Студът не е порок, а повод за пътешествие

#1. Антарктида

На Антарктида има лед, бази и пингвини, а ледът е в изобилие. Дотам туристите стигат с кораб, за да нощуват на него при спартански условия, а денем обикалят островите.

Основната забележителност са пингвините. Имат специални пътеки, по които минават, а хората задължително трябва да им правят път. Мъжките и женските се редуват да мътят яйцата и да носят храна. И са поучително моногамни. Обаче на третия остров има опасност да предозирате с пингвини и се налага да разнообразите с тюлени.

На ледения континент е строго забранено да се доближавате на по-малко от 3 метра до каквато и да било животинка. Там много държат природата да не се замърсява и да не се нарушава естественият ритъм на обитателите. Освен това е задължително да изнесете боклуците си. Дори огризка от ябълка може да съсипе равновесието.

Най-завладяващо на Антарктида е наблюдаването на китове. То задължително започва с лекция колко вида са огромните морски бозайници, по какво да ги разпознавате, колко е висока струята, която изхвърлят... Преследването им е забранено, но често пъти те са благосклонни – започват да подскачат, да пускат фонтани и да се закачат, понякога в опасна близост до лодките с посетители. Хората обаче не виждат угрозата, завладени от странното чувство да са на другия край на света, където малцина могат да бъдат, в една крехка лодчица, а тези гиганти да палуват срещу тях.

#2 .Торес дел Пайне

В националния парк Торес дел Пайне в Чили е третият най-голям ледник в света – Glacier Gray. Преди да влезете в абсолютно затворената екосистема, ви дават да подпишете дълги и подробни декларации за здравословното си състояние и доброволен отказ от спасителни акции.

В този естествен и много красив парк липсва всякаква намеса на човека. Поради това няма и как да получите помощ, ако нещо ви се случи. Не пускат дори коне и магарета. Трябва да ви носят на ръце. Трудна работа, ако сте преполовили 7-дневния маршрут към вътрешността.

Там е царството на кугуарите (пумите). Не че ви чакат близки срещи със свирепия вид – по-плашливи са от вас.

Гората в Торес дел Пайне е като претрупан декор за приказен филм, по-натруфен от лента на Тим Бъртън. Това се дължи на атмосферните условия, които рязко се сменят. Голяма част от дърветата са добили причудливи форми от свирепия вятър. Лесът е горял три пъти, но всички поражения са оставени както са. Нищо не е пипнато, за да не се влияе върху природата.

Не можете да си представите дори, че съществува такъв вятър! Той ви лашка, пронизва, блъска ви в дърветата. Преди да влезете, ви обучават и на техника на ходене при повей – клякате и не мърдате, за да оцелеете.

Любопитна подробност е, че половината парк е частна собственост на хърватин, който е почетен консул на България в Чили. (Негова е и единствената авиокомпания, която извършва самолетни полети до Антарктида.)

Glacier Gray пък прилича на омагьосана планина. При това огромна – 6 км широка, 30 метра висока на площ от 270 кв. км.

#3. Прибалтика

Ако през лятото ви се иска да отидете в Прибалтика заради белите нощи, то през зимата там ви очаква снежна барокова приказка. Центърът на Вилнюс е провинциално аристократичен, приятно лежерен и добре поддържан. Литовската столица има 65 църкви и се гордее с всяка от тях. След като е поел умерена доза история и култура между старинните градски стени, параклисите, катедралата с 2000 фигури в нея и 200-годишните домове със заснежени покриви, човек си струва да се стопли в „Медининкай“ – ресторант в сграда от XVI век с непокътнати фрески по стените от онова време. Нищо чудно! За първи път хрониките споменават Вилнюс през 1323 г. Старият град със своята плетеница от ветрилообразно разположени улички е един от най-големите в Европа и през 1994 г. e включен в Списъка на световното културно наследство на ЮНЕСКО.

От древните каменни стени на замъка Тракай (на около час път от литовската столица) не е останало много, защото както българските селяни са си правели дувари от древните римски руини, така и литовските „взимали назаем материал“ от полуразрушената крепост за къщите си. Споменът за някогашното величие е издигнат на остров сред 42 свързани езера и дълги векове е бил непревземаем – дебели по няколко метра каменни зидове, непрестанен достъп до прясна вода и храна във вид на рибна диета, централно отопление по вградени в стените тръби и... 600 войници, разположени на бойници през 2 метра са били достатъчни да опазят замъка.

През лятото Тракай е обгърнат във вода и зеленина, а през зимата е любимо място за каране на кънки и кайтове по замръзналото езеро. Масажът с кехлибар след това връща жизнеността в премръзналите крайници.

#4. Леден град и снежни маймуни в Азия

През студените месеци някои части от източния континент никак не са за посещение, но ако имате път към китайския град Харбин, гледайте да е през януари или февруари, когато там се провежда Световният фестивал на ледените фигури. Вече 33 години върху площ, равна на 112 футболни игрища, се издигат ледени дворци и храмове, скулптури, портрети на известни личности или литературни герои, пързалки и копия на популярни сгради, художествено осветени нощем.

Цялата тази феерия радва очите до месец март, когато туристите си отиват, а местните изживяват буквално максимата „Панта рей“ – всичко тече.

В Страната на изгряващото слънце пък симпатични макаци доказват, че човекът не е единственото живо същество, което обича да ходи на хамам. В парка Дзигокудани в покрайнините на град Яманоти снежните маймуни се спускат по отвесните скали, за да се сгреят в горещите извори. В севернаата част на Япония, където снегът се задържа по четири месеца в годината, а средната температура е -5 градуса, симпатичните шебеци почти не излизат от своеобразния СПА център, от което придобиват изненадващо розов оттенък.

Те са единствените примати, които живеят на места с толкова ниски температури. Груповото къпане в горещите извори и играта със снежни топки също са необичайни за други видове животни.

#5. Ливан

Да, не ви лъжат очите! Ливан и сняг не са изключващи се противоположности. Ако все пак е известно, че в Мароко човек може да кара ски в Атласките планини сутринта, а следобед да отиде на плаж край Маракеш, то планинските курорти на т.нар. Швейцария на Близкия изток са добре пазена тайна. При това в Ливан, понеже крайбрежието е много тясно, а планините се възвисяват над него, разстоянието между средиземноморските и ски курортите се взема много бързо с кола.

От шестте ливански високопланински града, които силно напомнят алпийските си събратя, с особена популярност се ползват Мзаар Кфардебиан и Седар, но всяко от местата се гордее със собствено „възелче“, с което остава в сърцата на скиорите.

Мзаар (на около час път от Бейрут) изпъква с 42 писти и 80 км трасета. При това сезонът продължава почти колкото в Швейцария – 4 месеца.

Курортът Седар, поради по-голямата височина, на която се намира, се радва на по-дълъг ски сезон – от ноември до края на април. Вещите скиори могат да изпитат уменията си на доста трудни писти и трасета, а околностите са рай за любителите на свободните спускания сред великолепен природен декор.

В "Покана за пътуване" - българи с медал от Камила Паркър в Индия, в Кито на Нова година горят чучело на политик

В „Покана за пътуване” на 31 декември  не отправяме новогодишни пожелания в аванс, а  създаваме мечти. Срещаме ви с люде, преживяли такива приключения, че на човек моментално му се приисква да хукне през глава по техните маршрути. Ще има поучителни намеци за политици. 

Как се връзва посрещането на новата година с омерзително нещо като политиката,  става ясно от разказа на журналистката Елеонора Гаджева за Еквадор. В столицата Кито горят чучело на политик, за да се отърват от всичко старо и лошо и обикалят квартала след полунощ с куфари в ръка с надеждата да пътуват през цялата година.

Горенето на чучела на политици, и изобщо на хора, които са досадили или ядосали цялата нация през изминалата година, не е характерно само за Еквадор. В Панама имат същия обичай – веднъж на мушката е местен футболист, вкарал фатален за класирането на страната за КОНКАКАФ… автогол. Друг път с наслада и възторг изгарят кукла с образа на действащия държавен глава. Явно и там такива си ги избират.

Във всеобщата представа българите от края на 19-и и началото на 20-и век са пътували главно на хаджилък до Светите места, поддържали са търговските си връзки с останките от Османската империя или са създавали нови с натъпкани с гюлово масло дисаги из Европа. Румяна Пенчева от литературния музей, обаче, събира в книгата „Българинът по света в началото на 20-и век” пътеписи, които доказват, че предшествениците ни са кръстосвали от Сандвичевите острови до Южна Арабия и от Балтимор до Япония. При това без да са баснословно богати.

От прелюбопитния разказ на Румяна Пенчева разбираме и, че емигрантските неволи на българите не са от вчера.  

Тя доказва, че ние, днешните пътешественици не сме луди. Просто сме наследствено обременени. Неистовото ни влечение вече има и научно обяснение -  според изследване на Дейвид Добс от National Geographic мутиралата форма на гена DRD4 - 7r, е превърнала 20 на сто от населението на земята в хора, които е "по-вероятно да поемат рискове; да изследват нови места, идеи, храни, връзки".  Според учения носителите на този ген "възприемат движението, промяната и приключенията като начин на живот."

След като се разбра, че сме „нелечимо болни”, идва моментът за запознанство с още другари по съдба.

Предприемачите Гергана и Пламен Ташкови работят здраво, но когато пътуват, също го правят с размах. Неотдавна  получиха медал от херцогинята на Корнуол Камила Паркър за участието си в акция за спасяване на индийските слонове. Те били поздравени като достойни представители на България и на Югоизточна Европа в една от най-приказните и невероятни благотворителни кампании - Тravel to my еlephant, на клуб Quintessentially.  Конвой от 85 авантюристи поели по 400-километровото трасе, преминало през индийските щати  Раджастан, Кимсар, Пушкар и стигнало до Джайпур. Придвижвали се с моторикши, мотоциклети, характерни гуджаратски возила, раздрънкани джипове  и автомобили.

Гергана Ташкова така и не разбрала, че в групата е имало световни знаменитости и холивудски звезди. Прочела за това чак след като се прибрала в България. Сред патроните на кампанията са махараджата на Джодпур, британската принцеса Йожени ъф Йорк, актьорите с международна слава Джеймс Каан и Голди Хоун. В изключителното преживяване се включили и гурме експертът Наташа Корет, моделите Ясмин и Амбър ле Бон...

Гергана Ташкова разказва за цветното си приключение специално за „Покана за пътуване”.

Студът не е порок, а повод за пътешествие

#1. Антарктида

На Антарктида има лед, бази и пингвини и ледът е в изобилие. Дотам туристите стигат с кораб, за да нощуват на него при спартански условия, а денем обикалят островите.

Основната забележителност са пингвините. Имат специални пътеки, по които минават, а хората задължително трябва да им правят път. Мъжките и женските се редуват да мътят яйцата и да носят храна. И са поучително моногамни. Обаче на третия остров има опасност да предозирате с пингвини и се налага да разнообразите с тюлени.

На ледения континент е строго забранено да се доближавате на по-малко от 3 метра до каквато и да било животинка. Там много държат природата да не се замърсява и да не се нарушава естественият ритъм на обитателите. Освен това е задължително да изнесете боклуците си. Дори огризка от ябълка може да съсипе равновесието.

Най-завладяващо на Антарктида е наблюдаването на китове. То задължително започва с лекция колко вида са огромните морски бозайници, по какво да ги разпознавате, колко е висока струята, която изхвърлят... Преследването им е забранено, но често пъти те са благосклонни – започват да подскачат, да пускат фонтани и да се закачат, понякога в опасна близост до лодките с посетители. Хората обаче не виждат угрозата, завладени от странното чувство да са на другия край на света, където малцина могат да бъдат, в една крехка лодчица, а тези гиганти да палуват срещу тях.

#2 .Торес дел Пайне

В националния парк Торес дел Пайне в Чили е третият най-голям ледник в света – Glacier Gray. Преди да влезете в абсолютно затворената екосистема, ви дават да подпишете дълги и подробни декларации за здравословното си състояние и доброволен отказ от спасителни акции.

В този естествен и много красив парк липсва всякаква намеса на човека. Поради това няма и как да получите помощ, ако нещо ви се случи. Не пускат дори коне и магарета. Трябва да ви носят на ръце. Трудна работа, ако сте преполовили 7-дневния маршрут към вътрешността.

Там е царството на кугуарите (пумите). Не че ви чакат близки срещи със свирепия вид – по-плашливи са от вас.

Гората в Торес дел Пайне е като претрупан декор за приказен филм, по-натруфен от лента на Тим Бъртън. Това се дължи на атмосферните условия, които рязко се сменят. Голяма част от дърветата са добили причудливи форми от свирепия вятър. Лесът е горял три пъти, но всички поражения са оставени както са. Нищо не е пипнато, за да не се влияе върху природата.

Не можете да си представите дори, че съществува такъв вятър! Той ви лашка, пронизва, блъска ви в дърветата. Преди да влезете, ви обучават и на техника на ходене при повей – клякате и не мърдате, за да оцелеете.

Любопитна подробност е, че половината парк е частна собственост на хърватин, който е почетен консул на България в Чили. (Негова е и единствената авиокомпания, която извършва самолетни полети до Антарктида.)

Glacier Gray пък прилича на омагьосана планина. При това огромна – 6 км широка, 30 метра висока на площ от 270 кв. км.

#3. Леден град и снежни маймуни в Азия

През студените месеци някои части от източния континент никак не са за посещение, но ако имате път към китайския град Харбин, гледайте да е през януари или февруари, когато там се провежда Световният фестивал на ледените фигури. Вече 33 години върху площ, равна на 112 футболни игрища, се издигат ледени дворци и храмове, скулптури, портрети на известни личности или литературни герои, пързалки и копия на популярни сгради, художествено осветени нощем.

Цялата тази феерия радва очите до месец март, когато туристите си отиват, а местните изживяват буквално максимата „Панта рей“ – всичко тече.

В Страната на изгряващото слънце пък симпатични макаци доказват, че човекът не е единственото живо същество, което обича да ходи на хамам. В парка Дзигокудани в покрайнините на град Яманоти снежните маймуни се спускат по отвесните скали, за да се сгреят в горещите извори. В севернаата част на Япония, където снегът се задържа по четири месеца в годината, а средната температура е -5 градуса, симпатичните шебеци почти не излизат от своеобразния СПА център, от което придобиват изненадващо розов оттенък.

Те са единствените примати, които живеят на места с толкова ниски температури. Груповото къпане в горещите извори и играта със снежни топки също са необичайни за други видове животни.

Размечтахте ли се… Ами това е идеята на новогодишното издание на „Покана за пътуване”.  

Когато се уморите от трапези и сурвакане, от късмети и наздравици, надникнете в страницата  във Фейсбук Покана за пътуване, където ви чакат подаръци https://www.facebook.com/pokanazapatuvane/?ref=bookmarks

А ето и линк към звуковия файл от БНР
http://bnr.bg/hristobotev/post/100914401/kak-posreshtat-nova-godina-v-ekvador-kak-sa-patuvali-balgarite-v-nachaloto-na-hh-vek-lesno-li-se-patuva-na-slon-v-india-i-pateshestvia-iz-studeni-destinacii

Актрисата Евелина Борисова стигна до Антарктида

Два огромни кита танцуваха пред лодката ни

Магдалена Гигова, вестник Преса

Актрисата Евелина Борисова, която се превъплъти в журналистката Стефановска в сериала „Седем часа разлика” всяка година си подарява по едно екстремно пътешествие, с което изпитва тялото и омиротворява духа си. След като изкачи Килиманджаро и стигна до базовия лагер на Еверест, Ева избра Антарктида за новото си предизвикателство. Пред „Преса” тя разказа приключенията си на ледения континент:

„Пингвините на първия остров са страшно интересни - едни такива мънички, поклащат се като вървят. Имат специални пътеки, по които минават, ти задължително трябва да им правиш път. Видяхме как мъжките мътят яйцата, а женските носят храна. И са моногамни. Сладурчета! Обаче на третия остров вече ти писва от пингвини. Още повече, че не ти дават да се доближиш на повече от три метра до никаво животно. Там много държат природата да не се замърсява и да не се нарушава ритъма на животните. Не се допускат и никакви боклуци. Трябваше да си ги изнесем. Не само в Антарктида, ами и в Патагония. Там дори огризка от ябълка не можеш да изхвърлиш, за да не нарушиш равновесието. Малко повечко се приближихме до тюлените – на около два метра, но те са толкова големи, че нямахме голямо желание да отиваме по-натам. Не че им се мърдаше много, ама си е малко страшничко.

Но китовете ги гонихме. Закараха си с яхти „Зодиак” в един залив, където би трябвало да ги има. Преди това изслушахме лекция какви видове китове има, колко са големи, по какво да ги разпознаваме, колко е висока струята, която изхвърлят.... В далечината една от нас забеляза нещо като фонтан. Моряците от кораба отидоха с лодките да проверят и ни ги „докараха”. Огромни бяха! Три пъти по-големи от лодката. Момчето ни подгони „Бързо, бързо в лодката!”. Ние го попитахме ще преследваме ли китовете, но той отговори, че ще се доближим само ако те ни позволят. Преследването им е забранено. Китовете обаче се оказаха благосклонни. Бяха двойка и около час си играха на 20 метра от лодката, подскачаха, закачаха се. Много е странно чувството! Да си на другия край на света, където малко хора могат да бъдат, в една крехка лодчица и тези гиганти са срещу теб. А си ги гледал само на картинка и изведнъж ги виждаш в дивата природа. Благословена част от света!

Ние спяхме на кораба, а през деня обикаляхме островите на Антарктида. И това беше най-голямото предизвикателство за мен, защото страдам от свирепа морска болест, а с това малко корабче (70 метра дълго, с 60 души на борда) минах пролива Дрейк, едно от най-бурните морета в света. Имахме щастието нашите вълни да са малки, само около 6 метра високи. Корабът е за експедиции, не е туристически, условията бяха спартански. На Антарктида има лед, бази и пингвини! Това е! Тръгнахме от Ушуая, на аржентинска земя. Два часа по-късно спряхме на чилийската военна база, където ни положиха визите. От там стигнахме до нос Хорн. Трябваше да слезем по програма, но морето беше толкова бурно, че го гледахме от кораба. Следващите три дни в открити води вълните ни лашкаха страшно, но бях желязна. Ненапразно цяло лято тренирах на лодка как да преодолявам морската си болест. Много ми беше любопитно да видя пингвините, но най-голямото предизвикателство беше преминаването на пролива Дрейк. Преди това не можех да се кача и на водно колело без да ми стане лошо.

След Антарктида със самолет се върнахме в Пунта Аренас в Чили. С междуградски автобус стигнахме до Пуерто Наталес, откъдето тръгвт повечето маршрути на националния парк Торес дел Пайне. Седемдневният поход в него беше много тежък. Ама много! Ние направихме най-дългият трекинг (пешеходен преход). Но ако не го бяхме направили нямаше да видим третия най-голям ледник в света - Глейсър Грей. Усилията обаче бяха много изнурителни.

Преди да влезем в Торес дел Пайне ни дадоха да подпишем едни дълги и подробни декларации за здравословно състояние, отказ от отговорност. Ние, като типични българи, ги подписахме без да се задълбаваме много. Чак когато влязохме, разбрах защо ни накараха да ги подпишем. В този естествен и много красив парк няма никаква намеса на човека. Няма никакъв вариант да получиш помощ, ако нещо ти се случи. Слава Богу, на нас не ни се наложи да разберем как биха се справили в ситуация на злополука, но наистина там няма вертолети, магарета, катъри, няма как и на носилка да те изнесат.

На Килиманджаро тичаха едни хора с носилки с едно колело по средата отдолу. На когото му стане лошо, го качваха и по пътечките го смъкваха. На Еверест имаше хеликоптери, коне, магарета. Тук няма! Не пускат коне и магарета. Диво! Трябва да те носят на ръце, а това как ще стане след четиридневен преход навътре в парка?

Както винаги, целта на това пътуване беше изпитание на волята. Наистина видяхме доста животни. Там е мястото на кугуарите (пумите). Не че видяхме от близо такъв. Но гората в Торес дел пайне е като претрупан декор за приказен филм. По-натруфено от лента на Тим Бъртън. Когато видиш парка си казваш „Е, тези тука са го попрекалили!”. Това се дължи на атмосферните условия, които рязко се сменят. Голяма част от дървената са повредени от тежкия вятър. Гората е горяла три пъти, но всички поражения са оставени както са. Нищо не е пипнато, за да не се промени нещо в природата.

Любопитното е, че половината парк е частна собственост на хърватин, който е почетен консул на България в Чили. (Негова е и единствената авиокомпания, която извършва самолетни полети до Антарктида – б.а.). На мен за първи път ми се случва да видя такова нещо. Единствено табели указват, че вече сме навлезли в частен имот. Никога не съм си представяла, че може да съществува такъв вятър. Той те лашка, блъска те в дървета. Има си техника на ходене – клякаш и не мърдаш. Но чилийските пилоти са изключителни – кацат и излитат при всякакви атмосферни условия.

Оставила съм си още няколко места, които искам да видя в тази част на света – пустинята Атакама, така че ще се върна.

Шамар на съзнанието

Ако отида на плаж на Малдивите, ще повърна! Тези екстремни пътешествия са единствения период в годината, в който оставам сама със себе си. Независимо, че съм с други хора. Награждавам си тялото с това изпитание, за да разбере, че има и други неща освен трапези, компютър и тренировки във фитнеса. Коренно различна награда е. Това е период на съсредоточаване и вглеждане в себе си. Наистина нямам нужда да общувам с хора, дори с близките си. Това си е твоето лично време от годината – за равносметка, за планове, поглеждане отстрани на грешки и на победи. Така не се главозамайваш. Защото срещите с изпитанията на природата те приземяват. Слагат те на място, наместваш си центровете.

Не мога да си представя живота си без тези периоди. Те са шамар на съзнанието. Имам необходимост от този ритник. На мен ми действа много добре потъването в себе си. Преди тези изпитания го бях изпитвала само веднъж – като дете майка ми ме водеше на концерти за орган в зала „България”. Обичах да ходя, защото след първите 10 минути потъвах в себе си. Само с това мога да го сравня! И е много полезно за душата. Защото сред недружелюбната природа си извън себе си. Гледаш се отстрани и ти е хубаво.

 

За Антарктида

Антарктида най-студеното място на земята - континент, обграждащ Южния полюс на Земята. Той е почти изцяло покрит от лед. Открит е през 1820 г. от руската експедиция на Фадей Белингсхаузен и Михаил Лазарев. Година по-късно Джон Дейвис е първият стопил на Антарктида.
Континентът е петият по големина с площта си от 13 200 000 km², с най-голяма средна надморска височина, най-ниска средна влажност и най-ниска средна температура. (На 21 юли 1983 г. в района на руската станция "Восток" е отчетена най-големият студ на земята – минус 89,2°C. През лятото температурите са с около 30 градуса по-високи.

Антарктида е най-високият континент на Земята - средна височина на ледниковата покривка 2040 m. От ледници е свободна само около 0,2-0,3 % от площта й. Средната дебелина на ледниковата покривка е 1720 m, максималната - 4300 m, а общия обем на леда - 24 млн. km3.

 

Торес дел Пайне

 

Националният парк Торес дел Пайне е разположен в южната част на Чили, в Патагония, регион Чилийска Антарктика. Най близките градове са Пуерто Наталес - на 140 км и Пунта Аренас на 312 км. На север Торес дел Пайне граничи с Аржентина, на запад - с глетчера Грей.
Националният парк се разпростира върху площ от 2 420 км². Неговата територия е заета от много планини с височина до 3 000 м, глетчери, фиорди и езера. Трите иглоподобни гранитни върхове Торес дел Пайне са символ на нациналния парк. Там преобладава умерениятклимат и природното разнообразие - ледници, планини, езера, степи и гъсти гори с кипарисови, букови и eкстоксикови дървета, цветя в т.ч. и орхидеи. Животинският свят е представен от пуми, котки на Жофроа, гуанако, дарвиново нанду, южноамерикански кондор... Националният парк Торес дел Пайне е един от най-посещаваните туристически обекти в Чили – около 2 млн. туристи годишно. През лятото средната температура е около 11 °C, през зимата - 1 °C.