Поредица на в. "Преса" Великите български любови на ХХ век

Фердинанд не дал дъщеря си Евдокия на Багрянов

Не може внучката на френски крал да се ожени за български селянин, отсякъл монархът

Магдалена ГИГОВА

Коя е тя

Евдокия Августа Филипина Клементина Мария, княгиня Българска, херцогиня Саксонска и принцеса Сакс-Кобург и Гота, е родена на 17 януари 1898 г. в София. Тя не помни майка си, защото княгиня Мария-Луиза умира малко след раждането на четвъртото си дете - Надежда, когато Евдокия е само на две годинки. Отгледана от дойки и бавачки, тя се привързва много към по-големите си братя Борис и Кирил. От ранна възраст показва влечение към изящните изкуства. Даровита художничка, тя оставя богата колекция от акварели, собственост на Националната художествена галерия и различни музеи.
Занимава се с благотворителност, събира български носии и везма, които по-късно подарява на Етнографския музей. Работи върху идейни проекти за новите бойни знамена на българската войска. Тя вплита в тях богатата родова и национална символика. Флаговете са връчени на войсковите части от цар Борис ІІІ на 6 май 1937 г.

Кой е той

 

Иван Багрянов е роден на 29 октомври 1891 година в Разград. Той завършва с отличие Военното училище в София и участва в Балканската и Междусъюзническата война в състава на Първи артилерийски полк. През Първата световна война командва батарея в Единадесети артилерийски полк. През 1919 г. се уволнява с чин майор. През следващите години влиза в най-близкото обкръжение на Борис III като негов преподавател по артилерийско дело. Макар пътищата им да се разделят, остава близък с царя до края на живота му.
В началото на 1920-те год. Багрянов учи право в Софийския университет „Свети Климент Охридски“ и агрономство в Лайпциг. Той е привлечен от идеите на БЗНС и основава едно от първите научно организирани земеделски стопанства в България - Махзар паша край Разград. От 1938 до 1944 е председател на Общия съюз на земеделските стопански задруги.

Иван Багрянов е министър на земеделието и държавните имоти в третото и четвъртото правителство на Георги Кьосеиванов и в първото правителство на Богдан Филов (1938-1941). През лятото на 1944 г. приема да се върне отново в политиката, оглавява правителство и започва преговори за сключване на примирие с Великобритания и САЩ. На 2 септември 1944 г. Иван Багрянов се оттегля, за да бъде съставено ново правителство като последен опит за предотвратяване на настъплението на Съветския съюз срещу България.

През 1915 година новият адютант на цар Фердинанд влиза в двореца. Иван Багрянов е първенец на 32-ри випуск от Военното училище и е направил впечатление на монарха с бързия си ум, интелигентност и представителен външен вид. С което компенсирал в очите му скромния си селски произход. Адютантът е на 23, само няколко години по-голям от царските деца - князете Борис и Кирил и княгините Евдокия и Надежда. Те бързо се привързват към него, още повече че Фердинанд е поверил на Багрянов обучението по артилерийска подготовка на престолонаследника. Височайшите потомци са израснали без майка, с хладен и ироничен баща, който сам признава: „Така и не успях да заобичам момичетата.“ Затова не е чудно, че впечатлителната и изкушена от политиката 17-годишна Евдокия се влюбва до уши в напетия офицер. Той също хлътва по не особено красивата, но изключително начетената и надарена с художествен талант княгиня. Багрянов харесва у нея прозорливия й остър интелект и нетипичната за двореца прямота. Княгинята го подтиква да започне да се интересува от политика, която ще го вълнува през следващите 30 години до края на живота му. Искрените им чувства избуяват под благосклонния поглед на Борис, който също харесва Багрянов и няма против романса на татковия адютант и сестра му. Влюбените се крият от цар Фердинанд, защото знаят за убеждението му, че княгинята непременно трябва да се венчае за синьокръвен католик. (За разлика от престолонаследника останалите деца на монарха са приели вярата на майка си и баща си.)

Скоро обаче чувствата на младите са подложени на изпитание. През 1916 г. Иван Багрянов заминава за фронта. През Първата световна война той командва батальон на Южния фронт, бива ранен и се завръща като герой с осем български и германски ордена. През цялото време двамата с Евдокия си разменят страстни писма. Любимата обаче не го чака в София. Тя е заминала с баща си, който абдикира след Втората национална катастрофа заради въвличането на България в Първата световна война на страната на Германия. Борис Трети вече е цар. Брат му Кирил се наслаждава на статута си на княз из Европа, а Евдокия, която е навършила 20 години, и по-малката й сестра Надежда са с баща си в изгнание в Кобург. Писмата с любовни клетви отново политат. Този път между Германия и България.

На престола в София е близкият приятел на Иван Багрянов. Щом го вижда, Борис веднага му предлага да служи в двореца като негов адютант. През следващите години той е един от най-близките хора на младия монарх. Той разчита на здравия селски разум и праволинейната прямота на своя приятел, който е много повече от адютант - съветник, душеприказчик и опора в трудните времена. А те наистина са такива! Ситуацията в двореца е несигурна, младият владетел е в лична и политическа изолация. Омразата към баща му хвърля дълга сянка върху репутацията му. Премиерът Стамболийски заплашва да превърне България от монархия в република и идеята среща застрашително одобрение. В тази страховита ситуация 25-годишният Борис е далеч от най-близките си хора и се чувства самотен и тъжен без тях. Единственият му приятел е Багрянов. Той обаче е увлечен от земеделските идеи и това по неуловим начин укротява мераците на Стамболийски. Борис започва да печели симпатиите на народа, да придобива влияние и дори се радва на уважението на народния трибун. Не без влиянието на Багрянов през 1921 г. Стамболийски лично разрешава Кирил, Евдокия и Надежда да се завърнат в България.

Спотаяваната любов между адютанта и царската сестра се разгаря до буен пожар. Сякаш времето, в което са били откъснати един от друг, е затвърдило и дори засилило чувствата им. Борис е крайно въодушевен. Той подкрепя желанието им да се оженят. Багрянов обаче е задължен да поиска ръката на любимата си от нейния баща. Щом разбира за намеренията на влюбените, Фердинанд е вбесен. Старият европейски аристократ не може да преодолее предразсъдъците си. Дори не иска да си представи как ще омъжи дъщеря си за син на земеделец от Разград. Пред Евдокия Кобургът заявява, че няма да я даде на „един български цървулан“ и няма начин внучка на френския крал Луи Филип да се венчае за селянин. Най-главният му аргумент е какво ще кажат династиите от другите европейски дворове. В края на гневната си тирада Фердинанд отсича: „Ако за теб няма жених с кралско потекло, по-добре да останеш стара мома.“ Думите му се оказват пророчески.

Княгинята се раздвоява между дълга към синята кръв и голямата си любов. В крайна сметка, обляна в сълзи, решава да не престъпва волята на баща си, вместо да послуша сърцето си.

Над влюбените облаците се сгъстяват. Раздялата им съвпада с Деветоюнския преврат. В нощта срещу метежа Багрянов, Борис и Евдокия са заедно в двореца в Кричим. След като Стамолийски е убит, адютантът е помолен да напусне поста си в двореца - там всички знаят, че симпатизира на БЗНС, а и историята с княгинята оказва влияние върху трудното решение на Борис. Фердинанд издава от Кобург ултимативна заповед неблагодарникът да бъде прокуден.

Иван Багрянов заминава да учи агрономство в Лайпциг, после отива във Виена, но не издържа дълго и се прибира в семейния си чифлик, където започва да прилага наученото за съвременното земеделие. За да преодолее любовната мъка, се жени, но бракът му е нещастен, бездетен и кратък. Евдокия пък търси утеха в рисуването на акварели и създаването на проекти за българските бойни знамена. Отношенията на Багрянов с двореца са прекъснати за близо 10 години, макар с Борис да разменят куртоазни писма.

Междувременно Иван се жени за втори път. Зестрата от съпругата му е втори чифлик, този път в Шуменско. Евдокия не може да преглътне семейното щастие на бившия си любим. Раздразнението й ескалира, когато му се ражда син. При всяко споменаване на името му тя нервно потръпва, а княз Кирил говори иронично за „селякът от Разград“. С течение на годините озлоблението на княгинята се уталожва и тя установява приятелски отношения с бившия си любим. А и вече има ново увлечение - Първан Драганов, бъдещ външен министър. През 30-те години Иван Багрянов се завръща в политиката, привикан от премиера Георги Кьосеиванов за министър на земеделието и държавните имоти. Разбира се, препоръката за назначението му идва от цар Борис, който не е забравил стария си приятел. След венчавката на цар Борис със италианската принцеса Йоанна Савойска Евдокия още се опитва да дърпа конците в двореца, но раждането на престолонаследника Симеон я изважда от играта на политика. През 1939-а си построява дом в местността „Изгрев“, известна като квартала на дъновистите, чиито идеи княгинята одобрява. Багрянов също е увлечен от тяхната философия. Двамата бивши любовници не одобряват фашистките идеи и прекомерното сближаване на България с Германия, което ги превръща в съюзници. Багрянов е министър на земеделието в правителството на Богдан Филов от 1938 до 1941 г., когато демонстративно напуска заради твърдото си убеждение, че България не бива да влиза във Втората световна война. Поне не на страната на Третия райх. Той е извън политиката до лятото на 1944 г., когато по внушение на бившата си изгора му е предложено да оглави кабинет, който да започне преговори с Англия и САЩ за сключване на примирие. В строго секретна справка на германската служба за сигурност от 4 август 1944-а пише: „Новото правителство на Иван Багрянов бе избрано от княгиня Евдокия. Тя свири първа цигулка, но зад кулисите. На всички, които я познават, е известно, че тя страстно мрази германците. Навремето поддържаше интимни връзки със сегашния министър-председател. Тя може да бъде смятана и за „злия дух“ на покойния си брат цар Борис. Евдокия и Багрянов принадлежат към известната тук секта на Петър Дънов. Най-настоятелно препоръчваме внимателното проучване на тази секта, което ще позволи на всички непосветени да разберат много от събитията, които тук се развиват от години насам. Този избор на правителство превръща Багрянов в по-опасен от всеки друг министър-председател, дори някой с леви убеждения, защото, от една страна, той е непочтен в политическо отношение, а, от друга, спекулирайки с привързаността на селските стопани и с желанието им да не участват във войната, той неизбежно ще наложи промяна на курса на българската външна политика. Впрочем желанието да не се воюва се популяризираше сред народа и от покойния цар (в тази насока да се има предвид княгиня Евдокия)“, завършва секретната немска справка.

Първите думи, които бившият премиер Иван Багрянов произнася на 20 декември 1944 г. пред Народния съд, са: „Най-голямата ми грешка е, че не се ожених за Евдокия. Щях да стана управител на имението в Кобург, а не министър-председател в такова време, и то под ръководството на некадърни регенти като Филов и Михов.“ 40 дни по-късно, на 1 февруари 1945 г., той е осъден на смърт заедно с тримата регенти, 8 царски съветници, 22 министри, 67 депутати и 47 генерали и висши офицери. Те са откарани с камиони до дупка от паднала американска бомба край Софийските централни гробища. Разстрелват ги един по един, а световноизвестният медик и бивш министър на здравеопазването проф. Александър Станишев е принуден на констатира смъртта на всеки един от разстреляните. Екзекутират го последен. Труповете са зарити със сгурия. Мястото на гроба обаче се разчува и в продължение на месеци близките оставят цветя и палят свещи, докато не превръщат мястото в бунище. Гробът на Иван Багрянов днес е неизвестен.

Не по-малко жестока е съдбата на бившата му любима Евдокия. Тя е арестувана, измъчвана и държана в изолация, разпитвана е в качеството си на съветник на цар Борис. Тя научава за разстрела на брат си Кирил от високоговорител на улицата до килията й в Дирекция на полицията (милицията) на Лъвов мост. Княгинята напуска България заедно с царица Йоанна, племенниците си Симеон и Мария Луиза. Тя отива да живее в Кобург при престарелия си баща. След смъртта му отсяда при семейството на сестра си Надежда, херцогиня на Вюртемберг. После се оттегля в монашеско старопиталище, където до края на живота си през 1985 г. отглежда български здравец пред прозореца на стаята си. Погребана е във Фридрихсхафен на Боденското езеро.