Д-р Радина Денкова: 

На Великденските острови витае особена енергия

„Великденските острови, които са чилийска територия, имат много особена енергия. Ние летяхме от Сантяго пет часа до тях, разгледахме, преспахме, на сутринта имахме още една екскурзия и отново летяхме пет часа към континента. Мнозина биха казали, че сме луди, но приключението си струваше”, разказа д-р Радина Денкова. Тя била поканена като консултант на конгрес по дерматология и естетична медицина в Перу и със съпруга си, Симеон Денков, решили да продължат престоя си в Южна Америка, за да разгледат колкото се може повече от чудесата й.

„До Великденските острови има полети всеки ден. Някои туристи разглеждат бързо като нас, други остават цяла седмица на почивка. Най-интересни там, разбира се, са прочутите статуи – моаи. Направени са от слепена вулканична пепел, втвърдена като камък в т.нар. „фабрика” в дъното на местен угаснал вулкан. Там са ги извайвали и по особен начин с помощта на дървета са ги приплъзвали и са ги закарвали до определеното място, където са искали да ги издигнат. В момента във вулканичния катер има повече от 900 недовършени фигури. Точно толкова са и на повърхността. Никой не знае защо и как е спряла работата. Местното население се състои от полинезийци. Голяма загадка е как са се заселили на този остров по средата на нищото. В началото са били доста, но при масовото изсичане на дървета, за да придвижват свещените фигури, в които се крият душите на техните богове, в един момен природата започва да им отмъщава. Настъпва глад! Хората няма какво да ядат. Тогава местните стигат до извода, че трябва да спрат с изсичането на дърветата, ако искат да съществува техния остров. Мнозина са избягали с лодки от недоимъка, липсата на храна и слабите реколти, въпреки че най-близката суша е много далече. В един момент на острова остават само 1800 души. Мястото е голямо колкото Малта – дълго е около 20 км, а широко 11, но не е гъсто населено. Картините са пасторални – ливади, зелени треви, рай! Със заобления си мек хълмист релеф силно напомня нашата Дунавска равнина. По крайбрежието красиви вълни се разбиват в скалите. Енергията там е наистина особена – чувстваш се извън времето. Мъжът ми, който е абсолютен материалист и не вярва на такива неща, също се съгласи, че във въздуха витае нещо различно. Имахме голям късмет. Падна ни се много интелигентен и информиран гид. Преди е бил журналист в Сантяго, но се оженил за местна жена – населението там се нарича рапа-нуи, и се преместил на острова. Страшно му харесва да развежда туристи и да усеща вкуса на свободата и спокойствието. Той ни разказа, че мястото е свещено и енергийно. В началоти си мислехме, че нещо ни омайва, но после сякаш почувствахме необикновената сила.

Това усещане се затвърди и от странното ни преживяване, когато гидът ни взе с колата си да отидем в националния парк под егидата на ЮНЕСКО, където се съхраняват прочутите фигури на хора с остри черти. По едно хълмче пътят вървеше нагоре, гидът ни спря колата, изключи я от скорост, но тя вместо назад по хълма, тръгна напред. Той обясни невероятното явление със специфичната енергия, която била една и съща на Великденските острови и в Бермудския триъгълник.

Много е интересно как живее населението. Въпреки, че е женен за жена рапа-нуй, чилиецът няма право да притежава земя. Това е за да не се продава на чужденци и да се запази за местното население. Децана наследяват правото да бъдат жители на острова по майчина, а не по бащина линия. Благодарение на връзките на нашия гид, обиколихме целия парк с фигурите, дори на места, където не е позволено влизането без специално разрешение. На Великденските острови е т.нар. „Пъп на света” – кръгъл камък, за който се смята, че е центърът на земния свят и мястото е невероятно енергийно.

Много хубаво преживяване си създадохме сами. В хотела ни сервираха европейска кухня, а човек когато отида не такова екзотично място, задължително трябва да опита храната. Тръгнахме из градчето и открихме старинна къща, на която имаше табела „ресторант”. Попаднахме в класически селски двор, където висок, едър мъж разпалваше скара. Покани ни на една дървена маса, скована от груби неодялани дъски. Той също беше чилиец, женен за рапа-нуйка. Заселили се бяха на острова, заради децата си. За да живеят прост и здравословен живот, да ходят на училище без да се боят за тях. Пък после ако искат да следват в Чили или в Америка, те да изберат. Това беше най-вкусната риба, която съм яла в живота си, а над нас трептяха най-едрите и ярки звезди. Страхотно изживяване! Чаша вино, птички пеят и такова спокойствие те обзема - сякаш си извън времето. Всички проблеми, мисли са те напуснали и се наслаждаваш на гледката и живота в състояние на медитация. Съпругът ми беше много смешен, защото е изключително трезвомислещ, а се чувстваше по толкова особен начин, че започна да обвинява нашия гид как го е зарибил с „особената енергия”.

За едно денонощие, от което 10 часа полет, всяка секунда от преживяното наистина си струваше. Някой ще каже „Толкова път, за да гледате едни камъни!”. Но те са наистина уникални, единствени в света, а и кой знае дали скоро няма да изчезнат. Някои от тях са реставрирани, други очакват поправка, защото са съсипани. Местното население е загрижено, има организация по опазването на статуите. Все още не е разгадана тайната защо толкова се отличават от коренните жители, които са с широки носове, нито защо са ги издигнали толкова далеч от вулкана и какво точно изобразяват. Затова и достъпът до националния парк е с билети, но те не важат за цялата територия. Природата веднъж си е отмъстила за лошото отношение към нея, сега вече я пазят.

Фигурите са били слепвани от вулканична пепел с природни смоли, а този материал лесно се дялка. Самата пепел е образувала големи каменни блокове, от които извайвали прецизни статуи с очи, ноздри, устни. Полинезийците ги приемали за божества. Племеннтите вождове изпадали в транс и „получавали съобщения свише”. Малко известно е, че внушителните богове не са просто забити в земята. Под нея се оказва, че имат крака”, завърши д-р Радина Денкова.

Разгадана ли е тайната?

Остров Пасха е разположен на 4000 километра от крайбрежието на Чили и е едно от най-загадъчните места на планетата. Върху повърхността му са разпръснати стотици гигантски статуи на хора със специфични черти на лицата. "Ще опитаме да определим точната възраст на статуите. Възможно е скоро да пренапишем изцяло историята на Полинезия", разказва Колин Ричардс - британски археолог и един от първите изследователи, започнал проучвания на острова след 1914 г. Той пояснява особената представа на местното население за света: "Полинезийците са смятали заобикалящия ги свят за живо същество. Затова, когато извайвали скулптури от скали, считали, че духовете се вселявали в статуите", убеден е Ричардс.

Учени от университета Манчестър и университетския колеж в Лондон неотдавна разкриха част от тайните на мистериозния остров Пасха, известен още като Великденските острови. Те разгадаха произхода на огромните каменни шапки с червен цвят, които са поставени на главите на някои от гигантските статуи на хора. Според специалистите „капите” са направени от скали, образувани от древен вулкан. Всяка от тях, с тегло от няколко тона, е била изработена в кратера, а после прекарана до долината по дълъг път, посипан също с червена вулканична пепел. Защо обаче шапките са поставени на главите на статуите и какво е било тяхното предназначение, учените все още не могат да кажат. Изследователите не са наясно и със значението на друг древен артефакт, намерен със загадъчните червени шапки - каменна брадва, за която се предполага, че е може да е служела за жертво приношения.

Загадката на Великденските острови се „разбулва” поне вендъж годишно, но всяко откритие е съвсем малка част от големия пъзел.

Величествените статуи, които показват наличие на божествен живот изобразяват човешки фигури с височина от 1 до 11 метра. В кариерата в кратера на вулкана има много недовършени фигури, една от които е трябвало да бъде висока цели 20 метра. Странното е, че всички гледат към сушата и са обърнали гръб на морето. Телата им са представени само от кръста нагоре. Изследователите смятат, че това са високопоставени хора или герои на отдавна изчезнало племе.

Хипотеза за създаването им

Една от версиите за изработването на статуите е, че съседни племена или малцината оцелели от древна цивилизация са изработили фигурите от големи камъни. Първо са изсичали лицето. От едната страна издълбавали ров, за да могат да я изправят като зад фигурата изсипвали постепенно чакъл и пясък. Предполага се, че са поставяли статуята на нещо като люлка или люлеещ се стол върху въжета. Теглели ги внимателно и така бавно я придвижвали до определеното място. Там фигурата била завъртана заедно с люлката си и изправяна, като отново насипвали чакъл и пясък, за да не падне.

Другите местни чудеса

• В кратера на най-големия вулкан на острова Рано Кау се намира Оронго - церемониално селище с 53 къщи от камъни без прозорци и врати, а само с един отвор за провиране. Казват, че като постоиш в някоя от тях 1-2 минути, очите ти започват да виждат в мрака, а изкачвайки се обратно нагоре, виждаш заровени моаи, като видимите от тях са около 395, а за броя на останалите е загадка.
• Друга мистерия на острова е т.нар. „Пъп на Света". Казват, че това е най-кръглият камък, носещ тайните на всемира, събиращ най-важните енергийни линии на Земята. Следващата мистерия са пещерите - те са под цялата повърхност на острова и човек може да броди из тях с месеци.

Из история на острова

Предполага се, че Великденският остров е бил заселен между 300-1200 г. сл. Хр. от полинезийци. В периода на най-голям разцвет на културата Рапа Нуи (16 век) там са живели около 15 хиляди души. Постепенно, поради непрекъснатите войни и човешката дейност, която редуцирала и без това ограничените ресурси, културата на Рапа Нуи западнала, населението намаляло.

През втората половина на 19 в. голяма част от жителите на острова били пленени и натоварени на кораби като роби, за да работят на плантации в Перу. През 1877 г. там били останали едва 111 човека.
Рапа Нуи е единственото място в Тихия океан, където била съществувала местна писменост, наречена ронго-ронго, която е неразчетена и до днес.

Новата теория на учените е, че първите заселници на Великденските острови са пристигнали около 1200 г. пр. Хр.. Това заключение се базира на изследване, направено с помощта на модерния метод за радиовъглеродно датиране на проби от пръстта на острова. Разкритията оспорват широко разпространеното схващане, че цивилизацията, населяваща Великденските острови, е изчезнала внезапно. По времето, когато дошли холандските завоеватели пейзажът вече бил песъчлива пустош, без следа от естествената си фауна, а местното население живеело окаяно.

За този демографски колапс учените винят европейците. Те донесли непознати болести и отвели част от населението в робство. Плъховете, които пък дошли още с първите полинезийски заселници и се разпространили мълниеносно из острова и също ускорили загиването на цивилизацията. На научна конференция през 2008 г., изследовател на демографски проблеми представил доказателства, че популацията от плъхове вероятно е достигнала 20 милиона, тъй като на острова нямало естествен хищник, който да регулира броя на гризачите. Според него плъховете унищожили палмовите семена, в резултат на което дърветата изчезнали.

Любопитно

• През 1722 г. на 5-ти април Якоб Рогавен акостира на острова. На тази дата се падал Великден. Така и кръстили острова.
• В почвата на Великденските острови учени са открили биохимични вещества, които забавят стареенето и удължават живота. Те действат на мишки и могат да доведат до създаването на хапче, отлагащо старостта, съобщиха в. "Индипендънт" и Би Би Си, като се позовават на публикация в сп. "Нейчър".

Елен Колева и Калин Терзийски с общ поетичен проект „Мактуб“

Отворени сме за скандали и сами ги предизвикваме

Тя е актриса, танцува и пише стихове. Той е писател, психиатър и рисува. Елен Колева и Калин Терзийски имат и още таланти, но тъкмо дарбата да превръщат думите в нещо, което докосва душата, ги събира в причудливия на пръв поглед проект „Мактуб“ (израз от Корана, който означава орис, съдба, „Каквото е писано, това ще стане“). В него Калин чете стихове и есета на Елен, а тя изпълнява негови произведения. Седим на чаша чай в кафенето на книжарница „Ориндж“, където Терзийски е подредил изложба от свои графики. Сякаш за да осъзнаем палавата страна на съдбоносния „мактуб“, торбичките им с чай се заплитат като крила на впримчени пеперуди, които се мъчат да пийнат от чашите.

- Елен, творческата ти връзка с Калин „мактуб“ ли е, или закачка на случайността?

Елен: В този живот няма нищо случайно. Аз първа му се обадих на Калин, но това, което ме предизвика, беше нещо извън мен. Необяснимо! То просто се случи. Понякога има неща, за които не се бориш, не се напъваш, а те се случват. Почувствах, че трябва да го направя, и го потърсих. Човешкото обяснение е, че някаква негова книга или фраза ме е подтикнала, но когато съм виждала Калин на екран, винаги съм го чувствала близък и сроден с начина си на изказ, с аурата си, с енергията си... Но никога не съм мислила, че някой ден ще го потърся по такъв повод. А по друг повод не бих му писала...

• Калине, ти как възприе идеята на Елен при нейната „скандална репутация“?

Калин: Аз винаги съм харесвал скандалните неща в смисъла на поемата „Вой“ от Алън Гинсбърг, който заедно с издателя си Лорън Фърлингети е съден за нея за неприличен език. Не може да се сравняват със скандалите на нашите полуграмотни смешници. Винаги съм харесвал революциите в изкуството, които на по-простичък език се наричат „скандали“. За такива неща съм отворен и сам ги предизвиквам.

Елен: А аз мога само да се съглася с него.

• Клине, ти също имаш „скандална репутация“.

Калин: Но не защото съм се напил и съм се наакал...

• Но пък си правил аутодафе пред блока...

Калин: Натрупах боклуците, събирани от 15 години, без никой да ги почистива залях ги с бензин и ги запалих в два часа през нощта. Нарисувах Мона Лиза на вратата на блока... Такива скандали обичам, а онези, в които жълтата преса заплита Елен, дори не съм ги чувал. Аз много я харесах във филма „Шивачки“ - един от най-добрите филми на прехода.

Елен: Знаеш ли какъв човек е Калин (чете късметчето, което й се е паднала към чая). „Когато има хайка за вълци, първи се разбягват зайците.“

• Да не го изкарваш вълк?

Елен: Той е основен вълк единак, който вие. Но друго имам предвид. Нали съм „скандална“, всички зайци се разбягаха, отрекоха се от мен, забравиха, че съм била актриса, и ме оставиха сама. И в един момент се появи Кали!н

Калин: Изпитвам почти детински възторг от големи артисти. Така когато се запознах с Любомир Левчев, един месец ходех като малко дете, което е видяло Дядо Мраз. Така се почувствах и когато се запознах с Камен Донев, който също е със „скандална репутация на народен актьор“, на човек, който печели пари, като събира пълни зали с „простия народ“, и не е някакъв свръхсложен интелектуалец. А той е! Когато се виждам с такива хора, изпитвам вълнение, радост и уважение.

• Елен, ти не се ли притесняваш от тази компания?

Елен: Явно в мое лице Калин е срещнал Снежанка.

Калин: Но Левчев, Камен Донев и Асен Блатечки не са хубава жена, а Елен е. И щастието става пълно.

Елен: Дай един пример и с друга актриса хубава жена, за да не ме нарочат и за твоя любовница.

Калин: Така преди време станах приятел с Койна Русева, която е велика актриса. Снимаше филм, значи беше в трескава възбуда. Минавам случайно. Познавахме се бегло. „Здрасти, какво става?“ „Имам четене тази вечер.“ „Ще дойда.“ „Как така ще дойдеш, нали си известна актриса?“ „А може ли да прочета нещо?“ Рекох си, че това са глупости, но тя взе че дойде и прочете един мой разказ. Така се става приятел с човек, който преди това силно те е вълнувал като творец. Ето сега се появява красива жена с 15 години по-малка от мен....

Елен: Четиринайсет...

Калин: И е красива жена, и е прекрасен артист. А това го знам не само от един филм и една-две постановки, а го открих, когато направихме заедно „Мактуб“ и започна да ми изпраща своите стихове и разкази.

Ами ако се беше оказала прекрасна актриса и ужасна писателка?

Калин: Случвало се е неведнъж. Тогава изпитвам едно детинско разочарование. Да гледам добър актьор в слаба пиеса, мога да простя, но силно ме разочарова разминаването в етичните възгледи и ценности. При нас нямаше такова. Нейната поезия е женска, моята е силно мъжка, но въпреки това нямаше разминаване във възгледите ни, нито в естетиката ни.

• - Но ако човек се плъзне по видимото, твоята е по-иронична, а Елен задълбава в трансцеденталното.

Калин: Това е емоционално-рационалната пропорция.

Елен: Аз бях готова да чуя отказа на Калин. Изповядвам максимата „Всичко трябва да свърша докрай, но не на всяка цена“. Бях поласкана и учудена, преживях момент на криза, когато бях сигурна, че пиша пълни глупости...

Калин: Тя обаче не ги вижда през моите очи. Безкритичността към това, което правиш, обикновено е отблъскваща при много творци, дори онова, което създават да има качества. Те са като свещени юродиви, описани от Достоевски - бълват някакви неща, които не разбират, но се смятат за велики.

Елен: Аз цял живот имам съмнения в себе си като визия, като интелект, като актриса. При мен е по-засилено от необходимото и не е много здравословно. В началото, когато Калин ми каза „Започвай да изпращаш стиховете си“, имах един труден момент, бях на ръба да се откажа. Предложих да чета само неговата поезия, но той каза „Не“. И аз реших да се хвърля.

Калин: Когато човек съзрява, трябва да мине през такива уроци като приемане на коренно противоположни начини на възприемане на света. Това те кара да се чувстваш благороден и по-богат. Един мъж на 30 би казал: „Това са женски глупости, емоционални истерии.“ На 45 вече осъзнава, че това би било неговата инфантилна и уплашена реакция спрямо един друг свят, който той не може да си позволи да обитава. Този женски свят на пълното отдаване на емоциите и на ирационалното - той се бои от него, рита с крачета, зъби му се, присмива му се и го отрича. Но когато узрее, разбира, че може да го възприеме.

• Елен, ти очевидно също си узряла, понеже не се обиждаш от думите на Калин.

Елин: Защо да се обиждам? На мен ми е много ценно, че с Калин мога да си казвам винаги истината, дори тя да не ми харесва. Ценя точно това, че никога единият не казва на другия онова, което той иска да чуе. Водим философски спорове за моите възприятия.

Калин: Едно от нещата, които Елен ми каза, е, че не умея да изслушвам. Малко се съпротивлявах в началото, защото от дете винаги съм бил шутът, който се спасява от обезглавяване с блестящ ум. Шутът изпитва ужас от тишината в кралския двор, която предшества екзекуция. Затова винаги я запълва с думи, смешки и философии.

• Елен, ти успяваш ли да се вклиниш в потока от думи на Калин?

Елен: Мисла, че да. Той да каже.

Калин: Откакто ми направи тази малка бележка, внимавам.

• След като Калин прочете твоята поезия, Елен, ти откри ли нещо ново?

Елен: Открих нещо ново, когато чух той да чете стиховете ми. Тогава се заслушах в това, което съм написала, и сякаш се погледнах отстрани.
Калин: Думите, както и мазките на четката и формите на една скулптура са нещо аморфно и нищо неозначаващо, докато не се срещнат с приемащата душа, която има своите модели на възприемане. Както казват някои тарикати критици: „През какъв ключ да те четА?“ Наистина е малко досадно да не приемеш нещата без никакъв предумисъл, а винаги да ги четеш през определена призма, за да ги разбереш по даден начин.

• Елен, ти през какъв ключ го четеш?

Елен: Моля те, не ми задавай толкова сложни въпроси!
Калин: Тя ме чете през ключа на актриса, на първо място, и на жена, на второ. Елен ми пращаше през Фейсбук неща, които са думи, думи, а аз ги подреждах в... да кажем, строфи. Така се получаваше определен ритъм и придобиваха по-друг смисъл и звучене. Освен това й подхвърлях ключове, през които да ги погледне. Едно стихотворение „Излей си мъката, сестро“ ми заприлича на стихотворение от Джон Ленън от 70-те години, когато е бил дързък лирично гневен певец единак. Елен съвсем несъзнателно напомня неговите стихове, защото не слуша Джон Ленън.

Елен: (усмихва се) Аааа, тук не си прав! Слушам го и още как!

Калин: Други нейни стихотворения ми заприличаха на Борис Вийан. Но това са напълно интуитивни усещания за нещата на Елен и не могат да бъдат сложени в графата „емоционална момичешка поезия“, защото звучи обидно. Джон Ленън има една песен, в която се казва: „Жената е негърът на света.“ Аз много държа на него, защото, ако някой трябва да бъде канонизиран за светец, това е той. Променил е света много повече със стихотворения като „Имеджин“ и „Гив пийс а ченс“, отколкото много други набедени за светци. Един секссимвол и рок мачо става член на феминистки организации и пее „Караме я да се гримира, караме я да се гласи като курва и след това не я уважаваме“.

• Елен, мисля че току-що Калин те повиши!

Елен: Не искам нищо да казвам!

Калин: За всички онези, които ще разсъждават с какво ми е платила да я хваля толкова, нека да го умножат по три!

Елен: Нали съм „мъжемечалка“... (усмихва се закачливо) И на мен не ми е лесно...

• - Елен, представяш ли си клетата жена на Калин какво си мисли сега?

Калин: Моята жена е клиничен психолог, с мен е от много години и е зрял човек. Едно от важните предизвикателства за мен беше именно това - да тръгнеш срещу предразсъдъците, които са хубава дъвка за клюкарите в обществото, това е едно много съблазнително предизвикателство. Човек, ако иска да се бори срещу нещо, да тръгне срещу предразсъдъците, че единственото, което мъж и жена във фертилна възраст могат да правят заедно, е да „мърсуват“. Бих се борил срещу съществуването на тази тема, защото любовта и сексът са велики неща, освен за хората, които имат мръсни помисли. Несвободата, ревността, подозрителността, клюкарството, очернянето и завистта са мръсни. Но много хора са решили, че те са идеална локва, в която да си плуват. Аз им препоръчвам да излязат от нея.

• Елен, ти като един специалист по излизането от локви какво ще кажеш? 

Елен: Аз съм била жертвата на тази локва.

• Да, ти си в нов етап от живота си. Калин по какъв начин ти помага?

Елен: С факта, че го има в моя живот, че разговарям с него, че общуваме. Той всеки път ми купува книги. Калин е моят учител. Защото, въпреки че уж съм се формирала, аз още не съм...

Калин: И слава Богу! Защото какъв е формираният човек? Формен глупак!

Елен: Общуването с Калин за мен е подарък. Мактуб отвсякъде!

Калин: Другото предизвикателство е онова, което преди 15 години правехме с Карбовски, Тома Марков, а сега и доста по-млади от нас като Иван Димитров, Радослав Чичев, които искаме сценичната поезия отново да стане радващо хората изкуство. Голям купон! И ние го правим непрекъснато с музиканти и без. Чувал съм, че Иван Димитров събира до 300 души. На „София Поетики“ дойдоха 5000!

• - А сега вече има и нещо, което радва окото!

Елен: Еее, не само аз. И Калин радва окото. На нашето литературно четене бяха основно жени. Ахкаха и охкаха по него.

Калин: Ето още една пътека, по която да върви „реформаторът“ в лицето на Елен - еманципирането и на мъжете. Вкарани са в мъчителната и глупава представа, че трябва да са неемоционални, сериозни и че да четеш, изобщо е едно полупедерастко занимание. Да показваш възторг или привързаност, особено към мъж поет, писател или певец, това се смята гейско. Затова, когато гледаме концерти на „Бийтълс“, момичетата пищят, а момчетата мълчат и гледат лошо. Това е една парадигма от доста векове, но подлежи на разрушаване. Емоционалността и гъвкавостта на мъжете е нещо, което може да се развива, и там Елен има почва за работа. Тя ще проникне.

- Калине, а ти какво ще направиш в името на поезията?

Калин: Какво ли не съм правил заради поезията. Дегизирал съм се като жена, просяк или старец. Правил съм и стриптийз!

Елен: (усмихва се) Вървя по стъпките ти, учителю!

Калин: Правил съм го, за да обслужа поезията. Салвадор Дали отива да чете лекция в тежководолазен костюм с два ягуара на повод. Така той едновременно прави изкуство и предизвиква вниманието към това, което е нарисувал на платното. Провокира общественото мнение, но не го прави самоцелно. Елен може да бъде един от ягуарите!

• Елен, тук е моментът да кажеш нещо умно за финал.

Елен: Калин е по умните неща. Аз ще продължавам да се усмихвам и ще цитирам великия Чарлз Буковски: Разберете ме. Не съм от този обикновен свят. Имам си лудост, аз живея в друго измерение и нямам време за неща, които нямат душа“

Гледай жегата през кръгли очила

Хит са огледалните цветни стъкла с акценти

Кръглите очила са задължителни, ако искате да изглеждате „тренди“ на плажа. На най-голямото оптично изложение в Милано стана ясно, че ретро вълната не напуска аксесоарите за очи, а огледалните цветни стъкла от класическите рамки тип „бъбрек“ вече се пренасят и в другите модерни форми като цветовете на стъклата и рамките се съчетават. Това каза пред „Преса“ производителят на български очила Павел Цветков, завръщайки се от Италия.

Най-разнообразни са десените при рамките – те може да имитират дърво, да бъдат с флорални мотиви или на точки, както и да комбинират няколко различни нюанса. Огромно е влиянието на новите технологии при материалите. Благодарение на тях е възможен минималистичният стил, при който рамките стават по-гъвкави, леки и дори почти незабележими. Кръгът е свързващ актуален елемент при повечето модели, изобилстват метални орнаменти, обкови, камъни „Сваровски“, а инкрустираната в рамките усмивка допълва доброто настроение на лятото.

Фолк певицата Глория, която през есента ще отбележи 20 години на сцената, изневери на жанра си с рокаджийски очила, съчетани с подходящо яке, защото знае, че кръглите очила с огледално покритие са свръхактуални. През минали години тя не се разделяше с любимите си „авиаторки“, но вярна на модата, Гло избра кръгли очила със сини стъкла за обложката на новия си албум. С подобни аксесоари българката пя на една сцена с Ищар в Монако.

Младата актриса и надежда на поп музиката Марина Кискинова, която носи диоптрични очила, толкова си е харесала един яркочервен модел, че играе с него в постановката „Красиви тела“ на Сцена 47 в НАТФИЗ. За плажа певицата комбинира дълга рокля в свежи цветове с очила тип „пеперуда“, а за повече шик вечер слага ретро „котешки“ рамки. Когато трябва да смени диоптричните със слънчеви, Марина залага на огледален бъбрек, отново в червено, съединен по средата с кръг - смело дизайнерско решение на българската марка. Същият екстравагантен вид е предпочела зъболекарката Румяна Маринова - Мисис Глоуб-2004, но с „по-спокойни“ на вид стъкла. Теди Кацарова подчертава натрупания при гаджето си в Катар тен с бели пластмасови рамки тип „котешко око“. Една идея по-ретро визия си е харесала Мисис България Йордана Димитрова.

Изгората на Каблешков е Рада от „Под игото“

Чак след Освобождението от турско робство Мария Българова разбира за самоубийството на любимия си

Магдалена Гигова

Всеки, който е ходил на училище, помни, че Тодор Каблешков е написал Кървавото писмо, което възвестява началото на Априлското въстание. Малцина обаче знаят, че апостолът от Четвърти революционен окръг е имал нежна и романтична душа, пишел е стихове и превеждал от френски „Граф Монте Кристо“. Съвсем неизвестна пък е любовта му към учителката Мария Българова, възпята от Вазов като Рада Госпожина в „Под игото“. Разбира се, патриархът на българската литература взема само някои отличителни черти на Каблешковата годеница, която за разлика от Рада не е сираче, а една от петте дъщери на беден занаятчия.

„Госпожина беше високо, стройно и хубаво момиче, с простодушен и светъл поглед и с миловидно, чисто и бяло лице, което черната забрадка отваряше още повече… Тежка е участта на всички сирачета момичета. Рано обезнаследени от бащина любов и защита и от майчина нежна грижа, хвърлени на произвола на хорската милост или жестокосърдие, те отрастват и виреят, без да ги е огряла сладка, животворна усмивка, сред чужди тям равнодушни лица. Те са цветя, поникнали под покрив: невесели и без дъх. Пропуснете въз тях една великодушна струя светлина и техният скрит аромат умирисва въздуха.“
Описанието на Иван Вазов подсказва защо за Тодор Каблешков младата даскалица е първата и последна любов. Той често посещава копривщенското училище, където учителстват Мария Бочева Българова и Евлампия Векилова. Мария, която е две години по-малка от него, му прави впечатление с родолюбивите си копнежи и готовността да даде живота си за освобождението на България - нещо, за което и той мечтае. Младото момиче е увлечено не само по революционните идеи. Тодор е висок, рус и красив, облечен алафрангата и по-образован и начетен от всички мъже, които познава. Освен това й посвещава наивни, но трогателни любовни стихове.

Учителката трябва да се прибере в Сопот и раздялата им, макар и тъжна, не разстройва младите влюбени. Те са убедени, че скоро ще се видят. На прощаване, както пише Галина Минчева, Каблешков подарява на либето си своя портрет и една малка ножичка с думите: „Давам ти лика си, за да ти напомня по-често за мене, а ножичките ще ти потрябват, ако попаднеш някога беззащитна в турски ръце!“ До края на живота си Българова пази този дар като спомен за любовта им.

За изгората на революционера се знае, че е родена в Сопот през 1853 година. Като изтърсаче в семейството Мария била любимка на баща си гайтанджията Бочо Урумът. Той бил истински родолюбец и мразел еднакво и турци, и гърци, а понеже думата „урум“ имала гръцки корен, той се прекръстил на Българов. За да изучи щерка си, занаятчията я дал за послушница при леля й в Сопотския манастир. Умното момиче завършило с отличие тамошното училище. Това осигурило на 15-годишната Мария работа в девическото школо на Копривщица, където търсели добре образована учителка. Разбрали за патриотичната й закваска, местните революционери Петко Бояджиев и Тодор Каблешков носели на момичето не само храна, ами и „подривни“ материали. Любовта на Българова и Тодор е толкова силна, че само на нея и на близкия си приятел и съученик от френския лицей „Мехтеп Султание“ в Галата сарай Константин Величков Каблешков доверява налудничавата си идея да убие султана. Впечатлителната учителка е безкрайно горда, че обича такъв решителен човек. Революционерът е убеден, че щом попадне в Цариград и наблюдава как султан Абдул Азис всеки петък излиза от двореца си, за да отиде в джамията „Йълдъз кьошк“, ще разучи навиците му и ще открие пробив в сигурността. После ще разработи план и ще издебне най-подходящия момент да се хвърли върху омразния владетел и да го убие. С това ще предизвика безредици в Османската империя. Те ще доведат до намеса на Великите сили и освобождението на българите. Слава Богу, малко преди да тръгне за турската столица, смислените доводи на Константин Величков го възпират от крайно неразумната постъпка, твърди историкът Илия Рангелов.

Сопотските големци решават да изпратят будната даскалица да продължи образованието си в Пловдив и тя временно се разделя с Каблешков. Той проявява разбиране. „Трябва да знаеш, че человек кога се реши да бъде за полза на народа си, принуден е да изоставя по някой път собствената си работа, а понякогаш и най-приятните си минути за наслаждение“, пише Тодор. Чувствата помежду им обаче остават все така силни. Мария не се задоволява само с учителската професия, а става секретарка на женското дружество в Сопот, на което председател е майката на Иван Вазов баба Съба. Оттам и преките наблюдения на поета за личността й.

Двамата влюбени се срещат отново, когато Каблешков, вече като апостол, възражда в Сопот местния революционен комитет. Успяват да откраднат мигове да се видят не само по „народната работа“. Имат и няколко романтични срещи, при които Тодор разкрива, че в душата му цъфти дълбока и чиста любов. Девойката му отвръща със същото. Тя предлага да ушие знамето на сопотските въстаници. Пряпорецът е везан със сърма и много чувство, но Мария напусто очаква вест от любимия си. Понеже не получава хабер от Каблешков, баща й зазижда знамето в оградата на къщата им за по-сигурно. По-малкият син на Мария - Борис, има друга версия за флага, но потвърждава отношенията на родителката си с революционера в своите спомени: „В Копривщица майка ми привлича вниманието на Тодор Лулчов Каблешков, на когото в кратко време става доверено лице, а по-късно годеница. След смазване на Априлското въстание Каблешков минава през Сопот и в последната среща с майка ми остава на съхранение при нея знамето на Копривщица, бинокъла си, часовника и няколко фотографски снимки... Заедно с цялото население на Сопот тя понесла тежките изпитания, свързани с бягството към Балкана под напора на башибозушките орди.“

Чак след Освобождението Българова научава подробности за залавянето на любимия си от турците, мъченията, на които е подложен в ловешкия и търновския зандан, и самоубийството му преди публично да бъде обесен в Габрово. Тогава Мария отива при Ана, втората майка на Тодор. (Тя е отгледала него, братята и сестрите му като свои деца.) Учителката й дава портрета, който любимият й е подарил, за да има страдащата жена поне един спомен от сина си. Двете поддържат сърдечна връзка до кончината на Каблешкова.

Годеницата на революционера го носи дълго в сърцето си. Свидетелство за любовта й е нейно писмо до съпругата на Петко Кунджурджията, в което Българова споделя, че е най-злочестата жена на земята, тъй като „предметът на нейната обич е изчезнал завинаги“.

Дори когато се омъжва за опълченеца, герой от боевете при Стара Загора Богдан Бракалов, настоява да кръсти първородния им син Тодор. Съпругът й няма нищо против. Преди да свържат живота си, Мария изповядва пред Богдан за любовта си към Каблешков. Признава, че винаги ще го обича и никога няма да го забрави. Вместо да се разлюти, Бракалов е трогнат от верността й. Веднага вика свещеник да благослови годежа им и още същия ден води избраницата си в Калофер, за да я представи на майка си. Двамата имат девет деца. Любимата на Каблешков умира на 66 през 1919 година.

Поборническият род

Родът Каблешкови е сред малкото български фамилии, които имат документи за съществуването си отпреди повече от век. Запазено е свидетелство за делба от 1800 година на името на основателя на клана - дядо Никола. Най-големият му син, роден около 1750 година, се казва Дончо. Той има четирима синове и три дъщери: Лулчо, Цоко, Никола, Тодор, Пена, Рада и Мария. Първият - Лулчо, е бащата на Тодор Каблешков. Чорбаджи Лулчо имал търговски нюх и натрупал доста имане, но обичал да казва, че децата му трябва да бъдат честни хора и родолюбиви българи. Той подпомага с 2000 гроша строежа на местното училище, подкрепя финансово и Априлското въстание, непрекъснато прави дарения на Рилския манастир. По време на въстанието цялото му имущество е разграбено и унищожено. Той обаче умира щастлив, защото доживява Освобождението.

Първата жена на Лулчо - Стойка Чичова, умира млада и го оставя с четири невръстни деца на ръце - Нона, Тодор, Ана и Андон. За да ги изгледа, чорбаджията бързо се жени втори път за Ана. Тя е от известна сопотска фамилия и му ражда пет деца, но не прави разлика между своите и доведените, а ги обсипва с любов и грижи. Едва в напреднала възраст потомците й разбират, че са от две майки. Ана е не само родител, а и вярна приятелка и поддръжничка за Тодор. Заедно с него тя се заклева пред Евангелието, пищова и камата и помага всякак на революционния комитет. Смелостта и самообладанието й помагат на Каблешков да се измъкне незабелязано от къщи и да обяви въстанието. Когато бунтът е потушен, а любимият й син се самоубива, Ана е безутешна.

Нона, по-голямата сестра на революционера, открива в Битоля първото българско училище и посвещава живота си на образованието в Македония. Единственият й син е убит в Балканската война, а тя умира в мизерия. Братът на Тодор - Стоян, завършва педагогика и философия в Цюрих. По-късно става главен директор на всички български училища в Македония. Той е и един от организаторите на Илинденското въстание. Руският консул в Скопие успява да го спаси от бесилото с уговорката кракът му никога да не стъпва в Македония. Когато се завръща в България, Стоян дълги години е председател на Съюза на учителите. Сътрудничи на БАН и участва във всички разкопки в Шуменско. С неговата помощ е учредена първоначалната експозиция на музея „Тодор Каблешков“ в Копривщица.Дъщерята на Стоян - Ана, завършва музикална академия и завещава цялото си имущество на родната си Копривщица. Антон Каблешков, племенник на апостола, също дарява целия си имот на държавата. Друг негов племенник - Стоян Куюмджиев, е автор на монументалното пано на Свети свети Кирил и Методий за гроба на Кирил в Рим. Официалното му откриване е на 21 юни 1975 г. в черквата „Сан Клементе“.

Прочутият род е дал на България генералите Илия и Никола Каблешкови, участници в Първата световна война и дългогодишни преподаватели във Военното училище в София. Първият българин, защитил дисертация по стоматология в чужбина - Лука Каблешков, е от същата фамилия. Интересна е и личността на Атанас Каблешков. Той пръв въвежда т.нар. лагерувано съхраняване на вина у нас. През 1893 г. той налива плевенска гъмза в бутилки, които отлежават наклонени под определен ъгъл към запушалката, за да няма съприкосновение на течността с въздуха. Виното в тази партида от 200 шишета не е променило вида си до днес и се смята за най-старото в България.

Недко Каблешков пък събира документи и записва безброй спомени за своя род. Той е известен адвокат в Пловдив. При него се отбива приятелят му Алеко Константинов, часове преди да бъде застрелян погрешка. Той е много близък и с Иван Вазов. Негов завет е мисълта „Не бива да се търси награда за стореното от обич. Бедна е всяка любов, която може да се измери“.

Кой е авторът на Кървавото писмо

Тодор Каблешков е роден през 1851 г. в заможното семейство на копривщенския чорбаджия Лулчо Каблешков. През 1864-1867 учи в Пловдив. Една година по-късно заминава за Цариград, където продължаваобразованието си в „Галата сарай“. От 1873 до 1876 г. работи в Одрин като телеграфист, след това става началник-гара в Бельово. Където и да отиде, Тодор изнася сказки за освобождението на България чрез въоръжено въстание. Когато се връща в Копривщица, Каблешков се посвещава на каузата си. Определен е за ръководител на революционния комитет в родния си град и за помощник-апостол на Панагюрския революционен окръг. На 20 април пръв дава сигнал за начало на въстанието в Копривщица с прочутото си Кърваво писмо до панагюрци. Заедно с Панайот Волов предвожда чета. След потушаването на Априлското въстание е заловен в Троянския балкан и подложен на нечовешки изтезания в затворите на Ловеч и Търново. Самоубива се в конака в Габрово, преди да бъде обесен от турците. Тогава е на 25 години.

Като две капки вода

Децата на кои звезди повтарят чертите им като под индиго

Някои хора дават луди пари, за да заприличат на любимата си знаменитост. Други смятат сходството си със звезда за проклятие, трети се гордеят. И в двата случая обикновено са техни близки. Животът (и гените) обаче са най-гениалните изпълнители в шоуто „Като две капки вода”.

Айрланд Болдуин, дъщерята на Ким Бейсингър и Алек Болдуин, за нейна радост е копие на майка си. Пристрастеността си към алкохола и дрогата е наследила от баща си. Начинаещата актриса доскоро лекуваше скръбта от раздялата с гаджето си, тъмнокожата рапърка Ейнджъл Хейз в клиника за наркомани.

Лиса Мари Пресли е наследила от баща си не само милионите, ами и чертите на лицето си. За жалост не и капчица от неговия талант. 47-годишната Лиса Мари вече е надживяла с 5 години прочутия си татко, а животът й е низ от спонтанни бракове и мъчителни раздели. На 20 години се жени за рок музиканта Дани Киоу, от когото има две деца. 20 дни след развода с него, казва „да” на приятеля си от детинство Майкъл Джексън, който й иска ръката по телефона. И този съюз не изтрайва дълго. Докато е сгодена за музиканта Джо Озайка, Лиса Мари се запознава в Никълъс Кейдж и се жени за него. Развеждат се след 108 дни. Китаристът, режисьор и продуцент Майкъл Локууд е съпруг №4. Засега.

Вечният ерген Леонардо ди Каприо има само една жена в живота си - майка му Ирмалин Иденбиркин. Родителите му се развеждат, когато е на една годинка и баба му по майчина линия, която е от руско-германски произход, го гледа, докато родителката му работи като секретарка в адвокатска фирма. „Майка ми е централна личност в моя живот. Да имам съпруга, която е също толкова силна и също толкова честна и откровена с мен, е нещо, което бих оценил високо. Това е, което търся в жените, с които се срещам“, сподели Леонардо ди Каприо. И все още търси копие на майка си.

Рийз Уидърспун публикува в Instagram снимка с по-малката си версия - дъщеря си Ава. Актрисата е озаглавила снимката “Аз и моето момиче сме готови за премиерата на “Гореща гонка”. Дъщерята на Рийз от първия й съпруг актьора Райън Филип вече е на 15 години и толкова прилича на майка си, че публиката се пита дали да не очаква „Професия блондинка 3“ с нея в главната роля. Младоликата Уидърспун на 36 спокойно може да мине за по-голяма сестра на Ава. На червения килим на наградите „Оскар“ през 2013 г. Рийз сподели, че дъщеря й е най-страшният й моден критик: „Тя ми казва кое е готино и кое не изглежда добре. Заедно избираме роклите и е много забавно.“

Том Круз е копие на майка си Мери Мейпотър, която е актриса любителка. Заради работата на баща му, който е електроинженер, бъдещият актьор и трите му сестри се местят непрекъснато. След като родителите му се развеждат, с втория му баща семейството се установява в Ню Джърси. Том страда от дислексия и е слаб ученик, затова набляга на спорта. Контузия прекъсва кариерата му в борбата и тогава открива театъра. Майка му го окуражава, ужасена, че другата му мечта е да стане свещеник. Круз си дава срок от 10 години, в които, ако не пробие в киното, ще се откаже. Е, очевидно е успял в срок.

 Макар Майкъл Дъглас да повтаря визуално баща си Кърк Дъглас, отношенията им далеч не са топли. Исур Даниелович Демски, както е истинското име на таткото, вижда отрочето си само по празниците и отказва да му помогне, когато синът му решава да стане актьор. Урежда го като асистент-режисьор във филмите си. Майкъл пък дълги години се бори с етикета „сина на Кърк Дъглас” и със съмненията в дарбата му. Той успява да се докаже на екрана, но признава „Сексът е вълна, която ме поглъща”. Освен с многобройните награди Майкъл е известен и с буйния си темперамент, както и със сексуалната си наркомания, от която дори ходи да се лекува в клиника. Обществена тайна са безбройните му изневери, страстните му авантюри за една нощ, често с напълно непознати жени. Кротва се след брака си с Катрин Зита-Джоунс.

И Джейн, дъщерята на Джим Кери, иска да грее на екрана, но като певица. В „Американ айдъл” обаче я отрязаха още на половината път. Щерката на комика потъгува малко, но реши да не се отказва от мечтата си. Междувременно обаче го направи дядо на Джексън Райли Сантана. Момченцето вече е на пет годинки и има характерната за фамилията усмивка и Джим Кери е луд по него. Джейн продължава да упорства в музиката и пее по клубове със своята „Джейн Кери бенд”.

Когато преди година Голди Хоун и Кейт Хъдсън се появиха заедно на „Оскарите“, всички установиха, че приликата между майка и дъщеря вместо да се размива ,се засилва. При това по някаква извратена случайност, когато едната реши да боядиса русата си коса в червено, другата го стори, без да се уговарят. Освен с добрия си външен вид майка и дъщеря се славят с успешни филмови кариери. И двете са носителки на „Оскар” и предпочитат повече комични, макар да се справят отлично и с драматичните роли.

Реклами за добър апетит

Няма спор - в последните десетилетия за българското семейство телевизорът е истинското домашно огнище. На мнозина без екрана дори им куца храносмилането. Много по-опасни за него обаче се оказват рекламите, с които ни атакуват в праймтайма.

Тъкмо сте се разположили с домочадието пред салатката и питието и аха да си пожелаете „Добър апетит!“, мъченически простенва мъж. „Простатата ми алармира“ - и се запътва към място, откъдето звучи изразителен шум на тоалетно казанче. Едва ви е минал потресът на въображението, при първата хапка ви призовават да спрете диарията. И се зареждат едни дамски превръзки с крилца или без, шампоани против пърхот и мазила срещу гъбички... дори За да се примирите с тази психоатака на екрана, цъфва другият любимец на рекламистите - запекът. Веселото тракане на прибори спира, сблъскало се с яростно пъшкане. Човекът от телевизора получава облекчение. Хранещият се срещу него - не.

Ами всички онези хранителни добавки, които ви обещават да станете млади, здрави и красиви? Те също залагат на детайлната биология - газовете изпълват кореми до спукване, циститът кара клети женици да носят лаптопа си в тоалетната, напрегнати погледи подсказват занемарена стомашна флора...

Рекламите за препарати против бълхите на домашния любимец са направо приятна подправка към ордьовъра на фона на „паренето и сърбежа в интимната област“, увенчано с широката усмивка на доволна жена, очевидно скарана с хигиената и личните предпазни средства при секс. В разгара на лятото натрапчивият аромат на пот плътно се стеле от екрана. Дори и с противогаз по-чувствителните души усещат с какво трябва да се преборят десетките марки дезодоранти. А капките пот, обсипали мускулите на иначе хубавичка мома от екрана, всеки миг ще пръснат в чиниите. Докато сме на темата - всички препарати за тоалетни чинии също се натискат за изява в най-гледаното време. И така семейната вечеря минава под акомпанимента на тоалетното казанче. Без майтап! Но и това не е всичко, както се казва в една додеяла ни реклама за телешоп. Купонът продължава с вариации на напукани пети и пъпки. Най-ярък апетитоубиец обаче са хемороидите! Особено за хора с по-разюздано въображение.

Преди малко повече от година СЕМ апелира „да бъдат ограничени по време на вечеря натуралистичните реклами, в които се представят физиологични дейности“. Не че от регулатора са се сетили сами - просто били засипани от жалби на гнусливи зрители, потресени от биологичния ефект на рекламите в традиционните часове за хранене на българското семейство. Законът за радиото и телевизията оставял казуса на саморегулация, разбирай самотек. Рекламният бранш явно не схвана намека.

Ще кажете, че за спасяване от натрапчиви физиологични слогани си има дистанционно. Ама човек е седнал да вечеря със семейството си, а не да управлява дискотека.