Христо Запрянов, главен редактор на „Плейбой“ и „Максим“:

Плейметките не са парче месо

Магдалена Гигова

- След като си бил главен редактор на спортен всекидневник („Тема спорт“, сега си главен редактор на две мъжки списания. За да изпълниш мъжката мечта, следващото е да си собственик на фабрика за бира.

- (Смее се.) Честно казано, аз бира не пия, защото от нея човек се подува. Но за малцова дестилерия бих се навил. Ако ще си говорим сериозно, смятам това, което съм в момента, за своеобразен връх. Не мисля, че нещо друго мога да правя с по-голямо удоволствие от това да се занимавам с „Плейбой“ и „Максим“. Може да звучи нескромно, но смятам, че съм допринесъл, за да са най-харесваните мъжки списания. За „Максим“ лошо мнение не съм чул, а „Плейбой“ е такава 60-годишна инжекция тестостерон!  Като се замисля, дори и дестилерия за прекрасно малцово уиски не би ме направила по-щастлив от това, което върша в момента.

- Не, в момента ти затвърждаваш системната черна завист, която събуждаш у всички мъже в България. Хората ходят на работа, а на теб работата ти е да гледаш голи мацки.

- Готино е да се създава захаросан образ. Е, ако кажа, че работата ми е тежка, някой сигурно ще ме напсува. Но винаги трябва да търсиш актуалност, връзка с героите на деня. Още повече че голите жени са много малка част от работата. Наистина! И това се опитваме да подчертаем.  Особено в „Плейбой“. Защото това не е порнографско или еротично издание. В него интервютата,  текстовете, репортажите, дори играчките и глезотийте за мъжа са много внимателно подбрани, преценени и минават през огромна редакторска пресявка. Това си е хамалогия. Вече изборът на корици също не е толкова лесен, защото се изисква умение да убедиш красива дама да покаже най-интимното си. Поне аз, въпреки че се занимавам с това нещо от 2007 г., абсурдно се изчервявям, когато трябва да убедя една жена да се снима за корица.

- Оценяват ли изчервяването?

- Надявам се, че го оценяват. Навремето някаква гледачка казала на баща ми (главния редактор на сп. „Тема“ Валери Запрянов - б.а.), че много е важно аз да си говоря с жени, защото съм много убедителен и ми вярват.

Ако трябва да оценявам уменията си по това, че имам до себе си жената, за която съм мечтал, явно съм добър. Надявам се да си личи и по кориците на „Плейбой“ и „Максим“.  Защото никога не съм бил фен на циничното, на ултимативното. Мисля, че ако някой прави нещо, трябва да го прави с кеф - иначе личи.

 - Спомена, че до теб е жената, за която си мечтал. Но тя мечтала ли е да има мъж, който всеки ден се сблъсква с изкушението?

- Покрай мен се научи да е оперирана от ревност.  Пък и аз бързо успях да я убедя, че няма от какво да се притеснява. Това е моята професия, а аз тегля сериозна черта между работата и другото. За мен никога не е било самоцел  да работя в „Максим“ или „Плейбой“, да бъда главен редактор. Винаги ще съм благодарен на Ивайло Цветков-Нойзи за това, че ми даде шанс и ме покани да му помагам в „Максим“. Оттам нататък  така се развиха нещата, че трябваше да се науча да се справям. Но никога не съм се изживявал като някаква еманация на плейбой, така  както я разбират в България. Щастлив съм, че жената до мен знае това и не само не ме ревнува от корици и от срещи с кандидатки за Мис Плеймейт, ами дори ми помага.

- Мери им гръдните обиколки заедно с теб?

- Не само че взема мерки заедно с мен, оценява красотата им, помага ми в организацията, ами дори ме свързва с жени мечти за българските мъже.

- Еее, с това разби два мита. Първо, че е достатъчно да свалиш главния редактор, за да са на корицата. И второ, срина професията в очите на всички мъже.

- Сигурно разочарованието е двойно. Това не е професия, а огромна хамалогия. В предишни години не знам как е било, но в момента подготовката на „Мис Плеймейт“, чийто финал ще бъде на 21 януари,  наистина изисква  сериозен труд, недоспиване. Колкото до убеждението, че трябва да се спи с главния редактор, то си го има. Неотдавна срещнах момиче, което смяташе, че е задължително да сваля разни хора, за да участва в „Мис Плеймейт“. Това са някакви градски легенди или поне не се отнасят за актуалния главен редактор на „Плейбой“.

- Все още ли пресявате 12-те финалистки за плеймейтки ,или вече приключихте?

 - Готови сме 99,9%. Вече заснехме фотосесията на финалистките, която трябва да излезе в официалния новогодишен брой.

- Конкурсът е 10-и юбилеен. Какво ще му е различното - че няма да имат силикон или че дългите крака трябва да вървят с висок коефициент на интелигентност?

 - И преди „Плейбой“ е префасонирал изискванията си, всеки път с добри намерения. Струва ми се нелепо големите братя в Америка да празнуват 60-ата си годишнина с корица с Кейт Мос, а ние да търсим Златки. В България титлата „Плеймейт“ е по известна дори от самото списание. И по медиите по-малко се пише „Мис България“, отколкото за някои от победителките в нашия конкурс. Различното в десетия  „Плеймейт“ е, че действително ще се върнем към оригиналната версия на американците. Тоест за „Плеймейт“ да се избира момичето, в което можеш да се влюбиш, докато отиваш да си хвърлиш боклука, момичето от съседната врата. За кориците са залагали на знаменитости, но участничките в конкурса за „Плеймейт“ са били нормалните момичета, които идват от малкото градче или от ранчото, където са рили тор, отваряли са бира за баща си. Докато в България, с право или не, хората възприемат плеймет като парче месо. На мен не ми се ще да бъде така.

Няма как съвсем да липсва силикон като похват за подобрение на визията, но сред финалистките има момичета за всеки вкус. Смятам, че е правилно младите хора да теглят чертата и да решат кое на тях повече им харесва. Най-важното за мен е да бъдат зареждащи, свежи. Не мога да гарантирам дали всички ще могат да кажат коя е столицата на Чад, дори аз в момента не се сещам. Но да, смятам че този път наистина ще се усмихват  зареждащи и вдъхновяващи момичета.

- Да не сте избрали някакви „аграрни“?

- Аграрни в никакъв случай! Напоследък в България всичко го обърнаха на риалити - опитват се да има всякакви етноси, професии, полове ако щеш. В никакъв случай не ми е това идеята. В „Плеймейт“ искаме да покажем усмихнати момичета независимо от гръдната им обиколка, месторождението и местожителството им. Просто свежи лица, които да въздействат зареждащо и да променят конфекцията, която хората разбират под „плеймейт“. И когато тръгнем да правим 11-ия „Плеймейт“, вече да ни е много по-лесно и да сме много по-ларж.
 

-  В такъв случай новата реколта плеймейтки с какво ще се запомни, щом няма да има славата на предишните?

- За мен най-важното в кастингите беше да се срещна с момичетата, да си поговоря с тях и чак след това да оценя визуално дали се вписват в концепцията. Имаше много случаи, в които ми казваха: „Аз нямам силикон, нямам голям бюст, явно не ви отговарям на критерите.“ За този конкретен „Плеймейт“ въобще не са такива. Много идеалистично и романтично звучи, но наистина искам да приемат победителката като нормалното,  адекватно о'кей момиче, което в никакъв случай не цели да стане известно. Няма да споменавам имена, но имаше една много известна победителка в „Плеймейт“, която в анкетната си карта преди 7-8 години беше написала, че целта на живота й е „да стане известна личност“. Смятам, че това не е представителна извадка и не би трябвало да бъде.

- Много революционно си подходил към този конкурс?

- Не мисля, че е революционно. Напротив, просто в миналото са вземани погрешни решения, за да се задоволи масовката. Марката „Плейбой“ е институция, чиято философия винаги е била такава.  Решенията навремето не са подхождали на марката, но са били успешни за времето си. Друг е въпросът, че дълготрайните пасиви в момента са се струпали върху мен.

- Т.е. сега се бориш срещу чалгизацията на  „Плейбой“?

- По-правилно не мога да го кажа, да. То не е само „Плейбой“, а много телевизионни продукция, които направиха всичко възможно да наложат чалга културата в България. Всъщност „Плейбой“ е последното издание, което би трябва да асоциират с културата на екстеншъните, на перманентния грим, на внушителните огромни силиконови гърди.

Напротив, „Плейбой“ има съвсем различна функция в поп културата, в обществото въобще. И да, правим всичко възможно наистина да го върнем на това място. Защото „Плейбой“ е списанието, което трябва да забавлява мъжа. И по никакъв начин не бива да го развращава, както правеше в един момент. За втори път ще спомена Нойзи, когото наследих като главен редактор, но той за мен е може би Кирил и Методий на българските списания. Още той започна постепенното обличане на моделите в „Плейбой“ и забрани пълната голота в българското издание. Защото дами, разкрачени по панкреаси и вътрешни органи, със сигурност не са нещото, което би трябвало да се показва.

 - Как ще почетете 60-ата годишнина на големия брат или на американския татко, както наричате основното издание на„Плейбой“, вие подготвяте ли нещо специално?

- Имаме нещо предвид. Естествено, че ще го почетем, защото това е абсолютен феномен  - 60 години да се задържиш на това ниво като мъжки законодател в световен мащаб.  Това е списанието, за което са писали Вонегът и Борхес, в „Плейбой“ е публикувано последното интервю на Джон Ленън, пред него е говорил Салман Рушди. Това е институция, която продължава да бъде такава и 60 години след излизането на първия брой.

Аз обаче ще запазя в тайна с какво ще почетем юбилея у нас.

Чък Поланик пише много често за американския „Плейбой“. (Той е един от най-известните съвременни писатели в САЩ, автор на книгата „Боен клуб“, по която Дейвид Финч снима филма с Брад Пит, Едуард Нортън и Хелена Бонъм Картър - б.а.). Аз си направих труда да преведа един негов разказ и това беше най-най-най-трудното нещо, което съм правил в 15-годишната си кариера на пишещ човек. Тогава реших, че  прозата, която излиза в американския „Плейбой“, ако не я превежда Валери Петров, няма кой.

-  В началото каза, че с „Плейбой“ и „Максим“ си си постигнал своя връх. Значи си прецакан - имаш най-добрата работа в цяла България, но оттук нататък какво ще правиш?

- О, чакай малко. Постигнах своя връх като стремеж. А когато достигнеш някакъв връх,  можеш спокойно да си сложиш една табуретка и после върху нея - още една табуретка и се качваш нагоре. Защото да си постигнал нещо чисто йерархически като брандове и като еманация на мъжката мечта (както казваш ти), си постигнал някакъв връх. Но оттам нататък трябва да надграждаш. И ще се върна пак на проблема, от който страдаше „Плейбой“ преди - някои хора достигнали до това ниво, просто решиха да седят на него и дори да подкопаят малко, защото така беше по-лесно. Напротив! С всеки един брой (това го казват и издателите ни, които смятат, че срещат тук адекватни хора) трябва да се стремим да изненадваме, да надграждаме на последния... Неписано правило в журналистиката е, че те оценяват по последния брой, който си направил. Абсолютно всеки път трябва да се надгражда. Тази работа в момента ми е сладка, но не мога да твърдя, че Катя от „Ритон“ на корицата е моят връх. Напротив, трябва да се стремя следващият брой да е по-голям връх от Катя. Независимо че смятам, че това е нещо историческо, което постигнах.

- И какви са реакциите на този исторически акт?

- Хейтъри (хора, които изразяват само негативни мнения, от глагола hate мразя на англ. - б.р.) винаги има. Много често се забелязва злобата на пренебрегнатия човек. Ние не търсим сензацията, откровената или циничната голота. Ние не искаме да кажем на хората: „Заповядайте, вижте, дали сме ви една 55-годишна жена.“ Говори се как сме изкушавали Катя от „Ритон“ с огромни хонорари, че се е продала. Не, напротив. Свалям й шапка, защото едва ли има толкова тежка дама в българския шоубизнес, а тя сама взе решението да покаже, че жена на нейната възраст може да изглежда фантастично и няма от какво да се срамува.

Аз смятам, че наистина постигнахме нещо историческо, защото Катя е била фиксидея на „Плейбой“ от 11 години. Ние го постигнахме. А това, че сме успели, когато тя е на 55, а не на 44, за мен е плюс и за двете страни. Дай Боже всекиму да изглежда по този начин, да има такава самоувереност и да излъчва такава класа, като Катя.

 

Клинтън пропусна награждаването на Барозу

Клинтън пропусна награждаването на Барозу

 

42-ия президент лично се извини на Петър Стоянов за отсъствието си

Магдалена ГИГОВА, пратеник на Преса във Виена

 

 

„За мен е голяма чест и привилегия  да получа наградата за разбирателство  и и диалог между различните хора, защото тя е свързана с процеса на глобализация.  Диалогът трябва да е отворен и да променя съзнанието”, заяви президентът на Европейската комисия  Жозе Мануел Барозу, когато получи от Петър Стоянов във Виена приза на фондацията Център за глобален диалог и сътрудничество. След церемонията той  отговори на въпрос на „Преса”, че България и Румъния  технически са готови за Шенген, но ще останат извън него и след януари 2014, заради противопоставяне от страна на някои държави от ЕС и  липсата на  единодушие. Той допълни, че в евросъюза се говорят 24 официални езика и 60 регоинални  и трябва да сме обединени в различията си. А в момента въпросът за разширяването се смесва със страха от нахлуването на евтина работна ръка, имиграцията и ксенофобията.  „Необходимо е да преодолеем това смесване, иначе екстремистки движения могат да тласнат Европа в нежелана и опасна посока. Трябвада помним уроците на историята. Вярвам в солидарността и отговорността”,  заключи Барозу и  потъна в разговор с фронтмена на „Скорпиънс” Клаус Майне и наградения за изключителния си скок от 39 км височина Феликс Баумгартнер
 

Очакванията на присъстващите в двореца „Лихтенщайн” да участват в дискусията „Въпроси и отговори” между тях, 42-ия президент на САЩ Бил Клинтън и Жозе Мануел Барозу, рухнаха впоследния момент. След като цялото посрещане на Клинтън бе отработено до части от секундата и гроздове от журналисти стояха в шпалир под стенописите на двореца, президентът позвъни лично на Петър Стоянов с молба да го извини. Куриозно  сериозният австрийски вестник „Дер Щандарт” написа, че Клинтън е присъствал на събитието. Други издания обаче са изловили как президентът каца във Виена с частния си самолет и се настанява в хотел „Империал”. Мистерията допълни ген. Уесли Кларк, който обясни пред журналисти, че ВИП-кортежът е попаднал в задръстване, понеже идвал от другя край на австрийската столица. Някои вестници спекулират със здравословното състояние на Клинтън, нодогадките за лека сърдечна криза остават непотвърдени.

 Това е първият път, когато 42-ия президент пропуска среща на Центъра за глобален диалог и сътрудничество. След като предишни години дори влизаше в ролята на модератор и дирижираше разговорите.

Фондацията на бившия ни държавен грава отличи с пластика във  формата на стилизирано земно кълбо – президента на Казахстан Нурсултан Назърбаев  за насърчаване на диалога с бизнеса за повече политически шансове.  Президентът на Руснефт Михаил Гуцериев бе  премиран в същата категория и за благотворителност. Оказа се, че нефтеният крал има нежна страна. Пред „Преса” той призна, че пише стихове и в момента по руските телевизии и радиа се въртят 45 песни по негов текст. „Изпълняват ги най-известните ни певци. Някои дори станаха хитове” похвали се Михаил Гуцериев.

Годишната среща на фондацията на Петър Стоянов  тази година бе в двореца, принадлежал на клона Кохари от фамилията Сакс-Кобург-Гота, към който се числи и цар Фердинанд. Гостите минаваха във фоайето покрай златна колесница, а лекторите отстояваха тезите си под ренесансови фрески. В същата обстановка изнесе емоционалната си реч на добър английски и президентът Росен Плевнелиев.  На влизане той разцелува Антонина Стоянова, настани се до вицепремиера Даниела Бобева, а после убеди слушателите си, че за15 години Балканите са се променили за добро. И сега времената на етническо прочистване и война са заменени от сближаване. „Започваме да мислим и да работим като регион. Само така можем да се развием, защото 60 млн души са голям пазар. Създаване, свързване, надграждане са ключовите посоки. Тогава политиците ще се вслушат в хората. Членството в Европейския съюз е главният двигател за промяна и прогрес.  Това, което научих от протестите е че демокрацията не ни е дадена като подарък. За нея трябва да работим и да се борим”, заяви още Плевнелиев и подчерта, че предшественикът му Стоянов може и да е направил някой грешки /всеки президент прави/, но. е започнал процеса за присъединяването ни към ЕС и НАТО.

 Самият български президент /от 1997 до 2002/ откри събитието, на което за трета поредна година се стичат политически лидери, академични светила и представители на  големия бизнес. Той даде тон на  обсъждането на  позицията на Евразия насветовната сцена с констатацията, че общия континент владее 36 на сто от света. След него взе думата  президентът на Македония Георги Иванов. Ползването на преводач затрудни малко слушатели. В замяна на това той направи паралел между името на залата „Херкулес” и необходимостта страните от Балканите да се сдружат, за да станат конкурентни на световната сцена в контекста на събитията в Украйна. Външният министър на Австрия Себастиан Курц пристигна за бляскавата част, но не може да се отърве от въпроси по местни проблеми.

След няколко обсъждания по икономически и енергийни теми, приъсстващите с наслада завършиха вечерта с изпълнения на Клаус Майне с детския хор към Щатсопера и уникален въздушен балет на копринени шалове.

Художникът Никола Танев живее с две жени

Художникът Никола Танев живее с две жени

Съпругата Миша му търси музи, внучката на Стоян Заимов му ражда две деца

Магдалена ГИГОВА

Художникът с едни от най-слънчевите картини в българското изобразително изкуство Никола Танев почти през целия си живот се разкъсва между две жени. В началото това са съпругата Димитрия (Миша) и... останалите. Законната половинка не просто преглъща изневерите му. Съзнавайки, че творец без муза не може дори му сводничи с различни „вдъхновения“. Злите езици в скандализираната София през 20-те години на ХХ век твърдят, че доста често съпруга и муза се озовават в едно легло с художника. Сексуалните му митарства спират, когато съдбата го сблъсква (буквално) с 20 години по-младата Валентина Чемширова.

Какъв е житейският му път до фаталната среща на един софийски ъгъл?

Бащата на Никола Танев е свищовски родолюбец, който финансира четата на Христо Ботев. След Освобождението е разорен и приема предложението на френска графиня да вземе две от шестте му деца да учат печатарство в Париж. Така Никола Танев и брат му Методи се озовават в Ноази льо Гран в сиропиталище за деца от Балканите.
Бъдещият художник веднага привлича вниманието на собственика на полиграфическото училище с таланта си. Още преди да го приемат в Академията за декоративни изкуства печели конкурс към общината на Париж. Танев обаче се гмурва и в училището на живота. Две французойки също оценяват дарбата му -купуват му четки, запознават го с художници. Той е очарован от Латинския квартал с малките кръчмички и галерии, посещава изложбени зали и вертепи. Но двойно по-очарован е от жените и пословично влюбчив. И остава такъв през целия си живот. Общува с артистичните салони и с утайката на Париж. Другар в митарствата му е Жермен Ранго Пелуз, племенник на Клод Моне. Благодарение на него Никола учи безплатно в ателието на големия творец. Еуфорията приключва с повиквателна на наборната комисия от България през 1912 г. Но художникът вече е попил омаята на импресионистите и продължава търсенията си в изобразяването на светлината.
След Първата световна война прави над 30 самостоятелни изложби в чужбина - Инсбрук, Майнхайм, Берлин, Прага, Милано, Рим..., негови платна притежават короновани особи и аристократи, банкери и Хитлер, Мусолини и Гьоринг. Този факт, както и приятелството му с шефа на Гестапо в София д-р Делиус му създават големи грижи след 9 септември 1944 г.
Макар да е дребен и набит, зеленоокият и къдрокос Никола Танев е обожаван от жените, защото е забавен и неуморим. Любовниците му са безчет и всички - по-високи от него. Бракът му с Димитрия Георгиева-Миша едва ли може да се нарече еталон за скрепена пред Бога връзка. Където и да хойка обаче, Никола винаги се връща при нея и охотно й разказва за похожденията си с пикантни подробности. „Художникът има нужда от муза“, утешава се Миша. Тя от личен опит знае колко настоятелен и чаровен може да е мъжът й. По време на една от първите си изложби в Пловдив през 1915 г. той я зърва сред посетителите, мигновено се влюбва и я проследява до дома. Така научава, че тя е учителка и още на втората среща й предлага брак. Отначало Миша доста се дърпа, но не устоява на горещите му молби и дава съгласие да се оженят. Така започва странният им, почти 50-годишен брак. Пуританите са възмутени - тя не само подтиква мъжа си към изневери, за да рисува по-добре, ами прекарва с момичетата „менаж а троа“. На съвременен език - участва в тройки. Танев спи между поредната си любовница и съпругата. Понякога тримата са голи под един чардак, а отгоре слугинята ги полива с лейка вода. Непонятната идилия се пропуква, когато Никола Танев среща Валентина Чемширова. И двамата валсират в омагьосваща омая, при която околните нямат значение.

На едната фотография Никола Танев е с Валентина. Отдолу е написал собственоръчно: „Кривогледата от времето, когато имах връзка с нея.“На другата тя е гола и има следният текст: „Кривогледата, когато се събличаше гола в квартирата на „Л. Каравелов“.

Те са от различни светове - като възпитание, характер и обществено положение, но се привличат неудържимо. Той е на 43, с една глава по-нисък, с неугледен външен вид и вечно безпаричен. Тя е материално обезпечена,от знатен род и красива като видение.
Валя е от Варна, но гостува в София на леля си Анна Заимова. Двете са обиколили модните магазини на „Леге“ и ситнят към аперитив „Торино“. Пред Археологическия музей се сблъскват с художника. Лелята му представя племенничката си и я хвали, че е завършила с отличие девическата гимназия и вече следва в Хумболтовия университет в Берлин. Въпреки че Валентина е невероятно ефектна в снежнобялата си рокля и чадърче, Танев я поглежда небрежно. Едва по-късно ще я нарече „моето екзотично цвете“. Тримата се отбиват в „Торино“, където софийският хайлайф обсъжда наближаващия маскен бал. Валя няма костюм, а иска да блесне с нещо оригинално. Никола Танев е щастлив да услужи. Три часа след запознанството им той рисува върху бялата й рокля безброй политически карикатури, осмивайки Обществото на народите. Варненката печели първа награда за костюм на софийския бал - сервиз за хранене от розов порцелан „Розентал“ за 12 души. На следващия ден отново попада на Танев, който я кани на чай, за да я запознае със съпругата си. Оказват се съседи - те са на „Евлоги Георгиев“ и „Паренсов“,тя - на „Любен Каравелов“ и „Венелин“. Миша веднага вижда потенциала на муза у красивата, висока и усмихната девойка и непрекъснато пуска в пощенската й кутия покани за вечеря. Нарича Валентина „нашето неродено момиче“, заплашва, че ако не дойде у тях, Джупито (прякорът на Никола) ще й се разсърди. Тримата се сближават все повече. Когато семейството заминава за Италия, оставя младата студентка да пази дома им. Разбира се, че могат да й имат доверие. Чемширова е от сой - внучка е на възрожденеца Стоян Заимов и племенница на генерал Владимир Заимов. Баща й, герой от войните, оставя след кончината си къща палат в центъра на Варна и акции във Варненското параходно дружество. От малка тя е в центъра на светския живот. Шаляпин репетира на майчиното й пиано. Цар Фердинанд гостува на дядо й. Междувременно тя получава от Рим и Венеция картички с подпис „Мама и тате“ от Никола и Миша. Валя по-скоро предчувства, отколкото разбира, колко странна е тази връзка. Макар да е смутена, тя приема поканата на Миша да замине с тях за Родопите. Щом отсядат в пловдивския хотел „Молле“, съпругата на Танев обявява, че ще отскочи за ден-два при сестра си. Никола я изпраща на гарата и от там влетява право в хотелската стая на Валентина. Хвърля се върху нея и започва страстно да я целува. Тя отдавна го намира за доста по-интригуващ от казионните си ухажори, затова е замаяна, но не и изненадана.
Вече е влюбена до уши!

Странната двойка заминава на първото си „сватбено пътешествие“ в Станимака (Асеновград). На 7 юли 1933 г. край река Чая започва техният общ живот. Най-сетне двамата са сами, загърбили целия свят, отдадени един на друг. След десетина пламенни дни и нощи Миша се присъединява към тях, но се прави, че не забелявза нежните погледи, откраднатите ласки, притискането на коленете под масата. Тримата се прибират в София. Чемширова се отдръпва и страда мълчаливо. Тя отказва да лъже в очите жената на любимия си и да се преструва. Междувременно разбира, че е бременна. Изпада в ужас. Никола е на седмото небе от радост. С Миша нямат деца. Той забранява на Валя да прави аборт и обещава да напусне жена си веднага след раждането.
София е скандализирана. Затова младата жена се скрива в Шумен. Там тя очаква любимия си, за да се венчаят. Танев действително прави плах опит да разтрогне брака си, но Миша, която е негов мениджър и агент, го заплашва, че ще умре от глад, ако я зареже. Практичността надделява над любовта. Никола осъзнава, че ще тъне в мизерия. Та досега единствената му грижа е била да рисува. Как ще се грижи за семейство?! Все пак художникът настанява Валя в частна клиника. Младата майка едва не умира при раждането,но дъщеричката им се появява на бял свят през 1935 г. Кръщават я Чая - на реката, край която разцъфва любовта им. Ужасен, че е могъл да изгуби любимата си, художникът започва да води дневник за първите дни на дъщеричката си. Отново обещава да напусне жена си и отново не спазва обещанието си. Миша го нарича „предател“, а Валя - „мекотело“. В драмата се намесва и братът на Никола на страната на законната съпруга.
Чемширова търси убежище при баба си Клавдия Корсак, съпруга на Стоян Заимов. Тя й помага в грижите за бебето и държи настрани клюкарите и злобарите. Любовта сякаш е мъртва.
През 1936 г. Танев нарушава мълчанието, като предлага на любимата си да заминат заедно за Рим -второто им „сватбено пътешествие“. Идеята му е да се откъснат от Миша, той да продава картини и да споделят любовта си. Жена му го атакува с телеграми, че ще го напусне завинаги. Той тръгва за София. Валя отива при леля си Ема в Лозана. Тя я изпраща в Берлин при личния гинеколог на царица Йоана - проф. Щьокер. Там през 1937 г. се ражда Никола Танев-младши. Този път няма водене на дневник и мили рисунки на бебето. Двамата са разделени окончателно. Смазана от хорското презрение, Валентина отглежда сама двете си деца. При това - в оскъдица. Никола Танев не дава признак за живот, не плаща никаква издръжка. Самотната майка изхарчва цялото си наследство, изгубила всякаква връзка с любимия си и надеждата, че ще го види отново.

Художникът се свързва с нея през най-страшните мигове от живота си. Той е задържан от народната власт на 27 септември 1944 г. заедно с Константин Щъркелов, Александър Божинов, Александър Добринов и други художници, писатели, журналисти, музиканти. Танев нарушава мълчанието си. „Повече от мило Валентина!... Пращам рисунки за децата - и ослепявам от липсата на въздух. Кураж не ми е липсвало, но кога ще блесне правдата. Целувам децата, Танев“, праща хабер от затвора художникът на 22 март 1945 г. Двете му жени се обединяват да го измъкнат от зандана. Държат го в кучешкото помещение в двора на банкера Буров. „Майчице, умирам, много мизерия и жестоко, садистично. Как можаха това, не помислиха ли, нямат ли сърце човешко, а кому сторих зло, кому? Тука ме оставиха без слънце“ - пише Никола Танев до жена си върху калъфката на възглавницата си. Миша обикаля с прошения известни общественици. Валентина задейства връзките си с новата власт - все пак тя е племенница на разстреляния като съветски шпионин ген. Владимир Заимов.

Със задружни усилия жена и любовница
успяват да измъкнат Танев от затвора шест месеца по-късно.

За да умилостиви народната власт, през 1949 г., макар и вече 59-годишен, Никола се включва в бригадирското движение като художник на линиите Перник - Волуяк и Ловеч - Троян. Но картините му сякаш са безжизнени. Няма го онова трептене на въздуха както в карловските му пейзажи. Той дава името си на двете си деца, но остава при законната си съпруга.

Изтезанията, напрежението, гоненията му докарват инсулт и от 1949 г. Никола е прикован в инвалидна количка до края на живота си. Дясната му ръка е неподвижна, но с лявата продължава да рисува това, което вижда през прозореца на дома си - стадион „Юнак“. От този период остават само две завършени картини и доста скици. Една от последните му творби е от 1958 г. Единствено Миша се грижи за него до 1962 г., когато издъхва. Тя самата си отива през 1983 г. и завещава цялото им имущество на Националната художествена галерия.

Снимките са предоставени от колекционера Румен Манов, собственик на галерия „Нерон“.

Елен Колева пред в. "Преса"

Сама не означава нещастна

Магдалена ГИГОВА

- Елен, каза, че ще споделиш голяма новина. Благодаря ти, че избра „Преса“ да го сториш!

- Наистина новината е голяма. Поне за мен. Вече съм част от трупата на Народния театър и от 20 ноември репетирам руската съвременна пиеса „Аншлаг“. Чаках 7 години за тази чест, защото първия път, когато ме поканиха в Народния театър, ми се размина при много странни обстоятелства, които не искам да коментирам.

- Някой попречи ли ти?

- Да кажем, че съдбата реши тогава, че още не съм готова. А съдбата винаги си има своите посредници, които действат вместо нея (усмихва се иронично).

- А какво ще стане с „Престъпления на сърцето“ - пиесата, в която играете заедно с Яна Маринова и Деси Бакърджиева?

- Някак си не можем много да я реализираме. Не я играем много, за съжаление.

- Три красиви жени на една сцена, да не се хващате за косите зад кулисите?

- Не! В този случай не се получи. На мен за втори път ми се случва тази конфигурация...

- Да, във филма „Шивачки“ пак бяхте три красиви актриси...

- Да, но има една огромна разлика. Първо, всички сме на една възраст, в която сме доста помъдрели. Те са малко по-големи от мен. Аз почти ще стана на 30 и вече съм си научила урока как да вирее човек в една среда, как да прави компромиси и да се смесва работата с личните отношения. Яна и Деси са широко скроени жени, бохеми в най-хубавия смисъл, с чувство за хумор... Докато работехме, много се забавлявахме. Ние се приемаме и се уважаваме една друга без сянка от съперничество. Те са доказали себе си, имат своите успехи. Знаят кои са като актриси и липсва дребнавото коя е по-, коя е най-.

- А и никоя от вас не е получила награда за пиесата. През 2008 г. ти спечели годишната филмова награда за главна женска роля с филма на Людмил Тодоров „Шивачки“ и предизвика неприязънта на партньорките си Алек Сърчаджиева и Вили Марковска.

- Само не мога да разбера защо до ден днешен ме питат защо ми се разсърдиха, вместо да попитат тях. Това е отдавна забравена тема за мен. За всеки идва времето в автобиографията му да пише „най-добър актьор“.

- Но при теб май дойде рано?

- О, прекалено рано дори! Аз въобще не бях готова. След тази награда вратите се затвориха пред мен, вместо да стане обратното. Честно да ти кажа, дори започнах да съжалявам, че ме наградиха.

- Казваш, че нямаш никакви връзки в артистичните среди.

- Да, нямам. Моите приятелства са извън тях. А е много важно да имаш.

- Но ти си израснала в театъра?

- Да, така е. От четиригодишна съм в театъра покрай втория мъж на майка ми. Той беше артист. Наричах го „чичак“. Но гилдията не прощава да й обърнеш гръб и да решиш, че сам воинът е воин. Ти трябва да спазваш техните неписани правила. И това е открай време. По трудния начин разбрах, че трябва да се съобразяваш. Сега вече другояче мисля.

Много се радвам, че вече съм в Народния театър! Нямам представа какви са нравите там, но знам, че в един колектив човек трябва да бъде внимателен и да прави компромиси.

• Но ти в един момент заряза всякакъв „колектив“ и се отдалечи от професията си, а това не се прощава.
• Така се случи. Затова възприемам случващото се като моето второ начало. Възприемам „Денсинг старс“ и пиесата с Деси и Яна като един втори шанс, защото известно време бях извън играта и ми беше трудно да започна отначало. То и сега ми е трудно, още не съм навлязла, но бавничко, полека... Воденето на „Лорд ъф дъ шефс“ сякаш не бе сполучливо за мен като актриса, докато „Денсинг старс“ пак е риалити шоу, но беше моят формат. В него се изявих не само като актриса, а и като танцьорка. Преди него хората не подозираха, че 14 години съм играла класически и модерен балет.
• И сега как живееш без златната си клетка?
• 

   
• (въздъхва) Това клише си го харесаха журналистите, а моята връзка с Александър беше много нетипична. На хората много им се искаше да ме сложат в графа „златотърсачка“, но нямаше как да се случи. Не беше така! Не можеха да възприемат, че и двамата сме изключително нестандартни личности. В крайна сметка какъв е грехът да бъдеш с богат, умен и успял мъж?! В България за това те анатемосват, а всеки някъде дълбоко в себе си мечтае да му се случи. Хората разсъждават елементарно и казват: „Тя защо не е с беден мъж?“ А не се замислят, че когато се влюбваш в такъв човек, има защо. За да е постигнал реализацията си, той има потенциал не само да прави пари, а и за много други неща. Въпрос на избор, хора! Развивайте се! Много лесно е да се завижда и да се слага в клише. Аз Александър ще го защитавам до последно!
• Какъв е личният ти урок?
• Той е свързан със свободата, с личното пространство. С това, че човек може да направи много компромиси в името на любовта, но никога не и със себе си. Не бива да позволяваш да те променят. Ти можеш да се променяш, но не и под диктат.
• Очевидно се наслаждаваш на свободата си, защото напоследък казваш, че нямаш нов мъж до себе си.
• Наистина нямам! На клюкарите много им се иска да имам и непрекъснато ме свързват с някого. Сякаш са ме набелязали и си ме дъвчат. А това никак не е сладко. Другото, което ме изумява, е как хората, които не са свързани с шоубизнеса, се връзват на всякакви глупости и си харчат парите за жълти парцали. Та те не им носят никаква храна за душата! Не се пише артистите как играят, а кой с кого си ляга, кой колко пари взима...

Случвало ми се е някой да ми каже: „Много добре ти стоеше роклята, страхотно излъчване на сцената.“ Това означава, че или няма какво да ти каже, или не иска да те обиди. Но за мен е нормално. Всякакви неща съм чувала.

• - Ходила си на регресивна терапия? Това не е ли опасно?
• - Да, обаче аз съм търсач. Това не е първото опасно нещо, което съм правила. Регресивната терапия е уникално изживяване, но човекът, който ти го прави, трябва много добре да знае какво върши...
• - ...Иначе може да остави съзнанието ти в миналото...
• - Не, не може, 70 процента от съзнанието ти е в миналото, но 30 на сто са в настоящето и ти присъстваш. Хипнозата не е пълна и не е толкова опасно.
• - Какъв е резултатът?
• - Разбираш много неща, даваш си сметка, че не си жертва, че всичко има своето обяснение. Терапевтът те връща в минали прераждания, но твоят личен „харддиск“ решава къде да те върне. Т.е. той те връща в животите, които може да ти помогнат в сегашното ти превъплъщение. Да решиш сегашните си комплекси, страхове, фобии. Терапията те променя, ти израстваш духовно, успокояваш се и започваш по-добре да разбираш кой си.
• - В популярната представа за регресивната терапия битува, че разкриваш каква си била в предишни прераждания – френска селянка или индиански вожд?
• - Няма такива неща. Хората живеем с илюзията, че сме били Клеопарта или Александър Велики. Не съм била нито един от тях. Върнаха ме доста назад, изживях 10 прераждания. Оказах се един много стар дух и животите, през които съм преминала, са били много тежки. В един от тях аз съм инвалид без крака. Неслучайно в сегашния си живот имам странна фобия. Когато се возя в автомобил, винаги си държа краката. Изпитвам атавистичен страх, когато видя човек в инвалидна количка. Не ми е чуждо, а изпитвам ужас. Не мога да ти го опиша, но поне имам обяснение за това. В нито един от досегашните си животи не съм била надарена с красота. За първи път ми е дадено. Доста прераждания съм била мъж. Човек има духовна еволюция и градира. Всеки, който се ражда с талант и красота, той ги е изстрадал и заслужил. Затова не бива да се завижда: „Виж го какъв е късметлия!“ Талантите не идват от късмета, те идват от други натрупвания.
• Аз съм щастлива! Много е важно как разбираш щастието. Това са много лични неща и сигурно някои ще ги приемат като приказките на Шехеразада, но след като разбраха, че съм била на регресивна терапия, доста хора ми писаха във Фейсбук да им разкажа повече.

Много харесвам добронамерените хора и ги усещам. Може би защото не се влияя от чуждото мнение. Просто знам, че законите са различни при хората. Те може да имат кармични отношения, които не се отнасят до мен.

От друга страна, не знам защо някои се занимават с мен. Толкова е кратък животът. Може да съм егоист, но аз се занимавам само със себе си.

• Внимавай! Може и да ти хареса. И после, който и да те ухажва, все ще му намираш кусур.
• И това го има. Права си. Аз съм много позитивен човек, но не съм лесен характер. А ухажорът зависи от теб - доколко ти ще му позволиш да ти бъде ухажор. Някой задава „Аз те харесвам“. Ако е интелигентен, ще го направи деликатно. Простакът ще действа брутално. Но така или иначе ти решаваш дали да позволиш или не. Може да приемеш букета и да кажеш: „Благодаря, но не проявявам интерес.“ Пък и на мен летвата ми е висока. По-прекрасен мъж след Александър не съм срещала.
• Би ли се върнала при него?
• Не знам. Говоря за него с добро чувство, наричам тази любов „Уно аморе гранде“, но - не знам.
• Може да имаш и втора „аморе гранде“.
• Каквото Господ реши, той ще направи нещата както трябва. Крайно време е да спра да плащам данък „обществено мнение“. Нито съм крадла, нито съм убиец. Но вече ме притеснява да показвам личния си живот. Страх ме е, че ще ми го унищожат, опошлят и омърсят. Искам да запазя хубавите неща за себе си. Може би и това ме възпира да гледам към нова връзка. В един момент имам чувството, че съм престъпник - с който и колега да поговоря, веднага ме слагат в едно легло с него. Как ще го възприема човек, който след време ще е с мен, как ще ми вярва?!
• Я да си говорим за нещо по-ведро. Напоследък изглеждаш страхотно. На какво се дължи?

- По време на „Денсинг старс“ се слбижих с гримьорката Виктория Стефан. Тя ме покани да си направя серия от процедури, при които в дълбоките слоеве на кожата се вкарва чрез кислород под високо налягане 95% чиста хиалуронова киселина и серум от естествени антиоксиданти - алое вера, зелен чай, екстракт от джинджифил, жълт лапад, екстракти от кора на мандарина, от маслини, от бамя, от африканска брезова кора плюс богат комплекс от витамини.

• - О, това е интрасютикълс, наричат го терапията на Мадона.
• - Да, тя си има такъв апарат у дома. Кожата ти направо светва. Ще взема да й звънна на Мадона да прати един такъв уред и на мен.

- Що да не прати жената? Нали и двете имате „звезден“ статут.

• Ей, много го мразя това определение „звезда“ у нас. Звезда е човек, който блести отвътре, който свети, който дава любов и нещо смислено. Не е звезда онзи, дето се снима по кориците и говори пълни дивотии по телевизията. В България само Лили Иванова е звезда! Нейните песни лекуват и възпитават. Тя е пратеник, вселена! 

Човек трябва да е развит като добродетел, като духовност, за да бъде звезда. Такъв човек не може да бъде дребнав, злобен и да дава лош пример. Той свети на небето, той е недостижим!

Много хора ми казват, че очите ми блестят по различен начин. Сякаш съм се родила отново. В религията казват, че докато си жив, трябва да изживееш една нефизическа смърт и едно кръщение. Т.е. човек може в този си живот да се роди отново, да се обнови. Хората казват, че сега им е по-приятно да общуват с мен. Енергията ми се е променила. Наистина се чувствам омиротворена!

На 51 Мими Балканска залюбва два пъти по-млад

С Тодор Младенов примата на оперетата изживява 16 щастливи години

Магдалена ГИГОВА

Легендата на оперетата Мими Балканска се е омъжвала два пъти, имала е безброй увлечения, но среща любовта на живота си когато е на 51 години. След представлението на „Птицепродавецът“ пред гримьорната я чака мъж с толкова огромен букет, че не успява да види лицето му. Това е 25-годишният Тодор Младенов, артист в театър „Трудов фронт“ (сега Малък градски театър зад канала – б.а.). Младежът се представя и пада на колене. Признаонието му я смайва – влюбен е в нея още от ученик, когато за първи път я гледа в „Царицата на чардаша“. Единствената причина да стане артист е тя – за да има шанса някога да я срещне. „Ако не отвърнете на чувствата ми, ще напусна София и от мъка ще стана учител в затънтено село“. Мими едва успява да прикрие усмивката си. Тя е недоверчива, но постепенно започва да вярва на думите му. Скоро заживяват под един покрив и остават заедно 16 пълноценни и щастливи годино до неговата смърт през 1967 г. “Тошко се разболя от рак, а домът на Мими се превърна в болница. Колосани чаршафи, всичко край него светеше, а тя бдеше денонощно до леглото му“, разказва покойната актриса Катя Зехирева, близка приятелка на Младенов, с когото години наред играят на една сцена. - Години преди това една нощ пътувахме във влака след турне из страната, а той през цялото време ми говореше за нея „Тя е всичко за мен - майка, жена, сестра. Никога не бих обикнал друга жена“, спомня си Зехирева. След няколко тежки операции Тодор издъхва в ръцете на Мими Балканска.

 

Преди това обаче двамата са неразделни. Неочаквано за самата оперетна звезда, тя хлътва по 25-годишния драматичен актьор. Той нахлува в живота й с чувства, каквито тя не е изживявала до тогава. Мими го увещава, че ги дели четвърт век, но той скоро й доказва, че годините нямат никакво значение за него. Така започва една малко странна, но много истинска любовна история. 16 години двамата са неразделни. Репетират един пред друг ролите си и са своите първи творчески съдници. Вечер след спектаклите артистите се стичат в дома на влюбените, сякаш привлечени от аурата им. В малкото апартаментче на Мими на ул."11-ти август" в София тя е „Царицата на чардаша“, душата на компанията. Той приема ролята на домакин – готви, поднася, а после мие планини от мръсни чинии, когато любимата му вече спи. На залеза на животая си Балканска си спомня вълшебните мигове с Тодор – имат еднакъв поглед към света, еднакво умеят да общуват, харесват едни и същи неща...Вроденият аристократизъм, възпитанието и уважението към любимия са характерни черти на Младенов. Той разбира, че Мими е творец и никога не я занимава с битови въпроси. Просто ги решава вместо нея. "От щастливите години, преживени с моя обичан човек - пише в спомените си Мими, ми остана и едно полезно умение - да готвя, придобито след дълги наблюдения", пише в спомените си оперетната прима. Благодарение на Тодор тя изживява втора младост. Годините сякаш не я докосват. Тя кипи от енергия, чар и талант на сцената.

"Много млади актриси опитваха да флиртуват с Младенов. Непрекъснато му намекваха за разликата в годините с Мими Балканска", спомня си актрисата Катя Зехирева - "Млада, стара, но на малкия й пръст не можете да стъпите!", отговаряше неизменно той“. Тодор й е верен, докато издъхва в ръцете й.
"Всепобеждаващо очарование", наричат Мими Балканска нейните съвременници. Тя пее, танцува, изживява истински чувства. Ухажорите й са безброй. Почитатели открадват обувката й от гримьорната, за да пият вино от нея. Тя е свикнала да бъде обожавана и обсипвана с подаръци. Сръбски банкер всяка сутрин пъхал пачки с пари във вазите с цветя, които й изпращал. Кемал Ататюрк също е спред обожателите й. През 1931 г. Кооперативният театър, в който Балканска играе, гостува в Истанбул с 25 представления на оперетата “Тайните на харема“. Президентът на турската република Ататюрк лично поема лично разходите по 6 представления на българската трупа в Анкара. Наема един вагон за артистите и друг за декорите. Посреща ги пищно и ги настанява в най-луксозния хотел в града. На официалната вечеря, която им дава се обръща към Мими с думите „Вие сте най-голямата оперетна артистка, която познавам“. Всяка вечер Ататюрк седи в ложата си и се наслаждава на играта на българите. “Не съм забравил България. Там оставих частица от моята младост - обичах хубава девойка, но не ми я дадоха!“ - признава пред трупата той.

Официално Мими Балканска има два брака преди Тодор Младенов. Първият й съпруг е тенорът Иван Цачев. През 1918 г. Ангел Сладкаров обявява конкурс за артисти, хористи и оркестранти за първия в Блъгария опеиретен театър. 14-годишната Мими се явява с ученическата си престилка, но отказват дори да я чуят понеже е много дребничка. „Сред дългите рокли в хора ще се изгубиш, но иди, купи клавира на „Графинята на чардаша“, разучи ролята на Щаси и ела на конкурса за артистки“, казва актьорът Петър Атанасов на разплаканата Балканска. В театъра тя среща бъдещия си съпруг при комични обстоятелства . Красивият, висок, рус и синеок Иван ругае в гримьорната, защото не може да напудри перуката си. Дребничката Мими се покатерва на един стол и и започва да ръси главата на великана. Всички девойки в София са влюбени в елегантния и очарователен Иван, той обаче харесва живеца на начинаещата актриса. Женят се, преди да е навършила 18 г. След представления тя тича вкъщи, за... да си играе с кукли. “Мими и Цачев, Мими и Цачев“, шепнат зад гърба им из София. Снимките им се продават на стрелбищата. Карикатуристите се забавляват, рисувайки как известната двойка върви по улицата, но вместо за ръка, дребничката Мими е хванала мъжа си за краката. През отворения прозорец на приземния етаж на жилището им на ул. “Искър“ почитателки хвърлят цветя в брачното им легло. Идилията обаче не трае дълго. Иван решава да замине при сестрите си в Германия и да гради кариера там. Немците също харесват Мими и й предричат бляскаво бъдеще, но носталгията я мъчи и след три месеца тя се връща в България. Развеждат се чрез „Дръжавен вестник“, но остават добри приятелиза цял живот
Вторият мъж в живота на Балканска е д-р Кирил Марков. Съдбата се опитва да я предпази от тази грешка – точно преди Мими да каже “да“ на избраника си, токът църквата угасва. Младото семейство се настанява в дома на доктора на ул. “Кърниградска“. Но семейният им живот проскърцва. Галантният джентълмен отпреди брака се превръща в сериен кръшкач. А и житейският им ритъм не помага на връзката. Той дава нощни дежурства в Александровска болница, тя - до играе до късно в театъра. Тя се прибира, а той спи. Той става, а тя е още в леглото. Въпреки това, влюбената Мими иска да зарадва съпруга си и усилено пести от заплатата си да му купи кола. В деня, когато лъскавата лимузина спира пред вратата му, Мими осъзнава грешката си и само с една рокличка на гърба си се прибира обратно при майка си в къщичката под наем в Подуяне. Дори не се връща за дрехите си.

Софийските клюкари свързват името на Балканска с нейни колеги, но със сигурност се знае, че е имала роман с народния трибун Александър Стамболийски. Дори се мълви, че когато бил премиер, заради нея искал да построи театър за трупа „Ренесанс“, в която играела. Стамболийски бил истински хлътнал, а и тя харесвала буйния му нрав и мъжественост, така ве любовта била споделена.
Не така стои въпросът с Георги Димитров. Запознати с биографията на Балканска са убедени, че клюките за връзката й с него са чиста измислица. Те се запознават през 1920 г. Той е на 38, а тя на 18. дори да е имало искра помежду им, тя угасва. Двамата не поддържат връзка, защото той дълго живее извън страната. Виждат се чак когато той се връща от Москва и става министър-председател. При това в компания с други актриси.
Със сигурност сред ухажорите й е бил принц Кирил. Плейбоят на царската фамилия я ухажвал с огромни букети, изпращани по придворния шофьор. Приписват на Балканска и кратка връзка със сина на премиера Андрей Ляпчев. Той я завел на пътешествие из Европа, но я обидил жестоко, зарязвайки я, заради доста некадърна и по-възрастна от нея актриса.

Как Руска става Мими

Някои смятат, че името Балканска е псевдоним, тъй като тя е първата оперетна актриса на Балканите. Всъщност това е фамилията на дядо й Никола Балкански, братовчед и сподвижник на Г. С. Раковски. След Освобождението родолюбецът се преселва със семейството си в Русе. Там се ражда и Мими - третото дете в дома на Михаил и Слава Балкански. Кръщават я на майката на Раковски - Руска,. Но когато трябва да я запишат в първи клас, баща й спонтанно казва “Пишете я Мими“. Тя е мъничка, крехка, с две миши опашлета - името Мими й подхожда много повече“, разсъждава той. След неговата внезапна смърт през 1912 г. майката на Мими напуска Русе с трите си деца и се премества в София.

Неизвестни факти

- През целия си живот Мими пуши цигари “Слънце“ без филтър.

- Всичко около нея е уникат. Купи ли някаква вещ, бързо я обръща наопаки и я прекроява с ножица и игла, клещи...

- Когато издъхва, часовникът в стаята й мистериозно спира на същата минута и никой не успявада го поправи

Известни факти

• За 43 години кариера на сцената на театър „Ренесанс”, Кооперативния и Музикалния театър мими Балканска изиграва повече от 300 незабравими роли.
• Мими си отива от този свят на 22 май 1984 година при операция на жлъчката. „Просто сърцето й не издържа“, казват лекарите

Доха - като за японци

Доха – като за японци

Магдалена ГИГОВА

Група японци се изсипват организирано от автобуса пред съответната световна забележителност, щракат като обезумели с фотоапаратите си и когато се убедят, че са я отснели от всички ъгли, се мятат на автобуса до следващата подточка от програмата си. Ако имате повече от пет часа престой в столицата на Катар - Доха, може да приложите към града японския подход, за да го разгледате. А при експанзията на катарските авиолинии, които летят от полюс до полюс, все някога ще ви се случи. Важното е да си осигурите транзитна виза, а ако обичате да играете на сигурно - да си поръчате гид и кола по интернет. Така ще ви остане време за обиколка из архитектурното чудо, защото от летището до града са само 15 минути.

Колкото и гигантски да са небостъргачите обаче, Доха внушава неуловима атмосфера на уют и древна история. Е, в Катар 200-те милиарда долара брутен вътрешен продукт определено успяват да компенсират немилостивата природа. В столицата, чието второ име е Ад-Доура, супермодерното сити съседства с исторически квартали, заобиколени от палмови алеи и широки булеварди. Също както високотехнологичните яхти се разминават в залива с традиционните платноходки дау, които продължават да се строят без употребата на нито един пирон, а формата им не се е променила от IV век, когато Синдбад Морякът е стигнал с такава лодка чак до Индонезия. Защото територията на днешен Катар - 11,4 кв. км, е една от люлките на цивилизацията. Този отрязък на Персийския залив се споменава от Птолемей през II век сл.Хр. През новата ера тук се появяват арабските племена, през VII век Катар е част от Арабския халифат. През XVI век е завладян от португалците, после става част от Османската империя, минава под британско владичество, за да стане независима държава чак през 1971 година. 80 на сто от населението от близо 2 млн. души живеят в столицата Доха. А там едва 30 процента са местни. Останалите работят за тях. Коренното население си личи по дома - катарците обитават къщи с басейни, наемните работници - от обикновена стая в общежитие до апартамент на цял етаж в луксозен блок в зависимост от поста, който заемат. Просперитетът на държавата определено се дължи на факта, че под пясъците на Катар дремят 15% от световните залежи на газ и несметни количества нефт. За разлика от водата, която в миналото се е събирала в долчинки при случайни валежи, а сега изцяло идва от морето. Милиони литри дневно се пречистват за пиене, за миене, за напояване на тучните зелени ливади и за освежаващите водоскоци на всеки ъгъл. Една бутилка вода струва два катарски риала, колкото един галон бензин. В Катар вече никой не се гмурка за перли, а за скариди ходят внесени от странство рибари. Извън Доха има няколко града, скупчени главно около нефтени и газови находища. Докато столицата се е превърнала в търговски и финансов център, където всеки ден се издига нещо ново, а архитекти от световна величина смятат за висш комплимент да бъдат наети за построяването на поредната приумица от метал и стъкло с помощта на китайски, непалски и филипински работници.

Ако се случите в Доха по вечерно време, изгледът от Музея за ислямско изкуство към търговското сърце на града през залива е достоен за всяка пощенска картичка. А вие и фотоапаратът ви се оказвате в своеборазен „сандвич“ между творбите на двама прочути архитекти - Жан Нувел и Ай Ем Пий.

Пред очите ви е яйцевидната „Бурж Доха“ (бурж на арабски означава кула) на Жан Нувел, френския творец, носител на наградата „Прицкер“ (архитектурен еквивалент на „Оскар“). Той е издигнал същите по форма, но различни по изпълнение постройки в Барселона и Лондон. Тукашната обаче напомня типичните за Доха гигантски гълъбарници, но е изработена сякаш от характерния за местните сребрари филигран. Нощем светлината сякаш пълзи по сградата и тя е ту златиста, ту оранжева, ту призрачно бяла. А конструкцията е създадена да понася безпрепятствено 50-градусовата жега.

Зад гърба ви остава Музеят за ислямско изкуство. Той пък е създаден от друг носител на „Прицкер“ - китаеца Ай Ем Пий, прочул се със стъклената пирамида пред Лувъра. За да сътвори сградата през 2008 г., 91-годишният архитект с месеци обикаля Египет, Испания, Индия, Сирия и Тунис, за да научи повече за исляма като религия и архитектура, преди да проектира музея в Доха. Мястото, определено за сградата, не му харесало и по заръка на Ай Ем Пий катарците създали изкуствен остров в залива Корниш.

Макар отвън Музеят за ислямско изкуство да прилича на случайно нахвърляни кубове, архитектът е закодирал в тях косия женски поглед зад фереджето в извивките на прозорците. Някои намират експозицията за скучна, но вътре определено витае мистична атмосфера, породена от дърворезбите от старинни джамии, древни преписи на Корана, молитвени килими, скъпоценни ковчежета за реликви... Най-ценните експонати са на повече от 1400 години.

Сградата е осветена като произведение на изкуството и по хлад (разбирайте в малките часове на нощта) десетки жители на Доха идват с огромните си джипове в подножието на музея, разстилат одеяла и пиейки чай, наблюдават светлините на града. Поначало обиколката по крайбрежната алея „Корниш“, пеша или с кола, ще ви напълни очите с красота, а ушите - с шепота на палмите в парка и звънкия смях на водоскоците. Чак ако се вгледате внимателно, ще забележите, че всяко дърво си има свое лично кранче, от което почти невидим индиец призори пуска необходимата доза вода. Ненапразно катарците смятат „Корниш“ за най-красивото място в страните от Персийския залив.

На срещуположната страна са дворецът на шейха и Ислямският информационен център. Мястото, където управникът на Катар ходи на работа, е величествена колониална постройка в арабски стил, докато центърът прилича повече на стилизиран рапан със серпантинестата си архитектура.

Друго завладяващо място е амфитеатърът „Катара“ под открито небе, защото тук всяка капка дъжд се смята за изключително събитие. Каменната зала има 5000 места, а акустиката й е толкова съвършена, че дори да шепнете, ще ви чуят до последните редове. Тук се провежда Катарският филмов фестивал, по чийто червен килим минават всички световни звезди, гостуват най-именитите оперни певци, а по време на Катар оупън най-добрите тенисисти си оспорват милионния награден фонд... на свещи. Всеки от петхилядната публика намира светилник под столчето си и го запалва, за да придаде допълнително атмосфера на напрегната игра.

Националният музей на Катар е разположен в двореца, където от 1931 до 1951 г. е живял шейхът Абдалла Бин-Мохамед. Той се гордее с огромен аквариум на две нива. В горната му част са представени обитателите на крайбрежната зона, а в долната е събрано цялото многообразие от водния свят на Персийския залив. Не липсват дори гигантските морски костенурки, които вече са на изчезване. Любопитни са свидетелствата за арабските експедиции от времето на Великите географски открития, когато европейците са търсели пътя към Индия. Особено интересни са астрономическите начини за навигация на древните мореплаватели.

Всяко мъжко сърце обаче ще трепне пред сбирката от оръжия, основна част от която е частната колекция на шейха с уникални арабски саби и ножове, украсени със скъпоценни камъни. Експозицията е оценена на 50 млн. долара.
Усуканата като факел кула „Еспайър“ е една от забележителностите на комплекса Спортс сити. На 36-те й етажа (при височина от 318 м) са разположени не само офиси, ами Музей на спорта, петзвезден хотел и басейн. Кулата „Еспайър“ е символ на Азиатските игри през 2006 г. и олимпийският огън, който бил запален в нея, можел да бъде видян от всяко кътче на Доха. Засега само гадаем какво ще построят катарците за световното по футбол през 2022 г. Те вече са започнали и нямат пролем с парите.
А ако си мислите че, „Ал джазира“ е просто арабската Си Ен Ен, се лъжете. Телевизията представлява огромен комплекс от сградите на поне десетина канала, обграден със сериозна ограда.
Бръснещият ви тъгъдък из Доха ще постигне два ефекта - или ще ви накара да се върнете отново за втора доза катарски шик, или ще решите, че сте видели всичко. Но и в двата случая ще ви е приятно. По японски.

За Мондиал 2022
Петте стадиона за мачове от световното първенство през 2022 г. в Катар са по проект на Алберт Спеер в традиционен за Доха стил. Всеки от тях се отличава с характерен елемент. Съоръженията са така проектирани, че да се използва изобилното слънце чрез фотосоларни технологии, които ще осигуряват необходимата за фукционирането на стадиона енергия. С технологии за контрол на климата температурата на стадиона ще бъде 28 градуса независимо от жегите. Това ще превърне Световното първенство през 2022 г. в първото с контролирана температура. Катар се ангажира да построи система от метро и автобусен превоз между стадионите, като феновете ще могат да посещават повече мачове, без да сменят хотелите.

Размахът на строителството в Доха личи и в строежа на изкуствения остров на стойност 2,5 млрд. долара. 320 ха с изложбени зали, музеи, театри, хотели, ресторанти и много луксозни магазини на всички световни марки. Островът се казва „Перлата на Персийския залив“ и има формата на бисерно колие с диаманти - 7600 жилища в двадесет и една 20-етажни кули за 30 000 обитатели плюс 410 градски къщи и вили. Ще бъде окончателно готов за Мондиала.