Ректорът на НАТФИЗ проф. д-р Станислав Семерджиев:

Кадрите на НАТФИЗ се "продават" най-добре.  Няма спор

Проф. д-р Станислав Семерджиев през 2015 г. е избран за трети мандат за ректор на Националната академия за театрално и филмово изкуство “Кръстьо Сарафов”.

През 1991 г. създава специалността “Драматургия”.  От 1983 досега е бил председател и/ли член на международни фестивални журита, гост-преподавател в университети и докладчик в научни симпозиуми в повече от 50 държави. Автор е на над 150 научни и критически публикации, както и на монографията "Кратка история на световната сценаристика, том 1: САЩ 1987-1927" (1994).

Сценарист и консултант на повече от 60 пълнометражни филмови сценария за европейски продуцентски компании.

Отидох в кабинета му с идеята да разговаряме за 70-годишнината от създаването на НАТФИЗ, но приказката тръгна в друга посока и в края му цитирах Лев Толстой „А знаете ли какъв номер ми извъртя Ана Каренина – взе, че се самоуби”.

-         Съдейки по темата на монографията ви "Кратка история на световната сценаристика, том 1: САЩ 1987-1927",  мога  спокойно да ви попитам не е ли просто изместване на погледа от политиката продължаващия да тече скандал за сексуални посегателства в Холивуд?

-          За мен това е изцяло политически режисиран сценария от администрацията на Тръмп, защото основните критики към него бяха от средите на Холивуд, а не от Бродуей или от средите на музикалната индустрия. Затова и хората от киното са под прицел, защото по този начин се отвлича вниманието от всички вътрешно и външно политически въпроси. Но не толкова се отвлича вниманието, ами се казва почти директно „Вие всичките ме обвинявахте, че съм женкар, че съм сексист, че съм прелюбодеец с неморална представа за поведение пред света. А вие какви сте?!”. 

-        

  Тази ситуация е изключително добре режисирана. Тя няма да се прекрати, а ще продължи, защото се прилагат два добре известни и принципа – Разделяй и владей и  Хляб и зрелища. В крайна сметка ще трябва да се понесат много жертви, докато приключи ситуацията. Още повече, че американското общество от години и чувствително на тази тема и не е безразлично към такъв тип информация. Точно тази клюка, точно този тип кал много приличат на връщането на годините на Макартизма, когато хората бяха набеждавани за леви убеждения ,дори да нямаха такива. Сега ги обвиняват в сексизъм. Ясно е, че това работи и след като работи ще се използва.

-          Но си мисля ,че да си позволиш след 20-30 и повече години да отправяш обвинения е не просто нахално, а е позорно. Гледах много внимателно материалите, където всички тези звезди по никакъв начин тези звезди, които обвиняват сега през годините не са демонстрирали по никакъв начин погнуса, презрение, нежелание да общуват с въпросните хора, които сега са на прицел. Напротив!  Същите тези хора с изключително удоволствие са консумирали привилегиите да бъдат близки с обвинените във всякакви посегателства.

-          Така че моралният въпрос кой е по-виновен и от коя страна трябва да започне очищението.

-          В несекващия скандал някак си потъна обвинението, че във филма, от който изрязаха Кевин Спейси по морални причини Мишел Уилямс получава 1500 пъти по-малък хонорар от този на Марк Уолбърг за същата работа в същата лента.

-          Това е неизбежно. В момента се видя, че обществото е любопитно към тази тема, че не е безчувствено… През последните 5-6 години, бивайки изпълнителен директор на CILECT (Световната асоциация на филмовите и телевизионни висши училища  има една сериозна група от професори, някои от тях дори ръководители на висши училища, които настояват да започне мащабна кампания за изравняване на количеството преподаватели мъже и жени, количеството на студентите мъже и жени, на дебютантите мъже и жени във всички области на нашата сфера. Това е толкова абсурдно! Ако стигнем до поставянето на такива квоти творческият процес ще се обезсмисли. Няма как да се говори за това, че трябва да бъдат равностойно представени мъжете и жените, когато става дума за талант!

-          Това започва да се разпространява като вирус

-          Мислите ли,, че в България има подобна дискриминация при заплащането на творческия труд на мъжете  и жените?

-          Категорично – не. Аз по-скоро бих казал, че в областта на драматургията работят повече жени, отколкото мъже. В областите на монтажа, на звука, на операторското майсторство дори, от години работят жени. Единствено в кинорежисурата, подчертавам кинорежисурата, защото в телевизията не е така. Там има сериозна дамска хегемония.  Нито пък има някакъв проблем със заплащането. Работи се по едни тарифи, никога колеги не са се оплаквали от дискриминационно отношение.

-          Ще излезе, че сме по-добре от американците?

-          Определено сме по-добре и това съм го казвал неведнъж.

-          Вие сте ректор на НАТФИЗ, ако непрекъснато се съизмерваме с американците в областта на киното и на сценичните изкуства – там е достатъчно да завършиш един курс по актьорско майсторство. Никой не учи четири години, защото смята, че губи време. Кое е по-доброто?

-          Това е щекотлива тема. Аз съм привърженик на тезата, че не е задължително човек да е учил, за да се издигне в някоя област. Давам пример, че нито Шекспир е учил драматургия, нито Аристотел философия по начина, по който сега се изучава. Да, когато човек е талантлив, той може сам да се усъвършенства.  Има безброй самоуки художници и музиканти… От друга страна, за да  съществуват толкова много училища в областта на изкуствата  и да продължава да има студенти там, очевидно има нужда от тях.

-          Аз бих казал, че причината е основно резултат от три фактора.  Първо: в тези училища се създава среда. Хората намират себеподобни, с които да работят, да общуват, да създават проекти, да изграждат екипи. Друго е да си пробиваш път сам, а когато  си в среда на съмишленици нещата стават по-лесно. Вторият фактор е, че познанието е структурирано и поднесено в един достъпен и синтезиран вид. Когато Бенджамин Франклин го попитали защо има нужда от образование, той отговорил нещо, което аз и досега цитирам „Поповото прасе рано или късно ще намери жълъдите в дъбовата гора, но е важно да знае предварително къде  е дъбовата гора”. В този смисъл, няма нужда да минаваш през 15 борови горички, за да стигнеш до дъбовата гора.  Образователната система има преимуществото да дава по-краткия път до постигането на целта.  Третият фактор е, че все пак във висшето образование човек може да срещне ментори. Голяма част от студентите са по-информирани от своите преподаватели като фактология. Освен това даже няма нужда да се търси  информация, защото тя е налична в интернет, както са налични и техническите средства. Т.е. от преподавателя вече не зависи да даде камера, лента, или да осигури сцена.  Тях студентът може да намери навсякъде. Само че е трудно да си намери ментор, човек от когото да се учи не само на занаят, а на мислене, на осъзнаване на света. Това продължава да функционира и ще продължава във всяко време.  И преди 5000, и след 5000 години винаги ще има хора, които са по-напред, с повече опит, с повече  умения и познания и по тази причина с различен поглед към света.

-          А не станаха ли прекалено много менторите. Навремето си имаше един ВИТИЗ. Сега под всяка трънка има факултет по сценични изкуства.

-           Четири са.

-          Малка държава, малък пазар за изкуство.

-          Да, ама така е във всяка област. Малка България има 19 факултета по право.  От друга страна в САЩ има 700 програми по кино и телевизия  с по 200 до 1500 студенти всяка една от тях. Дори за 200-милионна държава са множко. По принцип, в образованието има свръх предлагане. И това е, защото образованието вече е пазарен продукт и който желае отива в предпочитания от него „магазин”. Аз не съм привърженик на монополизма. Аз съм доволен, че има други, за да можем да се съизмерваме, а не да почиваме на някакви лаври. За съжаление, безработицата е повсеместно явление, не само в нашата област и не само в нашата държава. Образованието  няма за цел да назначава хората на работа. Образованието има идеална цел и ако човек иска и на 80 години да учи, да заповяда.  

Аз съм човекът, който през 2004 година премахна възрастовите ограничения в НАТФИЗ. Това беше първото нещо, което направих в първия си мандат като ректор. Защото смятам, западният модел, който  от 20 години се практикува успешно – life long learning трябва да навлезе в България. Човек може по финансови, лични, здравословни причини да не е могъл да учи. Щом има желание – нямам нищо против да го прави. Казвал съм публично, че не ме интересува колко от моите студенти после са безработни. Ако ще всичките да бъдат. Човек учи заради себе си и собственото си развитие, а не само, за да си намери някъде работа.

-          Това не е ли разхищение на талант?

-          Защо? Човек следва, за да получи познания, да усъвършенства таланта си.  Къде ще го приложи?  Това е състезателен принцип, целият живот е състезателен. Аз може да съм изключително талантлив  и да не си намеря работа, за разлика от други, не чак толкова надарени.

-          Учите ли ги как да се „продават”?

-          Това е друг въпрос. Едно е да го учиш на занаят, а друго – как да се „продава”. Опитваме се да ги учим  и мисля, че се вижда, че кадрите на НАТФИЗ се продават най-добре.  Няма спор.   Във всички театри, филми и телевизионни канали   се вижда, че 70-80% са кадри на НАТФИЗ, което е логично.  

-          Не влизате ли в противоречие с някои преподаватели, които смятат, че принизяваш изкуството ако водиш риалити, телевизионна игра или участваш в сериал?

-          Съжалявам, че ще вляза в противоречие с тези колеги, но – да, категорично вярвам, че няма нисше и висше изкуство. Хората имат нужда и от едното, и от другото.  Ненапразно още в Древна Гърция между три трагедии поставяли и сатирична комедия, защото хората са го искали. Няма нищо лошо в това един актьор да води телевизионна игра. И това, че някои го обвиняват в халтураджийство и в кич показва само колко закостеняло е нашето мислене.  Защото ние продължаваме  да вярваме, че единствено високото изкуство има значение. Ако това беше така, трябваше да забраним със закон телевизията, киното, да ограничим всякакви  масови прояви като концерти, публичен масов театър. За мен това е едно изкуствено разделение, което не мога да приема като смислено. Още повече ако човек се замисли, Господ е създал и хора,които да го разсмиват, и хора,  които да го разплакват.

-          Предполагам, че някои от колосите на Народния театър биха получили инфаркт, че заместник-директорът на такава институция води игрите на Спортния тотализатор.

-          Бих се върнал в годините, когато те са били млади. Мога да припомня колко от тях  са ходили по вечеринки и седенки, по заводски новогодишни тържества и осмомартенски празненства да развеселяват хората.   Не дай Боже на някого да му се наложи да изпадне в беда,  тогава ще го видя как се дава мнение за високото изкуство и за това кое е приемливо и кое не.  Може би не на всеки му се иска да бъде в телевизионното риалити или да води радиошоу, но го прави, защото трябва да живее, да издържа семейство.

-          Вие се занимавате с кинодраматургия. Какво му пречи на българското кино да направи един истински хит със световен успех?

-           Проблемът не е само в драматургията. Проблемите са всеобщи -  режисьорски, актьорски, ако ще и разпространителски. Защото в крайна сметка българското кино някак си не успява да приеме факта, че вече не е държавен приоритет. Когато беше  държавен приоритет беше много по-лесно човек, бунтувайки се срещу държавата, да създава филми за хората. Сега, когато можем да създаваме филми за хората, няма кой, защото черно-белите схеми са по-властващи в съзнанието, отколкото Езоповския език.

-          Бяхме се научили да работим с елипси, бяхме успели да изградим художествена същност на казаното от нас. Сега казваме черно-бели неща и те не са интересни. За съжаление, зрителят по-трудно възприема киното като директна публицистика.  То не трябва да е публицистика, а да е разговор с човека от другата страна. То не трябва да диктува, да създава параметри на морала в обществото. Киното не трябва да е дидактично и в това е неговия проблем. Нашите автори   се изживяват като учители в детската градина, опитват се да диктуват на хората какво да правят…

-          И същевременно произвеждат главно потискащи сюжети?

-          Така виждат света - те самите са потиснати очевидно. Аз мисля, че напоследък се появиха доста комедии, повечето направени не с държавни пари, ама те пък минават в едно  повърхностно заиграване със зрителя. Истината винаги е някъде по средата. Съжалявам, че 30 години след прехода няма пет филма, които човек да каже след 10 години да каже, че иска да си ги пуснем отново, както правим с филмите от 70-те години, да речем.  Мисля, че основният проблем е, че са прекалено директни, публицистични, пропагандни, морализаторски филмите днес. Те не разказват история. Те се опитват да вкарат в предварителна измислена теза някакъв сюжет, който да я подкрепи.

-          Как учите студентите си да избегнат тези капани?

-          Опитвам се да ги науча да разберат, че всяко нещо може да бъде годно и достойно  за портретиране. И филмите на Петър Вълчанов и Кристина Грозева са такива. Героите им са обикновени хора с драматични моменти, катарзиси. Интересното е, че техният успех е главно в чужбина. Ако се погледне статистиката, ще се види, че филми като „Вездесъщият” и „Възвишение” имат много повече зрители  от „Урок”. В този смисъл ми се струва, че българският зрител от една страна се дразни от дидактичното кино, от друга – не иска да гледа нормалното кино. Тук е големият проблем. Какво иска да гледа българският зрител?  Дори когато авторите успяват да направят добър, нормален, човешки филм като „Вездесъщият”, той пак не събра достатъчно зрители, колкото би трябвало да има според мен. Сравнявайки го с „Мисия Лондон”, който направи половин милион. А той е злободневна сатира, която в никакъв случай е по-добра от него.  

Ако се върнем към филмите от последните няколко години. „Съдилището” на Стефан Командарев също не успя да събере много публика. Да видим „Посоки” какво ще направи. Да вземем, например, филма „Воевода”, който аз много харесвам и смятам, че има постижения – зрителите му са към 110 000.  „Възвишение” го води с около 20 хиляди.  Това са филми за българския народно-патриотичен дух. Дори те не събират публика.  Аз мисля, че и авторите на „Възвишение” и на „Войвода” са дълбоко изненадани от този неголям  зрителски интерес.   Те имаха съвсем други очаквания. Това показва, че цялостно българското общество не гледа българско кино.

-          Ще кажа, че българското общество въобще не гледа кино! Дори американско кино не гледа. То гледа телевизия. И това не е изненадващо за мен, защото българската телевизия е на изключително равнище в момента от гледна точка на сериалите.  Не говоря за световните сериали, американски, датски, английски, които също са на световно равнище. На българина му е много по-лесно да си седи у дома и да гледа телевизия съвършено безплатно, вместо да се вдигне със семейството си да даде 50 лева за билети, а понеже са в мола да купят още нещо и да похарчат 100 лева. Е, да де, ама за обикновения българския зрител това са огромни пари.

-          Това значи, че за него ходенето на кино е празник, ама ние не му предлагаме празници!

-          Мисля, че киното започва да се трансформира в елитарно изкуство. Ще се превърне в празник, какъвто е операта,  какъвто е театърът.

-          Говорим за големия възход на театъра. А той в какво се изразява?  Да приемем, че преди е имало 5000 зрители, а сега са 20 000. Но колко са те на фона на 7 милиона българи?! Значи и най-слабо посетеният филм с 20 000 зрители, всъщност е по-добре посетен от най-успешния спектакъл със същия брой зрители.  Театърът е елитарно изкуство.   На всички тези спектакли ходят едни и същи хора.  Те същите ходят и на кино. В този смисъл и киното, и театърът от масово изкуство ще се превърнат в елитарно изкуство. Все повече телевизията и интернет  обхващат съзнанието на обикновения зрител.

-          Къде е мястото на блокбастърите, които за три дни изкарват стотици милиони?

-          Не в България. В България дори световните блокбастъри не изкарват почти нищо. Минават средно.  Даже „Междузвездни войни” не мина с кой знае какъв  грандиозен успех у нас. А хората направиха милиони в световен мащаб.  Затова казвам: българинът е прекалено беден, за да си позволи да ходи масово на кино и на театър. Второ е много уморен. Той се прибира съсипан от работа и може да излезе със семейството си само в петък или събота. И трето има прекрасно развито зрелище в телевизионния екран. Защо му е да излиза?!

-          Като гледате вашите студенти има ли някой който да разчупи 

моментното статукво?

-          Защо трябва да се разчупва статуквото?! Не смятам, че е необходимо. Да, може и да се появи, но повтарям, че киното трябва да се превърне в елитарно изкуство. Моите студенти с голямо удоволствие ги виждам във всичките титри на телевизионни сериали и съм доволен, защото съм ги научил да пишат добре. По принцип, нашите студенти всичките са режисьори, оператори, монтажисти, звукари на телевизионните сериали, значи сме ги научили добре!

С черен дроб от черна овца (и $18 000) ставаш здрав, млад и красив

С черен дроб от черна овца (и $18 000) ставаш здрав, млад и красив

„По-възрастен, но по-млад” е пълен оксиморон, дори ако четеш приказки за еликсира на младостта. Но на брега на Женевското езеро в китното швейцарски градче Монтрьо има клиника, където прилагат патентована формула, която извън медицинските термини звучи горе-долу така „С черен дроб от черна овца (и 18 000 долара) ставаш здрав, млад и красив”.
Субстанцията не е шарлатанска измислица за смъкване по няколко кожи от богаташите, защото е разработена от канадски и германски учени и се прилага за подсилване на имунната система при болни от СПИН и хепатит В и С, при пациенти след химиотерапия или просто при хора, които идват на всеки две години за своята доза възраждане на тялото.
Прес-мениджърката на Clinique La Prairie, Яел Брюгом, поясни пред списание „По-здрави”:”Наистина тук идват много милионери или знаменитости, но често пациенти са ни средна ръка люде, които предпочитат да инвестират в здравето си вместо да си купят нова кола”.

Clinique La Prairie от десетина години няма нищо общо с баснословно скъпите кремове за лице. Собственикът Армин Матли продал марката и решил да наблегне на здравето, а не на красотата. Това не означава, че в подножието на Алпите не правят вече разкрасителни мазила. Напротив, но новата им марка се казва Swiss Perfection и набляга на екологичната чистота и екстрактът от корен на ирис с благотворно влияние върху кожата на клетъчно ниво. Естествено, патентован.
Тиери Вали, главния лекар в Clinique La Prairie заяви: „Ние не даваме обещание, че човек попаднал при нас ще остане вечно млад. Това е фантастика. Но с нашата терапия на клетъчно ниво можем да му обещаем да „остарее правилно”, да съхрани физическата си активност и доброто самочувствие. Имаме пациенти от 86 националности и 70 на сто от тях на 24 месеца повтарят процедурата”.
Вече 75 години клиниката в изключително живописното градче, където Фреди Меркюри си е купил къща малко преди да се разболее от СПИН, успешно се борят с процесите на стареенето и връщат физическите и емоционални сили. Началото идва от 1932 г. когато швейцарският професор Пол Ниханс купува бивше девическо училище на брега на Женевското езеро и открива клиника за изучаване на енергийните запаси в клетките. Той вярвал, че откритието му е панацея за всички човешки недъзи и с изследванията си доказал, че живата клетка наистина може да пребори доста заболявания. Резултатите от инжекциите му били изумителни – субстанциаята не само унищожавала вирусите ами подмладявала организма. Истинската известност връхлетяла проф. Ниханс през 1953 г., когато го поканили във Ватикана, за да цери болния папа Пий ХІІ. Той се почувствал много по-добре след курса с клетъчна терапия и новината обиколила света. Оттогава швейцарската клиника има репутацията на един от най-сериозните медицински центрове в Европа. Списъкът на пациентите е като световна версия на справочника „Кой кой е”: Уинстън Чърчил, Шарл де Гол, Конрад Аденауер, Робер Шуман, Чарли Чаплин, Марлене Дитрих, Съмърсет Моъм, Франк Синатра....
Днес бившето девическо училище е превърнато в петзвезден хотел с 59 стаи и апартаменти. А красивият английски парк (с оригинална статуя на Огюст Роден в средата) е заобиколен от още 3 сгради – болница, СПА-център и администрация, свързани с подземни коридори, заради дискретността към пациентите. „Досега проблеми с папараци не сме имали, защото и гостите ни ценят уединението. Само Марадона се беше похвалил пред пресата и ловците на сензации висяха на гроздове по пейките около езерото. Нищо не успяха да снимат, понеже президентският апартамент (тук го наричат „царски”) е мезонет върху покрива на клиниката със собствена градина и асансьор”, усмихна се Яел Брюгом.
Визитна картичка на клиниката е програмата "Ревитализация". Това е уникален лечебен курс за възстановяване на организма с клетъчна терапия. Едноседмичният престоя в болницата струва въпросните 18 000 долара. Той включва пълни медицински изследвания през първите 2 дни, две инжекции с екстракт от черен дроб на ембрион от черна овца (CLP), всякакви процедури и масажи и тотално обслужване при суперлукс. Личен диетолог и треньор определят от какво има нужда тялото ви. И най-вече ви учат как да възприемете нов стил на живот, а не след прекрасната седмица да се върнете отново към застоялия живот и хапването на крак. Напоследък инжекциите са заменени с капки, защото мнозина се боят от игли. Механизмът на действието им е прост — екстрактът наново моделира имунната система на човека като антиалергична и устойчива ва вредни влияние. Затова е „първа помощ” при хроничен хепатит, рак и. СПИН, заболявания на автоиммунната система и тежки алергии. Подмладяването е „страничен ефект”. Тонусът на организма се повишава, изчезва характерната немощ, връщат се физическите и умствени успехи. Процедурата е следната: В понеделник и вторник ви правят пълни медицински изследвния. А през останалото време ви назначават конкретна терапия, предназначена само за вас, диета, съобразена с онова, от което имате нужда.
Изкуството да слабееш с разум е заключено в двуседмичната програма на Clinique La Prairie. Тук го наричат „управление на теглото” и не карат човек в бързи срокове от плондир да става вейка с последвалия задължително „йо-йо” ефект, а го учат как да се храни правилно, съобразно особеностите на организма си, и най-вече да се контролира. Диетолозите и готвачите създават шедьовър на нискокалоричната кухня индивидуално за всеки. Рецептите им, мечта за всеки чревоугодник, са събрани в книга, заедно с „дезайнерски” снимки на гозбите. Фреш, фруктова салата, извара, кифличка от черно брашно, конфитюр, билков чай... И това само за закуска! Вярно, слабееш „едва” по 2 кг на месец, но с години съхраняваш резултата.
До късна есен из клиниката шъкат дами от арабските султански фамилии. Традиция е да идват на тумби през лятото, когато температурите в родните им страни са над 50 градуса, за да си глезят огранизмите. А момите за женене остават по цяло полугодие, та да влязат във форма за предстоящите си сватби. В Clinique La Prairie извозването на гостите с лимузина и стаите обзаведени със старинен лукс са си в реда на нещата. Тук обстановката не е като в клиника, дори не мирише на болница. Макар да си има всички отделения като в класическа българска МБАЛ. Извън терапията „подмладяване + съживяване” нормалните болнични процедури се поемат от швейцарската здравна каса. „Простосмъртните” също могат да родят, да си махнат апендикса или да си прегледат очите при прочутите специалисти. Тези услуги не се рекламират, за да избегнат обсаждането на болницата от любопитни, които се правят на закъсали, за да зърнат някоя знаменитост. „Естествено, операцията за уголемяване на бюста, не се плаща от здравната каса, нито от частните фондове. Но те поемат изцяло реконструкцията на гърдата след операция от рак”, пояснява Яел Брюгом.

В Покана за пътуване тази неделя от 18 до 19 часа по програма Христо Ботев на БНР

Древни църкви в Етиопия, танго в Буенос Айрес, слонско СПА в Индия

Днес ми е едно околосветско… Силно се надявам и на вас да ви е така, защото в „Покана за пътуване” посоката е от  Африка през Латинска Америка до Азия с чупка в кръста към Израел.

Затегнете коланите. Излитаме към Етиопия. На онези, които се мръщят при спомена за красиви дечица с гладни очи, ще опонирам, че страната в края на Африканския рог е една от първите държави в света, люлка на християнството, където се пазят безценни реликви.  Етиопците са горди, че единствени от целия черен континент, никога не са били колония.

Приключението на Биляна Траянова започва в долината на река Омо, населявана от 83 етнически общности. Там са племената Мурси,  които деформират устните и ушите си, за да поставят в тях керамични панички. (И аз получих такава като сувенир, но обещавам да не си я нося). Младежите от племето Хамар прескачат редица от десетки биволи, за да докажат мъжество и съзряване. Хората от Каро пък рисуват телата си с бяла глина. 

Екипът на „Без багаж” засне не само тях, а и останките на първия открит австралопитек от женски пол, Люси. 

Въпреки това, репутацията на Етиопия е такава, че не е необходимо да си луд, за да тръгнеш натам, но все пак помага.  Биляна Траянова изобщо не мисли така и дори крои планове да се връща.

Етиопия е африканската държава, в която броят на вярващите православни християни е около 45 милиона души – малко повече от половината население. Според тяхната религия Божествената и Човешката природа са едно. Вярват в Бог, почитат Богородица, ангелите и светиите, които добре познаваме като православни християни и ние. Етиопците са убедени, че в една от техните църкви – „Дева Мария от Сион”, се пази Ковчега на завета, наричан още свещения кивот. Това е митичният сандък, описан в Библията, съдържащ каменните скрижали с Десетте Божи заповеди, а също така цъфналия жезъл на Аарон и запечатана стомна с манна небесна. 

За Светослав Марков и Теодор Борисов чудесата от българската история отвъд родината ни никога не свършват. На тях дължим най-близката посока в този епизод – Израел. Едно от малкото места по света, където българин наистина звучи гордо.

Светлана Дичева пък е видяла най-широката улица в света – Авенида 9 де Хулио в Буенос Айрес. Тя е дълга едва километър, но е широка цели 110 метра с по 7 платна от всяка страна.  Наричат аржентинската столица най-европейският град в Латинска Америка.

За гостуването на Светла може да се каже,  че е „приятелски трансфер”, защото тя е водеща на „Закуска на тревата” и „Графити по въздуха” по програма Хоризонт.

Тя разказва за някои от странните порядки в Аржентина, магията на тангото, музея на Евита Перон и как държавата е дала милиони, за да се свали цял стенопис от Сикейрос и да се пренесе в художествена галерия.

В „Покана за пътуване” отиваме и на слонско СПА в Индия.  В Гоа, най-малкия индийски щат, човек никога не скучае. Особено ако обича партита под звездите, опияняващ аромат на индийски коноп и шеметно реене по бански върху мотоциклет от плаж на плаж. И всичко това сред бухнала зеленина, приказен климат (особено между ноември и март) и християнски цени.

Прави са били португалците, които през 1961 г. са напуснали колонията си на Арабско море с въпиеща неохота след 450-годишен блажен престой там. Към 25-ия индийски щат се насочват 12 на сто от туристите, завтекли се към необятната страна. И правилно! 105 км брегова ивица, плажове с имена, които премяташ в устата като сладък бонбон - Калангут, Анджуна, Вагатор, Бага...

Най-ярък пример за „мирното съвместно съществуване“ е гордостта на местните със старинните католически черкви и киченето на светиите там с типични за индуистките храмове гирлянди от цветя. 

Гоа е най-плавният начин да възприемете Индия, ако подхождате към нея с предубеждение. Защото в този щат португалците са оставили своя добронамерен европейски отпечатък, който, омесен с тропическия колорит, леко влиза под кожата. За да остане имплантиран навеки.

В този щат дестилериите за силно и дъхаво порто са десетки. Почти колкото са плантациите за подправки. Все пак оттук са товарели безценните си стоки мореплавателите. Канела, мускатови орехи, ванилия, черен пипер, шафран, ол спайс (подобни на пиперени зрънца, които събират в себе си няколко аромата)... списъкът е безкраен и благоухаещ.

Най-гъделичкаща от атракциите в плантациите е слонското СПА. Слава Богу, това не значи масаж от грамадния бозайник. Макар че и да беше, пак щях да опитам.

Без капка колебание платих 12-те долара и нахлузих банския. По нещо като вишка се добрах до гърба на слоницата Тами.

По знак от дресьора, тя мощно загреба с хобота си вода от малкото басейнче пред нея и  преди да се усетя, ме заля от глава до пети. Весело пищях с леко истерична нотка, а симпатичната гигантка повтори операцията още десетина пъти, докато се убеди, че нямам сухо място.

Гледачът й ме прикани да сляза, но с това ритуалът не свърши.

Слоницата пожела да ме „цунка” с хобота си, а когато дресьорът й прошепна на хинди нещо като „Кажи, слонче, тенк ю”, Тами започна да издава призивни пронизителни звуци, приклякайки в тромав реверанс.

И ако се интересувате дали водата не е била лепкава от слонски лиги – не, не беше.

А ако ви липсват идеи за пътуване – можете да ги потърсите на страницата на предаването във Фейсбук

https://www.facebook.com/pokanazapatuvane/?ref=bookmarks

Карибски пирати пируват в Тринидад

Морските разбойници създават островния карнавал

Поставят карнавала на островите Тринидад и Тобаго на второ място след прочутия му побратим в Рио де Жанейро, но пък карибският е създаден от местните пирати и корените му се губят в XVII век. През 2015 г. големият празник, за който са разпродадени всички билети, е насрочен от 17 до 22 февруари.

Населението на островите е искрящо разнообразие на раси и култури, всяка от които още преди столетия е внесла своя лепта в шаренията на карнавала. Той символизира единението на различни традиции, но в същото време отделните етнически групи са в жестока конкуренция чий костюм ще спечели надпреварата. Най-значително е влиянието на африканската култура на някогашните роби, обаче колкото и да е странно, обединяващата фигура са... карибските пирати. Те са възприели маскирането и надпиването като форми на забавление след изнурителния си грабителски труд в морето.

Невъобразимото съчетание на африкански, латиноамерикански, индиански и креолски елементи придават на карнавала неповторим аромат. По улиците на столицата Порт ъф Спейн минават шествия под оглушителния гръм на метални барабани. Навсякъде звучи калипсо - особен вид афро-карибска музика с опияняващ ритъм. По традиция участниците в карнавала се оцветяват от глава до пети в ярки тонове, така че всички на улицата са разноцветни като колибри. Най-дългоочакван е изборът на Крал и Кралица на празненството. Естествено - в Кралския парк „Савана“.

 Американската актриса Татяна Али (вляво) позира със сестрите си Анастасия и Кимбърли по време на пърформанса им „Пеперуди, зверове и вакханалия“ през последния ден на карнавала в Кралския парк „Савана“ в Порт ъф Спейн.

Участници от карнавалната група Color Fuh So представя „Завоевание“в последния ден на карнавала през 2014 г.

И докато конкурентът в Рио е характерен с безкрайните шествия на училищата по самба, покачени върху тематични платформи, на Тринидад и Тобаго гвоздеят са най-шантавите костюми, които човешкото въображение може да си представи. Някои от тях надминават по 20 метра във вертикал и хоризонтал. Как балансират с тази тежест, само участниците си знаят. Никоя идея не е достатъчно безумна, за да не бъде реализирана. Костюмите се подготвят цяла година, а най-предпочитани са райските птици с огромни разперени опашки. Не липсват гигантски тропически риби, дори космически сюжети.

Карнавалът в Тринидад са пет дни безметежни танци и неудържимо всенародно ликуване преди началото на големите великденски пости. По дух той доста напомня бразилския, но си има и собствена индивидуалност. Преди всичко това е музиката калипсо и т.нар. steelbands - оркестри от метални барабани.

Калипсото се появява в Тринидад през XVII век като карибска версия на ритмите, които донасят робите, докарани от Западна Африка. След усилните дни на полята със захарна тръстика те си припомняли родните места чрез музиката. Дори роднините им да работели в съседната плантация, нямали право да общуват с тях и калипсото бил единственият начин да получат новини едни за други. Чрез ритмите те неусетно се подигравали на надзирателите. Постепенно калипсото добива и креолски елементи. А пиратите го разнясат с корабите си от остров на остров.
Металните барабани, които проглушават ушите на участниците в карнавала, също имат интересна история. Робите не само забравяли за нерадостната си съдба, а и изпращали съобщения чрез техния ритъм. Барабаните били в основата на организираните през 1881 г. бунтове в плантациите и след потушаването им са забранени. За да продължат да изпълняват музиката си, хората на Тринидад и Тобаго ги заменили с инструменти от бамбук, но през 1937 г. сформирали оркестър от тигани, кофи за смет и петролни варели, който имал огромен успех. Четири години по-късно американски бойни кораби акостирали на островите, харесали мелодиите, изпълнени на метални барабани, и легендите за тяхната музика и за местния карнавал тръгнали по света.
Празникът винаги започва в петък с избора на Крал и Кралица на калипсото. Навсякъде са издигнати временни шатри, в които различни оркестри показват майсторството си и се борят за вниманието на публиката. Нощта на събота срещу неделя е времето за грандиозно зрелище - финала на Панорамата. Това е съревнование на „металните оркестри“ - steelbands, без които е невъзможен карнавалът на Тринидад и Тобаго. Те дефилират по „Гранд Стенд“ - широк булевард в столицата Порт ъф Спейн. Барабаните гърмят цяла нощ, а ритъмът им докарва слушателите до екстатичен транс. Разбира се, петролните варели и тенджерите днес са се превърнали в сложни музикални инструменти. Само материалът им е един и същ. Но в това е чарът на неделните тържества „Диманш Гра“ (“мазната неделя“).

 „Мисис Вселена 1998Уенди Фицуилям участва в последния ден на карнавала.

Глория Далсинг от групата „Разцвет за олимпийците“ в костюм на свещената птица Гери на финала на състезанието за Крал и Кралица на фестивала.

Любопитна е и традицията на сутринта в карнавалния понеделник, наричан на карибско наречие J’Ouvert - всички се мажат едни други със специална глина, оцветена с различни бои. Единственото условие е да не носите нови и бели дрехи. Най-точно описание на този дивашки забавен ритуал дава един от участниците, който разказва непринудено: „Сутринта излязох от къщи по шорти, фланелка и сандали, а вечерта се върнах с шорти, пиратска превръзка и огромни дяволски рога от картон. От глава до пети бях омазан с глина във всички цветове на дъгата, примесени със солидно количество брокат. Глината измих, но бляскавите частици останаха и не изглеждах особено уместно, но се забавлявах.“
Какво е карнавал без маскарад, който тук гальовно наричат просто „мас“. Във вторник, когато празникът е в апогея си, започват парадите на костюмите. По улиците на града минават групи причудливо облечени хора, които танцуват, кривят се, пеят и се забавляват под съпровода на метални барабани. Музиката е толкова силна, че я чуват дори глухите. Буквално! Защото телата им усещат вибрациите.

По време на карнавала в градовете на Тринидад и Тобаго е забранено да влизат коли, за да не пречат на танците. Дрескодът е прост - разноцветни дрехи с желание за танци и отлично настроение като аксесоари. И всички го спазват с наслаждение. Да се покажеш с красив костюм на празника, е въпрос на чест за коренните жители и те се готвят с месеци за дефилетата. Туристите най-често импровизират.

През петте дни на карнавала на островите царуват ликуване, веселие и любов и всеки път повече от 40 000 души с маскарадни костюми изпълват улиците.

Във вторник в Кралския парк съревнованието на музикантите е не по-малко ожесточено. Залогът е титлата „Оркестър на годината“. Но колкото и да се надсвирват, за всички е важно да се радват на мелодиите, а изпълнители и публика да се заредят с добро настроение преди постите. Както често се случва на карибски празненства, различните влияния - африкански, европейски колониални, испански и азиатски традиции, са родили невероятно колоритни персонажи. Част от тях са чернокожи странстващи средновековни музиканти с плътно боядисани в бяло лица, Свирепият пират, Среднощният крадец, френските придворни госпожа Лорен и Пиеро, които рецитират злободневни стихотворения. Но колкото и карнавалът да обединява хората като нищо друго, празничната атмосфера в Порт ъф Спейн е наситена с напрегната борба за за награди и почести.

На Тринидад и Тобаго се шегуват, че там годината се дели на три периода - подготовка за карнавала, самият карнавал и разкази какво са преживели на карнавала.

В МЕЖДУНАРОДНИЯ ДЕН В ПАМЕТ НА ЖЕРТВИТЕ НА ХОЛОКОСТА ИЗРАЕЛ ОТДАВА ПОЧИТ НА ЧУЖДЕСТРАННИ ДИПЛОМАТИ, УЧАСТВАЛИ АКТИВНО В СПАСЯВАНЕТО НА ЕВРЕИ

ПОСОЛСТВОТО НА ИЗРАЕЛ В СОФИЯ И МИНИСТЕРСТВОТО НА ВЪНШНИТЕ РАБОТИ НА БЪЛГАРИЯ, СЪВМЕСТНО С ПОСОЛСТВОТО НА САЩ В СОФИЯ И ОРГАНИЗАЦИЯТА НА ЕВРЕИТЕ В БЪЛГАРИЯ „ШАЛОМ“ ЖЕЛАЯТ ДА ИНФОРМИРАТ, ЧЕ НА 26 ЯНУАРИ, ПЕТЪК, ОТ 11 ЧАСА В СГРАДАТА НА МИНИСТЕРСТВОТО ЩЕ СЕ ОТКРИЕ ИЗЛОЖБАТА „ОТВЪД ДЪЛГА“. ПОДГОТВЕНА ОТ СВЕТОВНИЯ ЦЕНТЪР ЗА ВЪЗПОМЕНАВАНЕ НА ЖЕРТВИТЕ НА ХОЛОКОСТА „ЯД ВАШЕМ“ , ИЗЛОЖБАТА РАЗКАЗВА ЗА ДЕЛОТО НА 36 ДИПЛОМАТИ ОТ 21 СТРАНИ. ЗА ТЕХНИТЕ ДЕЙСТВИЯ ЗА СПАСЯВАНЕТО НА ЕВРЕИ ПРЕЗ ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА ДИПЛОМАТИТЕ ПОЛУЧАВАТ ПРИЗНАНИЕТО НА „ЯД ВАШЕМ“ И БИВАТ НАРЕЧЕНИ „ПРАВЕДНИЦИ НА СВЕТА“. МЕДАЛЪТ, ВРЪЧВАН НА ПРАВЕДНИЦИТЕ НА СВЕТА, Е ГРАВИРАН С НАДПИСА: ОТ ПРИЗНАТЕЛНИЯ НАРОД НА ИЗРАЕЛ: „КОЙТО СПАСИ ЕДИН ЖИВОТ, СПАСЯВА ЦЯЛА ВСЕЛЕНА“ И СЕ ДАВА ЗА ДОКАЗАНИ ДЕЛА И ДОКАЗАН РИСК ЗА ЖИВОТА НА СПАСИТЕЛИТЕ. ОРГАНИЗАТОРИТЕ ПОСВЕЩАВАТ ТАЗИ ИЗЛОЖБА НА ПРАВЕДНИЦИТЕ НА СВЕТА И НА ОЦЕЛЕЛИТЕ ОТ ХОЛОКОСТА, ЧИЯТО СМЕЛОСТ И СИЛА НА ДУХА СА НЕПРЕСЪХВАЩ ИЗВОР НА ВДЪХНОВЕНИЕ И ПРИМЕР. В МЕЖДУНАРОДНИЯ ДЕН НА ХОЛОКОСТА, 27 ЯНУАРИ, СВЕТЪТ Е ДЛЪЖЕН ДА СИ СПОМНИ ЗА ЗЛОДЕЙСТВАТА, НО И НАПОМНИ ЗА ДЕЛОТО НА ХОРА, КОИТО В ЕДНИ ОТ НАЙ-МРАЧНИТЕ ВРЕМЕНА ОТ ЧОВЕШКАТА ИСТОРИЯ РИСКУВАТ ЖИВОТ И КАРИЕРА, ОТСТОЯВАЙКИ НА ДЕЛО ЦЕННОСТИТЕ НА ХУМАНИЗМА И НЕПРИМИРИМОСТТА КЪМ ЗЛОТО. ИЗЛОЖБАТА ЩЕ ОСТАНЕ В МИНИСТЕРСТВОТО ЕДНА СЕДМИЦА. НАДЯВАМЕ СЕ ЧРЕЗ НЕЯ МЕДИИ И ОБЩЕСТВЕНОСТ ДА НАУЧАТ И РАЗКАЖАТ ЗА ДЕЙСТВИЯТА НА ТЕЗИ ДОСТОЙНИ ДИПЛОМАТИ, ИЗБРАЛИ ЖИТЕЙСКАТА ТИТЛА НА ВЪРХОВНА ЧОВЕЧНОСТ И ПРАВЕДНОСТ ПРЕД УЮТА НА СОЦИАЛНОТО ПОЛОЖЕНИЕ И БЛАГОПОЛУЧИЕ.

Дневен крем за лице Snail Perfection на REFAN – отличник по красота в класацията Best Beauty Products 2017 на списание ОК!

Дневният крем за лицеSnail  Perfection на REFANграбна първото място в категория „Българска козметика“ в класацията на сп. ОК! Best Beauty Products 2017.

За трета поредна година екипът на списанието селектира любими козметични продукти в няколко категории и събра на едно място експертни формули, оставили отпечатък върху красотата и здравето ни. Победителите бяха избрани след гласуване във Facebook страниците на списание OK! и MissBloom. В него читателите имаха възможност да дадат своя глас за любимия си продукт, а по този начин да участват и в томбола с награди.
След края на гласуването и обобщаване на резултатите, дневният крем за лице Snail Perfection от едноименната козметична серия на REFAN грабна първото място.  Продуктът е подходящ за ежедневна употреба и защитава кожата от вредното въздействие на UV-А и UV-В лъчите. Богатата гама от активни компоненти в екстракта от охлюви стимулира клетъчните функции, активира кожата, подпомага регенерирането й и забавя процесите на стареене.
Нека припомним, че миналата година в класацията на сп. ОК! призът в категория „Българска козметика“ спечели друг продукт на REFAN от същата серия - серумът за лице Snail Perfection. Козметичната линия с екстракт от охлюви е подходяща за всички възрасти със своето подчертано антибактериално и антиоксидантно действие. Освен дневен крем и серум за лице, тя съдържа и нощен крем за лице, флуид-концентрат, крем за ръце и крем тяло, които правят кожата по-стегната, еластична и хидратирана.
През изминалата година REFAN получи признание и в друга престижна  класация. Козметичният бранд  спечели Златен сертификат в селекцията  „Любима марка на българския потребител 2017” за най-много потребителски гласове в хода на гласуването, както и първо място в категориите  „Козметика“ и „Българска марка“.