Актрисата Елен Колева:    
Моите стихове са девствени. Те почти не са пипани от редактор

Втората ми книга "Бездната, в която скочих" е посветена на Калин Терзийски

Елен Колева идва на срещата по дънки и кубинки. Чистото й от грим лице сияе с вътрешна светлина. Видът й е толкова далеч от образа на „светска тигрица и мъжемелачка”, че направо буди недоумение. След разговора става ясно, че промяната у Елен не е само външна. 

Това си личи и от първата й стихосбирка „Мактуб”, която излезе преди няколко месеца. Редактор и автор на илюстрациите е Калин Терзийски. Двамата започнаха с общ сценичен проект със същото име – той четеше нейните стихове, а тя – неговите в ъндърграунд клубове. „Мактуб” е арабска дума, която озачава „съдба” или „каквото е писано, това ще стане”. И то стана!  Резултатът ще бъде публикуван съвсем скоро – втората книга на Елен със стихове "Бездната, в която скочих", посветена на К.Т.

-          Елен,  в последно време си драстично променена. Загърби светския живот,  някакси изведнъж се обърна „навътре”.

-          Не изведнъж. Изстрадах го с много, много болка. Хората смятат, че когато човек е красив, той задължително трябва да е добре. И не прощават на онези,  на които от Бога им е дадена някаква хубост.

-           

-          Не съм перфектна, не съм манекенка, не съм „изписана”, но имам своята красота. Според околните, ако имаш такава визия, непременно трябва да си щастлив и да няма трудности пред теб.      

-           

-          Другото клише е, че красивата жена е глупава - и се чудят дали стиховете ти не ги пише Калин Терзийски. Или неговата редакторска намеса е толкова силна, че от твоите творби почти нищо не остава.

-          Калин няма моето светоусещане. Моята поезия е толкова женска и чувствена, че всеки прочел една-две поетични книги в живота си ще разбере, че мъж подобно нещо не може да напише.

-          Никога не съм споделяла, че при мен промяната започна през 2011 година. Това е дълъг процес, който продължава до ден днешен.

-           

-          Тя има ли нещо общо с онова, което ти се случи в личния живот.

-          Да, тръгна от там.  То беше катализатора. В един момент трябваше много, много модели на поведение да бъдат разрушени. А това няма как да стане без болка. Човек се променя и това е дълъг процес.

-           

-          Доколко регресивната терапия, на която се подложи преди време,  има принос за промяната в теб?

-          Аз не я направих от прищявка. Вярвам, че нещата, които са ни дадени да изживеем, свързани с духовното и трансцеденталното, са ни заложени. Въпросът е дали ще се отворим за тях. Аз бях узряла за регресивната терапия, защото има хора, които я искат от любопитство или келешлък, но те не са готови.

-           

-          Това е изключително болезнен процес. Не е нито приятен, нито красив.  Регресивната терапия не обслужва любопитството, а решава личностни проблеми, които сериозно пречат. За да бъде човек какъвто е, той има емоционална памет, която се е натрупала в новото му превъплъщение.

-           

-          Това е багажът, който една стара душа, каквато се оказах аз, носи. Има карма за чистене, има емоционални блокажи, които за да изчистиш, трябва да осъзнаеш. Да разбереш защо постъпват така с теб хората и защо ти постъпваш така с тях. Да стигнеш до извода, че не си жертва, а прябва да си минеш през кармичните уроци.

-           

-          Какво почувства при първия сеанс?

-          Боя се, че могат да ме сметнат за луда, ако разкажа какво действително се случи. Първото, което ми се даде да разбера е, че понятието „смърт” не съществува. Душата е вечна и тя отива „у дома”. А това е едно космично пространство... нямам дума, с която да го опиша. Много плаках и не исках да се връщам.

-           

-          Значи ти си стигнала до там, където „душата е у дома”?

-          И мен никой не ме посрещна, защото аз много пъти съм се връщала там. Когато душата е млада я посрещат, за да я преведат. А аз толкова пъти съм  минавала...

-           

-          Първото нещо, което осъзнах е невероятната връзка на душата с Бога, стига човек да я позволи. Това е най-невероятният подарък, който получих от цялата регресивна терапия, и най-приятната част.

-           

-          От там нататък започнаха по-тежките неща – връщането в миналите животи, начина на смърт, греховете спрямо други хора, но това е твърде лично и не бих искала да го споделям. Искам да кажа обаче: онова, което ние виждаме е толкова малка част от истината, че дори не е точно истина. И живеем във време, за което трябва да сме благодарни, защото все повече и повече стигаме до истината.

-           

-          Тя ли отключи у теб желанието да пишеш?

-          Аз пиша от ученичка, но никога не съм публикувала, защото не бях готова. Животът нареди нещата така да срещна Калин Терзийски. Нещо извън мен предизвика срещата ни.

-           

-          Аз познавам и други писатели, но се случи, когато трябва. Той почти не редактира текстовете ми. Най-важната помощ е, че Калин повярва и ми помогна аз да ги видя през неговите очи и да повярвам.

-          Той ми позволи да пиша и ми каза „Аз те подкрепям!”.

-          Моите стихове са девствени. Те почти не са пипани.

-           

-          Много хора се питат с какво се препитаваш. Едва ли от стихосбирката „Мактуб”?

-          Аз съм актриса на свободна практика.  Аз пътувам във всякакви населени места и играя пред всякакви хора, без да имам его. Аз вече не се определям като „актриса от Народния театър”, или „филмова актриса”, или от „голямото добрутро”. Аз съм просто актриса. Имаме представление в някое селце и излизам на сцената в читалището, все едно е Народния театър.

-           

-          Основно играя „Нирвана” на Константин Илиев. Неотдавна излезе премиерата на  много хубава комедия на Емил Йотовски - "Застреляй идиотите",  другата е „Жана Д’Арк” на Стефан Цанев.

-           

-          Всичките ми участия са частни проекти. Но не е вярно, че не играя! Да, аз не се изявявам на софийска сцена, но нима хората в провинцията не заслужават да им се раздавам и да гледат хубав театър?!   Това е част от моят път!  Да си актьор е призвание  и смирение.

-           

-          Какво ти даде участието в риалити формати?

-          Много! Та аз направих невероятни неща. Най-скорошното „И аз го мога” ми даде страхотно каляване на характера, преодоляване на страхове. И най-хубавото беше, че аз си избирах дали да вися във въздуха, дали да изпълня ария (а пея фалшиво),  дали да въртя чинии на пръчки...

-           

-          На високото, във въздуха бях сама, без въжета, обезопасяване и дюшеци долу, на 7-сантиметрови токчета. Една неправилна стъпка – и мога да си счупя главата, но аз като един истински Овен, казвам „Господ да е пред мен, аз след него” и... действам.

-           

-          Другото, което ми дадоха реалити форматите е възможността да покажа качества. Медиите са много жестоки с мен от години, опитваха се да ме сринат, да ме отрекат като актриса и като личност. Тиражираха се откровени лъжи, мръсни и долни преувеличения. И когато видиш оплютия човек какво прави, ако си интелигентен, си задаваш въпроса „Какво ми пука с кого спи?! Нали ме радва от екрана, нали ми дава емоция!”.  Това ми дадоха риалити предаванията – красота!
Затова без колебание се съгласих през август да вляза в друго риалити. Но няма да е "Биг брадър". 

-           

-          На 22 години получи награда за женска роля за филма „Шивачки”. Тя не дойде ли прекалено рано?

-          Било ми е писано така. Но такова признание генерира огромна завист. Убедих се, че не трябва да завиждаме. Не за да се правим на добри. Хората трябва да разберат, че всеки човек, който има дарба, която изглежда като подарък от съдбата, той някога си я е заслужил. С работа, с отричане, с болка.

-           

-          Господ не е казал „Ти ме кефиш повече, затова ще ти дам красота и талант. А теб не те харесвам и ще си грозен и некадърен”. Няма такова нещо! Вселената е съвършена. Тя е висшата справедливост. Защо трябва да се завижда?

-           

-          Нима никога не завиждаш някому – за добре направената роля, за таланта?

-          Не! Възхищавам му се! И не съм го придобила напоследък. От дете съм така – не изпитвам завист и омраза.  Мога да изпитвам болка, обида гняв. Ще се отдръпна, но няма да направя мръсно.  Та нали знам как бумерангът се завръща. Нима хората, които имат талант не са ни пратени, за да ни вдъхновяват?!  Не разбирам онези, които нямат силата да кажат „Евалла!”, за това, което си направил, ами го отричат с лека ръка. Утре и на тях ще им се случи същото.

-           

-          Не ти ли е обидно, че на теб прекалено често ти се случва?

-          Мнозина са невежи по отношение на духовността. Не разбират, че двата основни закона – човешкия и божествения трябва да се живеят едновременно.

-           

-          Как се справяш с негативната енергия, която понякога те обгръща?

-          Не ме питай! Само аз си знам. Добре, че съм жива, слава на Бога! 

-           

-          Как го преодоляваш?

-          С много молитви и с много „чистене”. Плача често.

-           

-          А външно изглеждаш щастлив човек. Наистина си добра актриса.

-          Не, не! Аз съм щастлив вътре в себе си човек. Чиста съм отвътре, въпреки всичко. (просълзява се)

-           

-          Ти достигна до мъдрост, нехарактерна за твоята възраст, до емоционален катарзис...

-          Той продължава. Прекалено дълго. Знаеш ли какво е вярата в Бога – да се оставиш да бъдеш воден, да се оставиш да действаш!

-           

-          Някои ще си кажат „Тази е лицемерка! Какво ми говори за Бога, след като е била с 26-години по-възрастен от нея мъж с пари?”. Не е така! Понякога и най-големите грешници стигат до Бога.  Една от любимите ми книги е „Пътят на Сидхарта” от Херман Хесе. Буда нима не минава през цялата плява на живота – през жените, алкохола и разврата?!  За да разбереш какво е светлина, ти трябва да знаеш какво е мрак. За да разбереш какво е добро, трябва да минеш през лошото. Ние не сме ангели.

-           

-          Това е моят път и не трябва да бъда съдена за него, а да бъда оставена да си го извървя. Да си гледат своя път!

-           

-          Безрезервно ли вярваш в Господ? Не му ли казваш „Абе, къде ме заведе точно сега?”

-          Много пъти съм се съмнявала. Когато му се случи нещо, за което няма логично обяснение, човек изпада в недоумение.

-           

-          Казваш го сякаш водиш диалози с Господ?

-          Ами да, говоря си непрекъснато с него!  Факт е, че аз открих вярата в един много тежък момент. Моят път към Бога започна през 2011 година, когато Господ ме хвана и ме пренесе на ръце.  Готова съм да умра за това, което казвам! Нямаш представа на мен какви чудеса са ми се случвали. Невероятни!

-           

-          Не мога да не попитам – какви.

-          Първото е срещата ми с моите духовни учители. Има хора, които за цял живот не срещат нито един, а аз съм имала възможност да общувам с двама, които са ми помагали по неведоми пътища, давали са ми информация и са ми отваряли сетивата.

-           

-          Има една много силна молитва, която ако с цялата си любов и вяра в сърцето я кажеш седем пъти, но не просто да я кажеш, а да я изживееш чисто, като малко дете, каквото и да има в теб – то ще излезе. Това е едно от чудесата, които ми се случиха през 2011 година. Казах молитвата и от мен излезе... началото на моето спасение.

-          Нисшите сили винаги излизат през устата и влизат от там.

-           

-          Това означава ли, че казаните думи имат голямо значение за теб?

-          И е много важно човек да знае дали той говори или някой друг го прави чрез него. Защото както Господ може да приказва, така може да е и някой друг.

-           

-          И всички тези „луди”, които виждаме да си говорят сами по улица. Те не са луди. Те са в мрак. Просто са изгубили душата си. На нейно място се е намърдало нещо нисше, мръсно, и са обсебени от него. Затова е много важно да знаеш  защо казваш едно нещо и кой те кара да го правиш

-           

-          Обръщането ти навътре и към Бога не е ли в противоречие със „светската персона”?

-          Все по-малко искам да съм „светска персона”. Защо да ходя по „събития”?! Какво ми дават хората там? Половината са лицемерни, не са истински. Всичко е поза и изкуствена усмивка. Какво да покажа от себе си там? 

-           

-          Новото си „Аз”, например!

-          Ами то се бие с онази среда. То не ги интересува. Вълнуват се дали имам нов цвят на косата, дали съм  качила два килограма и каква марка е роклята ми. Това не означава, че не държа на външния си вид.

-           

-          Имаш ли приятелства останали от „светския” период?

-          Почти не. Имаше чистка в моя живот, защото разбрах, че няма приятелство, а просто интерес.

-           

-          А какво ще кажеш за времето, когато мислеха, че си „птичка в златна клетка, която пее по заповед на стопанина си”?        

-          Елен не е птичка в златна клетка. Ако бях, шях да направя същия избор с друг човек. А аз избрах трудния път. Ако реша да бъда с богат мъж мога да го направя, но не искам, защото за мен това не е модел на поведение. Това е моят жизнен, опит, за която съм си платила цената и съм си получила урока. Защото това, което съм днес, е благодарение на всичко, през което съм минала.  

-           

-          Не трябва да се ядосвам на хората. Някои сякаш са в предучилищна възраст. Питат ме „Как можеш да харесаш един мъж, който е грозен?”. Ако е грозен и има пари, значи съм с него заради парите. Ами ако е красив и богат, какво правим? Ако утре се влюбя в грозен и беден мъж, какво ще ме питат тогава? Ще кажат „Тази съвсем е полудяла”.

-          А това, че имам какво да си говоря с него, няма да интересува никого.

Елен Колева и Калин Терзийски с общ поетичен проект „Мактуб“

Отворени сме за скандали и сами ги предизвикваме

Тя е актриса, танцува и пише стихове. Той е писател, психиатър и рисува. Елен Колева и Калин Терзийски имат и още таланти, но тъкмо дарбата да превръщат думите в нещо, което докосва душата, ги събира в причудливия на пръв поглед проект „Мактуб“ (израз от Корана, който означава орис, съдба, „Каквото е писано, това ще стане“). В него Калин чете стихове и есета на Елен, а тя изпълнява негови произведения. Седим на чаша чай в кафенето на книжарница „Ориндж“, където Терзийски е подредил изложба от свои графики. Сякаш за да осъзнаем палавата страна на съдбоносния „мактуб“, торбичките им с чай се заплитат като крила на впримчени пеперуди, които се мъчат да пийнат от чашите.

- Елен, творческата ти връзка с Калин „мактуб“ ли е, или закачка на случайността?

Елен: В този живот няма нищо случайно. Аз първа му се обадих на Калин, но това, което ме предизвика, беше нещо извън мен. Необяснимо! То просто се случи. Понякога има неща, за които не се бориш, не се напъваш, а те се случват. Почувствах, че трябва да го направя, и го потърсих. Човешкото обяснение е, че някаква негова книга или фраза ме е подтикнала, но когато съм виждала Калин на екран, винаги съм го чувствала близък и сроден с начина си на изказ, с аурата си, с енергията си... Но никога не съм мислила, че някой ден ще го потърся по такъв повод. А по друг повод не бих му писала...

• Калине, ти как възприе идеята на Елен при нейната „скандална репутация“?

Калин: Аз винаги съм харесвал скандалните неща в смисъла на поемата „Вой“ от Алън Гинсбърг, който заедно с издателя си Лорън Фърлингети е съден за нея за неприличен език. Не може да се сравняват със скандалите на нашите полуграмотни смешници. Винаги съм харесвал революциите в изкуството, които на по-простичък език се наричат „скандали“. За такива неща съм отворен и сам ги предизвиквам.

Елен: А аз мога само да се съглася с него.

• Клине, ти също имаш „скандална репутация“.

Калин: Но не защото съм се напил и съм се наакал...

• Но пък си правил аутодафе пред блока...

Калин: Натрупах боклуците, събирани от 15 години, без никой да ги почистива залях ги с бензин и ги запалих в два часа през нощта. Нарисувах Мона Лиза на вратата на блока... Такива скандали обичам, а онези, в които жълтата преса заплита Елен, дори не съм ги чувал. Аз много я харесах във филма „Шивачки“ - един от най-добрите филми на прехода.

Елен: Знаеш ли какъв човек е Калин (чете късметчето, което й се е паднала към чая). „Когато има хайка за вълци, първи се разбягват зайците.“

• Да не го изкарваш вълк?

Елен: Той е основен вълк единак, който вие. Но друго имам предвид. Нали съм „скандална“, всички зайци се разбягаха, отрекоха се от мен, забравиха, че съм била актриса, и ме оставиха сама. И в един момент се появи Кали!н

Калин: Изпитвам почти детински възторг от големи артисти. Така когато се запознах с Любомир Левчев, един месец ходех като малко дете, което е видяло Дядо Мраз. Така се почувствах и когато се запознах с Камен Донев, който също е със „скандална репутация на народен актьор“, на човек, който печели пари, като събира пълни зали с „простия народ“, и не е някакъв свръхсложен интелектуалец. А той е! Когато се виждам с такива хора, изпитвам вълнение, радост и уважение.

• Елен, ти не се ли притесняваш от тази компания?

Елен: Явно в мое лице Калин е срещнал Снежанка.

Калин: Но Левчев, Камен Донев и Асен Блатечки не са хубава жена, а Елен е. И щастието става пълно.

Елен: Дай един пример и с друга актриса хубава жена, за да не ме нарочат и за твоя любовница.

Калин: Така преди време станах приятел с Койна Русева, която е велика актриса. Снимаше филм, значи беше в трескава възбуда. Минавам случайно. Познавахме се бегло. „Здрасти, какво става?“ „Имам четене тази вечер.“ „Ще дойда.“ „Как така ще дойдеш, нали си известна актриса?“ „А може ли да прочета нещо?“ Рекох си, че това са глупости, но тя взе че дойде и прочете един мой разказ. Така се става приятел с човек, който преди това силно те е вълнувал като творец. Ето сега се появява красива жена с 15 години по-малка от мен....

Елен: Четиринайсет...

Калин: И е красива жена, и е прекрасен артист. А това го знам не само от един филм и една-две постановки, а го открих, когато направихме заедно „Мактуб“ и започна да ми изпраща своите стихове и разкази.

Ами ако се беше оказала прекрасна актриса и ужасна писателка?

Калин: Случвало се е неведнъж. Тогава изпитвам едно детинско разочарование. Да гледам добър актьор в слаба пиеса, мога да простя, но силно ме разочарова разминаването в етичните възгледи и ценности. При нас нямаше такова. Нейната поезия е женска, моята е силно мъжка, но въпреки това нямаше разминаване във възгледите ни, нито в естетиката ни.

• - Но ако човек се плъзне по видимото, твоята е по-иронична, а Елен задълбава в трансцеденталното.

Калин: Това е емоционално-рационалната пропорция.

Елен: Аз бях готова да чуя отказа на Калин. Изповядвам максимата „Всичко трябва да свърша докрай, но не на всяка цена“. Бях поласкана и учудена, преживях момент на криза, когато бях сигурна, че пиша пълни глупости...

Калин: Тя обаче не ги вижда през моите очи. Безкритичността към това, което правиш, обикновено е отблъскваща при много творци, дори онова, което създават да има качества. Те са като свещени юродиви, описани от Достоевски - бълват някакви неща, които не разбират, но се смятат за велики.

Елен: Аз цял живот имам съмнения в себе си като визия, като интелект, като актриса. При мен е по-засилено от необходимото и не е много здравословно. В началото, когато Калин ми каза „Започвай да изпращаш стиховете си“, имах един труден момент, бях на ръба да се откажа. Предложих да чета само неговата поезия, но той каза „Не“. И аз реших да се хвърля.

Калин: Когато човек съзрява, трябва да мине през такива уроци като приемане на коренно противоположни начини на възприемане на света. Това те кара да се чувстваш благороден и по-богат. Един мъж на 30 би казал: „Това са женски глупости, емоционални истерии.“ На 45 вече осъзнава, че това би било неговата инфантилна и уплашена реакция спрямо един друг свят, който той не може да си позволи да обитава. Този женски свят на пълното отдаване на емоциите и на ирационалното - той се бои от него, рита с крачета, зъби му се, присмива му се и го отрича. Но когато узрее, разбира, че може да го възприеме.

• Елен, ти очевидно също си узряла, понеже не се обиждаш от думите на Калин.

Елин: Защо да се обиждам? На мен ми е много ценно, че с Калин мога да си казвам винаги истината, дори тя да не ми харесва. Ценя точно това, че никога единият не казва на другия онова, което той иска да чуе. Водим философски спорове за моите възприятия.

Калин: Едно от нещата, които Елен ми каза, е, че не умея да изслушвам. Малко се съпротивлявах в началото, защото от дете винаги съм бил шутът, който се спасява от обезглавяване с блестящ ум. Шутът изпитва ужас от тишината в кралския двор, която предшества екзекуция. Затова винаги я запълва с думи, смешки и философии.

• Елен, ти успяваш ли да се вклиниш в потока от думи на Калин?

Елен: Мисла, че да. Той да каже.

Калин: Откакто ми направи тази малка бележка, внимавам.

• След като Калин прочете твоята поезия, Елен, ти откри ли нещо ново?

Елен: Открих нещо ново, когато чух той да чете стиховете ми. Тогава се заслушах в това, което съм написала, и сякаш се погледнах отстрани.
Калин: Думите, както и мазките на четката и формите на една скулптура са нещо аморфно и нищо неозначаващо, докато не се срещнат с приемащата душа, която има своите модели на възприемане. Както казват някои тарикати критици: „През какъв ключ да те четА?“ Наистина е малко досадно да не приемеш нещата без никакъв предумисъл, а винаги да ги четеш през определена призма, за да ги разбереш по даден начин.

• Елен, ти през какъв ключ го четеш?

Елен: Моля те, не ми задавай толкова сложни въпроси!
Калин: Тя ме чете през ключа на актриса, на първо място, и на жена, на второ. Елен ми пращаше през Фейсбук неща, които са думи, думи, а аз ги подреждах в... да кажем, строфи. Така се получаваше определен ритъм и придобиваха по-друг смисъл и звучене. Освен това й подхвърлях ключове, през които да ги погледне. Едно стихотворение „Излей си мъката, сестро“ ми заприлича на стихотворение от Джон Ленън от 70-те години, когато е бил дързък лирично гневен певец единак. Елен съвсем несъзнателно напомня неговите стихове, защото не слуша Джон Ленън.

Елен: (усмихва се) Аааа, тук не си прав! Слушам го и още как!

Калин: Други нейни стихотворения ми заприличаха на Борис Вийан. Но това са напълно интуитивни усещания за нещата на Елен и не могат да бъдат сложени в графата „емоционална момичешка поезия“, защото звучи обидно. Джон Ленън има една песен, в която се казва: „Жената е негърът на света.“ Аз много държа на него, защото, ако някой трябва да бъде канонизиран за светец, това е той. Променил е света много повече със стихотворения като „Имеджин“ и „Гив пийс а ченс“, отколкото много други набедени за светци. Един секссимвол и рок мачо става член на феминистки организации и пее „Караме я да се гримира, караме я да се гласи като курва и след това не я уважаваме“.

• Елен, мисля че току-що Калин те повиши!

Елен: Не искам нищо да казвам!

Калин: За всички онези, които ще разсъждават с какво ми е платила да я хваля толкова, нека да го умножат по три!

Елен: Нали съм „мъжемечалка“... (усмихва се закачливо) И на мен не ми е лесно...

• - Елен, представяш ли си клетата жена на Калин какво си мисли сега?

Калин: Моята жена е клиничен психолог, с мен е от много години и е зрял човек. Едно от важните предизвикателства за мен беше именно това - да тръгнеш срещу предразсъдъците, които са хубава дъвка за клюкарите в обществото, това е едно много съблазнително предизвикателство. Човек, ако иска да се бори срещу нещо, да тръгне срещу предразсъдъците, че единственото, което мъж и жена във фертилна възраст могат да правят заедно, е да „мърсуват“. Бих се борил срещу съществуването на тази тема, защото любовта и сексът са велики неща, освен за хората, които имат мръсни помисли. Несвободата, ревността, подозрителността, клюкарството, очернянето и завистта са мръсни. Но много хора са решили, че те са идеална локва, в която да си плуват. Аз им препоръчвам да излязат от нея.

• Елен, ти като един специалист по излизането от локви какво ще кажеш? 

Елен: Аз съм била жертвата на тази локва.

• Да, ти си в нов етап от живота си. Калин по какъв начин ти помага?

Елен: С факта, че го има в моя живот, че разговарям с него, че общуваме. Той всеки път ми купува книги. Калин е моят учител. Защото, въпреки че уж съм се формирала, аз още не съм...

Калин: И слава Богу! Защото какъв е формираният човек? Формен глупак!

Елен: Общуването с Калин за мен е подарък. Мактуб отвсякъде!

Калин: Другото предизвикателство е онова, което преди 15 години правехме с Карбовски, Тома Марков, а сега и доста по-млади от нас като Иван Димитров, Радослав Чичев, които искаме сценичната поезия отново да стане радващо хората изкуство. Голям купон! И ние го правим непрекъснато с музиканти и без. Чувал съм, че Иван Димитров събира до 300 души. На „София Поетики“ дойдоха 5000!

• - А сега вече има и нещо, което радва окото!

Елен: Еее, не само аз. И Калин радва окото. На нашето литературно четене бяха основно жени. Ахкаха и охкаха по него.

Калин: Ето още една пътека, по която да върви „реформаторът“ в лицето на Елен - еманципирането и на мъжете. Вкарани са в мъчителната и глупава представа, че трябва да са неемоционални, сериозни и че да четеш, изобщо е едно полупедерастко занимание. Да показваш възторг или привързаност, особено към мъж поет, писател или певец, това се смята гейско. Затова, когато гледаме концерти на „Бийтълс“, момичетата пищят, а момчетата мълчат и гледат лошо. Това е една парадигма от доста векове, но подлежи на разрушаване. Емоционалността и гъвкавостта на мъжете е нещо, което може да се развива, и там Елен има почва за работа. Тя ще проникне.

- Калине, а ти какво ще направиш в името на поезията?

Калин: Какво ли не съм правил заради поезията. Дегизирал съм се като жена, просяк или старец. Правил съм и стриптийз!

Елен: (усмихва се) Вървя по стъпките ти, учителю!

Калин: Правил съм го, за да обслужа поезията. Салвадор Дали отива да чете лекция в тежководолазен костюм с два ягуара на повод. Така той едновременно прави изкуство и предизвиква вниманието към това, което е нарисувал на платното. Провокира общественото мнение, но не го прави самоцелно. Елен може да бъде един от ягуарите!

• Елен, тук е моментът да кажеш нещо умно за финал.

Елен: Калин е по умните неща. Аз ще продължавам да се усмихвам и ще цитирам великия Чарлз Буковски: Разберете ме. Не съм от този обикновен свят. Имам си лудост, аз живея в друго измерение и нямам време за неща, които нямат душа“