Христо Запрянов, главен редактор на „Плейбой“ и „Максим“:
Плейметките не са парче месо
Магдалена Гигова
- След като си бил главен редактор на спортен
всекидневник („Тема спорт“, сега си главен редактор на две мъжки списания. За
да изпълниш мъжката мечта, следващото е да си собственик на фабрика за бира.
- (Смее се.) Честно казано, аз бира не пия, защото от нея
човек се подува. Но за малцова дестилерия бих се навил. Ако ще си говорим
сериозно, смятам това, което съм в момента, за своеобразен връх. Не мисля, че
нещо друго мога да правя с по-голямо удоволствие от това да се занимавам с
„Плейбой“ и „Максим“. Може да звучи нескромно, но смятам, че съм допринесъл, за
да са най-харесваните мъжки списания. За „Максим“ лошо мнение не съм чул, а
„Плейбой“ е такава 60-годишна инжекция тестостерон! Като се замисля, дори и дестилерия за
прекрасно малцово уиски не би ме направила по-щастлив от това, което върша в
момента.
- Не, в момента ти затвърждаваш системната черна завист,
която събуждаш у всички мъже в България. Хората ходят на работа, а на теб
работата ти е да гледаш голи мацки.
- Готино е да се създава захаросан образ. Е, ако кажа, че
работата ми е тежка, някой сигурно ще ме напсува. Но винаги трябва да търсиш
актуалност, връзка с героите на деня. Още повече че голите жени са много малка
част от работата. Наистина! И това се опитваме да подчертаем. Особено в „Плейбой“. Защото това не е
порнографско или еротично издание. В него интервютата, текстовете, репортажите, дори играчките и
глезотийте за мъжа са много внимателно подбрани, преценени и минават през
огромна редакторска пресявка. Това си е хамалогия. Вече изборът на корици също
не е толкова лесен, защото се изисква умение да убедиш красива дама да покаже
най-интимното си. Поне аз, въпреки че се занимавам с това нещо от 2007 г.,
абсурдно се изчервявям, когато трябва да убедя една жена да се снима за корица.
- Оценяват ли изчервяването?
- Надявам се, че го оценяват. Навремето някаква гледачка
казала на баща ми (главния редактор на сп. „Тема“ Валери Запрянов - б.а.), че
много е важно аз да си говоря с жени, защото съм много убедителен и ми вярват.
Ако трябва да оценявам уменията си по това, че имам до
себе си жената, за която съм мечтал, явно съм добър. Надявам се да си личи и по
кориците на „Плейбой“ и „Максим“. Защото
никога не съм бил фен на циничното, на ултимативното. Мисля, че ако някой прави
нещо, трябва да го прави с кеф - иначе личи.
- Спомена, че до
теб е жената, за която си мечтал. Но тя мечтала ли е да има мъж, който всеки
ден се сблъсква с изкушението?
- Покрай мен се научи да е оперирана от ревност. Пък и аз бързо успях да я убедя, че няма от
какво да се притеснява. Това е моята професия, а аз тегля сериозна черта между
работата и другото. За мен никога не е било самоцел да работя в „Максим“ или „Плейбой“, да бъда
главен редактор. Винаги ще съм благодарен на Ивайло Цветков-Нойзи за това, че
ми даде шанс и ме покани да му помагам в „Максим“. Оттам нататък така се развиха нещата, че трябваше да се
науча да се справям. Но никога не съм се изживявал като някаква еманация на
плейбой, така както я разбират в
България. Щастлив съм, че жената до мен знае това и не само не ме ревнува от
корици и от срещи с кандидатки за Мис Плеймейт, ами дори ми помага.
- Мери им гръдните обиколки заедно с теб?
- Не само че взема мерки заедно с мен, оценява красотата
им, помага ми в организацията, ами дори ме свързва с жени мечти за българските
мъже.
- Еее, с това разби два мита. Първо, че е достатъчно да
свалиш главния редактор, за да са на корицата. И второ, срина професията в
очите на всички мъже.
- Сигурно разочарованието е двойно. Това не е професия, а
огромна хамалогия. В предишни години не знам как е било, но в момента
подготовката на „Мис Плеймейт“, чийто финал ще бъде на 21 януари, наистина изисква сериозен труд, недоспиване. Колкото до убеждението,
че трябва да се спи с главния редактор, то си го има. Неотдавна срещнах момиче,
което смяташе, че е задължително да сваля разни хора, за да участва в „Мис
Плеймейт“. Това са някакви градски легенди или поне не се отнасят за актуалния
главен редактор на „Плейбой“.
- Все още ли пресявате 12-те финалистки за плеймейтки
,или вече приключихте?
- Готови сме
99,9%. Вече заснехме фотосесията на финалистките, която трябва да излезе в
официалния новогодишен брой.
- Конкурсът е 10-и юбилеен. Какво ще му е различното - че
няма да имат силикон или че дългите крака трябва да вървят с висок коефициент
на интелигентност?
- И преди
„Плейбой“ е префасонирал изискванията си, всеки път с добри намерения. Струва
ми се нелепо големите братя в Америка да празнуват 60-ата си годишнина с корица
с Кейт Мос, а ние да търсим Златки. В България титлата „Плеймейт“ е по известна
дори от самото списание. И по медиите по-малко се пише „Мис България“,
отколкото за някои от победителките в нашия конкурс. Различното в десетия „Плеймейт“ е, че действително ще се върнем
към оригиналната версия на американците. Тоест за „Плеймейт“ да се избира
момичето, в което можеш да се влюбиш, докато отиваш да си хвърлиш боклука,
момичето от съседната врата. За кориците са залагали на знаменитости, но
участничките в конкурса за „Плеймейт“ са били нормалните момичета, които идват
от малкото градче или от ранчото, където са рили тор, отваряли са бира за баща
си. Докато в България, с право или не, хората възприемат плеймет като парче
месо. На мен не ми се ще да бъде така.
Няма как съвсем да липсва силикон като похват за
подобрение на визията, но сред финалистките има момичета за всеки вкус. Смятам,
че е правилно младите хора да теглят чертата и да решат кое на тях повече им
харесва. Най-важното за мен е да бъдат зареждащи, свежи. Не мога да гарантирам
дали всички ще могат да кажат коя е столицата на Чад, дори аз в момента не се
сещам. Но да, смятам че този път наистина ще се усмихват зареждащи и вдъхновяващи момичета.
- Да не сте избрали някакви „аграрни“?
- Аграрни в никакъв случай! Напоследък в България всичко
го обърнаха на риалити - опитват се да има всякакви етноси, професии, полове
ако щеш. В никакъв случай не ми е това идеята. В „Плеймейт“ искаме да покажем
усмихнати момичета независимо от гръдната им обиколка, месторождението и
местожителството им. Просто свежи лица, които да въздействат зареждащо и да
променят конфекцията, която хората разбират под „плеймейт“. И когато тръгнем да
правим 11-ия „Плеймейт“, вече да ни е много по-лесно и да сме много по-ларж.
- В такъв случай
новата реколта плеймейтки с какво ще се запомни, щом няма да има славата на
предишните?
- За мен най-важното в кастингите беше да се срещна с
момичетата, да си поговоря с тях и чак след това да оценя визуално дали се вписват
в концепцията. Имаше много случаи, в които ми казваха: „Аз нямам силикон, нямам
голям бюст, явно не ви отговарям на критерите.“ За този конкретен „Плеймейт“
въобще не са такива. Много идеалистично и романтично звучи, но наистина искам
да приемат победителката като нормалното,
адекватно о'кей момиче, което в никакъв случай не цели да стане
известно. Няма да споменавам имена, но имаше една много известна победителка в
„Плеймейт“, която в анкетната си карта преди 7-8 години беше написала, че целта
на живота й е „да стане известна личност“. Смятам, че това не е представителна
извадка и не би трябвало да бъде.
- Много революционно си подходил към този конкурс?
- Не мисля, че е революционно. Напротив, просто в
миналото са вземани погрешни решения, за да се задоволи масовката. Марката
„Плейбой“ е институция, чиято философия винаги е била такава. Решенията навремето не са подхождали на
марката, но са били успешни за времето си. Друг е въпросът, че дълготрайните
пасиви в момента са се струпали върху мен.
- Т.е. сега се бориш срещу чалгизацията на „Плейбой“?
- По-правилно не мога да го кажа, да. То не е само
„Плейбой“, а много телевизионни продукция, които направиха всичко възможно да
наложат чалга културата в България. Всъщност „Плейбой“ е последното издание,
което би трябва да асоциират с културата на екстеншъните, на перманентния грим,
на внушителните огромни силиконови гърди.
Напротив, „Плейбой“ има съвсем различна функция в поп
културата, в обществото въобще. И да, правим всичко възможно наистина да го
върнем на това място. Защото „Плейбой“ е списанието, което трябва да забавлява
мъжа. И по никакъв начин не бива да го развращава, както правеше в един момент.
За втори път ще спомена Нойзи, когото наследих като главен редактор, но той за
мен е може би Кирил и Методий на българските списания. Още той започна
постепенното обличане на моделите в „Плейбой“ и забрани пълната голота в
българското издание. Защото дами, разкрачени по панкреаси и вътрешни органи,
със сигурност не са нещото, което би трябвало да се показва.
- Как ще почетете
60-ата годишнина на големия брат или на американския татко, както наричате
основното издание на„Плейбой“, вие подготвяте ли нещо специално?
- Имаме нещо предвид. Естествено, че ще го почетем,
защото това е абсолютен феномен - 60
години да се задържиш на това ниво като мъжки законодател в световен
мащаб. Това е списанието, за което са
писали Вонегът и Борхес, в „Плейбой“ е публикувано последното интервю на Джон
Ленън, пред него е говорил Салман Рушди. Това е институция, която продължава да
бъде такава и 60 години след излизането на първия брой.
Аз обаче ще запазя в тайна с какво ще почетем юбилея у
нас.
Чък Поланик пише много често за американския „Плейбой“.
(Той е един от най-известните съвременни писатели в САЩ, автор на книгата „Боен
клуб“, по която Дейвид Финч снима филма с Брад Пит, Едуард Нортън и Хелена
Бонъм Картър - б.а.). Аз си направих труда да преведа един негов разказ и това
беше най-най-най-трудното нещо, което съм правил в 15-годишната си кариера на
пишещ човек. Тогава реших, че прозата,
която излиза в американския „Плейбой“, ако не я превежда Валери Петров, няма
кой.
- В началото каза,
че с „Плейбой“ и „Максим“ си си постигнал своя връх. Значи си прецакан - имаш
най-добрата работа в цяла България, но оттук нататък какво ще правиш?
- О, чакай малко. Постигнах своя връх като стремеж. А
когато достигнеш някакъв връх, можеш
спокойно да си сложиш една табуретка и после върху нея - още една табуретка и
се качваш нагоре. Защото да си постигнал нещо чисто йерархически като брандове
и като еманация на мъжката мечта (както казваш ти), си постигнал някакъв връх.
Но оттам нататък трябва да надграждаш. И ще се върна пак на проблема, от който
страдаше „Плейбой“ преди - някои хора достигнали до това ниво, просто решиха да
седят на него и дори да подкопаят малко, защото така беше по-лесно. Напротив! С
всеки един брой (това го казват и издателите ни, които смятат, че срещат тук
адекватни хора) трябва да се стремим да изненадваме, да надграждаме на
последния... Неписано правило в журналистиката е, че те оценяват по последния
брой, който си направил. Абсолютно всеки път трябва да се надгражда. Тази
работа в момента ми е сладка, но не мога да твърдя, че Катя от „Ритон“ на
корицата е моят връх. Напротив, трябва да се стремя следващият брой да е
по-голям връх от Катя. Независимо че смятам, че това е нещо историческо, което
постигнах.
- И какви са реакциите на този исторически акт?
- Хейтъри (хора, които изразяват само негативни мнения,
от глагола hate мразя на англ. - б.р.) винаги има. Много често се забелязва
злобата на пренебрегнатия човек. Ние не търсим сензацията, откровената или
циничната голота. Ние не искаме да кажем на хората: „Заповядайте, вижте, дали
сме ви една 55-годишна жена.“ Говори се как сме изкушавали Катя от „Ритон“ с
огромни хонорари, че се е продала. Не, напротив. Свалям й шапка, защото едва ли
има толкова тежка дама в българския шоубизнес, а тя сама взе решението да
покаже, че жена на нейната възраст може да изглежда фантастично и няма от какво
да се срамува.
Аз смятам, че наистина постигнахме нещо историческо,
защото Катя е била фиксидея на „Плейбой“ от 11 години. Ние го постигнахме. А
това, че сме успели, когато тя е на 55, а не на 44, за мен е плюс и за двете
страни. Дай Боже всекиму да изглежда по този начин, да има такава самоувереност
и да излъчва такава класа, като Катя.
