Дъщерята на Петър Стоянов - Фани, в първото си интервю:

Дъщерята на Петър Стоянов - Фани, в първото си интервю:

Питат ме баща ти на „Булгари“ ли е президент

Магдалена ГИГОВА

 

- Фани, това лято си за по-дълго в България и си ходила на протестите. Как ги възприемаш?

-      Първия път отидох с брат ми. Честно да си кажа, когато се върнах в България и слушах приятели на моята възраст, които ходеха на протест, все още не бях съвсем наясно със ситуацията. Затова исках първо да се информирам и ако отида на протест, то да е с цел и кауза. С брат ми отидохме да говорим с хората в палатките. Някой ни разпозна и толкова се ентусиазираха, такива хубави неща казаха за баща ми. Видях какви интелигентни хора има на протеста. Да стоиш два месеца там на палатка, това наистина е отстояване на възгледите. Хареса ми и че са много толерантни един съм друг, макар да са привърженици на различни партии. Възпитани, положителни, усмихнати, без злоба. Затова съм сигурна в по-доброто бъдеще на България.

-      Значи се интересуваш от политика?
- Да, и не само от българска. Имам приятели египтяни. Много разговаряме за процесите в тяхната страна. Разбира се, нещата у нас са съвсем различни. Дано хората от протеста да успеят да създадат добра политическа алтернатива.

-      От думите ти следва, че в България не само почиваш и се срещаш с приятели, ами надничаш и в политическия живот?

-      От такова семейство съм, че няма начин да не ми се отрази. Брат ми също е запален.

-      Вие как се разбирате двамата? Разликата ви е 11 години.

-      Той е повече като бащинска фигура, грижи се за мен, дава ми съвети. И аз ги слушам, защото за мен е авторитет.

-      Ти не си идваш много често, как виждаш промяната в България?

- Всеки път, когато си дойда в София, виждам нови построени неща, хората стават все по отворени към света. От началото на демокрацията са минали само 23 години. В исторически план това не е чак толкова дълго време. За този период не можем да станем като Англия, която е стара демокрация. Но ми е тъжно, като видя в някое заведение красиви, добре облечени хора, а отсреща бездомник живее на улицата и бърка в кофите за боклук. В България можеш да имаш добър живот, но той няма да ти доставя удоволствие, когато има и толкова бедни хора. Младежите на моята възраст нямат памет за липсата на свобода и на избор от времето на комунизма и залитат по показността. В Европа няма толкова луксозни коли, колкото у нас. В Женева имах съученички от стари френски благороднически родове. Те знаеха стойността на парите и никога не се изхвърляха като някои нашенци например. Няма значение къде учиш, ако семейството ти не те учи на ценности.

 - Какво стана с мечтата ти за сцената? Когато беше малка, играеше в театър „Възраждане“, но никой не знаеше, че детето Фани Стоянова е дъщеря на действащия президент.

-      Да, играх цял сезон в „Мери Попинз“ и тогава разбрах, че актьорската професия не е за мен, нямам необходимия талант за това. А и станах на 12, пораснах и вече не беше удобно да съм Джейн. Момченцето, с което участвахме - Здравко, също порасна и така напуснахме спектакъла. Странно е, че преди 2 дни го видях и ни беше много интересно.

-      Как стигна до пиесата?

-      По онова време много исках да стана актриса и майка ми ме окуражи да се явя на прослушване. Харесаха ме и започнах да играя. Беше ми много интересно с Роберт Янакиев, Виолета Донева. Всички много ми помогнаха да вляза в ролята и въпреки това разбрах, че това изобщо не е за мен. Добре че го осъзнах рано. Е, искала съм да бъда и манекенка, и лекарка...

-      Сега към какво си се насочила?

-      Правя магистратура по право, антропология и социология, което доста се различава от бакалавърската ми степен по международни отношения. Избрах тази специалност, защото се интересувам от различните правни системи - на отделни държави, дори племенни обичаи. И се надявам след това, дай Боже, да се върна в България и да работя с деца или с възрастни хора, да се занимавам с някаква социална дейност.

-      Как избра тази специалност?

-      Курсът е сравнително нов - от две-три години, и когато го видях в програмата на Лондон скуул ъф икономик, много ми хареса. Другият курс, за който кандидатствах в Оксфорд и ме приеха, беше „Политика и международни отношения“. 

-      Ти затова ли хвърли майка си в печал и се отказа от Оксфорд?

-      Да си завършил Оксфорд, звучи по-престижно, но също така е важно и какво си научил практически. Има го и фактора, че брат ми Стефан също е учил в Лондон скуул ъф икономик. Имам много приятели в Лондон, защото там получих бакалавърската си степен, а и за мен е важно да живея в голям град, да се запознавам с хора от различни етноси и култури.

-      Казват, че Лондон скуул ъф икономик е нещо като люпилня за световни политици?

-      Оксфорд е по-затворено общество, докато там се създават по-широки контакти. Но главният фактор беше специалността. Интересно ми беше, докато учех международни отношения, но правото, съчетано с антропология и социология, е една стъпка по-нагоре. Очевидно няма да го практикувам като адвокат като майка ми и баща ми, но правото отваря повече врати.

-      Право и икономика е печелившата комбинация за държавен глава. Чувстваш ли се като човек, който може да ръководи нещо друго освен живота си?

-      На 23 години съм вече, не съм малка. По-отговорна съм. Цялата минала година работих  - стажувах в Международната организация по авиацията и транспорта. Нямаше нищо общо нито с международните отношения, нито с правото, но ми беше много интересно. Това е нещо, което ще ми е много от полза при връщането ми в България. Да знаеш как да подходиш към различни хора от различни социални прослойки и държави.

-      Ти вече знаеш и как се общува с висшето общество, защото беше на стаж и в „Булгари“. Наистина ли собствениците яростно отричат българския си корен?

-      Ние имахме дискусия със собственика, който накрая почти призна, че корените му са български. Винаги са казвали, че идват от Гърция през Венеция. С половин уста отрони, че нямат сведения и името им може да идва и от България. Случвало се е обаче, когато кажа че съм от България, да възкликнат „О, „Булгари“, бъркайки с марката.

-      Сигурно имаш и други комични ситуации.

-      Аз никога не обяснявам кой е баща ми, макар много да се гордея с него и да го обичам. С една моя приятелка, която е българка, но се запознахме в Лондон, разглеждахме снимки от рождения ми ден и от тях тя разбра, че баща ми е президентът Петър Стоянов. Разчу се. Едно момиче дойде и ме попита „Баща ти на коя компания е президент? На „Булгари“ ли?“ Питали са ме „Баща ти крал на Молдова ли е?“ или дали не е премиер-министър на Румъния... никой не може точно да налучка, чул-не дочул, идва да провери. И аз обяснявам, че Млодова е република, а Букурещ не е столицата на България. Така че образовам част от приятелите си. Защото повечето хора знаят България покрай ромите, които според британските медии ще залеят Острова от догодина. И всички са в ужас как през 2014-а ще дойдат и ще превземат пазара на труда.

-      Вече казах, че много се гордея с баща си. Хората непрекъснато го спират по улицата и му казват хубави неща. Но още от началното училище избягвам да казвам кой е той. Децата в тази възраст са жестоки. В началото ходех на училище с кола и охрана и много ми се подиграваха. В началото на мандата аз бях на шест, когато свърши - на 12. Може да ви се види смешно, но не се бях качвала на автобус. В Женева толкова ми хареса, че цял ден се возих, правя го и досега, защото все още нямам кола.

-      Повечето хора в Лондон се шашкат, защото сигурно си мислят, че когато баща ти е бил президент, трябва да се държиш по някакъв особен начин. Може би в Англия имат някаква представа, че хората от властта са далеч от „обикновеното общество“, но България е малка държава и няма такава разлика.

-      Очевидно си свикнала да се движиш в шарена културна среда?

-      Да, имам много приятелки от Италианския лицей в София, с които поддържаме връзка. Приятелите ми са американци, французи, ливанци, иранци... не само от Лондон, а и от международното училище в Женева. Много съм щастлива, че имам шанс да познавам толкова различни хора от различни култури.

-       Явно имаш идея как ще работиш за бъдещето си, но как си почиваш? Какви хобита имаш?

-      Неотдавна открих, че обичам да ходя на мач! Бях на „Ботев“-„Щутгарт“ в Бургас и толкова ми хареса! Атмосферата беше невероятна. Агитката на „Ботев“ е супер организирана. Покрай баща ми ние с брат ми сме потомствени ботевисти. настроението беше супер. Освен това играхме много хубаво и реших, че това ми е новото хоби - да ходя на мачове. Но само на „Ботев“, на никой друг. „Ботев“ докрай!

-      По едно време играеше волейбол.

-      Вече не, за жалост. Спорта повече го наблюдавам, отколкото го упражнявам. Но плувам доста и открих, че това е моят спорт. Много добре ми действа психически - изключвам от всичко. Докато плуваш, си сам със себе си и можеш да си мислиш за всичко, докато салсата и зумбата са винаги в група и не успявам да се запаля.  Напоследък баща ми се опитва да ме запали по планинското ходене, не знам дали ще му се удаде.

-      Вече каза, че искаш да работиш с деца в България, но ако не успееш да се присадиш, имаш ли план Б?

-      Бих отишла да работя с деца в Афганистан, в Беларус, в Африка. Искам да правя нещо, което има стойност, да чувствам, че всеки мой ден е изпълнен със смисъл, да изпитвам удовлетворение, като помагам на някой друг. Аз се интересувам от йога, от Петър Дънов.. .Една година работих в офис. Организацията беше добра, но не е моят начин на живот. Искам да пътувам, да чувствам конкретната полза от труда си. По едно време мечтаех да стана военен кореспондент като Кристиан Аманпур от Си Ен Ен да предавам от Афганистан, от Ирак. Помня, когато дойде през 1997 г. да интервюира баща ми за събитията около парламента.

-      Сподели и други спомени от това време.

-      Когато бях на 6 г. и баща ми бе току-що избран за президент, някой звънна по телефона у дома. Вдигнах аз и един човек попита за татко на английски. Аз му казах, че след малко ще го извикам. Поговорихме си. После разбрах, че съм си говорила с действащия президент на Турция Сюлейман Демирел. 

-      Много ценен спомен ми е и познанството с Челси Клинтън, когато беше в София заедно с баща си. Дълго си говорихме и аз й се оплаках за трудностите, които срещах в училище, защото баща ми е президент. Тя ми каза „Това е най-ценното качество в живота - да си силен, да знаеш кой си и да не им обръщаш внимание. И тази сила ще ти послужи за абсолютно всичко занапред. Винаги ще има някой, който да ти каже нещо лошо, но когато си си създал твърд характер, ще ти помага в живота.“ Аз тогава бях на 8 години, а тя - на 18. Бил Клинтън пък ми каза, че имам много хубаво яке. Беше най-обикновено но след този комплимент аз не го свалих цяла седмица. Сега осъзнавам какъв късмет е да общуваш с такива хора.