12-годишната щерка на Качакова с изложба в Холивуд

Актрисата Ирина Малеева помага на Анна-Мария Николова да усъвършенства таланта си в САЩ

Изложбата на 12-годишната художничка от София Анна-Мария Николова, предизвика огромен интерес в Лос Анджелис в четвъртък вечер. Не само български емигранти, но и американци се потопиха в уникалните платна на лъчезарното момиче. Анна-Мария е само на 12 години, но вече е художник с изграден стил на експресионист. Даровитото момиче е дъщеря на бившия зам.-министър на екологията в правителството на Симеон Сакскобургготски- Любка Качакова и за първи показа 40 свои платна в „Circa Showroom” в Уест Холивуд. Домакин на изложбата на младата художничка е актрисата и певица Ирина Малеева, международна звезда, която от десетилетия живее в Лос Анджелис и подпомага талантливи деца да сбъднат мечтите си. 

Според Ирина Малеева, която е дъщеря на известната от близкото минало легенда на Народния театър Ирина Тасева,  Анна-Мария е завършен художник, въпреки крехката си възраст. Тя е силно впечатлена от многото таланти на момичето, което наред с рисуването,  посещава актьорски класове, пее и танцува. Още на 5-годишна възраст детето показва, че може умело да използва четка и бои.

„Запознах се с Любка Качакова и двете й невероятно надарени и изключително възпитани дъщери миналото лято. Ани е удивителен талант. Тя по някакъв начин ми напомня мен, когато бях дете. И аз рисувах, пеех, танцувах и исках да бъда актриса като мама. Ани знае повече от момичетата на нейната възраст, но в същото време е много стеснителна, доста образована и дисциплинирана. На нея може да се разчита за всичко. Тя е дълбоко емоционална и имам впечатление, че тя вижда през хората. Тя е толкова чувствителна, че страда от болката на другите и има способността да показва  това в картините си. Цветовете й са доста тъмни за дете на тази възраст и това е така, защото чувства тъгата в хората, вижда тревогите на света, без никой да й е казал нещо”, не пести суперлативи за таланта на 12-годишната Анна-Мария Николова една от най-успешните български актриси в САЩ.

 Момичето рисува с тъмни цветове трагедиите по света

Всеки бързо забелязва, че много от картините на Николова се изобразяват в тъмни цветове и с интензивно нанесени удари - палитра и техника, които често не са свързани с младостта. "Моите приятели ме питат защо не използвам по-леки нюанси в моите творби", казва тя, "но това е моят начин да изразя чувствата си към трагедии и лоши новини, като например 11 септември, и пътническият самолет, който беше свален в Украйна и новини за затворниците и толкова много други световни събития. Аз рисувам тези неща не толкова, за да напомням на хората за тях, а за да споделя надеждата си, че никога повече няма да се случват ".

Сред картините се откроява „11 септември”. Нейната представа за трагедията в Ню Йорк е особено емоционална - особено като се има предвид, че тогава тя още не е била родена даже. Специфичният живопис на Николова спечели похвали от много хора по целия свят, включително от Паула Устинов, дъщеря на покойния актьор Питър Устинов. Тя казва: "Чувството й за композиция е блестящо и нейният избор на цветове е удивително зрял. Аз съм изключително впечатлена! "

Интересен е фактът, че Николова гледа на такива творци като Едвард Мунк, Винсент Ван Гог и Клод Моне като примери за подражание - художници, известни със своите смели жестове и отделни цветови палитри. "Не мисля много за ”правилата при избора на цветовете, посочва тя. "Понякога дори имам чувството, че не знам точно какво рисувам. Но това е най-добрият начин да изразя моите мисли, чувства и емоции ".

Анна-Мария Николова е 12-годишна художничка, която оцветява нещата, които са важни за нейния вътрешен свят, който е толкова богат и изразителен, че не остави хората, дошли да видят изложбата й, безразлични. "Картините са моят свят", казва тя, "а за мен картината е най-добрият начин да изразя моите мисли, чувства и емоции. Експресионизмът е моят любим стил, тъй като ме кара да се чувствам свободна, когато избирам цветове и форми." 

 Въпреки  възрастта си, Ани бе приета в най-добрия Арт център в света за летните курсове, а именно Център за изкуства "Пасадена". Ирина Малеева се надява, че с тази изложба ще помогне на момичето да получи стипендия в този център. „Тя заслужава повече от всеки друг. Неуморната й работа и обучение ще се изплатят един ден. И съм сигурна, че тя ще успее!”, вярва в таланта на младата българка Ирина Малеева, която добре познава славата още от ученичка в гимназията в Италия, където великият Фредерико Фелини я открива за голямото кино.

Ирина Малеева е единствената българка, снимала в няколко епизода на „Дързост и красота” и е партнирала на великият Орсън Уелс, Сюзън Сарандън, Дейвид Духовни и други.Освен, че помага на талантливи деца, Малеева се грижи  за няколко кучешки приюти в САЩ, и е осиновила 20 бебешки слончета в Кения, чийто родители са избити от бракониери.

Визитка Коя е Анна-Мария?

Анна е възпитаничка на Френския лицей "Виктор Юго" в София. Тръгва на школа по рисуване на 5 години покрай по-голямата си сестра Филипа. На 7 години печели сребърен медал от световен конкурс в Токио, а  златния получава сестра й. На 10-годишна възраст (след две годишно прекъсване) тръгва отново на уроци по рисуване при художника Динко Стоев. Неотдавна нейната картина “Дядо Добри” е приета от известната галерия Saatchi в Лондон и вече е част от постоянната дигитална изложба.

Анна обича да слуша класическа музика и първото й желание към Дядо Коледа е било да й подари цигулка. Всяка Коледа рисува картички, които продава с благотворителна цел. Мечтата й е да участва във филм на "Дисни". Обожава Ариана Гранде, на която знае всичките песни.

Ректорът на НАТФИЗ проф. д-р Станислав Семерджиев:

Кадрите на НАТФИЗ се "продават" най-добре.  Няма спор

Проф. д-р Станислав Семерджиев през 2015 г. е избран за трети мандат за ректор на Националната академия за театрално и филмово изкуство “Кръстьо Сарафов”.

През 1991 г. създава специалността “Драматургия”.  От 1983 досега е бил председател и/ли член на международни фестивални журита, гост-преподавател в университети и докладчик в научни симпозиуми в повече от 50 държави. Автор е на над 150 научни и критически публикации, както и на монографията "Кратка история на световната сценаристика, том 1: САЩ 1987-1927" (1994).

Сценарист и консултант на повече от 60 пълнометражни филмови сценария за европейски продуцентски компании.

Отидох в кабинета му с идеята да разговаряме за 70-годишнината от създаването на НАТФИЗ, но приказката тръгна в друга посока и в края му цитирах Лев Толстой „А знаете ли какъв номер ми извъртя Ана Каренина – взе, че се самоуби”.

-         Съдейки по темата на монографията ви "Кратка история на световната сценаристика, том 1: САЩ 1987-1927",  мога  спокойно да ви попитам не е ли просто изместване на погледа от политиката продължаващия да тече скандал за сексуални посегателства в Холивуд?

-          За мен това е изцяло политически режисиран сценария от администрацията на Тръмп, защото основните критики към него бяха от средите на Холивуд, а не от Бродуей или от средите на музикалната индустрия. Затова и хората от киното са под прицел, защото по този начин се отвлича вниманието от всички вътрешно и външно политически въпроси. Но не толкова се отвлича вниманието, ами се казва почти директно „Вие всичките ме обвинявахте, че съм женкар, че съм сексист, че съм прелюбодеец с неморална представа за поведение пред света. А вие какви сте?!”. 

-        

  Тази ситуация е изключително добре режисирана. Тя няма да се прекрати, а ще продължи, защото се прилагат два добре известни и принципа – Разделяй и владей и  Хляб и зрелища. В крайна сметка ще трябва да се понесат много жертви, докато приключи ситуацията. Още повече, че американското общество от години и чувствително на тази тема и не е безразлично към такъв тип информация. Точно тази клюка, точно този тип кал много приличат на връщането на годините на Макартизма, когато хората бяха набеждавани за леви убеждения ,дори да нямаха такива. Сега ги обвиняват в сексизъм. Ясно е, че това работи и след като работи ще се използва.

-          Но си мисля ,че да си позволиш след 20-30 и повече години да отправяш обвинения е не просто нахално, а е позорно. Гледах много внимателно материалите, където всички тези звезди по никакъв начин тези звезди, които обвиняват сега през годините не са демонстрирали по никакъв начин погнуса, презрение, нежелание да общуват с въпросните хора, които сега са на прицел. Напротив!  Същите тези хора с изключително удоволствие са консумирали привилегиите да бъдат близки с обвинените във всякакви посегателства.

-          Така че моралният въпрос кой е по-виновен и от коя страна трябва да започне очищението.

-          В несекващия скандал някак си потъна обвинението, че във филма, от който изрязаха Кевин Спейси по морални причини Мишел Уилямс получава 1500 пъти по-малък хонорар от този на Марк Уолбърг за същата работа в същата лента.

-          Това е неизбежно. В момента се видя, че обществото е любопитно към тази тема, че не е безчувствено… През последните 5-6 години, бивайки изпълнителен директор на CILECT (Световната асоциация на филмовите и телевизионни висши училища  има една сериозна група от професори, някои от тях дори ръководители на висши училища, които настояват да започне мащабна кампания за изравняване на количеството преподаватели мъже и жени, количеството на студентите мъже и жени, на дебютантите мъже и жени във всички области на нашата сфера. Това е толкова абсурдно! Ако стигнем до поставянето на такива квоти творческият процес ще се обезсмисли. Няма как да се говори за това, че трябва да бъдат равностойно представени мъжете и жените, когато става дума за талант!

-          Това започва да се разпространява като вирус

-          Мислите ли,, че в България има подобна дискриминация при заплащането на творческия труд на мъжете  и жените?

-          Категорично – не. Аз по-скоро бих казал, че в областта на драматургията работят повече жени, отколкото мъже. В областите на монтажа, на звука, на операторското майсторство дори, от години работят жени. Единствено в кинорежисурата, подчертавам кинорежисурата, защото в телевизията не е така. Там има сериозна дамска хегемония.  Нито пък има някакъв проблем със заплащането. Работи се по едни тарифи, никога колеги не са се оплаквали от дискриминационно отношение.

-          Ще излезе, че сме по-добре от американците?

-          Определено сме по-добре и това съм го казвал неведнъж.

-          Вие сте ректор на НАТФИЗ, ако непрекъснато се съизмерваме с американците в областта на киното и на сценичните изкуства – там е достатъчно да завършиш един курс по актьорско майсторство. Никой не учи четири години, защото смята, че губи време. Кое е по-доброто?

-          Това е щекотлива тема. Аз съм привърженик на тезата, че не е задължително човек да е учил, за да се издигне в някоя област. Давам пример, че нито Шекспир е учил драматургия, нито Аристотел философия по начина, по който сега се изучава. Да, когато човек е талантлив, той може сам да се усъвършенства.  Има безброй самоуки художници и музиканти… От друга страна, за да  съществуват толкова много училища в областта на изкуствата  и да продължава да има студенти там, очевидно има нужда от тях.

-          Аз бих казал, че причината е основно резултат от три фактора.  Първо: в тези училища се създава среда. Хората намират себеподобни, с които да работят, да общуват, да създават проекти, да изграждат екипи. Друго е да си пробиваш път сам, а когато  си в среда на съмишленици нещата стават по-лесно. Вторият фактор е, че познанието е структурирано и поднесено в един достъпен и синтезиран вид. Когато Бенджамин Франклин го попитали защо има нужда от образование, той отговорил нещо, което аз и досега цитирам „Поповото прасе рано или късно ще намери жълъдите в дъбовата гора, но е важно да знае предварително къде  е дъбовата гора”. В този смисъл, няма нужда да минаваш през 15 борови горички, за да стигнеш до дъбовата гора.  Образователната система има преимуществото да дава по-краткия път до постигането на целта.  Третият фактор е, че все пак във висшето образование човек може да срещне ментори. Голяма част от студентите са по-информирани от своите преподаватели като фактология. Освен това даже няма нужда да се търси  информация, защото тя е налична в интернет, както са налични и техническите средства. Т.е. от преподавателя вече не зависи да даде камера, лента, или да осигури сцена.  Тях студентът може да намери навсякъде. Само че е трудно да си намери ментор, човек от когото да се учи не само на занаят, а на мислене, на осъзнаване на света. Това продължава да функционира и ще продължава във всяко време.  И преди 5000, и след 5000 години винаги ще има хора, които са по-напред, с повече опит, с повече  умения и познания и по тази причина с различен поглед към света.

-          А не станаха ли прекалено много менторите. Навремето си имаше един ВИТИЗ. Сега под всяка трънка има факултет по сценични изкуства.

-           Четири са.

-          Малка държава, малък пазар за изкуство.

-          Да, ама така е във всяка област. Малка България има 19 факултета по право.  От друга страна в САЩ има 700 програми по кино и телевизия  с по 200 до 1500 студенти всяка една от тях. Дори за 200-милионна държава са множко. По принцип, в образованието има свръх предлагане. И това е, защото образованието вече е пазарен продукт и който желае отива в предпочитания от него „магазин”. Аз не съм привърженик на монополизма. Аз съм доволен, че има други, за да можем да се съизмерваме, а не да почиваме на някакви лаври. За съжаление, безработицата е повсеместно явление, не само в нашата област и не само в нашата държава. Образованието  няма за цел да назначава хората на работа. Образованието има идеална цел и ако човек иска и на 80 години да учи, да заповяда.  

Аз съм човекът, който през 2004 година премахна възрастовите ограничения в НАТФИЗ. Това беше първото нещо, което направих в първия си мандат като ректор. Защото смятам, западният модел, който  от 20 години се практикува успешно – life long learning трябва да навлезе в България. Човек може по финансови, лични, здравословни причини да не е могъл да учи. Щом има желание – нямам нищо против да го прави. Казвал съм публично, че не ме интересува колко от моите студенти после са безработни. Ако ще всичките да бъдат. Човек учи заради себе си и собственото си развитие, а не само, за да си намери някъде работа.

-          Това не е ли разхищение на талант?

-          Защо? Човек следва, за да получи познания, да усъвършенства таланта си.  Къде ще го приложи?  Това е състезателен принцип, целият живот е състезателен. Аз може да съм изключително талантлив  и да не си намеря работа, за разлика от други, не чак толкова надарени.

-          Учите ли ги как да се „продават”?

-          Това е друг въпрос. Едно е да го учиш на занаят, а друго – как да се „продава”. Опитваме се да ги учим  и мисля, че се вижда, че кадрите на НАТФИЗ се продават най-добре.  Няма спор.   Във всички театри, филми и телевизионни канали   се вижда, че 70-80% са кадри на НАТФИЗ, което е логично.  

-          Не влизате ли в противоречие с някои преподаватели, които смятат, че принизяваш изкуството ако водиш риалити, телевизионна игра или участваш в сериал?

-          Съжалявам, че ще вляза в противоречие с тези колеги, но – да, категорично вярвам, че няма нисше и висше изкуство. Хората имат нужда и от едното, и от другото.  Ненапразно още в Древна Гърция между три трагедии поставяли и сатирична комедия, защото хората са го искали. Няма нищо лошо в това един актьор да води телевизионна игра. И това, че някои го обвиняват в халтураджийство и в кич показва само колко закостеняло е нашето мислене.  Защото ние продължаваме  да вярваме, че единствено високото изкуство има значение. Ако това беше така, трябваше да забраним със закон телевизията, киното, да ограничим всякакви  масови прояви като концерти, публичен масов театър. За мен това е едно изкуствено разделение, което не мога да приема като смислено. Още повече ако човек се замисли, Господ е създал и хора,които да го разсмиват, и хора,  които да го разплакват.

-          Предполагам, че някои от колосите на Народния театър биха получили инфаркт, че заместник-директорът на такава институция води игрите на Спортния тотализатор.

-          Бих се върнал в годините, когато те са били млади. Мога да припомня колко от тях  са ходили по вечеринки и седенки, по заводски новогодишни тържества и осмомартенски празненства да развеселяват хората.   Не дай Боже на някого да му се наложи да изпадне в беда,  тогава ще го видя как се дава мнение за високото изкуство и за това кое е приемливо и кое не.  Може би не на всеки му се иска да бъде в телевизионното риалити или да води радиошоу, но го прави, защото трябва да живее, да издържа семейство.

-          Вие се занимавате с кинодраматургия. Какво му пречи на българското кино да направи един истински хит със световен успех?

-           Проблемът не е само в драматургията. Проблемите са всеобщи -  режисьорски, актьорски, ако ще и разпространителски. Защото в крайна сметка българското кино някак си не успява да приеме факта, че вече не е държавен приоритет. Когато беше  държавен приоритет беше много по-лесно човек, бунтувайки се срещу държавата, да създава филми за хората. Сега, когато можем да създаваме филми за хората, няма кой, защото черно-белите схеми са по-властващи в съзнанието, отколкото Езоповския език.

-          Бяхме се научили да работим с елипси, бяхме успели да изградим художествена същност на казаното от нас. Сега казваме черно-бели неща и те не са интересни. За съжаление, зрителят по-трудно възприема киното като директна публицистика.  То не трябва да е публицистика, а да е разговор с човека от другата страна. То не трябва да диктува, да създава параметри на морала в обществото. Киното не трябва да е дидактично и в това е неговия проблем. Нашите автори   се изживяват като учители в детската градина, опитват се да диктуват на хората какво да правят…

-          И същевременно произвеждат главно потискащи сюжети?

-          Така виждат света - те самите са потиснати очевидно. Аз мисля, че напоследък се появиха доста комедии, повечето направени не с държавни пари, ама те пък минават в едно  повърхностно заиграване със зрителя. Истината винаги е някъде по средата. Съжалявам, че 30 години след прехода няма пет филма, които човек да каже след 10 години да каже, че иска да си ги пуснем отново, както правим с филмите от 70-те години, да речем.  Мисля, че основният проблем е, че са прекалено директни, публицистични, пропагандни, морализаторски филмите днес. Те не разказват история. Те се опитват да вкарат в предварителна измислена теза някакъв сюжет, който да я подкрепи.

-          Как учите студентите си да избегнат тези капани?

-          Опитвам се да ги науча да разберат, че всяко нещо може да бъде годно и достойно  за портретиране. И филмите на Петър Вълчанов и Кристина Грозева са такива. Героите им са обикновени хора с драматични моменти, катарзиси. Интересното е, че техният успех е главно в чужбина. Ако се погледне статистиката, ще се види, че филми като „Вездесъщият” и „Възвишение” имат много повече зрители  от „Урок”. В този смисъл ми се струва, че българският зрител от една страна се дразни от дидактичното кино, от друга – не иска да гледа нормалното кино. Тук е големият проблем. Какво иска да гледа българският зрител?  Дори когато авторите успяват да направят добър, нормален, човешки филм като „Вездесъщият”, той пак не събра достатъчно зрители, колкото би трябвало да има според мен. Сравнявайки го с „Мисия Лондон”, който направи половин милион. А той е злободневна сатира, която в никакъв случай е по-добра от него.  

Ако се върнем към филмите от последните няколко години. „Съдилището” на Стефан Командарев също не успя да събере много публика. Да видим „Посоки” какво ще направи. Да вземем, например, филма „Воевода”, който аз много харесвам и смятам, че има постижения – зрителите му са към 110 000.  „Възвишение” го води с около 20 хиляди.  Това са филми за българския народно-патриотичен дух. Дори те не събират публика.  Аз мисля, че и авторите на „Възвишение” и на „Войвода” са дълбоко изненадани от този неголям  зрителски интерес.   Те имаха съвсем други очаквания. Това показва, че цялостно българското общество не гледа българско кино.

-          Ще кажа, че българското общество въобще не гледа кино! Дори американско кино не гледа. То гледа телевизия. И това не е изненадващо за мен, защото българската телевизия е на изключително равнище в момента от гледна точка на сериалите.  Не говоря за световните сериали, американски, датски, английски, които също са на световно равнище. На българина му е много по-лесно да си седи у дома и да гледа телевизия съвършено безплатно, вместо да се вдигне със семейството си да даде 50 лева за билети, а понеже са в мола да купят още нещо и да похарчат 100 лева. Е, да де, ама за обикновения българския зрител това са огромни пари.

-          Това значи, че за него ходенето на кино е празник, ама ние не му предлагаме празници!

-          Мисля, че киното започва да се трансформира в елитарно изкуство. Ще се превърне в празник, какъвто е операта,  какъвто е театърът.

-          Говорим за големия възход на театъра. А той в какво се изразява?  Да приемем, че преди е имало 5000 зрители, а сега са 20 000. Но колко са те на фона на 7 милиона българи?! Значи и най-слабо посетеният филм с 20 000 зрители, всъщност е по-добре посетен от най-успешния спектакъл със същия брой зрители.  Театърът е елитарно изкуство.   На всички тези спектакли ходят едни и същи хора.  Те същите ходят и на кино. В този смисъл и киното, и театърът от масово изкуство ще се превърнат в елитарно изкуство. Все повече телевизията и интернет  обхващат съзнанието на обикновения зрител.

-          Къде е мястото на блокбастърите, които за три дни изкарват стотици милиони?

-          Не в България. В България дори световните блокбастъри не изкарват почти нищо. Минават средно.  Даже „Междузвездни войни” не мина с кой знае какъв  грандиозен успех у нас. А хората направиха милиони в световен мащаб.  Затова казвам: българинът е прекалено беден, за да си позволи да ходи масово на кино и на театър. Второ е много уморен. Той се прибира съсипан от работа и може да излезе със семейството си само в петък или събота. И трето има прекрасно развито зрелище в телевизионния екран. Защо му е да излиза?!

-          Като гледате вашите студенти има ли някой който да разчупи 

моментното статукво?

-          Защо трябва да се разчупва статуквото?! Не смятам, че е необходимо. Да, може и да се появи, но повтарям, че киното трябва да се превърне в елитарно изкуство. Моите студенти с голямо удоволствие ги виждам във всичките титри на телевизионни сериали и съм доволен, защото съм ги научил да пишат добре. По принцип, нашите студенти всичките са режисьори, оператори, монтажисти, звукари на телевизионните сериали, значи сме ги научили добре!

Йоан Карамфилов  замени Холивуд с музиката

Талантливият студент по драма в Лондон пусна новото си парче "The Oceans and the Sky"

Йоан Карамфилов, известен доскоро като детото-чудо на холивудското кино на българска земя пусна ново парче. Този път не партнирайки на Лоренцо Ламас, Арманд  Асанте, Рон Пърлман или Мила Йовович, а соло. Като певец, автор на текста и композитор.

Ето какво 22-годишният актьор разказва за себе си:  „От 7-годишен живея между снимачните площадки на холивудски филми и кварталните градинки на Люлин. Обичам моторите, Rock &Roll,  класическа музика и съм безнадежден романтик. Измежду кастинги и участия, имах чувството, че мога да бъда по-продуктивен и инвестирах в уроци по пиано и цигулка, а с китарата сами се разбрахме.  

Хареса ми и продължих да репетирам. Виждах подобрения след всеки ден. Вманиачих се и стремежът ми да съм по-добър се превърна в личния ми живот.  Музиката ме направи по-добър актьор и ми даде самочувствие на изпълнител.  Пиша музика от две години и се отнасям с всяка песен  както с монолог. Имам 3-4 минути да бъда максимално искрен, но с малко поезия тук и там.

Новото ми парче се казва "The Oceans and the Sky" и изразява за чувството на предаденост и самота  -  "Океаните питат техните безкрайни въпроси, а небето отговаря  с безкрайна тишина" Реших да се забавлявам със символика и в клипа като олицетворих океана  като вампир. Вампир, който като демон ти шепне и те изпълва със съмнения, че всичко е по твоя вина, че не си достатъчно добър да бъдеш ценен и обичан от хората.  Небето в клипа ми пък е паднал Ангел, който пее с равен тембър, но усеща тежестта на кръста, който трябва да носи.

Реших да не викам в тази песен, а да дам повече глас на китарите. И така:  океаните питат, небето мълчи, а ти си по средата и избираш своят път. Според мен се получи много готин, независим Rock&Roll клип и парче със много красиви локации от Западна и Южна Великобритания.  Аз режисирах видеото, а приятели ми помагаха с операторството и монтажа. 

Музиката и текстът са мои, а с аранжиментът ми помогна Симеон Сомлиев, благодарение на когото успях да науча много неща от индустрията и нужното професионално отношение преди, по време и след влизането в студио.  Много е приятно да работиш с човек, който ти говори като приятел и изисква от теб пълен професионализъм.

Вече ми е много лесно да пиша песни и музика,  защото имам богата емоционална памет и транспонирам между 3 инструмента и акапелни  импровизации.  Внимание обръщам първо на текста. Според мен това е най-важното средство за въздействие  на една песен. Посланието, което носи на феновете и завещанието което оставяш след себе си.  Каква е емоцията, историята на песента? Аз не просто да говоря някакви “готини” несвързани фрази, само защото пасват на аранжимента и “звучи интересно”.  Станах безкомпромисен,  но и научих,  че няма пълно щастие и една песен е готова, когато е на 90% завършена. Всичко друго след това взима повече от колкото да дава.

Видеоклиповете за мен са достатъчно добри, когато предават смисълът на песента. Сега виждам само как рок и метъл групи залагат целият си бюджет върху лъскав 4К видео клип и след  това не публикуват нищо цяла година, защото са получили само 10 хиляди гледания в мрежата и според тях е настъпил  “краят на света” , “рокът е мъртъв” и “всичко е чалга”.

Ще завърна рока, ще видите как! С много съдържание и главно внимание върху Музиката! С главно М! Имам самочувствието на самостоятелен изпълнител, който скоро няма да се изчерпа от креативност. Мечтая да съм винаги на сцена, не за слава, просто там ми е мястото. Усещам се жив и намирам това което търся  - там, на сцената. Искам да оставя наследство, с което да помогна на хлапета като мен да се развиват, а не да се предават и да обвиняват някого за това, че се чувстват неоценени.

Пътувал съм достатъчно да знам, че не ни е виновна за нищо България или “лошото образование” или това, че няма пари. Благодарен съм, че София е моят град, за добро или лошо. Сега съм толкова буден и нахъсан да постигна целите си, да имам своя идентичност, свой стил.

Нямаше да е така  ако се бях родил другаде. Ти сам избираш колко отдаден да бъдеш! Искам някой ден България да се гордее с мен и да славя родината ми и Господ с делата си. Затова съм създаден. Предстои ми да пусна още един клип на парчето "The Oceans and the Sky"   до края на  септември. Много се радвам, че бях забелязан и песента ще бъде използвана като саундтрак във филмът "12А”.

 Забвното е, че бях актьор в “11А”, а сега съм като саундтрак в “12А”.

В средата на октомври, ще пусна и в стил Game of Thrones клип на рок баладата ми "Without You", а за  Хелоуин ще се появи Хардкор версията на "Night Walking".

Всичките песни от албума  ми звучат различно и така ще изненадвам феновете ми с всяко парче! Не всяка песен е писана да бъде хит, мразя тази социална стигма, че е задължително да направя песен, в която да "избухваме”. Имам и такива, но всичко с времето си. Никога няма да се “продам” и да правя песни или филми за пари или слава. Рокът е бунтарска музика!

И в този ред на мисли -  предпочитам да се боря, за да успея, но да го направя по моя начин! С моя стил! Предстоят ми и филмови участия, но за момента само толкова мога да споделя. Микеланджело и Ван Гог са моите вдъхновения.  Работя като виждам с орлов поглед "Голямата картина" и се научих да превръщам  тъгата в красота. Имам репертоар подготвен за цялата година и благодарение на Господ, ходя по своя път с вяра и постоянство”, казва Йоан Карамфилов.

 Но нека ви припомня неговия път преди да открие музиката.

Как едно българче, чиито родители нямат нищо общо с киното, може да попадне сред световните знаменитости? С перфектен анлгийски и много късмет. А езикът усвоил не с частен учител, а от ... телевизията! „Дължа английския си на “Картуун нетуърк” (канал с анимационни филми). Малко хора ми вярват, но според мен има много деца, които са научили английски по този начин, припомня си Йоан. - Когато бях малък, не бях много социален и по цял ден седях у дома и превключвах каналите от скука. Имам си теория, че детските филми са много изразителни и са направени така, че да привличат вниманието на малчуганите. Когато направят едно движение и казват дума на английски в този момент, ти я запомняш. А когато гледаш по 14 часа дневно такива филми, няма как да не научиш английски.

Никога не съм ходил на курсове и на частен учител. В училище бях много над нивото на обучението. Продължих да общувам на английски, играейки на една електронна игра онлайн. Взех изпит от Кеймбридж, на който получих А минус, което е нещо като шест минус,  защото на писането съм допуснал някакви грешки, но като обща оценка е превъзходно. И това е изцяло от телевизора.

Много е смешно нашите как научиха, че говоря английски. Играех си с едни колички и понеже в главата ми имаше някаква сцена от филмче как полицаи гонят престъпници, аз си я преповтарях. По едно време влиза брат ми (юристът Сава Цеков, бивш тв-водещ) в стаята, стои и гледа, а майка ми (Меги Савова, продуцент на конкурси за красота) - зад него с торбите от пазара. Аз не ги виждам и продължавам да бъбря. Брат ми й казва “Тихо, той говори английски!”. И тя изпусна торбите.

Майка ми ме заведе на първия ми кастинг за филм. И при мен се случи както при почти всеки актьор - с малко притеснение и с много късмет. Взеха ме за масовката в “Далида”. Много добре си спомням канапето. На него по време на почивките седеше актьорче от Америка в някаква второстепенна роля. Видях, че му е скучно и отидох да си говорим.

Тогава дойде продуцентът на филма, италианец, и започна разгневен да крещи със странния си акцент “Какво прави това американче тук с този лош грим, ужасно облечено, сякаш е статист?!”. Кастинг директорът му каза, че съм българче от масовката. Тогава ме добавиха в списъците на “Ню имидж” и ме викаха за кастинги. Благодарение на този човек, чието име и до този момент не знам, но много го обичам. Говоря английски с британски, американски и австралийски акцент”.

Късметът продължава да работи за Йоан. Той влиза от филм във филм – и така цели осем. Разказва, че никой от големите холивудски актьори не се е „звездеел” нито на снимачната площадка, нито извън нея. „Освен Стивън Сегал. Аз дори не успях да стигна до него, винаги беше с петима души охрана. Но всички големи актьори бяха много земни хора и те първи започваха разговор. Липсваше този неловък момент, в която аз да им казвам “Здрасти, аз съм Йоан Карамфилов, голям фен съм ви”. Те започваха да си говорят с мен как така едно момче от България са го взели да играе в холивудски филм, защо не са ангажирали американче, откъде знам английски...

С Лоренцо Ламас имах съвсем малка роличка, но си говорихме в продължение на два часа. Сигурно много съм му досадил, но беше адски готин. Най-странното е, че си говорихме за ... цици. Аз бях на 7-8 години. Защо той реши да поведе такъв разговор не знам и досега, но много се забавлявахме. Каза ми, че има страхотна руса жена с невероятни цици, които много ще ми харесат. Все още се чудя той ли ми отвори очите на тема цици или аз на него.

С Арманд Асанте съм играл в “Рин Тин Тин” и после в “Деца от восък”. През прозореца на караваната го виждам как седи и се чуди откъде му е познато името “Йоан Карамфилов”, изписано на вратата й. Тогава излязох и го поздравих и той направи комична гримаса “Ох, пак ли ти?!”. Страхотен актьор! Може би не съм научил много от него за актьорството, но бях суперспокоен и можех да се потопя в ролята. Да бъда себе си.

Всъщност, никога не съм бил притеснен пред камера. Нямам психологическа бариера, но големите актьори са ми давали насоки. Например, когато трябва да бъда изплашен в някоя сцена, защото това не ми е присъща емоция. Аз нямам страх почти от нищо. На репетициите ми казват да бъда задъхан, очите ми да бъдат по-отворени. И веднага го правя, защото гледам да хабя колкото може по-малко метри филм. Професионалист съм. Не обичам да го признавам, но си е горе-долу така”, не се преструва на излишно скромен Йоан.

Младият актьор участва и в холивудския филм  „Конан Варварина” с бюджет от 100 млн. долара. Там играе Донал, приятел и съперник на младия Конан. „Моят герой му е приятел, но същевременно е и най-големият му враг, защото двамата са най-силните момчета в племето. Между тях има вражда, но и тънка линия от приятелство, някаква братска връзка”. 

Освен английски Йоан говори и … китайски, защото е завършил 18-то училище с този език. „Всички знаем какви икономическа сила е Китай и какви филми прави. Интересното е, че като отидох при баща ми и му съобщих, че съм се записал в 18-о училище, той ми каза, че и той, и дядо ми са учили там. Така че продължих семейната традиция”.

 Йоан Карамфилов живее, учи драма и прави музика в Лондон. Да му пожелаем успех!