Поредица на Преса - Великите български любови

Наш художник краде сърцето на индийска принцеса

Борис Георгиев е приятел с Махатма Ганди и Алберт Айнщайн, Амрит Каур е първата жена, шеф на Световната здравна организация

Магдалена ГИГОВА

Принцеса Амрит Каур.

„Скитникът и неговата сестра“ (автопортрет на Борис Георгиев със силуета на рано починалата негова сестра Катерина),1918 г. Картината е едно от 80-те платна във фонда на Националната художественао галерия.

Художникът Борис Георгиев изживява споделена източна приказка с индийската принцеса Амрит Каур в началото на ХХ век. Тяхната любов е в разрез със строгите закони на кастовото общество, но те избират да заживеят заедно, без да се женят, защото неговото изкуство изисква свобода, както и нейните идеали. Двамата споделят идеите на Махатма Ганди за ненасилие и на Нобеловия лауреат, писателя Рабиндранат Тагор за простота в живота. И то по време, когато се е смятало за революция представител на върховната прослойка да завърже сам обувките си, а в някои части на Индия жените били поставяни зад завеса (пурда) като по-нисши същества.

Борис Георгиев учи при Николай Рьорих в Санкт Петербург и се заразява от неговия мистицизъм. После продължава образованието си в Мюнхен. През ваканциите изминава пеш разстоянието от Бавария до Неапол, защото средствата му са оскъдни. Вдъхновен от идеята да научи колкото може повече за света и да го нарисува, той пропътува предимно пешком почти цяла Европа - от Норвегия до Испания, през Франция до Италия и Швейцария. Нощува в плевни и при състрадателни хора, на които се отплаща с труд или рисунка. Налага му се да работи като дърводелец и автомонтьор, дори като акордьор на пиана - само колкото да припечели за насъщния и за придвижването до следващата държава. Говори 12 езика и няма проблем да се разбере с всекиго. Големите градове са прекалено шумни и суетни за деликатния творец. Той предпочита усамотението на планините, където рисува по любимите си теми - пробуждането на човечеството към същността, космичното и природата, добротата, духовното.
Макар и далеч от България, Борис Георгиев е добре познат на интелектуалците в родината си. Поетът Теодор Траянов му посвещава цикъла със стихове „Пролетни напеви“, Людмил Стоянов написва възторжена студия за художника. Негови приятели са Панчо Владигеров и Владимир Димитров-Майстора. А както пише Калин Николов, много българи, след като посетят изложбите му, поставят репродукции на платната му до иконостасите в домовете си.

През 1931 г. Борис Георгиев тръгва от Триест с кораб за Индия. На палубата се запознава с Махатма Ганди и жена му Кастурба, които се връщат от политическа конференция в Лондон. Те го убеждават, че талантът му може да помогне за възраждането на родината им. За петте години в тази страна художникът изминава хиляди километри от Каморин до Тибет през Бомбай, Калкута, Бенарес, Елора, Делхи, Агра чак до остров Цейлон (Шри Ланка). Среща покъртителна бедност и невероятни философски прозрения. След време в лекциите си с удивление говори за йоги, прекарващи години, увиснали надолу с главата от някое дърво. Но цялото това духовно и физичесто пътешествие е само подготовка за голямата любов, която ще го връхлети, благодарение на Нобеловия лауреат Рабиндранат Тагор и племенника му Абаниндранахт Тагор, които го канят за преподавател в школата им до Калкута. В наследствените си земи те създават подобие на академията на Платон. С протекцията на Тагор през 1932 г. Георгиев е приет в двореца в Симла - лятната резиденция на вицекраля, където му прави портрет в цял ръст. След това рисува съпругата му принцеса Амрит Каур Синг. Тя е изящна, неземно красива и екзотична, а художникът - обвеян от славата на странстващ артист и философ. Да се влюбят е неизбежно. Двамата изповядват едни и същи идеи за духовна чистота и красота. Въпреки че изповядването на християнската религия превръща аристократичното й семейство в „по-втора ръка“ благородници, принцесата е ухажвана от короновани особи заради завладяващата си красота и интелект. Тя обаче има очи само за Борис. Семейството й не е във възторг от връзката с „балканския плебей“, макар да отдава дължимото на неговия талант и духовните му търсения.

Художникът през 1935 г. в Индия.

Георгиев обикаля Индия с кола, в която нощува. Тя е украсена с нейния портрет. За да й е винаги пред очите, Амрит държи снимка на любимия си предното стъкло на автомобила си. Върху рисунката, която й подарява Борис, написва: „Дарение на задълбочаващата се любов към нашата сестра от нейния приятел и брат. 1934.“ Принцесата и художникът се наслаждават на любовта си в Симла, почти изолирани от околния свят заради поройните дъждове, изсипали се на 2500 метра надморска височина. Амрит и брат й придружават българина до Нагар Кулу, където е вълнуващата му среща с неговия учител Николай Рьорих. Приключението ги сближава още повече, защото влюбените изминават хиляди километри за 25 дни, като финалната част от пътя вървят пеш през чукари и ледници. „Виждам кротките и изящни сърни да минават надалеко от мен и чувам виенето на пантерите, чакалите и хиените. О, тайна на битието“, пише в дневника си Борис Георгиев.

Роднините на Амрит Каур са ужасени, че принцесата живее в разрез с всички закони с мъж от ниско потекло. Те не могат да разберат, че двамата не сключват брак, защото са убедени, че семейството ще им попречи да отстояват каузите си. Не е трудно близките на принцесата да настроят индийските големци срещу българина. Той престава да получава поръчки от махараджите, които иначе се редяли на опашка пред статива му. Но не липсата на работа разделя пътищата на влюбените. Амрит все по-активно се включва в борбата за независимост, присъединява се към Махатма Ганди. Борис озсъзнава, че в момента изкуството му не е толкова важно, колкото свободата на Индия. Той се разделя със своята принцеса с кротка мъка и неизразима печал. До края на дните си обаче двамата поддържат връзка като приятели, чиито души са слети завинаги.

През 1936 г. българският художник след дълги странствания напуска Индия, в която е оставил забележими следи. Той е рисувал портрет на Джавахарлал Неру, бъдещ премиер. Докато му гостува, се запознава с дъщеря му Индира Ганди. Той оставя у нея толкова неотразимо впечатление, че години по-късно тя с часове разказва за него при срещите си с Тодор Живков и дъщеря му Людмила.

Варненецът – гражданин на света

Борис Георгиев е роден през 1888 г. във Варна и за да подчертае това подписва, платната си Boris Georgiev di Varna. Когато си отива от живота през 1962 г., на надгробната му плоча във Флоренция по негово желание е поставен същият надпис. Макар да е обиколил целия свят - от Индия до Бразилия, художникът е забравен за дълго в родината си, въпреки че в Националната художествена галерия има 80 негови платна. През 1990 г. с решение на общинския съвет художествената галерия в родния му град започва да носи неговото име. Безспорно творецът е един от най-известните варненски художници по света. Той следва живопис в Художественото училище към Дружеството за поощряване на изкуствата в Санкт Петербург, ръководено от Николай Рьорих. През 1909 г. се мести при препоавателите Анжело Як и Петер фон Холм в Мюнхен. Най-дълго се застоява във високопланинска хижа в Италия, където създава едни от най-великолепните си шедьоври. Негова спътница в странстванията е сестра му Катерина, но тя умира на 19 г. от туберкулоза. Погребана е във Флоренция, а в платната му често присъства като ефирна сянка.

Борис Георгиев се завръща в България през 1922 г. и попива идеите на Петър Дънов. Портретът, който прави на Учителя, е един от най-хубавите в творчеството му, макар да е рисувал Махатма Ганди, Рабиндранат Тагор и Алберт Айнщайн, с когото се сприятелява в Германия през 1928 г. Гениалният физик организира изложба на българина в галерията „Шулте“ в Берлин, защото е възхитен от картините му. През 1931 г. художникът заминава за Индия, където е поканен от Рабиндранат Тагор. Там общува с Джавахарлал Неру, принцесите Нилуфар и Дуре Шевар. В Хималаите Борис Георгиев се среща отново с учителя си Рьорих и създава пейзажи, вдъхновени от мистицизма и легендите на Индия. През 1936 г. творецът за кратко работи в България, преди да замине за Бразилия, където живее четири години и творчеството му е на голяма почит, особено талантът му в портретирането. През 1956 г. Борис Георгиев се завръща в Рим и остава там до края на дните си. Носител е на Голямата награда „Короната на Италия“ за цялостното си творчество

Индийката – шеф на Световната здравна организация

Принцесата на Нилуфар - Амрит Каур, е родена на 2 февруари 1889 г. в индийския щат Утар Прадеш в семейството на раджа и рани Харнам Сингх. Тя има седем братя и сестри. Майка й изповядва презвитерианската вяра и е една от малкото индийски благороднички християнки. Амрит получава образованието си в скъпото девическо училище Шербърн и в Оксфорд, след което се връща в Индия, надъхана с идеи за равноправие на жените и независимост от британските колонизатори. Раджа Харнам Сингх е близък до много от лидерите на партията Индийски национален конгрес. Покрай него принцесата задълбочава участието си в борбата за свобода на родината си. След като през 1919 г. среща Махатма Ганди в Мумбай, тя възприема идеите му и се присъединява към движението за социални реформи. Канур основава Индийската женска конференция през 1927 г. и става неин президент през 1931 г. Присъединява се към мирния Марш на босоногите на Ганди през 1930 г., изминава с него 240 мили пеш и без обувки, а британците я вкарват в затвора. Тя живее в ашрама на Махатма в Ахмедабад на брега на река Сабармати през 1934 г. и въпреки аристократичния си произход чисти и върши черна работа наравно с останалите членове на обителта. Принцесата е и лична секретарка на Ганди в продължение на 16 години. Междувременно влиза в затвора още няколко пъти. Президент е на Общоиндийската асоциация за образование на жените. Член е на индийската делегация на конференцията на ЮНЕСКО в Лондон и Париж през 1945 и 1946 г. Бори се против браковете в невръстна възраст и задължителната завеса за изолиране на жените в някои индийски общности. Амрит Канур е първата жена с министерски пост в първия кабинет на Джавахарлал Неру, където отговаря за здравеопазването. Тя е и индийска християнка в правителството.

През 1950 г. е избрана за президент на Световната здравна организация - първата жена и първата личност от Азия избрана на този пост, както и през следващите 25 години. В продължение на четири десетилетия принцесата е председател на Индийския червен кръст. Тя провежда мащабни кампании против разпространението на туберкулозата и проказата, създава колеж за медицински сестри и до края на живота си е президент на Общоиндийския иститут за медицински науки.