Поредица на "Преса": Великите любови на ХХ век

Йовков пет години въздиша по Багряна

Писателят бил влюбен и в Дора Габе, възпял я в „Чифликът край границата“

Магдалена ГИГОВА

Йордан Йовков се запознава с Елисавета Багряна, когато той е провинциален учител, току-що завърнал се от фронта на Балканската война, а тя - студентка по литература, която прави първите си литературни опити. Той вече е известен с първите си военни разкази, изстрадани с раняването му край Гевгели и мъчителното му възстановяване от холера. Лиза, както я наричат приятелите, е красива като видение, съзнава въздействието си върху мъжете и е интелигентна кокетка. Йовков е изгубил дома си с преминаването на Добруджа към Румъния, няма пукната пара, а след няколко любовни разочарования няма и самочувствие на ухажор. Първата им среща е в една топла юнска вечер на 1914 г. Йордан е свит и мрачен на вид, а тя искри като шампанско - образована и елегантна, с ореол от буйни коси. Клишето, че противоположностите се привличат, събира и тях. Те започват да споделят преживелиците си, да се разхождат с часове, говорейки за поезия. По-младата с тринайсет години Елисавета омагьосва 32-годишния стар ерген (според тогавашните представи). В сърцето му бушуват чувства, но той се бои да ги признае пред заобиколената от ухажори Лиза. За неговите разкази вече се говори с уважение, а Йовков споделя най-съкровените си творчески идеи със студентката. Разказва й сюжетите им, но мълчи за любовта си. Те си разменят писма, мили бележки, четат един другиму произведенията си и се критикуват деликатно. И така две години, ако се вярва на Йовков, и цели пет според признанията на Багряна. През Първата световна война той й урежда учителски места във Враца и в Кюстендил, та Елисавета да подпомага семейството си. Докато е на фронта като кореспондент на вестник „Военни новини“, Йордан излива душата си в пространни и поетични писма: „Сега по нас цъфтят нарове. И всички тези безброй, яркоалени цветове аз обричам на Вас.“

Писателят с нежна душа никога не признава чувствата си, макар със сигурност Багряна с женската си природа да е усещала стихията им. Не е трудно да се обясни нерешителността му. Лиза жадува да пробие в литературата, Йовков се води начинаещ писател. Тя навлиза в живота, той е „късно признат талант“. Елисавета е красива и слънчева, Йордан - с остри черти и мрачен. Бившият даскал получава нищожна заплата като библиотекар и редактор в Министерството на външните работи, с която едва свързва двата края, младата поетеса е свикнала да бъде глезена от обожателите си с подаръци, цветя и покани за светски събития. Дори когато Багряна представя Йовков на родителите си, той спазва дистанция и не отваря дума за любовта си към нея.

Журналистът Венелин Митев през 1988 г. записва спомените на поетесата. Тя му признава, че е имала роман с автора на „Албена“, който продължил от 1913 до 1918 г. „И досега си спомням една вечер, когато след дълга разходка из Градската градина той ме изпраща до дома ми. Аз стоя на стълбите в бяла рокля и бяла широкопола шапка, а той ме моли: „Постойте така, да Ви погледам!“. Толкова са близки душите им, че понякога се виждат по няколко пъти на ден. А когато обстоятелствата ги разделили за десет дни, на единадесетия Елисавета получила писмо от 24 плътно изписани страници на изпадналия в абстиненция за нея Йовков. „Тези десет дена прекарах в мълчание. Истинско мълчание - не продумах нито дума никому.“ Самата Багряна го описва като мълчаливец: „Никога не е изявил външно чувствата си. Вместо това ми говореше за свои замисли, които, струва ми се, никому другиму не доверяваше. Помня неговата особена, блага усмивка, тихия, топъл глас и мекия, малко пеещ, приличащ на нашия сливенски говор.“

Йовков пък се диви от личността й - „Каква чудновата бърканица от жена, дете и дявол“. Точно тази „чудновата бърканица“ е безкрайно далеч от представата му за съпруга - къщовница, домакиня, добра майка, която избягва публичността. Разривът идва, когато сестрата на Багряна и годеникът й решават да се венчаят и канят Елисавета и Йордан за кумове. Йовков реагира бурно, по несвойствен за него начин. Той пребледнява, задъхва се, отказва. Доста по-късно се досещат, че драмата му е дошла от църковната догма, която забранява на кум и кума да се женят помежду си. Но тогава той не казва нито дума, само ходи мрачен и мълчалив.

Няколко месеца по-късно, на 38 години, Йордан среща бъдещата си съпруга, студентката Деспина, но с Багряна ги свързва нещо повече от приятелство - уважение и преклонение пред таланта на другия. Когато Йовков си отива на 57 г., поетесата пише в негова памет стихотворението „Жетварят“:

В потайна мисъл и мълчание обгърнат,

загледан някъде възбог и вдън сърцата,

замина той оттук и няма да се върне:

във свойта гръд го взе любимата - земята

Години по-късно, отново пред Венелин Митев, Багряна закачливо признава: „Няма да повярвате, но и Йовков отнех от Дора Габе. Защото преди мен той е бил влюбен в нея. Шегувам се, разбира се. Нас с Дора цял живот ни обявяват за вечни съпернички и смътни врагини, а ние сме големи приятелки.“

Всеизвестен факт е, че прототип на гордата амазонка от „Чифликът край границата“ е Дора Габе. През 1906 г. Йовков е учител в село Долен извор и за него облечената по последна парижка мода красавица, пришпорваща черния жребец и бащиния си кабриолет, след която се вее зелен копринен шал, е незабравима гледка. Осемнайсетгодишната Дора Габе, сестра на неговия приятел Сеня от чифлика в съседното село Харманлък, отива да прибере пощата си от границата. Тя току-що се е върнала от Гренобъл с диплома по френски език. Йовков хлътва безнадеждно, но Сеня знае колко е влюбчив - нали е плакал на рамото му за всеки осъществен (или не) роман с местна учителка, и държи сестра си надалеч. Той никога не оставя даскала насаме с красавицата независимо дали се разхождат по шосето за Варна, или разговарят за литература. След много маневри Йовков все пак успява да измоли от бащата на Дора разрешение да я разходи с кабриолета из полето. Там се гонят като деца, берат цветя, но болезнено стеснителният Йордан така и не отваря дума за чувствата си, притеснен да не бъде отхвърлен.

Пътищата им се разделят, но продължават да следят дискретно литературните си успехи, а Габе най-старателно чете разказите му за родната си Добружда. Йовков нарушава мълчанието само веднъж - когато моли Дора за ходатайство. Той е дребен чиновник в посолството в Букурущ и е научил, че му гласят уволнение, за да поставят на мястото му напорист службогонец. Влиятелната поетеса се застъпва за него и обвиненията в некадърност отпадат.

Когато през 1934 г. като вестникарски подлистник излизат първите части на романа „Чифликът край границата“, Дора и близките й веднага разбират, че тя е прототип на главната героиня Нона. „Как можахте тъй да ме нагласите? Защо ме правите героиня на романа си?“, пита обидена Габе, но Йовков я утешава, че е описал само външния й образ и неукротимия й дух. През годините двамата се виждат рядко. След кончината на Йордан поетесата пише: „Нищо не ме е сближавало видимо с него, но въпреки това трябва да съм чувствала много силно присъствието му в моя живот, щом като чувствам тъй силно липсата му.“

Третата, и може би най-важната жена в живота на автора на „Вечери в Антимовския хан“, е съпругата му Деспина. Когато се венчават през 1918 г. тя е студентка, а той - известен автор. Учителствал е 11 години в добруджанските села, минал е през месомелачката на две войни и търси тих пристан. Писателят я среща през кратката си отпуска от фронта през 1917 г. Въпреки шестнайсетте години разлика двамата са сродни души. Свързва ги любовта към Добруджа и към литературата. Той е покорен от изящното момиче със замечтани очи, с кротък, сговорчив и грижовен характер. Тя не е ярка и смущаваща, но приема благосклонно непохватното му ухажване с разходки в Градската градина. „Не мога да кажа, че бях влюбена в него. Но голямото чувство на уважение и почит към писателя и човека Йовков ме изпълваше с гордост и радост, че мога да стана негова жена.“

Деспина се оказва възможно най-подходящата половинка за писателя. Тя е самоотвержена, ненатрапчива и интелигентна. Учи две години история в Женева, но войната я принуждава да продължи образованието си в Софийския университет. Деспина има недъг - дланта и пръстите на едната й ръка са недоразвити. Затова баща й решава да получи подходящо образование. Макар Йовков да изживява пълноценно семейно щастие, той не вгражда чертите на съпругата си в нито една от своите героини. Деспина зарязва всичко, живее единствено за и чрез него. Йордан я ревнува дори от миналото й - ритуално изгаря любовните писма на Христо Ясенов до нея, макар с него да са близки приятели още от войната. Писателят потъва в сигурния покой на семейството си. Страдат от безпаричие, Йовков често боледува, но Деспина винаги намира начин да свърже двата края и никога не го безпокои с битовизми, за да има творчески комфорт. А съжителството с него е истинска съпружеска Голгота. Йовков е затворен, саможив, ненавижда светския живот. Децата трябва да пазят тишина, а съпругата да го оставя сам. Той е перфекционист в облеклото, държи да е идеално изпран и изгладен. През целия си живот пази диети и да му се готви всеки ден е изпитание за въображението.

„От момента, в който свързах живота си с Йовков, струва ми се, че започнах да живея за него и чрез него. Свой личен живот аз нямах, а и не чувствах необходимостта да имам“, пише в спомените си Деспина.

Тя многократно пренаписва мемоарите за съвместния им живот, но накрая изгаря всичко и оставя само оскъдни сведения, сякаш, за да го запази само за себе си. Дори след смъртта на съпруга, неговата личност осмисля живота й. Тя поддържа спомена за него жив, дори когато отказват да публикуват книгите му. След 9 септември 1944 г. акад. Георги Караславов го обявява за „дребнобуржоазен драскач“ и Йовков изпада в забвение... Тропането по вратите на издателствата от страна на Деспина дава резултгат. Светослав Минков, през 1955 г. главен редактор на издателство „Български писател“, поема голям риск и издава произведенията му.

През 60-те години на ХХ век Деспина Йовкова превръща дома си в неформален литературен салон, където писатели и художници пият чай с домашни кифлички и обсъждат произведения на български и чуждестранни автори. Вдовицата на писателя е блъсната от кола на „Цариградско шосе“ и умира през 1967 г

Писателят и музите му

 

Макар да изглеждал самотник без интимен живот, на младини Йовков бил много влюбчив и ревнив. При това го теглело все към жени като героините от неговите пиеси „Албена“ и „Боряна“ - весели, жизнени, палави флиртаджийки. И най-вече - красиви. „Еротичните чувства бяха силно развити у Йовков. Той изпитваше болезнено един истински полов глад, но не проявяваше тоя си нагон бурно, а го потискаше дълбоко в себе си пред хората. Почти всяка по-хубава учителка или интелигентна мома не минаваше незабелязана от него….“, разказва в спомените си учителката от с. Пчеларово Фроска Иванова.

Колега на Йовков от даскалските години в добричкото село Саръджа Калчо Станчев си спомня, че писателят бил влюбен в две учителки едновременно. Едната от тях, Екатерина Русева, била мургава със сини очи и понеже била нова, той я взел под крилото си. Когато разбрал, че си пише с банков чиновник от София, започнал да го бомбардира с писма и дори го заплашил с дуел. Ужасена от скандала, Русева се мести в друго село. Йовков хуква да я гони, заплашва я, че ще се самоубие, ако не се омъжи за него. Изследователите му изброяват още имена на млади и красиви селски даскалици, с които има сърдечни преживявания - Ана Салова, Елена Атанасова, Йорданка Симеонова, Мара Рафаилова. Той ги ухажва непохватно и ги ревнува от всички мъже. По-късно в романа си „Приключенията на Гороломов“ Йовков с ирония описва някои от своите любовни патила.

Поредица на Преса Великите български любови на ХХ век

Христина Морфова 30 години живее с жена

Оперната прима се омъжва, за да пресече сплетните, но бракът е краткотраен

Магдалена ГИГОВА

Христина Морфова, наричана по света „българския славей“ повече от 30 години е неразделна със своята приятелка, певицата и пианистка Людмила Прокопова. Двете жени не само работят, ами и живеят заедно, с което възбуждат любопитството на клюкарите в две европейски столици – Прага и София. Подозрението за любовна връзка с жена, хвърля дълга сянка върху иначе галопиращата кариера на Морфова. За да запуши устите на сплетниците, най-доброто сопрано в Европасе омъжва за свой съученик от гимназията, който отдавна й предлага брак. Той обаче просъществува само няколко месеца.

 

Световната слава е слаба утеха за безрадостното детство на Христина - българска версия на Козета. Родителите й се женят от безизходица – баща й е вдовец с четирима сина, а майка й – вдовица с три дъщери. Решават да заживеят заедно, да делят разностките и да си помагат. Немотията обаче прокъсва отношенията им. Христина е на четири годинки, когато родителите й се разделят. Тъй като нямат пари да издържат многобройната си челяд, оставят най-малката си дъщеря на отглеждане в семейството на кмета на казанлъшкото село Габарево. Там Христина събира дърва, въпреки крехката си възраст върши цялата черна работа, а вечер спи върху скъсан чувал зад вратата на килера. Разболява се от малария и по време на дългата и тежка болест сънува все един и същи сън ­ - как върви с красивата си майка през зелено поле и двете щастливи се надпяват. "Този сън все още свети в душата ми", признава Морфова години по-късно. Братята й научават за жестокостта на приемните й родители и я взимат от Габерово. Тя е на 17 години, когато решават да я изпратят в стопанското училище в Прага. Там е съдбоносната й среща с Людмила, която я въвежда не само в музиката, ами й осигурява пробив в европейската опера. Дали я е научила и на тайните на любовта, остава догадка.

Всичко започва през лятото на 1906 година в Прага. Морфова, току що е слязла от влака, върви по улиците на непознатия град и тихо рони сълзи. Изгубила е листчето с адреса на близките, при които трябва да преспи. Тя има в джоба си само няколко лева (навремето златният български лев се е равнявал на един швейцарски франк – б.а.), но е твърдо решена да се изучи в Австро-унгарската империя. И то не в стопанското училище, както я напъстват братята й, ами в пражката консерватория. Съдбата я среща с български студент, който я завежда в дома на Людмила Прокопова. Цялото семейство там са музиканти. Пианистката Людмила прослушва кандидатката за оперна певица и е очарована от необработения й глас, който обхваща три октави. А също така от миловидното и чисто лице на Христина, върху което греят по детски добри очи. Двете повече не се разделят!

Морфова и Прокопова не излизат цял месец и половина от къщата. Българката има да наваксва цели години музикално образование, с което да шлифова вродения си талант. Пианистката подготвя младата си приятелка за консерваторията. Това е началото на една любовта история, която приключва чак със смъртта на Христина и им носи много радост и много огорчение от неразбирането на околните. 30 години Людмила е спътник, мениджър и ментор на певицата. Тя я представя в музикалните среди на Чехия и в цяла Европа, където меломаните я короноват като най-доброто сопрано за цели две десетилетия. Дори злостните шушукания за сексуалната им ориентация не намаляват авторитета им на творци. По стар български обичай, обаче Морфова е силно недолюбвана в родината си, макар и боготворена в Европа.

Прокопова препоръчва приятелката си на прочутата преподавателка в Пражката консерватория Мария Пиводова, тя оценява таланта й и още, докато следва българката получава предложение да пее в Националната опера на Чехия. Критиката я обсипва с похвали. Пухкава, но изключително подвижна, с искрящи от радост очи, певицата притежава изключително богат глас. Над 40 са образите, в които се превъплъщава талантливата българка. “Огромен, красив и пробивен глас, с който изпълнява с лекота от партиите за колоратурно сопрано Лакме, Миньон, Розина и др., през лирико-драматично - Татяна Ларина, Травиата, Мадам Бътерфлай до драматично Аида и Леонора и мецосопрано Кармен и Далила”, пише за Христина виенският вестник “Райспот” на 27.02.1916 г. А композиторът Камий Сен-Санс, автор на операта “Самсон и Далила”, когато чува в Париж Морфова в ролята на Далила, възкликва: “Сигурно няма да доживея часа на вашата слава, но тя неминуемо ще дойде. Прекланям се пред вас!” и й подарява партитурата на своята творба с автограф. Френският професор Жак Иснардон слуша Морфова и й казва : “Вашият глас е много по-хубав от този на прочутата италианска примадона Аделина Пати. Вие сте българският славей!”.

От 1910 до 1930 г. българката е знаменитост. Тя е звезда, за която мечтаят европейските сцени (но не и софийската опера). През 1924 г. в Лондон я сравняват с Шаляпин и дори я наричат “негова съперница”. “Кълъмбия грамофон къмпани лимитед” издава за американския пазар плоча с 12 нейни изпълнения. А тя заявява, че няма да подпише договора, ако не включат българска народна песен. Така Христина става първата българска оперна прима с грамофонна плоча. Тя е и първата българка хабилитиран вокален педагог от пражката консерватория.

През цялото време Людмила е неотлъчно до Христина и близките й започвад да се притестняват от прекомерната им близост. Те насърчават съученика на Морфова Любен Лукаш, който отдавна въздиша по нея, да поиска ръката й. Той жвее в София, но има чешки корен и отива в Прага специално да й поднесе годежен пръстен. Обектът на неговото желание обаче деликатно му отказва: “Аз съм се посветила на изкуството. Не бих желала да рискувам бъдещето и кариерата си заради семейство.” Лукаш не се отказва. Когато по-късно се записва студент в Чехия, повтаря обяснението в любов и получава нов отказ. Любен е безнадеждно влюбен в чистото излъчване на Христина, нейната доброта и завладяващия й глас. За да я държи под око се настанява на квартира срещу дома на двете приятелки. Надява се да издебне любимата си насаме и отново да й признае чувствата си. Двете жени обаче са неразделни и навсякъде ходят заедно. Това само подхранва клюките за „по-особените им отношения“. Силно притеснена как мълвата ще се отрази на близките й в България, Морфова през 1921 г. казва "да" на Любен Лукаш. Венчават се чак през 1926-а, заради многобройните й ангажименти. Христина е на 37 години, на върха на славата си, единствено помрачена от подозренията за „странния й романс с жена“. Бракът обаче е чисто декоративен. При всяко турне я придружава не мъжът й, а неизменната Людмила. Съпругът стои на заден план, накрая не издържа да бъде пренебрегван и се оттегля. Не така благородни са неговите и нейните братя. Те непрекъснато разговарят с Христина, опитват се да я отделят от Прокопова, да я променят. Певицата остава непреклонна “Оставете ме на мира, нужно ми е спокойствие.” Но напрежението, обидата и последствията от оскъдното детство си казват думата. Морфова заболява от диабет, рязко напълнява, организмът и е сломен. Сопраното обаче не спира да крои планове и мечтаните й гастроли винаги включват родната България. Щом я изписват от болницата във Виена, отново печели овации в Прага, Виена, Париж, Лондон, Милано, Берлин.

През 1931 година тя си купува къща на улица „Паренсов“ в София и с Людмила заживяват заедно, загърбвайки шушуканията на местните моралисти. В печата се появяват хапливи карикатури, които показват Христина и Людмила като влюбена двойка. Подозренията за нетрадиционната им връзка не помрачават преклонението пред таланта й – Христина е назначена за редовен професор по солово пеене в консерваторията и за солист в операта. Домът на двете приятелки е пълен с гласовити млади хора, които идват на уроци. Идилията е кратка....

Морфова репетира до изнемога ролята на Лакме от едноименната опера на Лео Делиб, старае се за софийската публика. При първото си появяване на сцена, обаче е освиркана още преди да си отвори устата. Замистливи колеги я обвиняват, че живее повече в чужбина, че е дебела и такава лоена топка не бива да се появява на сцената. Певицата се обръща към публиката, сред която са и злобарите: "Господа, жалко! Не очаквах такъв прием в родината си, за която тръгнах с такава радост. Нека всеки да разнася българската песен толкова, колкото съм я разнасяла аз!". Спектакълът на "Лакме" приключва под нестихващите аплодисменти на зрителите. Горчивините обаче са повече. Пред писателя Владимир Русалиев Морфова признава, че трябва да е с железни нерви, за да издържи цялата простотия на родната действителност.

През 1935 г. певицата е уволнена от Софийската опера по предложение на тогавашния артистичен директор - диригента Мойсей Златин. Той е добър музикант, основател на филхармонията, но попада под влияние на зложелателите на Морфова. Министърът на народната просвета Тодор Радев, който е генерал-майор и политик, но не разбира нищо от изкуство, подписва без колебание. Несгодите, обидите и клюките не пречупват българския славей. Жизнерадостната Хрстина изнася над 60 концерта в родината си. Домът й е пълен с ученици, Людмила е неотлъчно до нея и я утешава. Слдва нов удар. Морфова отива да се лекува в Прага, но приема да изнесе концерт в Москва, където се среща с Георги Димитров и Васил Коларов. Това се разчува и министър Радев я уведомява, че тя повече никога няма да има публична изява в България. Лошото отношения на управляващите действат като увеличително стъкло за вглеждане в личния живот на певицата. Шушуканията за любовта й с Прокопова преминават в крясъци. Накои родители дори забраняват на дъщерите си да взимат уроци при нея. Отвратена, Христина намира утеха сред учениците си. Много от тях живеят в дома й, а домашната й помощница готви по цял ден. Нейни верни приятели са композиторът Панчо Владигеров и брат му Любен, белетристът Константин Константинов и съпругата му художничката Дора, която боготвори примадоната.
За да се разсее от струпаните над главата й облаци, певицата приема поканата на свои приятели да се разходят с кола из Розовата долина. Нощта преди екскурзията сънува, че покойният й баща я вика при себе си. Не й се иска да тръгва. А и за първи път пътува без любимата си приятелка. На сутринта тя оставя бележка на Людмила: "Така не ми се пътува! Имам ужасно предчувствие. Никога вече няма да напускам дома ни без теб." Христина тръгва с натежало сърце. На 1 юни 1936 г. автомобилът, в който пътува, катастрофира край Пирдоп. От всички пътници загива само тя.

Заедно и в смъртта

Вярната Прокопова отказва да напусне Блъгария, въпреки желанието на нейните близки са се върне в Прага и хапливите подмятания на околните. Дълго се бори да превърне дома на Морфова в музей, но властите отказват да дадат съгласие. Когато Людмила умира, роднините й искат да я погребат в Чехия. В завещанието й обаче излично е записано, че иска да бъде положена в гроба на Христина. Така през 1939 година двете отново са заедно. Този път - завинаги.

Актрисата Евелина Борисова стигна до Антарктида

Два огромни кита танцуваха пред лодката ни

Магдалена Гигова, вестник Преса

Актрисата Евелина Борисова, която се превъплъти в журналистката Стефановска в сериала „Седем часа разлика” всяка година си подарява по едно екстремно пътешествие, с което изпитва тялото и омиротворява духа си. След като изкачи Килиманджаро и стигна до базовия лагер на Еверест, Ева избра Антарктида за новото си предизвикателство. Пред „Преса” тя разказа приключенията си на ледения континент:

„Пингвините на първия остров са страшно интересни - едни такива мънички, поклащат се като вървят. Имат специални пътеки, по които минават, ти задължително трябва да им правиш път. Видяхме как мъжките мътят яйцата, а женските носят храна. И са моногамни. Сладурчета! Обаче на третия остров вече ти писва от пингвини. Още повече, че не ти дават да се доближиш на повече от три метра до никаво животно. Там много държат природата да не се замърсява и да не се нарушава ритъма на животните. Не се допускат и никакви боклуци. Трябваше да си ги изнесем. Не само в Антарктида, ами и в Патагония. Там дори огризка от ябълка не можеш да изхвърлиш, за да не нарушиш равновесието. Малко повечко се приближихме до тюлените – на около два метра, но те са толкова големи, че нямахме голямо желание да отиваме по-натам. Не че им се мърдаше много, ама си е малко страшничко.

Но китовете ги гонихме. Закараха си с яхти „Зодиак” в един залив, където би трябвало да ги има. Преди това изслушахме лекция какви видове китове има, колко са големи, по какво да ги разпознаваме, колко е висока струята, която изхвърлят.... В далечината една от нас забеляза нещо като фонтан. Моряците от кораба отидоха с лодките да проверят и ни ги „докараха”. Огромни бяха! Три пъти по-големи от лодката. Момчето ни подгони „Бързо, бързо в лодката!”. Ние го попитахме ще преследваме ли китовете, но той отговори, че ще се доближим само ако те ни позволят. Преследването им е забранено. Китовете обаче се оказаха благосклонни. Бяха двойка и около час си играха на 20 метра от лодката, подскачаха, закачаха се. Много е странно чувството! Да си на другия край на света, където малко хора могат да бъдат, в една крехка лодчица и тези гиганти са срещу теб. А си ги гледал само на картинка и изведнъж ги виждаш в дивата природа. Благословена част от света!

Ние спяхме на кораба, а през деня обикаляхме островите на Антарктида. И това беше най-голямото предизвикателство за мен, защото страдам от свирепа морска болест, а с това малко корабче (70 метра дълго, с 60 души на борда) минах пролива Дрейк, едно от най-бурните морета в света. Имахме щастието нашите вълни да са малки, само около 6 метра високи. Корабът е за експедиции, не е туристически, условията бяха спартански. На Антарктида има лед, бази и пингвини! Това е! Тръгнахме от Ушуая, на аржентинска земя. Два часа по-късно спряхме на чилийската военна база, където ни положиха визите. От там стигнахме до нос Хорн. Трябваше да слезем по програма, но морето беше толкова бурно, че го гледахме от кораба. Следващите три дни в открити води вълните ни лашкаха страшно, но бях желязна. Ненапразно цяло лято тренирах на лодка как да преодолявам морската си болест. Много ми беше любопитно да видя пингвините, но най-голямото предизвикателство беше преминаването на пролива Дрейк. Преди това не можех да се кача и на водно колело без да ми стане лошо.

След Антарктида със самолет се върнахме в Пунта Аренас в Чили. С междуградски автобус стигнахме до Пуерто Наталес, откъдето тръгвт повечето маршрути на националния парк Торес дел Пайне. Седемдневният поход в него беше много тежък. Ама много! Ние направихме най-дългият трекинг (пешеходен преход). Но ако не го бяхме направили нямаше да видим третия най-голям ледник в света - Глейсър Грей. Усилията обаче бяха много изнурителни.

Преди да влезем в Торес дел Пайне ни дадоха да подпишем едни дълги и подробни декларации за здравословно състояние, отказ от отговорност. Ние, като типични българи, ги подписахме без да се задълбаваме много. Чак когато влязохме, разбрах защо ни накараха да ги подпишем. В този естествен и много красив парк няма никаква намеса на човека. Няма никакъв вариант да получиш помощ, ако нещо ти се случи. Слава Богу, на нас не ни се наложи да разберем как биха се справили в ситуация на злополука, но наистина там няма вертолети, магарета, катъри, няма как и на носилка да те изнесат.

На Килиманджаро тичаха едни хора с носилки с едно колело по средата отдолу. На когото му стане лошо, го качваха и по пътечките го смъкваха. На Еверест имаше хеликоптери, коне, магарета. Тук няма! Не пускат коне и магарета. Диво! Трябва да те носят на ръце, а това как ще стане след четиридневен преход навътре в парка?

Както винаги, целта на това пътуване беше изпитание на волята. Наистина видяхме доста животни. Там е мястото на кугуарите (пумите). Не че видяхме от близо такъв. Но гората в Торес дел пайне е като претрупан декор за приказен филм. По-натруфено от лента на Тим Бъртън. Когато видиш парка си казваш „Е, тези тука са го попрекалили!”. Това се дължи на атмосферните условия, които рязко се сменят. Голяма част от дървената са повредени от тежкия вятър. Гората е горяла три пъти, но всички поражения са оставени както са. Нищо не е пипнато, за да не се промени нещо в природата.

Любопитното е, че половината парк е частна собственост на хърватин, който е почетен консул на България в Чили. (Негова е и единствената авиокомпания, която извършва самолетни полети до Антарктида – б.а.). На мен за първи път ми се случва да видя такова нещо. Единствено табели указват, че вече сме навлезли в частен имот. Никога не съм си представяла, че може да съществува такъв вятър. Той те лашка, блъска те в дървета. Има си техника на ходене – клякаш и не мърдаш. Но чилийските пилоти са изключителни – кацат и излитат при всякакви атмосферни условия.

Оставила съм си още няколко места, които искам да видя в тази част на света – пустинята Атакама, така че ще се върна.

Шамар на съзнанието

Ако отида на плаж на Малдивите, ще повърна! Тези екстремни пътешествия са единствения период в годината, в който оставам сама със себе си. Независимо, че съм с други хора. Награждавам си тялото с това изпитание, за да разбере, че има и други неща освен трапези, компютър и тренировки във фитнеса. Коренно различна награда е. Това е период на съсредоточаване и вглеждане в себе си. Наистина нямам нужда да общувам с хора, дори с близките си. Това си е твоето лично време от годината – за равносметка, за планове, поглеждане отстрани на грешки и на победи. Така не се главозамайваш. Защото срещите с изпитанията на природата те приземяват. Слагат те на място, наместваш си центровете.

Не мога да си представя живота си без тези периоди. Те са шамар на съзнанието. Имам необходимост от този ритник. На мен ми действа много добре потъването в себе си. Преди тези изпитания го бях изпитвала само веднъж – като дете майка ми ме водеше на концерти за орган в зала „България”. Обичах да ходя, защото след първите 10 минути потъвах в себе си. Само с това мога да го сравня! И е много полезно за душата. Защото сред недружелюбната природа си извън себе си. Гледаш се отстрани и ти е хубаво.

 

За Антарктида

Антарктида най-студеното място на земята - континент, обграждащ Южния полюс на Земята. Той е почти изцяло покрит от лед. Открит е през 1820 г. от руската експедиция на Фадей Белингсхаузен и Михаил Лазарев. Година по-късно Джон Дейвис е първият стопил на Антарктида.
Континентът е петият по големина с площта си от 13 200 000 km², с най-голяма средна надморска височина, най-ниска средна влажност и най-ниска средна температура. (На 21 юли 1983 г. в района на руската станция "Восток" е отчетена най-големият студ на земята – минус 89,2°C. През лятото температурите са с около 30 градуса по-високи.

Антарктида е най-високият континент на Земята - средна височина на ледниковата покривка 2040 m. От ледници е свободна само около 0,2-0,3 % от площта й. Средната дебелина на ледниковата покривка е 1720 m, максималната - 4300 m, а общия обем на леда - 24 млн. km3.

 

Торес дел Пайне

 

Националният парк Торес дел Пайне е разположен в южната част на Чили, в Патагония, регион Чилийска Антарктика. Най близките градове са Пуерто Наталес - на 140 км и Пунта Аренас на 312 км. На север Торес дел Пайне граничи с Аржентина, на запад - с глетчера Грей.
Националният парк се разпростира върху площ от 2 420 км². Неговата територия е заета от много планини с височина до 3 000 м, глетчери, фиорди и езера. Трите иглоподобни гранитни върхове Торес дел Пайне са символ на нациналния парк. Там преобладава умерениятклимат и природното разнообразие - ледници, планини, езера, степи и гъсти гори с кипарисови, букови и eкстоксикови дървета, цветя в т.ч. и орхидеи. Животинският свят е представен от пуми, котки на Жофроа, гуанако, дарвиново нанду, южноамерикански кондор... Националният парк Торес дел Пайне е един от най-посещаваните туристически обекти в Чили – около 2 млн. туристи годишно. През лятото средната температура е около 11 °C, през зимата - 1 °C.

Поредица на в. "Преса" Великите български любови на ХХ век

Фердинанд не дал дъщеря си Евдокия на Багрянов

Не може внучката на френски крал да се ожени за български селянин, отсякъл монархът

Магдалена ГИГОВА

Коя е тя

Евдокия Августа Филипина Клементина Мария, княгиня Българска, херцогиня Саксонска и принцеса Сакс-Кобург и Гота, е родена на 17 януари 1898 г. в София. Тя не помни майка си, защото княгиня Мария-Луиза умира малко след раждането на четвъртото си дете - Надежда, когато Евдокия е само на две годинки. Отгледана от дойки и бавачки, тя се привързва много към по-големите си братя Борис и Кирил. От ранна възраст показва влечение към изящните изкуства. Даровита художничка, тя оставя богата колекция от акварели, собственост на Националната художествена галерия и различни музеи.
Занимава се с благотворителност, събира български носии и везма, които по-късно подарява на Етнографския музей. Работи върху идейни проекти за новите бойни знамена на българската войска. Тя вплита в тях богатата родова и национална символика. Флаговете са връчени на войсковите части от цар Борис ІІІ на 6 май 1937 г.

Кой е той

 

Иван Багрянов е роден на 29 октомври 1891 година в Разград. Той завършва с отличие Военното училище в София и участва в Балканската и Междусъюзническата война в състава на Първи артилерийски полк. През Първата световна война командва батарея в Единадесети артилерийски полк. През 1919 г. се уволнява с чин майор. През следващите години влиза в най-близкото обкръжение на Борис III като негов преподавател по артилерийско дело. Макар пътищата им да се разделят, остава близък с царя до края на живота му.
В началото на 1920-те год. Багрянов учи право в Софийския университет „Свети Климент Охридски“ и агрономство в Лайпциг. Той е привлечен от идеите на БЗНС и основава едно от първите научно организирани земеделски стопанства в България - Махзар паша край Разград. От 1938 до 1944 е председател на Общия съюз на земеделските стопански задруги.

Иван Багрянов е министър на земеделието и държавните имоти в третото и четвъртото правителство на Георги Кьосеиванов и в първото правителство на Богдан Филов (1938-1941). През лятото на 1944 г. приема да се върне отново в политиката, оглавява правителство и започва преговори за сключване на примирие с Великобритания и САЩ. На 2 септември 1944 г. Иван Багрянов се оттегля, за да бъде съставено ново правителство като последен опит за предотвратяване на настъплението на Съветския съюз срещу България.

През 1915 година новият адютант на цар Фердинанд влиза в двореца. Иван Багрянов е първенец на 32-ри випуск от Военното училище и е направил впечатление на монарха с бързия си ум, интелигентност и представителен външен вид. С което компенсирал в очите му скромния си селски произход. Адютантът е на 23, само няколко години по-голям от царските деца - князете Борис и Кирил и княгините Евдокия и Надежда. Те бързо се привързват към него, още повече че Фердинанд е поверил на Багрянов обучението по артилерийска подготовка на престолонаследника. Височайшите потомци са израснали без майка, с хладен и ироничен баща, който сам признава: „Така и не успях да заобичам момичетата.“ Затова не е чудно, че впечатлителната и изкушена от политиката 17-годишна Евдокия се влюбва до уши в напетия офицер. Той също хлътва по не особено красивата, но изключително начетената и надарена с художествен талант княгиня. Багрянов харесва у нея прозорливия й остър интелект и нетипичната за двореца прямота. Княгинята го подтиква да започне да се интересува от политика, която ще го вълнува през следващите 30 години до края на живота му. Искрените им чувства избуяват под благосклонния поглед на Борис, който също харесва Багрянов и няма против романса на татковия адютант и сестра му. Влюбените се крият от цар Фердинанд, защото знаят за убеждението му, че княгинята непременно трябва да се венчае за синьокръвен католик. (За разлика от престолонаследника останалите деца на монарха са приели вярата на майка си и баща си.)

Скоро обаче чувствата на младите са подложени на изпитание. През 1916 г. Иван Багрянов заминава за фронта. През Първата световна война той командва батальон на Южния фронт, бива ранен и се завръща като герой с осем български и германски ордена. През цялото време двамата с Евдокия си разменят страстни писма. Любимата обаче не го чака в София. Тя е заминала с баща си, който абдикира след Втората национална катастрофа заради въвличането на България в Първата световна война на страната на Германия. Борис Трети вече е цар. Брат му Кирил се наслаждава на статута си на княз из Европа, а Евдокия, която е навършила 20 години, и по-малката й сестра Надежда са с баща си в изгнание в Кобург. Писмата с любовни клетви отново политат. Този път между Германия и България.

На престола в София е близкият приятел на Иван Багрянов. Щом го вижда, Борис веднага му предлага да служи в двореца като негов адютант. През следващите години той е един от най-близките хора на младия монарх. Той разчита на здравия селски разум и праволинейната прямота на своя приятел, който е много повече от адютант - съветник, душеприказчик и опора в трудните времена. А те наистина са такива! Ситуацията в двореца е несигурна, младият владетел е в лична и политическа изолация. Омразата към баща му хвърля дълга сянка върху репутацията му. Премиерът Стамболийски заплашва да превърне България от монархия в република и идеята среща застрашително одобрение. В тази страховита ситуация 25-годишният Борис е далеч от най-близките си хора и се чувства самотен и тъжен без тях. Единственият му приятел е Багрянов. Той обаче е увлечен от земеделските идеи и това по неуловим начин укротява мераците на Стамболийски. Борис започва да печели симпатиите на народа, да придобива влияние и дори се радва на уважението на народния трибун. Не без влиянието на Багрянов през 1921 г. Стамболийски лично разрешава Кирил, Евдокия и Надежда да се завърнат в България.

Спотаяваната любов между адютанта и царската сестра се разгаря до буен пожар. Сякаш времето, в което са били откъснати един от друг, е затвърдило и дори засилило чувствата им. Борис е крайно въодушевен. Той подкрепя желанието им да се оженят. Багрянов обаче е задължен да поиска ръката на любимата си от нейния баща. Щом разбира за намеренията на влюбените, Фердинанд е вбесен. Старият европейски аристократ не може да преодолее предразсъдъците си. Дори не иска да си представи как ще омъжи дъщеря си за син на земеделец от Разград. Пред Евдокия Кобургът заявява, че няма да я даде на „един български цървулан“ и няма начин внучка на френския крал Луи Филип да се венчае за селянин. Най-главният му аргумент е какво ще кажат династиите от другите европейски дворове. В края на гневната си тирада Фердинанд отсича: „Ако за теб няма жених с кралско потекло, по-добре да останеш стара мома.“ Думите му се оказват пророчески.

Княгинята се раздвоява между дълга към синята кръв и голямата си любов. В крайна сметка, обляна в сълзи, решава да не престъпва волята на баща си, вместо да послуша сърцето си.

Над влюбените облаците се сгъстяват. Раздялата им съвпада с Деветоюнския преврат. В нощта срещу метежа Багрянов, Борис и Евдокия са заедно в двореца в Кричим. След като Стамолийски е убит, адютантът е помолен да напусне поста си в двореца - там всички знаят, че симпатизира на БЗНС, а и историята с княгинята оказва влияние върху трудното решение на Борис. Фердинанд издава от Кобург ултимативна заповед неблагодарникът да бъде прокуден.

Иван Багрянов заминава да учи агрономство в Лайпциг, после отива във Виена, но не издържа дълго и се прибира в семейния си чифлик, където започва да прилага наученото за съвременното земеделие. За да преодолее любовната мъка, се жени, но бракът му е нещастен, бездетен и кратък. Евдокия пък търси утеха в рисуването на акварели и създаването на проекти за българските бойни знамена. Отношенията на Багрянов с двореца са прекъснати за близо 10 години, макар с Борис да разменят куртоазни писма.

Междувременно Иван се жени за втори път. Зестрата от съпругата му е втори чифлик, този път в Шуменско. Евдокия не може да преглътне семейното щастие на бившия си любим. Раздразнението й ескалира, когато му се ражда син. При всяко споменаване на името му тя нервно потръпва, а княз Кирил говори иронично за „селякът от Разград“. С течение на годините озлоблението на княгинята се уталожва и тя установява приятелски отношения с бившия си любим. А и вече има ново увлечение - Първан Драганов, бъдещ външен министър. През 30-те години Иван Багрянов се завръща в политиката, привикан от премиера Георги Кьосеиванов за министър на земеделието и държавните имоти. Разбира се, препоръката за назначението му идва от цар Борис, който не е забравил стария си приятел. След венчавката на цар Борис със италианската принцеса Йоанна Савойска Евдокия още се опитва да дърпа конците в двореца, но раждането на престолонаследника Симеон я изважда от играта на политика. През 1939-а си построява дом в местността „Изгрев“, известна като квартала на дъновистите, чиито идеи княгинята одобрява. Багрянов също е увлечен от тяхната философия. Двамата бивши любовници не одобряват фашистките идеи и прекомерното сближаване на България с Германия, което ги превръща в съюзници. Багрянов е министър на земеделието в правителството на Богдан Филов от 1938 до 1941 г., когато демонстративно напуска заради твърдото си убеждение, че България не бива да влиза във Втората световна война. Поне не на страната на Третия райх. Той е извън политиката до лятото на 1944 г., когато по внушение на бившата си изгора му е предложено да оглави кабинет, който да започне преговори с Англия и САЩ за сключване на примирие. В строго секретна справка на германската служба за сигурност от 4 август 1944-а пише: „Новото правителство на Иван Багрянов бе избрано от княгиня Евдокия. Тя свири първа цигулка, но зад кулисите. На всички, които я познават, е известно, че тя страстно мрази германците. Навремето поддържаше интимни връзки със сегашния министър-председател. Тя може да бъде смятана и за „злия дух“ на покойния си брат цар Борис. Евдокия и Багрянов принадлежат към известната тук секта на Петър Дънов. Най-настоятелно препоръчваме внимателното проучване на тази секта, което ще позволи на всички непосветени да разберат много от събитията, които тук се развиват от години насам. Този избор на правителство превръща Багрянов в по-опасен от всеки друг министър-председател, дори някой с леви убеждения, защото, от една страна, той е непочтен в политическо отношение, а, от друга, спекулирайки с привързаността на селските стопани и с желанието им да не участват във войната, той неизбежно ще наложи промяна на курса на българската външна политика. Впрочем желанието да не се воюва се популяризираше сред народа и от покойния цар (в тази насока да се има предвид княгиня Евдокия)“, завършва секретната немска справка.

Първите думи, които бившият премиер Иван Багрянов произнася на 20 декември 1944 г. пред Народния съд, са: „Най-голямата ми грешка е, че не се ожених за Евдокия. Щях да стана управител на имението в Кобург, а не министър-председател в такова време, и то под ръководството на некадърни регенти като Филов и Михов.“ 40 дни по-късно, на 1 февруари 1945 г., той е осъден на смърт заедно с тримата регенти, 8 царски съветници, 22 министри, 67 депутати и 47 генерали и висши офицери. Те са откарани с камиони до дупка от паднала американска бомба край Софийските централни гробища. Разстрелват ги един по един, а световноизвестният медик и бивш министър на здравеопазването проф. Александър Станишев е принуден на констатира смъртта на всеки един от разстреляните. Екзекутират го последен. Труповете са зарити със сгурия. Мястото на гроба обаче се разчува и в продължение на месеци близките оставят цветя и палят свещи, докато не превръщат мястото в бунище. Гробът на Иван Багрянов днес е неизвестен.

Не по-малко жестока е съдбата на бившата му любима Евдокия. Тя е арестувана, измъчвана и държана в изолация, разпитвана е в качеството си на съветник на цар Борис. Тя научава за разстрела на брат си Кирил от високоговорител на улицата до килията й в Дирекция на полицията (милицията) на Лъвов мост. Княгинята напуска България заедно с царица Йоанна, племенниците си Симеон и Мария Луиза. Тя отива да живее в Кобург при престарелия си баща. След смъртта му отсяда при семейството на сестра си Надежда, херцогиня на Вюртемберг. После се оттегля в монашеско старопиталище, където до края на живота си през 1985 г. отглежда български здравец пред прозореца на стаята си. Погребана е във Фридрихсхафен на Боденското езеро.