Бойка Велкова:

Снимах се с Ал Пачино, но не му казах, че съм актриса
Магдалена ГИГОВА

Актрисата с Ал Пачино и Итън Хоук в Ню Йорк. 

Мнозина помнят Бойка Велкова като Десислава от филма „Боянският майстор“. Последната роля на актрисата е в моноспектакъла „Пътят към Афродита“ по Исабел Алиенде. Пиесата деликатно показва съвместното съществуване на Телесната и Небесната Афродита, на греха и духовността, на подправките, които правят живота вкусен. Това представление все още е играно само десетина пъти, но „Две“ на Таня Шахова вече отбелязва 50 спектакъла на сцената на Народния театър. В него Бойка играе ролята на Дора Габе в заника на живота й. По сценарий поетесата съжителства с Елисавета Багряна в Дома на писателите в Хисаря, но общуването им е далеч от пикантната представа.

Актрисата е носителка на най-престижните театрални награди „Икар“ и „Аскеер“, преподава в МОНТФИЗ.

Разговорът с Бойка Велкова тръгва от пиесите, за да стигне отвъд очевидния театрален факт.

- Моноспектакълът ви „Пътят към Афродита“ е по книгата на Исабел Алиенде, но в него са вплетени и ваши текстове. Водите си дневник или записвате какво чувствате в разични моменти от живота си?

- Записвам някои неща, които ми правят впечатление.

- Това означава, че споделяте с публиката и много лични неща.

- Да.

- Нужда от катарзис ли е това или вече не се притеснявате?

- Никога не съм се притеснявала, просто сега му дойде моментът. Не знам дали е катарзис. Всеки автор е откровен. Исабел Алиенде едва ли пише книгите си само за да изпита катарзис. Това е начин на изразяване. Всеки намира своя път.

- Хората които са гледали спектакъла, казват, че сякаш виждат душата ви разголена. С какво се сбогувахте - със суетата или с премълчаването?

- Не е толкова драматично. Просто това е още една възможност да споделя какво мисля.

- От сцената се стеле „аромат на канела, вино, мъжки устни, пропуснати нощи и други афродизиаци“. Някоя жена казвала ли ви е след представление, че е погледнала живота си с други очи? Или поне мъжа си по друг начин?

- Случвало ми се е да имам обратна връзка след спектакъла. Хората са благодарни, че поне малко са се събудили емоционално през този час и 20 минути и си обещават, че нещо ще променят, което е най-ценното в представлението. Играла съм го само 10 пъти. Спектакълът все още няма своята биография, но аз очаквам менния, които може би ще променят и мен.

- На афиша пише „музикална картина Теодосий Спасов“. Как се роди музиката за „Афродита“? Спорихте ли, разказвахте ли на мъжа си как си представяте мелодиите?
- Не, аз не се карам със съпруга си. Доверявам му се. Той прочете текста, гледа репетиции и извървя своя път към музикалната картина. Всичко е прекрасно!

- Поставяли ли сте си граница в „Пътят към Афродита“. Къде свършва Бойка Велкова и къде започва Исабел Алиенде? Или сте се сраснали?

- Казват, че не може да се разбере къде е моят текст и къде нейният. Не съм се замисляла дали е комплимент. От себе си съм сложила не повече от 15 изречения. А от книгата на Алиенде, която е 500 страници, съм извадила онова, което мен ме вълнува и най-много ме докосва. Моите думи са малка подправка към нейните. Нищо повече.

- В „Пътят към Афродита“ има много подправки, една от които е самоиронията. Присъщо качество ли ви е или го придобихте покрай работата върху пиесата?
- Човек се развива и в един момент самоиронията се оказва нещо, без което не бива да се живее, защото иначе ставаш недоволен индивид с много претенции. Аз не съм на 20 години и съм претърпяла не едно развитие.

- Пиесата на Таня Шахова „Две“, в която играете Дора Габе, също се развива - стигна до 50 представления при пълен салон в Народния театър. Как приемате признанието на авторката, че докато е пишела, си е представяла Мариус Куркински във вашата роля?

- Всеки автор има право да бъде вдъхновен от каквото му харесва. Така че уважавам това, което е казала.

- Амбицирахте ли се да изтриете представата й?

- Въобще не съм се замисляла за това. Просто се опитах да си свърша работата. Спектакълът върви, има своя успех и своята публика, което нас с Мария Каварджикова ни прави много, много щастливи.

- Как се сработихте с Мария? Тя играе ролята на Елисавета Багряна. Действието се развива в залеза на живота на двете поетеси.

- Аз и друг път съм работила с нея. Никога не имало някакви крайни спорове. В творческа атмосфера работата спори. Режисьорът Юрий Дачев много спокойно и търпеливо води целия процес.

- Всеки българин има свое мнение за отношенията между Дора Габе и Елисавета Багряна. Успявате ли да обърнете представите?

- Не, лично не познавам поетесата, която играя. Но хората не идват да гледат възстановка на Дора Габе и Елисавета Багряна, а да се докоснат до две много специални жени, истински талантливи, европейки, говорели са по 4-5 езика, превеждали са, прославяли са България навсякъде по света, красиви, умни. Ние просто се опитваме да разкажем едно парче живот на тези две уникални поетеси. Не знаем какви са били отношенията им извън този отрязък. Не мога да се досещам какво са правили. А и градските легенди и митове понякога са една лъжа. Опитваме се да споделим с хората, това което сме избрали да разкажем като емоция, като гледна точка към тези две изключителни дами.

- Как възприемате тяхното отношение към старостта? В пиесата те отказват да споменават думата „стар“ и затова казват „отиваме във Възрастна Загора, ще минем през Възрастна планина“.

- Това е проява на чувство за хумор и носи в себе си много ирония и самоирония. Затова са толкова изключителни.

- Вие сте една от малкото театрални актриси със собствен уебсайт. Имате ли планове за интерактивен спектакъл с използване на повече технологии?

- Не съм се замисляла за това. Ако се случи нещо такова - ще се чуе.

- Родителите ви решават да инвестират част от заработените от тях в чужбина пари в образованието ви и ви изпращат в прочутата школа на Лий Страсбърг в Ню Йорк. Казват, че има драстична разлика между методите му и тези на Станиславски и Немирович-Данченко, по които се учи в нашето театрално училище. Когато попаднахте там, изпитахте ли стрес?
- Не съм получила никакъв стрес, защото вече бях професионална актриса. Това е една доста интересна система и тя е надстройка на Станиславски. Школата е много ценно място за актьора, който иска да се развива и да научи повече не само за професията, а и за себе си. Така че не бих казала, че е нещо много по-различно. Да, различава се само по себе си, но е малко парче от един общ пъзел от много гледни точки към театъра. Мен това ме е интересувало и затова отидох там.

- В курса ви имаше ли актьори, които след това са се развили до степен да се гордеете, че сте учили заедно?

- Не съм сигурна. Аз все пак карах летните курсове. В тях имаше артисти от цяла Европа - шведи, германци, испанци. Може и да са направили нещо в собствените си държави, но ако за това питате - не познавам холивудска звезда.

- Аааа, познавате! Имате снимка с Ал Пачино. Как се случи да се снимате с него? Това сбъдната мечта ли е за вас?

- Попаднах на представлението „Гленгари Глен Рос“ от Дейвид Мамет, в което участваше и реших да остана след спектакъла, за да го видя отблизо. Въобще не очаквах, че може да се случи. Застанах с заедно всички останали почитатели и любители на Ал Пачино да чакам пред служебния вход и когато той излезе, те наистина онемяха. Никой не помръдна и аз първа си позволих да го помоля за снимка. Той веднага се отзова, което го прави просто прекрасен. Беше подготвен, че навън го чакат за снимки, за автографи. Дори едно момиче до мен каза: „Аз не искам снимка. Искам да ме целунете.“ И той го направи. Това си е едно преживяване, но не мога да кажа, че е сбъдната мечта. Същото се получи и с Итън Хоук след участието му в „Иванов“ на Чехов.

Като млада актриса много харесвах Марлон Брандо, но вече среща с него е невъзможна.

- Казахте ли на Ал Пачино, че сте актриса?

- Не. Толкова много хора го чакаха. А и него какво го интересува каква съм. Щеше да бъде излишно.

- Вашият флирт с киното започна гръмовно - с Десислава в „Боянският майстор“. Дори след толкова роли в театъра някои хора все още ви свързват с този образ. Но флиртът не продължи. Театърът ли се оказа голямата ви любов?

- Просто след „Боянският майстор“ киното се срина. Сега то наново се събужда. Има прекрасни млади творци - режисьори, сценаристи. Надявам се, въпреки че толкова години са минали, някой да се сети за мен. Бих се радвала да се снимам пак. Обичам театъра и киното еднакво.

- Завършили сте балетно училище, но се отказвате поради заболяване. В спектаклите ви има много танци. Това носталгия по недовършената кариера ли е или просто умение, което си струва да бъде показано?

- Получавам роли, в които се танцува. Така се случва. Не е нещо специално. Танцът е още един инструмент на актьора, с който се изразява. Да пееш, да танцуваш - това е част от професията. Няма носталгия и не е на всяка цена. Имаш инструменти - работиш с тях. Както казва Айсидора Дънкан, във всеки танц, дори в несъвършения, ако има любов, всичко е наред.

- Бихте ли се включили в танцов риалити формат?

- Защо не? Ако ме поканят.

- Обикновено актрисите изживяват труден преход от младежки към зрели роли. При вас това се получи плавно. Или само така изглежда?

- Нормално приемам всичко. Такъв е животът. Трябва да има приемственост. На младите да се помага и да се дава възможност за реализация, да им се отвори пространство. Изключително толерантна съм към всеки, който идва след мен. Надявам се повече хора да са такива, за да може и моят син да си намери мястото.

- Синът ви Теодор е избрал различна от вашата и на баща си професия. След като завърши Американския колеж, замина да следва международни отношения в Шотландия.

- Той е много артистичен и много музикален, но има право да избере какво иска да прави и ние го уважихме.

- А когато се появят внуците, каква баба бихте искали да бъдете?

- Вие ми задавате въпроси от бъдещето и не мога да ви отговоря.

- Как си представяте своето бъдеще в изкуството. Има ли роли, за които мечтаете?

- Надявам се да изиграя вълнуващи неща, които да докоснат публиката, да ме развият като актриса, да ме направят по-мъдра и по-спокойна.