Пет години напусто Елин Пелин ухажва студентка

Когато писателят опитал да целуне Ленчето тя избагяла разплакана

Магдалена ГИГОВА

Бохемът Елин Пелин през целия си живот си пада по млади и красиви момичета и заради веселия си нрав и умелото ухажване винаги среща взаимност, но при късното си влюбване в студентката от консерваторията Еленка Белчева удря на камък. Двамата се срещат през 1935 г. на „соаре”. Така по онова време наричат шумните партита, на които се веселят, пият и танцуват най-известните хора от София. Пелинко, както му викат приятелите, е на 58 г., известен писател, близък приятел на цар Борис Трети, а Ленчето е обикновено 21-годишно момиче от Лом. Тя попада в шумната компания покрай вуйчото на приятелката си Екатерина Ванкова, с която делят обща квартира. Дружката й по-късно ще стане една от най-известните певици на шлагери, чиито песни всеки ден звучат по радио София. Елин Пелин хлътва безутешно по младата и красива студентка, докато тя вижда в него изповедник и ментор, а не обект на желанието.

Легендата разказва, че когато ги запознали с цялото простодушие на девойче от малък град Еленка възкликнала „Ама вие не сте ли умрял?!”. Чуруликайки, тя чистодърдечно му признала, че си го представяла като отдавна отишъл си от този свят поне стогодишен старец и погъделичкала егото му с учудването, че е толкова млад и елегантен. До края на вечерта Елин Пелин знаел всичко за бъдещата си изгора. Тя му разказва кратичкото си житие-битие. От време на време така си поплаква колко тъжи за родителите си в Лом, че галантният писател й предлага да й стане настойник в големия град не без задни мисли. А когато при следващата им среща чува чудесното й драматично сопрано, вече е хлътнал до уши. Той предлага да й издейства стипендия за Италия, студентката обаче възкликва „Ама какъв Рим, аз още със София не мога да свикна и все плача за Лом, а ти ми говориш за странство!”. Така започва петгодишната им връзка, която за голямо съжаление на Елин Пелин остава платонична. Двамата обаче толкова често са заедно на публични места ,че необичайното им приятелство става прицел на шеги и остроумия. Особено от близкия кръг интелектуалци на Пелинко, които не могат да повярват, че момата остава неподвластна на всепобеждаващия му жените чар. През следващите пет години писателят често е в компанията на красивата госпожица. Тя е част и от групата приятели, които вечер се събират в кафене „Принцеса”, на ъгъла на „Раковска” и „Славейков”. Там са професорът по класическа филология и неудържим бохем Александър Балабанов, любовницата му Яна Язова - авторка на стихове и исторически романи, писателят Змей Горянин, художниците Александър Божинов и Константин Щъркелов, журналистът Пилигрим, математикът проф. Обрешков и още интелектуалци. 

Авторът на Гераците води Ленчето за риба на Искъра или на дълги разходки по „тяхната” пътека от квартал „Бъкстон” до Княжево. Той й разказва интересни истории за известни български писатели или дворцови клюки, докато тя споделя с него безхитростни случки от студентския си живот. След десетилетия Еленка, по мъж вече Атанасова, разказва, че с Елин Пелин ходели в малки, уютни ресторантчета с подиум, където тя с радост му пеела любовни романси. „Колко бих искал да те видя и да чуя поне веднъж любимата ти песен, която пееш с такава дълбока тъга - „Искам да остана вечно сам”. Аз я пея другояче „Оставиха ме вечно сам”, пише на любимата си с горчиво чувство за хумор Елин Пелин.

От писмата им личи, че изведстният писател е щастлив и от трохите нежност и внимание, които му дарява жизнерадостната девойка. От цялата им кореспонденция са оцелели само няколко листа, изпращани на адрес Лом, ул. „Ангел Кънчев” 14, където Ленчето кара ваканциите при родителите си. В едно от тях писателят в характерния за него игрив тон й признава колко тъгува за нея: „Пишеш ми, че сте ходили с Тони на лозе и сте се возили на каручка, впрегната в магаре. По този случай сте се сетили отново за мене. Благодаря много на въпросното магаре, чийто вид ви е напомнил за мене. Бих желал по-често да виждаш това магаре, за да си спомняш по-често за мене“.  Пелинко не успява да скрие ревността си: „Ти навярно си много почерняла от слънчевите бани и от дунавските води, на които от сърце завиждам, че са толкова близко до теб… Да ти кажа право, не вярвам много, че така скромно, мирно и тихо живееш и прекарваш времето си в Лом. Ти си едно малко дяволче и мисля, че вече си поразбъркала някои невинни душици”. Друго писмо от 1938 г. (към края на връзката им) показва, че Елин Пелин е страдал от несподелената любов „Скъпа моя приятелко, пиша ти с голямо вълнение и с голямо отчаяние, че не мога да изкажа всичко, което преживявам, всичката си тъга, всичката си мъка, която обременява душата ми. Жесток ли бе или щастлив случаят, който ни срещна, но ти дойде при мене като чудна вълшебна сила на преображение, така както дохожда пролетта над безнадеждната и замръзнала земя. Твоята миловидност, твоята младост, твоята благородна простота и сърдечност ме облъхна с нещо топло, толкова хубаво, толкова чисто, разхубави гушата ми и я препълни с гцветя. Треперех над тебе и за тебе. Ти ми позволи да те обичам…“.

Може да звучи невероятно, но през петте години на тяхната връмзка само един единствен път Елин Пелин се осмелил да целуне любимата си Еленка, при това по челото. Но реакцията й била толкова бурна, че той не понечил да повтори опита си за близост - „Пелинко, ако още веднъж ми се случи, няма да ме видиш!”. И романтичното му въздържание продължило в същия страдалчески за него дух. Той дори се записал на курс по танци, за да може да й партнира по соаретата, вместо да гледа как други я въртят в обятията си.

След време Ленчето се влюбва в млад адвока и не само че споделя със стария си „наставник”, ами настоява да го запознае с любимия си, за да чуе мнението му. „Ленче, аз ще бъда най-щастливият човек, ако ти се ожениш за това момче”, благородно й казва Пелинко през сълзи.  Еленка Белчева, по мъж Атанасова, се пенсионира като учителка по музика в столичното училище...носещо името на Елин Пелин. Дали някога е била „консумирана” тази любов или градската легенда я превръща в плбатонична и двете страни мълчат. Писателят обаче признава: „Онзи, който уважава себе си, не трябва да доверява на публиката интимните си чувства”.   Дали съпругата Стефанка е информирана за връзката? Естествено! София е малък град, Елин Пелин достатъчно известен, а и двамата с Еленка не се крият. Мълви се, че един ден благоверната нарочно се вдигнала до кафене „Принцеса”, за да се запознае с „конкуренцията”, но чак след години, когато писателят лежал полужив след прекарания инфаркт, тя намерила сили да попита: „Ленче, какво беше вашето приятелство с Пелина?”.

Писателят-любовник

Според градските сплетни, дискретният към любовния си живот Елин Пелин е имал връзки с Дора Габе, Елисавета Багряна и Лора Каравелова. На една от срещите с млади писатели Пелинко ги посъветвал: „Слушайте какво ще ви кажа. Не е достатъчно само да пишете добре. Трябва да си намерите даскалици и да се любите с тях. Всяка от тях ще говори за произведенията ви пред учениците си и те ще ви запомнят. Като минат така няколко поколения, и ето - вече сте известни. Аз така направих.”. Вериятно писателят има предвид и собствената си съпруга Стефанка, която е 22 г. по-млада от него учителка.  Елин Пелин бил елегантен, привлекателен и известен. Карикатуристът Теню Пиндарев разказва, че когато веселата компания на софийската бохема се събирала в прочутата кръчма „Хладна почивка” на бул. „Патриарх Евтимий”, жените най-много се хвърляли на Пелинко, макар че той бил най-стеснителният и най-резервираният. Освен това бил дискретен. Никога не се хвалел с подвизите си.

Конте
Освен че бил хубавец, Пелинко бил винаги изискано облечен. Никога не излизал от къщи без бяла риза, без колосана яка, без вратовръзка. Ходел елегантно облечен дори на лов. За да си купи чортови ръкавици, отишъл чак във Виена. Носел ги не само когато било студено, но и за фасон. Пак от Виена си купил хубаво бастунче – моден аксесоар в тогавашния аристократичен свят. Бръснел се всяка сутрин, а ако вечер трябвало да бъде на официално място, се бръснел втори път.

Компромати от куфара

След смъртта на Елин Пелин през 1949 г. съпругата му Стефанка открива в стар куфар потресаващи любовни писма на мъжа си. Вдовицата, извън себе си от ярост, звъни на семеен приятел. „Да знаеш, моят Мито въртял любов с една шафрантия“, оплакала се рогоноската. Ставало дума за софиянка с лоша слава, на която Пелинко писал славословия навремето. Съпругата имала основания да се гневи, тъй като в последните години писателят бил „почти растение“ - обездвижен на легло след инфаркт.

В същия куфар за неприятни изненади откриват и писма до Таня Будевска, студентка в Рисувалното училище. Само дето по време на увлечението си Елин Пелин още не е женен. Той е на 37 години, а тя на 18. Девойката се храни в гостилница „Средна гора“, където се заседяват на чашка „българановците“ (кръгът около хумористичния вестник „Българан“ - б.а.).

Момичето е високо, стройно и чернооко. Някои дори твърдят, че тя е прототип на героинята от „Ветрената мелница“. Писателят я ухажва по странен, но забележим начин - поставя в празната й чиния минзухари, теменуги…

Запазени са две писма, които свидетелстват колко плах и нежен е бил Елин Пелин спрямо ней, макар да не е страдал от липса на самочувствие по отношение на нежния пол. Той реди на белия лист: „Вий, Таня, пожелахте да Ви пиша и аз вярвам на вашето обещание, че това ще бъде наша тайна. Така тия писма ще бъдат по-ценни за нас, ще бъдат искрени и ще носят цвета на интимността. Аз забавих да Ви напиша това писмо, защото се боях да не би веднага след последната наша разходка да попадна в сантименталност и по този начин да обидя добрия и веселия дух на нашата дружба, която е толкова нова и свежа… И потърсете между редовете това, което мисля за Вас и което не може да ви напиша. Вий, Таня, сте едно мило момиче.
Вашата душа е една светлина и моите мисли много често ви търсят. Друг път Ви намирам в старата борова гора… Вие лежите до един камък, покрит с мъх… Аз милвам косата Ви леко… и си мисля колко хубаво ще бъде, ако Вие с доверие и обич сложите главата си на рамото ми и заспите спокойно, опряна на гърдите ми… Струва ми се, че бих могъл да стоя така неподвижно цели години и бих пазил Вашия сън, бих живял само от лекото Ваше дихание.“ Седмица по-късно той й пише писмо, в което признава, че му е трудно, когато са в компания, където „наблюдателните очи на другите ме смущават“. Писмото свършва с покана да се разходят само двамата до Княжево или Курубъглар (днешен Лозенец, където се намира къщата на Елин Пелин).

Великите български любови на ХХ век

Димитър Бояджиев се самоубива заради тайнствена любима

Приятели подозират, че поетът си е отишъл девствен

Магдалена ГИГОВА

Никой не знае името на жената, заради която на 12 юли 1911 г. се самоубива Димитър Бояджиев. Нежният и изящен поет, ранимият самотник се прострелва с револвер, оставяйки две писма. Едното до прокурора, за да не бъде заподозян никой за смъртта му, и другото до тайнствената си любима. Съдържанието на второто до ден днешен не е разкрито. Решението за самоубийство не е импулсивно.

Димитър Бояджиев се връща от работа по обяд, кимва мълчаливо на по-малкия си брат Иван и се заключва в стаята си. След десет минути се разнася изстрел. Младежът счупва с лакът прозореца, за да влезе при батко си. Револверът още дими в ръката му. Той почти не диша, но е още жив. Когато пристига д-р Войводов от Александровска болница, поетът вече е мъртъв. Дал е лаконични, но точни указания - да не му правят аутопсия, да бъде погребан скромно и по християнски, без опело, защото не се полага на самоубийците. Приятелите му Елин Пелин и Димо Кьорчев влетяват, дочули вестта в близката кръчма, и заварват другаря си окървавен, кракът му провесен от леглото, а майка му - ридаеща в съседната стая.

Каква е тази черна сянка, орисала живота на Бояджиев? Та той другарува с най- забавните хора от кръга „Българан“, а изглежда до тях като странна, печална птица. Димитър пише до приятеля си, дипломата Петър Нейков: „Някакво проклятие тежи над живота ми. Болезнена, неизлечима свръхчувствителност. И всичко ме плаши. Зърното пясък е за мене планина, която ме смазва.“

Литературоведът Петър Величков, изследовател на творчеството на поета, предполага, че е имал сексуални проблеми. Защото никога не споменава конкретно име на своя любима. „Ти няма да откриеш, о, жена, как аз те любя в мойта тъмнина“, отронва в свое стихотворение. „За него няма „жени“, има само една Жена. Като секретар на българското консулство в Марсилия (1907-1909) той е можел да си избира жена за по една нощ. Вместо това в този град на разврата той написва някои от най-ужасяващите си и съкровени изповеди“, твърди Величков. Симеон Радев обаче му опонира в спомените си: „В Марсилия Бояджиев опознава френската литература и френските жени.“

Заради меланхолията на верния си другар, който с чиновническата си заплата му плащал сметките в кръчмата, притесненият Елин Пелин споделя пред Александър Божинов: „Митю Бояджиев не ми се харесва - някакъв любовен червей го гложде, не знам къде ще му излезе краят.“

А краят е трагичен! Когато спускат поета в гроба, светъл слънчев лъч се промъква през клоните и огрява високото му чело. След време саморасла лоза ще обвие надгробната му плоча и ще дава плод всяка есен. Сякаш богът на поетите си е спомнил, че Димитър приживе много обичал грозде.
„Той умря млад, като прониза сам сърцето си с куршум. Умря, поразен от мистерията на една фатална любов, чиято власт, блясък и демоничност ни носят последните негови стихове“, пише Елин Пелин в предговора си към посмъртната стихосбирка на самоубиеца, излязла чак през 1927 г. Приживе Бояджиев публикува едва няколко стихотворения и преводи, но ценителите са въодушевени от изящния му и меланхоличен стих, който го сродява със символистите.
Поетът е привлекателен за жените не само с творчеството си. Елин Пелин твърди: „Нямаше жена или момиче, които да не му се любуваха, когато го виждаха.“ По спомени на съвременници Димитър има тънка и изящна фигура, леко приведен, с блестящи и непокорни кестеняви коси, фино лице и бадемови огнени очи, чийто плам поразява. Елин Пелин дори го оприличава на Христос. И не само той. Тъй като огънят в погледа му напомнял на светец, поетът е изографисан като Йоан Кръстител в църквата в Стрелча, Пазарджишко. Твърди се, че иконата е най-верният му портрет, нарисуван от Никола Балтов, защото нито една снимка не успявала да предаде неуловимото му излъчване.
Далеч от романтичната представа го вижда дипломатът Петър Нейков, негов колега от Бюрото по печата на външното министерство: „Лицето на поета, засенчено от буйна къдрава коса, е изпито, носи белези на загриженост не по възрастта му. Очи неголеми, но одухотворени; нос тънко изваян. Брадата дава своята опора, но е безсилна да затвърди нежните му черти. Облеклото му - тясно, вехто, зле прикрива мършавостта на тялото му. То издава бедност и лишения...“
Фаталният изстрел сякаш дава начало на голямото гадаене за името на жената, заради която Димитър Бояджиев посяга на живота си. Версиите са безброй. Братът Иван си спомня, че на погребението красива ваклоока девойка горко плачела и нареждала: „Защо направи така, милий?“. Тя била учителка от софийската френска гимназия и твърдяла, че преди няколко месеца уж се били сгодили.

Сестрата на поета - Евгения, обаче била убедена, че тайнствената любима е някоя си Савова от Пловдив, омъжена с дете. Тя атакувала поета с писма и въпреки фините и благородни слова била доста настъпателна. Предполага се, че заради нея поетът е написал: „Не радост си вече за мене, а страшен кошмар“, защото деликатната му природа му пречела категорично да я отреже. Симеон Радев намеква, че заради среща със Савова в Пловдив „лицето на Бояджиев бе мрачно и отговаряше като залисан“. Иван Сестримски е убеден, че бойката дама му е поставила ултиматум. Ако и версията за годежа е вярна, Петър Нейков ще се окаже прав - поетът се е разкъсвал между думата, която е дал на една жена, и чувствата към друга, при това омъжена с дете. Но дали това е мистериозната Савова?

Списание „Кино-журнал“ помества през 1913 г. неозаглавено и непубликувано дотогава стихотворение на Димитър Бояджиев.

Душата ми от сън блажен

тъй упоена беше,

когато мълком ти до мен

из старий парк вървеше...

Не помниш ли, че беше ти,

кога, принцесо дивна

кат в приказка вървяхме ний

детинска и наивна?

Вървяхме двама - и сетих

в гърди ми как растеше

на щастието жаркий цвят,

о, всичко сън ли беше?

Душа ми щастие не видя.

Но любовта остави

във нея блян, що по-богат

дори от цар ме прави...

Според бележка на редакцията стиховете са предоставени от артистката от Народния театър М. Тороманова. Вероятно ги е запознала актрисата Роза Попова, съпруга на популярния детски поет Чичо Стоян, която въвежда Димитър Бояджиев в театралните среди. Самата Роза печата свои стихове в сп. „Летописи“. Там са поместени нейните творби „Заспало езеро“ и „Две скърби“, и двете с посвещение „Дим. Ивчову“. Ивчов е истинската фамилия на поета. Светските клюкари събират две и две и плъзват слухове, че далеч не само поезията е сближила актрисата и Димитър. Изводът е, че не на учителката по френски, а на незнайната М. Тороманова е обещал брак поетът, докато креел далеч не по Савова от Пловдив, а по омъжената Роза Попова.

Сестрата на писателя Димо Кьорчев -Дафина, обаче инак го обрисува в спомените: „необикновено емоционален и девствен“. Той сякаш до смърт се е боял от секса и е предпочитал безопасния пашкул на думите. Всичките му близки споменават безброй негови влюбвания, но никога - интимни отношения с жена. „Той се изчервяваше при всяка дума - една лабилност на нервната система“, описва го Дафина.
Меланхолия без физическа страст лъха и от най-емблематичното стихотворение на Димитър Бояджиев „Писмо“:

Все така съм тъжен, Люсиен!

Мисли странни, светли и нелепи

все така ми тегнат нощ и ден.

За света очите ми са слепи.

С буден поглед срещам съзорен

небосвода утром, с болка тъпа.

Колко те обичам, Люсиен!

Колко съм злочест, другарко скъпа!

Вечер, сред тревожна тъмнина

иде някой страшен и огромен,

с дрезгав глас вещай злочестина.

Ужасен го слушам, Люсиен,

но защо и твоя сладък спомен

като ужас висне върху мен.

Сто и две години след самоубийството на Димитър Бояджиев името на фаталната му любима продължава да бъде неизвестно. В началото на 30-те години на ХХ век Елин Пелин и библиографът проф. Тодор Боров се разминават на площад „Славейков“ с една жена. С разтреперан глас писателят отронва: „Ей заради тази се самоуби Митю Бояджиев!“. Коя е дамата, обаче остава тайна. 40 години по-късно в Руския клуб старата кримка на журналистиката и бивш главен редактор на вестниците „Мир“ и „Днес“ - Христо Бръзицов, разпознава в сбръчкана старица на съседната маса жената, заради която Бояджиев се прострелва смъртоносно. Развеселената компания притихва, но се съмнява. Та как би могла да бъде още жива, нали поетът посяга на себе си през 1911 г.! Сметките излизат, ако по онова време е била 18-20-годишно момиче. „Таман възраст за влюбване“, отсича Бръзицов. Бабката опира бастуна си на стола, разглежда вечерното меню и си поръчва каварма. Някой на съседната маса рецитира „Люсиен“. Тя сякаш не чува...

Малко за поета

Димитър Бояджиев е роден на 18 май 1880 г. в Пазарджик в семейството на Иван Ивчов и Екатерина Ненкова. Занаятът на баща му става негова фамилия - той държи бояджийска работилница, носи се спретнато и го наричат Европееца. Майка му е от имотен род и завършва втори девически клас като пълна отличничка, но не й разрешават да учи. Димитър е първото от осемте им деца. Иван умира рано и първородният трябва да поеме бояджийницата. Занаятът не му се удава и скоро хлопва кепенците. Неуспелият занаятчия се връща в училище, става един от основателите на културно-просветното дружество „Млада дружба“ в Пазарджик, а когато завършва четвърти прогимназиален клас, е назначен за писар в общината. На 15 години публикува първата си статия. На 21 години идва в София и става протеже на своя съгражданин Константин Величков, един от водачите на Народната партия и два пъти министър в кабинета на Константин Стоилов. Той го назначава в Бюрото по печата в Министерството на външните работи и изповеданията. Прави го и уредник в издаваното от него списание „Летописи“, по-късно го изпраща в консулството в Марсилия. Там Димитър Бояджиев публикува свои стихове и преводи. Написал е 20 стихотворения, но те са сред най-изящните поетични български творби.

Причината според приятелите

- Художникът Александър Божинов: „Причината за неговата ранна и жестока смърт е чувствителното му и дълбоко любещо сърце.“

- Писателят Симеон Радев: „Неговата голяма чувствителност му създаде усложненията, докарали скръбния край на живота му.“

- Поетът Пейо Яворов: „Той беше поет по душа, а душата на поета мъчно се помирява с нашия живот.“

- Писателят Елин Пелин: „Той умря млад, като прониза сам сърцето си с куршум. Умря, поразен от мистерията на една фатална любов, чиято власт, блясък и демоничност ни носят последните негови стихове.“

- Писателят Димо Кьорчев: „Димитър Бояджиев бе поет само на своята скръб. Той нямаше време да помисли за другите, той забрави в един момент най-близките си, на които бе посветил труда на своята младост, и се отрече от живота след дълго и спокойно размишление...“