Деси Банова: И аз като ди Каприо съм загрижена за природата
Магдалена Гигова

- Деси, представяла ли си си, когато започваше като синоптичка в Нова тв, че един ден ще те поканят като водещ метеоролог на световна среща на ООН по въпросите на климата?
- Нито съм мечтала, нито сънувала! Страшно съм щастлива от това, което ми се случи, и от признанието. Половината ми живот е минал в Нова телевизия, от 16 години работя там. Винаги към смятала, че още нещо мога да направя за опазването на околната среда, затова се почувствах страшно удовлетворена. Разбира се, това е признание и за Нова тв.
- Как те забелязаха?
- През април т.г. бях поканена на 11-ия международен метеофорум във Франция, който е за водещи на времето. Бяхме повече от 70 телевизионни синоптици от цял свят. Тогава осъзнах колко сериозно е положението с климата. Известни учени ни разказаха, че належащите мерки не само за правителствено ниво, а всеки от нас може да прави малки стъпчици във всекидневието, с които да помогне на планетата. Процесът е необратим, но поне можем да спрем катастрофалното влияние на човека върху природата. Когато се върнах от форума, предложих да разработя този проблем за „Темата на Нова“. В началото ръководството беше леко скептично. Може би защото климатът не е злободневна тема, но за нещастие след това се случиха катастрофалните наводнения с човешки жертви у нас. Тогава се оказа, че моята тема е не само глобална, а и много актуална за нашата страна, и получих подкрепа.
Работата върху нея ми отне три месеца. След Франция приемам климатичните проблеми като лична кауза, защото учените казаха, че разчитат на нас да бъдем посланици истината да стигне най-бързо до хората. Промяната на климата е факт. Това не е измислица, която се отнася за далечното бъдеще, а се случва тук и сега. И ако нищо не бъде предприето, за съжаление ще очакваме все повече катастрофални явления. Връщайки се в България, аз вече се чувствах отговорна, че трябва да направя този филм. Реших просто като обратна връзка да го изпратя на хората от ООН и от Световната метеорологична организация.
- Как реагираха те?
- Получих много хубави отзиви. Не знам дали заради моя филм, или предварително са имали такава идея, но в ход е проектът „Времето през 2050“. Целта е няколко водещи на синоптичната прогноза от цял свят да направят нещо подобно и да бъдат поканени на срещата на ООН. Като една от целите на този проект е и държавните лидери да се вслушат в тези прогнози. Така че реално аз донякъде изпреварих техните мисли за този проект, а и виждайки моята работа, са се сетили за мен.
- А как изобщо попадна в полезрението им?
- Във Франция бях поканен персонално. Попитах как са стигнали до мен. Оказа се, че са направили проучване кой е най-популярният в България водещ на прогнозата за времето. Бях много щастлива - явно годините работа са оказали влияние, а и това е възможност, която се случва един път в живота.
- Е, след успеха в Ню Йорк сигурно ще те поканят отново?
- Идеята е проектът да продължи, като ангажират все повече водещи на времето от цял свят, защото се очаква догодина в Лима, Перу, да бъде подписано глобалното споразумение. За първи път най-големите замърсители - Америка и Китай, дават заявка, че са съгласни да водят преговори за намаляване на емисиите на въглероден диоксид - главния виновник за промените в климата. От ООН въвличат водещите на времето, защото публиката им вярва и така все повече хора ще осъзнаят какво се случва и ще вземат мерки.
- Да, но има и доста скептици, които твърдят, че глобалното затопляне е едно плашило, от чиито катастрофични прогнози някои хора изкарват милиарди.
- Когато ентусиазирана се върнах от Франция, мнозина ми казваха: „Значи са успели да ти промият мозъка!“ Много се стреснах. Аз не съм учен, склонна съм да вярвам на хора, които са получили Нобелова награда за приноса си за климатичните проблеми, каквито са Ал Гор и д-р Раджендра Пачауари.
- Е, те са главната мишена на скептиците?
- Затова бях силно притеснена дали не греша, като се застъпвам за тази теза. После взех решение, че ако не помагам, със сигурност не вредя. Всеки от нас е отговорен не само за климата, а за планетата. Много хубаво би било, ако благодарение на мен някой човек си изгаси лампите.
Точно понеже ме беше страх, че ще бъда обвинена в пристрастие, във филма си „Климатични аномалии“ заемам следната позиция: ако не можем да повлияем на природните фактори, поне да не им вредим - да не палим лампите, когато нямаме нужда, да не пускаме водата, когато не ни е необходима, да ходим с метро, колело или пеша на работа вместо с кола. Така пестим енергия. Това е моето верую. След срещата на ООН учени от цял свят, които са посветили години от живота си на тези изследвания, ни доказаха с неоспорими доказателства, че наистина има тенденция за затопляне на земята през последните 50 години.
- Там беше и Леонардо ди Каприо. Всички се интересуват как изглежда на живо, а ти си го видяла дори два пъти.
- Факт е, имах този късмет. Участвах в т.нар. Клаймът марч, на който се събраха 400 хиляди души от цял свят. Беше уникално събитие! Чудейки се откъде да тръгнем, защото имаше няколко лъча, бразилската водеща на времето извика „Лео! Лео!“. Беше на метри от мен, но много дегизиран - с шапка, със слънчеви очила, огромна брада и страшно много хора около себе си. Никога не бих го познала. Докато реагирам да го снимам, той се изгуби в тълпата. Оказа се, че наистина е бил той и е трябвало да държи реч на импровизираната сцена, която видяхме, но американска журналистка, вместо да го пита за опазването на околната среда, му задала въпрос за личната му яхта. Ди Каприо се разгневил и отказал да говори. По-късно в сградата на ООН учтиво ни бяха предупредили, че не е позволено много-много да се снима.
Като външен вид Лео бе много по-различен от това, което сме виждали по филмите. Видимо напълнял е, с голяма брада и пораснала коса, вързана на опашка. Моето предположение е, че се готви за роля. Толкова е променен. Честно казано, представях си го доста по-нисък. Много впечатляваща реч произнесе. Според мен дълго се е готвил за нея, защото държеше два листа, но погледна към тях само веднъж, колкото да се подсети. Беше железен - говори десетина минути, без да спира. Той от години се е посветил на опазването на околната среда, природата, изчезващите видове. Неслучайно Бан Ки-мун го провъзгласи на посланик на климата. Ако бях по-нахална и настоятелна, вероятно бих могла да го заговоря. Той се държеше много нормално, макар да бе заобиколен от прекалено много хора.
- Видя ли други звезди?
- Казаха, че Мат Деймънд е бил там, но аз не го видях. Държавните лидери от цял свят присъстваха на срещата. Запознах се с Ирина Бокова - страхотна жена. Когато се представях на различни хора, всички казваха „О, и Ирина Бокова е българка.“ Очевидно е направила страхотно впечатление. Запознах се с директора на WMO (Световната метеорологична организация), с Кристиана Фигурес - един от шефовете на междуправителствения панел за промяната на климата към ООН. Взех интервю в студиото на Би Би Си с д-р Радженда Пачауари, който получи Нобелова награда с Ал Гор. В студиото на NBC снимахме две прогнози за времето на български. Едната показваше какво ще се случи с валежите и температурите, ако човечеството продължи да излъчва емисии на въглероден диоксид, и обратното.
- Това ли бяха най-емоционалните ти моменти?
- О, такива имаше безброй! Специално за представящите времето ни бяха организирали среща с хора от Белия дом, сред които имаше бивш астронавт, който ни разказа как се виждат промените в климата от Космоса. И тези хора да ти кажат „Грейт джоб!“ (страхотно си се справила), е голяма емоция. И наистина от всички водещи на времето само аз бях направила 15-минутен филм. Там излъчиха само 5 минути от него със субтитри на английски. Усещането е грандиозно. Страшна емоция! А и „Клаймът марч“ - добро настроение, хора, надошли с дечицата си, с карнавални костюми, с плакати с послания, с музикални инструменти. В един момент всички крещяха, а в другия казаха: „А сега - тишина!“ Настръхнах! 400 хиляди души, които мълчат с вдигнати ръце за климата.
- Не може само да си работила. Не пофлиртува ли с някой красив американец?
- Въобще не съм имала време за флиртове - изпращах материали от ООН за централната емисия на Нова, правих интервю с президента Плевнелиев, а бях зависима от камерата на ООН, която ми предоставяха за определено време. Въпреки че имаше много интересни и красиви мъже. А и там за първи път се почувствах наистина привлекателна. Много ме заглеждаха.
- Само приятни емоции и никакъв екшън?
- А, имаше! Росен Плевнелиев бе много отзивчив, но по време на уговорената ни среща камерата на ООН, която ни предоставяха, не ми беше на разположение, защото белгийската водеща на времето излъчваше на живо за нейните централни новини. А аз трябва да го запиша за нашите?! Китайският водещ на времето беше дошъл със собствена камера и взех интервю с Плевнелиев с китайска операторка. Те пък ме помолиха да съдействам президентът да даде интервю и за тях. Той не отказа и всички бяха много щастливи. Спаси ме братският китайски народ.
- Говориш за екология, а как възпитаваш дъщеря си Йоана да пази природата?
- По-скоро мога да ти кажа как превъзпитавам мъжа си Иво. Той живее малко нашироко и не се замисля. Кранчето доста често е пуснато, докато се бръсне, или го оставя на макс и излиза от банята за малко. Лампите светят навсякъде. Първият ми разговор беше с него. Казах му, че хаби природни ресурси.
- Повлия ли му?
- Не на 100 процента, но ефект има донякъде. Процесът е труден, но един от аргументите ми е, че можеш и много да спестиш от сметките в домакинството от такива простички неща. Елементарно е, но много хора не знаят, че не трябва да проветряват с открехнат прозорец. Достатъчно е да го отворят изцяло за кратко и да го затворят. Санирането на жилищата също пести енергия. Малките стъпки във всекидневието не водят до дискомфорт, а помагат на природата.
- Говориш с много жар.
-  Сигурно съм „наследствено обременена“, защото майка ми повече от 30 години работи в районна инспекция за опазване на околната среда и от малка съм закърмена със загриженост за природата. Хората не се замислят, че когато изхвърлят някакъв отпадък, са необходими години, за да се разгради. Окей, няма да се случи в наше време, но ще засегне нашите деца.
- Имаш ли впечатление, че все пак се замислят по-често?
- Да, особено след наводненията и катаклизмите в България. Дори такива, които не са чели нищо по темата, са на мнение, че природата си отмъщава и че ние саморазрушаваме средата си. Вероятно много от факторите са природни и ние не можем да им повлияем, но съществува и човешкият фактор. Затова много чета - на български и на английски, и ми е много интересно. Направо съм полудяла на тази тема.
В последно време много зачестиха т.нар. екстремни събития във времето - зими без сняг, влажни и мрачни лета. Колкото и да не си учен, ти прави впечатление, че нещо не е наред. Първите думи на Леонардо ди Каприо бяха: „Заставам пред вас не като експерт, а като загрижен гражданин.“ Аз също.

  

„Сарона”, или мястото в Тел Авив, където бъдещето целува миналото
Текст и снимки Магдалена Гигова

В центъра на Тел Авив е достатъчно да пресечете многолентов булевард, за да се върнете 150 години назад. Къщи като от старовремско германско село се гушат в подножието на небостъргачи в квартала „Сарона”, който е доста по-възрастен от самата столица на Израел. Порутените доскоро домове на немските заселници – тамплерите, днес са скъпи бутици, очарователни ресторантчета, картинни галерии, потънали в зеленина. Те се оглеждат в кокетни езерца с водни лилии.  Не само в почивните дни, ами всяка вечер тук е невъзможно да се намери място. Дори при неотдавнашните бомбардировки, хората не преставаха да идват за чаша с приятели или семейна вечеря и само най-предпазливите си запазваха маса в подземните зали, разположени в бившата винарска изба. А през деня майки с колички и ситни хлапета търсят прохлада и забава в детските площадки, заобиколени от дървета и водоскоци.

До тази идилия, обаче не се стига лесно

Тъй като е в самото сърце на Тел Авив – между „Азриели” и „Дизенхоф”, апетитите кварталът да бъде сринат и на негово място да се издигнат бизнес сгради са доста настървени. Още повече, че срещу него е Министерството на отбраната и други важни административни централи. Официалната причина е, че улицата пред „Сарона” е тясна за бесния тел-авивски трафик и се получават нервни задръствания. В суматохата от обсъждания как да се реши проблемът от 90 сгради оцеляват само 56, а доста от кипарисите, с които някогашните пионери-христиани на Обетованата земя са облагородявали поселището са изсечени. Жителите на Тел Авив, обаче негодуват как историята им се руши под напора на фадромите. Тогава се ражда скъпоструващата, но спасителна идея как хем булевардът да бъде разширен с шест платна, хем  къщите да бъдат съхранени. Сградите се подкопават, заедно с основите и на специални платформи върху релси се придвижват 200 метра по-навътре. Следват реставрация и превръщането на квартала в най-модерното място за развлечение. Между другото по същия начин (без пренасянето) е преобразено старото пристанище. Там бившите складове са превърнати в наниз от клубове, ресторанти и сцени под открито небе, където забавлението продължава до зори, разхлаждано от морски я бриз.
Но да се върнем към „Сарона”. 

Селището е основано на 18 октомври 1871 г. 

край река Аялон, която по онова време е доста пълноводна и през зимата излиза от бреговете си. Затова тамплерите построяват къщите си на хълм, откъдето успяват да виджат морето. Германските заселници идват в днешен Израел, за да развиват планово селско стопанство. Те наемат архитект Теодор Зандел, който проектира градчето във формата на кръст. За първи път на територията на Палестина те отделят специално внимание на озеленяването – край обществените сгради засаждат средиземноморски борове, по пешеходните алеи – палми, а границите на селището са очертани с кипариси. 400-те немски земеделци отглеждали цитрусови плодове, зеленчуци, произвеждали млечни и месни продукти, вино. През 1904 г. те изкопават кладенец дълбок 52 метра, чрез  който с помощта на газова помпа снабдяват цяла „Сарона” по първия в Палестина водопровод.  През мазето на един от клубовете се стига по таен тунел до кладенеца, който днес е превърнат в туристическа атракция.  Посетителите на модерния квартал  могат да видят и все още действаща хидравлична преса, пренесена през 20-те години на ХХ век от Германия.  През 1898 г. арх. Зандел построява подземна винена изба по последна дума на техниката, тя помогнала на тамплерите да увеличат производството на вино до 400 000 литра вино годишно, т.е. повече от половин милион стандартни бутилки по 0,75 литра. Изнасяли напитката главно за Германия. По-късно дори построили писта, откъдето да излитат и кацат транспортните самолети.
Навремето около „Сарона” е имало само обработваема земя, граничеща с три арабски селца на север – Сумейл, Джемусин ал Ареб и Шейх Мунис, чиито жители в началото на ХХ век общо едва надхвърляли 1000 души и си живеели сравнително мирно с германците.
В наши дни реставрираните им къщи

съжителстват с 18 небостъргача в центъра

на Тел Авив. А служителите от офисите не пропускат да отскочат за тържественото откриване на триетажния магазин на Tommy Hilfiger в присъствието на собственика на марката. До него вече се е настанил и първия бутик на Fred Perry, последван от G-STAR RAW, накитите на Adina Plastelina, клон на берлинския Liebeskind ... Любопитното е, че преди да се появи  „Сарона” представителните дюкяни на известните марки предпочитали моловете. Няколко галерии за приложно и изобразително изкуство също са предпочели естествения декор на старите тамплерски къщи за експонатите си.  Почитателите на хапването и пийването могат да избират между типични еврейски гозби и класическа европейска кухня или да си купят от някое заведение готова кошница за пикник, за да поседнат на зелената трева или на някоя от специално аранжираните масички със семейството си.

Докато четете тези редове може би в „Сарона” откриват поредната реставрирана къща, възродена за нов живот, съчетала почитта към старото с ентусиазма на новото.

„Шепот от стари дантели”

 

В книгата си Магдалена Гигова „Шепот от стари дантели” е събрала любовните истории на онези българи, които знаем от строгите портрети в учебниците по литература и история, от вехтите театрални програми, или сме чували градски легенди за похождения им между създаването на нова политическа интрига или картина. Авторката нарича разказите си „Пачуърк от чувства”,  защото ги е снаждали от късчета любов, описани в спомени, интервюта, статии, мемоари, книги и прашни клюки.

От тях става ясно, че дядо Петко Славейков е водел двойнствен живот. Имал е жена с осем деца в Трявна, но любовта на живота му била племенницата на Раковски – Катерина, с която живеел като със съпруга в Цариград.  Банкерът Атанас Бурпов пък зарязва пред олтара любимата си, напуска поста си заместник-председател на Народното събрание, за да се бие в Блаканската война и след това се жени. Съпругата на Богдан Филов пък извикала в Народния съд „Разстреляйте ме заедно с него!”. Художникът Никола Танев не можел да рисува, ако няма в леглото си две жени и съпругата му Миша сама му намирала „музи”.  Изпълнителката на „Аз живея за любов, но съм тъй усамотена” се омъжва първо за създателя на оперетата у нас Ангел Сладкаров, после за испанския граф де Наваро, а накрая за американски милионер и управлява 100 млн. долара до кончината си през април  2014 г. Българката Ива Ваня е най-известната актриса от нямото кино на предвоенна Германия. Отклонява ухажванията на Гьобелс, но се влюбва в композитора на Лили Марлен, става Мис Берлин и е олимпийска шампионка по конен спорт. След войната се специализира в писане на сценарии за телевизионни сериали. Яворов никога не пожелава Мина като жена, а се влюбва в Лора чак след смъртта й. А Петко Каравелов чака първата си брачна нощ цял месец. Проф. Илия Петров и Емилиан Станев се събират на чаша вино и решават, че една жена не може да им развали дружбата. Така съпругата на художника се омъжва за писателя и двамата продължават да пият заедно.

Оказва се, че нито нравите преди столетие не са били толкова патриархални, колкото ни се струва, нито съвременността е променила дълбочината на чувствата. „Любовта е като гъбите - човек разбира дали е добра или лоша, когато е вече късно”, казва френският писател Тристан Бернар. Същото е и с книгите, посветени на любовта. „Шепот от стари дантели” си струва да се опита. Дори само заради сладостния вкус на отминала любов.

Книгата е издадена с помощта на фондация „Българска памет”, а предговорът е от Светлана Тилкова-Алена.

 

Швейцария - шоколад, абсент и шунка в асфалт

Магдалена Гигова

Няма по-прашасало клише от „Швейцария е страна на банките, часовниците и шоколада“. Туристическата индустрия там е в състояние да превърне не само клишето, ами и дори обикновен завой на пътя в атракция. Че и да го продаде!

През декември 2008 г. в планинския курорт Ароса създават проекта “Завой”. Гениалното хрумване използва, че на легендарния за швейцарците път между транспортния възел Хур и малкото градче има точно 361 завоя. И те са обявени за продан! Още по-куриозно е, че всички извивки вече са похарчени. А цените са по 2500 швейцарски франка за завои с номера от 1 до 300 и по 5000 за останалите. Пазаруването става с едно кликване на мишката. И с кредитна карта, разбира се. Кампанията е ескалирала до рекламна истерия - дори върху пликчетата за закуски пише “Енергия за оставащите ви 361 завоя”.

Хур е на 593 метра над морското равнище, а Ароса - на 1775, пътят се вие като влакче на ужасите в Дисниленд. Но когато станеш горд собственик на завой по трасето, това далеч не означава, че можеш да го оградиш с бодлива тел, да ковнеш табела “Частен имот” и да вземаш такса за преминаване. Просто получаваш сертификат за притежание и можеш да сложиш фирменото си лого и кратко описание на дейността си. Но не на билборд, а в сайта www.kurvensicher.ch. Толкоз!

Е, как тогава да се чудим, че швейцарците не само са реабилитирали абсета, ами залагат на лошата му репутация в миналото, за да ловят туристи.

Завръщането на Зелената фея

Нароченият за зла глътка абсент в последно време преживява ренесанс. При това - в родната си Швейцария, където бива забранен през 1903 г. Тогава местен фермер, известен като Абсентовия убиец, застрелва бременната си съпруга и дъщеря си. Още преди да са го осъдили на смърт, любимото му зелено питие е осъдено на вековно забвение.

“Реабилитират” го чак през 1999 г. във Франция, след подробни изследвания дали основната му съставка - белият пелин (thujone - туйон), наистина има толкова пагубно влияние върху психиката. Парламентът на Швейцария пък сваля забраната през 2004 г. Най-известният потребител на Зелената фея, както наричат поетично абсента, е Ван Гог. Който положил ухото си пред олтара на дрогиращото питие. Но на зловещото питие са наблягали още Рембо и Верлен, а и Моне и Пикасо са рисували пиячи на абсент.

Френските учени установили, че дори при старинните методи за обработка на туйона той не е зловещият дявол, който кара хората да полудяват. И по токсичност се равнява на пастиса.

Баща на абсента е френският доктор Пиер Ординер, но той е забъркал коктейла от бял пелин, зелен анасон, копър, исоп и други планински билки в Швейцария с идеята да създаде лекарство пенкилер - да цери епилепсия, камъни в бъбреците, главоболие и дори глисти. Чуждестранният легион в Алжир го използва при треска. В раницата на всеки войник имало бутилчица за спешни нужди. А когато се върнали в родината, войниците си го пийвали като аперитив.

Абсентът е местна знаменитост в Швейцария, но придобива световна известност покрай артистичната бохема в Париж през бел епок в началото на 20-и век. Халюцинациите от туйона, който има въздействие подобно на марихуаната, са така поетично възпети, че как да не опиташ.

Днес в малкото градче Мотие на двайсетина километра от Нюшател нагоре в планината няма къща, в която да не се произвежда абсент. И май това никога не е спирало. Нелегално, разбира се. А Франсоа Безансон дори е превърнал дома си в частен музей на любимата напитка. Старинната ферма “Пер Франсоа” и преди век е била дестиларна. След забраната на Зелената фея фамилията се ориентирала към търговията с минерална вода.

Мосю Безансон, макар да се кълне, че през целия си живот е правил само малки количества за лично ползване, определено прилича на човек, който си носи работата вкъщи. С румените си бузи и вечна усмивка той спокойно може да изиграе дядо Коледа без грим. Рекламни плакати на различни видове абсент от края на 19-и и началото на 20-и век, старинни маси и столове като от кафене в Латинския квартал, десетки съоръжения за дестилиране - от портативна кана, която става и за поставяне върху печка, до специално поръчан меден казан. От чучура на един църцори 70-градусов абсент първак. В древна глинена саксия е избуял “палавият” бял пелин.

Стотици етикети на бутилки, пощенски картички, картини, запушалки, пепелници и ковьорчета с един и същ “зеленикаво-анасонен” сюжет изпълват няколкото зали на старата дестиларна. И огромна сметководна книга от 1888 г., водена с грижлив писарски почерк. От нея става ясно, че старият собственик на дестиралната е продавал бутилки за повече от 150 000 франка. Сума космическа за времето си. Между другото, подобна книга се води и сега, но дали заради данъчните, или наистина производството е “бутиково”, но в нея се вписват едва 10 000 бутилки годишно.

Най-ценна за собственика е съвършено запазена чаша за абсент от края на 18-и век. Той внимателно я изважда от витрината, за да покаже класическия ритуал.

Чашата само привидно прилича на стакан за поднасяне на сладолед. В дъното на конуса има кръгличко “тумбаче” за около 20 грама абсент. Върху чашата се поставя филигранна

лъжичка с дупчици, а на нея - бучка захар. От съд, подобен на самовар, се пуска тъъъничка струйка студена вода, докато се стопи захарта. Най-често съотношението вода - алкохол е 3:1 или 5:1, защото градусите на абсента са сериозни - между 50 и 80. Веселият собственик на музея разполага с несметно количество сребърни лъжици в най-разнообразни форми, купувани в продължение на десетилетия по битпазари из цялата област Нюшател.

Оказва се, че има класически и “балкантуристки” номер за поднасяне на абсента. В Австро-Унгарската империя бил популярен като “бохемски”. (Пригоден за чешката вариация на питието). Франсоа Безансон не го тачи. Това обаче не му пречи да обясни, че в този случай абсентът се налива през захарта (или тя се топва в него), след което бучката се запалва. Оставя се леко карамелизирана да капе в питието, след това се долива вода, но само в съотношение 1:1.

Посещението в музея “Пер Франсоа” завършва с дегустация на лично сътворен абсент. Ако не с гореспоменатите рецепти, поне с няколко капки в поднесеното кафе.

Селцето Мотие, в което живеят едва 600 души, има не един, ами цели два музея на абсента. И ако в „Пер Франсоа” времето е спряло, новият „Мезон д’абсент” набляга на интерактивното въздействие с помощта на високи технологии. Дегустирането на десетките видове абсент обаче си остава същото. Различното е българската връзка - гид в музея е испанката Монсерат Касамаков, омъжена за нашенски инженер, от когото е прихванала десетина ключови думи. Една от които е „наздраве“, разбира се.

Висша мода в кафявото изкушение

Нова кройка всяка година! Различна колекция за всеки сезон. Неее! Изобщо не става дума за дрехи, а за... шоколад. Историята на линиите „от кутюр“ започва преди 30 години в селцето Noiraigue с 6 кг шоколад. Днес в работилницата „Жако” произвеждат 32 тона. И всяко блокче е бутиково. Часовниците „Пиаже” и „Брайтлинг” поръчват тук специални бонбони, които да подхождат на новите им модели. Правителството на Швейцария изпраща подбрани от сомелиери вина, към които майсторът шоколадиер да създаде пралини. Опаковани като скъпи бижута, те заминават към дипломатическите мисии. Посланиците на Швейцария ги поднесят по Коледа на държавни глави като елегантен подарък.

Всичко това изисква необикновено умение, добавено към „ексклузивни” продукти. Какаото за шоколада расте във Венецуела и Мадагаскар на 15 градуса над и под екватора. Растенията се отглеждат в сянката на големи дървета, защото пряката светлина понижава качеството на ценните зърна. Те ферментират в пелена от бананови листа, след което 5 дни съхнат на слънце, вместо да се пекат. Добрият шоколадиер различава повече от 600 аромата и използва всичките 20 рецептора в устата си.

В „Жако” майсторът напасва букета на виното към този на шоколада и използва екзотични подправки като пипер от Тасмания, зрънца от хималайска сол и дори... листенца от рози и хризантеми. Есенната колекция на работилницата използва възродения обсент като една от съставките. За зимната - все още размишляват.

Обяд в 100-годишна мина

Шунка, печена в асфалт? Звучи отблъскващо, но е невероятно вкусно, защото мръвката става сочна и дъхава, повита в пелена от восъчна хартия и пашкул от черната субстанция. Специалитетът се сервира в асфалтовата мина „Ла Преста” във Вал де Траверс. Естествено, и един километър от подземните галерии е превърнат в туристическа атракция, макар тунелите за времето от 1711 до 1986 г., когато мината е закрита, да се гънат на повече от 100 км под земята. С продукцията „Ла Преста” са застлани улиците в центъра на Париж по времето, когато прочутият архитект Осман е оформял облика на днешния център. С безценния швейцарски асфалт е застлан и мостът „Голдън гейт” при създаването си. След като посетителят почувства странната тръпка на броденето из галериите, нагизден с каска и светлоотразително яке, и се запознае с трудното добиване на ценната настилка, туристът сяда да се подкрепи с „минния” специалитет - шунка, печена в асфалт, и сладолед нуга с абсент, полети обилно с местното вино „Шасла”.

Направи ми... часовник!

В страната на часовниците почти всяка паланка има собствен музей на тиктакащите механизми. Да не говорим за големите марки, които се гордеят с отделни експозиции. Но в долината Жу от векове изработват най-прецизните части за сложните им машини. Всичко започнало през дългите зимни месеци, когато селяните можели само да гледат как пада снегът навън. За да не скучаят, изпратили няколко младежи да се учат на часовникарство, та после да споделят занаята с другите. С част от парите от реколтата купували части и до пролетта сглобявали механизми, които продавали. После започнали да работят по малко и през лятото, но само до три следобед, защото после трябвало да доят кравите. И въпреки това сътворили почти всичко революционно в областта на часовникарството.

Наследник на тези майстори днес е единственият независим часовникар в света Филип Дюфур. За 12 години той е изработил 200 уникални екземпляра, всеки от които е продаден за 100 000 долара, но вече струва много повече като колекционерски обект. Симпатичният господин с неизменната си лула и мустаци е завършил часовникарското училище в Жу и оттогава е влюбен във всяка бурмичка и зъбчато колелце, които изработва на ръка. Мнозина мечтаят за произведение на Филип Дюфур, но малцина могат да си го позволят и имат търпението да го изчакат - предимно японски ценители.

Поредица на Преса - Великите български любови

Наш художник краде сърцето на индийска принцеса

Борис Георгиев е приятел с Махатма Ганди и Алберт Айнщайн, Амрит Каур е първата жена, шеф на Световната здравна организация

Магдалена ГИГОВА

Принцеса Амрит Каур.

„Скитникът и неговата сестра“ (автопортрет на Борис Георгиев със силуета на рано починалата негова сестра Катерина),1918 г. Картината е едно от 80-те платна във фонда на Националната художественао галерия.

Художникът Борис Георгиев изживява споделена източна приказка с индийската принцеса Амрит Каур в началото на ХХ век. Тяхната любов е в разрез със строгите закони на кастовото общество, но те избират да заживеят заедно, без да се женят, защото неговото изкуство изисква свобода, както и нейните идеали. Двамата споделят идеите на Махатма Ганди за ненасилие и на Нобеловия лауреат, писателя Рабиндранат Тагор за простота в живота. И то по време, когато се е смятало за революция представител на върховната прослойка да завърже сам обувките си, а в някои части на Индия жените били поставяни зад завеса (пурда) като по-нисши същества.

Борис Георгиев учи при Николай Рьорих в Санкт Петербург и се заразява от неговия мистицизъм. После продължава образованието си в Мюнхен. През ваканциите изминава пеш разстоянието от Бавария до Неапол, защото средствата му са оскъдни. Вдъхновен от идеята да научи колкото може повече за света и да го нарисува, той пропътува предимно пешком почти цяла Европа - от Норвегия до Испания, през Франция до Италия и Швейцария. Нощува в плевни и при състрадателни хора, на които се отплаща с труд или рисунка. Налага му се да работи като дърводелец и автомонтьор, дори като акордьор на пиана - само колкото да припечели за насъщния и за придвижването до следващата държава. Говори 12 езика и няма проблем да се разбере с всекиго. Големите градове са прекалено шумни и суетни за деликатния творец. Той предпочита усамотението на планините, където рисува по любимите си теми - пробуждането на човечеството към същността, космичното и природата, добротата, духовното.
Макар и далеч от България, Борис Георгиев е добре познат на интелектуалците в родината си. Поетът Теодор Траянов му посвещава цикъла със стихове „Пролетни напеви“, Людмил Стоянов написва възторжена студия за художника. Негови приятели са Панчо Владигеров и Владимир Димитров-Майстора. А както пише Калин Николов, много българи, след като посетят изложбите му, поставят репродукции на платната му до иконостасите в домовете си.

През 1931 г. Борис Георгиев тръгва от Триест с кораб за Индия. На палубата се запознава с Махатма Ганди и жена му Кастурба, които се връщат от политическа конференция в Лондон. Те го убеждават, че талантът му може да помогне за възраждането на родината им. За петте години в тази страна художникът изминава хиляди километри от Каморин до Тибет през Бомбай, Калкута, Бенарес, Елора, Делхи, Агра чак до остров Цейлон (Шри Ланка). Среща покъртителна бедност и невероятни философски прозрения. След време в лекциите си с удивление говори за йоги, прекарващи години, увиснали надолу с главата от някое дърво. Но цялото това духовно и физичесто пътешествие е само подготовка за голямата любов, която ще го връхлети, благодарение на Нобеловия лауреат Рабиндранат Тагор и племенника му Абаниндранахт Тагор, които го канят за преподавател в школата им до Калкута. В наследствените си земи те създават подобие на академията на Платон. С протекцията на Тагор през 1932 г. Георгиев е приет в двореца в Симла - лятната резиденция на вицекраля, където му прави портрет в цял ръст. След това рисува съпругата му принцеса Амрит Каур Синг. Тя е изящна, неземно красива и екзотична, а художникът - обвеян от славата на странстващ артист и философ. Да се влюбят е неизбежно. Двамата изповядват едни и същи идеи за духовна чистота и красота. Въпреки че изповядването на християнската религия превръща аристократичното й семейство в „по-втора ръка“ благородници, принцесата е ухажвана от короновани особи заради завладяващата си красота и интелект. Тя обаче има очи само за Борис. Семейството й не е във възторг от връзката с „балканския плебей“, макар да отдава дължимото на неговия талант и духовните му търсения.

Художникът през 1935 г. в Индия.

Георгиев обикаля Индия с кола, в която нощува. Тя е украсена с нейния портрет. За да й е винаги пред очите, Амрит държи снимка на любимия си предното стъкло на автомобила си. Върху рисунката, която й подарява Борис, написва: „Дарение на задълбочаващата се любов към нашата сестра от нейния приятел и брат. 1934.“ Принцесата и художникът се наслаждават на любовта си в Симла, почти изолирани от околния свят заради поройните дъждове, изсипали се на 2500 метра надморска височина. Амрит и брат й придружават българина до Нагар Кулу, където е вълнуващата му среща с неговия учител Николай Рьорих. Приключението ги сближава още повече, защото влюбените изминават хиляди километри за 25 дни, като финалната част от пътя вървят пеш през чукари и ледници. „Виждам кротките и изящни сърни да минават надалеко от мен и чувам виенето на пантерите, чакалите и хиените. О, тайна на битието“, пише в дневника си Борис Георгиев.

Роднините на Амрит Каур са ужасени, че принцесата живее в разрез с всички закони с мъж от ниско потекло. Те не могат да разберат, че двамата не сключват брак, защото са убедени, че семейството ще им попречи да отстояват каузите си. Не е трудно близките на принцесата да настроят индийските големци срещу българина. Той престава да получава поръчки от махараджите, които иначе се редяли на опашка пред статива му. Но не липсата на работа разделя пътищата на влюбените. Амрит все по-активно се включва в борбата за независимост, присъединява се към Махатма Ганди. Борис озсъзнава, че в момента изкуството му не е толкова важно, колкото свободата на Индия. Той се разделя със своята принцеса с кротка мъка и неизразима печал. До края на дните си обаче двамата поддържат връзка като приятели, чиито души са слети завинаги.

През 1936 г. българският художник след дълги странствания напуска Индия, в която е оставил забележими следи. Той е рисувал портрет на Джавахарлал Неру, бъдещ премиер. Докато му гостува, се запознава с дъщеря му Индира Ганди. Той оставя у нея толкова неотразимо впечатление, че години по-късно тя с часове разказва за него при срещите си с Тодор Живков и дъщеря му Людмила.

Варненецът – гражданин на света

Борис Георгиев е роден през 1888 г. във Варна и за да подчертае това подписва, платната си Boris Georgiev di Varna. Когато си отива от живота през 1962 г., на надгробната му плоча във Флоренция по негово желание е поставен същият надпис. Макар да е обиколил целия свят - от Индия до Бразилия, художникът е забравен за дълго в родината си, въпреки че в Националната художествена галерия има 80 негови платна. През 1990 г. с решение на общинския съвет художествената галерия в родния му град започва да носи неговото име. Безспорно творецът е един от най-известните варненски художници по света. Той следва живопис в Художественото училище към Дружеството за поощряване на изкуствата в Санкт Петербург, ръководено от Николай Рьорих. През 1909 г. се мести при препоавателите Анжело Як и Петер фон Холм в Мюнхен. Най-дълго се застоява във високопланинска хижа в Италия, където създава едни от най-великолепните си шедьоври. Негова спътница в странстванията е сестра му Катерина, но тя умира на 19 г. от туберкулоза. Погребана е във Флоренция, а в платната му често присъства като ефирна сянка.

Борис Георгиев се завръща в България през 1922 г. и попива идеите на Петър Дънов. Портретът, който прави на Учителя, е един от най-хубавите в творчеството му, макар да е рисувал Махатма Ганди, Рабиндранат Тагор и Алберт Айнщайн, с когото се сприятелява в Германия през 1928 г. Гениалният физик организира изложба на българина в галерията „Шулте“ в Берлин, защото е възхитен от картините му. През 1931 г. художникът заминава за Индия, където е поканен от Рабиндранат Тагор. Там общува с Джавахарлал Неру, принцесите Нилуфар и Дуре Шевар. В Хималаите Борис Георгиев се среща отново с учителя си Рьорих и създава пейзажи, вдъхновени от мистицизма и легендите на Индия. През 1936 г. творецът за кратко работи в България, преди да замине за Бразилия, където живее четири години и творчеството му е на голяма почит, особено талантът му в портретирането. През 1956 г. Борис Георгиев се завръща в Рим и остава там до края на дните си. Носител е на Голямата награда „Короната на Италия“ за цялостното си творчество

Индийката – шеф на Световната здравна организация

Принцесата на Нилуфар - Амрит Каур, е родена на 2 февруари 1889 г. в индийския щат Утар Прадеш в семейството на раджа и рани Харнам Сингх. Тя има седем братя и сестри. Майка й изповядва презвитерианската вяра и е една от малкото индийски благороднички християнки. Амрит получава образованието си в скъпото девическо училище Шербърн и в Оксфорд, след което се връща в Индия, надъхана с идеи за равноправие на жените и независимост от британските колонизатори. Раджа Харнам Сингх е близък до много от лидерите на партията Индийски национален конгрес. Покрай него принцесата задълбочава участието си в борбата за свобода на родината си. След като през 1919 г. среща Махатма Ганди в Мумбай, тя възприема идеите му и се присъединява към движението за социални реформи. Канур основава Индийската женска конференция през 1927 г. и става неин президент през 1931 г. Присъединява се към мирния Марш на босоногите на Ганди през 1930 г., изминава с него 240 мили пеш и без обувки, а британците я вкарват в затвора. Тя живее в ашрама на Махатма в Ахмедабад на брега на река Сабармати през 1934 г. и въпреки аристократичния си произход чисти и върши черна работа наравно с останалите членове на обителта. Принцесата е и лична секретарка на Ганди в продължение на 16 години. Междувременно влиза в затвора още няколко пъти. Президент е на Общоиндийската асоциация за образование на жените. Член е на индийската делегация на конференцията на ЮНЕСКО в Лондон и Париж през 1945 и 1946 г. Бори се против браковете в невръстна възраст и задължителната завеса за изолиране на жените в някои индийски общности. Амрит Канур е първата жена с министерски пост в първия кабинет на Джавахарлал Неру, където отговаря за здравеопазването. Тя е и индийска християнка в правителството.

През 1950 г. е избрана за президент на Световната здравна организация - първата жена и първата личност от Азия избрана на този пост, както и през следващите 25 години. В продължение на четири десетилетия принцесата е председател на Индийския червен кръст. Тя провежда мащабни кампании против разпространението на туберкулозата и проказата, създава колеж за медицински сестри и до края на живота си е президент на Общоиндийския иститут за медицински науки.

 

Мисис Вселена 2014 Сабрина Пиниън специално за „Преса“

Бях жертва на насилие в детството си

Магдалена ГИГОВА

Сабрина, с какво се промени животът ви през този месец, откакто станахте Мисис Вселена, и какво още очаквате да се случи ?

• Промени се, защото съм наясно, че представлявам жени във всякакво обществено положение. Вземам много на сериозно задълженията си и възможностите, които са пред мен. Мисля за всички, с които се съревновавах и сприятелих по време на „Мисис Вселена“, и знам, че съм благословена да бъда дарена с тази чест. Наистина очаквам още много промени, защото ставам все по-заета с всеки изминал ден, тъй като работя върху платформи за осведоменост и възпитание за домашното насилие. Те трябва да получат широко разпространение, защото жените трябва да знаят как да се пазят и как да противостоят на насилниците.

Каква е благотворителната кауза, с която ще се занимавате през годината, докато носите короната и как възнамерявате да постигнете целите си?

- Както вече казах, международният форум на „Мисис Вселена“ се обединява около каузата да спре домашното насилие и аз като човек, който е оцелял, след като израства в такава обстановка, винаги съм подкрепяла и защитавала тази кауза. Работя съвместно с приют с нестопанска цел в Щатите - „Ахимса хаус“ (Ahimsa House). Точно след като се върнах, започнах кампания, наречена „Обет“, която дава възможност на мъже да дарят средства на „Ахимса хаус“, в замяна на което получават гривна, на която пише „Обет“. Също така те заявяват публично: „Давам обет да се изправя и да говоря открито срещу домашното насилие.“ След това качихме видеоклипове във Фейсбук и започнахме да рекламираме инициативата чрез местни медии, за да се разбере огромното значение на това мъже да подкрепят жени и деца, които са жертва на насилие.

- Признахте, че сте израснали в среда с насилие. Мъчително ли е да споделите?

- Положението в семейството ми беше толкова лошо, че избягах от дома си на 13. Баща ми беше алкохолик и със сестра ни ни пребиваше без повод. Но извадих късмета да имам чудесни приемни родители, които ме подтикнаха да се явявам на конкурси за красота и да стана модел. Знам, че когато разказвам на децата моята история, им внушавам, че обстоятелствата нямат значение, че те не определят съдбата им, и аз съм живото доказателство за това. Трудностите в деството ми ме направиха човека, който съм днес. Преодолях и трагедията да остана вдовица на 32 години.

- Кои са хората, на които разчитате?

- Щастлива съм, че имам толкова много хора в живота си, които са ме подкрепяли и насърчавали чрез молитва и положителни мисли. Сестра ми е огромна опора, която ме подкрепя независимо колко големи са мечтите ми. Също така моята баба беше мой огромен поддръжник и най-големият герой за мен.

- Имахте ли някакви притеснения от конкуренцията на световния конкурс в Малайзия?

- О, не! Всички дами ми липсват много. След като се прибрахме, успяхме да запазим връзката си чрез Фейсбук. Те са невероятни жени и за мен е чест да ги познавам и да представлявам общата ни кауза.

- С какво ги победихте?

- Ние всички работихме много и се подготвяхме старателно. Аз се трудих цели две години, за да постигна тази цел, след като победих на щатския конкурс в Джорджия, а после и на „Мисис Америка”. Но до известна степен чувствам, че съм се подготвяла цял живот. Вярвам силно във визуализацията и позитивния вътрешен диалог. Прекарах месеци, представяйки си се на сцената, докато ме награждават. Представях си как чувам името си. Също така на глас си повтарях: „Мога да бъда Мисис Вселена“. Ако вие не вярвате в себе си, никой не би вярвал във вас. Също вярвам, че Бог има цел и план за нас и от тези, на които им е дадено много, се изизисква много. Сега, след като станах Мисис Вселена, мисля, че Бог има дори по-големи планове за живота ми.

- Победата ви имаше ли нещо общо с индианския секси костюм, който облякохте в Куала Лумпур?

- Благодаря за комплимента, но частта с костюмите не беше оценявана, а и бях най-възрастната участничка в топ 10, така че се съмнявам това да ми е помогнало много.

- Моля ви, разкажете нещо повече за себе си!

- Родом съм от Уилмингтън, Северна Каролина, но наричам Джорджия свой дом вече повече от 20 години. Там живея със съпруга си и четирите си „бебчета“ - нашите кучета. Направих многостранна кариера като модел, танцьорка и фитнес инструктор. Като професионален модел имах уникалната възможност да живея и работя в много страни, включително в Япония, Франция, Белгия, Централна Америка и Карибите. Сега съм собственик на консултантска агенция за красота. Чрез нея работя с доста носителки на корони от конкурси. И понеже съм срещнала много от менторите си на такива надпревари, се опитвам и аз да имам принос към развитието на характера на момичетата. Истински вярвам, че конкурсите за красота са изиграли основна роля в осъществяването на мечтите ми. Титлите Мисис САЩ и Мисис Вселена 2014 са кулминацията на всички позитивни моменти и въздействия в живота ми. Ще използвам времето, в което нося короната, да споделям уменията, увереността и връзките, които имам от конкурсите, за да тласна живота и на други момичета в добра посока.

Да минавам по жизнения си път с чувство за хумор и страхопочитание, е жизненоважно за всекидневието ми. Стремя се да открия красотата на заобикалящия ме свят и да оценявам дори ирониите на съдбата. У мен има много страст и живея живота си възможно най-пълноценно.

- Но и максимално здравословно.

- Да, като сертифициран инструктор по танци и фитнес не само популяризирам здравословния начин на живот и насърчавам клиентите си да постигат баланс в живота, ами го прилагам в семейството си. Освен това съм ментор в Teach One to Lead One (програма за развитие на лидерските умения и характерите на деца и тийнейджъри). Щастлива съм да помагам на деца в риск, от които други са вдигнали ръце. Да накраш проблемни хлапета и тийнейджъри да се почувстват стойностни, е от изключително значение за благополучието и успеха им.

Първият ви съпруг умира, когато сте на 32. Как открихте любовта с мъжа си Крисчън?

• Ние сме запалени фитнес ентусиасти. Запознаха ни собствениците на фитнеса, в който и двамата тренирахме. Омъжих се за Крисчън преди пет години. Аз не мога да имам биологични деца, но двамата работим като доброволци с проблемни хлапета, като ги обучаваме чрез спорт и танци.
• Споделяте ли с тях какво ви се е случило в детството?

- Казвам им моя девиз „Не позволявай на миналото да предопределя съдбата ти“. Ранният ми живот беше една борба, но колкото и трудно да беше, не бих го променила, защото опитът ни позволява да станем това, което ни е предвидено да бъдем - силни, по-мъдри за годините си и съпричастни към нуждите на другите.

- Как ги мотивирате да вземат живота си в собствени ръце?

- Като ги уча, че са стойностни. Стойността е сила и когато дете или тийнейджър чувства, че има силата да промени бъдещето си, ти му даваш надежда, която да поддържа мечтите му.

- Опитът като професионален модел помогна ли ви да победите на „Мисис Вселена“?
- Напълно! Обичам да бъда на сцена, тъй като израснах, танцувайки и преподавайки танци. Да бъда модел, за мен винаги е било много по-лесно в сравнение с конкурсите за красота. Там е необходимо много повече от това да си просто привлекателна. Ако не си умна, няма да се задържиш за дълго в този свят.

Мисля, че светът на модата е много близко до този на индустрията с конкурси за красота. Въпреки това на подиума често не се оценява работата на манекена. Просто не мога да разбера откъде се поражда това неуважение, та това е тежък и отговорен труд. Наистина!

- Вие сте консултант при подготовката на участнички в конкурси за красота. Кои от вашите съвети ви помогнаха най-много в Малайзия?

- Ако трябва да се вглеждаме непременно в моя личен опит, аз невинаги печеля. Ако прекалено много се фокусираш върху придобиването на короната, пропускаш по-голямото преживяване. Дори и да си очевидният победител, резултатът зависи от журито, така че просто трябва да се съсредоточиш върху това да покажеш най-доброто от себе си. Останалото ще дойде само.

- Доколко политическата ситуация играе роля в предрешаването на конкурсите за красота?

- Мисля, че ние, хората, винаги имаме предпочитания. Някои съдии могат дори да презират дадена държава и това да даде отражение върху представителката й. Така че - да, и това играе роля, но със сигурност „специалното отношение“ не е насърчавано или подтиквано от който и да било организатор. Това е типично за всички сфери на живота.

- Ами парите? Хората непрекъснато говорят, че титлите се купуват от богати съпрузи.

Ако човекът може да бъде купен, няма значение какво прави, той просто е заблуден. Никога не съм чувала за някой в нашата индустрия, получил подкуп. Но пък сме свидетели, че в Холивуд и в музикалната индустрия непрекъснато се случват подобни неща.

- Къде държите короната на Мисис Вселена? Вадите ли я понякога да я подържите в ръце, ей така, без причина?

- Държа я в стъклена кутия в стаята си, за да мога да я виждам, и я вземам с мен, когато се появявам на обществени места. Понякога я вадя и си я слагам, просто защото не ми изглежда напълно реално, че наистина победих. Прекалено сюрреалистично е и съм изключително признателна на съдбата. Това винаги ще бъде най-специалната титла за мен. Огромен подарък е, че житейското пътешествие, което поех на 13-годишна възраст, приключи с толкова престижна награда.

Лексикон

Криете ли годините си?

Не, гордея се с тях - на 44 съм.

Какви са хобитата ви?

Танци, фитнес, четене и мотори. Със съпруга ми слушаме музика и прекарваме много време сред природата.

Имате ли девиз?

„Не позволявай на миналото да предопределя съдбата ти.“

Ако трябва да се опишете с две думи?

Скромна и уверена.