Ректорът на НАТФИЗ проф. д-р Станислав Семерджиев:

Кадрите на НАТФИЗ се "продават" най-добре.  Няма спор

Проф. д-р Станислав Семерджиев през 2015 г. е избран за трети мандат за ректор на Националната академия за театрално и филмово изкуство “Кръстьо Сарафов”.

През 1991 г. създава специалността “Драматургия”.  От 1983 досега е бил председател и/ли член на международни фестивални журита, гост-преподавател в университети и докладчик в научни симпозиуми в повече от 50 държави. Автор е на над 150 научни и критически публикации, както и на монографията "Кратка история на световната сценаристика, том 1: САЩ 1987-1927" (1994).

Сценарист и консултант на повече от 60 пълнометражни филмови сценария за европейски продуцентски компании.

Отидох в кабинета му с идеята да разговаряме за 70-годишнината от създаването на НАТФИЗ, но приказката тръгна в друга посока и в края му цитирах Лев Толстой „А знаете ли какъв номер ми извъртя Ана Каренина – взе, че се самоуби”.

-         Съдейки по темата на монографията ви "Кратка история на световната сценаристика, том 1: САЩ 1987-1927",  мога  спокойно да ви попитам не е ли просто изместване на погледа от политиката продължаващия да тече скандал за сексуални посегателства в Холивуд?

-          За мен това е изцяло политически режисиран сценария от администрацията на Тръмп, защото основните критики към него бяха от средите на Холивуд, а не от Бродуей или от средите на музикалната индустрия. Затова и хората от киното са под прицел, защото по този начин се отвлича вниманието от всички вътрешно и външно политически въпроси. Но не толкова се отвлича вниманието, ами се казва почти директно „Вие всичките ме обвинявахте, че съм женкар, че съм сексист, че съм прелюбодеец с неморална представа за поведение пред света. А вие какви сте?!”. 

-        

  Тази ситуация е изключително добре режисирана. Тя няма да се прекрати, а ще продължи, защото се прилагат два добре известни и принципа – Разделяй и владей и  Хляб и зрелища. В крайна сметка ще трябва да се понесат много жертви, докато приключи ситуацията. Още повече, че американското общество от години и чувствително на тази тема и не е безразлично към такъв тип информация. Точно тази клюка, точно този тип кал много приличат на връщането на годините на Макартизма, когато хората бяха набеждавани за леви убеждения ,дори да нямаха такива. Сега ги обвиняват в сексизъм. Ясно е, че това работи и след като работи ще се използва.

-          Но си мисля ,че да си позволиш след 20-30 и повече години да отправяш обвинения е не просто нахално, а е позорно. Гледах много внимателно материалите, където всички тези звезди по никакъв начин тези звезди, които обвиняват сега през годините не са демонстрирали по никакъв начин погнуса, презрение, нежелание да общуват с въпросните хора, които сега са на прицел. Напротив!  Същите тези хора с изключително удоволствие са консумирали привилегиите да бъдат близки с обвинените във всякакви посегателства.

-          Така че моралният въпрос кой е по-виновен и от коя страна трябва да започне очищението.

-          В несекващия скандал някак си потъна обвинението, че във филма, от който изрязаха Кевин Спейси по морални причини Мишел Уилямс получава 1500 пъти по-малък хонорар от този на Марк Уолбърг за същата работа в същата лента.

-          Това е неизбежно. В момента се видя, че обществото е любопитно към тази тема, че не е безчувствено… През последните 5-6 години, бивайки изпълнителен директор на CILECT (Световната асоциация на филмовите и телевизионни висши училища  има една сериозна група от професори, някои от тях дори ръководители на висши училища, които настояват да започне мащабна кампания за изравняване на количеството преподаватели мъже и жени, количеството на студентите мъже и жени, на дебютантите мъже и жени във всички области на нашата сфера. Това е толкова абсурдно! Ако стигнем до поставянето на такива квоти творческият процес ще се обезсмисли. Няма как да се говори за това, че трябва да бъдат равностойно представени мъжете и жените, когато става дума за талант!

-          Това започва да се разпространява като вирус

-          Мислите ли,, че в България има подобна дискриминация при заплащането на творческия труд на мъжете  и жените?

-          Категорично – не. Аз по-скоро бих казал, че в областта на драматургията работят повече жени, отколкото мъже. В областите на монтажа, на звука, на операторското майсторство дори, от години работят жени. Единствено в кинорежисурата, подчертавам кинорежисурата, защото в телевизията не е така. Там има сериозна дамска хегемония.  Нито пък има някакъв проблем със заплащането. Работи се по едни тарифи, никога колеги не са се оплаквали от дискриминационно отношение.

-          Ще излезе, че сме по-добре от американците?

-          Определено сме по-добре и това съм го казвал неведнъж.

-          Вие сте ректор на НАТФИЗ, ако непрекъснато се съизмерваме с американците в областта на киното и на сценичните изкуства – там е достатъчно да завършиш един курс по актьорско майсторство. Никой не учи четири години, защото смята, че губи време. Кое е по-доброто?

-          Това е щекотлива тема. Аз съм привърженик на тезата, че не е задължително човек да е учил, за да се издигне в някоя област. Давам пример, че нито Шекспир е учил драматургия, нито Аристотел философия по начина, по който сега се изучава. Да, когато човек е талантлив, той може сам да се усъвършенства.  Има безброй самоуки художници и музиканти… От друга страна, за да  съществуват толкова много училища в областта на изкуствата  и да продължава да има студенти там, очевидно има нужда от тях.

-          Аз бих казал, че причината е основно резултат от три фактора.  Първо: в тези училища се създава среда. Хората намират себеподобни, с които да работят, да общуват, да създават проекти, да изграждат екипи. Друго е да си пробиваш път сам, а когато  си в среда на съмишленици нещата стават по-лесно. Вторият фактор е, че познанието е структурирано и поднесено в един достъпен и синтезиран вид. Когато Бенджамин Франклин го попитали защо има нужда от образование, той отговорил нещо, което аз и досега цитирам „Поповото прасе рано или късно ще намери жълъдите в дъбовата гора, но е важно да знае предварително къде  е дъбовата гора”. В този смисъл, няма нужда да минаваш през 15 борови горички, за да стигнеш до дъбовата гора.  Образователната система има преимуществото да дава по-краткия път до постигането на целта.  Третият фактор е, че все пак във висшето образование човек може да срещне ментори. Голяма част от студентите са по-информирани от своите преподаватели като фактология. Освен това даже няма нужда да се търси  информация, защото тя е налична в интернет, както са налични и техническите средства. Т.е. от преподавателя вече не зависи да даде камера, лента, или да осигури сцена.  Тях студентът може да намери навсякъде. Само че е трудно да си намери ментор, човек от когото да се учи не само на занаят, а на мислене, на осъзнаване на света. Това продължава да функционира и ще продължава във всяко време.  И преди 5000, и след 5000 години винаги ще има хора, които са по-напред, с повече опит, с повече  умения и познания и по тази причина с различен поглед към света.

-          А не станаха ли прекалено много менторите. Навремето си имаше един ВИТИЗ. Сега под всяка трънка има факултет по сценични изкуства.

-           Четири са.

-          Малка държава, малък пазар за изкуство.

-          Да, ама така е във всяка област. Малка България има 19 факултета по право.  От друга страна в САЩ има 700 програми по кино и телевизия  с по 200 до 1500 студенти всяка една от тях. Дори за 200-милионна държава са множко. По принцип, в образованието има свръх предлагане. И това е, защото образованието вече е пазарен продукт и който желае отива в предпочитания от него „магазин”. Аз не съм привърженик на монополизма. Аз съм доволен, че има други, за да можем да се съизмерваме, а не да почиваме на някакви лаври. За съжаление, безработицата е повсеместно явление, не само в нашата област и не само в нашата държава. Образованието  няма за цел да назначава хората на работа. Образованието има идеална цел и ако човек иска и на 80 години да учи, да заповяда.  

Аз съм човекът, който през 2004 година премахна възрастовите ограничения в НАТФИЗ. Това беше първото нещо, което направих в първия си мандат като ректор. Защото смятам, западният модел, който  от 20 години се практикува успешно – life long learning трябва да навлезе в България. Човек може по финансови, лични, здравословни причини да не е могъл да учи. Щом има желание – нямам нищо против да го прави. Казвал съм публично, че не ме интересува колко от моите студенти после са безработни. Ако ще всичките да бъдат. Човек учи заради себе си и собственото си развитие, а не само, за да си намери някъде работа.

-          Това не е ли разхищение на талант?

-          Защо? Човек следва, за да получи познания, да усъвършенства таланта си.  Къде ще го приложи?  Това е състезателен принцип, целият живот е състезателен. Аз може да съм изключително талантлив  и да не си намеря работа, за разлика от други, не чак толкова надарени.

-          Учите ли ги как да се „продават”?

-          Това е друг въпрос. Едно е да го учиш на занаят, а друго – как да се „продава”. Опитваме се да ги учим  и мисля, че се вижда, че кадрите на НАТФИЗ се продават най-добре.  Няма спор.   Във всички театри, филми и телевизионни канали   се вижда, че 70-80% са кадри на НАТФИЗ, което е логично.  

-          Не влизате ли в противоречие с някои преподаватели, които смятат, че принизяваш изкуството ако водиш риалити, телевизионна игра или участваш в сериал?

-          Съжалявам, че ще вляза в противоречие с тези колеги, но – да, категорично вярвам, че няма нисше и висше изкуство. Хората имат нужда и от едното, и от другото.  Ненапразно още в Древна Гърция между три трагедии поставяли и сатирична комедия, защото хората са го искали. Няма нищо лошо в това един актьор да води телевизионна игра. И това, че някои го обвиняват в халтураджийство и в кич показва само колко закостеняло е нашето мислене.  Защото ние продължаваме  да вярваме, че единствено високото изкуство има значение. Ако това беше така, трябваше да забраним със закон телевизията, киното, да ограничим всякакви  масови прояви като концерти, публичен масов театър. За мен това е едно изкуствено разделение, което не мога да приема като смислено. Още повече ако човек се замисли, Господ е създал и хора,които да го разсмиват, и хора,  които да го разплакват.

-          Предполагам, че някои от колосите на Народния театър биха получили инфаркт, че заместник-директорът на такава институция води игрите на Спортния тотализатор.

-          Бих се върнал в годините, когато те са били млади. Мога да припомня колко от тях  са ходили по вечеринки и седенки, по заводски новогодишни тържества и осмомартенски празненства да развеселяват хората.   Не дай Боже на някого да му се наложи да изпадне в беда,  тогава ще го видя как се дава мнение за високото изкуство и за това кое е приемливо и кое не.  Може би не на всеки му се иска да бъде в телевизионното риалити или да води радиошоу, но го прави, защото трябва да живее, да издържа семейство.

-          Вие се занимавате с кинодраматургия. Какво му пречи на българското кино да направи един истински хит със световен успех?

-           Проблемът не е само в драматургията. Проблемите са всеобщи -  режисьорски, актьорски, ако ще и разпространителски. Защото в крайна сметка българското кино някак си не успява да приеме факта, че вече не е държавен приоритет. Когато беше  държавен приоритет беше много по-лесно човек, бунтувайки се срещу държавата, да създава филми за хората. Сега, когато можем да създаваме филми за хората, няма кой, защото черно-белите схеми са по-властващи в съзнанието, отколкото Езоповския език.

-          Бяхме се научили да работим с елипси, бяхме успели да изградим художествена същност на казаното от нас. Сега казваме черно-бели неща и те не са интересни. За съжаление, зрителят по-трудно възприема киното като директна публицистика.  То не трябва да е публицистика, а да е разговор с човека от другата страна. То не трябва да диктува, да създава параметри на морала в обществото. Киното не трябва да е дидактично и в това е неговия проблем. Нашите автори   се изживяват като учители в детската градина, опитват се да диктуват на хората какво да правят…

-          И същевременно произвеждат главно потискащи сюжети?

-          Така виждат света - те самите са потиснати очевидно. Аз мисля, че напоследък се появиха доста комедии, повечето направени не с държавни пари, ама те пък минават в едно  повърхностно заиграване със зрителя. Истината винаги е някъде по средата. Съжалявам, че 30 години след прехода няма пет филма, които човек да каже след 10 години да каже, че иска да си ги пуснем отново, както правим с филмите от 70-те години, да речем.  Мисля, че основният проблем е, че са прекалено директни, публицистични, пропагандни, морализаторски филмите днес. Те не разказват история. Те се опитват да вкарат в предварителна измислена теза някакъв сюжет, който да я подкрепи.

-          Как учите студентите си да избегнат тези капани?

-          Опитвам се да ги науча да разберат, че всяко нещо може да бъде годно и достойно  за портретиране. И филмите на Петър Вълчанов и Кристина Грозева са такива. Героите им са обикновени хора с драматични моменти, катарзиси. Интересното е, че техният успех е главно в чужбина. Ако се погледне статистиката, ще се види, че филми като „Вездесъщият” и „Възвишение” имат много повече зрители  от „Урок”. В този смисъл ми се струва, че българският зрител от една страна се дразни от дидактичното кино, от друга – не иска да гледа нормалното кино. Тук е големият проблем. Какво иска да гледа българският зрител?  Дори когато авторите успяват да направят добър, нормален, човешки филм като „Вездесъщият”, той пак не събра достатъчно зрители, колкото би трябвало да има според мен. Сравнявайки го с „Мисия Лондон”, който направи половин милион. А той е злободневна сатира, която в никакъв случай е по-добра от него.  

Ако се върнем към филмите от последните няколко години. „Съдилището” на Стефан Командарев също не успя да събере много публика. Да видим „Посоки” какво ще направи. Да вземем, например, филма „Воевода”, който аз много харесвам и смятам, че има постижения – зрителите му са към 110 000.  „Възвишение” го води с около 20 хиляди.  Това са филми за българския народно-патриотичен дух. Дори те не събират публика.  Аз мисля, че и авторите на „Възвишение” и на „Войвода” са дълбоко изненадани от този неголям  зрителски интерес.   Те имаха съвсем други очаквания. Това показва, че цялостно българското общество не гледа българско кино.

-          Ще кажа, че българското общество въобще не гледа кино! Дори американско кино не гледа. То гледа телевизия. И това не е изненадващо за мен, защото българската телевизия е на изключително равнище в момента от гледна точка на сериалите.  Не говоря за световните сериали, американски, датски, английски, които също са на световно равнище. На българина му е много по-лесно да си седи у дома и да гледа телевизия съвършено безплатно, вместо да се вдигне със семейството си да даде 50 лева за билети, а понеже са в мола да купят още нещо и да похарчат 100 лева. Е, да де, ама за обикновения българския зрител това са огромни пари.

-          Това значи, че за него ходенето на кино е празник, ама ние не му предлагаме празници!

-          Мисля, че киното започва да се трансформира в елитарно изкуство. Ще се превърне в празник, какъвто е операта,  какъвто е театърът.

-          Говорим за големия възход на театъра. А той в какво се изразява?  Да приемем, че преди е имало 5000 зрители, а сега са 20 000. Но колко са те на фона на 7 милиона българи?! Значи и най-слабо посетеният филм с 20 000 зрители, всъщност е по-добре посетен от най-успешния спектакъл със същия брой зрители.  Театърът е елитарно изкуство.   На всички тези спектакли ходят едни и същи хора.  Те същите ходят и на кино. В този смисъл и киното, и театърът от масово изкуство ще се превърнат в елитарно изкуство. Все повече телевизията и интернет  обхващат съзнанието на обикновения зрител.

-          Къде е мястото на блокбастърите, които за три дни изкарват стотици милиони?

-          Не в България. В България дори световните блокбастъри не изкарват почти нищо. Минават средно.  Даже „Междузвездни войни” не мина с кой знае какъв  грандиозен успех у нас. А хората направиха милиони в световен мащаб.  Затова казвам: българинът е прекалено беден, за да си позволи да ходи масово на кино и на театър. Второ е много уморен. Той се прибира съсипан от работа и може да излезе със семейството си само в петък или събота. И трето има прекрасно развито зрелище в телевизионния екран. Защо му е да излиза?!

-          Като гледате вашите студенти има ли някой който да разчупи 

моментното статукво?

-          Защо трябва да се разчупва статуквото?! Не смятам, че е необходимо. Да, може и да се появи, но повтарям, че киното трябва да се превърне в елитарно изкуство. Моите студенти с голямо удоволствие ги виждам във всичките титри на телевизионни сериали и съм доволен, защото съм ги научил да пишат добре. По принцип, нашите студенти всичките са режисьори, оператори, монтажисти, звукари на телевизионните сериали, значи сме ги научили добре!