Дъщерята на Петър Стоянов - Фани, в първото си интервю:

Дъщерята на Петър Стоянов - Фани, в първото си интервю:

Питат ме баща ти на „Булгари“ ли е президент

Магдалена ГИГОВА

 

- Фани, това лято си за по-дълго в България и си ходила на протестите. Как ги възприемаш?

-      Първия път отидох с брат ми. Честно да си кажа, когато се върнах в България и слушах приятели на моята възраст, които ходеха на протест, все още не бях съвсем наясно със ситуацията. Затова исках първо да се информирам и ако отида на протест, то да е с цел и кауза. С брат ми отидохме да говорим с хората в палатките. Някой ни разпозна и толкова се ентусиазираха, такива хубави неща казаха за баща ми. Видях какви интелигентни хора има на протеста. Да стоиш два месеца там на палатка, това наистина е отстояване на възгледите. Хареса ми и че са много толерантни един съм друг, макар да са привърженици на различни партии. Възпитани, положителни, усмихнати, без злоба. Затова съм сигурна в по-доброто бъдеще на България.

-      Значи се интересуваш от политика?
- Да, и не само от българска. Имам приятели египтяни. Много разговаряме за процесите в тяхната страна. Разбира се, нещата у нас са съвсем различни. Дано хората от протеста да успеят да създадат добра политическа алтернатива.

-      От думите ти следва, че в България не само почиваш и се срещаш с приятели, ами надничаш и в политическия живот?

-      От такова семейство съм, че няма начин да не ми се отрази. Брат ми също е запален.

-      Вие как се разбирате двамата? Разликата ви е 11 години.

-      Той е повече като бащинска фигура, грижи се за мен, дава ми съвети. И аз ги слушам, защото за мен е авторитет.

-      Ти не си идваш много често, как виждаш промяната в България?

- Всеки път, когато си дойда в София, виждам нови построени неща, хората стават все по отворени към света. От началото на демокрацията са минали само 23 години. В исторически план това не е чак толкова дълго време. За този период не можем да станем като Англия, която е стара демокрация. Но ми е тъжно, като видя в някое заведение красиви, добре облечени хора, а отсреща бездомник живее на улицата и бърка в кофите за боклук. В България можеш да имаш добър живот, но той няма да ти доставя удоволствие, когато има и толкова бедни хора. Младежите на моята възраст нямат памет за липсата на свобода и на избор от времето на комунизма и залитат по показността. В Европа няма толкова луксозни коли, колкото у нас. В Женева имах съученички от стари френски благороднически родове. Те знаеха стойността на парите и никога не се изхвърляха като някои нашенци например. Няма значение къде учиш, ако семейството ти не те учи на ценности.

 - Какво стана с мечтата ти за сцената? Когато беше малка, играеше в театър „Възраждане“, но никой не знаеше, че детето Фани Стоянова е дъщеря на действащия президент.

-      Да, играх цял сезон в „Мери Попинз“ и тогава разбрах, че актьорската професия не е за мен, нямам необходимия талант за това. А и станах на 12, пораснах и вече не беше удобно да съм Джейн. Момченцето, с което участвахме - Здравко, също порасна и така напуснахме спектакъла. Странно е, че преди 2 дни го видях и ни беше много интересно.

-      Как стигна до пиесата?

-      По онова време много исках да стана актриса и майка ми ме окуражи да се явя на прослушване. Харесаха ме и започнах да играя. Беше ми много интересно с Роберт Янакиев, Виолета Донева. Всички много ми помогнаха да вляза в ролята и въпреки това разбрах, че това изобщо не е за мен. Добре че го осъзнах рано. Е, искала съм да бъда и манекенка, и лекарка...

-      Сега към какво си се насочила?

-      Правя магистратура по право, антропология и социология, което доста се различава от бакалавърската ми степен по международни отношения. Избрах тази специалност, защото се интересувам от различните правни системи - на отделни държави, дори племенни обичаи. И се надявам след това, дай Боже, да се върна в България и да работя с деца или с възрастни хора, да се занимавам с някаква социална дейност.

-      Как избра тази специалност?

-      Курсът е сравнително нов - от две-три години, и когато го видях в програмата на Лондон скуул ъф икономик, много ми хареса. Другият курс, за който кандидатствах в Оксфорд и ме приеха, беше „Политика и международни отношения“. 

-      Ти затова ли хвърли майка си в печал и се отказа от Оксфорд?

-      Да си завършил Оксфорд, звучи по-престижно, но също така е важно и какво си научил практически. Има го и фактора, че брат ми Стефан също е учил в Лондон скуул ъф икономик. Имам много приятели в Лондон, защото там получих бакалавърската си степен, а и за мен е важно да живея в голям град, да се запознавам с хора от различни етноси и култури.

-      Казват, че Лондон скуул ъф икономик е нещо като люпилня за световни политици?

-      Оксфорд е по-затворено общество, докато там се създават по-широки контакти. Но главният фактор беше специалността. Интересно ми беше, докато учех международни отношения, но правото, съчетано с антропология и социология, е една стъпка по-нагоре. Очевидно няма да го практикувам като адвокат като майка ми и баща ми, но правото отваря повече врати.

-      Право и икономика е печелившата комбинация за държавен глава. Чувстваш ли се като човек, който може да ръководи нещо друго освен живота си?

-      На 23 години съм вече, не съм малка. По-отговорна съм. Цялата минала година работих  - стажувах в Международната организация по авиацията и транспорта. Нямаше нищо общо нито с международните отношения, нито с правото, но ми беше много интересно. Това е нещо, което ще ми е много от полза при връщането ми в България. Да знаеш как да подходиш към различни хора от различни социални прослойки и държави.

-      Ти вече знаеш и как се общува с висшето общество, защото беше на стаж и в „Булгари“. Наистина ли собствениците яростно отричат българския си корен?

-      Ние имахме дискусия със собственика, който накрая почти призна, че корените му са български. Винаги са казвали, че идват от Гърция през Венеция. С половин уста отрони, че нямат сведения и името им може да идва и от България. Случвало се е обаче, когато кажа че съм от България, да възкликнат „О, „Булгари“, бъркайки с марката.

-      Сигурно имаш и други комични ситуации.

-      Аз никога не обяснявам кой е баща ми, макар много да се гордея с него и да го обичам. С една моя приятелка, която е българка, но се запознахме в Лондон, разглеждахме снимки от рождения ми ден и от тях тя разбра, че баща ми е президентът Петър Стоянов. Разчу се. Едно момиче дойде и ме попита „Баща ти на коя компания е президент? На „Булгари“ ли?“ Питали са ме „Баща ти крал на Молдова ли е?“ или дали не е премиер-министър на Румъния... никой не може точно да налучка, чул-не дочул, идва да провери. И аз обяснявам, че Млодова е република, а Букурещ не е столицата на България. Така че образовам част от приятелите си. Защото повечето хора знаят България покрай ромите, които според британските медии ще залеят Острова от догодина. И всички са в ужас как през 2014-а ще дойдат и ще превземат пазара на труда.

-      Вече казах, че много се гордея с баща си. Хората непрекъснато го спират по улицата и му казват хубави неща. Но още от началното училище избягвам да казвам кой е той. Децата в тази възраст са жестоки. В началото ходех на училище с кола и охрана и много ми се подиграваха. В началото на мандата аз бях на шест, когато свърши - на 12. Може да ви се види смешно, но не се бях качвала на автобус. В Женева толкова ми хареса, че цял ден се возих, правя го и досега, защото все още нямам кола.

-      Повечето хора в Лондон се шашкат, защото сигурно си мислят, че когато баща ти е бил президент, трябва да се държиш по някакъв особен начин. Може би в Англия имат някаква представа, че хората от властта са далеч от „обикновеното общество“, но България е малка държава и няма такава разлика.

-      Очевидно си свикнала да се движиш в шарена културна среда?

-      Да, имам много приятелки от Италианския лицей в София, с които поддържаме връзка. Приятелите ми са американци, французи, ливанци, иранци... не само от Лондон, а и от международното училище в Женева. Много съм щастлива, че имам шанс да познавам толкова различни хора от различни култури.

-       Явно имаш идея как ще работиш за бъдещето си, но как си почиваш? Какви хобита имаш?

-      Неотдавна открих, че обичам да ходя на мач! Бях на „Ботев“-„Щутгарт“ в Бургас и толкова ми хареса! Атмосферата беше невероятна. Агитката на „Ботев“ е супер организирана. Покрай баща ми ние с брат ми сме потомствени ботевисти. настроението беше супер. Освен това играхме много хубаво и реших, че това ми е новото хоби - да ходя на мачове. Но само на „Ботев“, на никой друг. „Ботев“ докрай!

-      По едно време играеше волейбол.

-      Вече не, за жалост. Спорта повече го наблюдавам, отколкото го упражнявам. Но плувам доста и открих, че това е моят спорт. Много добре ми действа психически - изключвам от всичко. Докато плуваш, си сам със себе си и можеш да си мислиш за всичко, докато салсата и зумбата са винаги в група и не успявам да се запаля.  Напоследък баща ми се опитва да ме запали по планинското ходене, не знам дали ще му се удаде.

-      Вече каза, че искаш да работиш с деца в България, но ако не успееш да се присадиш, имаш ли план Б?

-      Бих отишла да работя с деца в Афганистан, в Беларус, в Африка. Искам да правя нещо, което има стойност, да чувствам, че всеки мой ден е изпълнен със смисъл, да изпитвам удовлетворение, като помагам на някой друг. Аз се интересувам от йога, от Петър Дънов.. .Една година работих в офис. Организацията беше добра, но не е моят начин на живот. Искам да пътувам, да чувствам конкретната полза от труда си. По едно време мечтаех да стана военен кореспондент като Кристиан Аманпур от Си Ен Ен да предавам от Афганистан, от Ирак. Помня, когато дойде през 1997 г. да интервюира баща ми за събитията около парламента.

-      Сподели и други спомени от това време.

-      Когато бях на 6 г. и баща ми бе току-що избран за президент, някой звънна по телефона у дома. Вдигнах аз и един човек попита за татко на английски. Аз му казах, че след малко ще го извикам. Поговорихме си. После разбрах, че съм си говорила с действащия президент на Турция Сюлейман Демирел. 

-      Много ценен спомен ми е и познанството с Челси Клинтън, когато беше в София заедно с баща си. Дълго си говорихме и аз й се оплаках за трудностите, които срещах в училище, защото баща ми е президент. Тя ми каза „Това е най-ценното качество в живота - да си силен, да знаеш кой си и да не им обръщаш внимание. И тази сила ще ти послужи за абсолютно всичко занапред. Винаги ще има някой, който да ти каже нещо лошо, но когато си си създал твърд характер, ще ти помага в живота.“ Аз тогава бях на 8 години, а тя - на 18. Бил Клинтън пък ми каза, че имам много хубаво яке. Беше най-обикновено но след този комплимент аз не го свалих цяла седмица. Сега осъзнавам какъв късмет е да общуваш с такива хора.

Поетичната красавица и гениалният звяр

Поетичната красавица и гениалният звяр

Яна Язова отказва на милионер, заради 33 години по-възрастният проф. Александър Балабанов

Магдалена ГИГОВА

Тя е красива като видение - водопад от бухнали коси, извити лястовичи вежди, нацупени черешови устни, създадени за целувки. Талантът блика дори от първите й неумели стихове, които му занася в пет, плътно изписани ученически тетрадки. Той е нисък, тантурест и небрежно облечен, разсеяността му е повод за десетки вицове, ексцентричното поведение и остър език са му спечелили безброй почитатели и врагове. Но пък е гениален!

През 1930 г. никому неизвестната абитуриентка от Първа девическа гимназия в София Люба Ганчева занася стиховете си на международно известния учен и интелектуалец Александър Балабанов. Той редактира вещо и с много любов първата й книга „Язове“, измисля псевдонима Яна Язова. Стихосбирката става сензация, ученичките я рецитират наизуст. Критиците я величаят като „гениалното дете на българската литература“, а клюкарите са във възторг от връзката й с професора. Любовта им е страстна, безпощадна и обречена от самото начало. Тя скандализира не само литературния и академичния свят. Наричат Язова „правописната грешка на Балабанов“. (Професорът е известен с предаността си към правилната граматика и неведнъж е бил залавян от полицията да поправя изписани върху стените лозунги - б.а.). Карикатуристите злостно се упражняват върху силуетите им - изящната като тръстика девойка и валчестият световноизвестен учен. Любовта им ескалира до обществен скандал. Едни му се чудят на акъла, други му се подиграват, трети му съчувстват, четвърти завиждат. Понякога в няколко вестника едновременно излизат ехидни рисунки: елегантна девойка с кожа от лисица на изящната си шия се извисява над тантурестия, неугледен професор с чанта под мишница, от която надничат луканки или бутилка вино. Балабанов е известен с влечението си към пийването и мезето.

Съпругата му, австрийката Лия, го шантажира с двете им дъщери и излага с гръмовни публични скандали учения със световен авторитет. Родителите на Яна - скромни учители от добро потекло са съкрушени. 33-годишната разлика във възрастта е любима дъвка на столичните сплетници, която те с наслада преживят. Дори царският двор е ужасен, а по вечерните партита се шушука за морал и грехопадение. Въпреки огромната си любов Язова и Балабанов се нараняват взаимно, казват си непростими неща, разделят се и се събират, терзаят душите си и изгарят в любовен плам. Срещат се по тайни квартири, открадват си няколко дни в провинцията или в чужбина, разменят си тонове любовни писма. Проф. Александър Балабанов осуетява брака й с милионера Джон Табаков и разпердушинва в зародиш чувствата й към художника Марио Жеков, но никога не събира смелост да се разведе. Странната им любов оцелява 15 години... Ученият и поетесата използват антични имена. Тя е Мо, а той е Ра. Двамата заедно са Мойра - старогръцки код за голяма любов и неразделност. През 1932 г. издава стихосбирката „Пролетта на Мо“, в която прозират чувствата им, а по-късно и прозата „Мойра“, от която бликат горчивина и горест, не само любов.

Макар злобарите да твърдят, че Яна Язова дължи шеметната си кариера на любовника си, през 1932 г. американският вестник „Крисчън сайънс монитор“ пише, че тя е едно трите имена в българската литература, които си струва да се запомнят. Бранислав Нушич си кореспондира с нея. Кирил Христов е покорен от таланта й. През 1936 г. с две стихосбирки и един роман, Язова е спомената в обзорна статия за българската литература в Голямата енциклопедия „Ларус“. Андрей Николов й прави бронзов бюст. Десанка Максимович я превежда. Д. Б. Митов пише за нея, че има „страшно въображение“, а Петър Динеков - „непознато шесто чувство“. И все пак Яна Язова сякаш е прокълната. Мнозина виждат прокобата в забранената й любов с възрастния професор.

Всъщност връзката им е колкото трамплин, толкова и камък на шията. Александър Балабанов е гениален литературовед, преводач и критик, но изключително чепат и буен характер. Студентите му го боготворят, той другарува с цар Борис Трети и с Елин Пелин, обаче непрекъснато се замесва в политически и литературни препирни и интриги, за които го обсипват с хули. Всичко това рефлектира върху неговата любима. На пръв поглед безспорният литературен авторитет е дал тласък на кариерата й, но Яна Язова се труди упорито и всеотдайно. Пише стихове, романи, детски книжки и пиеси, превежда и пътува много: Чехия, Германия и Югославия, Египет, Палестина, Сирия, Турция, Гърция... В публичното пространство успехите й се приписват на влиянието на Балабанов и малцина отдават дължимото на бликащия й талант и несломима работоспособност.
През 1937 г. Язова заминава за Париж да учи френски в Сорбоната. Любовта й с Балабанов е подложена на изпитание. Той за пореден път е отказал да се разведе и отношенията им са изтънели до скъсване. Във Франция Яна среща милионера индустриалец Джон Табаков (в различни източници се среща като Игнат или Ганчо - б.а.). Той се влюбва безпаметно и веднага й предлага брак. Поетесата е изкушена. Тя мечтае за бляскав и охолен живот, за пътешествия до Индия, Япония и Америка, иска да се задоми и да има деца. „Аз смятам, че моите грижи към Вас ще бъдат много разнообразни, аз ще ви взема учители по езиците, ще ви заведа по земята навсякъде, за да станете най-големия поет на света. И ще имат смисъл тогава парите ми и работата ми“, пише на Яна влюбеният милионер, който притежава две фабрики в САЩ. Той е толкова запленен, че й написва чек за 3 млн. долара (цялото му състояние, което по днешни стандарти е около 2 млрд.), за да разполага Язова с него, ако той умре.

Балабанов научава и вкарва в действие един от любимите си афоризми „В работите на сърцето не слушай ума. В работите на ума не слушай сърцето.“ Вдига се до Париж и проваля заплануваната сватба. Успява да убеди любимата си, че ситото битие ще погребе литературния й талант. Уж простодушният учен се оказва любовен Макиавели. Първоначално твърди, че се радва на щастието на любимата си, дори се предлага за кум, после се отказва и посява съмнението, че златната клетка ще окове и римите в душата й. Полуделият от ревност Балабанов нарича съперника си „безогледен аферист и материалист“. Изпада дотам, че обвинява любимата си, че се е продала за пръстен с диамант и палто от лисици. Яна разваля годежа и се връща при стария си (във всякакъв смисъл) любим. Година по-късно с още по-грозни сцени той прекратява зараждащата се в Созопол любов между нея е художника Марио Жеков. Тук разправата стига до бой. Младият мъж отстоява с юмруци любовта си, но в крайна сметка победител отново е Балабанов.

А писмата на Марио Жеков са простодушни и нежни: „Може би ще ми се смееш, че не мога да пиша писма, но какво би искала от едно диво морско момче, което знае само, че много, много те обича! На морето му е тъжно за теб, мила. А още повече на мен, защото завинаги го свързах с теб. Толкова по-скъпо ми стана то. Ходим по бреговете, рисуваме и на него разправям това, което чувствам в душата си, на него пея настроенията си.“
Яна се връща при професора, но чувствата й вече не са същите: „ О, това беше най- силното ти оръжие - да ме направиш твой мрачен и изплашен роб. Ти знаеш, че аз не бих претърпяла това пред хората и като го направиш, ще ме смажеш, ще ми наденеш пак въжето на врата и ще ме повлечеш отново, безжизнена и отвратена от всичко, по твоя път. И аз тръгнах и тоя път, но знаех, че това е последният камък, който преглъщам с всичките си разкъсани вече сили.“
Здравето на Балабанов е разклатено, двамата любовници поддържат връзка с писма, ученият е почти глух и доста самотен - най-сетне е напуснал жена си, но колкото да се пренесе в таванската стая над жилището им.
Язова не спира да отблъсква ухажорите и едва през 1943 г., тайно от дългогодишния си любим, тя сключва брак с инж. Христо Йорданов. Но не спира да се интересува от здравето и творчеството на професора.

Иронично е, че чак след като се измъква от менгемето на обсебващата му любов, тя показва дълбочина в писането и разгръща пълнокръвно таланта си. Но нещастията я преследват до края на живота. Последователно умират родителите, сестра й и съпругът й. Отива си и проф. Александър Балабанов. Романът й „Александър Македонски“ изгаря в печатницата и ръкописът му не може да се възстанови. Правят опит да издадат книгата й за Левски под чуждо име. Съюзът на писателите отказва да я приеме след 9 септември. Тя живее в пълна самота и изолация в апартаментчето на родителите си на ул. „Раковски“. Там написва трилогията „Балкани“ - огромен труд, заради който години наред се рови в архиви и библиотеки. Димитър Талев и Георги Томалевски са във възторг от ръкописа, но той не вижда бял свят, докато писателката е жива. Събраните от нея карикатури и афоризми на любимия й Александър Балабанов също не успява да издаде...

През 1974 г. я намират изтезавана и удушена с колана на халата в дома й няколко дни след смъртта й. Трупът на някогашната красавица е разложен до неузнаваемост. Картините, бижутата и книгите са плячкосани, а мебелите - разпродадени. Ръкописите са прибрани от Творческия фонд на онзи Съюз на писателите, който системно й отказва членство. След това мистериозно изчезват. Литературният историк Петър Величков издирва произведенията й и благодарение на него част от тях са издадени след 1990 г. Книгата „Мойра“ с част от писмата между поетесата и учения излиза през 1996 г.
„Хубавата и странна Яна Язова“, както я нарича френският професор Жорж Ато, е обречена да бъде нещастна в любовта и в живота, дори и в смъртта... А връзката й с проф. Александър Балабанов е нейното щастие и проклятие едновременно.“

Из любовните им писма

Тя: „Нашето щастие тогава нямаше граници. В името на това щастие да си кажем: прощавам ти!“
Той: „Ти няма за какво да ми прощаваш. Не съм сгрешил никога. Ти си без всякаква вина, ти си ми всичко.“

 

Диригентът Максим Ешкенази: Ние сме като бълхи, които се карат чие е кучето

Диригентът Максим Ешкенази:

Ние сме като бълхи, които се карат чие е кучето

Магдалена ГИГОВА

• Г-н Ешкенази, дойдохте накуцвайки. Вие определено не дирижирате с краката, но как ще издържите един двучасов концерт прав?
• (Смее се.) Ще направим по-кратки версии. Оправям се след операция на крака. Дори издирижирах три концерта в Америка, един от които беше в известния „Кенеди център“ във Вашингтон. Влизам във форма. Докторите не бяха щастливи от прекалените ми пътувания, но всичко върви на добре. Така че концертите няма да са в кратка, а в пълноценна версия.
• Класика под звездите, джаз, фолклор, бийт бокс... Вие ли сте в основата на програмата на „Фортисимо фест“, който започва на 30 август?
• Да, но получавам идеи и от директора на фестивала Ростислава Генчева и брат ми Хари Ешкенази. Тримата правим програмата, но аз вземам решенията.
• Питам, защото е съставена виртуозно, но с намигване.
• Винаги се опитваме да я направим многослойна, за да привлечем по-голям кръг хора. Акцентът е класическата музика, но „намигванията“ са осезаеми.
• А какво ще отговорите на музикалните „пуристи“, които смятат, че класическа музика може да звучи единствено в зала със злато и плюш?
• Откритите концерти не са нещо новоизмислено. Хендел, Хайдн и Моцарт са изпълнявали произведенията си в градините.
• Това ли е начинът да се привлекат и онези, които не слушат класика?
• Това е един от начините. Другият се нарича образование. И затова имаме две образователни програми - „Фортисимо фамилия“ и „Фортисимо в клас“, които се разрастват с главоломни размери благодарение на фондацията „Америка за България“, която подпомага музикалното образование у нас.
• Как реагирате, ако при тези програми срещнете дете с изключителен музикален талант, но учителите му нехаят за него и го тласкат към „по-перспективна“ професия?
• Понякога се получава двустранно. Децата се прибират у дома и започват да разказват какво са научили за музиката. Т.е. децата образоват родителите си. Това е важен елемент. Да не забравяме, че композиторът Игор Стравински е бил адвокат по образование. Така че любовта към музиката се заражда като всяка една любов, но остава за цял живот. Това е и нашата идея. Да дадем шанс на децата и на възрастните да се запознаят с тази музика. Най-силен е ефектът, когато музиката те докосне на живо. А на нашите безплатни концерти на „Фортисимо фест“ тя е от високо качество и добре изпълнена.
• - Значи „Фортисимо в клас“ не е люпилня за музиканти, а по-скоро за меломани. Как ги привличате към музиката?
• Аз съм само шапката, давам насоката. Но истинските просветители са учителите, които ден след ден показват на децата класическите инструменти - цигулка, виола, чело, контрабас, тромпет, флейта... Това са войниците в окопите. Преподавателят отива в часа по музика, донася си флейтата, разказва историята й, показва как звучи и онова, за което най-много настоявах, дава възможност децата да пипнат, да пробват инструмента. Когато си го пробвал, вече знаеш колко е трудно да свириш на него или колко искаш да се научиш. И го уважаваш! Организаторите на „Фортисимо в клас“ Хари Ешкенази и „Фортисимо фамилия“, при която децата са заедно с родителите си - Светлина Терзиева, са като булдози - захапали са програмите и ги държат да не потънат. Те са национални по много градове из страната. Заплануваните за м.г. осем концерта ескалираха до 24. Има глад за образователни концерти в България!
• На концертите със световната шампионка по бийтбокс Печенката миналата година личеше колко се забавлявате, но тя учи оперно пеене, ще я покажете ли в друга светлина?
• О, вече пя ария от „Кармен“ на един от детските концерти. Но Печенката много добре свири на пиано и на един от концертите с Веско Панталеев-Ешкенази тя свиреше и бийтбоксваше едновременно, а той й партнираше с цигулката и правеха танга. Беше голям купон! От Мишо Йосифов секстет се очакват джаз стандарти, но и една обработка от 40-а симфония на Моцарт.
• Личи си, че нямате музикални предразсъдъци.
• И Мишо Йосифов няма. С него сме седели на един чин в музикалното училище. И двамата сме класически образовани. Аз още съм в любимата си класическа сфера, а той мина в джазовата, но може да се справи и с най-сложното симфонично произведение.
• Имам чувството, че фестивалът по някакъв начин отразява вашата нестандартна и разнопосочна личност. Вие сте цигулар и диригент, но и водолаз, рокер, пилотирате самолет и хеликоптер...
• Нали едно време Людмила Живкова искаше да сме „всестранно развити личности“. Всяка личност е много комплицирана, аз просто съм имал възможност да осъществя някои от мечтите си.
• В кое ви е по-големият полет - когато сте в небето, или когато се получи сливане с оркестъра?
• Винаги с оркестъра ми е по-големият полет, защото с пилотирането аз си почивам.
• Казвате, че си почивате и като слушате новини, което ме шокира.
• Когато си отворя очите сутрин, минавам през уебстраниците на световните новинарски медии през телефона си. Така ми започва и така ми завършва денят. Много ме интересува световната политика и какво се случва по планетата. Забелязвам, че целият свят има едни и същи проблеми - на религиозна, расова, политическа и финансова основа. И в повечето случаи се преплитат, абсолютно неразбираемо за мен защо.
• Ако музиката и небето се преплитат като форма на свобода, то какво е формата на несвобода за вас?
• Немузика и нелетене. Цял живот търся какво ме олицетворява и какво ме прави мене си. Конфуций е казал: „Най-тежката битка е битката със себе си“.
• Говорите за цигулката си като за човек...
• Че тя е! За мен тя си има душичка вътре. Хайде да не звуча като луд, но аз си говоря с нея. Всеки знае, че отношението с инструмент, с който прекарваш доста време заедно, е много лично и много специално.
• А с москвича, който карате из София, как си говорите?
• Днес закарах баща ми до болницата с него. Неговият монтьор Румен се занимава и със самолети, така че поддръжката на москвича ми е авиационна.

Какво сте намислили за четвъртото издание на „Фортисимо фест“, за да докоснете още повече и по-дълбоко публиката?

• На първото издание валя страшен дъжд. Така че от концерт под звездите се превърна в концерт под дъжда, но имаше голям успех. След това „Америка за България“ се намеси и помогна това да стане традиция. Концертите са разделени на три двойки. Акцентът в Бургас на 30 август и във Варна на 1 септември е музиката от електронни игри, която си е чисто оркестрова. Участват Мишо Йосифов секстет, Адриана Николова-Печенката и известният български цигулар Марио Хосен. Тази година имахме конкурс за деца Vitam inspirare - „Да вдъхнеш живот“, и победителите получиха изработени в Амстердам копия на цигулката на братовчед ми Веско Ешкенази „Страдивариус дел Джезу“. Ще свирят двама от лауреатите - братята Мартин и Александър Зайранови, на 14 и на 12 години. Няма да ви издам тайната напълно, само ще загатна, че за увертюрата „1812“ на Чайковски сме повикали и малко артилерия.
• Фойерверки ли ще има?
• Не, не заря, а баш артилерия! В Русе на 5 септември и във Велико Търново на 7-и солист е Светлин Русев. Той е на световно ниво, невероятно виртуозен и прекрасен цигулар. И е от Русе. В тези концерти акцентът е във фолклорния елемент, привнесен от Нели и Георги Андрееви. Ще има изпълнения на гъдулка...
• Ама чист фолклор или Густав Малер на гъдулка?
• (Смее се.) Не е нито Густав Малер, нито чист фолклор, а преработени от Георги Андреев народни песни за гъдулка и глас. Едно от произведенията - „Евридика“, е написано от него специално за „Фортисимо фест“. Светлин Русев и Нели Андреева - цигулка и глас по народни мотиви, е наистина много красиво. За концертите в София (13 септември) и в Пловдив (15 септември) също сме измислили „закачка“. Солист ще е известният пианист Людмил Ангелов, който е от Пловдив. А да изкараш пиано на открита сцена, е много трудно. Отново победителите в конкурса „Да вдъхнеш живот“ - Кристина Георгиева и братя Зайранови, ще свирят, за да си покажат новите цигулки. И... елементът на изненадата - Валентин Ганев. Всички ме питат дали ще свири на контрабас (актьорът спечели много овации и награди с моноспектакъла си „Контрабасът“ по Патрик Зюскинд (в Народния театър - б.а.). Е, в това, което ще прави, е изненадата!
• Когато каните световни музиканти за концертите под звездите, какво им казвате? „Елате да си достави удоволствие“ или „Елате, ще има предизвикателство“?
• И двете! Предизвикателство и удоволствие, защото се опитваме да смесим два жанра, които не са лесно смесяеми. На Валентин Ганев казах: „Едно време трубадурите са правели всичко - свирили са, пеели са, жонглирали са, рецитирали са. Ние сега толкова сме се специализирали, че се губи емоцията. Хайде да направим нещо, което ще бъде интересно.“ Концертите ще завършват с филмова музика от „Извънземното“, „Джурасик парк“, „Мисията невъзможна“, „Джеймс Бонд“ и „Пианистът“. В един момент в него звучи балада от Шопен...
• Предпочитаният автор на Людмил Ангелов...
• Това беше идеята! Замисълът на концерта е да кажем: „Всички сме българи! Дайте да не се караме толкова по политически и всякакви други причини. Защото сме като две бълхи, които се карат на кого е кучето.“ И... ще видите как концертът ще завърши в този контекст. Изкуството е една възможност да променя обществото към по-добро.
• Какъв е този странен уред, подобен на кръстачка за коледна елха с перки, който носите?
• 

   
• Нарича се квадрокоптер. Сам съм го сглобил. Това е съвсем малък модел, управлява се дистанционно и се командва с компютър. На него закачам камера и той снима концертите ми от високо. Смятам, че това е бъдещето на авиацията.
• Мислите ли вече за петото издание на „Фортисимо фест“?
• Доста напред сме с плановете за следващата година, особено що се отнася до солистите. Замислили сме и нова образователна програма, но няма да кажа нищо повече, защото още е в ембрионален вид. Целта ми винаги е била и концертите, и образователните програми да не са само в София. С новото си начинание ще покрием абсолютно цялата страна!

„Бадрут'с Палас“ - 150-годишен чистокръвен лукс

Най-скъпият хотел в Европа през лятото приема „простосмъртни“

„Бадрут'с Палас“ - 150-годишен чистокръвен лукс

Магдалена ГИГОВА

Никога не сте чували за „Бадрут'с Палас“? Добре дошли в клуба! Заедно с 99 на сто от човечеството. Останалият 1 процент просто отсяда в него. А златната книга на ВИП гостите е по-дебела от Библията: кралските семейства на Англия, Монако и Обединените емирства, Одри Хепбърн, Чарли Чаплин, Алфред Хичкок, Фей Дънауей, „Бийтълс“, Марлене Дитрих, Херберт фон Караян, Елла Фицджералд и Луис Армстронг, Елизабет Тейлър и Ричард Бъртън, София Лорен и Марчело Мастрояни, Шарл Азнавур и Жозефин Бекер, принцеса Сорая и Аристотелес Онасис, Джина Лолобриджида и Джани Аниели.... Чет нямат!

150-годишният хотел не се рекламира. Защото няма нужда. Той съществува в екземпляр единствен и неповторим. Антиките в стаите и по коридорите са истински. От личната колекция на стария Бадрут, основателя. В хотела луксът е доведен до ненатрапчиво съвършенство. Щатни флористи всеки ден подреждат свежи цветя в стаите, като няма два еднакви букета. Сапуните и шампоаните се правят по уникална рецепта с билки от Алпите.
Хотелът има два автомобила за посрещане на гостите от гарата или от частното летище за личните им самолети. Но в замяна на това царствени - „Ролс-Ройс Фантом“ в еднакъв тъмносин цвят.

Единият е достолепен ветеран, а кожата му още мирише на величие. В буквалния смисъл. Произведен е през 1968 г. и до 1994-та е принадлежал на британската кралица. Двигателят му V8, 6,2 литра все още мърка като доволен мопс. В Палас наистина ви извозват царски! Той докарва гостите от гарата или летището за частните им самолети. По този маршрут изминава не повече от 5000 км годишно. И пие бензин като ламя. Новият „Ролс“ е произведен през 2006 г. - 6,7 литра, V12, 460 конски сили. Ще ви закара до Цюрих срещу 2300 швейцарски франка (3640 лева). В едната посока. Максимум трима пасажери. Това е „Бадрут'с Палас“! Славата му се носи главно между мечтателите, които изгризват до буква световните светски хроники. И милионерите, дето отсядат там. Архитектурата му е запомнящо се причудлива, традициите - необичайни, а дискретността - повече от закон.

Но колкото и да сте богат, няма гаранция, че ще прекрачите прага на прочутия Кралски апартамент в кулата на хотела. Впрочем резервиран е за месеци напред въпреки зашеметяващата цена от 25 000 швейцарски франка на вечер с полупансион - около 39 500 лева. Обаче не може да бъде нает за по-малко от седмица. И за повече от 10 дни, защото и други чакат. И собствениците на хотела преценяват по препоръките, които сте им изпратили, дали да ви подслонят. Случвало се е да откажат дори на семейство Бекъм, защото преследващите ги папараци ще нарушат спокойствието на останалите гости.

 

Лелеяната обител се е разположила на 3 етажа в триъгълната кула - най-престижното място в хотела, до които се стига с персонален асансьор. Тук всичко е ексклузивно - от леглата с балдахини в четирите спални (всяка с отделна баня) до камината и кухнята с личен готвач. В банята към „Стаята на господарите“ има малък басейн от италиански мрамор, до който се стига по няколко стъпала, а от сауната през таван-прозорец се вижда небето. 317 кв. м чистокръвен разкош! Но той си има цена. В този случай - 25 000 швейцарски франка. Вековно правило на хотела е 14 дни преди настаняването да представите препоръки, за да решат дали сте достоен. А собственикът си запазва правото да отмени резервацията ви, ако не сте одобрен за гост. И въпреки униженията звездите и милонерите се натискат. Защото „Бадрут'с Палас“ е еталон за богатство и престиж! И то във всяка от 159-те стаи, вкл. 47 апартамента. Два от тях са наречени на Ханс и Хелена Бадрут, семейството, създало световната слава на хотела, и са по 317 и 315 кв. м. Последни писъци на техниката мирно съжителстват с истински антики. Старинни скринове и огледала с резбовани рамки, маслени платна от стари майстори, кристални полилеи... Всяка подробност е изпипана до „облечените“ във везани калъфки термофори, на които е избродирано „Ако няма кой да те стопли, гушни мен“.

От централния вход, приличен на дворцова аркада, и лобито, населено с оригинални картини, икони и светилници, асансьорите тръгват... нагоре и надолу. Защото хотелът се извисява на 9 етажа и още 7 се спускат по склона към езерото. Специален шкаф къта бутилки дълголетници. Ветеранът е „Арманяк“ от 1900 г. И може да си го поръчате, но една глътка струва точно 1340 швейцарски франка. Залата с Мадоната оправдава името си със „Сикстинската Богородица“ в естествен размер. Хайде де - оригиналът е в „Цвингер“ в Дрезден. Да, но това копие е рисувано от любимия ученик на Рафаело.

 

В Сен Мориц има 322 слънчеви дни годишно
Не е достатъчно да имаш репутация на най-милионерския ски курорт и логото ти да е „Върхът на света“. Магията трябва да се поддържа. Това е веруюто на Сен Мориц. Там през зимата има повече знаменитости на квадратен сантиметър отвсякъде другаде, но се опитват да „вдигнат нивото и на лятото“. За практичния швейцарец всеки ден трябва да е жълтица. И е!
Гербът на Сен Мориц ненапразно е слънце. То грее тук 322 дни годишно. Но за да напълнят хотелите и през лятото, цените на нощувките не са шокиращи както около Коледа. Дори най-изисканият и легендарен хотел „Бадрут'с Палас“ предлага преспиване срещу 280 франка на нощ (около 440 лева). За сравнение - двойна стая през декември е точно 10 пъти по-скъпа.

През зимата папараци на гроздове висят на невероятни места около хотела, но досега не са успявали да проникнат вътре. Първият филтър са достолепните пикола с пагони на генерали. Трудно е да се промъкнеш и покрай всевиждащия консиерж (главен портиер, който говори поне 6 езика). А и щом извадиш фотоапарат из хотела, към теб се приближава учтив, но безкомпромисен служител с аргумента, че светкавицата вреди на антиките. Заобиколен начин да се запази спокойствието на гостите. Те плащат и за него. Както и за личния камериер по всяко време, свежите цветя всеки ден, шампанското и местното лакомство орехов хляб, безплатния минибар и телевизионните програми по поръчка.

„Ако гост поиска нещо за ядене или пиене, а вие не разполагате, как реагирате?“ е нормален въпрос. „При нас няма „няма“. Хотелът има 7 ресторанта, кухнята ни е огромна, снабдена с всичко. Да не говорим за избата с напитки. Ледът не се прави със специална минерална вода, защото алпийската е уникално вкусна и чиста, но изследваме състава й всеки ден. Имаме база данни с предпочитанията на всеки, който поне веднъж е отсядал при нас. Тя, разбира се, е дълбоко засекретена. Но знаем кой харесва сирене и кой плодове, кой иска да му готвим според Кабала и кой яде кашер“, отговаря пиарката на хотела. Държат базата данни в компютър, който не е свързан с мрежа, за да не го хакнат недоброжелатели. 
 

Учтивият плаща по-малко
Основателят на хотела Йоханес Бадрут през септември 1854 г. довежда четирима британски летовници. Те се завръщат през зимата, после за Коледа и Великден, и се ражда легендата Сен Мориц. През 20-те години на миналия век в хотела не е имало фиксирани цени. Потомък на първия Бадрут стоял на бара и наблюдавал гостите. Които се смеели и забавлявали, отнасяли се учтиво с персонала и били мили, плащали символични цени. Намусените и груби посетители били одрусвани яко. „Защото хотелът е сцена и всички гости са актьори. Трябва да поощряваме добрите“, казвал собственикът. Както е видно от ценоразписа, гъвкавостта важи до днес. А ширналият се върху 23 хил. кв. м супер изискан хотел с дълга история продължава да е символ на най-висша класа.

Едно от най-интересните места за хапване в хотела е „Чеза Велия“ - старинна хижа, кацнала на хълма над основната сграда. Там са три от 7-те ресторанта, два бара плюс оригинален слънчев часовник на фасадата. Сградата е непроменена от построяването си през 1658 г. И повечето мебели в нея са от онова време. Над тежките резбовани порти виси 300-годишен меч. На същата възраст са и отлично запазените сажди по тавана на винарната - бивша стая за опушване на месо и риба.
Днешната пицария преди е била спалнята на стопаните - точно над обора, за да не се губи топлината от добитъка. Сен Мориц е на 1760 м в Алпите и през зимата често е -25 градуса. Самият обор днес е Патрицианската стая, в която гредите от цели стволове не крият възрастта си. А стените са покрити с наивистични фрески. В централния ресторант на хотела, който се казва просто Le Restaurant, среброто и кристалът са им връстници. Редом с резбованите чудовища върху дървените решетки на радиаторите. Струнен оркестър всяка вечер весели 300-те гости от нарочна площадка под романтичната светлина на десетки кристални полилеи. Към огромния комплекс на хотела принадлежат аркада и галерия от бутици на най-престижните световни марки за дрехи и бижута. Веднъж годишно затварят улицата отпред и дават парти за най-добрите клиенти (разбирайте най-големите прахосници). Изпращат самолети за тях, шампанското се лее край шоколадови трюфели с формата на прочутата кула „Бадрут“, а гостите разглеждат най-новите колекции. И пазаруват, естествено. А в бутиците 90 на сто от стоките са без етикети. Което значи, че са безразсъдно скъпи. Особено в антиквариата, където бижутата трупат нули към цената си по няколко показателя: чистота на скъпоценните камъни, фирма и възраст и бивши ВИП притежатели. 
А що се отнася до бакшишите в хотела на милионерите - правило няма. Дори да не дадете нито франк, обслужването няма да се промени. Но между персонала прякорът Чичо Скрудж (нарицателно за скъперник) е доста популярен.

В леглото на Дордж Клуни

Да, аз наистина спах в леглото на Джордж Клуни! Уви, него го нямаше там. Но консиержът (главният портиер - б.а.) на „Бадрут'с Палас“ ми се закле, че докато холивудската звезда бил просто д-р Рос от „Спешно отделение“, предпочитал да отсяда в „моята“ стая. Номер 510 - делукс. По-голяма от софийския ми апартамент. Честно! А аз си мислех, че 95 квадрата стигат... Сега Клуни поддържа статута си на суперзвезда, като наема само Кралския апартамент, кръстен на основателя Йоханес (Ханс) Бадрут.

Великите български любови на ХХ век

Димитър Бояджиев се самоубива заради тайнствена любима

Приятели подозират, че поетът си е отишъл девствен

Магдалена ГИГОВА

Никой не знае името на жената, заради която на 12 юли 1911 г. се самоубива Димитър Бояджиев. Нежният и изящен поет, ранимият самотник се прострелва с револвер, оставяйки две писма. Едното до прокурора, за да не бъде заподозян никой за смъртта му, и другото до тайнствената си любима. Съдържанието на второто до ден днешен не е разкрито. Решението за самоубийство не е импулсивно.

Димитър Бояджиев се връща от работа по обяд, кимва мълчаливо на по-малкия си брат Иван и се заключва в стаята си. След десет минути се разнася изстрел. Младежът счупва с лакът прозореца, за да влезе при батко си. Револверът още дими в ръката му. Той почти не диша, но е още жив. Когато пристига д-р Войводов от Александровска болница, поетът вече е мъртъв. Дал е лаконични, но точни указания - да не му правят аутопсия, да бъде погребан скромно и по християнски, без опело, защото не се полага на самоубийците. Приятелите му Елин Пелин и Димо Кьорчев влетяват, дочули вестта в близката кръчма, и заварват другаря си окървавен, кракът му провесен от леглото, а майка му - ридаеща в съседната стая.

Каква е тази черна сянка, орисала живота на Бояджиев? Та той другарува с най- забавните хора от кръга „Българан“, а изглежда до тях като странна, печална птица. Димитър пише до приятеля си, дипломата Петър Нейков: „Някакво проклятие тежи над живота ми. Болезнена, неизлечима свръхчувствителност. И всичко ме плаши. Зърното пясък е за мене планина, която ме смазва.“

Литературоведът Петър Величков, изследовател на творчеството на поета, предполага, че е имал сексуални проблеми. Защото никога не споменава конкретно име на своя любима. „Ти няма да откриеш, о, жена, как аз те любя в мойта тъмнина“, отронва в свое стихотворение. „За него няма „жени“, има само една Жена. Като секретар на българското консулство в Марсилия (1907-1909) той е можел да си избира жена за по една нощ. Вместо това в този град на разврата той написва някои от най-ужасяващите си и съкровени изповеди“, твърди Величков. Симеон Радев обаче му опонира в спомените си: „В Марсилия Бояджиев опознава френската литература и френските жени.“

Заради меланхолията на верния си другар, който с чиновническата си заплата му плащал сметките в кръчмата, притесненият Елин Пелин споделя пред Александър Божинов: „Митю Бояджиев не ми се харесва - някакъв любовен червей го гложде, не знам къде ще му излезе краят.“

А краят е трагичен! Когато спускат поета в гроба, светъл слънчев лъч се промъква през клоните и огрява високото му чело. След време саморасла лоза ще обвие надгробната му плоча и ще дава плод всяка есен. Сякаш богът на поетите си е спомнил, че Димитър приживе много обичал грозде.
„Той умря млад, като прониза сам сърцето си с куршум. Умря, поразен от мистерията на една фатална любов, чиято власт, блясък и демоничност ни носят последните негови стихове“, пише Елин Пелин в предговора си към посмъртната стихосбирка на самоубиеца, излязла чак през 1927 г. Приживе Бояджиев публикува едва няколко стихотворения и преводи, но ценителите са въодушевени от изящния му и меланхоличен стих, който го сродява със символистите.
Поетът е привлекателен за жените не само с творчеството си. Елин Пелин твърди: „Нямаше жена или момиче, които да не му се любуваха, когато го виждаха.“ По спомени на съвременници Димитър има тънка и изящна фигура, леко приведен, с блестящи и непокорни кестеняви коси, фино лице и бадемови огнени очи, чийто плам поразява. Елин Пелин дори го оприличава на Христос. И не само той. Тъй като огънят в погледа му напомнял на светец, поетът е изографисан като Йоан Кръстител в църквата в Стрелча, Пазарджишко. Твърди се, че иконата е най-верният му портрет, нарисуван от Никола Балтов, защото нито една снимка не успявала да предаде неуловимото му излъчване.
Далеч от романтичната представа го вижда дипломатът Петър Нейков, негов колега от Бюрото по печата на външното министерство: „Лицето на поета, засенчено от буйна къдрава коса, е изпито, носи белези на загриженост не по възрастта му. Очи неголеми, но одухотворени; нос тънко изваян. Брадата дава своята опора, но е безсилна да затвърди нежните му черти. Облеклото му - тясно, вехто, зле прикрива мършавостта на тялото му. То издава бедност и лишения...“
Фаталният изстрел сякаш дава начало на голямото гадаене за името на жената, заради която Димитър Бояджиев посяга на живота си. Версиите са безброй. Братът Иван си спомня, че на погребението красива ваклоока девойка горко плачела и нареждала: „Защо направи така, милий?“. Тя била учителка от софийската френска гимназия и твърдяла, че преди няколко месеца уж се били сгодили.

Сестрата на поета - Евгения, обаче била убедена, че тайнствената любима е някоя си Савова от Пловдив, омъжена с дете. Тя атакувала поета с писма и въпреки фините и благородни слова била доста настъпателна. Предполага се, че заради нея поетът е написал: „Не радост си вече за мене, а страшен кошмар“, защото деликатната му природа му пречела категорично да я отреже. Симеон Радев намеква, че заради среща със Савова в Пловдив „лицето на Бояджиев бе мрачно и отговаряше като залисан“. Иван Сестримски е убеден, че бойката дама му е поставила ултиматум. Ако и версията за годежа е вярна, Петър Нейков ще се окаже прав - поетът се е разкъсвал между думата, която е дал на една жена, и чувствата към друга, при това омъжена с дете. Но дали това е мистериозната Савова?

Списание „Кино-журнал“ помества през 1913 г. неозаглавено и непубликувано дотогава стихотворение на Димитър Бояджиев.

Душата ми от сън блажен

тъй упоена беше,

когато мълком ти до мен

из старий парк вървеше...

Не помниш ли, че беше ти,

кога, принцесо дивна

кат в приказка вървяхме ний

детинска и наивна?

Вървяхме двама - и сетих

в гърди ми как растеше

на щастието жаркий цвят,

о, всичко сън ли беше?

Душа ми щастие не видя.

Но любовта остави

във нея блян, що по-богат

дори от цар ме прави...

Според бележка на редакцията стиховете са предоставени от артистката от Народния театър М. Тороманова. Вероятно ги е запознала актрисата Роза Попова, съпруга на популярния детски поет Чичо Стоян, която въвежда Димитър Бояджиев в театралните среди. Самата Роза печата свои стихове в сп. „Летописи“. Там са поместени нейните творби „Заспало езеро“ и „Две скърби“, и двете с посвещение „Дим. Ивчову“. Ивчов е истинската фамилия на поета. Светските клюкари събират две и две и плъзват слухове, че далеч не само поезията е сближила актрисата и Димитър. Изводът е, че не на учителката по френски, а на незнайната М. Тороманова е обещал брак поетът, докато креел далеч не по Савова от Пловдив, а по омъжената Роза Попова.

Сестрата на писателя Димо Кьорчев -Дафина, обаче инак го обрисува в спомените: „необикновено емоционален и девствен“. Той сякаш до смърт се е боял от секса и е предпочитал безопасния пашкул на думите. Всичките му близки споменават безброй негови влюбвания, но никога - интимни отношения с жена. „Той се изчервяваше при всяка дума - една лабилност на нервната система“, описва го Дафина.
Меланхолия без физическа страст лъха и от най-емблематичното стихотворение на Димитър Бояджиев „Писмо“:

Все така съм тъжен, Люсиен!

Мисли странни, светли и нелепи

все така ми тегнат нощ и ден.

За света очите ми са слепи.

С буден поглед срещам съзорен

небосвода утром, с болка тъпа.

Колко те обичам, Люсиен!

Колко съм злочест, другарко скъпа!

Вечер, сред тревожна тъмнина

иде някой страшен и огромен,

с дрезгав глас вещай злочестина.

Ужасен го слушам, Люсиен,

но защо и твоя сладък спомен

като ужас висне върху мен.

Сто и две години след самоубийството на Димитър Бояджиев името на фаталната му любима продължава да бъде неизвестно. В началото на 30-те години на ХХ век Елин Пелин и библиографът проф. Тодор Боров се разминават на площад „Славейков“ с една жена. С разтреперан глас писателят отронва: „Ей заради тази се самоуби Митю Бояджиев!“. Коя е дамата, обаче остава тайна. 40 години по-късно в Руския клуб старата кримка на журналистиката и бивш главен редактор на вестниците „Мир“ и „Днес“ - Христо Бръзицов, разпознава в сбръчкана старица на съседната маса жената, заради която Бояджиев се прострелва смъртоносно. Развеселената компания притихва, но се съмнява. Та как би могла да бъде още жива, нали поетът посяга на себе си през 1911 г.! Сметките излизат, ако по онова време е била 18-20-годишно момиче. „Таман възраст за влюбване“, отсича Бръзицов. Бабката опира бастуна си на стола, разглежда вечерното меню и си поръчва каварма. Някой на съседната маса рецитира „Люсиен“. Тя сякаш не чува...

Малко за поета

Димитър Бояджиев е роден на 18 май 1880 г. в Пазарджик в семейството на Иван Ивчов и Екатерина Ненкова. Занаятът на баща му става негова фамилия - той държи бояджийска работилница, носи се спретнато и го наричат Европееца. Майка му е от имотен род и завършва втори девически клас като пълна отличничка, но не й разрешават да учи. Димитър е първото от осемте им деца. Иван умира рано и първородният трябва да поеме бояджийницата. Занаятът не му се удава и скоро хлопва кепенците. Неуспелият занаятчия се връща в училище, става един от основателите на културно-просветното дружество „Млада дружба“ в Пазарджик, а когато завършва четвърти прогимназиален клас, е назначен за писар в общината. На 15 години публикува първата си статия. На 21 години идва в София и става протеже на своя съгражданин Константин Величков, един от водачите на Народната партия и два пъти министър в кабинета на Константин Стоилов. Той го назначава в Бюрото по печата в Министерството на външните работи и изповеданията. Прави го и уредник в издаваното от него списание „Летописи“, по-късно го изпраща в консулството в Марсилия. Там Димитър Бояджиев публикува свои стихове и преводи. Написал е 20 стихотворения, но те са сред най-изящните поетични български творби.

Причината според приятелите

- Художникът Александър Божинов: „Причината за неговата ранна и жестока смърт е чувствителното му и дълбоко любещо сърце.“

- Писателят Симеон Радев: „Неговата голяма чувствителност му създаде усложненията, докарали скръбния край на живота му.“

- Поетът Пейо Яворов: „Той беше поет по душа, а душата на поета мъчно се помирява с нашия живот.“

- Писателят Елин Пелин: „Той умря млад, като прониза сам сърцето си с куршум. Умря, поразен от мистерията на една фатална любов, чиято власт, блясък и демоничност ни носят последните негови стихове.“

- Писателят Димо Кьорчев: „Димитър Бояджиев бе поет само на своята скръб. Той нямаше време да помисли за другите, той забрави в един момент най-близките си, на които бе посветил труда на своята младост, и се отрече от живота след дълго и спокойно размишление...“