „Не бих искала да преча на твоето изкуство, не бих се обидила, ако ме жертваш за нещо по-голямо от мен”. Затова иска да оздравее, да се подложи на операции, за да има контрол над живота си и да отиде при любимия си. От една страна Мина се бори с болестта, а от друга – с предразсъдъците на семейството си, което не иска да примее по-възрастния и най-вече много по-бедния Яворов. Той пише „Аз съм беден и моята съпруга трябва да дойде при мен бедна, а аз ще търся начин да я изхранвам според възможностите си”. Но никой не му вярва. Упрекват го, че харесва Мина, защото е от голям и богат род, подозират го в кариеризъм, забраняват му да се среща с нея. Разбира се, възлюблената му не вярва в това. По онова време Яворов заминава в Нанси със стипендия, отпусната му от проф. Иван Шишманов като министър на просвещението.

Любовта между двамата е най-вече епистоларна. Той й прави предложение за женитба, но усбовието му е да се откаже от родителите си, нещо което Мина не може да направи, защото като всяко болно дете тя е силно привързана към тези, които се грижат за нея. Семейството й е патриархално, възпитана е в любов и подчинение. Но с развиите на отношенията им тя се усеща като птичка в клетка. Само мечтае да оздравее напълно, за да отхвърли оковите си и да заживее волно при поета. Това не се случва, защото болестта й се развива стремглаво.

Семейството на Мина се вбесява особено от един цикъл стихове, които Яворов напечатва в списание „Мисъл”. Страшното е, че под всяко писмо в стихое е поставен по един цитат от писмата на самата Мина. Така любовта им става публично достояние. Братята побесняват, особено Христо, който пише остро писмо до д-р Кръстев, главен редактор на списанието. Той се повлиява и упреква Яворов, че е изпратил сихове, които компрометират не само семейството на Мина, но и списанието. Поетът реагира остро, че никой няума право да цензурира творчеството му. В този момент той сякаш, не брани своята любима, а своята поезия. Което доказва, че поезията и Мина са едно и също.

Връзката им в писма продължава от 1906 до смъртта й на 12 юли 1910 г. Но през последните месеци Мина е в агония. Извън първото им виждане, те са имали всичко на всичко три срещи, една от които не се е състояла – Яворов не отива, защото тогава умира майка му Гана Крачолова. В жестоко писмо до сестра си Екатерина поетът казва, че семейният живот не е за него и само като си помисли, че трябва да се ожени любовта му се превръща в ненавист. До проф. Боян Пенев пък пише, че за него любовта е любопитство и нищо повече. Всяка среща на Яворов с Мина сякаш нарушава идеалния свят от писмата и стиховете. Една много бурна тяхна среща е в Народния театър, където поетът, боейки се от сцени направо избягва и моли любимата си да му върне цялата кореспонденция, защото има твърдото намерение да се раздели с нея. тогава си определят среща след 2 години – на 18 юни 1911 г. в Пипиниерата (в началото на Борисовата градина – б.а.) с уговорката да не се чакат дълго. Ако някой не се яви, другият да му пожелае на добър час в новия живот. Но Мина не доживява. Когато тя постъпва в санаториума в София, той всякак се стреми да я види, изпраща й писма по едно момче, а по слугините – цветя, за да бъде заобиколена с красота. Тогава си определяли среща чрез лампа. Час преди уговореното време Мина поставяла на прозореца светилник с розов абажур. Сваляла го, ако могат да се видят и го оставяла, ако има пречка. Така Яворов успял да проникне в бълницата веднъж. Петко Ю. Тодоров толкова много се ядосал, че не му проговорил до края на дните му.

Здравето на Мина се влошава и я изпращат в санаториума „Берк” на Атлантическия океан. Тя пише „Не искам да тлея, искам да живея”. Месец преди смъртта й Яворов заминава за Франция, моли семейството й да му разрешат да я види, но те отказват, защото е в агония. Погребват я в Бианкур. Възлюбленият й присъства на опелото в руската църква. Семейството решава да му подари някои лични вещи на Мина.
Яворов всеки ден ридае на гроба на любимата си. Легендата, че там Лора го причаква и му признава чувствата си е абсолютна истина. Пейо студено я отблъсква и казва, че в негово лице може да намери само приятел. Тя толкова гневно си тръгва, че Яворов пише на проф. Михаил Арнаудов, че това е тяхната първа и последна среща след кончината на Мина.

Чии са "двете хубави очи"

Наистина Яворов пише стихотворението „Две хубави очи, душата на дете”, когато среща Мина. Но „двете хубави очи” са живеели в него от години. Той ги е виждал в лицето на Нонка Чипева, вдъхновителката на неговата „Калиопа”. Дора Габе има претенции, че стихотворението е написано за нея. Така че „двете хубави очи” е събирателен образна много красиви жени, докоснали сърцето му. Но че е посветено на Мина, свидетелстват философско-поетическият му дневник и пиесата „В полите на Витоша”, която е силно автобиографична. В нея Мина е Мила, а Христофоров – Яворов. Авторът казва „Убих Христофоров, за да не убия себе си”. Интересът към пиесата е толкова голям, че в Народния театър се играе пред 8600 зрители.

Преди срещите си с Мина и Лора, Пейо изживява красива и споделена любов с Дора Габе. Баща й, просветен и богат евреин, не само го приема, ами се гордее с връзката на дъщеря си с талантливия поет. Но „доброжелатели” създават интриги помежду им, убеждават Яворов, че Габе му изневерява и той като горд балканджия прекратява връзката. Мнозина казват, че може би тя е била най-подходящата жена за него. Яворово писмо до Габе от 12 юни 1905 г. В него той пише: „Но вие знаете – моите чувства към нищо не трябва да ви задължават. Онуй, което ще бъде угодно и приятно вам, ще е приятно и угодно и за мене – даже ако ми кажете да се обеся…”

 

Из писмата

„Блага вест я нарекох аз в своя живот. И тя радваше очите ми подобно на бяла лилия, сред поле през май, покрито с цветя, подобна на една лилия, от която не е по-бял снегът, по-висока от другите, но навела своята ароматна главица. Тя радваше очите ми – и опияняваше душата ми” – записва след четири години Яворов в дневника си.
Впечатлението на Мина е съвсем друго: „Не харесвам външно Яворов и очите му са жълти като на лисица, устните му – като на арапин; обичам неговата поезия, харесвам го като поет.”