Вазов е обсебен от Евгения Марс

Писателката Ана Карима злослови, че поетът преправял и пробутвал творбите на любимата си

Магдалена ГИГОВА

„Обръщам се с молба към тебе да ме изтръгнеш из тая нравствена бездна, в мрака на която се лутам... Ох, драга моя, помогни ми! Подарявай ми по-често срещи - да те гледам, да те слушам, да ти се радвам. Чувствам, че съм негли смешен в тая възраст да изпадам в такова юношеско увлечение. Но какво да сторя, това е по-силно от мене. Уплашен съм от тебе, аз само с мисълта за тебе живея, ти си ми слънцето, ти си ми светът... Твой предан Вазов". Това е едно от запазените 101 писма на Патриарха на българската литература до възлюблената му Евгения Марс. Той й посвещава и повече от 70 стихотворения, вкл. и прочутия цикъл „Люлека ми замириса”, и е обсебен от нея. Поетът сякаш изпада в абстиненция, ако не види „Женичка”, както я нарича, повече от ден. Когато е на почивка със семейството си, той я кори, че писмата й са твърде къси, а отсъствието – твърде дълго. Дори е на ръба на нервна криза при пътуването на Марс до Виена за близо четири месеца. Близките на Вазов, особено сестра му Въла и племенницата Събка, които доста собственически гледат на поета и таланта му, си траят, защото виждат, че е като омагьосан.

С какво толкова го омайва съпругата на близкия му приятел от харамийските времена и пръв български дипломиран стоматолог д-р Михаил Елмазов? Може би причината е в преклонението и възхитата, която вижда в очите на начинаещата писателка? Или възрастовата разлика от 27 години помижду им? Резултатът обаче е налице – луда любов, която може да бъде проследена от писмата им в продължение на 16 години до кончината на поета. В началото чисто литературна и почитителна, тя постепенно преминава в плътски трепет и ласка. Макар родственици на Евгения Марс до ден днешен да се кълнат, че връзката е останала „неконсумирана”, съвременници на двамата помнят как синът на писателката – бъдещият оперен певец Павел Елмазов, като малко момченце заставал на балкона на къщата ин на ул. „Бачо Киро” и крещял „Аз пък ще кажа на всички, че си любовница на Вазов”, когато се сърдел на майка си. Други стигат дотам да твърдят, че той всъщност е син на поета. Слуховете се подклаждат от съвместните пътешествия на Марс, Вазов и малкия Павел в Италия и Швейцария.
В началото на ХХ век столичните клюкари с наслада предъвкват две версии. Според едната Вазов си падал фустогонец и имал влечение към всякакви дами – монахини, туркини, интелигентни и прости слугини, затова хлътнал по пищната, талантлива и интелигентна Евгения Марс. Други път се кълнат, че до 47-ата си година поетът не е познавал жена, впримчен в коварния пашкул на удобството. За него се грижели майка му, сестра му и племенницата, бдяли над спокойствието му да твори и не допускали да го разсейват „някакви си фльорци”. Може би затова Вазов сключва злополучния си брак с иначе образованата русенка с помпозното име Атина Болярска. Тя е сприхава и дори истерична, но понеже е племенничка на митрополит Климент (писателят Васил Друмев – б.а.), той използва връзките си църквата да не им разреши развод. В емоционален план, любовта към Евгения Марс е спасението на Вазов. При нея той намира покой, уют, преклонение и творческо споделяне. Дори близките му се примиряват. Поетът нарича възлюблената си „царицо” и „величайша музо”, тя се обръща към него с „гений” или „княже”, а роднините са съгласни, че тя е „неговата фея”. През 1920-а, малко преди да почине, Вазов изповядва трогателно „Друго същество няма на тоя свят!”.
70-годишният поте стига дотам, че подарява на вълзлюблената си уникалната награда „Сребърна лира със златен венец и позлатена панделка”. Тя му е присъдена през 1895-а от юбилеен комитет по повод неговата 45-а годишнина. Ювелирното произведение е хибрид между лавров венец и ореол, а върху всяко от сребърните листенца е гравирано заглавие на негово произведение.
Тази затрогваща любовна история започва през 1905 г. Вазов е на 55. В разцвета на силите си. Евгения Палвова Бончева-Елмазова е 28-годишна. Срещат се на празненство и съпругът на писателката ги представя един на друг. Тя превежда от френски и руски, пише стихове, разкази и пиеси, в нейния литературен салон се събира цветът на интелигенцията. Нейна мечта е да се запознае с Иван Вазов и той да й стане наставник в литературните опити. Свенливата Евгения е запленена от личността на поета и излива чувства в спомените си „Как се вълнувах, как бях щаст­лива, че съм между ония, които щяха да му изра­зят любовта и почитта си! Боже, велик час…”.
Втората им среща също е случайна. През един хубав есенен ден на 1905 г. Евгения оти­ва с мъжа си и с редактора Никола Георгиев на разходка в Горна баня. Спират за обяд в градината на ресторант „България”. Влиза народният поет и търси свободна маса. Д-р Михаил Елмазов любезно го кани на тяхната. Разговорът естествено се върти около литературните новости и Вазов уж случайно пита знаят ли кой се крие зад псевдонима Евгения Марс. Писателката порозовява и признава, че това е тя. „Госпожо, колко съм чес­тит, че мога във вас да поздравя своя колега. Много приятно съм изненадан…” Думата „колега” оставя бездиханна младата дама. Вазов обаче настоява да види нейни ръкописи, за да ги прочете и редактира. При третата им среща в локала „Червен рак”.

Партиархът на литературата сразява начинаещата писателка с комплимента, че притежава безспорен талант. Това сякаш отприщва бент! Вазов й подарява своя снимка с посвещение, тя му отвръща със същото. Поетът окача портрета й в кабинета си и му посвещава стихотворение:

На стената в мойта стая

женски лик виси прекрасен,

с него самота не зная

водя разговор безгласен.

Маститият автор става рецензент на първите две книги с разкази на Евгения Марс. Завистниците злъчно подмятат, че здраво ги е редактирал. Кльощавата, непривлекателна и бездарна писателка Ана Карима стига дотам, че обвинява Вазов, че всъщност той е автор на книгите на възлюблената си. Двамата обаче нехаят. Срещат се четвъртък в литературния салон на Марс, в който хора на из­куството – писатели, композитори, художници бистрят най-новите заглавия, пиеси и картини. Сред тях са Иван Вазов, Стоян Михайловски, Стоян Заимов, проф. Иван Д. Шишманов, звездата на Народния театър Ад­риана Будевска, маестро Георги Атанасов и др. Хапват приготвените от Женичка курабии, пият чай и кафе. Патриархът на българската литература зачестява и четвъртъците преминават в понеделници, вторници, сряди и петъци насаме в личния будоар на Евгения. Съпругът никак не е ревнив и дори поощрява приятеля си като често го кани на гости.
За да избегнат съскането на клюкарите влюбените измислят смешно-конспиративен начин за срещи. Всяка сутрин Марс отива в Борисовата гра­дина и сяда на една и съща пейка с книжка в ръка. Цяла София знае, че поетът от 10 г. прави своята разходка на същото място. Така двамата се срещат все „случайно”. В дневника си Елмазова пише, че са се виждали с Вазов „сегиз-тогиз” и са съчетавали чистия въздух със сладки литературни беседи. Колко поезия и колко очарование имаше в тези разходки! Така се тури началото на нашата ду­ховна дружба, която трая цели шестнадесет години до самата смърт на поета”, признава в спомените си Евгения. Вазов твърди, че тя е неговият ангел-хранител и я сравнява с любимите си Швейцарски Алпи и най-вече с връх Юнгфрау. Когато не успява да се види Евгения Марс, Вазов страда:„Вчера напразно се озъртах на тържеството. Евгения Марс никъде не блестеше с гордата си грация”.
Все още има догадки дали двамата дълбоко женени творци са прекрачили прага на приличието. Но каквато и да е истината, резултат от чувствата им е стихосбирката на Вазов „Люлека ми замириса“ - с леко наивна, но много чиста любовна лирика. А ироничната илюстрация към нея на Илия Бешков подсилва въпросителните.
Уморен труда над белия лист, Патриархът на българската литература става болнав. Според Евгения той си самовнушава дразнещите болки в гърлото. Невролози и психиатри от странство твърдят, че е здрав. А Вазов страда, че дори неговата Женичка не споделя болежките му. Веднъж дори посяга към пистолета си, за да сложи край на мъките. „Плаши ме вече самотата – пише поетът на любимата си. – В младите си го­дини аз считах за най-голямо щастие да можех да живея в някоя пустиня… Сега искам да бъда близ­ко до живота. Може би затуй, че чувствам, че скоро трябва да му кажа сбогом…”
Семейството на Вазов вижда, че единствено в присъствието на Женичка вазов живва и не се оплаква и често я канят на гости. Тя е неговата муза и смисълът на живота му. Лятото на 1921 г. е последно за Вазов. Братята и сестра му Въла са го завели да почива в село Плачковци, но той тъгува за любимата си: „Аз нямам друга радост ос­вен тебе… и надеждата пак да те видя и да ти се радвам. Ти си била досега мой ангел-хранител, мое божество, мой идол – жена­та, която съм обоготворявал, която обоготворявам… Друго същество ня­мам на този свят” – пише Вазов малко преди смъртта си.
Истински тежки времена настават за Евгения Марс след кончината му. И слуховете дали е починал върху нея или върху миндерчето, на което си отдъхвал след обяд са най-белите й кахъри. В творческо отношение тогава тя написва най-хубавите си разкази, председател е на Клуба на жените писателки и след Екатерина Каравелова и Лидия Шишманова, Евгения Марс е третата жена у нас, на която през 1939 г. честват тържествено юбилей. Но в личен план нещастията се стоварват върху главата й. Мъжът й се разболява, тя трябва сама да храни него и сина им. В пристъп на отчаяние решава да продаде на народната библиотека латния венец, подарен й от Вазов и тогава цялата гъста спотаявана омраза се излива върху й. Най-злостна е Ана Карима, която я обвинява, че търгува за корстни цели „обсебената от нея народна награда“.
Озверялата Карима тръби по вестниците: „Прочутият наш поет й пишеше разказите и драмите и ги прокарваше в Народния театър." На 22 февруари 1937 г. Евгения Марс завежда дело №227 за клевета и го печели. Апелативният съд потвърждава присъдата за опонентката й - 1 месец затвор и 250 лева глоба, но цар борис трети помилва Карима. От тревогите обаче Евгения Марс заболява от остър миокардит и на 26 септември 1945 г. умира в дома си, заобиколена от близки и приятели. И отнася тайната за отношенията си с Вазов.

Из писмата на поета

Драга Евгения Марс,
Появи се у мене неотразимо желание да дойда да пия едно кафе у вас тази сутрин по 9 1/2 часа и да подишам поезията на вашия будоар и очарователното общество.
Не ми отказвайте това велико щастие, драга ученичке.
Привет и поклон
И. Вазов

ххх
Виждам, че си добре в царството си, че се радваш на предаността на поданиците си, на безметежното щастие. Моята царица напълно заслужава това и аз се радвам. Възторгът ти от Борисовата градина и от величието на Витоша, моята стара любовница, както ти я наричаш, ми е обясним, както и очарованието ти от нашата столица. Да, и аз не давам никаква Швейцария за тях...
ххх
„...Много са ми мили писмата ти, които пак препрочитам. Там трепти същата оная душа на Женичка, благоухае същия аромат на преноса на чувствата, каквито съм привикнал да изпитвам и ценя в беседите с моята неизменна приятелка. Твоите писма прогониха самотата около мен, аз се чувствам пак в една атмосфера от живот и твоя образ още по-жив населява чуждата за мене, макар и прекрасна и божествено величава природа...
„Приятелството с едно драголюбно същество е едно висше благодеяние за поета”.

Жарката Джакарта!

Жарката Джакарта!

Вестник "Преса"

Магдалена ГИГОВА

Special thanks to Enjoy Jakarta

Джакарта е пъстра като мечта. И голяма колкото нея. Столицата на Индонезия се е ширнала върху 650 кв. км и в нея по официални данни живеят около 13 милиона. Да прекосиш Джакарта от единия до другия край отнема часове, дори и с бързите автобусни линии, които се движат по специално трасе, отделено с 40-сантиметров банкет. Спирките са къщички с тераски на 1,5 метра над земята, от които се влиза направо в рейса.

Напук на представите за задъхан мегаполис градът плува в зеленина. Нормално! Тук температурата през цялата година надвишава 30 градуса, а валежите карат всяко боднато в земята клонче да върже. И все пак Джакарта не е само лепкав трафик, небостъргачи, колониални къщи и музеи. Какво още има в столицата на Индонезия - четете по-долу.

Обама с къси панталонки

Малцина са запомнили от биографията на Барак Обама, че две години е учил в ислямско училище. Той е живял в Джакарта с втория си баща, индонезиеца Лоло Саторо, а майка му е преподавала в протестантското школо, където по-късно се мести и бъдещият американския президент.

За да почетат индонезийското детство на Обама, местните власти му издигат... паметник - момченце по къси гащи, на чиято ръка пърха пеперуда, и го поставят в централен градски парк. Във Фейсбук обаче започва протестна вълна. Аргументът е, че Барак не е направил нищо съществено за Индонезия. Кметството капитулира и поставя статуята (в естествен за 10-годишно момче ръст) в бившето му училище в скъпия джакартски квартал Ментенг.

Като обстановка мястото не крещи с въпиещ лукс, но предизвиква спонтанния въпрос: „Защо и у нас няма такива училища?” Атмосферата е ласкава и по-скоро домашна. Бълбукат поточета, по стените се стелят увивни растения и дори джамията прилича повече на балконче от приказка. В двора децата упражняват традиционен танц с чинии по чорапи, а вторият чин вляво, на който е седял Обама, и до днес си е същият.

Да нахраниш рибите

В „Сий уърлд“-Джакарта изразът „Да нахраниш рибите” придобива съвсем буквално значение. Огромният аквариум, разположен върху 4200 кв. м, е първият в Индонезия и е част от Джай Анкол дреймланд парк - комплекс от атракциони, съчетаващи лунапарк, Дисниленд, мол, хотел и пристанище за увеселителни кораби.

В „Сий уърлд” всеки ден се изсипват 5 млн. литра солена вода, която се филтрира предварително, за да не се заразят с нещо повече от 3500-те обитатели. Дългият 80 м тунел с прозрачни стени и таван, в който, докато вървиш, гледаш как над теб се стрелкат скатове и акули, съседства с детски басейни, където малчуганите могат да пипнат морски звезди и са си поиграят с шарени рибета. Най-завладяващата атракция обаче е храненето на рибите на дълбочина 6 м пред очите на останалите посетители.

За целта ви трябват 20 долара, повечко смелост и късмет да сте първи на касата в часа, когато започва атракцията. След мъчително напъхване в неопренов костюм и кратък инструктаж за работа с кислородна бутилка т.нар. бъди (придружител и спасител) ви повежда към аквариума. Провирате се между останки от корабокрушения и сандъци със злато. Рибите се втурват като кокошки към зърно при вида на кошницата със сепии и водата заприличва на супа с мърдащо фиде. Вие ги галите, храните и ако ви е останала свободна ръка махате на зяпачите зад стъклото. Еуфорията е пълна!

Чаят е първият бонзай

Че чаеното дърво по природа е високо 6 метра, но е нарочно селекционирано до храст, става ясно в плантацията Ганунг Мас в местността Пунчак на 90 км от Джакарта. Един от холандските губернатори установил, че в планината е красиво и прохладно, построил си лятна резиденция и постепенно районът се превърнал в нещо като джакартския Бевърли хилс.

Контраст на луксозните хотели и екстравагантните дворци са къщичките на чайоберачите - спретнати дървени колибки с веранди, на които играят деца и кокошки. Чаеното дърво е първият бонзай, защото се берат само листенцата от най-горната му част и е много по-удобно то да е на височината на дребничките берачки. Те работят от 2 до 6,30 сутринта, но всеки ден изминават по 12 км нагоре по хълма, за да стигнат до работното си място с големи кошници на гръб. Жениците кротко позират за снимка и с радост показват на „бледоликите” как от всеки храст се късат само по няколко листенца на ден. Следва задължителната дегустация на бял, зелен, червен и черен чай с „мезе” от панирани банани и снейк скин фрут (нещо като голям кестен с черупка като змийска кожа).

На един лъв разстояние

Ако искате да видите всички животни и да се забавлявате с атракциите в „Таман сафари Чизаруа“ ще са ви необходими поне два дни, защото там можете да храните от ръка любопитни лами и нахалнички зебри, антилопи и хипопотами-джуджета, да гушкате бебета орангутани и леопарди, да плувате с делфини, да пипнете пингвин, да участвате в разиграване на война със слонове... 170 хектара облагородена джунгла, населена с повече от 2500 животни, главно от Индонезия и Азия. Единственото, което е необходимо да сте със закрита кола и да се въоръжите с моркови и банани.

Пътят се вие покрай бухнала зеленина. До колата се приближава антилопа гну и навира нахално муцуна в прозореца – проси си морков. Зебра се опитва да я измести. В „Таман сафари“ животните са пуснати наволя, но през 200 м има патрулни коли, които пазят туристите от тях и обратното. Един завой по-нагоре са слоновете. Между хората и добродушните гиганти има само плитък ров. 200-килограмовите бебета срамежливо надничат иззад майките си. Подавате банан. Хоботът се удължава като маркуч на прахосмукачка, за да го докопа. Хипопотамът отваря паст, колкото да се уверите във факта, че от нападения на разлютени хипопотами загиват много повече хора, отколкото от лъвове. Зъбите им са като на акула – огромни, криви и застрашителни. Носорозите изглеждат съвсем безобидни, докато похрупват палмови клонки. След тях са индонезийските тапири, палмовите цибетки, през чието ако преминава най-скъпото кафе в света – копи луак и „по-конвенционалните“ камили, жирафи, мечки....

Огромна порта като на средновековна крепост се захлопва зад колата ви. След нея втора, трета.... Това е царството на лъвовете! От джунглата надничат руини на древни храмове като в кадър от Индиана Джоунс. Предупреждават да не отваряте прозорците. Тъкмо да опонирате, и се появяват лъвовете – десет огромни мъжки екземпляра, които ви гледат изпод гривите като потенциална вечеря. Странно червеникави на цвят, като див кестен, те налитат на бой. Засега само помежду си. Патрулката подканва туристите да тръгват. След още три отворени врати се повтаря същото в клетката на тигрите, после на пумите, на леопардите...

По въжетата се люлеят безгрижните ни роднини – шимпанзетата. Едно от тях вижда приближаването на олата и го възприема като потенциална шведскат маса. Застава на задните си крака и започва да се бие в гърдите с победни звуци. Така си заслужава банана отвсякъде. Обрасъл като китеник орангутан го гледа презрително и чака пая си отдалеч.

Обиколката свършва, но атракциите – не. Следват клетките на най-отровните гущери в света – гигантския комодски варан, който се въди само в Индонезия и срещу ухапването му няма антидот. Малчуганите могат да се снимат с бебета леопарди или орангутани, да поседнат на обяд с пингвин като му подават риба, да яздят слончета или да гледат тюленско, каубойско или тигърско шоу...

Цяла Индонезия на 165 хектара

Индонезия се е проснала на 17 504 острова, но може да я избродите цялата за няколко часа в парка „Таман мини“. Той е създаден в Джакарта по идея на Сити Хартина – съпругата на президента Сухарто, управлявал в продължение на 32 г. от 1967 до 1998-а. Целта й била да подсили патриотизма и чувството за национална гордост и през 1970 г. набързо национализирали 165 хектара ниви и ливади.

За разлика от повечето паркове, които показват миниатюрни модели на най-прочутите сгради в съответната страна, в „Таман мини“ нищо не е малко. Всяка една от 26-те провинции е представена с характерните за нея къщи в естествен размер. Типичните за Ява, Сулавеси, Суматра, Калимантан (Борнео), Молукските острови и Папуа домове демонстрират къщната подредба и местните занаяти.

Копия на по-големите острови на Индонезия пък са пръснати из огромно езеро, погледът към който от височината на кабинките на въжената линия е завладяващ. От птичи поглед стоте хектара на "Таман мини" внушават етническа и религиозна търпимост. Кабинките минават над будистки пагоди, джамии, хиндуистки храмове, католически и протестантски църкви.

Истински папуаси дялкат дървени статуи, красиви като статуетки балийки танцуват за гостите. А ако нямате сили да трамбовате от павилион на павилион, от птичия парк до градините с орхидеи, подправки и билки и жасмин или до 4D театъра, освен въжената линия има миниатюрна влакова линия, моторикши, вело-таксита...

Кръстьо Сарафов се женил четири пъти, все за актриси

Кръстьо Сарафов се женил четири пъти, все за актриси

Той всъщност искал съпругата му да стои боса до печката

Магдалена ГИГОВА

За мнозина Кръстьо Сарафов е просто името от табелката на НАТФИЗ. Той обаче е бил не само талантлив актьор и обаятелен чешит, ами се е женил четири пъти и умеел да омайва дамите. Момичета и попрезрели дами изпадали в екстаз при появата му на сцената на Народния театър. Като истински македонец обаче Сарафов бил консервативен. Казвал, че жената не трябва да гради кариера, ами да бъде домошарка и да си гледа къщата. И... сам се опровергал – всичките му четири брака са с актриси.

Пътят му към сцената също не е лесен. Сарафов е едва на 15 години, когато за първи път се качва на професионална сцена. Опиянен от щастие, се прибира вкъщи чак на другия ден. Но още от вратата дядо му го посреща с патерицата, пребива го до посиняване и го хвърля в пресъхналия кладенец в двора. Майка му изчаква да се стъмни, тайно го изважда, свестява го, дава му няколко гро­а и го пуска да се спа­ява.

Кой знае как е щяло да свърши всичко, ако точно по това време семейство Сарафови не научава, че в Министерството на просвещението прави конкурс за 4 стипендии за актьорско майсторство в странство и че кандидатите са все сериозни люде. Кръстьо се представя отлично и вече предвкусва следването в Париж, когато баща му решава, че трябва да отиде в Петербург. Там вече следват двамата по-големи братя на Кръстьо и ще държат „вятърничавия карагьозчия“ изкъсо. С помощта на граф Игнатиев Сарафов постъпва в Императорското драматично училище. През 1899 г. завършва образованието си с отличие и се завръща в България.

На път за Русия обаче той среща голямата си любов и майката на тримата му синове - Донка Гюзелева.

 

Сарафов блести в „Три сестри“ от Чехов и „Коварство и любов“ от Шилер, играе главни роли във всички пиеси на Шекспир - от „Ромео и Жулиета“ до „Хенри Четвърти“. По отношение на чувствата - също. Влюбва се като герой на Чехов и се разделя като в Шекспирова трагедия .
Когато с Донка се виждат за първи път на софийската гара, Кръстьо е на 21 години, най-млад сред останалите стипендианти Адриана Будевска, Гено Киров и Вера Игнатиева. А бъдещата му изгора е едва на 17 години и отива в Петербург да учи пиано и езици, да кара педагогически курсове. Тя е дъщеря на руския възпитаник и опълченец Иван Гюзелев, който по-късно става заместник-министър на народното просвeщение в правителството на Петко Каравелов.
От вълнение, че се разделя с близките си, Донка вдига на перона висока температура. Облегнало глава на рамото на баща си, през сълзи момичето вижда да се приближава висок, мургав младеж със зелени очи. Красивият начинаещ актьор вече има доста почитателки в София. Братовчедка на Донка, която е сред изпращачите, разпознава Кръстьо и възкликва радостно, че Донка ще си има компания. Запознава я със Сарафов и той поема ангажимент да й кавалерства по пътя. Двамата пътуват в едно купе с Адриана Будевска и Виола Каравелова (дъщеря на Петко Каравелов и сестра на Яворовата Лора). Кръстьо е душата на компанията. Той също харесва Донка и все се шегува с нея. Тя решава, че той е мъжът от мечтите й. Сакаш да потвърди убеждението й, Кръстьо „се жертва“ да лапне пред девойката един хинин, за да й покаже, че не е страшно да си изпие лекарството.
„Във всеки негов жест, в смешните му подражания и импровизации личеше бъдещият артист. Чувствах, че се увличам, че без да ща, го харе­вам…“, споделя в спомените си Донка Гюзелева.
Преди да се качат на кораба за Русия, Кръстьо се разхожда с новата си приятелка по кея и й пее руски романси. Момичето се спъва и пада в неговите обятия. „Допирът с топлината на неговото тяло беше решаващ, за да го обикна за цял живот“, пише по-късно в спомените си Донка.

Параходът „Ростов на Дон“ ги отвежда в Одеса, откъдето продължават към Петербург с влак. Пътуването трае три денонощия. Двамата слизат на малката гара Барановичи да хапнат. Тук се целуват за първи път и изпускат влака. Влюбените отсядат в хотел „Дремучий лес“ край гарата. Донка се кълне, че той спал на канапето, а тя (облечена) на леглото.
„В нея тъмна нощ видях в зелените му очи безкрая на морето и онази мъжка божествена красота, която ме привлече завинаги“, пише след време бъдещата г-жа Сарафова. На разсъмване тя и Кръстьо хващат влак до следващата гара, където настигат приятелите си. Романтичното им пътешествие е към своя край. На гарата в Петербург и двамата слизат обезумели от любов един към друг. Донка си забравя багажа в купето, тъй като се притеснява, че Кръстьо ще бъде много зает с учение и ще охладнее към нея. Тревогите й са напразни. Търсят се всеки ден, дори боледуват едновременно, ако не се видят известно време. През студентските си години са неразделни.
Двадесет и четвърти април 1898 г. е съдбовна за двамата дата. Младата дама свири на пианото в квартирата си. Склонен към драматизъм, Кръстьо й подава две свои снимки и я пита коя си избира. На гърба на едната има само негов подпис, а на другата - превод на любовно стихотворение от Пушкин. Донка се колебае коя да вземе и оставя избора на него. „Тогава той ми подаде снимката със стихотворението. А аз започнах да плача…“, описва след много години романтичния им годеж Гюзелева. Същата вечер, паднал на едно коляно като в мелодраматична пиеса, бъдещият актьор й предлага да се оженят, след като се върнат в България. Тя казва „Да“ и пада в обятията му.
Следването на Сарафов продължава три години, нейното е само две, но тя остава при него в Петербург. Родителите й не са във възторг от избора на дъщеря си. Те са очаквали зет с по-сериозна професия.
През 1899 г. влюбените пътуват към България, след като старият поборник е изпратил гневна телеграма на щерка си да се връща. Планът им е да се представят пред родителите на Донка и да поискат благословията им. Иван Гюзелев обаче ги пресреща още на русенската гара. Отрязва брачните мераци на Сарафов с думите „Цигулар къща не храни“ и му забранява да се вясва в дома му. Двамата влюбени се заклеват, че никой не може да ги раздели. Срещат се скришом, пишат си дълги любовни писма и се готвят за тайна венчавка.
Разлютеният баща изпраща непокорната си дъщеря във Виена при сестра й, да се „лекува от неразумната любов“. След два месеца родителите на Донка отиват в Австрия да я видят. Тя е заприличала на призрак. Не е излязла нито веднъж от стаята си, отказва да се храни, плаче денонощно. Разтревожените родители пред ужаса да изгубят детето си избират по-малкото зло - зет артист. Донка се връща и разцъфтява. Двамата с Кръстьо вече са официални годеници, разхождат се „легално“ из Борисовата градина. Една вечер бащата свиква семеен съвет и дава благословията си за брак. Преди това, обаче е изпратил съгледвачи в Македония да проучат соя на бъдещия зет. Той научава с изненада, че ще се сроди със стаара и много тачена фамилия, истински патриоти и революционери. Бащата на Кръстьо – Петър, и дядо му Кръстьо Карпузов, известен като архимандрит Харитон, заради просветителската си дейност са заточени от турците в Анадола.

Донка и Кръстьо се женят през 1899 г. и заживявят в бащиния й дом, на ъгъла на оживените софийски улици „Стефан Караджа“ и „Раковски“ (близо до днешния НАТФИЗ). Къщата е просторна и богато обзаведена. Всяка вечер след представление там се събират актьори. Покрай тях у Донка започва да зрее убеждението, че и тя има талант за сцената. За десет години ражда на Сарафов трима синове, но това не й пречи да пътува на турнета с именития си съпруг. Кръстьо разучава ролите си до креватчетата на децата, а съпругата му се готви за артистичните си изяви в хола. Г-жа Сарафова обаче винаги остава в сянката на прочутия си и обожаван съпруг, което натрупва в душата й горчивина. Сценичните партньорки на Сарафов - Елена Снежина и Теодорина Стойчева, подкрепят младата майка и я съветват да оставя синовете си на бабите и да тръгне на самостоятелни турнета. Амбициите на Донка растат. Мечтае за големи роли. Сарафов я моли да остане при децата, но тя е непреклонна в преследването на сценична кариера. По разкази на съвременници Донка има твърде посредствен талант, но съжителството със Сарафов й дава самочувствие. Двамата създават „Свободен театър“ и кръстосват из България. Но през 1904 г. отново се връщат в Народния театър и разривът назрява. Там мъжът й не е собственик и директор и тя вече не може да получава ролите, които е убедена, че заслужава. Това не й пречи да му натяква, че не подкрепя кариерата й. На Сарафов му писва и заминава за Виена, уж за да лекува гърлото си. Донка го последва след няколко месеца и вижда, че гласът му си е съвсем добре, без дори да се е отбивал в болница. В замяна на това обикаля театрите и се усевършенства. След бурен скандал, Кръстьо отсича, че в семейството един артист е достатъчен. Съпругата му обаче е убедена, че това трябва да е тя, а мъжът й просто я ревнува от сцената. Завръщат се заедно в София, но раздялата е само въпрос на време.

През 1921 г. Донка се изнася с децата при родителите си, които са разорени. В театъра не й дават роли. Тя изживява няколко нервни срива и изпада в дълга депресия. Заминава първо за Чехия, а после и за Австрия, където мисли, че ще се излекува. Уви! И зад граница тя бленува само за мъжа си. Той обаче е отегчен от нервните й изблици. Готов е да се грижи да децата и да запази добрите отношения с голямата си любов, но не и да живее с нея.
Въпреки несполуките в личния си живот Кръстьо Сарафов не спира да блести на сцената на Народния театър, където разгръща многостранния си талант. Той се превъплъщава в десетки драматични и комедийни роли. Четири години е главен режисьор на Народния и е един от основателите и първи директор на оперетния театърт „Ренесанс“. През цялото време влюбчивият актьор се забърква в любовни авантюри и пикантни скандали, които клюкарската актьорска гилдия с наслаждение дискутира. Те неизбежно стигат до ушите на (все още) съпругата му Донка. А нещастията се сриват върху злощастната й глава. Семейството й е принудено да продаде фамилната къща, защото баща й е починал разорен и потънал в дългове. Донка устройва на Кръстьо няколко зрелищни скандала, които развеселяват цяла София, и след 22 години брак подава молба за развод.
Донка е в постоянна депресия - останала е без средства. За издръжката си разчита единствено на благоволението на бившия си съпруг.
Внучката й Маргарита Хюнке, дъщеря на сина й Борис, която живее в Германия, разказва, че в края на живота си баба й била принудена да моли Сарафов за подслон и - преглътнала гордостта си - живеела с поредната му съпруга в неговия дом. На 67 години Донка е принудена да замине при сина си Борис в Германия, където умира.

Четири брака, трима синове

Кръстьо Сарафов няма други деца освен тримата синове от първата си жена. Междувременно той застава пред олтара още три пъти. Първият. път взема за жена студентката си Ирина. Втория път се жени за известната актриса от Народния театър Марта Попова. Последната му съпруга е също е актриса, но от Пловдивския театър – Рад Сарафова.

Романтик

„Ако не случиш още от първия брак, няма смисъл да се развеждаш - често философствал Кръстьо Сарафов, - все тая ще е!“. Събеседниците му го контрирали: „Ти тогава защо си се женил четири пъти?“ Отговорът бил: „Щото съм романтик.“

Диетоложката д-р Енджи Касабие пред "Преса":

Диетоложката д-р Енджи Касабие пред "Преса":

Джейсън Стейтъм два месеца яде едно и също

Магдалена ГИГОВА

Енджи Касабие е дамата, която е най-близка със звездите от „Непобедимите”, защото ги глези всеки ден. Пред „Преса” диетоложката от ливански произход разкри кулинарните предпочитания на Харисън Форд, Силвестър Сталоун и Мел Гибсън и трудността на Стефан Данаилов да спазва режим.  Енджи живее в България от 14-годишна, но е гражданин на света. Родена е в Бейрут, специализирала е в Щатите, има клиники в Кипър и Дубай. Понякога й се налага да замине толкова бързо, че тръгва само с паспорт. Естествено, разговорът с нея започва със звездните й пациенти.

 

- Енджи, как избраха тъкмо вас да храните „Непобедимите-2”?

• С кастинг! Извикаха ме от продукцията и ми обясниха, че всеки актьор трябва да ме одобри лично. Разговарях с тях, разбрах колко енергия изразходват, какви са изискванията им към храната. Срещи, дегустации. Всичките са много готини като хора, много земни, знаят какво искат и защо го искат. Беше ми изключително приятно, че оцениха храната ми. Всеки от тях поотделно си избираше меню. Шварценегер и Чък Норис почти винаги искаха омлети за закуска, Брус Уилис най-често пиеше само кафе. Той поначало се хранеше умерено и беше най-слаб от всички - а обяд обикновено само супа със салата., Сталоун закусваше омлет, но после мина на палачинки. Джейсън Стейтъм пък искаше английска закуска с бекон.

При „Непобедимите-3” нямаше кастинг, извикаха ме направо! Сред актьорите вече има и нови звезди с други изисквания, но и те не са кой знае колко специални. Просто искат всичко да бъде прясно и направено както са го поръчали. Понякога стават и недоразумения. Както с палачинките. Нашите готвачи им направиха големи, тънки и гъвкави. А те искали като в Щатите – малки, плътни и пухкави. Когато видяха българските палачинки артистите казаха „Какво е това?!”

- Да ги започваме по списък. Джейсън Стейтъм продължава ли да яде едно и също печено пиле на обяд и на вечеря?

• Продължава! Печено пиле със специална марината от билки и зеленчуци. Това яде цял месец, през цялото време. Когато снимат извън София по два пъти на ден му го носим. Даже поиска точната рецепта.
• Джейсъън толкова много ми се зарадва при второто си идване в България, прегърна ме и каза „Енджи, помниш ли ме?! А аз се пошегувах – нито аз, нито някой от останалите те помни!”. Това много го развесели.
• А Сталоун?
• Той вече си разнообразява менюто. Предишният път по цяла седмица обядваше едно и също. И сталоун започна със седем дни печено пиле, но с картофи, риган и лимон. Седем дни паста, после седем дни телешки стек. Хареса ливанското ястие хумус, българската салата „Снежанка“. Със сигурност в менюто му трябва да има салата. Сталоун предпочита „Капрезе“, но се оплаква, че моцарелата в България не е истинска. И не сяда на масата без хрупкава току-що изпечена франзела. Обожава сорбе от лимон и тирамису за десерт. Много обича сладкиши, гледам да му ги намаля.
• Казват, че Сталоун е с тежък характер?
• Не мога да кажа, че е груб. Той е много сериозен и отговорен към работата си. Взискателен е към всички.
• Шварценегер при „Непобедимите-2” поръчваше от всичко по две...
• И сега е така. Той хапва повечко меса и задължително трябва да има картофи. Много харесва шопска салата и салата „Фатуш”. Тя прилича на шопската, с много зеленчуци и препечени крутончета от ливански питки. Понякога поръчва шиш-таук, телешка скара.
• Какво ще кажеш за новото попълнение Мел Гибсън?
• Той никак не е капризен. Много е готин като характер и никак не е скандалджия, както го описват жълтите медии. Напълно нормално се движи между хората, не се прави на звезда и харесва разнообразната кухня. Поръчва си салата от рукола, тънки телешки бонфиленца със соев сос и горчица, пилешки шишчета, ливански наденички...
• Ааа, онези, за които Харисън Форд все страдал?

- Точно така! Няколко дни обясняваше какви точно са любимите му малки черни наденички. Какви ли не кренвирши му носеха, докато не се сетих за тънки колкото малкия пръст ливански наденички от телешко месо с кедрови ядки и много подправки, от които добиват тъмен цвят. Как грейна като му ги видя! Едва не извика „Алилуйя!”.

Уесли Снайпс поръчваше по няколко различни ястия. Не му личи на фигурата, защото много тренира. Долф Лундгрен пък е по месото.

Както виждате, големите звезди не са на мъчителни диети. Те просто се хранят здравословно и смислено, като спазват режим. Диетите им са драстични, ако трябва да свалят или качат тегло за дадена роля.

Няма значение какъв си - въпросът е дали обичаш и уважаваш себе си. Ако външният вид не те вълнува, гледай си поне здравето. Всичко се отключва от храната. Много заболявания се лекуват чрез нея. Човекът е като цветето - на него тор, за да цъфти, на нас - храна“.

Тази икебана от сухи цветя на бюрото ми е от Стефан Данаилов. Той не беше много стриктен в диетата и отслабна само с 6 килограма

• Вие сте красива жена. Никоя от звездите ли не се опитва да ви ухажва?
• Те имат много професионално отношение към мен. Разменяме шеги, държат се по-приятелски, но дори да искат да ме ухажват, нямат време.
• Да преминем към по-лични въпроси. Вие сте ливанка, защо избрахте да се установите в България?
• Защото живея в България! Баща ми е фармацевт, майка ми – юристка. Когато бях малка татко беше представител на български лекарства за Средиземноморието. Преместихме се с цялото семейство в София. Аз започнах да уча в англо-американското училище. Взимах по две години за една и завърших на 14 години. Записах се да следвам медицина и на 21 години вече бях лекар. Не съм гениална,амбициозна съм и съм страшен инат. Когато искам нещо, го постигам дори с цената на живота си. Направих задочна докторантура в Америка, а междувременно – и в България. Сега съм асистент в Катедрата по хигиена, медицинска екология и хранене.
• Целият ми живот е тук! Тук ми е домът! Може да пътувам до Ливан, САЩ, Кипър или Дубай, но в София се връщам у дома. И родителите ми продължават да живеят тук.
• Клиниката в Бейрут, в която помагат сестрите ми е само моя, докато на другите места имам съдружници, други лекари, които са отлични професионалисти. Аз само преглеждам и давам предписания. Сега ще отварям клиника и в Кувейт.
• В Дубай сте се запознали с Бритни Спиърс. Как започна да спазва вашите предписания, с които отслабна 10 кг? Напоследък изглежда доста добре.
• В последно време не сме били във връзка. Запознахме се на парти. Когато научи, че съм диетолог започна да се шегува с йо-йо еефекта на своето напълняване. Аз й навърлих една много лесна диета. Та никога не беше спазвала режим, който да включва толкова много разрешени храни и решила да опита. Първият ден не е вярвала, че може да свали и 100 грама, но на третия ден видяла резултат и започнала да се чувства по-лека. Бритни се обади да ми каже колко добре се чувства. Бях във връзка с нейния диетолог, разменяхме идеи. Той ми благодари, защото за първи път тя реагира толкова бързо на диета и видимо сваля килограми.
• Е, нека сега ви гледат с насмешка, онези дето ви се чудеха в Медицинския институт как режете трупове на 15 години?
• Винаги съм се стремяла да изглеждам по-голяма, но когато ми виждаха годините в книжката казваха „Ти какво правиш тука?!”.
• Това може да ми е взело от детството, но не ми е пречело. Дори ми е било от полза, пораснах по-бързо. Има една приказка „С един ден по-голям от теб, със 100 години повече разбира”. Общуването с по-големите колеги ми даде още повече акъл.
• От там ли ви дойде акълът за диета „Яжте, за да отслабнете”. Нали сте чували израза „Цял живот на диета - вечно гладни и дебели”.
• Този на когото отслабването му е непрекъснато в мозъка, вместо да се мотивира, през цялото време мисли за храна и винаги е гладен. На когото не му пука и хапва с удоволствие, няма да напълнее. Защото няма ли стрес, няма и прекаляване. Целта е човек да се храни редовно и с чувство! За мен диетата не е лишение, нито глад. Давайте ситост на окото. Ядем, без да сме гладни или защото утре няма да има, или понеже не се знае кога пак ще имаме време да хапнем. Не е вярно, че диетата е за богати хора. Всеки може да си направи режим според възможностите. Дори храненето да се състои само от филийки хляб, те трябва да са равномерно разпределени през деня.
• Ама вашата теория важи само за щастливите хора, които могат да ядат колкото си искат!
• Аааа, не колкото искат, а колкото им е нужно. А то се определя спрямо обмяната, видът на работата, стария хранителен режим, двигателната активност. Универсалното правило е, че колкото по-често човек се храни, по-малко е гладен. А когато не е гладен, няма да прекали. Разбереш ли това, няма нужда да ходиш на диетолог. Колкото по-рядко ядеш, толкова по-голямо количество храна изяждаш наведнъж. А организмът просто не може да я обработи. Все едно да искате интервюто ни да свърши за една минута. Колкото и бързо да говоря, не може да стане. Същото е и с храната – не можеш да натовариш организма си с огромно количество на един път.
• Вярно ли е, че мъжете са по-честни при пазенето на диета?
• Те са по-склонни да си признаят, когато „съгрешават”. Жените по-често лъжат себе си. Те не си взимат едно парче торта, а си чопват от детето или от приятелката си. Докато мъжете казват „Майната й на диетата” и си хапват. Мъжете знаят кога грешат, а жените се крият дори от себе си.
• Но вие сте като ходеща самореклама – 42 кг!
• Ама вие бихте ли отишли на стоматолог с жълти зъби или при козметичка с лоша кожа?, Досега не се е случвало някой да ме гледа скептично. Не мога да давам съвет за нещо, което аз самата не мога да спазвам, затова смятам че е много важно един диетолог да изглежда здрав и в перфектна форма, за да може и неговите пациенти да постигнат същите резултати.
• Как върви връзката с вашия приятел, гръка-ортопед?
• Още сме си заедно. Но аз съм арабка и не мога да живея с мъж преди сватбата. Така че сме в различни къщи. Но както виждате, на пръста ми още няма знак за венчавка (смее се). Не ми остава време! Страшно много се изморявам напоследък, особено откакто „Непобедимите” са в България. Защото работата за тях не отменя останалите ми ангажименти. В една седмица може да съм на три места. Преди три дни просто си взех паспорта и тръгнах без грам багаж към Бейрут – имах работа.
• Нямате още 30 години, а всичко сте постигнали. Какво ще правите от тук нататък?
• Ще повярвате ли, че за моите очаквания от самата мен няма таван! Изобщо не съм доволна от това, което съм постигнала. За мен краят на амбицията е краят на хоризонта. Там свършват мечтите. Когато постигна нещо, вече започвам да искам нещо ново. Това, което съм направила досега наистина е успех, но не е достатъчен. Беше ми мечта, но никога не съм мислила, че мога да работя с толкова големи артисти и да оставя следа в техния живот, и да ме помнят. За мен това е голям удовлетворение. Но може и още!
• Щастлива съм, че такива звезди ме помнят, че ми знаят името, че са ме споменавали в документалния филм за работата върхе „Непобедимите”... Това означава, че съм създала положително впечатление, което ме представлява като ливанка, но също така представлява България, което за мен е чест!

Войвода оженил Вапцаров насила за Бойка

Войвода оженил Вапцаров насила за Бойка

Вестник ПРЕСА

Преди разстрела поетът е влюбен в актрисата Иванка Димитрова

Магдалена ГИГОВА

Животът и любовта на Вапцаров са белязани от три знака свише, които предопределят съдбата му. Когато е съвсем мъничък, родителите му го водят на гости при княз Фердинанд, с когото са близки приятели. Царят бил чест гост в Банско, веднъж дори довел германския кайзер Вилхелм Втори. Но когато върнали визитата в двореца, малкият Кольо заспал в престола, което според законите на царството се наказвало със смърт. Вторият знак съдбата му праща във Военноморското училище. Тогава Вапцаров е прост моряк, но при посещението си цар Борис Трети го кани на обяд в „Евксиноград“, понеже го познава от дете. Никола изяжда първо своя хляб, а после и филията на монарха. Третата поличба описва сам в своите стихове „Дебне враг, в ръката с парабел…“ Това разказва племенницата на поета Мая Вапцарова. Тя намира езотеричен момент и в стихотворението му „Прощално“:

Прощално
Понякога ще идвам във съня ти
като нечакан и неискан гостенин.
Не ме оставяй ти отвън на пътя -
вратите не залоствай.

Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,
ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам -
ще те целуна и ще си отида.

И тук се стига до едно от скритите семейни скърцания. Съпругата на Вапцаров – Бойка, се опитва да замени думата „неискан“ с „далечен“, докато кръвните роднини на поета държат на оригинала и се отнасят хладно към нея. „Тя може би е била много привлекателна за него, била е една невероятна красавица. Но, от друга страна, чувственото, интелектуалното ниво, ценностната система е била различна“, добавя в интервю Мая Вапцарова. Майката на поета Елена публично не казва лоша дума за снаха си, но и нищо добро. Разделят се мненията и дали стихотворението „Прощално“ има посвещение „На жена ми“, или то е дописано от Бойка допълнително, а всъщност е писано за актрисата Иванка Димитрова.

Като поетична и романтична натура Вапцаров често се влюбвал и изливал чувствата си в стихове. Но, както казват, първите любови са репетиции за голямата. А тя може би наистина е Боя, както поетът наричал жена си. Иначе в Разложката гимназия ученикът в шести гимназиален клас Никола се влюбва за първи път в две години по-малката Кина Рупова. Той е председател на ученическото въздържателно дружество, а тя е в контролната комисия. На Кина той посвещава първите си малко неумели любовни стихове:
Ти помниш ли любимото ни място?
На пролет тиха розова градина
и старата протегната камина,
където ние се срещахме тъй често.
Ти помниш ли? Аз няма да забравя
когато ти за пръв път ми се врече,
но всичко туй е толкова далече
и всичко се измени оттогава.
Рупова обаче отива да учи право в София, а Кольо се колебае дали да не замине при двамата си чичовци в Америка и пътищата им се разделят. През една от отпуските си като курсант във Военноморското училище във Варна на излет в Пирин Вапцаров се запознава с Анна Мицова от Горна Джумая (Благоевград - б.а.). Родителите му одобряват красивото, свенливо и ученолюбиво момиче. Срещат се повече от две години в Банско, София, Варна, Русе, но разстоянията и дългите раздели си казват думата. Вапцаров написва:
… Иди си!… Ти си толкоз светла, толкоз нежна
и твоя млад възторг добре разбирам,
и любовта, която ще изчезне…
Не виждаш ли, крилата ми сломени,
забравих всичко, даже моите спомени,
които сам се мъча да презирам.
Когато през лятото на 1932 г. среща Бойка Димитрова, поетът вече се е „специализирал“ в любовта от пръв поглед и романтичното идеализиране. Двамата се запознават на събор. Тя е студентка по математика в София, „светлоока, височка и тънка, мило усмихната девойка“, както я описва биографката на Вапцаров Мария Радонова. По онова време Никола работи във фабриката на братя Балабанови и живее в село Бараково. Избухналата любовна стихия рязко променя живота и на двамата. Бойка напуска университета, за да бъде близо до любимия си.

Времето е размирно и смутно. Във ВМРО има междуособици и бащата на поета – Йонко, е отвлечен от крилото на Ванче Михайлов.
Единствената утеха на Никола са разходките с Бойка в гората над Горна Джумая. Наслаждават се на чувствата си, търкалят се в снега, рецитират любовни стихове. Веднъж влизат да се постоплят в една барака в местността Баларбаши. Там ги сварват трима въоръжени мустаклии. Бойка разпознава страшилището Барбата, местния войвода на ВМРО, близък приятел на баща й. Уставът на организацията бил безкомпромисен и към отношенията между мъж и жена. Ако уличат дама в „неморално поведение“, я наказват с 50 тояги на голо. За мъжа е същото плюс солидна глоба. Ако няма пари, тоягите стават 100. Барбата свъсва вежди към Вапцаров: „Или се венчавате веднага, или с тебе ще се разправяме по друг начин.“

Родителите на Бойка, и без това разгневени от напускането й на университета, отказват да дадат дъщеря си на бунтар с неясно бъдеще. Още на другата вечер обаче Никола спира файтон пред дома на любимата си и съпроводена от неистовия плач на майка си, Бойка му пристава.
Сватбата също не минава безпроблемно. Вапцаров е убеден атеист, но в кръщелното му пише „протестант“. (Майка му Елена е една от ученичките на мис Стоун, завършила е протестантския колеж и говори перфектен английски - б.а.). За да има мир, Никола отива в Банско и взема разрешение от протестантския пастор да приеме източноправославната вяра.

Проблем има и с кръщелното на Бойка - годината на раждане в него не съвпада с датата от църковната книга. Тя се води още малолетна. Неврокопският митрополит като приятел на баща му Йонко се намесва и оправя неточността. Дава благоволението си за венчавката като по изключение разрешава 40-те молитви по три пъти на ден, които задължително се четат преди сватбата, да се отложат за след нея. На сватбата в село Бараково на 17 февруари 1934 г. идва само майката на Вапцаров, баща му още се води в неизвестност.
Идилията свършва! Уволняват Никола от мукавената фабрика в кочериново, останало без репитание младото семейство заминава за София. Бойка не си е представяла семейния живот като безработица и мизерия. На 4 януари 1936 година им се ражда синът им Йонко. Но след седем месеца детенцето заболява и умира от недохранване. През 1941 г. Бойка ражда преждевременно втората им мъжка рожба, но бебето живее само няколко часа. По онова време отношеният им са изтънели драматично. Подривната дейност, която Никола крие от жена си, доразрушава брака им. Вапцаров пренася динамит и оръжие, организира атентати срещу немците в България. Интернират го в Годеч за няколко месеца. На 4 март 1942 г. го арестуват в жилището им в София. Старото приятелства но Йонко Вапцаров с цар Борис Трети не е достатъчно за да спаси Никола. Разстрелват го на 23 юли 1942 г. нощта преди смъртта си поетът написва „Прощално“, а посвещението е „на жена ми“.
Това е официалната версия. На 23 юли 1953 г. обаче журналистът Атанас Тончев успява да разговори Елена Вапцарова, която споделя съкровената тайна за последната любов на поета и разбива мита за щастливия му брак: "Личният живот на Никола не беше лек. Лутане насам-натам, безработица, битови, политически и литературни проблеми, а после и семейни. Също и в интимните му отношения… Той беше много чувствителен и обичлив, но и лесно раним. Когато обикнеше някого, чувствата му бяха безрезервни, от цялото му сърце и ако не срещнеше същото отношение към себе си, страдаше дълбоко. А разочарованията му и в тая насока бяха повече от сполуките. От книгите, които четеше, бе си изградил един идеален образ на жената и любовта. За такава жена и такава любов жадуваше душата му“, казва пред Тончев майката на Вапцаров.

Според нея отначало Бойка внася голяма радост в сърцето му. След сватбата обаче разбира, че са от два различни свята. Никола е духовен човек, който мисли за добруването на хората изобщо, а Бойка е загрижена главно за удобствата на семейството. “Нейната нагласа бе твърде практическа и нямаше нито мисловните криле, нито духовния полет на Никола. В това е разликата им, която той все по-ясно виждаше и се измъчваше. Защото чувствата му към нея не бяха угаснали“, казва баба Лена, както всички наричат майката на Вапцаров и обяснява: „По онова време разводът сред македонците се смяташе за неморално нещо. Пък и Бойка вече чакаше дете. Не беше Никола човек, който ще пренебрегне това. След смъртта на дечицата Никола се сви в себе си и потърси утеха в поезията и в борбата за сбъдване на идеалите си. Така изтече доста време. И тогава се появи тя - голямата любов на живота му. Само че много късно… това беше Иванка Димитрова. В последствие - актриса в Народния театър. Но не беше само артистка. Бе замесена от неговото тесто, с неговите и идеали и участваше активно в антифашистката съпротива. Пресекли се пътищата им с Никола в нелегалната борба, общите им цели и духовната нагласа - той в поезията, тя в изкуството, ги сближили още повече и неусетно пламнала обичта в сърцата им. Тя окрили Никола и осмисли по-пълно живота му“, признава Елена Вапцарова.

Иванка Димитрова е подсъдима по процеса на Никола - наказателно дело № 585/1942 г. Мара Междуречка, която е била в с нея в съседна на поета килия разказва, че двамата общували с почукване на стената чрез морзовата азбука. Според проф. Чавдар Добрев Междуречка била натоварена от партийното ръководство в затвора да им каже да крият н интимните си чувства. Когато чул какво го съветват, Вапцаров възкликнал, че това е непосилно за него. “Ти била ли си истински влюбена – запитал я поетът. Иванка Димитрова, която изпитвала същите чувства отвърнала, че сърцето не й позволява да се държи отчуждено и привидно студено към “толкова милия и нежен Никола“.

Според мара Междуречка любовта между двамата си остава неосъществена. Иванка Димитрова никога не признава открито връзката им. Може би за да пощади чуствата на Бойка Вапцарова или понеже пази любовта им като нещо съкровено в сърцето си. Седмината други арестувани в килията на поета свидетелстват, че при морзовото общуванепрез стената, „позивната“ му към любимата Иванка била „жена ми“. Така че за коя от двете е посвещението на стихотворението „Прощално“ остава под въпрос.

Може би отговорът се крие в онези неизвестни осем стихотворения на Вапцаров, които се пазят в сейф. През 1962 г. Бойка Вапцарова разказва пред Радио София как пазела стихотворенията на мъжа си в специално скривалище, в единия от ъглите на мазето – под въглищата. Сложила ги била в тенекия със сирене, в нея порцеланово гърне, а в гърнето – „платно, да не ги изяде влагата“. Листчето с „Предсмъртно...“ и „Прощално“ Бойка, че непрестанно носела в себе си. След екзекуцията на поета тя ги преписва в няколко екземпляра и ги раздава на близки и роднини.