Поредица на "Преса": Великите любови на ХХ век

Йовков пет години въздиша по Багряна

Писателят бил влюбен и в Дора Габе, възпял я в „Чифликът край границата“

Магдалена ГИГОВА

Йордан Йовков се запознава с Елисавета Багряна, когато той е провинциален учител, току-що завърнал се от фронта на Балканската война, а тя - студентка по литература, която прави първите си литературни опити. Той вече е известен с първите си военни разкази, изстрадани с раняването му край Гевгели и мъчителното му възстановяване от холера. Лиза, както я наричат приятелите, е красива като видение, съзнава въздействието си върху мъжете и е интелигентна кокетка. Йовков е изгубил дома си с преминаването на Добруджа към Румъния, няма пукната пара, а след няколко любовни разочарования няма и самочувствие на ухажор. Първата им среща е в една топла юнска вечер на 1914 г. Йордан е свит и мрачен на вид, а тя искри като шампанско - образована и елегантна, с ореол от буйни коси. Клишето, че противоположностите се привличат, събира и тях. Те започват да споделят преживелиците си, да се разхождат с часове, говорейки за поезия. По-младата с тринайсет години Елисавета омагьосва 32-годишния стар ерген (според тогавашните представи). В сърцето му бушуват чувства, но той се бои да ги признае пред заобиколената от ухажори Лиза. За неговите разкази вече се говори с уважение, а Йовков споделя най-съкровените си творчески идеи със студентката. Разказва й сюжетите им, но мълчи за любовта си. Те си разменят писма, мили бележки, четат един другиму произведенията си и се критикуват деликатно. И така две години, ако се вярва на Йовков, и цели пет според признанията на Багряна. През Първата световна война той й урежда учителски места във Враца и в Кюстендил, та Елисавета да подпомага семейството си. Докато е на фронта като кореспондент на вестник „Военни новини“, Йордан излива душата си в пространни и поетични писма: „Сега по нас цъфтят нарове. И всички тези безброй, яркоалени цветове аз обричам на Вас.“

Писателят с нежна душа никога не признава чувствата си, макар със сигурност Багряна с женската си природа да е усещала стихията им. Не е трудно да се обясни нерешителността му. Лиза жадува да пробие в литературата, Йовков се води начинаещ писател. Тя навлиза в живота, той е „късно признат талант“. Елисавета е красива и слънчева, Йордан - с остри черти и мрачен. Бившият даскал получава нищожна заплата като библиотекар и редактор в Министерството на външните работи, с която едва свързва двата края, младата поетеса е свикнала да бъде глезена от обожателите си с подаръци, цветя и покани за светски събития. Дори когато Багряна представя Йовков на родителите си, той спазва дистанция и не отваря дума за любовта си към нея.

Журналистът Венелин Митев през 1988 г. записва спомените на поетесата. Тя му признава, че е имала роман с автора на „Албена“, който продължил от 1913 до 1918 г. „И досега си спомням една вечер, когато след дълга разходка из Градската градина той ме изпраща до дома ми. Аз стоя на стълбите в бяла рокля и бяла широкопола шапка, а той ме моли: „Постойте така, да Ви погледам!“. Толкова са близки душите им, че понякога се виждат по няколко пъти на ден. А когато обстоятелствата ги разделили за десет дни, на единадесетия Елисавета получила писмо от 24 плътно изписани страници на изпадналия в абстиненция за нея Йовков. „Тези десет дена прекарах в мълчание. Истинско мълчание - не продумах нито дума никому.“ Самата Багряна го описва като мълчаливец: „Никога не е изявил външно чувствата си. Вместо това ми говореше за свои замисли, които, струва ми се, никому другиму не доверяваше. Помня неговата особена, блага усмивка, тихия, топъл глас и мекия, малко пеещ, приличащ на нашия сливенски говор.“

Йовков пък се диви от личността й - „Каква чудновата бърканица от жена, дете и дявол“. Точно тази „чудновата бърканица“ е безкрайно далеч от представата му за съпруга - къщовница, домакиня, добра майка, която избягва публичността. Разривът идва, когато сестрата на Багряна и годеникът й решават да се венчаят и канят Елисавета и Йордан за кумове. Йовков реагира бурно, по несвойствен за него начин. Той пребледнява, задъхва се, отказва. Доста по-късно се досещат, че драмата му е дошла от църковната догма, която забранява на кум и кума да се женят помежду си. Но тогава той не казва нито дума, само ходи мрачен и мълчалив.

Няколко месеца по-късно, на 38 години, Йордан среща бъдещата си съпруга, студентката Деспина, но с Багряна ги свързва нещо повече от приятелство - уважение и преклонение пред таланта на другия. Когато Йовков си отива на 57 г., поетесата пише в негова памет стихотворението „Жетварят“:

В потайна мисъл и мълчание обгърнат,

загледан някъде възбог и вдън сърцата,

замина той оттук и няма да се върне:

във свойта гръд го взе любимата - земята

Години по-късно, отново пред Венелин Митев, Багряна закачливо признава: „Няма да повярвате, но и Йовков отнех от Дора Габе. Защото преди мен той е бил влюбен в нея. Шегувам се, разбира се. Нас с Дора цял живот ни обявяват за вечни съпернички и смътни врагини, а ние сме големи приятелки.“

Всеизвестен факт е, че прототип на гордата амазонка от „Чифликът край границата“ е Дора Габе. През 1906 г. Йовков е учител в село Долен извор и за него облечената по последна парижка мода красавица, пришпорваща черния жребец и бащиния си кабриолет, след която се вее зелен копринен шал, е незабравима гледка. Осемнайсетгодишната Дора Габе, сестра на неговия приятел Сеня от чифлика в съседното село Харманлък, отива да прибере пощата си от границата. Тя току-що се е върнала от Гренобъл с диплома по френски език. Йовков хлътва безнадеждно, но Сеня знае колко е влюбчив - нали е плакал на рамото му за всеки осъществен (или не) роман с местна учителка, и държи сестра си надалеч. Той никога не оставя даскала насаме с красавицата независимо дали се разхождат по шосето за Варна, или разговарят за литература. След много маневри Йовков все пак успява да измоли от бащата на Дора разрешение да я разходи с кабриолета из полето. Там се гонят като деца, берат цветя, но болезнено стеснителният Йордан така и не отваря дума за чувствата си, притеснен да не бъде отхвърлен.

Пътищата им се разделят, но продължават да следят дискретно литературните си успехи, а Габе най-старателно чете разказите му за родната си Добружда. Йовков нарушава мълчанието само веднъж - когато моли Дора за ходатайство. Той е дребен чиновник в посолството в Букурущ и е научил, че му гласят уволнение, за да поставят на мястото му напорист службогонец. Влиятелната поетеса се застъпва за него и обвиненията в некадърност отпадат.

Когато през 1934 г. като вестникарски подлистник излизат първите части на романа „Чифликът край границата“, Дора и близките й веднага разбират, че тя е прототип на главната героиня Нона. „Как можахте тъй да ме нагласите? Защо ме правите героиня на романа си?“, пита обидена Габе, но Йовков я утешава, че е описал само външния й образ и неукротимия й дух. През годините двамата се виждат рядко. След кончината на Йордан поетесата пише: „Нищо не ме е сближавало видимо с него, но въпреки това трябва да съм чувствала много силно присъствието му в моя живот, щом като чувствам тъй силно липсата му.“

Третата, и може би най-важната жена в живота на автора на „Вечери в Антимовския хан“, е съпругата му Деспина. Когато се венчават през 1918 г. тя е студентка, а той - известен автор. Учителствал е 11 години в добруджанските села, минал е през месомелачката на две войни и търси тих пристан. Писателят я среща през кратката си отпуска от фронта през 1917 г. Въпреки шестнайсетте години разлика двамата са сродни души. Свързва ги любовта към Добруджа и към литературата. Той е покорен от изящното момиче със замечтани очи, с кротък, сговорчив и грижовен характер. Тя не е ярка и смущаваща, но приема благосклонно непохватното му ухажване с разходки в Градската градина. „Не мога да кажа, че бях влюбена в него. Но голямото чувство на уважение и почит към писателя и човека Йовков ме изпълваше с гордост и радост, че мога да стана негова жена.“

Деспина се оказва възможно най-подходящата половинка за писателя. Тя е самоотвержена, ненатрапчива и интелигентна. Учи две години история в Женева, но войната я принуждава да продължи образованието си в Софийския университет. Деспина има недъг - дланта и пръстите на едната й ръка са недоразвити. Затова баща й решава да получи подходящо образование. Макар Йовков да изживява пълноценно семейно щастие, той не вгражда чертите на съпругата си в нито една от своите героини. Деспина зарязва всичко, живее единствено за и чрез него. Йордан я ревнува дори от миналото й - ритуално изгаря любовните писма на Христо Ясенов до нея, макар с него да са близки приятели още от войната. Писателят потъва в сигурния покой на семейството си. Страдат от безпаричие, Йовков често боледува, но Деспина винаги намира начин да свърже двата края и никога не го безпокои с битовизми, за да има творчески комфорт. А съжителството с него е истинска съпружеска Голгота. Йовков е затворен, саможив, ненавижда светския живот. Децата трябва да пазят тишина, а съпругата да го оставя сам. Той е перфекционист в облеклото, държи да е идеално изпран и изгладен. През целия си живот пази диети и да му се готви всеки ден е изпитание за въображението.

„От момента, в който свързах живота си с Йовков, струва ми се, че започнах да живея за него и чрез него. Свой личен живот аз нямах, а и не чувствах необходимостта да имам“, пише в спомените си Деспина.

Тя многократно пренаписва мемоарите за съвместния им живот, но накрая изгаря всичко и оставя само оскъдни сведения, сякаш, за да го запази само за себе си. Дори след смъртта на съпруга, неговата личност осмисля живота й. Тя поддържа спомена за него жив, дори когато отказват да публикуват книгите му. След 9 септември 1944 г. акад. Георги Караславов го обявява за „дребнобуржоазен драскач“ и Йовков изпада в забвение... Тропането по вратите на издателствата от страна на Деспина дава резултгат. Светослав Минков, през 1955 г. главен редактор на издателство „Български писател“, поема голям риск и издава произведенията му.

През 60-те години на ХХ век Деспина Йовкова превръща дома си в неформален литературен салон, където писатели и художници пият чай с домашни кифлички и обсъждат произведения на български и чуждестранни автори. Вдовицата на писателя е блъсната от кола на „Цариградско шосе“ и умира през 1967 г

Писателят и музите му

 

Макар да изглеждал самотник без интимен живот, на младини Йовков бил много влюбчив и ревнив. При това го теглело все към жени като героините от неговите пиеси „Албена“ и „Боряна“ - весели, жизнени, палави флиртаджийки. И най-вече - красиви. „Еротичните чувства бяха силно развити у Йовков. Той изпитваше болезнено един истински полов глад, но не проявяваше тоя си нагон бурно, а го потискаше дълбоко в себе си пред хората. Почти всяка по-хубава учителка или интелигентна мома не минаваше незабелязана от него….“, разказва в спомените си учителката от с. Пчеларово Фроска Иванова.

Колега на Йовков от даскалските години в добричкото село Саръджа Калчо Станчев си спомня, че писателят бил влюбен в две учителки едновременно. Едната от тях, Екатерина Русева, била мургава със сини очи и понеже била нова, той я взел под крилото си. Когато разбрал, че си пише с банков чиновник от София, започнал да го бомбардира с писма и дори го заплашил с дуел. Ужасена от скандала, Русева се мести в друго село. Йовков хуква да я гони, заплашва я, че ще се самоубие, ако не се омъжи за него. Изследователите му изброяват още имена на млади и красиви селски даскалици, с които има сърдечни преживявания - Ана Салова, Елена Атанасова, Йорданка Симеонова, Мара Рафаилова. Той ги ухажва непохватно и ги ревнува от всички мъже. По-късно в романа си „Приключенията на Гороломов“ Йовков с ирония описва някои от своите любовни патила.