Изгората на Каблешков е Рада от „Под игото“

Чак след Освобождението от турско робство Мария Българова разбира за самоубийството на любимия си

Магдалена Гигова

Всеки, който е ходил на училище, помни, че Тодор Каблешков е написал Кървавото писмо, което възвестява началото на Априлското въстание. Малцина обаче знаят, че апостолът от Четвърти революционен окръг е имал нежна и романтична душа, пишел е стихове и превеждал от френски „Граф Монте Кристо“. Съвсем неизвестна пък е любовта му към учителката Мария Българова, възпята от Вазов като Рада Госпожина в „Под игото“. Разбира се, патриархът на българската литература взема само някои отличителни черти на Каблешковата годеница, която за разлика от Рада не е сираче, а една от петте дъщери на беден занаятчия.

„Госпожина беше високо, стройно и хубаво момиче, с простодушен и светъл поглед и с миловидно, чисто и бяло лице, което черната забрадка отваряше още повече… Тежка е участта на всички сирачета момичета. Рано обезнаследени от бащина любов и защита и от майчина нежна грижа, хвърлени на произвола на хорската милост или жестокосърдие, те отрастват и виреят, без да ги е огряла сладка, животворна усмивка, сред чужди тям равнодушни лица. Те са цветя, поникнали под покрив: невесели и без дъх. Пропуснете въз тях една великодушна струя светлина и техният скрит аромат умирисва въздуха.“
Описанието на Иван Вазов подсказва защо за Тодор Каблешков младата даскалица е първата и последна любов. Той често посещава копривщенското училище, където учителстват Мария Бочева Българова и Евлампия Векилова. Мария, която е две години по-малка от него, му прави впечатление с родолюбивите си копнежи и готовността да даде живота си за освобождението на България - нещо, за което и той мечтае. Младото момиче е увлечено не само по революционните идеи. Тодор е висок, рус и красив, облечен алафрангата и по-образован и начетен от всички мъже, които познава. Освен това й посвещава наивни, но трогателни любовни стихове.

Учителката трябва да се прибере в Сопот и раздялата им, макар и тъжна, не разстройва младите влюбени. Те са убедени, че скоро ще се видят. На прощаване, както пише Галина Минчева, Каблешков подарява на либето си своя портрет и една малка ножичка с думите: „Давам ти лика си, за да ти напомня по-често за мене, а ножичките ще ти потрябват, ако попаднеш някога беззащитна в турски ръце!“ До края на живота си Българова пази този дар като спомен за любовта им.

За изгората на революционера се знае, че е родена в Сопот през 1853 година. Като изтърсаче в семейството Мария била любимка на баща си гайтанджията Бочо Урумът. Той бил истински родолюбец и мразел еднакво и турци, и гърци, а понеже думата „урум“ имала гръцки корен, той се прекръстил на Българов. За да изучи щерка си, занаятчията я дал за послушница при леля й в Сопотския манастир. Умното момиче завършило с отличие тамошното училище. Това осигурило на 15-годишната Мария работа в девическото школо на Копривщица, където търсели добре образована учителка. Разбрали за патриотичната й закваска, местните революционери Петко Бояджиев и Тодор Каблешков носели на момичето не само храна, ами и „подривни“ материали. Любовта на Българова и Тодор е толкова силна, че само на нея и на близкия си приятел и съученик от френския лицей „Мехтеп Султание“ в Галата сарай Константин Величков Каблешков доверява налудничавата си идея да убие султана. Впечатлителната учителка е безкрайно горда, че обича такъв решителен човек. Революционерът е убеден, че щом попадне в Цариград и наблюдава как султан Абдул Азис всеки петък излиза от двореца си, за да отиде в джамията „Йълдъз кьошк“, ще разучи навиците му и ще открие пробив в сигурността. После ще разработи план и ще издебне най-подходящия момент да се хвърли върху омразния владетел и да го убие. С това ще предизвика безредици в Османската империя. Те ще доведат до намеса на Великите сили и освобождението на българите. Слава Богу, малко преди да тръгне за турската столица, смислените доводи на Константин Величков го възпират от крайно неразумната постъпка, твърди историкът Илия Рангелов.

Сопотските големци решават да изпратят будната даскалица да продължи образованието си в Пловдив и тя временно се разделя с Каблешков. Той проявява разбиране. „Трябва да знаеш, че человек кога се реши да бъде за полза на народа си, принуден е да изоставя по някой път собствената си работа, а понякогаш и най-приятните си минути за наслаждение“, пише Тодор. Чувствата помежду им обаче остават все така силни. Мария не се задоволява само с учителската професия, а става секретарка на женското дружество в Сопот, на което председател е майката на Иван Вазов баба Съба. Оттам и преките наблюдения на поета за личността й.

Двамата влюбени се срещат отново, когато Каблешков, вече като апостол, възражда в Сопот местния революционен комитет. Успяват да откраднат мигове да се видят не само по „народната работа“. Имат и няколко романтични срещи, при които Тодор разкрива, че в душата му цъфти дълбока и чиста любов. Девойката му отвръща със същото. Тя предлага да ушие знамето на сопотските въстаници. Пряпорецът е везан със сърма и много чувство, но Мария напусто очаква вест от любимия си. Понеже не получава хабер от Каблешков, баща й зазижда знамето в оградата на къщата им за по-сигурно. По-малкият син на Мария - Борис, има друга версия за флага, но потвърждава отношенията на родителката си с революционера в своите спомени: „В Копривщица майка ми привлича вниманието на Тодор Лулчов Каблешков, на когото в кратко време става доверено лице, а по-късно годеница. След смазване на Априлското въстание Каблешков минава през Сопот и в последната среща с майка ми остава на съхранение при нея знамето на Копривщица, бинокъла си, часовника и няколко фотографски снимки... Заедно с цялото население на Сопот тя понесла тежките изпитания, свързани с бягството към Балкана под напора на башибозушките орди.“

Чак след Освобождението Българова научава подробности за залавянето на любимия си от турците, мъченията, на които е подложен в ловешкия и търновския зандан, и самоубийството му преди публично да бъде обесен в Габрово. Тогава Мария отива при Ана, втората майка на Тодор. (Тя е отгледала него, братята и сестрите му като свои деца.) Учителката й дава портрета, който любимият й е подарил, за да има страдащата жена поне един спомен от сина си. Двете поддържат сърдечна връзка до кончината на Каблешкова.

Годеницата на революционера го носи дълго в сърцето си. Свидетелство за любовта й е нейно писмо до съпругата на Петко Кунджурджията, в което Българова споделя, че е най-злочестата жена на земята, тъй като „предметът на нейната обич е изчезнал завинаги“.

Дори когато се омъжва за опълченеца, герой от боевете при Стара Загора Богдан Бракалов, настоява да кръсти първородния им син Тодор. Съпругът й няма нищо против. Преди да свържат живота си, Мария изповядва пред Богдан за любовта си към Каблешков. Признава, че винаги ще го обича и никога няма да го забрави. Вместо да се разлюти, Бракалов е трогнат от верността й. Веднага вика свещеник да благослови годежа им и още същия ден води избраницата си в Калофер, за да я представи на майка си. Двамата имат девет деца. Любимата на Каблешков умира на 66 през 1919 година.

Поборническият род

Родът Каблешкови е сред малкото български фамилии, които имат документи за съществуването си отпреди повече от век. Запазено е свидетелство за делба от 1800 година на името на основателя на клана - дядо Никола. Най-големият му син, роден около 1750 година, се казва Дончо. Той има четирима синове и три дъщери: Лулчо, Цоко, Никола, Тодор, Пена, Рада и Мария. Първият - Лулчо, е бащата на Тодор Каблешков. Чорбаджи Лулчо имал търговски нюх и натрупал доста имане, но обичал да казва, че децата му трябва да бъдат честни хора и родолюбиви българи. Той подпомага с 2000 гроша строежа на местното училище, подкрепя финансово и Априлското въстание, непрекъснато прави дарения на Рилския манастир. По време на въстанието цялото му имущество е разграбено и унищожено. Той обаче умира щастлив, защото доживява Освобождението.

Първата жена на Лулчо - Стойка Чичова, умира млада и го оставя с четири невръстни деца на ръце - Нона, Тодор, Ана и Андон. За да ги изгледа, чорбаджията бързо се жени втори път за Ана. Тя е от известна сопотска фамилия и му ражда пет деца, но не прави разлика между своите и доведените, а ги обсипва с любов и грижи. Едва в напреднала възраст потомците й разбират, че са от две майки. Ана е не само родител, а и вярна приятелка и поддръжничка за Тодор. Заедно с него тя се заклева пред Евангелието, пищова и камата и помага всякак на революционния комитет. Смелостта и самообладанието й помагат на Каблешков да се измъкне незабелязано от къщи и да обяви въстанието. Когато бунтът е потушен, а любимият й син се самоубива, Ана е безутешна.

Нона, по-голямата сестра на революционера, открива в Битоля първото българско училище и посвещава живота си на образованието в Македония. Единственият й син е убит в Балканската война, а тя умира в мизерия. Братът на Тодор - Стоян, завършва педагогика и философия в Цюрих. По-късно става главен директор на всички български училища в Македония. Той е и един от организаторите на Илинденското въстание. Руският консул в Скопие успява да го спаси от бесилото с уговорката кракът му никога да не стъпва в Македония. Когато се завръща в България, Стоян дълги години е председател на Съюза на учителите. Сътрудничи на БАН и участва във всички разкопки в Шуменско. С неговата помощ е учредена първоначалната експозиция на музея „Тодор Каблешков“ в Копривщица.Дъщерята на Стоян - Ана, завършва музикална академия и завещава цялото си имущество на родната си Копривщица. Антон Каблешков, племенник на апостола, също дарява целия си имот на държавата. Друг негов племенник - Стоян Куюмджиев, е автор на монументалното пано на Свети свети Кирил и Методий за гроба на Кирил в Рим. Официалното му откриване е на 21 юни 1975 г. в черквата „Сан Клементе“.

Прочутият род е дал на България генералите Илия и Никола Каблешкови, участници в Първата световна война и дългогодишни преподаватели във Военното училище в София. Първият българин, защитил дисертация по стоматология в чужбина - Лука Каблешков, е от същата фамилия. Интересна е и личността на Атанас Каблешков. Той пръв въвежда т.нар. лагерувано съхраняване на вина у нас. През 1893 г. той налива плевенска гъмза в бутилки, които отлежават наклонени под определен ъгъл към запушалката, за да няма съприкосновение на течността с въздуха. Виното в тази партида от 200 шишета не е променило вида си до днес и се смята за най-старото в България.

Недко Каблешков пък събира документи и записва безброй спомени за своя род. Той е известен адвокат в Пловдив. При него се отбива приятелят му Алеко Константинов, часове преди да бъде застрелян погрешка. Той е много близък и с Иван Вазов. Негов завет е мисълта „Не бива да се търси награда за стореното от обич. Бедна е всяка любов, която може да се измери“.

Кой е авторът на Кървавото писмо

Тодор Каблешков е роден през 1851 г. в заможното семейство на копривщенския чорбаджия Лулчо Каблешков. През 1864-1867 учи в Пловдив. Една година по-късно заминава за Цариград, където продължаваобразованието си в „Галата сарай“. От 1873 до 1876 г. работи в Одрин като телеграфист, след това става началник-гара в Бельово. Където и да отиде, Тодор изнася сказки за освобождението на България чрез въоръжено въстание. Когато се връща в Копривщица, Каблешков се посвещава на каузата си. Определен е за ръководител на революционния комитет в родния си град и за помощник-апостол на Панагюрския революционен окръг. На 20 април пръв дава сигнал за начало на въстанието в Копривщица с прочутото си Кърваво писмо до панагюрци. Заедно с Панайот Волов предвожда чета. След потушаването на Априлското въстание е заловен в Троянския балкан и подложен на нечовешки изтезания в затворите на Ловеч и Търново. Самоубива се в конака в Габрово, преди да бъде обесен от турците. Тогава е на 25 години.

Румънска кралица люби проф. Иван Шишманов

Синът му се жени за по-възрастната с 23 години съпруга на семеен приятел

Магдалена Гигова

 

Проф. Иван Шишманов среща късната си любов, докато е на официално посещение в Румъния като министър на просвещението. По онова време близкият приятел на Иван Вазов е известен учен и спокойно женен от 18 години за студентската си любов Лидия. През 1904 година, обаче съдбата палаво разбърква коктейла на подредения му живот. Ученият е в Букурещ да посети няколко румънски училища, да гледа оперни и театрални постановки. Кралица Елизабета, която е чувала добри неща за българския интеректуалец, решава да се запознае лично с него. Появата й с крал Карол Първи в приемната на двореца поразява затрупаното под книги и ръкописи сърце на Иван Шишманов. Германката родена като принцеса Елизабете Паулине Одилие Луизе цу Вийд влиза облечена с елегантна черна рокля, но българският министър е привлечен не от тънката й талия, а от небрежните кичури, нежното й лице и дълбоките й сини очи.  „На тяхната повърхност плуваше отражение на ангелска душа“, пише Иван Шишманов в спомените си. И за двамата общуването е интелектуално предизвикателство, но и безкрайна хармония от еднакви вкусове в поезията, историята и музиката.  Любовните искри са неизбежни.  С часове ученият и кралицата разговарят на немски и на френски, четат един на друг любимите си пасажи от различни книги. Румънската кралица е и известна писателка. Под името Кармен Силва тя вече е публикувала няколко романа и стихосбирки в различни страни на Европа, вкл. в родната си Германия. Истинска буря се разразява, когато журналистите откриват кой се крие зад псевдонима. По онова време се носят слухове за сексуалната освободеност на Елизабета и отворения й брак с Карол Първи. Догадките, че интелектуалното приятелство е прераснало в нещо по-интимно са доста основателни. След 18 години вярност в брака, кабинетният учен е пометен от стихията на нова любов.

Когато се срещат за първи път Кармен Силва държи в ръцете си букет от рози. Тя е известна в България с любовните си стихове, разкази и новели „Разкази за Пелеш”, „Мисли на една кралица”, „Майстор Манол”, с които е допринесла за популяризирането на румънската култура не само у нас, а и в Европа. Кралицата е известен меценат. Ван гог и Пийт Мондриан са искали да я рисуват и са получили поддръжка от нея. Тя дори отстъпва на създателя на абстракционизма Мондриан един от замъците си, за да твори без битови притеснения.
Шишманов е запознат с творчеството на Кармен Силва, подчертава достойнствата на неповторимите й поетични образи и самобитен изказ. По времето на срещата им кралицата е около 50-те, но изключително младолика и красива. Шишманов е на 44- висок и привлекателен. Разговорът прескача от поезията към интимни неща, които човек споделя само със сродна душа. Елизабет неочаквано признава пред с когото съвсем скоро се е запознала, че никога не е обичала и никога не се е влюбвала. "Разбирам своя съпруг - крал Карол, завладяна съм от неговия открит и мъжествен характер, но това не е любов", споделя тя. И действително румънският монарх иска ръката й няколко дни след запознанството им, защото я намира за подходяща партия  баща й е княза майка й – принцеса от древни германски родове, също като неговия (Карол по произход е Хохенцолерн). Елизабет има добро образование, от малка пише стихове и учи пиано при Клара Шуман.... Бракът им е основан на приятелска хармония без чувства.
В Шишманов кралицата вижда мъжът, когото би искала да обича. Двамата се разхождат в огромния парк на двореца, забравили за другите си ангажименти и за приличието. Елизабет му разказва как се е появил псевдонимът й. Попитала професора си по латински как е е гора. Той отговорил „Силва”, а как е песен – „Кармен”. Иван пък й описва родния си Свищов и близкият роднина на семейството му Алеко Константинов. Въпреки свободомислието си, мнението на кралицата за гражданската свобода на жените се различава от това на Шишманов. Тя смята, че те могат да получават висше образование и да имат известни права в обществото, но основната им задача е да бъдат майки и съветници на мъжете си.
Българският министър и румънската кралица запазват чувствата един към друг до края на живота си. Срещите им обаче приключват, когато Шишманов подава оставка през 1907 година, заради несъгласие с репресиите след освиркването на Фердинанд. Двамата поддържат връзка и когато общественото мнение в Букурещ я обругава, заради връзката на престолонаследника с една от придворните й дами и Елизабет е принудена да лекува нервите си в изгнание. Писмата на малцита достигат до нея тогава, но тези на Иван минават през тужката цезка на дворцовия надзор. Шишманов признава единствено в дневника си, че за първи път от години съзнанието му е обсебено от жена.

  42 години живее с първата си любов

Професор Иван Д. Шишманов няма против да разказва за дружбата си с Вазов, но с достойнство крие „своето интимно аз”.  От сватбата им през 1886 годино до смъртта си той живее с първата си любов – законната си съпруга, с която са заедно цели 42 години.  Двамата се запознават в Женева, където Шишманов защитава докторат по експериментална психология. Бъдещата му жена Лидия е дъщеря на професора по литературна история Михайло Драгоманов, емигрант от Украйна. Българинът е отдаден на книгите, но в душата си носи искрицата на артист. Той се влюбва в образованата дама, която също е изкушена от литературата и  често публикува статии на културни теми в швейцарския печат. След венчавката Шишманови и проф. Драгоманов заживяват под един покрив в хармонично съзвучие. Лидия е повече приятелка и съветничка, отколкото обект на любовна страст за Иван Шишманов. А тя очевидно има нужда от нещо повече. Плахо се опитва да му каже, че зад прозорците на дома им на ул. „Шипка”, в който днес се е настанил известен ресторант, животът тече пълнокръвен и пъстър.  Ученият обаче е отдаден на своите изследвания и на образованието на народа. Той неизменно й отговаря: „Ние сме камъни на пиедестала, на който ще се издигне бъдеща България." Лидия не желае да бъде само камък, иска да участва в бляскавите балове и светските развлечения, подобаващи на съпруга й, който е известен професор и министър на просвещението с добро име в политиката. Шишманов отсича, че съдбата им е такава. Неведнъж украинката горчиво се шегува, че единствената му страст е четенето и преспокойно може да се оттегли в манастир , без да забележи липсата й.  Дори когато са в Швейцария, приятелите им непрекъснато обикалят красивите места около Женевското езеро и бродят по планините. Шишманов предпочита да замръква в читалните на библиотеките. Липсата на развлечения карат Лидия Шишманова да отвори в дома си един от първите литературни салони в София – по подобие на мадам дьо Стал в Париж. На чай и сладки в него се събират поети, писатели и интелектуалци да обсъдят последните европейски течения и да четат свои произведения.  Най-близките сътрудници на проф. Шишманов се изказват противоречиво за половинката му. Михаил Арнаудов, който по-късно наследява катедрата му в Софийския университет често придружава Лидия по балове, оперни и театрални спектакли, тъй като съпругът й непрекъснато намира извинения да не ходи. Арнаудов я описва в спомените си като тиха, много интелигентна и начетена. Константин Гълъбов обаче я смята за отегчителна и неотстъпчива.  Според него била отегчена от „кабинетния плъх” за когото се е омъжила и не се свеняла да му прави резки забележки дори пред непознати.  „Ако не знаеше, че е омъжена - пише Гълъбов в спомените си, - човек можеше да я вземе за стара мома. Толкова тягостна ставаше понякога със самостоятелността на мненията си и неотстъпчивостта в поддържането им."

В салона си Лидия Шишманова протяжно размишлявала върху културни теми или четяла на глас статии, които смятала да публикува в печата. Никой не отрича обаче заслугата на съпругата на учения, която събира, подрежда и подготва за печат целия му архив. Когато Иван Шишманов умира от емболия в Осло, Лидия е като парализирана от скръб. Три месеца лежи в болницата на Червения кръст. Тя намира сили и написва предговора към събраните съчинения на съпруга си – кратко, но точно и искрено.

Голямата болка на учения - родът му остава без наследници

Димитър, единственият син на Лидия и Иван Шишманови, забърква семейството в скандал, който дълги месеци не слиза от първите страници на жълтата преса и задълго го отдалечава от родителите му.

Димитър авършва право в Женевския университет през 1913 година. Публикува първите си произведения, които го превръщат в един от най-популярните български писатели. По време на Първата световна война Шишманов-син е кореспондент към щаба на армията. Той често пътува до София и шефът му, генерал Михаил Савов, изпраща по него писма до жена си Пенелопе, която всички наричат Пенка. Тя е една от най-красивите дами на столичния хайлайф. Винаги кани в дома си впечатлителния младеж и той хлътва по по-възрастната с 23 години омайница, която флиртува открито. Слуховете за връзката им бързо стигат до генерал Савов. Според тогавашната преса той внезапно пристига в софия и изненадва любовниците в собствения си дом. Офицерът подава пистолета си на Димитър и му казва, че в името на честта, трябва или да се самоубие, или да се ожени за Пенка. Под дулото на пистолета и погледа на разярения съпруг, Димитър Шишманов иска ръката на своята любима, която дори не е разведена. Генералът бързо приключва брака с невярната си съпруга и за писателя е въпрос на чест да не наруши клетвата си.

Майка му и баща му са потресени. Иван поручава язва. Лидия изпада в депресия и дълги години отказва да общува със снаха си. Според акад. Михаил Арнаудов Димитър Шишманов дълбоко съжалявал за необмисленя си брак. Миката, както го наричат приятелите, никога не се появява с Пенка пред обществото. На 50 години той е представителен и привлекателен, а съпругата му е с бели коси. Най-трагично Шишманови преживяват липсата на внуци, които да продължат славния им род.

Животът на Димитър завършва трагично  - на 1 февруари 1945 г. е разстрелян от Народния съд заедно с още 22-ма министри от правителства след 1941 година, защото е бил главен секретар на Министерството на външните работи.