Скулптурите на Антон Урдажиев радват гостите на хотел АРТЕ

Истински зоопарк от метал краси фоайето на петзвездния комплекс

Разположен в подножието на Родопа планина, в район с чист въздух и висока йонизация, Arte Spa&Park Hotel във Велинград впечатлява отдалече със своя алпийски стил. Отскоро многобройните му гости го припознават и като своята арт дестинация. След изложбата на художника Васил Тенев, в момента в спа комплекса са изложени атрактивните скулптури на Антон Урдажиев.

Младият художник е завършил Художествената гимназия в Пловдив и Художествената академия в София – специалност „Металопластика“. През повечето време той създава своите творби в родопското село Елховец край Рудозем, където се зарежда енергийно и има истинската свобода да твори.

Сред интериора на АРТЕ правят впечатление внушителни метални пластики на пчела,бухал, хамелеон и сфера с часовник. Те са изработени от стотица парчета арматура и дърво. Всеки един елемент е огъван и заваряван поотделно. Скулптурите са високи над 2 метра, а всяка една от тях тежи около 250 кг.  Антон Урдажиев споделя, че за изработката на една подобна пластика е необходимо около месец и половина.

„Всичките ми екстериорни пластики са вдъхновени от природата. Желанието ми е градовете и селата да се украсяват по този начин, така че да има неща, които да радват хората. Да има повече неща, които да предизвикват добри емоции с естетика“, споделя 31-годишният художник.

Пластиките на Антон Урдажиев могат да бъдат видяни или закупени в хотел ARTE във Велинград до 1 юнит.г.

ОЩЕ ЗА ARTE SPA&PARK HOTEL:

Разположен в подножието на гората сред дивна гледка и уникална природа, в район с чист въздух и висока йонизация, Arte Spa&Park Hotel във Велинград първо ще Ви грабне със своя кокетен алпийски стил и архитектурна елегантност. Миг след това ще усетите тишината и спокойствието, които пленяват сетивата, за да се потопите в незабравимо преживяване сред комфорт и лукс за събуждане на жизнените сили и усещане за лекота. Със своите 126 стаи и апартаменти Arte Spa&Park Hotel предлага разнообразни възможности за настаняване, които да отговорят най-добре на желанията за комфортна и пълноценна почивка. Заведенията в ArteSpa&ParkHotel пленяват с неповторима атмосфера, разнообразие от напитки и добра храна. Безброй вкусови изненади и предизвикателства ще пробудят любопитството и в най-изтънчените ценители на кулинарото изкуство. Спа центърът на хотела разполага с вътрешна и външна зона и територия от 1500кв.м. Dzen Spa предлага невероятно разнообразие от процедури, с които да се погрижите, както за красотата, така и за здравето си.

Поредица на Преса - Великите български любови

Наш художник краде сърцето на индийска принцеса

Борис Георгиев е приятел с Махатма Ганди и Алберт Айнщайн, Амрит Каур е първата жена, шеф на Световната здравна организация

Магдалена ГИГОВА

Принцеса Амрит Каур.

„Скитникът и неговата сестра“ (автопортрет на Борис Георгиев със силуета на рано починалата негова сестра Катерина),1918 г. Картината е едно от 80-те платна във фонда на Националната художественао галерия.

Художникът Борис Георгиев изживява споделена източна приказка с индийската принцеса Амрит Каур в началото на ХХ век. Тяхната любов е в разрез със строгите закони на кастовото общество, но те избират да заживеят заедно, без да се женят, защото неговото изкуство изисква свобода, както и нейните идеали. Двамата споделят идеите на Махатма Ганди за ненасилие и на Нобеловия лауреат, писателя Рабиндранат Тагор за простота в живота. И то по време, когато се е смятало за революция представител на върховната прослойка да завърже сам обувките си, а в някои части на Индия жените били поставяни зад завеса (пурда) като по-нисши същества.

Борис Георгиев учи при Николай Рьорих в Санкт Петербург и се заразява от неговия мистицизъм. После продължава образованието си в Мюнхен. През ваканциите изминава пеш разстоянието от Бавария до Неапол, защото средствата му са оскъдни. Вдъхновен от идеята да научи колкото може повече за света и да го нарисува, той пропътува предимно пешком почти цяла Европа - от Норвегия до Испания, през Франция до Италия и Швейцария. Нощува в плевни и при състрадателни хора, на които се отплаща с труд или рисунка. Налага му се да работи като дърводелец и автомонтьор, дори като акордьор на пиана - само колкото да припечели за насъщния и за придвижването до следващата държава. Говори 12 езика и няма проблем да се разбере с всекиго. Големите градове са прекалено шумни и суетни за деликатния творец. Той предпочита усамотението на планините, където рисува по любимите си теми - пробуждането на човечеството към същността, космичното и природата, добротата, духовното.
Макар и далеч от България, Борис Георгиев е добре познат на интелектуалците в родината си. Поетът Теодор Траянов му посвещава цикъла със стихове „Пролетни напеви“, Людмил Стоянов написва възторжена студия за художника. Негови приятели са Панчо Владигеров и Владимир Димитров-Майстора. А както пише Калин Николов, много българи, след като посетят изложбите му, поставят репродукции на платната му до иконостасите в домовете си.

През 1931 г. Борис Георгиев тръгва от Триест с кораб за Индия. На палубата се запознава с Махатма Ганди и жена му Кастурба, които се връщат от политическа конференция в Лондон. Те го убеждават, че талантът му може да помогне за възраждането на родината им. За петте години в тази страна художникът изминава хиляди километри от Каморин до Тибет през Бомбай, Калкута, Бенарес, Елора, Делхи, Агра чак до остров Цейлон (Шри Ланка). Среща покъртителна бедност и невероятни философски прозрения. След време в лекциите си с удивление говори за йоги, прекарващи години, увиснали надолу с главата от някое дърво. Но цялото това духовно и физичесто пътешествие е само подготовка за голямата любов, която ще го връхлети, благодарение на Нобеловия лауреат Рабиндранат Тагор и племенника му Абаниндранахт Тагор, които го канят за преподавател в школата им до Калкута. В наследствените си земи те създават подобие на академията на Платон. С протекцията на Тагор през 1932 г. Георгиев е приет в двореца в Симла - лятната резиденция на вицекраля, където му прави портрет в цял ръст. След това рисува съпругата му принцеса Амрит Каур Синг. Тя е изящна, неземно красива и екзотична, а художникът - обвеян от славата на странстващ артист и философ. Да се влюбят е неизбежно. Двамата изповядват едни и същи идеи за духовна чистота и красота. Въпреки че изповядването на християнската религия превръща аристократичното й семейство в „по-втора ръка“ благородници, принцесата е ухажвана от короновани особи заради завладяващата си красота и интелект. Тя обаче има очи само за Борис. Семейството й не е във възторг от връзката с „балканския плебей“, макар да отдава дължимото на неговия талант и духовните му търсения.

Художникът през 1935 г. в Индия.

Георгиев обикаля Индия с кола, в която нощува. Тя е украсена с нейния портрет. За да й е винаги пред очите, Амрит държи снимка на любимия си предното стъкло на автомобила си. Върху рисунката, която й подарява Борис, написва: „Дарение на задълбочаващата се любов към нашата сестра от нейния приятел и брат. 1934.“ Принцесата и художникът се наслаждават на любовта си в Симла, почти изолирани от околния свят заради поройните дъждове, изсипали се на 2500 метра надморска височина. Амрит и брат й придружават българина до Нагар Кулу, където е вълнуващата му среща с неговия учител Николай Рьорих. Приключението ги сближава още повече, защото влюбените изминават хиляди километри за 25 дни, като финалната част от пътя вървят пеш през чукари и ледници. „Виждам кротките и изящни сърни да минават надалеко от мен и чувам виенето на пантерите, чакалите и хиените. О, тайна на битието“, пише в дневника си Борис Георгиев.

Роднините на Амрит Каур са ужасени, че принцесата живее в разрез с всички закони с мъж от ниско потекло. Те не могат да разберат, че двамата не сключват брак, защото са убедени, че семейството ще им попречи да отстояват каузите си. Не е трудно близките на принцесата да настроят индийските големци срещу българина. Той престава да получава поръчки от махараджите, които иначе се редяли на опашка пред статива му. Но не липсата на работа разделя пътищата на влюбените. Амрит все по-активно се включва в борбата за независимост, присъединява се към Махатма Ганди. Борис озсъзнава, че в момента изкуството му не е толкова важно, колкото свободата на Индия. Той се разделя със своята принцеса с кротка мъка и неизразима печал. До края на дните си обаче двамата поддържат връзка като приятели, чиито души са слети завинаги.

През 1936 г. българският художник след дълги странствания напуска Индия, в която е оставил забележими следи. Той е рисувал портрет на Джавахарлал Неру, бъдещ премиер. Докато му гостува, се запознава с дъщеря му Индира Ганди. Той оставя у нея толкова неотразимо впечатление, че години по-късно тя с часове разказва за него при срещите си с Тодор Живков и дъщеря му Людмила.

Варненецът – гражданин на света

Борис Георгиев е роден през 1888 г. във Варна и за да подчертае това подписва, платната си Boris Georgiev di Varna. Когато си отива от живота през 1962 г., на надгробната му плоча във Флоренция по негово желание е поставен същият надпис. Макар да е обиколил целия свят - от Индия до Бразилия, художникът е забравен за дълго в родината си, въпреки че в Националната художествена галерия има 80 негови платна. През 1990 г. с решение на общинския съвет художествената галерия в родния му град започва да носи неговото име. Безспорно творецът е един от най-известните варненски художници по света. Той следва живопис в Художественото училище към Дружеството за поощряване на изкуствата в Санкт Петербург, ръководено от Николай Рьорих. През 1909 г. се мести при препоавателите Анжело Як и Петер фон Холм в Мюнхен. Най-дълго се застоява във високопланинска хижа в Италия, където създава едни от най-великолепните си шедьоври. Негова спътница в странстванията е сестра му Катерина, но тя умира на 19 г. от туберкулоза. Погребана е във Флоренция, а в платната му често присъства като ефирна сянка.

Борис Георгиев се завръща в България през 1922 г. и попива идеите на Петър Дънов. Портретът, който прави на Учителя, е един от най-хубавите в творчеството му, макар да е рисувал Махатма Ганди, Рабиндранат Тагор и Алберт Айнщайн, с когото се сприятелява в Германия през 1928 г. Гениалният физик организира изложба на българина в галерията „Шулте“ в Берлин, защото е възхитен от картините му. През 1931 г. художникът заминава за Индия, където е поканен от Рабиндранат Тагор. Там общува с Джавахарлал Неру, принцесите Нилуфар и Дуре Шевар. В Хималаите Борис Георгиев се среща отново с учителя си Рьорих и създава пейзажи, вдъхновени от мистицизма и легендите на Индия. През 1936 г. творецът за кратко работи в България, преди да замине за Бразилия, където живее четири години и творчеството му е на голяма почит, особено талантът му в портретирането. През 1956 г. Борис Георгиев се завръща в Рим и остава там до края на дните си. Носител е на Голямата награда „Короната на Италия“ за цялостното си творчество

Индийката – шеф на Световната здравна организация

Принцесата на Нилуфар - Амрит Каур, е родена на 2 февруари 1889 г. в индийския щат Утар Прадеш в семейството на раджа и рани Харнам Сингх. Тя има седем братя и сестри. Майка й изповядва презвитерианската вяра и е една от малкото индийски благороднички християнки. Амрит получава образованието си в скъпото девическо училище Шербърн и в Оксфорд, след което се връща в Индия, надъхана с идеи за равноправие на жените и независимост от британските колонизатори. Раджа Харнам Сингх е близък до много от лидерите на партията Индийски национален конгрес. Покрай него принцесата задълбочава участието си в борбата за свобода на родината си. След като през 1919 г. среща Махатма Ганди в Мумбай, тя възприема идеите му и се присъединява към движението за социални реформи. Канур основава Индийската женска конференция през 1927 г. и става неин президент през 1931 г. Присъединява се към мирния Марш на босоногите на Ганди през 1930 г., изминава с него 240 мили пеш и без обувки, а британците я вкарват в затвора. Тя живее в ашрама на Махатма в Ахмедабад на брега на река Сабармати през 1934 г. и въпреки аристократичния си произход чисти и върши черна работа наравно с останалите членове на обителта. Принцесата е и лична секретарка на Ганди в продължение на 16 години. Междувременно влиза в затвора още няколко пъти. Президент е на Общоиндийската асоциация за образование на жените. Член е на индийската делегация на конференцията на ЮНЕСКО в Лондон и Париж през 1945 и 1946 г. Бори се против браковете в невръстна възраст и задължителната завеса за изолиране на жените в някои индийски общности. Амрит Канур е първата жена с министерски пост в първия кабинет на Джавахарлал Неру, където отговаря за здравеопазването. Тя е и индийска християнка в правителството.

През 1950 г. е избрана за президент на Световната здравна организация - първата жена и първата личност от Азия избрана на този пост, както и през следващите 25 години. В продължение на четири десетилетия принцесата е председател на Индийския червен кръст. Тя провежда мащабни кампании против разпространението на туберкулозата и проказата, създава колеж за медицински сестри и до края на живота си е президент на Общоиндийския иститут за медицински науки.

 

Художникът Никола Танев живее с две жени

Художникът Никола Танев живее с две жени

Съпругата Миша му търси музи, внучката на Стоян Заимов му ражда две деца

Магдалена ГИГОВА

Художникът с едни от най-слънчевите картини в българското изобразително изкуство Никола Танев почти през целия си живот се разкъсва между две жени. В началото това са съпругата Димитрия (Миша) и... останалите. Законната половинка не просто преглъща изневерите му. Съзнавайки, че творец без муза не може дори му сводничи с различни „вдъхновения“. Злите езици в скандализираната София през 20-те години на ХХ век твърдят, че доста често съпруга и муза се озовават в едно легло с художника. Сексуалните му митарства спират, когато съдбата го сблъсква (буквално) с 20 години по-младата Валентина Чемширова.

Какъв е житейският му път до фаталната среща на един софийски ъгъл?

Бащата на Никола Танев е свищовски родолюбец, който финансира четата на Христо Ботев. След Освобождението е разорен и приема предложението на френска графиня да вземе две от шестте му деца да учат печатарство в Париж. Така Никола Танев и брат му Методи се озовават в Ноази льо Гран в сиропиталище за деца от Балканите.
Бъдещият художник веднага привлича вниманието на собственика на полиграфическото училище с таланта си. Още преди да го приемат в Академията за декоративни изкуства печели конкурс към общината на Париж. Танев обаче се гмурва и в училището на живота. Две французойки също оценяват дарбата му -купуват му четки, запознават го с художници. Той е очарован от Латинския квартал с малките кръчмички и галерии, посещава изложбени зали и вертепи. Но двойно по-очарован е от жените и пословично влюбчив. И остава такъв през целия си живот. Общува с артистичните салони и с утайката на Париж. Другар в митарствата му е Жермен Ранго Пелуз, племенник на Клод Моне. Благодарение на него Никола учи безплатно в ателието на големия творец. Еуфорията приключва с повиквателна на наборната комисия от България през 1912 г. Но художникът вече е попил омаята на импресионистите и продължава търсенията си в изобразяването на светлината.
След Първата световна война прави над 30 самостоятелни изложби в чужбина - Инсбрук, Майнхайм, Берлин, Прага, Милано, Рим..., негови платна притежават короновани особи и аристократи, банкери и Хитлер, Мусолини и Гьоринг. Този факт, както и приятелството му с шефа на Гестапо в София д-р Делиус му създават големи грижи след 9 септември 1944 г.
Макар да е дребен и набит, зеленоокият и къдрокос Никола Танев е обожаван от жените, защото е забавен и неуморим. Любовниците му са безчет и всички - по-високи от него. Бракът му с Димитрия Георгиева-Миша едва ли може да се нарече еталон за скрепена пред Бога връзка. Където и да хойка обаче, Никола винаги се връща при нея и охотно й разказва за похожденията си с пикантни подробности. „Художникът има нужда от муза“, утешава се Миша. Тя от личен опит знае колко настоятелен и чаровен може да е мъжът й. По време на една от първите си изложби в Пловдив през 1915 г. той я зърва сред посетителите, мигновено се влюбва и я проследява до дома. Така научава, че тя е учителка и още на втората среща й предлага брак. Отначало Миша доста се дърпа, но не устоява на горещите му молби и дава съгласие да се оженят. Така започва странният им, почти 50-годишен брак. Пуританите са възмутени - тя не само подтиква мъжа си към изневери, за да рисува по-добре, ами прекарва с момичетата „менаж а троа“. На съвременен език - участва в тройки. Танев спи между поредната си любовница и съпругата. Понякога тримата са голи под един чардак, а отгоре слугинята ги полива с лейка вода. Непонятната идилия се пропуква, когато Никола Танев среща Валентина Чемширова. И двамата валсират в омагьосваща омая, при която околните нямат значение.

На едната фотография Никола Танев е с Валентина. Отдолу е написал собственоръчно: „Кривогледата от времето, когато имах връзка с нея.“На другата тя е гола и има следният текст: „Кривогледата, когато се събличаше гола в квартирата на „Л. Каравелов“.

Те са от различни светове - като възпитание, характер и обществено положение, но се привличат неудържимо. Той е на 43, с една глава по-нисък, с неугледен външен вид и вечно безпаричен. Тя е материално обезпечена,от знатен род и красива като видение.
Валя е от Варна, но гостува в София на леля си Анна Заимова. Двете са обиколили модните магазини на „Леге“ и ситнят към аперитив „Торино“. Пред Археологическия музей се сблъскват с художника. Лелята му представя племенничката си и я хвали, че е завършила с отличие девическата гимназия и вече следва в Хумболтовия университет в Берлин. Въпреки че Валентина е невероятно ефектна в снежнобялата си рокля и чадърче, Танев я поглежда небрежно. Едва по-късно ще я нарече „моето екзотично цвете“. Тримата се отбиват в „Торино“, където софийският хайлайф обсъжда наближаващия маскен бал. Валя няма костюм, а иска да блесне с нещо оригинално. Никола Танев е щастлив да услужи. Три часа след запознанството им той рисува върху бялата й рокля безброй политически карикатури, осмивайки Обществото на народите. Варненката печели първа награда за костюм на софийския бал - сервиз за хранене от розов порцелан „Розентал“ за 12 души. На следващия ден отново попада на Танев, който я кани на чай, за да я запознае със съпругата си. Оказват се съседи - те са на „Евлоги Георгиев“ и „Паренсов“,тя - на „Любен Каравелов“ и „Венелин“. Миша веднага вижда потенциала на муза у красивата, висока и усмихната девойка и непрекъснато пуска в пощенската й кутия покани за вечеря. Нарича Валентина „нашето неродено момиче“, заплашва, че ако не дойде у тях, Джупито (прякорът на Никола) ще й се разсърди. Тримата се сближават все повече. Когато семейството заминава за Италия, оставя младата студентка да пази дома им. Разбира се, че могат да й имат доверие. Чемширова е от сой - внучка е на възрожденеца Стоян Заимов и племенница на генерал Владимир Заимов. Баща й, герой от войните, оставя след кончината си къща палат в центъра на Варна и акции във Варненското параходно дружество. От малка тя е в центъра на светския живот. Шаляпин репетира на майчиното й пиано. Цар Фердинанд гостува на дядо й. Междувременно тя получава от Рим и Венеция картички с подпис „Мама и тате“ от Никола и Миша. Валя по-скоро предчувства, отколкото разбира, колко странна е тази връзка. Макар да е смутена, тя приема поканата на Миша да замине с тях за Родопите. Щом отсядат в пловдивския хотел „Молле“, съпругата на Танев обявява, че ще отскочи за ден-два при сестра си. Никола я изпраща на гарата и от там влетява право в хотелската стая на Валентина. Хвърля се върху нея и започва страстно да я целува. Тя отдавна го намира за доста по-интригуващ от казионните си ухажори, затова е замаяна, но не и изненадана.
Вече е влюбена до уши!

Странната двойка заминава на първото си „сватбено пътешествие“ в Станимака (Асеновград). На 7 юли 1933 г. край река Чая започва техният общ живот. Най-сетне двамата са сами, загърбили целия свят, отдадени един на друг. След десетина пламенни дни и нощи Миша се присъединява към тях, но се прави, че не забелявза нежните погледи, откраднатите ласки, притискането на коленете под масата. Тримата се прибират в София. Чемширова се отдръпва и страда мълчаливо. Тя отказва да лъже в очите жената на любимия си и да се преструва. Междувременно разбира, че е бременна. Изпада в ужас. Никола е на седмото небе от радост. С Миша нямат деца. Той забранява на Валя да прави аборт и обещава да напусне жена си веднага след раждането.
София е скандализирана. Затова младата жена се скрива в Шумен. Там тя очаква любимия си, за да се венчаят. Танев действително прави плах опит да разтрогне брака си, но Миша, която е негов мениджър и агент, го заплашва, че ще умре от глад, ако я зареже. Практичността надделява над любовта. Никола осъзнава, че ще тъне в мизерия. Та досега единствената му грижа е била да рисува. Как ще се грижи за семейство?! Все пак художникът настанява Валя в частна клиника. Младата майка едва не умира при раждането,но дъщеричката им се появява на бял свят през 1935 г. Кръщават я Чая - на реката, край която разцъфва любовта им. Ужасен, че е могъл да изгуби любимата си, художникът започва да води дневник за първите дни на дъщеричката си. Отново обещава да напусне жена си и отново не спазва обещанието си. Миша го нарича „предател“, а Валя - „мекотело“. В драмата се намесва и братът на Никола на страната на законната съпруга.
Чемширова търси убежище при баба си Клавдия Корсак, съпруга на Стоян Заимов. Тя й помага в грижите за бебето и държи настрани клюкарите и злобарите. Любовта сякаш е мъртва.
През 1936 г. Танев нарушава мълчанието, като предлага на любимата си да заминат заедно за Рим -второто им „сватбено пътешествие“. Идеята му е да се откъснат от Миша, той да продава картини и да споделят любовта си. Жена му го атакува с телеграми, че ще го напусне завинаги. Той тръгва за София. Валя отива при леля си Ема в Лозана. Тя я изпраща в Берлин при личния гинеколог на царица Йоана - проф. Щьокер. Там през 1937 г. се ражда Никола Танев-младши. Този път няма водене на дневник и мили рисунки на бебето. Двамата са разделени окончателно. Смазана от хорското презрение, Валентина отглежда сама двете си деца. При това - в оскъдица. Никола Танев не дава признак за живот, не плаща никаква издръжка. Самотната майка изхарчва цялото си наследство, изгубила всякаква връзка с любимия си и надеждата, че ще го види отново.

Художникът се свързва с нея през най-страшните мигове от живота си. Той е задържан от народната власт на 27 септември 1944 г. заедно с Константин Щъркелов, Александър Божинов, Александър Добринов и други художници, писатели, журналисти, музиканти. Танев нарушава мълчанието си. „Повече от мило Валентина!... Пращам рисунки за децата - и ослепявам от липсата на въздух. Кураж не ми е липсвало, но кога ще блесне правдата. Целувам децата, Танев“, праща хабер от затвора художникът на 22 март 1945 г. Двете му жени се обединяват да го измъкнат от зандана. Държат го в кучешкото помещение в двора на банкера Буров. „Майчице, умирам, много мизерия и жестоко, садистично. Как можаха това, не помислиха ли, нямат ли сърце човешко, а кому сторих зло, кому? Тука ме оставиха без слънце“ - пише Никола Танев до жена си върху калъфката на възглавницата си. Миша обикаля с прошения известни общественици. Валентина задейства връзките си с новата власт - все пак тя е племенница на разстреляния като съветски шпионин ген. Владимир Заимов.

Със задружни усилия жена и любовница
успяват да измъкнат Танев от затвора шест месеца по-късно.

За да умилостиви народната власт, през 1949 г., макар и вече 59-годишен, Никола се включва в бригадирското движение като художник на линиите Перник - Волуяк и Ловеч - Троян. Но картините му сякаш са безжизнени. Няма го онова трептене на въздуха както в карловските му пейзажи. Той дава името си на двете си деца, но остава при законната си съпруга.

Изтезанията, напрежението, гоненията му докарват инсулт и от 1949 г. Никола е прикован в инвалидна количка до края на живота си. Дясната му ръка е неподвижна, но с лявата продължава да рисува това, което вижда през прозореца на дома си - стадион „Юнак“. От този период остават само две завършени картини и доста скици. Една от последните му творби е от 1958 г. Единствено Миша се грижи за него до 1962 г., когато издъхва. Тя самата си отива през 1983 г. и завещава цялото им имущество на Националната художествена галерия.

Снимките са предоставени от колекционера Румен Манов, собственик на галерия „Нерон“.