19-годишна девойка се влюбва в Аспарух Лешников, когато той е на 52

Солистът на световния секстет „Комедиан хармонистс“ получава колкото Грета Гарбо в зенита на славата си

Магдалена ГИГОВА

За съвременния българин името на Аспарух Лешников-Ари, наричан от световните музикални критици „Рицарят на горното фа“, се свързва предимно с шлагера „Свари си горчиво кафе“. Певецът, който е приятел с Христо Смирненски, написва мелодията, а поетът създава стиховете на парче амбалажна хартия в Борисовата градина. Който, обаче е гледал двучасовия игрален филм „Комедиан хармонистс“ на германския режисьор Йозеф Вилсмайер през 2005 г. по БНТ, знае, че българинът е бил звездата на най-успешната мъжка певческа група в света през 20-те и 30-те години на ХХ век. А в тричасовия документален филм на Еберхард Фехнер от 1976 г. проличава зслугата на Ари за създаването на секстета, предизвиквал масова истерия сред публиката. От него германските му почитатели разбират, че Лешников мизерства в България, и от цяла Европа към софийския жк „Западен парк“ потичат писма и колети.

Малко известно е обаче, че певецът, сред чиито почитатели е и американският президент Франклин Делано Рузвелт, е бил любимец на жените. Макар и дребничък на ръст, Аспарух Лешников покорявал дамите не само с умението да взема без усилие „фа“ от трета октава, ами и с тънките си мустачки, спретнатата елегантност и галантните си маниери. Точно те направили неотразимо впечатление както на балерината Делфин, дъщеря на британския посланик в Париж, така и на детската учителка Сашка. Но когато се оженил за англичанката от висшето общество, Ари бил на върха на славата си и играел във филми с Марлене Дитрих и Роза Валенти, а след сватбата с българката „семейното им гнездо“ бил ъгъл от клуб на ОФ, скрит от перде. Но и двете обичали Лешников с дълбока и всеотдайна любов и той им отвръщал със същото.

Началото

Аспарух се ражда на 16 юли 1896 г. в Хасково. На 8 години започва да пее в училищния хор в Стара Загора, а в черковния хор заради кристалния си сопран е разпределен в женския състав. На 10 години момчето остава сираче и го изпращат в София да учи на държавни разноски във Военното училище. Талантът на младия кадет прави впречатление на школския капелмайстор маестро Георги Атанасов, автор на първата българска опера. Макар Ари да бил убеден, че трябва да стане офицер в името на сигурната си прехрана, музикантът го изпраща на уроци по пеене при първия световноизвестен български тенор Петър Райчев. Юнкер Лешников откончателно изоставя плановете за военна кариера, когато попада при прочутия музикален педагог проф. Иван Вульпе. Той му внушава да продължи образованието си в Берлин. Младежът заминава със солидни препоръки и макар в началото да не знае и дума немски, успява да се представи на известната актриса и певица Олга Книпер-Чехова, племенница на големия руски писател Антон Павлович Чехов и съпруга на Макс Шмелинг, единственият бял боксьор, световен шампион в най-тежката категория. Двамата почти осиновяват талантливия младеж, който пее с такава жар руски романси. С тяхната препоръка през 1922 г. той се явява на конкурс в Щернишес консерваториум в Берлин и печели една от четирите пълни стипендии в конкуренция със 180 певци. Още в началото го попарват, че ниският ръст ще му попречи да направи зашеметяващ пробив на световната оперна сцена въпреки изумителния глас.

Омърлушен, Лешников прилежно учи, а за да се издържа, работи като сервитьор заради безплатната храна. По заведенията, обаче ценят повече певческия му талант. През 1928 г. Ари е сред основателите на вокалния секстет „Мелъди мейкърс“ по модела на популярна за времето си американска мъжка група. Но съставът е само прелюдия към „Комедиан хармонистс“. Името измисля Ерик Чарел, най-авторитетната фигура на германския звукозаписен и концертен бизнес след Първата световна война. Между 1928 и 1934 г. секстетът записва 234 грамофонни плочи. „Комедиан хармонистс“ са първите, които разбиват мита за „елитарното изкуство“, като изнасят концерт пред 2700 души в залата на Берлинската филхармония - светая светих на европейската музика. В международен план успехът им се повтаря с рецитал в миланската „Ла Скала“. Журналистът Владимир Гаджев разкрива, че с тези изяви „Комедиан хармонистс“ правят и данъчен пробив - концертите им се причисляват към висшето изкуство и представленията им се освобождават от високия данък, налаган на развлекателния бизнес. А по онова време всеки от шестимата музиканти печели по 60 000 златни марки годишно, колкото е вземала най-голямата звезда на Холивуд Грета Гарбо.

В игралния филм на Йозеф Вилсмайер има една забавна сцена, в която певците са поканени да направят записи за радиото. Те влизат за първи път в студио, но са обзети от еуфория, убедени в бъдещата си слава. Младежите започват да крещят пред микрофоните имената на световните градове, които ще паднат в краката им - Париж, Лоднон, Ню Йорк. Лешников обаче високо извиква „Кремиковци!“. Какво е това Кремиковци, останалите една успяват да повторят непознатото име. „Село край София - обяснява Ари. - Имах гадже в Кремиковци, но то ме заряза.“

Куриозното е, че ангелогласните момци, сред които българин, поляк и трима германски евреи, наистина покоряват изброените градове. Без Кремиковци. На върха на славата си те тръгват на световно турне, което завършва в САЩ. Исторически доказано е, че чак десетилетия по-късно подобна масова истерия от чужди изпълнители ще успеят да повторят „Бийтълс“. През 1934 г. „Комедиан хармонистс“ изнасят най-внушителния си концерт на самолетоносача „Саратога“ - флагманския кораб на американските военоморски сили. Публиката се състои от 85 000 души - числения състав на корабите от атлантическия и тихоокеанския флот на САЩ, акостирали в Нюйоркския залив. На първия ред е президентът Франклин Делано Рузвелт. Той е толкова смаян от гласа на първия тенор „Лешникоф“, че пожелал да се запознае лично с българина. Сред големите почитатели на „Комедиен хармонистс“ бил и норвежкият крал Олаф V.

Първата сватба

Точно когато е на върха на славата си, Ари се запознава с първата си съпруга. За жалост покрай олимпиадата в Берлин през 1935 г. започва кампания срещу „еврейската, негърската музика и джаза“. „Комедиан хармонистс“ слагат край на концертната си дейност в Германия с голямо шоу в Мюнхен, но с подновен състав продължават изявите си из Европа.

Английската балерина Делфин чува изключителния му тенор на концерт в Париж. Като дъщеря на британския посланик тя винаги е в централната ложа и няколко вечери поред го аплодира възторжено, преди да уреди да му бъде представена. Дамата от европейското висше общество е омаяна не само от гласа, а и от милите обноски на българина. Той я ухажва настойчиво, но с чар. Изпраща я до дома й, обсипва я с цветя и мили бележки. Прави й серенади. Както пише журналистът Венелин Митев, Делфин с изненада открива, че колкото и да си бъбрят в любимото й кафене „Клозери де лила“, винаги остава нещо недоизказано. Англичанката обръща гръб на многобройните си почитатели с богатства и синя кръв и се жени за Ари по любов. През 1937 се ражда синът им Симеон. Две години по-късно Лешников е мобилизиран и се налага да се върне в България. Делфин го последва. Официално е назначен за комендант на гарата в Подуене, но успява да запише повече от 100 плочи. До 1944 г. семейството живее сравнително добре, но бомбардировка разрушава къщата им на ул. „Юри Венелин“, а по време на война никой не се интересува от песни и те започват да гладуват. След 9 септември положението се влошава. Аспарух опитва да се пригоди към новата власт, но доносът, че е бил „любим певец на Гьобелс и Хитлер“, превръща живота му в ад. Делфин не издържа и през 1946 г. чрез връзките на баща си напуска България с военен самолет като взема малкия Симеон със себе си. Ари никога повече не вижда сина си. На него народната власт отказва да издаде изходна виза. Дълги години нямат никаква връзка помежду си, а порасналият Лешников-младши умира, преди да види България отново. Той има две дъщери - Джесика и Нанси. Първата става оперна певица и прави всичко възможно да събере разпръснатите по света плочи, записи и филми на дядо си. Тя пише до български вестник с молба да издирят второто семейство на Аспарух и признава: „Татко беше български гражданин, но се не се върна за погребението на баща си, защото се боеше, че няма да му разрешат да отпътува обратно.“

Макар че през годините в странство българинът разказва на всички с блеснал поглед, че идва от страната на розите, родината далеч не му постила легло от рози. След 9 септември 1944 г. Лешников изпада в немилост. Като гъвкав артист той прави опити да се понрави на новата власт. Дори участва с песни в бригадирското движение и има карта, подписана от Пенчо Кубадински, но личните му шлагери не се вписват в социалистическиа ентусиазъм. Въпреки че презрително наричат песните му „буржоазна отживелица“, все пак той успява да се включи в естрадни турнета като „подгряващ“ певец на илюзиониста Асен Лепоев-Лепас, изпълнява стари градски песни в пътуващ цирк, пее по кръчми и вечеринки. Когато няма ангажименти, работи като строител, метач, пазач в Борисовата градина. Но винаги е добре изгладен, макар и бедно облечен, с неизменната усмивка под тънките мустачки.

Втората сватба

Тогава среща голямата си любов - 19-годишната Александра. Запознават се на 51-вия рожден ден на Ари. Въпреки голямата разлика във възрастта чувствата им са дълбоки, искрени и устояват на несгодите. Сватбата им се отлага близо пет години. Лешников е все още женен за Делфин, но поради „Желязната завеса“ му е трудно да издири адреса й, за да се разведат. Успява чрез Червения кръст чак през 1952 г.

Със Сашка често преживяват само със заплатата й на детска учителка. Налага им се да живеят в клуб на ОФ. Скромната им покъщнина се крие зад басмена завеса, разделяща на две залата за събрания. Настаняват се в схлупена къщурка на бул. „Тотлебен“. Покривът тече, но т пари за ремонт, а музикантът не е сръчен с теслата. Ражда се синът им Анри. За бившата световна звезда няма срамна работа - става и нощен пазач, но винаги отклонява желанието на сина си да се занимава с музика. Анри, който цял живот си изкарва хляба като техник, си спомня баща си като жив, добър и весел човек, несломен от трудностите. Той така и не успява да се запознае с британския си полубрат Симеон.

Светъл лъч за Лешников е поканата от оперния певец Георги Белчев да се включи като първи тенор в група, подобна на „Комедиен хармонистс“ през 1951 г. Най-сетне прави, това което обича и може. В състава са още Данаил Николов - втори тенор, съвсем младият Георги Кордов - първи баритон, Георги Белчев - втори баритон и Димитър Манолов - бас. През 1954 г. групата прави опит за пробив на Първото общобългарско състезание за майстори на естрадното изкуство. Председател на журито е проф. Георги Златев-Черкин. Подборът на репертоара, обаче не съвпада с „правата партийна линия“. Вокалната разработка на увертюрата към операта „Севилският бръснар“ от Росини не среща разбиране. И Ари се връща към борбата за оцеляване. В края на живота си той получава 45 лева пенсия като работник в „Паркстрой“. (Чиновниците не му зачитат естрадния и бригадирския трудов стаж.)

През 60-те години на ХХ век в Германия се завръща интересът към „Комедиан хармонистс“ - изравят старите им записи и филми, издават ги на плочи. Издирват основателите на формацията и ги канят в световноизвестното вариете „Фридрихщатпалас“, където са били звезди. През 1965 г. е първото излизане в чужбина на Аспарух Лешников, макар и социалистическа. В ГДР е награден със златна значка и титлата „почетен член на Фридрихщатпалас“. Три години по-късно става почетен гражданин на Дрезден. За световния ренесанс на секстета се заговаря и у нас. Заклети меломани предлагат „Балкантон“ да издири старите му записи. През 1974 г. дългосвирещата му плоча със стари градски песни на Аспарух Лешников се разграбва. С хонорара от преиздаването й семейството му най-сетне успява да си купи собствено жилище в „Западен парк“.

Българската телевизия прави един-единствен запис на световноизвестния изпълнител - песента „Страшно обичам жените“. За 80-ия му юбилей редакция „Хумор, сатира и забава“ започва да пуска записите му и организира честване, на което му връчват за заслуги към българската култура орден „Кирил и Методий“ първа степен. Аспарух Лешников обаче не успява да му се зарадва, нито да благодари за него подобаващо. Вече е много болен и пристига, подкрепян от жена си Сашка. Две години по-късно, на 31 юли 1978 г. си отива след инсулт. На 82 години певецът пада във входа на блока и си удря главата. Погребват го в Малашевските гробища с шития по поръчка черен фрак - единствената вещ от световната кариера, с която не се разделя,. 

Георги Тошев:

 АББА за мен са урок по нормалност

Магдалена Гигова

- Жоро, заварваме те на фестивала на Фрида от АББА в градчето Церамат под връх Матерхорн. Какво представлява събитието?

- Zermatt unplugt е най-високо провежданияj фестивал в света. Той е измислен от базирания в Цюрих бизнесмен Томас Стерчи като продължение на активния туристически сезон в един от най-скъпите и красиви зимни курорти в света. Ръка му подава цялото градче и местния туристически борд. Но най-вече двама от най-популярните жители на градчето - Ани-Фрид Лингстад, известна като Фрида, брюнетката от АББА, която живее в Швейцария вече 30 години (а в Цермат близо 20), и Джон Лорд от Дийп Пърпъл, който почина преди 2 години…Благодарение на тяхната популярност и връзки в шоубизнеса, фестивалът започва да набира скорост и днес е запазена марка за добрата музика. Условието, което поставя Фрида и Джон е да се пее акустично, т.е глас и акустични инструменти. Както ми каза Фрида: "Така най-добре личи кой какво може"

- Значи идеята е да се канят изпълнители с глас?

- Идеята е всичко да бъде много интимно, неповторимо, да не е просто един концерт, а много лично преживяване. И се получава вече почти 10 години.

Днес вече има програма за млади изпълнители, в целия град е пълно със сцени, 30 000 души минават през залите с билети, а над 120 000 през всички сцени. Официално те са 13, но буквално всеки ъгъл е сцена, 58 са ънплъгт концертите за 4 дни, а звездите тази година са Анастейша (преди да дойде в България), Патрисиа Каас, група Травис, Джеимс Блънт, Габриеле, Скай от Морчиба и много други…Днес фестивалът е истинска индустрия и хора от цял свят идват специално за него…

- Ти се сприятели с Фрида покрай филма за АББА или той стана възможен, заради познанството ви? Как се случи, защото тя рядко напуска алпийското градче с около 5000 жители?

- Аз дойдох в Цермат, защото това беше единствения начин да се запозная с нея, много преди да направя филма за АББА. Членовете на най-прочутия състав са скромни личности, те не обичат да се афишират, не дават често интервюта, водят един обикновен живот, без бодигардове и надувки. За разлика от някои български и американски артисти, те наистина са моят урок по нормалност… Та запознанството ми с Фрида е и случайност. След като се поинтересувах къде ходи, какви са авиците й, се запознах с нейни приятели и те организизраха първата ни среща. високо в планината при Грета, едно прекрасно малко ресторантче в околностите на Цермат. Запознахме се, пихме по чаша вино, говорихме и така успях по някакъв начин да я убедя да застане пред камерата ми… Но това се случи през 2010 година за първи път. След това се срещнахме още няколко пъти, а на откриването на фестивала тази година се поздравихме…Бях й подарил една оригинална, много ценна българска икона след първото ни интервю. Беше преди години, за нейната 65-годишнина, вчера ми каза, че я е поставила в кухнята на дома си в Цермат…

- Как се общува със звезда от такала величина?

- Днес общувам спокойно с нея, след като направих филма. Преди това вълнението на почитателя и неговия кумир си казваше думата, бях по припрян, несокоен, сега е различно…Срещите ми с нея са срещи на добри познати, но вълнението при мен е същото…всеки път

• Наистина ли е омъжена за благородник и как се държи с околните?
• Да , третият й съпруг принц Руцо е благородник, той почина от рак преди няколко години. Двамата имат дом в Цермат. Днес Фрида живее с британския благородник, мистър Смит, но не обича да се обръщат към нея с благородническа титла. За всички тя е просто Фрида. И ще разкажа една забавна история. Истинска. В кантон Вале, в който се намира Цермат, трябва всеки един постоянен жител на градчето да се подпише, че е съгласен еди кой си да стане гражданин на мястото и да има своя къща. Фрида чака 2 години за подписи, защото всеки - от местния луд до кмета трябва да каже „Да“. Преди 4 години идват емисари на Абрамович да купуват имот, шале. Носят милиони в кеш, но хората на Цермат казват: „Не ви искаме милионите, не искаме Абрамович тук!“. Та такива са нравите на това място, други са критериите. Затова тук идват дискретни, богати, но нормални хора… Руските новобогаташи за в Сен Мориц. Гщаат или в Куршавел.

- Как направи душевния скок от ашрама в Индия, през семинара на форнация „Българска памет“ във Варна, до фестивала в Алпите?

- Ашрамът в Индия беше важно зареждане преди началото на голям, международен и много отговорен телевизионен проект, в който се включвам това лято. Договорът не ми позволява да говоря за него, но ще кажа, че е много сериозен и мащабен. Щастлив съм, че включиха българин в него. За първи път изпитах колебание дали ще се справя. Ашрамът беше място, в което взех решение да участвам. Понякога човек се загубва в дребнотемие, всекидневни боричкания, пошли проекти, безмислено хвърлени усилия…У нас тв пазарът е малък и доста еднообразен. Тук няма реална конкуренция. Рейтингите се измерват кой както си иска. Няма мониторинг на интересите на публиката, няма сегменти на аудиторията. Всичко е за всички. Затова хората с интереси, а и с реално изкарани пари, не гледат телевизия. Медиите все по-малко образоват и възпитават. Тъга…Затова сега съм наистина вдъхновен да работя нещо, което ме предизвиква, кара ме да се чувствам дебютант. А това е страхотно чувсто! Екипът е международен, зад проекта стоят 3 световни телевизии и много, много сериозни продуценти. Да видим какво ще се получи! Лятото ще ми бъде пълно с... работа! Идеалната почивка за мен!

- Все пак не каза какво изпита в ашрама?

- Ашрамът в Хималаите, плюс аюроведата, ме върнаха към лекотата в буквалния и преносни смисъл. Да взема решение спокойно, да се оставя на интуицията да ме води, не интересът, било материален или творчески. В ашрама се намерих отново и се успокоих, че все още ми е интересно в журналистиката. Сега съм пълен с идеи, някои, от които ще осъществя и в България...

- Поначало отиването ти в Индия от пътешественически интерес ли беше или необходимост да се отдръпнеш от суетата?

• Да се отдръпна от всичко, в този смисъл и от суетата, от всичко, което ми пречи да се концентрирам върху важните неща в живота. А те не са толкова много. Понякога ни се струва, че всичко ни е важно, но като се отдръпнеш, като замълчиш, като се вгледаш в себе си, имаш време да погледнеш и на другите с нови очи. Ашрамът за мен е концентрация. Място, в което се балансирам. Да видим колко дълго ще продължи това състояние. Сега усилията ми са да го задържа.
• Колко време ти бе необходимо да го постигнеш?

- Близо месец останах там. И ми беше малко. Аз и преди съм бил в ашрам, но този път беше различно. Бях събрал умора и разочарование, които бяха на път да се превърнат в гняв не към другите, а към мен самия. Така че пожелавам на всеки да мери своя ашрам и да се почувства по-добре със себе си.

- В Индия има много такива комерсиални места - за чужденци, които „търсят себе си“. Какъв тип беше твоят?

- Не е т.нар. „балкантуристки ашрам“, а място, в което човек наистина се откъсва от проблемите, мисли, практикува, храни се добре, посвещава се на себе си. В този район на Индия се почита бог Шива. Много лично преживях Огнената церемония, в която се пречистваш от негативни емоции. Но преживяването в ашрам е дълбоко лично, за него не се говори.

- Върху какво ще акцентираш във филма?

- Това беше подготовка за нов филм, който няма да се реализира за българска телевизия,а е подготовка за филм, който ще снимам догодина с колеги от Би Би Си, но като независим проект, който след това ще продаваме на медии.

- Ти беше лектор на пролетния семинар на фондация „Българска памет“ във Варна с българчета от Украйна, Молдова, Македония, Сърбия, Западните покрайнини и Източните Родопи. Какво им разказа?

• Yастлив съм, че има фондация като "Българска памет" и личности като д-р Милен Врабевски, които разбират смисъла на думата "възпитание". За съжаление тази дума е натоварена с негативно значение през годините на прехода у нас. Затова сега отглеждаме поредното "изгубено поколение". Обикновено го наричаме такова след време като извинение за собствената ни безпомощност да направим нещо смислено за нашите деца. И те си се отглеждат сами. Но има личности като Врабевски, които ни карат да се замислим какво можем ние, възрастните, да направим за тях. И аз се убедих, че само чрез личния си опит можем да разговаряме с тях, без да ги назидаваме, да ги поучаваме, да очакваме от тях повече, отколкото могат да ни дадат за момента. Чувствам се полезен на тези семинари, разговорите с децата продължават и след това. Имат въпроси, а това означава, че са будни, любопитни, търсещи контакт. Казах им, че първо трябва да удовлетворят собствените си потребности и едва след това, ако имат желание и енергия, да направят нещо за другите. Защото аз съм от поколението, което е възпитавано, че винаги трябва да мисли за другите, да дава на другите, да се съобразява с другите…
• С годините разбрах, че човек първо трябва да забележи себе си, да се опознае, да осъзнае лимитите си, за да е полезен на останалите… В противен случай нещо се пропуква. Познавам толкова неудовлетворени и гневни хора. Тъжно е! Иска ми се тези момичета и момчета да знаят кои са, да имат реално самочувствие, за да са удовлетворени. Да не се страхуват от грешките си, а да се учат от тях. Те имат нужда някои да ги чуе и да разговаря с тях. Равностойно. Така хора като Врабевски и екипа на фондацията създават пространство за споделяне, а това е дефицит. В България няма чуваемост между хората, защотото отдавна не се разговаря. Политиците крещят и се хвалят, замерят се с думи клишета, загубили смисъл. Публичните хора са гръмогласни, другите не се канят по телевизиите, защото са възпитани и не крещят. Махленството взема връх над спокойното и умно говорене. Всичко е подчинено на някаква псевдо говорилня. Но ги има тези момичета и момчета, които все още не са покварени от псевдо публичното говорене. Те са любопитни и готови да се учат, но имат и сетива да различат лъжата от истината и затова са директни - няма какво да губят. Поне сега. Вярвам, че те ще променят живота си, ако има кой да ги чуе….

Менюто на Михалков – гозби по филмите му

Откакто Никита Михалков и съпругата му Юлия Висоцкая в съдружие с брат му Андрей Михалков-Кончаловски обявиха, че търсят от Путин финансиране за патриотична верига за бързо хранене „Ядем у дома“, киноманите се забавляват да нагласят менюто спрямо филмите им. Други пък се чудят с какво благородниците ще гощават „обикновените хора“. Храната заема важно място в ключови сцени от лентите на Никита Михалков, затова ястията вече са разгадани.

Ябълката е любимият плод на Никита Михалков и един от най-натрапчивите образи в неговите филми. Хрупат я в „Свой сред чужди, чужд сред свои“, тъпчат се с витамини преди обира на партийното злато в „Роднини“. На ефектния фон на препълнен с ябълки килер протича последната среща на влюбените в „Сибирският бръснар“. Може би е време Юлия Висоцкая да предложи собствена рецепта за ябълков пай?

Най-близки до ума при всяко бързо хранене са палачинките. Американската героиня от „Сибирският бръснар“ нагъва от тях, докато край нея се развихря най-скъпата сцена във филмографията на Михалков - с карнавал и боеве с юмруци. Дали това ще са допълнителните екстри в „Ядем вкъщи“?

В продължението на „Изпепелени от слънцето“ символичното възкресение на дивизионния командир Котов се осъществява чрез храна. Тортата с образа на Вожда, в която заравя лице, томително се топи около него. И дава идеи за различни видове десерти.

В „Няколко дни от живота на Обломов“ конфликтът между възгледите за живота на Щолц и Обломов е в унисон със сблъсъка на кулинарните им предпочитания. Обломовското телешко е къде по-апетитно от веганските салатки на Щолц. И биха разнообразили менюто в двата спектъра.

Протяжната дворянска вечеря е централен епизод във всички Михалковски мелодрами ( вкл. и в „Жесток романс“, където само играе, без да режисира). Близо до масите обикновено падат маските на персонажите. Монологът на Анатолий Ромашин се развива пред вечеря от няколко блюда и завършва с фразата, че за лакомията се плаща. Подходяща констатация за всеки гост в „Ядем вкъщи“.

На чаша студен чай преминава кулминационният диалог на влюбените в „Робиня на любовта“. Любовта, разбира се, е нещастна и затова чаят е успял да изстине.

В „Територия на любовта“ е най-обстоятелствената сцена с храна във филмографията на Михалков - вечеря в монголска юрта. Съветският гост го угощават с прясно заклан овен, камерата сладострастно пълзи по тлъстото сочно месо. На финала гостът връща поканата на монголеца, като го води на ресторант, но там не е толкова завладяващо. Изводът е „Ядем вкъщи“.

Глоби има, паркинги – не!
Магдалена Гигова
Гледна точка във вестник "Преса"
„Ако заповядам на някой генерал да се превърне на морска птица и ако генералът не се подчини, генералът няма да бъде виновен. Виновен ще бъда аз“, казва владетелят в „Малкия принц“, защото е един разумен управник. Същото, ама наопъки са злокачествените глоби за неправилно паркиране, понеже са измислени от неадекванти хора, чиито депутатски карти им позволяват да зарязват колите си навсякъде безнаказано.
Всеки обича зелените градинки и свободните за движение тротоари и двеста лева наказание за обругаването им би изглеждало съвсем справедливо ако до тях се бяха ширнали платени паркинги, които пустеят. А в големите градове на България, където колите са точно 50 на сто от народонаселението, такива места липсват. Е, вярно е, че нашенецът мрази да плаща за секс и за паркинг, но икономическата принуда би могла да го пречупи. Стига от едната страна да е тоягата на глобата, а от друга – морковът на гаража. А такъв няма и няма! Особено в централната градска част, която е строена по времето, когато на улицата са се разминавали две коли седмично. Ситуацията е патова, признават и чуждите специалисти по организация на движението, които идват, гледат, преценяват и напускат с писъци. А какви кански викове ще се чуят у нас, ако решат да приложат вносния опит за намаляване на трафика и улесняване на спирането. В някои градове на Великобритания наистина можеш да оставиш колата пред дома си, но след 6 вечерта, а преди 8,30 трябва да си се изнесъл. Накъде – твой проблем. Иначе още в 8,35 намираш на стъклото си бележка, че дължиш на общината 20 лири. Ако ги платиш до края на дена, ще ти вземат 15, до края на седмицата си остават 20, а от там нататък растат главоломно. В Джакарта пък в часовете пик не можеш да си сам в колата. Веднага ти друсват главозамайваща глоба, ако не си намерил трима спътници. В Япония в няко иквартали дори не можеш да си купиш автомобил, ако не докажеш, че има къде да го паркираш в радиус от един километър от дома си.
На този рестриктивен фон, нашите грижи изглеждат бели кахъри. Още повече, че засега безпроблемно си окупираме тротоари, градинки, паркове и детски площадки, докато буферните паркинги на метрото кротко пустеят. А приказките за подземни гаражи под жълтите плочки пред Народното събрание и други възлови места обикалят папките в столична община има-няма двадесетина години. Но дори някой да се окаже достатъчно луд да се заеме с такъв проект, в центъра на столицата като копнеш излиза я подпочвена вода, я крепостна стена. Пък май не сме дорасли още до швейцарците, които са съхранили средновековен зид по средата на паркинг под женевското езеро. Като се знае кой ги стопанисва гаражите у нас, две кирки и 200 грама тротил веднага ще отърват арендатора от „древната грозотия“, чучнала върху три паркоместа.
От всичко казано по-горе излиза, че решение засега няма. Обаче и 200-те лева глоба също не оправят проблема.

Трикратният носител на „Златна игла“ Кирил Чалъков

Рокерски и порцеланов грим за пролетта

Маги Николова

Гримьорът Кирил Чалъков, който е работил върху лицата на Парис Хилтън, Енджи Евърхард и Ел Макферсън, даде съвети на читателките на „Преса“ как да се гримират така, че да са в тон с модните тенденции, без да изневеряват на собствения си стил. Трикратният носител на „Златна игла“ за макиаж подчерта, че за пролетта на 2015 година се очертават две насоки и всеки може да избира между максимално естествен и небрежно-рокерски външен вид.

Гримьорът в компанията на Ел Макферсън.

„Близкият до натуралната кожа макиаж далеч не означава, че можете да ходите абсолютно без грим. Напротив - на „въоръжение“ са фондьотенът, пудрата, ружът, коректорът, спиралата, червилото... За този вид макиаж се използва чуждицата nude (голо). Тънкостта е да не се създава усещане за силен грим, а същевременно лицето да изглежда перфектно. Т.е. идеята е не да не се използват козметични продукти, а да се наблегне на такива, които „обличат“ лицето по един съвършен начин, извайват го, но то запазва естественото си излъчване. Важно е да се подберат тонове, близки до кожата. Както се подразбира, актуалните нюанси в тази тенденция са бежово, кремаво, прасковено, пастелни нюанси на розово или пепел от рози. Като цяло тоновете са по-кадифени, по-матови, не прекалено крещящи. При този грим кожата е много важно изразно средство, защото се асоциира с перфектен порцеланов тен. С напредването на технологиите в козметиката съвременните жени имат възможност наистина да претворят лицата си в една съвършена текстура, при която близките до нея нюанси да стоят естествено и да изпъкват по най-добрия начин. Ако решите да подчертаете очите, го направете с неутрални тонове като нюанси на кафяво, сиво, вариации на бежово. За по-свежо всекидневно излъчване използвайте пролетно прасковено.

Никол Станкулова и Карина Неделчева - естествени в различни нюанси на розовото.

Другата тенденция, характерна за пролетта, е т.нар рокерски грим, който чудесно подхожда и за вечер. Н последните години се завръща модата да се използват не толкова цветовете, колкото се набляга на подчертаване с тъмносиво или антрацитночерно на очите. Дори да не е съвършено и прецизно нанесено, това е част от тази леко небрежна рок линия. Може да се използват обилно спирала или размазан и опушен молив, който се съчетава чудесно с тоалети от черна кожа и по-спортна, винтидж или алтернативна мода. Тук царства монохромното, графичното усещане при подчертаването на очите.

Дамите в зависимост от техния стил могат да изберат една от тенденциите за пролетта“, подчерта Кирил Чалъков.

Поли Генова с лек пролетен и рокерски грим.

Абитуриентки, ползвайте модата само вдъхновение!

Абитуриентките трябва да знаят, че е хубаво модата да им служи само за вдъхновение, за отправна точка, вместо да й робуват сляпо, убеден е гримьорът. Особено когато отивате на бал, е нормално да видите какви са модните тенденциите за сезона, но не е необходимо да изглеждате като модел от подиума. По-добре е околните да видят, че сте се подготвили наистина за първия бал в живота си. Поводът е по-официален, по-елегантен празник. Разумно е да се осланяте на принципите на изпитания вечерен грим, който е сигурно, че ви стои добре. Още повече че снимките ще останат за десетилетия напред и ако сляпо сте следвали някаква временна мода, има опасност да не изглеждате добре в очите си. Универсалният ми съвет към всяка жена, особено за абитуриентката, е да съобрази грима първо с лицето си, с цвета на косата си. Предполага се, че роклята също е подбрана спрямо тях и фигурата на младата дама. Идеята е да има цялостна връзка между самата абитуриентка, прическата и макиажа. Ако всички тези елементи са в хармония, ще изглеждат наистина класно!, завършва Кирил Чалъков.

Поли Генова с двете тенденции в грима за пролетта - порцеланов тен и рокерско излъчване.

Снимките са от книгата „Кирил Чалъков - 20 години красота“.

Дариана Генова възражда „Златният Орфей”

След една хубава песен, не можеш да извършиш нищо лошо

Магдалена ГИГОВА

Дариана Генова е съпруга на легендарния директор на „Златният Орфей” Генко Генов, превърнал фестивала в събитие номер едно по брой телевизионни зрители не само у нас, но и в системата на Интервизия. По времето на Студената война, той успява да покани у нас световни звезди в зенита на славата им. Като председател на фондация „Генко Генов” Дариана е продуцирала 210 български песни и е решена да възроди „Златния Орфей”. „Основното послание на събитието е чувството за заедност и обединеност. Това липсва на държавата ни. Ние сме разделени и омерзени, когато сме заедно, ще успеем. Щом се появява „Златният Орфей” отваряме вратата към заедността”, казва г-жа Генова, щастлива да върне фестивала, там, където винаги е бил - в Слънчев бряг.  Надеждата й е музикалното събитие да стимулира творците да създават хубави авторски песни и да даде старт в кариерата на млади певци.

- Дариана, идеята ти да възродиш „Златния Орфей” съвпада с 50-годишнината му - първият конкурс е през 1965-а.

- Искам да спазя годишнината. Радостното е, че изчакахме осъзнато желание и покана от борда на директорите Слънчев бряг и от общината в Бургас. Кметът Димитър Николов ми каза, че много хора са му предлагали „Дай да го направим Орфея в Бургас”, но той с невероятно уважение към фестивала им е отговарял „Не, на това събитие мястото му е в Слънчев бряг”.

- Но на мястото на Летния театър се издига курортен комплекс?

- Когато има желание и протегнати ръце, винаги се намират начини. Съпругът ми Генко с трите си инфаркта си отиде, убеждавайки, че не трябва всичко да се случва в София.  Че във всички кътчета на държавата ни е нужно да има събития, с които хората да се зареждат, за да преодоляват тежките моменти в живота си. Да имат и повод да облекат тържествените си дрехи. Тежък е животът в останалата част на България. Ние, в София по-лъскаво някакси си „живучкаме”, както казва Софи Маринова. Веруюто на Генко беше „Най-сложното изкуство е музиката, защото тя общува с душата на човека”. След една хубава песен, не може да извършиш нещо лошо. Сега, в трудния ни живот имаме нужда от това.

- А имате ли време? За „Златният Орфей” песните се пишат специално.

- Ще ги напишем! Времето е много кратко, огромен риск поемаме, но ще се справим. За мен най-тежката отговорност е организационната част. А отговорността на творците е пред жанра и пред публиката им. От тях се очаква да представят хубави авторски песни. Искам да върнем, радостта на хората. На повечето са им смачкани душичките и жадуват за хубава музика. Трябва да излезем с такива творби, за които народът отново да каже „Появи се нашата песен”.  Когато има мелодичност, младите реагират еднакво на вечните стойностни песни и на попфолка.

- Правата на фестивала са 50 на сто за БНТ, другата половина за НДК. Ще подкрепят ли „Златния Орфей”, щом си е техен?

- НДК са съгласни, че на това събитие мястото му не е в София. Искам да подчертая, че ние изчакахме дълго време. Надявах се държавата да посочи място, което да е приоритетно. Както по света има Кан, Сан Ремо, Рио де Жанейро... Щастлива съм, че фестивалът се завъща в Слънчев бряг. „Златният Орфей” създава песни, продуцира ги, за да ги предостави на националните медии, призвани и задължени да популяризират българската култура. Сега чакам отговор от тях. Искам да припомня, че БНТ от години със „Златният Орфей” си измива очите по случай различни годишнини. Генко казваше „Ще се нароят много телевизи, но те ще са комерсиални. Само БНТ е призвана и дори задължена, да популяризира българската музика”. Затова не им изневерих, макар да съм имала предложения от други телевизии, и им дадох знака на фестивала. Сега чакам решението им.

- Не разчиташ ли прекалено на държавните институции?

- Радостта ми е, че изпълнителния директор на „Слънчеб бряг” АД Златко Димитров дойде и каза за фестивала „Госпожа, искаме го!”.  И решението им е подкрепено и от Министерството на туризма и община Бургас. Знаеш ли през какъв ад съм минала през последните години, когато всичко е било готово за някакво събитие, и сменят кмета в някой град. Новият казва „Аз такава музика не слушам” или „Я, стига с тия баби”, или „Да, ама искам да си направя една ложа и аз да кажа кой ще спечели”. Толкова години не измених на Слънчев бряг и на БНТ.

- Всички се питат как по времето на социализма Генко Генов успяваше да доведе звезди със световна слава. Жозефин Бекер (прочута френска певица и танцьорка – б.а.), например?

- Много интересна е случката. Генко от един шеф на издателство разбира закъде пътува Жозефин, проучва часа на полета, изненадва я в залата на летището.

- И казва „Защо не дойдете в България?”

- Нее, Генко беше финяга, той водеше изискани разговори с малко флирт, пък и хубав мъж беше. Жозефин Бекер е много впечатлена от него и той постепенно й казва, че има едно райско кътче в България.  Тя клати глава, знаейки, че всеки си хвали родината, докато стигат до момента, че там има един фестивал. По-късно тя повтаряше, както и повечето звезди, „На никого не казвай за колко лева съм дошла”.

- Но нали фестивалът е имал сериозен за времето си бюджет?

- Никакъв бюджет! Всяка година се започваше от 200-300 хиляди лева. И хоп идва порой - първо отрязват парите за „Златния Орфей”. Хоп – суша! Пак режат парите за Орфея.  И Генко караше на личен чар. Но след общуването със световните звезди казваше „Големите личности са като куртизанките. Те могат да го направят срещу много пари, но могат да го направят и от любов. Стига да намериш начина”.

- Как покани Жилбер Беко, когато е на върха на славата си?

- Много по-лесно, защото беше учил 5 г. в Соброната.  Хората си милсят, че Генко Генов е станал известен по света с фестивала. Обратнто е! Той завършва в София консерватория с пиано. Няма концерт изпълнен по ноти, свири всичко наизуст, но асансьор му откъсва възглавничката на единия от пръстите и той става безчувствен. И заминава на частни разноски да учи в Соброната музиковедство. Баща му го изпраща при свой колега, лекар, който обаче му помага само два месеца.  В началото Генко полира мебели. После вижда колко е трудно на колегите му от Англия, Германия и Италия и започва да им превежда, защото владее префектно немски, английски и френски. При завършването всички му благодарят, защото са се правили с негова помощ и му остават приятели завинаги. А връщайки се в родните си страни, стават директори на радио и телевизия, развиват музикален бизнес. Където и да отидеше, Генко имаше човек, който му създаваше контакти, защото знаеше, че няма да го изложи. 

- И се е справял блестящо. Хулио Иглесиас си спомняше първото си идване у нас за „Златния Орфей”.

- Няма човек, дошъл на фестивала да не е останал доволен.  Генко ги караше да опознаят България. Кацаха в София и с коли на УБО (Управление безопасност и охрана – б.а.), защото само те имаха луксозни автомобили, ги отвеждаха до Слънчев бряг като минаваха през  цялата страна.  Хулио Иглесиас дойде много притеснен, защото никой не го познаваше. Половин час му държахме ръцете, трепереше като лист - за първи път излизаше на такава европейска сцена. Не го посрещнаха добре.  Защото при нас на мода бе „викащото” пеене. То въздейства в първата секудна, но в следващия момент не можеш да го възприемаш. Трябва да си „художник”, да рисуваш с гласа си. Генко знаеше, че гласовата палитра на фестивала е важна. Намираше и „кротки”, и „силови” певци. И при разпределението на поканените държави гледаше на кантар да бъдат социалистическите и капиталистическите. Беше горд с това, че достойно защити нивото на възможностите на всяка държава. Затова много се обиди, когато на процеса срещу него казаха, че умишлено канел слаби певци от социалистическите държави, за да изпъкнат западните. 

- В началото го съдят за шпионаж, а лежи в затвора 8,5 г. за злоупотреби. Защо?

- Искаха му смъртна присъда за шпионаж. После, понеже прокурорът и съдията се обединиха и казаха „Няма да осъдим на смърт човек без нито едно доказателство”, промениха на злоупотреби.

- Кой го накисна?
- Генко знаеше кой. Докато седя 6 месеца на „Развигор”, някой от следователите му даде цялото му досие с доносите, без заличени имена. Чел го бе цяла седмица. Когато излезе си дадохме дума, че ще вървим напред. Аз никога не му споделих разочарованието си от всички „приятели”, които минаваха на другия тротоар, за да не понесе и този товар в сърцето и в душата си. Той също не ми разказа за униженията, през които е преминал. Защото, когато живееш до човек, на когото знаеш всичките мъки, те се пренасят и върху теб. Така събрахме сили и кураж да продължим.

Генко никой не го познаваше преди да влезе в затвора. Той  стоеше зад кулисите и даде шанс на мнозина. Вили Казасян нашумя със „Златния Орфей”.

- Всички помнят и диригента Хари де Гроот.

- Той бе най-големият капацитет и перфекционист като композитор и аранжор. Генко не позволяваше звездите да стоят зад кордони и охрана. Фестивалът е за това – всички да се срещнат, да общуват, да чуят другите как пеят, да се ориентират, да харесат нещо, за да продържат развитието си.

- Творецът, който най-много продължава развитието си е Лили Иванова. Тя печели „Златният Орфей” през 1974 г.,  но представя много песни през годините.

- Лили има невероятна чувствителност и нюх за нещата. Тя има вкус! Съвършенството е да умееш да вземеш каквото ти е нужно, за да се развиеш. Генко ми отвори очите, че животът не е само черно и бяло, нюансите са важни. Когато получиш  усещане за нюансите, ти ставаш едно стъпало по-висок.

- Но има и нелицеприятни нюанси. Песента „Едит”, изпълнена от Емил Димитров,  получава „Златен Орфей”, макар да се отличава коренно като стил. Кой повлия на журито?

- Генко никога не  се намесваше в  решението на журито, за да не поставя колегите си в зависимост от него. По онова време авторът на музиката - Иван Маринов беше министър на културата и имаше свои лостове на влияние. Случвало се е на два пъти Леда Милева (тогава шеф на националната телевизия – б.а.) да прекъсва журито, защото не харесва решенията му.

- А когато Нели Рангелова през 1982 г. взе статуетката, казаха „О, това й е подарък за сватбата с Данчо Капитанов”.

- (усмихва се дискретно) Тогава опитвахме да подредим живота си след затвора на Генко и нямахме общо с фестивала.

- Алла Пугачова оцени ли какъв трамплин за нея бе фестивалът през 1975 г.?

- През всички години, докато беше директор на фестивала Генко никога не беше ходил в Съветския съюз. (И това беше изтъкнато в делото). Причината е, че от там с правителствено решение спускаха името на участника.  В случая с Алла беше много важен подборът на песента и нейната артистичност. Навремето изпращаха плоча на певеца и композиторите избираха кой  да изпълни тяхното парче. Бореха се за чернокож изпълнител, за дрезгава бленда, за западен певец. Емил Димитров беше деликатен, от висока класа човек, нищо, че хората го помнят само с „ония подробности”. Генко му каза „Ти разчитай на песните си. Изпратил съм й „Арлекино”. Сам ще се изненадаш”.  

- Защо Йорданка Христова няма „Златен Орфей” като изпълнител, а е представяла много песни?

- Важното е, че Данчето е осигурила има много награди за композиторите. Просто не се е явявала  на конкурса. Генко казваше „Не всички певци са „фестивални”.  Изисква се концентрация психическа издържливост”. Валерий Леонтиев е голяма звезда в Русия - пее, танцува, има глас, а спечели трета награда. Не издържа на натоварването. А Данчето е разбрала основната задача на фестивала и е допринесла за развитието на жанра чрез участитето си с толкова много песни. 

Ретрит с Йоги Тан и Према Сагар

Остава един ден до започването на ретрита на Гуру Йоги Тан и Према Сагар в България. Нямамe търпение да ви видим в Огняново!

На всички, които още не са си направили планове и се бавят със записването - ЧЕСТИТО! Специално за вас сме подготвили промоция: двама на цената на един за модул “Небе, Слънце, Луна”от 24.04 до 28.04. Предлагаме и 50% намаление и за младежи на възраст до 26 години. Ако сте на тази възраст или познавате някой, който може да се възползва от мъдростта на учението за Истината, Светлината и Любовта, направете му този подарък - предайте информацията за нашия ретрит. 
Цената на учението за двама е 650 лв., а за младежите е 300 лв. 
Цената за храна и настаняване (пълен пансион) остава същата: хотел Петрелийски - 52 лв., Хотел Терма Вита - 70 лв. в двойна стая, 112 лв. в единична.

Онези от вас, които запишат участници или се запишат за участие по настоящата промоция, ще могат да доведат на практиката на 05.05 втори човек на цена от 50 лв.

Не забравяйте и че на 22.04. вечерта ще има концерт с кристални купи на Михаела Стойкова - Мика. Заповядайте!

За въпроси и записване, можете да се свържете с нас на: 
premasagarbg@gmail.com

0888 757 211 - Мая Калчева (Ваджра Видия) 
0887 663 961 - Цветелина Бонова 

Бойка Велкова:

Снимах се с Ал Пачино, но не му казах, че съм актриса
Магдалена ГИГОВА

Актрисата с Ал Пачино и Итън Хоук в Ню Йорк. 

Мнозина помнят Бойка Велкова като Десислава от филма „Боянският майстор“. Последната роля на актрисата е в моноспектакъла „Пътят към Афродита“ по Исабел Алиенде. Пиесата деликатно показва съвместното съществуване на Телесната и Небесната Афродита, на греха и духовността, на подправките, които правят живота вкусен. Това представление все още е играно само десетина пъти, но „Две“ на Таня Шахова вече отбелязва 50 спектакъла на сцената на Народния театър. В него Бойка играе ролята на Дора Габе в заника на живота й. По сценарий поетесата съжителства с Елисавета Багряна в Дома на писателите в Хисаря, но общуването им е далеч от пикантната представа.

Актрисата е носителка на най-престижните театрални награди „Икар“ и „Аскеер“, преподава в МОНТФИЗ.

Разговорът с Бойка Велкова тръгва от пиесите, за да стигне отвъд очевидния театрален факт.

- Моноспектакълът ви „Пътят към Афродита“ е по книгата на Исабел Алиенде, но в него са вплетени и ваши текстове. Водите си дневник или записвате какво чувствате в разични моменти от живота си?

- Записвам някои неща, които ми правят впечатление.

- Това означава, че споделяте с публиката и много лични неща.

- Да.

- Нужда от катарзис ли е това или вече не се притеснявате?

- Никога не съм се притеснявала, просто сега му дойде моментът. Не знам дали е катарзис. Всеки автор е откровен. Исабел Алиенде едва ли пише книгите си само за да изпита катарзис. Това е начин на изразяване. Всеки намира своя път.

- Хората които са гледали спектакъла, казват, че сякаш виждат душата ви разголена. С какво се сбогувахте - със суетата или с премълчаването?

- Не е толкова драматично. Просто това е още една възможност да споделя какво мисля.

- От сцената се стеле „аромат на канела, вино, мъжки устни, пропуснати нощи и други афродизиаци“. Някоя жена казвала ли ви е след представление, че е погледнала живота си с други очи? Или поне мъжа си по друг начин?

- Случвало ми се е да имам обратна връзка след спектакъла. Хората са благодарни, че поне малко са се събудили емоционално през този час и 20 минути и си обещават, че нещо ще променят, което е най-ценното в представлението. Играла съм го само 10 пъти. Спектакълът все още няма своята биография, но аз очаквам менния, които може би ще променят и мен.

- На афиша пише „музикална картина Теодосий Спасов“. Как се роди музиката за „Афродита“? Спорихте ли, разказвахте ли на мъжа си как си представяте мелодиите?
- Не, аз не се карам със съпруга си. Доверявам му се. Той прочете текста, гледа репетиции и извървя своя път към музикалната картина. Всичко е прекрасно!

- Поставяли ли сте си граница в „Пътят към Афродита“. Къде свършва Бойка Велкова и къде започва Исабел Алиенде? Или сте се сраснали?

- Казват, че не може да се разбере къде е моят текст и къде нейният. Не съм се замисляла дали е комплимент. От себе си съм сложила не повече от 15 изречения. А от книгата на Алиенде, която е 500 страници, съм извадила онова, което мен ме вълнува и най-много ме докосва. Моите думи са малка подправка към нейните. Нищо повече.

- В „Пътят към Афродита“ има много подправки, една от които е самоиронията. Присъщо качество ли ви е или го придобихте покрай работата върху пиесата?
- Човек се развива и в един момент самоиронията се оказва нещо, без което не бива да се живее, защото иначе ставаш недоволен индивид с много претенции. Аз не съм на 20 години и съм претърпяла не едно развитие.

- Пиесата на Таня Шахова „Две“, в която играете Дора Габе, също се развива - стигна до 50 представления при пълен салон в Народния театър. Как приемате признанието на авторката, че докато е пишела, си е представяла Мариус Куркински във вашата роля?

- Всеки автор има право да бъде вдъхновен от каквото му харесва. Така че уважавам това, което е казала.

- Амбицирахте ли се да изтриете представата й?

- Въобще не съм се замисляла за това. Просто се опитах да си свърша работата. Спектакълът върви, има своя успех и своята публика, което нас с Мария Каварджикова ни прави много, много щастливи.

- Как се сработихте с Мария? Тя играе ролята на Елисавета Багряна. Действието се развива в залеза на живота на двете поетеси.

- Аз и друг път съм работила с нея. Никога не имало някакви крайни спорове. В творческа атмосфера работата спори. Режисьорът Юрий Дачев много спокойно и търпеливо води целия процес.

- Всеки българин има свое мнение за отношенията между Дора Габе и Елисавета Багряна. Успявате ли да обърнете представите?

- Не, лично не познавам поетесата, която играя. Но хората не идват да гледат възстановка на Дора Габе и Елисавета Багряна, а да се докоснат до две много специални жени, истински талантливи, европейки, говорели са по 4-5 езика, превеждали са, прославяли са България навсякъде по света, красиви, умни. Ние просто се опитваме да разкажем едно парче живот на тези две уникални поетеси. Не знаем какви са били отношенията им извън този отрязък. Не мога да се досещам какво са правили. А и градските легенди и митове понякога са една лъжа. Опитваме се да споделим с хората, това което сме избрали да разкажем като емоция, като гледна точка към тези две изключителни дами.

- Как възприемате тяхното отношение към старостта? В пиесата те отказват да споменават думата „стар“ и затова казват „отиваме във Възрастна Загора, ще минем през Възрастна планина“.

- Това е проява на чувство за хумор и носи в себе си много ирония и самоирония. Затова са толкова изключителни.

- Вие сте една от малкото театрални актриси със собствен уебсайт. Имате ли планове за интерактивен спектакъл с използване на повече технологии?

- Не съм се замисляла за това. Ако се случи нещо такова - ще се чуе.

- Родителите ви решават да инвестират част от заработените от тях в чужбина пари в образованието ви и ви изпращат в прочутата школа на Лий Страсбърг в Ню Йорк. Казват, че има драстична разлика между методите му и тези на Станиславски и Немирович-Данченко, по които се учи в нашето театрално училище. Когато попаднахте там, изпитахте ли стрес?
- Не съм получила никакъв стрес, защото вече бях професионална актриса. Това е една доста интересна система и тя е надстройка на Станиславски. Школата е много ценно място за актьора, който иска да се развива и да научи повече не само за професията, а и за себе си. Така че не бих казала, че е нещо много по-различно. Да, различава се само по себе си, но е малко парче от един общ пъзел от много гледни точки към театъра. Мен това ме е интересувало и затова отидох там.

- В курса ви имаше ли актьори, които след това са се развили до степен да се гордеете, че сте учили заедно?

- Не съм сигурна. Аз все пак карах летните курсове. В тях имаше артисти от цяла Европа - шведи, германци, испанци. Може и да са направили нещо в собствените си държави, но ако за това питате - не познавам холивудска звезда.

- Аааа, познавате! Имате снимка с Ал Пачино. Как се случи да се снимате с него? Това сбъдната мечта ли е за вас?

- Попаднах на представлението „Гленгари Глен Рос“ от Дейвид Мамет, в което участваше и реших да остана след спектакъла, за да го видя отблизо. Въобще не очаквах, че може да се случи. Застанах с заедно всички останали почитатели и любители на Ал Пачино да чакам пред служебния вход и когато той излезе, те наистина онемяха. Никой не помръдна и аз първа си позволих да го помоля за снимка. Той веднага се отзова, което го прави просто прекрасен. Беше подготвен, че навън го чакат за снимки, за автографи. Дори едно момиче до мен каза: „Аз не искам снимка. Искам да ме целунете.“ И той го направи. Това си е едно преживяване, но не мога да кажа, че е сбъдната мечта. Същото се получи и с Итън Хоук след участието му в „Иванов“ на Чехов.

Като млада актриса много харесвах Марлон Брандо, но вече среща с него е невъзможна.

- Казахте ли на Ал Пачино, че сте актриса?

- Не. Толкова много хора го чакаха. А и него какво го интересува каква съм. Щеше да бъде излишно.

- Вашият флирт с киното започна гръмовно - с Десислава в „Боянският майстор“. Дори след толкова роли в театъра някои хора все още ви свързват с този образ. Но флиртът не продължи. Театърът ли се оказа голямата ви любов?

- Просто след „Боянският майстор“ киното се срина. Сега то наново се събужда. Има прекрасни млади творци - режисьори, сценаристи. Надявам се, въпреки че толкова години са минали, някой да се сети за мен. Бих се радвала да се снимам пак. Обичам театъра и киното еднакво.

- Завършили сте балетно училище, но се отказвате поради заболяване. В спектаклите ви има много танци. Това носталгия по недовършената кариера ли е или просто умение, което си струва да бъде показано?

- Получавам роли, в които се танцува. Така се случва. Не е нещо специално. Танцът е още един инструмент на актьора, с който се изразява. Да пееш, да танцуваш - това е част от професията. Няма носталгия и не е на всяка цена. Имаш инструменти - работиш с тях. Както казва Айсидора Дънкан, във всеки танц, дори в несъвършения, ако има любов, всичко е наред.

- Бихте ли се включили в танцов риалити формат?

- Защо не? Ако ме поканят.

- Обикновено актрисите изживяват труден преход от младежки към зрели роли. При вас това се получи плавно. Или само така изглежда?

- Нормално приемам всичко. Такъв е животът. Трябва да има приемственост. На младите да се помага и да се дава възможност за реализация, да им се отвори пространство. Изключително толерантна съм към всеки, който идва след мен. Надявам се повече хора да са такива, за да може и моят син да си намери мястото.

- Синът ви Теодор е избрал различна от вашата и на баща си професия. След като завърши Американския колеж, замина да следва международни отношения в Шотландия.

- Той е много артистичен и много музикален, но има право да избере какво иска да прави и ние го уважихме.

- А когато се появят внуците, каква баба бихте искали да бъдете?

- Вие ми задавате въпроси от бъдещето и не мога да ви отговоря.

- Как си представяте своето бъдеще в изкуството. Има ли роли, за които мечтаете?

- Надявам се да изиграя вълнуващи неща, които да докоснат публиката, да ме развият като актриса, да ме направят по-мъдра и по-спокойна.

Дмитрий Оскин от „Посрещнете руснаците“ по Фокс пред „Преса“

В Камбоджа се чувствах като Анджелина Джоли

Маги НИКОЛОВА

Риалити шоуто за баснословно богати и ексцентрични „емигранти“ от Москва и Санкт Петербург в Лондон - „Посрещнете руснаците“ ( Meet The Russians), което се излъчва и у нас по Фокс тв, понякога ни кара да се усмихваме иронично, друг път да не вярваме на очите си, трети – да се възмущаваме, но никога не оставаме безразлични. Поредицата роди нов руски израз „Богатите също плачат, но в Лондон“, а някои дори наричат британската столица Лондонград, заради многото преселили се там олигарси. Дмитрий Оскин е един от главните герои в риалити щоуто. Запомнили сме го с неестествено острите му обувки и с хапливите му забележки. Той разказа пред „Преса“ как един обикновен фотограф от Санкт Петербург се оказва партньор на най-състоятелните руснаци. Естествено първият въпрос е „Защо милионерите толкова си падат по Лондон?“.

Не милионерите, а успелите руснаци харесват Англия. Те пристигат тук в търсене на по-комфортен живот. Според мен в Лондон има всичко за всеки. Единственото важно е да уважаваш местната култура и да живееш по британските закони, иначе рискуваш да не останеш дълго“, отговори Дмитрий. Той приел без колебание да участва в риалитито, въпреки твърде ироничното отношение на продуцентите дори към най-заможните участници. Цяла Англия обсъжда със злост как съпругата на руски олигарх, нагиздена посред лято в кожено палто за 100 000 паунда, купува имение за 4,5 млн. британски лири, сякаш пазарува кило картофи. „Винаги съм искал да се пробвам в телевизията. Когато казах „да“, нямах представа кои са останалите участници. Имах собствени интереси. Но благодарение на шоуто се запознах с прекрасни хора и никой не може да ме раздели с тях.

В живота на Дмитрий Оскин има не само британска, а и „българска връзка“. На традиционния Руски бал в Лондон той се среща с Евгени Минчев, който от години е гост там. „Запознахме се съвсем неочаквано. Аз бях излязал от снимките на „Посрещнете руснаците“ и отидох на светското парти, което е едно от най-бляскавите, да си почина. Общи познати ни представиха един на друг и се сприятелихме“, разкри Дима. Той е категоричен, че не дели приятелите си на знаменитости, благородници и „обикновени хора“, но пък винаги попада в необичайни ситуации. Дори когато е на път. „В Камбоджа се почувствах като Анджелина Джоли. Това е шега, разбира се. Историята е следната: бях тръгнал към древните храмове Ангкор Ват и изведнъж се оказах заобиколен от деца между 5 и 12 години, които се опитваха да ми продадат сувенири. Разбира се, че купих, но те изведнъж сякаш започнаха да извират от всички сттрати. Ставаха все повече и повече. Наложи ми се да се втурна да бягам. Можете да си представите каква гледка бяхме – аз тичам напред, а след мен глутница дечица. В крайна сметка не се оказах достатъчно бърз. Догониха ме и сега имам сувенири от Камбоджа до края на живота си“.

Дмитрий има съвсем конкретни планове какво ще прави след края на шоуто. Първо няма да прекъсне връзките си с новите си приятели и второ – ще направи изложба. Все пак е риалити знаменитост, но и фотограф. След това планира да отвори собствено студио и да събере екип.

А относно неговата „запазена марка“ - прекомерно острите обувки, обещава да не се разделя с тях. „Те са творение на Кристиан Луботен. Обичам неговите обувки! Имам огромна колекция от тях. Харесват ми заради оригиналните токове, които изглеждат много стилно с всякакъв вид облекло“, завърши Оскин.

С Евгени Минчев и собственика на клуб „Мосимън“ - Антон, носител на ордена на британската империя. 

Низ от скандали в Англия и в Русия

Благодарение на руснаците Лондон оглавява класацията за най-много млади милионери на глава от населението. Средната им възраст е между 46 и 55 години. По официални данни в британската столица постоянно живеят 400 000 преселници от бившия Съветски съюз. Това обаче не прави англичаните по-толерантни към разсипническия начин на живот на новите им съграждани. Веднага след премиерата скандално жужене премина през Русия и през Великобритания.

Хората на Острова са възмутени от разюздания шопинг, надбягванията с поршета по центалните улици, джакузитата пълни с „Дом Периньон“ и „Круг“... Според тях „Посрещнете руснаците“ е най-вулгарното шоу на всички времена и народи. „Заради такива хора, ние, лондончаните, сме принудени да търсим домове извън града. Те разнасят куфарчета с пари на задните седалки на бентлитата си. Заятова цените на недвижимите имоти преминаха гранизата на разумното“, твърдят жители на британската столица. В Москва са не по-малко люти. Хората взели участие в риалитито са обвинени, че са станали част от най-мащабната дискредитация на родината си в странство. „Британцитеса събрали най-чудовищните стереотипи за руснаците на едно място“, вайкат се в родината на участниците.

С Кристина Сисоева – дъщеря на топмениджър на Лукойл и съпруга на британски милионер.