понеделник, 28 юли 2014 г.

За списание "Тема"
Израел – врата в душата

Магдалена ГИГОВА
                                                               Изгледи от Тел Авив.
 Не е важно да ти върви на карти, а да имаш късмет на хора. Максимата важи с особена сила в Израел. Още повече, че там хазартът е забранен. В замяна на това, щом си българин, в тази държава винаги печелиш – усмивка, добро отношение, намаление в пазарлъка, благодарност. Отблясък от онази благодарност за спасенните близо 50 000 евреи, които ние, улисани в банкови и политически крамоли забравяме. Но всеки израелец помни! А д-р Милен Врабевски и фондацията му „Българска памет” са се заели с трудната задача да издирят и запишат не само историите на спасените, ами и на онези 20 000,  оцелели от Холокоста чрез транзитни визи през България, издавани от наши дипломати зад гърба на правителството. 
Потомците на тези евреи с гордост се наричат българи, макар някои от тях да не говорят езика на предците си.  Но пък с радост цитират името на Виктор Шемтов два пъти министър на здравеопазването, дългогодишен депутат в Кнесета, починал м.г на 99 години.  Гордеят се и с генерал-лейтенант Габриел Ешкенази  началник на Генералния щаб на Въоръжените сили на Израел, който навсякъде изтъква българските си корени. Почти всяка вечер на малкия екран в някой сериал или на сцената на националния театър българският евреин Алберт Коен влиза в сърцата като най-обичаният артист.
Днес разказът е за една от военните легенди на Израел и за една напълно неизвестна жена, превърнала гола скала в житница.  

Първият герой на Израел
                                                    Бен Гурион награждава Сами Рафаел.
                                           Сами Рафаел с българския орден "Свети Георги".
                                               Изглед от балкона на Сами към Тел Авив.
Полковникът от запаса Сами Рафаел е създател на парашутните войски в Израел и първият носител на орден за храброст. Колкото и да е парадоксално за евреин, баща му Леон е... активист на ВМРО. Той е вдъхнал на Сами такъв патриотизъм, че 82-годишният Рафаел, макар и с тежък паркинсон всяко лято се връща в родината, за да „се зареди с българщина”. Само по дома му в Тел Авив човек може да съди колко Израел тачи героите си – той е получил най-голямата военна награда лично от Давид бен Гурион. От терасата на Сами (с размер на среден софийски апартамент) се открива приказна гледка към града.
„Аз съм евреин, спасен от български народ, за да страдам от арабите“, шегува се  ветеранът и показва своята „Стена на славата“ - десетки снимки, ордени и на видно място българският „Свети Георги“ до израелският „За изключителна служба“.
„Бях единственият евреин парашутист в България“, продължава Сами на онзи забравен софийски български, който се лее благо и сочно - „Моят покровител подполковник Алайков беше приятел на баща ми и понякога си попийваха по нещо.  Голям човек беше, а комунистите го осъдиха на 6 г. -  имал бинокъл и пистолет. Че офицер пита ли се защо има пистолет и бинокъл?! Аз му пишех писма и му пращах по някой долар и друг, защото живееше в много голяма нищета след затвора. Сега поддържам връзка с внука му, който е лекар. Та един ден Алайков ме попита „Ти приличаш ли баща си, бабаит ли си?“. Казах му, че мечтая да стана парашутист и той ме изпрати във военното окръжие. Тогава бях 17-годишен. Командирът много ме обичаше и все се шегуваше с мен
„Другарю Сами, ако Хитлер стане от гроба,
веднага ще се върне обратно – евреин с немски парашут“. Щото тогава имахме едни стари германски парашути. След време генерал Лазаров се учуди, че съм евреин пък не ща да ходя уча. Отсякох, че искам да бъда военен и той ме прати в парашутната школа. Направи ме инструктор и ми даде една група от милосердни сестри да ги уча да скачат. За жалост от целия курс – 20 момичета, е  живо само едно. Станаха пилотки на леки самолети и умряха рано, защото ръсеха химикали над посевите без маски.
Аз бях ремсист, но гледам – почнаха да гонят завършилите царската школа. Разстреляха един, който ми беше като брат. Помощник-командирът, уж беше добър комунист, пък избяга в Белгия...  Замислих се и малко нелегално реших да замина за Израел с брат ми, Бог да го прости. Даже баща ми не знаеше. Него пък искаха да го интернират. Понеже на едно събрание в махалата някаква активистка призовала да работим за Северна Корея. Баща ми като се нервирал: „Ние тука умираме от глад, а ти мръсницо, ще ни караш да работим за Северна Корея!”.  Напечено беше през 1946 г. Тръгнах с брат ми към Дунава както си бях с военната униформа. Спря ме един офицер, ама аз му казах, че съм по служба. Платихме на лодкаря 50 000 лева и се озовахме в Румъния. Част от пътя до Букурещ минахме пеш,  за автобуса пък дадохме на  шофьора цигари. От там по еврейските канали минавахме границите почти нелегално.  Понеже говоря руски  ми дадоха бутилка уиски и 10 000 долара и поведох евреи и офицери, дезертьори от руската армия. Дадох парите на шефа на граничния пункт и се озовахме в американската зона в Германия. Там с брат ми завършихме школата на „Хагана“ (паравоенна организация, родоначалник на израелската армия – б.а.)  и станахме офицери. На 9 май 1948 г. се качихме на кораба и на 15 май – денят на обявяването на държавата Израел, пристигнахме и попаднахме на... бомбардировка. Но първият ми спомен от Обетованата земя не са бомбите, а един сладолед. Цялата група българчета слязохме от кораба и видяхме сладоледжия. Ама  никой не знае иврит, гледаме и преглъщаме. Водачът му каза „Дай 11 – за всички!“. Много вкусен беше. След четири дни с брат ми бяхме вече на фронта. 11 души със седем пушки. Командирът вика „Останалите ще си ги вземете от арабите“. Аз мисля, че се подиграва –
как български военен ще взима оръжие от противника?! 
Горе долу бях почнал да разбирам на иврит, ама повечето момчета чакаха аз да им преведа кога да залегнат.  Цялата дружина бяхме повече от 100 души, върнахме се 32.
Забеляза ме един генерал - Ласков, руски евреин. Видя, че не съм новак. Казвам му „Защо сте ме направили пехотинец, аз съм парашутист! Израел няма парашутисти“, отговори ми той. Наистина тогава младата държава имаше два самолета - „Командо“ и „Дакота“.  Пратиха ме в Хайфа. А там - от кол и от въже. Повечето бяха виждали парашут само на снимка. Дойде един старец инструктор. Пита ме „Ти истински парашутист ли си? Я направи приземяване с кълбо напред, скатай парашута“. Сгънах го за 15 секунди. Вика ми „Ти не си за тук“ и ме изпрати с още трима да правим първата дружина. Така започнах да създавам бойни парашутисти за „Командо“. А парашутите – съдрани, останали от англичаните. Една шивачка ни ги кърпеше. Падахме с 8-10 м/сек. Добре че бяхме млади и здрави, та не си чупехме костите. Един ден имахме учение пред  2000 войника, мобилизирани за първи път. На задното колело на дакотата се закачи парашута на един унгарец, което значи сигурна смърт. Самолетът летеше с 300 км/час. Въженцата на парашута му започнаха от триенето на коприната да горят. Остана да виси на четири. Аз имах едно въже с котвичка, но нямах парашут. Казах на останалите момчета да ме държат за краката и излязох от самолета. Луд за връзване! Успях да хвана четирите му въженца и го спасих! Така получих първия си израелски орден.
Министърът на отбраната в България пък ми даде „Свети Георги“.  Генерал- полковник Симеон Симеонов ми каза: „Ти си и наш герой. Създал си женската парашутна дружина. Искаш ли българска военна пенсия?“. Потекоха ми сълзи. „Гусин генерал, единствената пенсия, която вече съм получил, е спасението на българските евреи от българския народ. Нямам нужда от друга награда!“ И двамата се прегърнахме“, завърши Сами Рафаел.
Съпругата му Рени пък вече стяга куфарите за София, където им предстоят срещи с бойните другари на парашутиста, вкл. и с неговия взводен командир Николай Николаев, който е на 90.

Последната българка в Квар хитим

Клери Леви.

 Една от първите къщи в Квар хитим е запазена за музей на селото. Днес то е вилна зона.
Близо до река Йордани и езерото Галилея е българското село Квар хитим – в превод от иврит Ново жито. Там ни посреща Клери Леви. Тя е на 90, но живее сама, шета си, наглежда двора и всеки ден върти велоергометъра. Племенницата й Рина Бакалов, шефка на Българския културен център, я нарича Гинка Пружинка. Клери е сред основателите на селото, което се е превърнало във вилна зона за близкия град и в него са останали неколцина от първите заселници. Съдбата е била немилостива към нея. За най-хубавата част от живота си дупничанката смята времето, когато е работела по две смени като тъкачка в текстилна фабрика „Българка”, а нощем се свивала на кравайче в краката на своя приятелка и мъжа й, защото нямало къде да живее. Майката на Клери умира, когато тя е на 8 и баща й, единственият еврейски свещеник в Дупница, набързо се жени, за да има кой да му гледа децата. Малката не се спогажда с мащехата и на 14 я пращат слугинче в София.
„Гръцките евреи бяха настанени в тютюнев склад преди да ги закарат в концлагера в Полша. Извикаха баща ми, защото една жена раждаше. Беше суров човек, но когато се върна повръщаше и плачеше с глас: „Щом се роди, убиха бебето пред очите на майката и ми го дадоха да го погреба. Докъде стигна жестокостта”, вайкаше се баща ми”, разказа с твърд, но треперещ глас Клери.  Тя самата е изпратена в лагер за български евреи в Кайлъка край Плевен. „Нямахме право да ходим по главната улица, продаваха ни хляб от сено в една-единствена фурна само за евреи, в началото бяхме на палатки, после си построихме барака, от реката взимахме вода за готвене и пране. Бяхме 112 души”, припомни си Клери, която в дома си има „български кът” с битови кукли, шарени паници и мускалчета с розово масло. „След години ходихме с моите деца и децата на брат ми и открихме паметната плоча за лагера в двора на луксозен хотел.
Но ние не се чувствахме лагерници. Събирахме се край огъня вечер, този каже нещо, онзи пусне шега. На един от Варна му изтече наказанието, но толкова се беше сближил с нас, че накупи сладкиши и реши да остане още една нощ. Направихме си кеф. Обикновено имахме по един-двама съгледвачи, защото бранниците ни заплашваха, че ще запалят бараката, обаче
този път дяволът беше с нас
и всички заспахме. По едно време усетихме, че горим от четири страни. Покривът беше от дзифт, направо се топеше и падаше отгоре ни. Една моя приятелка беше куцичка и се боеше да скочи от горния етаж. Почна да ми гори пижамата, изхвърлих я, тичам гола и викам „Витка, скачай! По-добре умрели вън, отколкото изгорели вътре”. Още чувам виковете й „Клери, Клери!”.  Не мога да забравя тази гледка – изгоря на пепел, но очите й се белееха. Цялата беше черна, но като жива! Пред вратата се струпаха 10 души, тя беше запъната отвън и загинаха. Аз скочих от прозореца. Имахме щастието, че наблизо бяха партизаните. Видяха пожара, помогнаха да гасим, после казаха на полицаите, че няма да им направят нищо, но да отворят склада и да дадат на пострадалите одеала. На сутринта ни закараха в едно училище. Тогава получих перитонит, дясната ми гърда беше изгоряла. Припаднах! Събудих се в болницата, гледам като дива, не си спомням името си. Но помня как се казваше лекарката, дето ме спаси - д-р Траева. Полицаите не й разрешаваха да ми дава да ям, щото съм била комунистка, обаче една млада майка, на която бебето беше оперирано от херния, нощно време ме хранеше като пеленаче с лъжичка”, благодарна е за оцеляването си Клери.
Тя напуска България с конски вагон през 1948 г. Тогава световната еврейска общност дава голяма сума на държавата като „откуп” за разрешението юдеите да се преселят в Палестина. „В Гърция ни качиха на кораб. Бяхме 2000 български и 2000 чешки евреи. Сардини знаете ли ли какво е? Така бяхме натъпкани. Младите където заварят, възрастните на нарове.  Никой нямаше документи - нито имена, нито списъци. 4000 души в една черупка. По едно време ни пресрещнаха англичаните. Бяхме готови да извадим оръжие, но капитанът ги заглавичка, че кара коне за Египет. Обаче изгубихме още четири дни, защото те ни придружаваха. Останахме без ядене, давахме само на децата, ние ядяхме с лъжици сухи галета. Беше 22 юни. Адска жега. Нямахме и вода, къпехме се с морска и всички се изприщихме. Пристигнахме в Израел полуживи, а ни казаха, че не можем да слезем, защото било шабат. За щастие, обявиха тревога – аероплани дойдоха да бомбардират Хайфа и ни качиха на автобуси. А там на всяка седалка имаше по парче хляб с маргарин. Така лакомо го захапахме, че жената, която го бе донесла започна да плаче. Аз си помислих „Тази пък дивачка защо реве?”. А на нея сърцето й се късало. Още бяхме гладни. Младите жени и мъжете решихме да разбием вратата на столовата. Имаше всякакви продукти, каквито в България и с купони нямаше, но ние не бяхме крадци. Взехме само хляб. Полицаите като видяха, ни казаха да вземе каквото и колкото искаме.
Не след дълго с още 70 семейства ни докараха на този хълм да създадем българското село Квар хитим. Нямаше дори една тревичка – сухо, голо и скалисто. Две години работехме по 7 часа всеки Божи ден. В началото живеехме на палатки. Първо направихме подслон за кравите. Вода ни караха от езерото, колкото да имаме за животните  - гледахме и кокошки. От камъните, които вадехме започнахме да строим къщи – с по една стая за всяко семейство. Чешма имаше, тоалетната беше на двора. Всички се нареждахме пред нея, сетрин като забиеше камбаната. Животът не го чувствахме да е тежък, работехме с желание.
След като изкарахме камъняците
посяхме жито и направихме тераси, та водата през зимата да не изтича напразно. На една садяхме пшеница, на друга слънчоглед, на трета - царевица. Така имаше ядене и за нас, и за животните.
Готвехме на газениче, перяхме на ръка. Всяка събота и децата работеха безплатно, за да съберем пари за градина със зарзават. Отвориха фабрика за платове за войската. И там работехме. Всеки даваше част от заплататта си, за да стане жител на селото. Чествахме всички български празници, помолихме да ни купят носии и правехме такива увеселения, че българите от Яфо идваха при нас”, припомни си трудното начало Клери. Брат й й намира жених – български евреин от Кюстендил. „За сватбата поисках 8 груша, не цяла лира, а стотинки - за чорапи. Отказаха ми, седнах и излових бримките на онези, дето си ги донесох от България. Нямах пари за рокля. Сестра ми ми прати нейната, ама тя бе два пъти по-висока от мен. Нищо, поне чорапите не се виждаха. На венчавката дойдоха много роднини, нямаше къде да спим и ни дадоха ключа от обущарницата да си постелем на пода. Така изкарахме първата брачна нощ”, смее се Клери и не пуска гостите да си ходят. „Аз не съм жадна за нищо, само за хора! Колкото и да идват децата, самотна съм, защото от българите в селото сме живи двама-трима. Потомците на останалите вече говорят само иврит. Зажадняла съм за нашенска реч”, изпраща ни до портата Клери.
Тя затваря вратата, но в душите на спасените евреи вратата към България и българите винаги ще остане отворена.

неделя, 27 юли 2014 г.





Пътеводител на сладоледения извратеняк

Олимпийски факел във фунийка в Рим

Магазинчето за сладолед близо до Пантеона в Рим, създадено през 1890 г., се управлява и до днес от фамилия Джолити. Такова е и името на марката, която те упорито отказват да продадат дори срещу баснословна сума на някой от големите производители. Тук всяко ледено изкушение има история. За олимпийските игри в Рим през 1960 г. създават сладолед във формата на факел „Копа Олимпика. От 1920 г. е десертът „Копа Джолити от стрити лешници, бит каймак и забайоне (лек десертен италиански крем). Сп. „Форбс пише, че легендарното магазинче предлага още сладоледи с вкус на шампанско, сицилианска марсала или касата.

С аромат на агнешки червца в Лондон
Първите сладоледаждии в Англия били италианци и досега собственици на „Морелис джелато в прочутия лондонски магазин Хародс“ се държи от неаполитанско семейство. Всеки клиент тук може да си поръча собствен авторски сладолед. Най-поръчвани са тези с вкус на ябълков пай, сицилиански червени портокали и коледен пудинг. Но има и по-екстравагантни желания - с круши и сирене горгонзола, бял шоколад и пиемонтски трюфел, с мариновани малки лукчета. Палмата държи сладоледът с вкус на хагис - национало шотландско ястие от агнешки червца.

Секат го с брадва в Истанбул
 
Ръчно правеният сладолед в Истанбул е част от екзотиката в града. Той се върти във вещите ръце на майсторите пред очите на клиентите. Продавачите дори театрално го дялкат с брадва, за да покажат колко е гъст. В Турция сладоледът се нарича дондурма. Най-прочута според „Форбс“ в Истанбул е веригата от заведения „Мадо. Там десертът се прави по 300-годишна рецепта само с мляко от планински кози. Толкова е твърд, че трябва да се яде с нож и вилица. Хит в „Мадо е кестеновият.

Точи се като тесто в Бейрут
 
Ръчно правеният сладолед в бейрутското кафене Хана в Ливан е от мляко, смесено със салеп - стрити на прах грудки от дива орхидея. В нея се съдържа веществото глюкоманан, от което леденото изкушение е разтегливо като тесто. Впрочем възрастното семейство, което го замесва, както се прави питка. Най-известен е този от шамфъстък, но правилото е да се използват само пресни плодове от пазара, затова асортиментът зависи от сезона.

С вкус на уасаби в Сингапур
Томс палете“ е едно от двете места в Сингапур, където предлагат сладоледи с повече от необичайни съставки - черен ориз, лайм и уасаби, женшен, лимонова трева и совиньон блан, тофу, хризантема, карамелизиран лук. Другата Мека за любителите на десертите е „Адърс“. Там забъркват мляко с уиски и шоколад, с индонезийска палмова захар и неузрели плодове на мангрова палма или с чемпедак - ароматната версия на хлебното дърво. Най-обичаният и мразен плод в Азия – дуриан, има специално място в менюто. Онези, които се престрашат да преглътнат миризмата му на селски нужник, твърдят, че имал вълшебен вкус. Дурианът обаче е толкова вонлив, че не разрешават да се внася в пътнически самолети.

Сметанов с водорасли и саке в Токио
Токийският „Къп айс мюзиъм“ няма нищо общо с музей въпреки името си. Там щандовете са парцелирани на отделните японски провинции. Сладоледът се продава във вкусове, характерни за съответните региони - на телешки език, китово месо, водорасли от остров Хокайдо, прочутата японска морска сол. На специална почит са градусовите сладоледи със саке, бира или оризова водка като съставка.

Варят го с часове в Мумбай

Най-дълго правеният сладолед в света е индийското кулфи. То се прави от мляко, което се вари с часове, докато течността не намалее наполовина. През цялото време се бърка активно, за да не прегори. После се замразява в глинени съдове. На вкус и гъстота десертът напомня на ледено крем брюле. Добавят му кардамон, розова вода, шамфастък или шафран. Преди години с производството му се занимавала специална каста. Бадша кулфи в Мумбай е едно от малкото места, където се произвежда по древните традиции. В големите вериги са се изхитрили да го правят с мляко на прах.

Криогенни рози в Казанлък
За първи път в Казанлък шеф шоколадиерът Радо Стамболов показа сладолед по специална криогенна технология с конфитюр от рози и свежи листенца от маслодайното растение.
Майсторът на черпака използва течен азот, за да изстуди традиционните за сладолед съставки плюс характерните за Розовата долина. Към тях той прибавя течността, охладена до минус 196 градуса.
Шеф Стамболов разкри, че навремето е бил на бригада в Казанлъшко, за да бере рози, и оттогава проявява нескрито любопитство към употребата на Роза дамасцена в кулинарията.

Ледено изкушение срещу грип
Сладолед, който да помага срещу грипни епидемии произвежда компанията „Дженис сплендид айскриймс“, съобщи Ей Би Си нюз. Според гонворителя на компанията лакомството подобрява състоянието на болните със съставки като мед, джинджифил, портокалов и лимонов сок. За любителите на по-пикантни усещания има разновидности с бърбън и лютив червен пипер. Все неща, които са бабешки лек срещу инфекции.
Идеята за антигрипния сладолед възникнала в САЩ преди десетина години, когато в страната вилнеела грипна епидемия. Лекарите, участвали в разработката, твърдят, че медът е като мехлем, който облекчава дразненето в гърлото, а лютивият червен пипер прочиства носа и облекчава дишането. Джинджифилът е естествен антиоксидант със спазмолитично, антисептично, антибактериално, антивирусно и противогъбично въздействие. Той също така е антитромботичен агент, аналгетик, успокоява кашлицата, стимулира кръвообращението, има газогонно и отхрачващо действие.
Лечебният сладолед е на пазара в Щатите от февруари. Цената му е 12 долара за 450 грама.

Мелба „Златно изобилие“ за 1000 долара 
 
Мелбата „Златно изобилие” наистина е върхът на сладоледа. Тя е вписана в книгата на рекордите „Гинес“ като най-скъпа в света. Цената й е 1000 долара и неповторимият й вкус се дължи на пет вида ванилия от Таити и Мадагаскар, ароматен венецуелски шоколад, марципанови череши и трюфели. Но не на тях се дължи баснословната цена. Мелбата е поръсена с най-скъпия шоколад в света Amedei Porcelana. Отстрани е декорирана със златно 23-каратово цвете, което е толкова тънко, че може да се изяде.

Най-отгоре е закрепена миниатюрна купичка със златен хайвер от есетровата белуга албинос, подсладен с портокалов сок, маракуя и арманяк. Сладоледът се поднася с малка лъжичка от 18-каратово злато. Който си го поръча, може да я задържи.

В ресторант „Серендипити“, където собственикът Стивън Брус е създал мелбата, продават поне по един сладолед месечно.

Заведението държи рекорда и за най-скъп десерт в света - замразен шоколад за 25 000 долара.


вторник, 22 юли 2014 г.


(С) Порно сексуалност

Магдалена ГИГОВА

 
Дейвид Бекъм с поддържаното си със скъп крем лице и грижливо направен маникюр е флагман на метросексуалните.


„Мис Травестит“ в Тайланд - никой не вярва, че тези красавици имат мъжко достойнство.

Британският журналист Марк Симпсън, който преди 20 години измисли термина метросексуален мъж, реши, че е време да дефинира нов подвид на съществуващия вече метросексуал и роди понятието спорносексуален. Нееее, далеч не става дума за сексуалност под въпрос, т.е. спорна. Формулировката е лансирана в чест на световното по футбол и описва новият тип нарцисист - релефен господин, който носи мускулите си като скъп аксесоар, защото за него е платил с тонове пот в залата. Всъщност терминът идва от спорт+порно+секс, а самият Симпсън го разяснява образно: „Сексът си ляга с порното, докато мистър Армани ги снима за фотосесия.“
По същия начин преди време той дефинира и определението „метросексуален“ - мъж, който има повече козметика от жена си. Същият журналист се изхитри да обрисува класическите хетеро мъже като ретросексуални.
Забавната методология на мистър Симпсън изпрати в забвение странни същества като транссексуален, обратносексуален и добре че Кончита Вурст спечели Евровизията, та за няколко минути върна предишния им екзотичен блясък.

Спорносексуален

Зак Ефрон е символ на спорносексуалността.
Според създателя на термина Марк Симпсън, спорносексуалният е еволюирал накъм мускули метросексуал. Докато вторият е тип денди, който може половин час да оправя яката си, за да изглежда „небрежно-елегантен“, то новият не е взрян в дрехите си, а в по-първични детайли – мускули, татуировки, подчерната мъжественост. "Това са нарцисите, суперконцентрирани върху своята форма, обяснява Симпсън. Те обичат да ходят полуголи, за да изпъкне всеки изваян във фитнеса телесен резултат."
Може би новите мъже несъзнателно протестират срещу унисекс вълната, която заличи различията между мъжете и жените или просто са обсебени от адреналина на тренировките. Най-характерното за спорносексуалните господа е отчаяната им самовлюбеност. Те толкова се харесват, че биха се оженили за себе си. И затова харчат за себе си повече от която и да било жена. Те са второ поколение метросексуални, които избират мускулите и външния си вид, както Бекъм си избира нов анцуг. В България Валери Божинов умира да показва перки във Фейсбук.
Алтернатива
Впрочем, далеч не е необходимо да се бъхтите като луди. От години пластичната хирургия предлага по-лесен, но и доста по-болезнен за физиката и за джоба начин за добиване на лелеяния релеф. Първо ви правят щателна липосукция, която изсмуква „любовните дръжки“, корема и прочие дадености. После си избирате имплант, точно както жените си харесват подплънките за силиконовия бюст. Само че при мъжа става дума за плочки на корема и ярко изразени мускули на гърдите. След това пластичният хирург ви сваля цялата кожа на торса, поставя „плочките“, за които не сте се потили и 10 минути във фитнеса и започвате да се мажете с крем против белези на местата на операцията. Същата процедура може да се повтори и с оформянето на бицепси. Е, има една малка уловка – трябва много да внимавате да не напълнеете отново. Иначе – язък за мъките.

Метросексуален*

Мъжът – мечта на дизайнера и козметика
Кой е по-метросекуален от Брад Пит?
Ако цялата козметична и модна индустрия беше давала по един цент от продадените дрехи и продукти за мъжете-контета на фейлетониста Марк Симпсън, измислил термина „метросексуален“, той щеше да е по-богат от Бил Гейтс. Разбира се, британският журналист просто измисли дума за оформилият се преди 20 г. нов тип мъж. Той грижливо епилира тялото си, понякога оформя с пинсета гъстите си вежди, има поне четири маски за лице, подходящи за кожата му и цял ред бурканчета на рафта в банята, вкл. скраб за задни части.
Метросексуалът следи модните тенденции, но се опитва да си изработи собствен стил на обличане. За него дизайнерите са богове, а марковите парфюми – по-насъщни от екологичния хляб с кълнове и прочие полезни добавки. Маникюристът е най-добрият му приятел. Сред по-известните метросексуали са Дейвид Бекъм, Джордж Клуни, Том Круз, Брад Пит. У нас за флагман на метросексуалите минава футболистът Благой Георгиев. 
*Метросексуалността е обществен , стил на живот, който се разпространява сред младите мъже под влияние на съвременната масова култура. Тя се характеризира с концентриране на вниманието върху собствения външен вид, модата, използването на козметика, търсене на атрактивност и индивидуално излъчване. Тези качества обикновено се свързват с женствеността или с външните прояви на явните гейове, но метросексулността не е сексуална ориентация.

Трансексуален*

Най-красивите тайландки са травеститите!
 
Наистина най-красивите тайландки са травеститите. Ослепителни, високи, гъвкави, сочни. Те са гвоздеят на програмата в "Тифани" и "Алказар", прочутите нощни заведения на Патая. Сълзливо настроени люде твърдят, че местни младежи се подлагали на транссексуални операции само за да издържат семействата си, но определено трябва да ти идва отвътре. Травеститите имат приказно дълги коси, коафирани грижливо, движат се с грация върху високите си токчета, бюстовете им, напомпани с хормони и силикон, примамливо изпълват деколтетата... И изглеждат така, че могат да накарат епископ с крак да строши витража на катедралата. Кожата им е толкова ,нежна че дори предубедените жени се бъркат по $5, за да се снимат с фарфоровите красавици. Които нарочно им тикат ръцете към силионовите си бюстове.
Истинските тайландки” обикновено са дребни, слаби, плоски и кривокраки. Докато бившите мъже са са високи, с безкрайни бедра, тежки коси и перфектни гърди. Наричат ги Lady Boy и са тачени точно колкото „класическите” секс-труженички. А пробвали се кълнат, че по-вещи в занаята от тайландските професионалистки няма. Цели улици в Банкок и курорта Патая са отделени за секс-туризъм – барове, в които да си поръчаш момиче е като да викнеш едно питие, еротични шоу-програми със секс на живо и такива фокуси, които фантазията ви не би могла да роди. Като например изстрелване на топчета за пинг-понг, сещате се от къде, пушене на цигара със същия орган и дори вадене на наниз бръснарски ножчета от него. И това е най-благоприличното.
Който е ходил в Тайланд, едва ли ще ахне от травестит-шоуто на сингапурското кабаре "Саймън", но "девствените зрители" с гъдел в душата съзерцават пищния спектакъл от странни твари. "Тя е повече мъж, отколкото би й се искало да бъде. Но е и много повече от жена" пише под портрета на Саймън, собственик на травестит-кабарето, след чийто дамски силует всеки би подсвирнал възхитен.
Тежки златни порти с китайски мотиви и филигранен параван са декорът, пред който на сцената тече пиршество от изящна плът с неустановен пол. Напращели силиконови деколтета се люлеят в бразилски и корейски ритми, източна красавица изгрява като тичинка на гигантска орхидея, друга се кипри в солей, конструиран като диамант... Накрая звездите на кабаре "Саймън" сядат сред публиката и тогава всеки може да докосне плътта им срещу почерпка с астрономическа цена на питието (30 сингапурски долара за 40 г).
В България Азис напоследък кривна към мъжете и се прави на Крис Браун, а травеститът Урсула стана коафьорът Борислав. Сал нощните пеперуди край Министерството на земеделието бранят честта на родния травестит.

* Транссексуалните хора определят себе си и желаят да живеят и бъдат приемани от обществото като представители на противоположния на техния пол по рождение. Много от тях искат да променят и телата си в съответствие с пола, към който се самоопределят. Подобни физически промени са известни под общото название терапия за промяна на пола, която основно включва приемане на хормони и операция за смяна на пола. Въпреки че съществуват редица генетични, хормонални и теории, причините за транссексуалността все още не са изяснени.
Ретросексуален
И поет, и дървосекач
Хю Лори ипи просто д-р Хаус. Снимка Емил Георгиев
Дори старият и изпитан през вековете обикновен хетеро мъж претърпя развитие. Той вече е подчинен на новия термин „ретросексуален“ - отново сътворен от Марк Симпсън. Водеща черта при ретросексуалните е тяхната класическа мъжка идентичност, уточнява създателят на термина. При ретросексуала епилацията е само по еротични причини, иначе си ходи с природния „пуловер“ и го смята за мъжествен. Той отделя минимално време за външния си вид. Облича се небрежно – дънки и едноцветна тениска минават за върха на елегантността. Понякога им изневерява с практичен и удолен ленен костюм. Просто е убеден, че дрехите служат просто, за да си облечен с нещо, важен е духът. Този тип се пада по характерно мъжки спортове, които включват груба игра, по лов и риболов. Той вечно майстори нещо у дома, лежи под колата си или нежно ремонтира мотори.
“Сред ретросексуалите има както поети, така и дървосекачи”, пише Симпсън. И двата вида не са особено развълнувани от расовата или различно половата дискриминация. Не че не им пука. По-скоро проблемите на гейовете и цветнокожите са им по-скоро безразлични.
В групата на “ретромъжете” изпъква Хю Лори, у нас флагман им е Деян Донков.

В Мексико има тоалетна за третия пол
В затънтеното градче Хучитан, щат Оахака, в племето на сапотеките, което живее там, родителите са адски щастливи, ако един от синовете им се окаже гей. И го поощряват всякак, понеже е „застраховката им” за блажени старини. Момчетата и момичетата се задомяват, а обратните остават да се грижат за мама и тате.
Момчетата от „левия тротоар” се препитават като танцуват по кръчмите, облечени като жени, имат си дори свой баскетболен отбор. А местните толкова ги уважават, че заведенията има по 3 тоалетни – женска, мъжка и за „средния” пол. 
  
Доц. д-р Михаил Околийски, сексолог
Валери Божинов е фалшификат на Дейвид Бекъм
Дейвид Бекъм е човекът, който олицетворява термина метросексуалност и неговата нова версия - спорносексуалност. Двата термина до голяма степен се припокриват, просто вторият надгражда първия с фиксиране върху мускули, татуировки и разкрасяване. Валери Божинов обаче, не е Дейвид Бекъм, а подобен фалшификат България може да се приеме лесно“, казва пред „Преса“ сексологът доц. д-р Михаил Околийски, експерт в направление „Психично здраве“ към Националния център за обществено здраве (НЦОЗA).
Не е достатъчно да си добре трениран и да имаш татуировки“, обяснява докторът и сравнява сексуалността на Бекъм с българския му еквивалент Божинов. „При единият забелязваме, че на преден план е грижата за семейството. Английският футболист, който има четири деца и е верен на съпругата си се държи по изключително отговорен начин пред обществото. Постоянно участва в благотворителни инициативи, а това, че има добре поддържано тяло е само елемент от цялата му личност. В България обикновено всичко се свежда само до външни черти на тялото, а това не бива да се допуска. Еротиката включва много повече от консумацията, включва човешките отношения между партньорите. Не може един мъж или една жена да се сведе до концепция от чалга песен.“ Доц. Околийски обяснява, че България е страната с най-малко трениращи хора в Европейския съюз, затова е важно да се поддържаме със спорт и да се стремим към красотата, но това трябва да е свързано и със себеусъвършенстване на всички нива и обръщане към себе си. „Липсват ценностите и човек се превръща в чудовище от фикшън филм. Не може единственото нещо, което те вълнува да е как ще блъскаш цял ден във фитнеса, а в същото време да се чувстваш все по-празен и фрустриран, въпреки че си по-красив. Може би ако се смирим и спрем да се оглеждаме толкова в огледалото, ще имаме повече време да общуваме с близките си, по-лесно ще намерим партньор в живота си, ще знаем какво е правило нашите родители щастливи и ще допринасяме за благото на другите.“
Постоянно виждаме селфита на напомпани, голи младежи в социалните мрежи – тип спорносексуалност. Пускат си снимки, гледат порно или блъскат във фитнеса, мастурбират и не умеят да намерят реален партньор, защото имат трудности в общуването. Стават клиенти на проститутки и се изолират от реалния живот. Това са хора, които дори не желаят да живеят в съществуващия свят, а са се потопили във виртуалния – света на илюзиите с мнимите герои от филмите, телевизията, компютърните игри. Това е бягство от себе си. Реалният свят изглежда грозен, страшен и пълен с проблеми, което пък е признак за неудовлетвореност, неувереност, обърканост“, категоричен е специалистът и обяснява, че подобен тип термини като „спорносексуалност“, извадени от контекста допринасят за профанизирането на темата сексуалността. „Какво изобщо означава сексуалността? И къде са рисковете в комерсиализирането на сексуалността? В България този диспут все още не се е провел. Точно в такава мътна вода се ловят най-добре риби. Темата за сексуалното поведение в България е много важна и не бива да се профанизира.




неделя, 20 юли 2014 г.


Ясновидка №1 надникна в гроба на Орфей

Според Ивелина Христова археологът Георги Китов е бил прероден тракийски владетел

Маги ГИГОВА



Ивелина Христова, която спечели риалити шоуто „Ясновидци“, участва във втората част от филма на Стилиян Иванов „И това е България“. Лентата, чиято премиера ще бъде на 15 септември едновременно във всички големи градове, отново изпитва пророческите умения на Ивелина. По увлекателен и забавен начин пълнометражният документален филм на HD сравнява виденията й не само с народните предания, ами и с изводите на историци и археолози. Режисьорът кара ясновидката да разкаже за усещанията си на знакови за България места като Варненския некропол, гробниците в Свещари и Старосел, на Татул и Перперикон.
Христова улавя енергии и невидими сили, които не може да разтълкува. Това Стилиян оставя на учените и фактите.
В тракийския култов комплекс Старосел Ивелина ни изненада, като каза, че неговият откривател е бил прероден тракийски владетел. Тя изобщо не знаеше, че говори за археолога Георги Китов. Просто обясни, че той има много находки в този регион (Голяма Косматка, могилата Светица - б.р.), понеже ги открива лесно - върнал се е по нашите земи неслучайно. Помогнал ни е да открием истинските си корени и си е отишъл обратно“, каза пред „Преса” режисьорът Стилиян Иванов.
Любопитното е, че на Перперикон Ивелина била много затруднена. „Различно облечени мъже и жени от всякакви епохи ми се тълпят пред очите и ми пречат да видя същественото“, казала ясновидката, объркана от многобройните исторически пластове. Според нея Перперикон е интересно, не и високоенергийно място.
Пред варненското злато, Свещари, Долината на тракийските царе и Перперикон пророчицата предпочита Татул. Това е мястото с абсолютно зареждаща сила. „Тук виждам духа на Орфей“, казва Ивелина. (Наистина там археолозите предполагат, че е погребан прочутият и от гръцката митология тракиец).
Тук е погребан музикант! - категорична е ясновидката. - Музиката, която той все още изпълнява, пречиства енергиите над България. Ако не са те да й помагат, и помен няма да остане от родината ни. Няма да се знае, че е имало такава държава”, продължава Христова. Тя обаче го вижда като възрастен владетел, въпреки че според легендата Орфей умира млад. „Не, той не е умрял на млади години. Възрастен е, но е младолик и строен. Колкото хубаво е пеел, толкова хубаво и говорел. Бил е мъдрец и имал много последователи“, убедена е пророчицата. Стилиян Иванов е съгласен с нея, защото според проучванията му за филма „Истината за Орфей“ легендарният тракиец е ходил да учи в Египет и като владетел е направил много реформи, за което е необходимо време. „Орфей е изключително красив. Музиката го прави такъв и го подмладява“, твърди Ивелина. Тя вижда как след кончината му учениците му тръгват от Татул по цял свят. Христова описва погребението му наивно, но изключително картинно. „Орфей не е бил поставен под похлупак. Не е бил заровен, а сякаш е потопен в смола и поставен на върха в леда.“
Тя няма откъде да го знае, но научен факт е, че по онова време в Египет някои от големците са били погребвани в съдове, пълни с мед. На Татул Ивелина направо подивя. Легна там, където се предполага, че е бил гробът на Орфей, и отсече, че не иска да си ходи. Каза: „Аз съм презаредена. Все едно животът ми започва отново.“ После добави, че от това място Орфей пази не само България, а целите Балкани, припомни си пред „Преса“ снимачния процес режисьорът Стилиян Иванов.

Пред прочутото варненско злато, обявено за най-старото в света ясновидката отново изумява учените. Тя поглежда съкровището и казва „Това не е най-старото злато. Има друго, още по-древно. То също е в България”. И уточнява, че другото е с 500 години по-старо. Детайлно проучване доказва, че дори не всички учени знаят, че златото от великотърновското село Хотница е датирано с 500 г. по-старо от варненското.
Пред гробницата в Свещари Христова описва в присъствието на археолог какъв е бил ритуалът по полагането на владетеля. Дори сама се смущава от видението си, че тялото му е докарано там по река. А такава наблизо няма. Ученият обаче я успокоява, че преди 2500 години е имало река и са открили останки от сухото й вече корито. Ивелина е убедена, че тракът е погребан в ложе от цветя, и археологът признава, че са открити останки от полени.

И това е България“ е част от проектите на „Додо филм“ „Пътят на човешката цивилизация“ и „Репортажи за вярата“. Екипът не се втурва да събира исторически факти, а залага на веруюто на Екзюпери, който казва, че най-същественото е невидимо за очите, то е видимо само със сърцето.

събота, 19 юли 2014 г.


На седянка в Тел Авив
Единствено в Израел „българин” звучи по-гордо отколкото у нас

Магдалена ГИГОВА

 







В момента над Израел фучат ракети, звучат сирени за тревога и семействата се затварят в херметическите стаи, задължителни за всеки апартамент или къща. Защо не ходят в укритията? Понеже ракетите са с малък обсег на действие и армията ги обезврежда още във въздуха. Парчетата от тях обаче може да съдържат отровни химикали. Затова всяка от обезопасените стаи разполага със сода за хляб, която е универсален антидот. Иначе Тел Авив, Йерусалим и Хайфа почти не нарушават ритъма си на живот. А за евентуални нападения, жителите им се уведомяват с... SMS!

Когато човек попадне в Израел озъснава, че е жертва на предубежденията си. Да, наистина държавата е във война повече от 5 десетилетия, но начинът на хората да покажат кураж е да не се държат като уплашени зайци. Те възприемат атаките като природно бедствие, на което да ес опълчат с отлична организация и липса на страх. В Тел Авив до среднощ заведенията са пълни, а момичета със скандално къси дори за нашите представи шорти се разхождат без притеснение. Да, наистина навсякъде могат да се видят  младежи с униформи  и автомати, но когато човек преодолее стъписването си при вида на тежкото въоръжение, разбира, че те са най-добрият пътеводител за туриста т перфектния си английски и извънмерна учтивост. Единственото, което се потвърждава пред очите на всички е мантрата, че от пустиня евреите са направили рай. На пазарите им почти няма вносни плодове и зеленчуци, вадят по три реколти годишно, а безкрайните полета с капково напояване се командват от трима компютърджии с бели престилки. Таемат работници чак когато трябва да се прибира зарзавата.

Израел е и единствената държава в света, където като кажеш, че си българин хем знаят къде се намира родината ти, хем ти се радват искрено. А благодарността за спасяването на 49-те хиляди български евреи е не само в гората, посветена на доброто ни дело като народ, а във всеки поглед. Фондация „Българска памет” обаче се е заела със събирането на факти за още една, доста по-неизвестна благородна постъпка.Поне още 20 хиляди евреи са оцелели, благодарение на издаваните от български дипломати транзитни визи като през нашата страна са стигнали до Турция, а от там с кораби до Палестина.  Независимо как са запазили живота си, те и потомците им са благодарни.

„В България бяхме евреи. Тук сме българи”, казват членовете на „кръжеца за литература и изкуство на българските евреи”, които всеки четвъртък се събират на „седянка”. Повечето от тях пишат и издават на български, други на иврит, но сбирките им не са просто размяна на текстове. Малчугани от българското училище към нашия културен център в Тел Авив рецитират стихове на дядо Вазов, по-големите внуци на „кръжочниците” проказват музикални умения. Самите те зарязват литературата и грабват инструментите – акордеони, флейти, мандолини и мундхармоники и започват старите градски песни. А от тях до хорото е въпрос само на място за подскок. Нисим  на галено е Ничко, Натан е Натко, а разговорът се дипли на онзи сочен и чист български език (без грапави думи като „входирам” и „имплицитно”), на  който са говорили предците ни. Историята на всеки тук е готов сюжет за филм.

Натан Елазар и неколцина негови приятели създават „кръжеца” на 15 май 1990 г. От тогава не са пропускали четвъртък. „Целта ни е да не загубим българския цвят. Членове на парламента, артисти, писатели, дълъг е списъкт на членовете ни. Вече са над 300”, каза пред „Преса” Елазар – Това е нещо за душата, нещо от корените ни. Младите поколения да не изгубят връзка с нашата българщина”, добави Натан, който е написал 10 книги на български и на иврит. През Втората световна война семейството му е изселено в град Фердинанд, днешна Монтата. Там той сава ремсист, партизанин в отряд „Христо Михайлов”, а после и доброволец на фронта. Един подполковник му заповядва да организира програми, с които да ободрява войниците. Натан започва да кани артисти от Народния театър в София и музиканти. „Веднъж рецитирах „Лудият” на Шандор Петьофи. Директорът на Народния театър ме покани да тръгна с тях. Аз обаче бях поел задължение и така се разминах с актьорството”, усмихва се Елазар. След като се връща от фронта учи  инженерство. „Тъкмо да ме пратят да следвам в Съветския съюз като бивш партизанин, семейството ми реши да тръгне за Израел и така се озовахме тук”.

Меди Бенадо, която понякога идва на сбирка с четирите си деца и десетте си внука, е новият председател на клуба. „Родена съм в България. В Израел пристигнах , заедно с малката ми сестричка и родителите ни през 1948 година .

Бях наистина малко момиченце, но помня много добре България, обичам я и тъгувам по нея. Най естественно е човек да е привързан към таз земя, над която е вдъхнал въздух за първи път. Там е роден, там са неговите корени. Ние обаче, изселниците от България, имаме още други причини да ценим тази наша родина, а това е вродената човещина на българският народ”, каза Меди. - Още в самото начало на зловещите слухове за наближаващото злодеяние, баща ми, служещ като счетоводител в едно инженерно предприятие, се обърна към директора на предприятието, инженер Борис Благоев и му заяви: "Вие знаете че съм евреин,  сигурно желаете  да напусна работа". На което директора му отговори :
- "При мен няма българи, евреи, арменци – за мен съществува само човекът. Вие сте един честен човек, усърден и верен служащ . Желая да останете с мен ".
Миналата година, в  навечерието на възпоменателния ден за Холокоста, бях поканена в израелската телевизия и първите ми думи бяха: „Аз съм тук пред вас, благодарение на българският народ". Несъмнено, страдания е имало, бяхме изселени в Шумен, но когато се върнахме се в дома ни в София, нашите съседи и приятели ни върнаха изцяло поверените им имущество и покъщнина: персийски килими, ценни картини, пиано, скъпоценностите  на мама...Може ли човек да е непризнателен към тоз народ!?”.
Любопитното е, че в Тел Авив Меди открива своя приятелка Зелма Фархи 67 години по-късно. „Тя ми каза, че е от Шумен и си спомня, че у тях било настанено интернирано от София еврейско семейство с малко момиченце, което се казвало също като мен. Ама това съм аз, възкликнах, прегърнахме се и се разплакахме”, просълзи се Бенадов.

На сбирката влетява Алберт Коен. И без да знае човек, че това е един от най-прочутите артисти, нещо като „Стефан Данаилов на Израел”, веднага проличава че е такъв – подвиква шеги на български с изразителния си и дълбок глас, потупва по раменете стари приятели, целува ръце. От 60 години той е звезда в националния театър, играл е в безброй сериали, озвучавал е филми. На „кръжеца” идва след две представления, но е изискан, свеж и пъргав, въпреки 83-те си години.  „Говоря много по-добър български, отколкото иврит. Много е труден за хора от славянски произход.  От 25 г. бях в Израел, но продължавах да си пиша текстовете от пиесите на иврит с български букви. 15-годишен започнах своята кариера в дупнишкия театър. Семейството ми беше изселено там, но Холокостът изобщо не съм го почувствал. Баща ми беше оптик, имаше магазин на мястото на днешния хотел „Блакан”. Понеже беше учил 6 г. оптика в Германия, говореше немски и много войници и офицери през войната идваха не толкова за очила, колкото да си поговорят с него на родния си език. И изобщо не ги притесняваше, че на фирмата пише с големи букви „Оптик Хаим Авраамов Коен”. В Дупница веднага отвори магазин, а аз се явих на прослушване в театъра. Първата ми роля беше Вълкът в „Червената шапчица”. Присдиха ми две рогчета, виках и плашех децата. Представлението имаше огромен успех. Обаче гледам майка ми ибаща ми ги няма. Връщам се у  дома, а татко започва да вика „Как не те е срам бе, простак! Всички деца плачат от теб. Ама това е ролята, тате!Не, ти няма да плашиш децата!”. Няколко месеца по-късно режисьорът Данаилов реши да постави „Принцът и просякът”. Естествено, аз получих ролята на Просяка, понеже образът е по-интересен.  Баща ми ме пита „Ти какво ще играеш в новата пиеса? Аз съм Просякът! Не, моят син няма да играе просяк! Семейство Коен няма да играе просяци, бедни и вълци! Ама, тате, принцът е нула роля. Той само седи на сцената като истукан и нищо не прави”. Отидох при режисьора „Аман, заман” и... изиграх Принцът.

Във Държавното висше театрално училище (ДВТУ) професор ми беше Стефан Сърчаджиев, в един клас бях с Коста Цонев. В Народния театър Боян Дановски постави „Млада гвардия” и ме взе да играя там. Направих още няколко роли. Да напусна България може би беше най-голямата грешка в живота ми. Придума ме един мой приятел Алберт Хеския, брат на известния в България кинорежисьор Зако Хеския: „В Израел сега правят национален театър „Абима”, ние играем по системата на Станиславски, ще станез звезди. Ама ние не знаем иврит. Аз съм учил една година иврит в училището в Казанлък, не е трудно!”, вика ми Берто. Напуснахме баща и майка, Народния театър... и тръгнахме. Изпратиха ни в едно село на нови емигранти. На другия ден излязохме да се поразходим. На главния площад имаше две девойки, които си приказваха нещо на иврит. На мен ми се струваше като цигански, джибриш, арменски. Питам моя приятел какво си говорят, а той ми вика „Тоя иврит аз не го знам! Как не го знаеш, аз заради теб съм се затътрил тук?!”. Отиваме в едно павилионче.  Баща ми ми беше дал няколко долара. Тогава в България нямаше шоколад и аз пак му викам „Хески, купи ни по един”. Отива Берто и показва със знаци. „Тоя иврит и аз го говоря”, казах му аз. На другия ден ни мобилизираха и двамата. Във войската почна някакси да плямпам малко иврит, но се оправях главно с руски. Аз говоря перфектно седем езика, защото навремето когато започнах с театъра исках да прочета цялата литература на оригиналния език. Цял Молиер съм прочел на френски, цял Чехов, Достоевски – на руски. И сега играя в Камерния театър пиеса „Малките хора” от Чехов, която съм превел и  режисирал.  Пратиха ме в танкова бригада  6-7 месеца. Отидох при моя полковник. Не мога да му забравя името Аврам Цивион. Казах му на руски ”Аз съм шофьор на танк, но аз съм актьор. Добре, ще те пратя в южната трупа на армията. Но има малък проблем – я по иврит не говорю, очень извиняюсь. Тогава какво ще правиш? Ами от дете свиря на акордеон”. Три години и половина съм бил акордионист. Гледам ги актьорите, свиря им, завиждам им, но нито една дума не разбирам! На мен и на приятеля ми ни омръзна и решихме да се върнем в България. Излязохме във ваканция от войската и... дезертирахме. Един български параход в Хайфа товареше портокали. Хамалите качваха сандъците. И ние грабнахме по един. Качихме се на кораба и се скрихме в кюмюра. Когато стигнахме до Босфора отидохме при капитана. „Ние сме български момчета, искаме да се върнем в родината. Не! Не мога да си развалям отношенията с израелските власти!”. Пристигнахме в Бургас, но след няколко дена се върнахме обратно в Израел и никой не разбра, че сме бягали. Дори баща ми и майка ми не знаеха. С Хеския разбрахме, че сме хора на изкуството, а не криминални простаци, и се отказахме.  Заплямпахме по малко на иврит, започнахме в музикален театър. За мен беше чудесно, защото съм певец, танцьор, акордеонист. В националния театър „Абима” се явих на изпит. Казах им, че не мога да рецитирам на иврит, но изпълних монолога на Чацки от пиесата „От ума си тегли” на Грибоедов. И понеже най-големите имена на израелския театър бяха руснаци, веднага ме взеха. И те говореха иврит само на сцената, докато в бюфета си поръчваха на руски. С години съм си записвал ролите на иврит с български букви, завърши Алберт Коен.

Наоколо „кръжочниците” вече тропат право хоро. След малко акордеонистът, когото всички познават с прякора Бетона, ще ги  подбере с култовата кръчмарска песен „Пием, пеем пушим, дамаждани сушим, да живеят тарикатите...”. Без капка алкохол. Опиянението от българското им е напълно достатъчно. 


 

петък, 18 юли 2014 г.


Поредица на "Преса" - Карнавалите по света
На „Марди гра“

Показваш бюст, печелиш герданче

Магдалена ГИГОВА

 




Карваналът „Марди гра“ се празнува от 1699 г. от католиците в почти целия свят - от Германия, Франция, Чехия и Белгия през Еквадор чак до Австралия. Но официалното му местоположение е в Ню Орлиънс. С „мазния вторник“ се отбелязва началото на големия великденски пост и тогава е кулминацията на карнавала. Няколко седмици преди празника домакините трупали продукти за вкусни и тлъстички ястия, за да ги поднесат на масата заедно с ароматните печива. Впрочем името на карнавала на френски означава точно това - Mardi Gras е „мазният вторник“.
Единственото условие на шумната веселба е да завърши точно в 12 ч. вечерта. Ако карнавалът продължи дори секунда повече и настане Пепелната сряда, душите на празнуващите ще паднат в лапите на дявола. Това суеверие е свързано с красивата легенда за красавицата Роз и възлюбления й Габриел. Според преданието хубавата Роз Латюлип отишла на „Марди гра“ с приятеля си, но в момичето били влюбени много местни младежи, които люто ненавиждали Габриел.  Затова когато започнали танците, ухажорите съперници го прогонили. Но той не напуснал обиден, ами се притаил в ъгъла, без да сваля очи от любимата си. Сърцето му било пълно с ревност и гняв.
Малко преди полунощ на дансинга се появил чаровен непознат. Той измъкнал Роз от тълпата поклоници и я завъртял в страстен танц. Габриел бил толкова огорчен, че се заврял в най-тъмния ъгъл на близката уличка, а оттам наблюдавал танците истински дявол с рога и копита - придружител на самия Сатана, непознатият, който танцувал с Роз. Времето минавало, тя танцувала в забрава, а стрелките на часовника наближавали 12 през нощта. Сатаната ликувал - още миг и душата на момичето щяла да стане негова завинаги. Но няколко секунди преди полунощ Габриел се втурнал и изтръгнал любимата си от прегръдката на непознатия. След тази случка „Марди гра“ започва във вторник сутринта и веселбата завършва секунди преди да настъпи сряда.
Традицията на карнавала в САЩ идва заедно с първите френски колонисти (по онова време Луизиана е под тяхно владичество). Те го празнуват през 1740 г., за да покажат на жегата, влагата, комарите, блатата и индианските набези, че нямат намерение да си ходят и ще оцелеят, въпреки всичко. След идването на испанците празникът е забранен, но местните жители се вдигат на бунт и добиват връщането му. 
Столица на пешеходните и конните паради е Ню Орлиънс. За първи път празникът е отбелязан през 1857 г. като забавление за богатите граждани. Официалните цветове на парада са зелен, виолетов и златен. Те са вписани в устава на карнавала и означават вяра, сила и справедливост. Всеки гост е задължен в облеклото си да има поне един от тях. 
През 1872 г. великият руски княз Алексей Романов посещава карнавала заедно със своята възлюбена, актрисата Лидия Томсън. В негова чест домакините организират избор на „Крал на карнавала“. Идеята се харесва на хората и до ден днешен процедурата се повтаря.
За повече от век и половина „Марди гра“ е бил отменян едва десетина пъти заради епидемия от жълта треска през 1870 г., гражданската война и двете световни. Африканската общност в Ню Орлиънс си правела паралелен карнавал от 1909 г. През 1949-а короната на крал на шествието получава прочутият Луис Арстронг. През 1960 г. на участниците в зулу парада разрешават за първи път да минат по централните улици. Преди това се свирали по задните сокаци в черните квартали.  
Събитието се слави и със своята торта „Марди гра“. Тя се продава само в сезона на карнавала. Сладкишът е плетен и представлява нещо като козунак с много канела, покрит със зелена, виолетова и златна захар. В едно от печивата е поставено пластмасово бебе. Който го открие - купува следващия сладкиш. Карнавалът добива световна известност, когато през 1938 г. журналисти от списание „Лайф“ разказват как един американски град е съхранил старинната си традиция на изискан разврат и успявал да се весели дори в годините на Голямата депресия. Парадът на Бакхус е посветен на порочните развлечения - карти, пиене и жени, а индианският парад изкарва всички на улицата с пищните си карнавални костюми, отличаващи се с изисканост и великолепие.
В наши дни главното действие на „Марди гра“ се развива във Френския квартал на Ню Орлиънс (Vieux Carre) на Бърбън стрийт, макар правилното произношение да е „Бурбон“ - по името на френската кралска династия. Тук царства великият джаз, музикантите надуват бузи, сякаш от това им зависи животът, върху тълпата се сипят конфети и серпантини, а количеството красавици на квадратен сантиметър е по-голямо, отколкото на кастинг в Холивуд. Тук карнавалът се превръща в пиршество за очите на воайорите. Само в този ден момичетата по съвършено непонятни причини заголват гърдите си и срещу това получават евтини пластмасови гердани, които мъжете им поставят на шиите. За да получиш най-ценния трофей на „Марди гра“ - кокосов орех, метнат от кортежа, трябва да бъдеш забелязан от „хвърлящите“. Заради това по време на карнавала на Бърбън стрийт младите жени разкъсват блузите си в екстаз на границата на психозата. Ню Орлиънс е единственото място в света, къдете евтините дрънкулки предизвикват у съвременните жени същия възторг, както у туземките по времето на Колумбовото нашествие.

Макар основното шествие да се точи по Бърбън стрийт, местните жители се кълнат, че най-добрите гледки са откъм Гардън дистрикт  (Garden District) и Чарлз авеню (St. Charles Avenue), но ключовите места са заети четири часа преди парада. Рекламното лого на Ню Орлиънс е: „Това е градът, който не можеш да забравиш“. В особена сила слоганът важи за „Марди гра“. Шествията са наистина незабравими. Първо дефилират оркестрите, общо над 5000 музиканти, които свирят от джаз до рап. Следват ги платформите. Всеки карнавален клуб си е избрал различен сюжет и платформите са като движещи се скулптурни групи или живи картини по дадена тема. Накачулените върху тях участници хвърлят на зрителите бонбони, изкуствени дублони или мънистени гердани. В историята е останала 1968-а, когато композицията „Левитан“ е била превозвана от десет двойки камиони. Тогавашната й цена - 850 000 долара днес е равна почти на милиард. В наши дни ураганът Катрина и икономическата криза са намалили разходите за сметка на въображението.

Голата сребърна жена и голите партита

 
Както голият каубой китарист стана такава забележителност на Тайм скуер в Ню Йорк, че реши да се кандидатира за президент, така и сребърната жена на „Марди гра“ е повече от институция. Голото, боядисано в сребърно тяло на жена само по оскъдни прашки позира за снимки (срещу заплащане), но и служи като таен пътеуказател. Само тайнствената дама може да ви прошепне тайните адреси на покварата в града. Една от тези посоки са голите партита. На тях се влиза само с покани. Неофициално те са един от начините, с които измамниците обират парите на туристите - улични продавачи на силни усещания продават поканите за тях срещу суми от 100 до 400 долара. Само дето пропуските изобщо не са валидни. Но партитата наистина съществуват, обаче на тях се случват неща, които не могат да бъда публикувани, дори гарнирани с голяма червена точка.

 

Стаси Санлин: Огън от Казахстан и сексапил от Дубай

  Стаси Санлин: Огън от Казахстан и сексапил от Дубай Тя е символ на новата вълна в електронната музика Най-опасната, най-секси и най-неудър...