Вазов е обсебен от Евгения Марс
Писателката Ана Карима злослови, че поетът преправял и пробутвал творбите на любимата си
Магдалена ГИГОВА
„Обръщам се с молба към тебе да ме изтръгнеш из тая нравствена бездна, в мрака на която се лутам... Ох, драга моя, помогни ми! Подарявай ми по-често срещи - да те гледам, да те слушам, да ти се радвам. Чувствам, че съм негли смешен в тая възраст да изпадам в такова юношеско увлечение. Но какво да сторя, това е по-силно от мене. Уплашен съм от тебе, аз само с мисълта за тебе живея, ти си ми слънцето, ти си ми светът... Твой предан Вазов". Това е едно от запазените 101 писма на Патриарха на българската литература до възлюблената му Евгения Марс. Той й посвещава и повече от 70 стихотворения, вкл. и прочутия цикъл „Люлека ми замириса”, и е обсебен от нея. Поетът сякаш изпада в абстиненция, ако не види „Женичка”, както я нарича, повече от ден. Когато е на почивка със семейството си, той я кори, че писмата й са твърде къси, а отсъствието – твърде дълго. Дори е на ръба на нервна криза при пътуването на Марс до Виена за близо четири месеца. Близките на Вазов, особено сестра му Въла и племенницата Събка, които доста собственически гледат на поета и таланта му, си траят, защото виждат, че е като омагьосан.
С какво толкова го омайва съпругата на близкия му приятел от харамийските времена и пръв български дипломиран стоматолог д-р Михаил Елмазов? Може би причината е в преклонението и възхитата, която вижда в очите на начинаещата писателка? Или възрастовата разлика от 27 години помижду им? Резултатът обаче е налице – луда любов, която може да бъде проследена от писмата им в продължение на 16 години до кончината на поета. В началото чисто литературна и почитителна, тя постепенно преминава в плътски трепет и ласка. Макар родственици на Евгения Марс до ден днешен да се кълнат, че връзката е останала „неконсумирана”, съвременници на двамата помнят как синът на писателката – бъдещият оперен певец Павел Елмазов, като малко момченце заставал на балкона на къщата ин на ул. „Бачо Киро” и крещял „Аз пък ще кажа на всички, че си любовница на Вазов”, когато се сърдел на майка си. Други стигат дотам да твърдят, че той всъщност е син на поета. Слуховете се подклаждат от съвместните пътешествия на Марс, Вазов и малкия Павел в Италия и Швейцария.
В началото на ХХ век столичните клюкари с наслада предъвкват две версии. Според едната Вазов си падал фустогонец и имал влечение към всякакви дами – монахини, туркини, интелигентни и прости слугини, затова хлътнал по пищната, талантлива и интелигентна Евгения Марс. Други път се кълнат, че до 47-ата си година поетът не е познавал жена, впримчен в коварния пашкул на удобството. За него се грижели майка му, сестра му и племенницата, бдяли над спокойствието му да твори и не допускали да го разсейват „някакви си фльорци”. Може би затова Вазов сключва злополучния си брак с иначе образованата русенка с помпозното име Атина Болярска. Тя е сприхава и дори истерична, но понеже е племенничка на митрополит Климент (писателят Васил Друмев – б.а.), той използва връзките си църквата да не им разреши развод. В емоционален план, любовта към Евгения Марс е спасението на Вазов. При нея той намира покой, уют, преклонение и творческо споделяне. Дори близките му се примиряват. Поетът нарича възлюблената си „царицо” и „величайша музо”, тя се обръща към него с „гений” или „княже”, а роднините са съгласни, че тя е „неговата фея”. През 1920-а, малко преди да почине, Вазов изповядва трогателно „Друго същество няма на тоя свят!”.
70-годишният поте стига дотам, че подарява на вълзлюблената си уникалната награда „Сребърна лира със златен венец и позлатена панделка”. Тя му е присъдена през 1895-а от юбилеен комитет по повод неговата 45-а годишнина. Ювелирното произведение е хибрид между лавров венец и ореол, а върху всяко от сребърните листенца е гравирано заглавие на негово произведение.
Тази затрогваща любовна история започва през 1905 г. Вазов е на 55. В разцвета на силите си. Евгения Палвова Бончева-Елмазова е 28-годишна. Срещат се на празненство и съпругът на писателката ги представя един на друг. Тя превежда от френски и руски, пише стихове, разкази и пиеси, в нейния литературен салон се събира цветът на интелигенцията. Нейна мечта е да се запознае с Иван Вазов и той да й стане наставник в литературните опити. Свенливата Евгения е запленена от личността на поета и излива чувства в спомените си „Как се вълнувах, как бях щастлива, че съм между ония, които щяха да му изразят любовта и почитта си! Боже, велик час…”.
Втората им среща също е случайна. През един хубав есенен ден на 1905 г. Евгения отива с мъжа си и с редактора Никола Георгиев на разходка в Горна баня. Спират за обяд в градината на ресторант „България”. Влиза народният поет и търси свободна маса. Д-р Михаил Елмазов любезно го кани на тяхната. Разговорът естествено се върти около литературните новости и Вазов уж случайно пита знаят ли кой се крие зад псевдонима Евгения Марс. Писателката порозовява и признава, че това е тя. „Госпожо, колко съм честит, че мога във вас да поздравя своя колега. Много приятно съм изненадан…” Думата „колега” оставя бездиханна младата дама. Вазов обаче настоява да види нейни ръкописи, за да ги прочете и редактира. При третата им среща в локала „Червен рак”.
Партиархът на литературата сразява начинаещата писателка с комплимента, че притежава безспорен талант. Това сякаш отприщва бент! Вазов й подарява своя снимка с посвещение, тя му отвръща със същото. Поетът окача портрета й в кабинета си и му посвещава стихотворение:
На стената в мойта стая
женски лик виси прекрасен,
с него самота не зная
водя разговор безгласен.
Маститият автор става рецензент на първите две книги с разкази на Евгения Марс. Завистниците злъчно подмятат, че здраво ги е редактирал. Кльощавата, непривлекателна и бездарна писателка Ана Карима стига дотам, че обвинява Вазов, че всъщност той е автор на книгите на възлюблената си. Двамата обаче нехаят. Срещат се четвъртък в литературния салон на Марс, в който хора на изкуството – писатели, композитори, художници бистрят най-новите заглавия, пиеси и картини. Сред тях са Иван Вазов, Стоян Михайловски, Стоян Заимов, проф. Иван Д. Шишманов, звездата на Народния театър Адриана Будевска, маестро Георги Атанасов и др. Хапват приготвените от Женичка курабии, пият чай и кафе. Патриархът на българската литература зачестява и четвъртъците преминават в понеделници, вторници, сряди и петъци насаме в личния будоар на Евгения. Съпругът никак не е ревнив и дори поощрява приятеля си като често го кани на гости.
За да избегнат съскането на клюкарите влюбените измислят смешно-конспиративен начин за срещи. Всяка сутрин Марс отива в Борисовата градина и сяда на една и съща пейка с книжка в ръка. Цяла София знае, че поетът от 10 г. прави своята разходка на същото място. Така двамата се срещат все „случайно”. В дневника си Елмазова пише, че са се виждали с Вазов „сегиз-тогиз” и са съчетавали чистия въздух със сладки литературни беседи. Колко поезия и колко очарование имаше в тези разходки! Така се тури началото на нашата духовна дружба, която трая цели шестнадесет години до самата смърт на поета”, признава в спомените си Евгения. Вазов твърди, че тя е неговият ангел-хранител и я сравнява с любимите си Швейцарски Алпи и най-вече с връх Юнгфрау. Когато не успява да се види Евгения Марс, Вазов страда:„Вчера напразно се озъртах на тържеството. Евгения Марс никъде не блестеше с гордата си грация”.
Все още има догадки дали двамата дълбоко женени творци са прекрачили прага на приличието. Но каквато и да е истината, резултат от чувствата им е стихосбирката на Вазов „Люлека ми замириса“ - с леко наивна, но много чиста любовна лирика. А ироничната илюстрация към нея на Илия Бешков подсилва въпросителните.
Уморен труда над белия лист, Патриархът на българската литература става болнав. Според Евгения той си самовнушава дразнещите болки в гърлото. Невролози и психиатри от странство твърдят, че е здрав. А Вазов страда, че дори неговата Женичка не споделя болежките му. Веднъж дори посяга към пистолета си, за да сложи край на мъките. „Плаши ме вече самотата – пише поетът на любимата си. – В младите си години аз считах за най-голямо щастие да можех да живея в някоя пустиня… Сега искам да бъда близко до живота. Може би затуй, че чувствам, че скоро трябва да му кажа сбогом…”
Семейството на Вазов вижда, че единствено в присъствието на Женичка вазов живва и не се оплаква и често я канят на гости. Тя е неговата муза и смисълът на живота му. Лятото на 1921 г. е последно за Вазов. Братята и сестра му Въла са го завели да почива в село Плачковци, но той тъгува за любимата си: „Аз нямам друга радост освен тебе… и надеждата пак да те видя и да ти се радвам. Ти си била досега мой ангел-хранител, мое божество, мой идол – жената, която съм обоготворявал, която обоготворявам… Друго същество нямам на този свят” – пише Вазов малко преди смъртта си.
Истински тежки времена настават за Евгения Марс след кончината му. И слуховете дали е починал върху нея или върху миндерчето, на което си отдъхвал след обяд са най-белите й кахъри. В творческо отношение тогава тя написва най-хубавите си разкази, председател е на Клуба на жените писателки и след Екатерина Каравелова и Лидия Шишманова, Евгения Марс е третата жена у нас, на която през 1939 г. честват тържествено юбилей. Но в личен план нещастията се стоварват върху главата й. Мъжът й се разболява, тя трябва сама да храни него и сина им. В пристъп на отчаяние решава да продаде на народната библиотека латния венец, подарен й от Вазов и тогава цялата гъста спотаявана омраза се излива върху й. Най-злостна е Ана Карима, която я обвинява, че търгува за корстни цели „обсебената от нея народна награда“.
Озверялата Карима тръби по вестниците: „Прочутият наш поет й пишеше разказите и драмите и ги прокарваше в Народния театър." На 22 февруари 1937 г. Евгения Марс завежда дело №227 за клевета и го печели. Апелативният съд потвърждава присъдата за опонентката й - 1 месец затвор и 250 лева глоба, но цар борис трети помилва Карима. От тревогите обаче Евгения Марс заболява от остър миокардит и на 26 септември 1945 г. умира в дома си, заобиколена от близки и приятели. И отнася тайната за отношенията си с Вазов.
Из писмата на поета
Драга Евгения Марс,
Появи се у мене неотразимо желание да дойда да пия едно кафе у вас тази сутрин по 9 1/2 часа и да подишам поезията на вашия будоар и очарователното общество.
Не ми отказвайте това велико щастие, драга ученичке.
Привет и поклон
И. Вазов
ххх
Виждам, че си добре в царството си, че се радваш на предаността на поданиците си, на безметежното щастие. Моята царица напълно заслужава това и аз се радвам. Възторгът ти от Борисовата градина и от величието на Витоша, моята стара любовница, както ти я наричаш, ми е обясним, както и очарованието ти от нашата столица. Да, и аз не давам никаква Швейцария за тях...
ххх
„...Много са ми мили писмата ти, които пак препрочитам. Там трепти същата оная душа на Женичка, благоухае същия аромат на преноса на чувствата, каквито съм привикнал да изпитвам и ценя в беседите с моята неизменна приятелка. Твоите писма прогониха самотата около мен, аз се чувствам пак в една атмосфера от живот и твоя образ още по-жив населява чуждата за мене, макар и прекрасна и божествено величава природа...
„Приятелството с едно драголюбно същество е едно висше благодеяние за поета”.
Писателката Ана Карима злослови, че поетът преправял и пробутвал творбите на любимата си
Магдалена ГИГОВА
„Обръщам се с молба към тебе да ме изтръгнеш из тая нравствена бездна, в мрака на която се лутам... Ох, драга моя, помогни ми! Подарявай ми по-често срещи - да те гледам, да те слушам, да ти се радвам. Чувствам, че съм негли смешен в тая възраст да изпадам в такова юношеско увлечение. Но какво да сторя, това е по-силно от мене. Уплашен съм от тебе, аз само с мисълта за тебе живея, ти си ми слънцето, ти си ми светът... Твой предан Вазов". Това е едно от запазените 101 писма на Патриарха на българската литература до възлюблената му Евгения Марс. Той й посвещава и повече от 70 стихотворения, вкл. и прочутия цикъл „Люлека ми замириса”, и е обсебен от нея. Поетът сякаш изпада в абстиненция, ако не види „Женичка”, както я нарича, повече от ден. Когато е на почивка със семейството си, той я кори, че писмата й са твърде къси, а отсъствието – твърде дълго. Дори е на ръба на нервна криза при пътуването на Марс до Виена за близо четири месеца. Близките на Вазов, особено сестра му Въла и племенницата Събка, които доста собственически гледат на поета и таланта му, си траят, защото виждат, че е като омагьосан.
С какво толкова го омайва съпругата на близкия му приятел от харамийските времена и пръв български дипломиран стоматолог д-р Михаил Елмазов? Може би причината е в преклонението и възхитата, която вижда в очите на начинаещата писателка? Или възрастовата разлика от 27 години помижду им? Резултатът обаче е налице – луда любов, която може да бъде проследена от писмата им в продължение на 16 години до кончината на поета. В началото чисто литературна и почитителна, тя постепенно преминава в плътски трепет и ласка. Макар родственици на Евгения Марс до ден днешен да се кълнат, че връзката е останала „неконсумирана”, съвременници на двамата помнят как синът на писателката – бъдещият оперен певец Павел Елмазов, като малко момченце заставал на балкона на къщата ин на ул. „Бачо Киро” и крещял „Аз пък ще кажа на всички, че си любовница на Вазов”, когато се сърдел на майка си. Други стигат дотам да твърдят, че той всъщност е син на поета. Слуховете се подклаждат от съвместните пътешествия на Марс, Вазов и малкия Павел в Италия и Швейцария.
В началото на ХХ век столичните клюкари с наслада предъвкват две версии. Според едната Вазов си падал фустогонец и имал влечение към всякакви дами – монахини, туркини, интелигентни и прости слугини, затова хлътнал по пищната, талантлива и интелигентна Евгения Марс. Други път се кълнат, че до 47-ата си година поетът не е познавал жена, впримчен в коварния пашкул на удобството. За него се грижели майка му, сестра му и племенницата, бдяли над спокойствието му да твори и не допускали да го разсейват „някакви си фльорци”. Може би затова Вазов сключва злополучния си брак с иначе образованата русенка с помпозното име Атина Болярска. Тя е сприхава и дори истерична, но понеже е племенничка на митрополит Климент (писателят Васил Друмев – б.а.), той използва връзките си църквата да не им разреши развод. В емоционален план, любовта към Евгения Марс е спасението на Вазов. При нея той намира покой, уют, преклонение и творческо споделяне. Дори близките му се примиряват. Поетът нарича възлюблената си „царицо” и „величайша музо”, тя се обръща към него с „гений” или „княже”, а роднините са съгласни, че тя е „неговата фея”. През 1920-а, малко преди да почине, Вазов изповядва трогателно „Друго същество няма на тоя свят!”.
70-годишният поте стига дотам, че подарява на вълзлюблената си уникалната награда „Сребърна лира със златен венец и позлатена панделка”. Тя му е присъдена през 1895-а от юбилеен комитет по повод неговата 45-а годишнина. Ювелирното произведение е хибрид между лавров венец и ореол, а върху всяко от сребърните листенца е гравирано заглавие на негово произведение.
Тази затрогваща любовна история започва през 1905 г. Вазов е на 55. В разцвета на силите си. Евгения Палвова Бончева-Елмазова е 28-годишна. Срещат се на празненство и съпругът на писателката ги представя един на друг. Тя превежда от френски и руски, пише стихове, разкази и пиеси, в нейния литературен салон се събира цветът на интелигенцията. Нейна мечта е да се запознае с Иван Вазов и той да й стане наставник в литературните опити. Свенливата Евгения е запленена от личността на поета и излива чувства в спомените си „Как се вълнувах, как бях щастлива, че съм между ония, които щяха да му изразят любовта и почитта си! Боже, велик час…”.
Втората им среща също е случайна. През един хубав есенен ден на 1905 г. Евгения отива с мъжа си и с редактора Никола Георгиев на разходка в Горна баня. Спират за обяд в градината на ресторант „България”. Влиза народният поет и търси свободна маса. Д-р Михаил Елмазов любезно го кани на тяхната. Разговорът естествено се върти около литературните новости и Вазов уж случайно пита знаят ли кой се крие зад псевдонима Евгения Марс. Писателката порозовява и признава, че това е тя. „Госпожо, колко съм честит, че мога във вас да поздравя своя колега. Много приятно съм изненадан…” Думата „колега” оставя бездиханна младата дама. Вазов обаче настоява да види нейни ръкописи, за да ги прочете и редактира. При третата им среща в локала „Червен рак”.
Партиархът на литературата сразява начинаещата писателка с комплимента, че притежава безспорен талант. Това сякаш отприщва бент! Вазов й подарява своя снимка с посвещение, тя му отвръща със същото. Поетът окача портрета й в кабинета си и му посвещава стихотворение:
На стената в мойта стая
женски лик виси прекрасен,
с него самота не зная
водя разговор безгласен.
Маститият автор става рецензент на първите две книги с разкази на Евгения Марс. Завистниците злъчно подмятат, че здраво ги е редактирал. Кльощавата, непривлекателна и бездарна писателка Ана Карима стига дотам, че обвинява Вазов, че всъщност той е автор на книгите на възлюблената си. Двамата обаче нехаят. Срещат се четвъртък в литературния салон на Марс, в който хора на изкуството – писатели, композитори, художници бистрят най-новите заглавия, пиеси и картини. Сред тях са Иван Вазов, Стоян Михайловски, Стоян Заимов, проф. Иван Д. Шишманов, звездата на Народния театър Адриана Будевска, маестро Георги Атанасов и др. Хапват приготвените от Женичка курабии, пият чай и кафе. Патриархът на българската литература зачестява и четвъртъците преминават в понеделници, вторници, сряди и петъци насаме в личния будоар на Евгения. Съпругът никак не е ревнив и дори поощрява приятеля си като често го кани на гости.
За да избегнат съскането на клюкарите влюбените измислят смешно-конспиративен начин за срещи. Всяка сутрин Марс отива в Борисовата градина и сяда на една и съща пейка с книжка в ръка. Цяла София знае, че поетът от 10 г. прави своята разходка на същото място. Така двамата се срещат все „случайно”. В дневника си Елмазова пише, че са се виждали с Вазов „сегиз-тогиз” и са съчетавали чистия въздух със сладки литературни беседи. Колко поезия и колко очарование имаше в тези разходки! Така се тури началото на нашата духовна дружба, която трая цели шестнадесет години до самата смърт на поета”, признава в спомените си Евгения. Вазов твърди, че тя е неговият ангел-хранител и я сравнява с любимите си Швейцарски Алпи и най-вече с връх Юнгфрау. Когато не успява да се види Евгения Марс, Вазов страда:„Вчера напразно се озъртах на тържеството. Евгения Марс никъде не блестеше с гордата си грация”.
Все още има догадки дали двамата дълбоко женени творци са прекрачили прага на приличието. Но каквато и да е истината, резултат от чувствата им е стихосбирката на Вазов „Люлека ми замириса“ - с леко наивна, но много чиста любовна лирика. А ироничната илюстрация към нея на Илия Бешков подсилва въпросителните.
Уморен труда над белия лист, Патриархът на българската литература става болнав. Според Евгения той си самовнушава дразнещите болки в гърлото. Невролози и психиатри от странство твърдят, че е здрав. А Вазов страда, че дори неговата Женичка не споделя болежките му. Веднъж дори посяга към пистолета си, за да сложи край на мъките. „Плаши ме вече самотата – пише поетът на любимата си. – В младите си години аз считах за най-голямо щастие да можех да живея в някоя пустиня… Сега искам да бъда близко до живота. Може би затуй, че чувствам, че скоро трябва да му кажа сбогом…”
Семейството на Вазов вижда, че единствено в присъствието на Женичка вазов живва и не се оплаква и често я канят на гости. Тя е неговата муза и смисълът на живота му. Лятото на 1921 г. е последно за Вазов. Братята и сестра му Въла са го завели да почива в село Плачковци, но той тъгува за любимата си: „Аз нямам друга радост освен тебе… и надеждата пак да те видя и да ти се радвам. Ти си била досега мой ангел-хранител, мое божество, мой идол – жената, която съм обоготворявал, която обоготворявам… Друго същество нямам на този свят” – пише Вазов малко преди смъртта си.
Истински тежки времена настават за Евгения Марс след кончината му. И слуховете дали е починал върху нея или върху миндерчето, на което си отдъхвал след обяд са най-белите й кахъри. В творческо отношение тогава тя написва най-хубавите си разкази, председател е на Клуба на жените писателки и след Екатерина Каравелова и Лидия Шишманова, Евгения Марс е третата жена у нас, на която през 1939 г. честват тържествено юбилей. Но в личен план нещастията се стоварват върху главата й. Мъжът й се разболява, тя трябва сама да храни него и сина им. В пристъп на отчаяние решава да продаде на народната библиотека латния венец, подарен й от Вазов и тогава цялата гъста спотаявана омраза се излива върху й. Най-злостна е Ана Карима, която я обвинява, че търгува за корстни цели „обсебената от нея народна награда“.
Озверялата Карима тръби по вестниците: „Прочутият наш поет й пишеше разказите и драмите и ги прокарваше в Народния театър." На 22 февруари 1937 г. Евгения Марс завежда дело №227 за клевета и го печели. Апелативният съд потвърждава присъдата за опонентката й - 1 месец затвор и 250 лева глоба, но цар борис трети помилва Карима. От тревогите обаче Евгения Марс заболява от остър миокардит и на 26 септември 1945 г. умира в дома си, заобиколена от близки и приятели. И отнася тайната за отношенията си с Вазов.
Из писмата на поета
Драга Евгения Марс,
Появи се у мене неотразимо желание да дойда да пия едно кафе у вас тази сутрин по 9 1/2 часа и да подишам поезията на вашия будоар и очарователното общество.
Не ми отказвайте това велико щастие, драга ученичке.
Привет и поклон
И. Вазов
ххх
Виждам, че си добре в царството си, че се радваш на предаността на поданиците си, на безметежното щастие. Моята царица напълно заслужава това и аз се радвам. Възторгът ти от Борисовата градина и от величието на Витоша, моята стара любовница, както ти я наричаш, ми е обясним, както и очарованието ти от нашата столица. Да, и аз не давам никаква Швейцария за тях...
ххх
„...Много са ми мили писмата ти, които пак препрочитам. Там трепти същата оная душа на Женичка, благоухае същия аромат на преноса на чувствата, каквито съм привикнал да изпитвам и ценя в беседите с моята неизменна приятелка. Твоите писма прогониха самотата около мен, аз се чувствам пак в една атмосфера от живот и твоя образ още по-жив населява чуждата за мене, макар и прекрасна и божествено величава природа...
„Приятелството с едно драголюбно същество е едно висше благодеяние за поета”.
