Коли за отличници

В България има регистрирани близо 300 000 мерцедеса

Магдалена ГИГОВА

България е много богата държава! Така поне си мисли страничният наблюдател, попаднал на централна софийска улица или пред лъскаво заведение в средата на нощта. Там скъпите коли се нижат като парад на богатството и суетата.

Ако се вярва на справката за превозните средства по марката и годината на първата регистрация в КАТ, нашенецът е върл почитател на мерцедеса - общо 258 047 за цялата страна. Е, возилата от тази марка на предучилищна възраст (от 0 до 5 години) са малко над 6000, а „бабичките“ над 20 лазарника гонят стоте хиляди, но на преден план изпъква самочувствието да караш мерджан, макар и таралясник. Сред имотните българи предпочитано е невръстното „Порше“. Пред последните пет лета са купени почти 500 - близо по 100 годишно. Лексъсите са малко повече от 300, а джагуарите - едва стотина. В замяна на това „екстремистите“ с вятър в косите са се сдобили с шейсетина мотора „Харлей Дейвидсън“.

Новите бентлита от последната петилетка, регистрирани у нас, са 22 (при общо за страната 114, но от всякакви възрасти), малолетните мазератита ги бият - повече от 35 са. Ламборгинитата са едва седем, а фераритата, купени напоследък - 24.

За жалост истински скъпите коли като поъчвоки ролс-ройсове, бугатита и астън-мартина на Джеймс Бонд списъкът на КАТ не ги лови - те влизат в графа „ограничени бройки“.

Приказката, че на българина, когато се види с пари, първо му омалява колата, после му отеснява къщата и накрая му остарява жената, вече има научно доказателство. Поне за превозните средства. Според изследване на аналитичните компании Polk и IHS Automotive първите премиум автомобили на нашенците, сдобили се с повечко средства, са мерцедесите, докато в Европа налитат на „Волво“ и „Инфинити“.

Списъкът у нас продължава с БМВ и „Ауди“, докато в чужбина разнообразяват с „Акура“ и „Кадилак“.

1200 конски сили за 2 млн. евро

Кой може да си позволи автомобил с 1200 конски сили за 2 млн. евро? Арабски шейх, руски олигарх, китайски компютърен магьосник и... Митьо Очите. Ако се вярва на вестникарски публикации, Димитър Желязков си е поръчал най-скъпата кола в света „Бугати Вейрон суперспорт“, при това в изцяло позлатена версия. А под благородното покритие ще се крият най-добрите защитни системи, които може да се купят с пари. Дори стъклата на машината ще издържат на атака с гранатомет. Возилото, което ускорява до 100 км за малко повече от 3 секунди, е „обуто“ със специални гуми „Мишлен“, които са само и единствено за него - просто няма друг автомобил с толкова големи джанти. Комплектът гуми струва 17 000 евро, докато джантите от 120 000 евро се сменят на всеки четвърти изпилен комплект гуми. Самата смяна се прави единствено във Франция и струва 70 000 евро.

Бизнесменът Румен Гайтански, известен със свръхлуксозния си автомобилен парк, сензационно пусна обява, че продава своето уникално „Бугати Вейрон“, което си купи през 2006 г. Макар колата да е на близо 10 години, тя не е навъртяла дори 10 000 км. Любителят на четириколесните бижута рядко я изкарваше от гаража заради отвратителните пътища у нас. Бившият повелител на столичния боклук й иска 1 млн. евро, заедно с изключителния номер СА 888888.

Като ново превозното средство е струвало над 1,7 млн. евро. Купето му е тапицирано със специална телешка кожа, а лостът за скоростите е произведение на изкуството на стойност 20 000 евро. Гайтански така и не изпробвал мощността от 1000 конски сили у нас. Колата харчи 40 литра на 100 км при мощност 1001 конски сили и развива 400 км/ч. Поръчков „Мерцедес“ е най-евтиният представител н автопарка на бизнесмена, който преди 5 години брои 2 милиона лева за „Ролс-Ройс“.

Варненският аптечен бос Веселин Марешки също може да се похвали с нелош автомобил - SSC Ultimate Aero за около 1 млн. долара. Подобни модели имат арабски шейхове, президенти на бивши съветски републики и по-първа ръка световни богаташи.

Баневи ги удари кризата

„И мен ме удари кризата, вече по-рядко летя с личния си самолет и намалих возенето с моя „Майбах“, изплака по телевизията бизнесменът Николай Банев и с това признание покърти хилядите работници от фалиралите си предприятия. Дори сметките, че семейство Баневи притежават транспортен парк за 20 млн. евро, да са силно надценени, факт е, че освен на майбаха и самолета бизнесменът се радва на „Ферари Тестароса“ и две бентлита, а луксозните коли в гаража му са близо 30.

Абитуриент за един милион

Маринела и Ветко Арабаджиеви поздравиха най-малкия си син Вълчо за успешното дипломиране в елитното швейцарско училище „Льо Розе“ с автомобил „Астън Мартин“ за близо 1 милион лева. Колата му бе „поднесена“ пред придобития неотдавна от семейството му хотел „Маринела“ в София от шест еротично разсъблечени красавици, предрешени като полицайки. Те накараха скромния младеж да се изчерви почти колкото новата си придобивка. Чисто новият „Астън Мартин Ванкуиш“, модел 2015 г. ,е черешов на цвят, с 572 конски сили. „Добре дошла вкъщи, красавице!“, написа под снимката на новата си любов във Фейсбук наследникът на пловдивската фамилия Арабаджиеви.

Вълчо вече сефтоса колата на абитуриентския си бал в столицата.

Да наследиш Брус Уилис

Засега собственикът на бял „Спартан 2“ от 1980 г. е наследил Брус Уилис само зад волана на атрактивната ретро кола.

Станислав Василев от София твърди, че от този модел са произведени само 94 бройки. Автомобилът е възстановен и е в отлично състояние, на много малко километри, добави той за БГНЕС.

„Порше“ - сладката слабост на Ники Михайлов

Бял „Кайен“, черна, тъмносиня и небесносиня „Карера“ - цветът няма значение. Важното е да е „Порше“. А националният страж Ники Михайлов притежава всички гореизброени версии. Обаче, както и в любовта, изневярата дебне зад ъгъла. Потомственият вратар добави към поршетата и оранжево „Ферари“, а в началото на май се сдоби и с ретро автомобил „Форд“ към високотехнологичните возила. Очевидно верността не е най-присъщото му качество, защото в автопарка си е имал и „Ламборгини“, „Ферари 430“, „Ауди S8“, „Мерцедес S600“, „БМВ М6“, „Мерцедес GL“, „Мерцедес ML“ и „Рейндж Роувър“. На бившата си вече приятелка Алисия пък подари „Ауди Q7“, която тя продължава да шпори из София.

Докато Ники Михайлов си поръчва „Порше“ в левскарско синьо, Благой Георгиев отдава почит на „Славия“ с бяло „Ламборгини“. Когато беше футолист на „Терек“-Грозни, Благо Джизъса увеличи извънмерно гаража си, защото собственикът Рамзан Кадиров имаше навика да награждава с луксозни коли отличилите се в отбора му. Той получи „Тойота ланд крузър“, „Порше Панамера“ и „Хамър“.

Най-успелият български футболист Димитър Бербатов шашкаше София с „Кадилак Ескалейд“ с доста крещящи джанти за 25 000 евро, докато още не беше улегнал семеен мъж. През 2012 г. той се сдоби с уравновесената кола „Бентли Континентал GT V8“. Забележителното в лимузината на стойност 350 000 евро са инициалите ДБ, преплетени в изящен монограм на всяка седалка. Бербатов очевидно е решил да се присъедини към колегите си от висшата английска лига. Според официалната статистика на първо място с 28 бройки са футболистите собственици на „Рейндж Роувър“, следвани от притежателите на „Бентли Континентал“ - 26.

Валери Божинов, който не може да се похвали с големи успехи нито на терена, нито в любовта, държи да покаже, че не му пука. Затова миналата седмица постна снимката на бял поръчков мерцедес в профила си във Фейсбук.

Халваджиян с „Морган“ на втората си сватба

Когато през 2011 г. след 22 години брачен живот Кремена и Магърдич Халваджиян се ожениха за втори път, двамата пристигнаха с ретро кола „Морган 8“. Това бе повод за клюкарите да си припомнят, че през 2007-а Маги подари автомобилното бижу на жена си, но отказа да признае колко струва. Справка в интернет показа, че на днешна дата цената му е между 85 и 100 000 долара, но елегантното возило е твърде ниско за нашите разбити пътища. След няколко опита да пристигне безаварийно с любимия си автомобил в София от Панчарево, където живее, Кремена мина на „Ягуар“ и „Мерцедес“ и остави моргана да я чака в гаража за специални събития.

Фолкът не остава по-назад

Повечето фолкаджии карат скъпи, но високопроходими и големи коли, за да могат хем да се фукат с тях, хем да си носят костюмите и техниката по участия. Мара Отварачката обаче е известна с това, че не се качва на нищо „по-просто“ от „Бентли”. Новоизпечената г-жа Гущерова получи от съпруга си „Ламборгини“ и „Майбах“ (общо за повече от 2,5 млн лева) да не се срамува пред колежките си. А те „се мъчат“ главно с „Порше Кайен“, „БМВ Х6“ и „Ауди Q7“.

Бъдещ патриарх венчава режисьора Захарий Жандов

Партизани отвличат влака с годеницата му

Магдалена Гигова

 Ваня Акрабова и Захарий Жандов на първата си сватба на 31 юли 1944 година и на златната.

Големият български режисьор Захарий Жандов и съпругага му, археоложката Иванка Акрабова живеят като хармонично семейство 54 години, но се познават от началното училище и любовната им история сякаш продължава през целия им живот. „Родителите ми се запознават в Русе, когато са в отделенията. Бащата на майка ми е бил кавалерийски офицер, разпределен там, а майката на баща ми – Елена Хранова е актриса в театъра”, разказа пред „Преса” дъщерята на твореца Елена Жандова. – Двамата учат в един клас. Не знам симпатиите колко бързо са се развили, но Дунавът замръзва и татко от любов й дава кънките си да може и майка да покара. Тя любезно решава да му ги върне чисти и изпуска едната кънка в дупката на леда. Това е първият им конфликт. И актьорите, и офицерите много се местят и родителите ми се срещат оново в средното училище, вече в София. И пак са в един клас, защото и двамата са родени през 1911 г. Майка ми ми е казвала „Той беше страшен по математика и понякога ми решаваше задачите!”, усмихва се при спомена Елена.

Ваня Акрабова отива в Истанбул да учи в Робърт колеж, а Захарий Жандов – във Втора мъжка гимназия. Следващата им среща е през 1931 г., когато България спечелва Балканската купа по футбол в Атина. Трофеят е сложен отпред на локомотива на влака и половин София се юрва на гарата. Съдбата явно си знае работата ,защото там двамата съученици се сблъскват отново. „Най-фаталният им сблъсък, обаче е след като майка ми завършва История на изкуството и археология в Италия.Разправяше ми как върви по „Царя” и вижда на отсрещния тротоар „Зарето” и с риск да се плъзне по жълтите павета му вика отдалече „Не ме ли позна?!”, припомня си разказа на майка си Жандова.

По онова време Ваня Акрабова е назначена лично от Богдан Филов в Археологическия музей,  а Захарий Жандов следва математика и финансово дело, но все гледа да избяга, защото е запален скиор, алпинист, спасител. „Майка ми се принуждава да катери планините, заради него, макар тя да е ездачка. Няма как - вече са били влюбени. ”Ходили” седем години преди да се оженят през 1944 г. В един момент майка ми вижда, че баща ми не бърза да й иска ръката и тя му предлага. „Зарко, какво ще правим, няма ли да се ожениш за мен?”.  Той не се дърпа човекът, обаче идва моментът за запознанството на родителите им. Баба ми по майчина линия – Люба Акрабова е завършила в Мюнхен, преподавателка в Дойче шуле и дъщеря на героя от Съединението Петър Шилев. През нощта на 5 срещу 6 ноември  1885 г. заедно с Продан Тишков-Чардафон предвожда местната чета, която обсажда конака в Пловдив.  Дядо ми Светослав Акрабов вече е генерал. А Захари работи като банков чиновник и има две фотоизложби, преминали с голям успех. Майка му е актриса... И няма значение, че са го дундуркали Кръстьо Сарафов и Сава Огнянов.  Пак не им звучи много престижно на сватовете”, засмива се Елена Жандова.

На терасата в генералската къща, в която и днес живее единствената българка играла в Ню Йоркския „Ливинг тиътър”, се събират майката на Захарий Жандов и близките на жена му. Присъства и бабата на младоженката – дъщерята на Петър Шилев, който след Съединението  е няколко мандата депутат и кмет на Пловдив. Много консервативна жена.

„По онова време се носели едни къси копринени роклички. Баба Велика Шилева се пресегнала, дръпнала полата на майка ми надолу и казала „Абе, чоджум, не можа ли малко по-дългичка да я ушиеш?”, раздипля семейната история потомката на славни родове.  – Баба ми Елена вижда, че се отнасят пренебрежително към професията й и казва, за да стопи леда  „Моят баща Тодор Киров е бил съпартиец Шилев от партията на СТавболов". Той също е герой от Съединението, ама в Пазарджик, че и герой-опълченец от Шипка.  Ама каквото и да кажат – майка ми вече била предложила на баща ми и тръгнала на годеж в Лъджене, където бил евакуиран Народния театър. Но тогава откриват Казанлъшката гробница и майка ми като археолог не може да не види това чудо. Решила да мине  за днешния Велинград през Казанлък. Обаче партизаните пленяват влака. Едва стигнала за годежа. Сватбата им пък била в черквата „Света Марина” в Пловдив в шест часа сутринта -  за да избегнат бомбардировките.  На 31 юли 1944 г. ги венчава владиката Кирил, който по-късно става патриарх. С него Захарий е близък по планинарска линия”, разказва по спомени на близките си Елена Жандова. От тук нататък разказът й започва да тече от първо лице.

В нейните спомени родителите й са като скачени съдове, сякаш се допълват взаимно и „дописват” мислите си, въпреки наглед различните им професии. „Те бяха антиподи. Той беше темпераментен, шумен, бохем, свиреше на китара, пееше прекрасно. А майка ми беше една лейди, както я наричаха моите приятели – спокойна, изтънчена, с бели ръкавици. Но създаваха едно хармонично цяло. Аз съм направо благословена, че съм израснала между тях. Във въздуха около тях се усещаше любовта им. Един друг се защитаваха.  Баща ми не можеше да живее без хора, всяка вечер имахме гости. При него всичко беше пищно. А майка ми имаше едно невероятно чувство за хумор.  Половината Народен театър се стоварваше у дома. Какъв прекрасен човек беше Лео Конфорти!  А плеядата от творци от прочутото  Дружество на Новите художници нато Вера Недкова, Бенчо Обрешков, Елиезер Алшех, композиторите Любомир Пипков, Константин Илиев, Лазар Николов, Милчо Левиев...По-късно младите кинодейци от експерименталната студия. 

Трудно ми е да подредя този "вихър", в който живеехме. Затова мисля, че родителите ми нямаха време да се занимават с "битови" проблеми. Но един спомен ми е много ярък. Две-три години преди да почине. Върнала съм се от САЩ да ги видя. Спя дълбоко.  Събужда ме разправия на висок глас. Захари търси нещо и аз ядосано казвам: "Престанете да се разправяте! Като не се разбирате, разведете се!". Че като се обърна баща ми и ми кресна - " Че аз обичам майка ти,бе ! Какви глупости говориш!". И това след повече от 50 години брак”, спомня си Елена Жандова.

Много от близките на семейството наричат Ваня, която повече от 35 години

участва в разкопки във Велики Преслав, „Музата на Захарий”.  Това важи с пълна сила за филма „Боянският майстор”. „Майка ми беше смятана за най- добрият специалист върху Боянската църква и мисля, че  беше  причината за неговото вдъхновение и упоритост. Чака 20 години, за да реализира филма. На нея дължим и дълбокото разбиране на фреските. Тя е в основата и на награждавания на много международни фестивали документален филм  "Тракийските колесници". Ваня му звъни от Преслав „Захарий,  това трябва да се заснеме. Откриха голямо погребение на тракийски колесници при могила край Стара Загора.  Те излизат една след друга от земята." На другия ден, баща ми замина с екип”, разказва Елена. 

През детството си тя е или на снимки, или на разкопки. В спомените й нейните родители са като сиамски близнаци, които не си приличат. От общуването им се раждаше едно „трето нещо”, която беше в голяма хармония. При това без никаква ревност.  „За този уж софийски бохем Захарий (той ме научи да му викат така, а не „татко”) не съм чула никаква клюка за друга жена. А не е като да не го харесваха. Дори, когато навърши 79 и започна 80. Беше при мен в Америка. Моя колежка, с която работехме заедно – Шийла Дабни, страхотна мулатка, известна певица, актриса и танцьорка,  на едно парти направо се влюби в баща ми, след като танцува с него. По-късно бяхме на турне в Торино и майка ми дойде да ме види. Шийла нахлу в стаята и заяви: „Госпожо, искам да ви кажа, че съм влюбена в съпруга ви”. Майка ми се обърна и спокойно отвърна „Ама разбира се, кой може да не се влюби в него”. Ваня Акрабова също е била много харесвана дама. Радой Ралин твърдеше, че стихотворението „Любовта на хамалина” от Атанас Далчев е посветено на нея:

Да би дошла и тази нощ...
да би му станала невеста...
до гроба би я носил весел
на гръб в широкия си кош.

Доколкото разбирам и доста други са й посвещавали стихове. В Италия всичките й състуденти са й предлагали брак. Но и двамата не съм забелязала да са ревниви”, споделя дъщеря им.

Ваня Акрабова надживяава мъжа си с близо 10 години, но никога не отива на гроба му, нито отбелязва годишнина от смъртта му. „За майка ми, Захарий беше жив в сърцето й. У дома се празнуваше неговия рожден ден, с такава грижа подреждаше архивите му, събирани през целия им живот”, завърши Елена Жандова.

 За фестивала в Кан и българската носия

Ваня Акрабова придружава мъжа си на представянето на „Земя” – първият български филм, допуснат на фестивала в Кан. Французите виждат лентата у нас и канят Захарий Жандов, съпругата му и Гинка Станчева. През 1957 г. у нас няма нищо и отпускат пари на Гинка да си купи някаква рокличка. Ваня, обаче съзнава, че нашага актриса не може да се мери по тоалети със западните. Взима от ансамбъл „Филип Кутев” автентична българска носия и дава на Станчева от своите старинни накити.  В Кан 23-годишната Гина е по-често снимана от Елизабет Тейлър.

 Коя е Иванка Акрабова-Жандова

Доктор по история на изкуствата и археология от Рим, един от стожерите на българската средновековна археология, изследовател на средновековното художествено творчество. Високообразован и ерудиран учен с много изследвания на бележити паметници като Боянската църква и стенописите й, живопистта на Червената църква при Перушица. Дългогодишно део на нейния живот да проучванията във Велики Преслав. Най-задълбочен изследовател на едно от най-значимите постижения на художествения живот на втората столица - рисуваната и глазирана декоративна керамика.

Кой е Захарий Жандов

Дебютът на Захарий Жандов в документалното кино през 1947 година е "Хора сред облаците" - репортаж за хората, които в метеорологическите станции по високите върхове на планините измерват неспокойния пулс на времето. Филмът е показан и награден на международния кинофестивал във Венеция.  Първият му игрален филм „Тревога” по пиесата на Орлин Василев печели награда в Карлови вари.  През 1957 г.  излизе неговият филм "Земя" по класическата повест на Елин Пелин, преработена от Веселин Ханчев.  Разтърсващ е неговият прочит на Йовков във филма „Шибил”. След дълго чакане, през 1981 г. успява да реализира „Боянският майстор”, посветен на 1300-годишнината от основаването на България. Жандов казва „Снимах само фирми, в които съв влюбен”.

Англичани снимат „Война и мир” като еротика

В сериала участва и Джилиан Андерсън, известна като агент Скъли от „Досиетата Х”

В Санкт Петербург завършиха снимките на телевизионен сериал по романа на  Лев Толстой „Война и мир”.  Проблемът не е, че британските сценаристи са  побрали четирите тома в шест едночасови епизода, а че са превърнали сюжета в откровено порно. В главните персонажи се изявяват актриси, станали известни с ролите на проститутки или с филми за възрастни. Зрителите, които очакват филма през декември 2015 г. има опасност да изпаднат в шок. Също като гардеробиерките на „Ленфилм”, които се изчервяват, докато перат костюмите дадени под наем на продукцията – петната по тях са с недвусмислен произход.

Като се има предвид, че по-голямата част от снимките са в родината на Толстой, британците правилно са засекретили творческия процес. А мерките за сигурност били направо драконовски – тълпи от охранители, двойни полицейски кордони, частни бодигардове, договори за неразгласавяне под угрозата от солидни глоби за руските участници в сериала. По изрично искане на англичаните събирали мобилните им телефони на входа и им ги връщали на тръгване. Страхували се, някой да не снима епизодите или да запише диалозите. Цялата секретност била заради еротичния привкус на сагата.

Реализацията е в ръцете на режисьора Том Харпър и сценариста Ендрю Дейвис – автор на екранизацията на „Доктор Живаго”, Гордост и предразсъдъци” и поредицата за Бриджит Джоунс.  Те са намерили доста екстравагантна гледна точка към „Война и мир”. В романа кипят страсти, които Толстой дори не е сънувал. Сред руската аристокрация на 19-и век цари необуздан разврат. Героите встъпват един с друг в нетградиционни интимни отношения. Например братът и сестрата Елен и Анатолий Курагини се отдават на далеч не роднински чувства, салонът на Анна Павловна Шерер е превърнат в бардак, а Наташа Ростова е елитна светска проститутка.

Подборът на артистите също е оригинален. Лили Джеймс, прочула се с главната роля в сериала „Тайният дневник на едно момиче на повикване”, играе Наташа. Американската актрписа Джилиан Андерсън, известна повече като агент Скъли от „Досиетата Х” е съдържателката на публичния дом Анна Шерер. Кариерата й в киното е започнала от филмите за възрастни и Джилиан не го крие. А и в интернет има твърде много доказателства за това.  Мъжките роли се изпълняват от не толкова известни актьори. Пиер Безухов е американецът Пол Дано, играл в „12 години робство”, а Андрей Болконски – англичанинът Джеймс Нортън („Възпитание на чувствата”, „Доктор Ху”).

Снимките на ключовите сцени в Санкт Петербург приключили за 12 дни. Масовките англичаните ще довършат у дома.  В Русия екипът взел под наем емблематнични места като Дворцовия площад, Воронцовския дворец, Екатерининския палат в Царское село, Дома на учените и Лятната градина. За да се потопят дълбоко в историята британските кинаджии взели под наем от Ленфилм мебели, съдове и тоалети. Срещу 23 хиляди долара на ден те получили 190 уникални костюми, щшити в началото на 19-и век. Служителите на руския кинематограф обаче твърдят, че никога не са им ги връщали толкова мръсни. При това с подозрителни бели петна на дамските фусти. 

Газирана вода глези гостите в швейцарска СПА клиника

 Текст и снимки Магдалена Гигова

Special thanks to Switzerland tourism

Бихте ли дали 5000 швейцарски франка (около 9400 лева) само за да разберете дали някъде ви боли? Не? Но има хора, които го правят. В Швейцария обаче. При това харчът не се покрива от здравната каса там. Значи потребителите са богати хипохондрици.

Скъпият тест се прави в превантивно-диагностичния център на хотел  „Кемпински“ край езерото Силваплана.  Продължителността му е 2 дни и в 5-те хиляди франка не влизат нощувките и дневните харчове. Необичайната поликлиника отвори врати в началото на август 2007-а и прилича на всичко друго освен на болнично заведение. Модернистичен дизайн, много зеленина, тиха музика и най-модерната апаратура, която може да се купи с пари. Белите престилки са забранени, за да не стресират пациентите. Всеки посетител на входа получава свой личен  „навигатор“, който го води от кабинет в кабинет.
Кръв, сърце, глава, черен дроб и каквото се сетите минават през сложните машинарии и погледите на лекари – професори в областта си. Единствено генетичните изследвания се изпращат в Цюрих и идват след 12 дни. Ако сте болен, само установяват проблема, без да ви лекуват. А ако се окажете напълно здрав – може да се поздравите с процедури в СПА-центъра зад ъгъла.

В подземието на „Кемпински“  бълбука минералният извор, около който е изникнал прочутият швейцарски курорт (противно на представите, че Сен Мориц се е зародил покрай ските и алпийските гледки). Водата е студена, естествено газирана и се оказва, че всеки ден е различна на вкус – в зависимост от това през какви пластове е криволичила. От нея си пийват посетителите на СПА-центъра, когато си отдъхват от глезотиите за душата и тялото. А те не са малко. Като се има предвид колко титулувано е мястото – получило е световния приз World Travel Award 2006 в ролята му на водещ швейцарски СПА-курорт, както и награда за най-добър алпийски санаториум. Веруюто на мястото за почивка „Вода, камък, дърво и светлина“ се оглежда във всеки детайл от обстановката. Цялото му име е „Кемпински гранд хотел с минерални бани“.
Впрегнати са всички ресурси на швейцарската природа – глетчерова вода, планински билки, алпийски гранит, дърво от енгадинските гори, елегантно разположени върху 2500 кв. м. Безспорен хит обаче е масажът с масло от мурмел (или мармот, в зависимост дали произнасяте на немски или английски името на симпатичното животинче, което прави шоколад по телевизията).
Всички козметични продукти в СПА-центъра са с екстракти от местни треви, а треньорите и масажистките поразяват с младост и хубост. Нормално. Средната възраст на персонала в хотела е 26 години, а сомелиерът (специалистът по подбор на виното) е на 24.

REFAN подкрепя шампионка по бойни изкуства

REFAN подпомага финансово двукратната европейска шампионка по киокушин от Берлин (2015г.) и Варна (2014 г.) Мария Маринова и спортния клуб "Ичи Геки" – Варна. Петнадесетгодишната спортна надежда тренира от пет години карате Киокушин в спортен клуб с треньор шихан Емил Костов, световен шампион и основател на Българска киокушин асоциация. Мария е носителка на златото в осем републикански първенства, а последното си европейско отличие в Берлин тя извоюва този месец.

За да заблестят Мария и варненския клуб на световния спортен небосклон,г-н Ангел Попов,президент на козметична компания REFAN, стана техен щедър дарител от самото начало. Козметичният гигант от Пловдив повече от десетилетие подкрепя българския спорт и спортисти като: федерацията по аеробика, младите футболни надежди на Пловдив, световната вицешампионка по шах Виктория Радева, шампионат по снукър и по спортни танци и мн.други.

Паша Христова загива влюбена и бременна

Магдалена Гигова

Може да не знаете коя е Паша Христова, но задължително сте я чували как пее „Една българска роза”, избрана за песен на столетието през 2000 година. Който я е слушал на живо, помни гласа й, отприщен като стихия, която превзема залата с искрящата си чистота и плътна сила. За шестте си години като професионална певица момичето от Княжево успява да спечели „Златният Орфей”, да запише над 40 песни за националното радио и за плочи в „Балкантон”, които още звучат, и да остави белег в душите не само със завладяващия си талант, а и със спомена за сърцераздирателната си съдба. Паша е изпепелена в самолетна катастрофа на 25 години. Загива, стиснала за ръката голямата си любов - пианиста Николай Арабаджиев-Фучо, роководител на оркестър „София”. Двамата са седнали на втория ред след пилотската кабина. В пожара загиват пътниците в предната половина на машината.

Фаталната дата е 21 декември 1971 г. Часът е 23,40. На борда на самолета Ил-18 цари оживление. Българска културна делегация в състав оркестър „София”, народни изпълнители, фолклорен танцов състав при читалище „Аура” се готви да излети за Алжир. Паша Христова и Николай Арабаджиев са щастливи, че могат да бъдат заедно, без да ги гложди непрестанно вината за забранената им любов. И двамата имат семейства и деца. Но чувствата са по-силни от дълга и съвестта. Те се допълват взаимно, гледат в една посока и изливат любовта си в музиката. „Това, че се събра с Фучо - Николай Арабаджиев, беше най-доброто, което можеше да се случи на Паша. Може да звучи несправедливо по отношение на предишното й семейство, но така беше. Той също беше невероятен музикант. А и мисля, че у него тя откри своята половинка. Точно в онзи момент те се намериха и си отидоха заедно”, казва в интервю певицата Мими Иванова, също солистка на оркестъра.

По времето, когато се случва катастрофата, почтената до болка Парашкева Христова Стефанова (както е кръщелното име на певицата) се е изнесла на квартира на ул. „Янтра“ №3, защото моралът не й позволява да лъже съпруга си Васил, от когото има двегодишен син Милен. Тя се разкъсва не само от угризения за зарязаната си половинка, ами и от съвестта, че разваля още едно семейство - това на Фучо. „Беше влюбена, но и това беше мъка, защото човекът до нея също не беше сам. И тази мъка я накара да се затвори още повече в себе си. Спираше, разменяше по две-три думи само и се разминаваше с хората, сякаш се страхуваше да не я заговорят. По едно време в радиото дори се питахме дали не е болна. Борето Гуджунов ми е казвал - с него сме випускници от ВИТИЗ, той пръв ми съобщи за катастрофата, че тя е била толкова притихнала, сякаш е искала да си отиде тихо и кротко с голямата си любов”, казва актрисата Латинка Петрова в книгата на Иван Георгиев „Една българска роза - 40 години след катастрофата“.

Във фаталната нощ самолетът, в който са Паша и Николай, не успява да се издигне, лявото му крило заорава, машината излиза от пистата и избухва в пламъци. От общо 73-ма души на борда загиват 30, включително и шестчленният екипаж с командир Борис Луканов. Вината не е у пилота, той е толкова добър, че често пъти вози Тодор Живков. Част от пътниците в задната част на Ил-18 успяват да се спасят - с наранявания и изгаряния, скачайки от огнения ад.

Поради бавна реакция и недомислица пожарната и Бърза помощ са държани извън пистата и пристигат катастрофално късно.

Паша Христова сякаш предчувства и преди пътуването споделя, че не й се тръгва в навечерието на Коледа. Предпочитала да бъде с двегодишния си син край елхата.

И същевременно тайничко се радвала на глътката свобода с любимия човек. По онова време сякаш по иронична гримаса на съдбата три големи български певици имат връзка с музиканти, които ще допринесат много за развитието на таланта им. Лили Иванова живее със Здравко Радоев, Йорданка Христова - с Христиан Платов, а Паша се залюбва с шефа на оркестър „София”. Чувствата им са като цунами, което помита всичко след себе си, защото освен любовници са съмишленици, обзети от омаята на хубавата музика. Тя наистина му дължи много за професионалното си израстване - Николай Арабаджиев не само прави аранжименти, при които певицата да изпъкне с уникалния си глас, ами я води при майка си - един от най-добрите вокални педагози, за да шлифова природния й талант. Той самият е известен композитор, диригент и един от най-талантливите аранжори, които променят звученето на българската популярна музика. Под негово ръководство оркестър „София” става един от най-добрите състави, отлично приети в Блъгария и в чужбина. Арабаджиев пише за Паша Христова песента „Остани”, която им донася „Златен Орфей”, и парчето „Ах, този дивен свят”, отличено с Голямата награда на фестивала в Сопот.

Една от градските легенди разказва, че Паша не посмяла да скочи от самолета, защото носела в утробата си детето на Николай и не искала да навреди на бебето. Че Христова е била бременна, твърди и близката й приятелка Марта Баръмова, позовавайки се на майката на певицата. Историята за скока от самолета е поетична, но недостоверна. Просто седналите по-напред в самолета не са имали време да се спасяват с бяг. Огненото кълбо ги поглъща. Телата им са толкова обгорели, че едва ги разпознават по бижутата.

Оцелялата танцьорка от фолклорния състав на читалище „Аура” Елена Донкова казва, че Паша, като че предчувствайки трагедията, дошла на летището в черно манто и черна рокля „Тогава беше страшно елегантна. Сякаш знаеше, че отива някъде.“

Настроението на обреченост витае над тази любовна история, повлияно от трагичния й край. Както и вечният въпрос „ако”. Ако Паша беше останала обикновена чертожничка в „Балканкар”, щеше ли да остане жива, пеейки само в прояви на художествената самодейност? Ако бе избрала да се върне при мъжа си - конструктор в същото предприятие, с когото се намират „по профсъюзна линия”, и да бъде на Нова година със сина си, нямаше ли да избегне катастрофата? Ако съвестта бе надделяла над любовта, нямаше ли да бъде оцеляла, но нещастна?
За своите шест години на сцената Паша има постижения, за които много професионални певици могат само да мечтаят. Какво остава за родената на 16 юли 1946-а в покрайнините на София девойка, която израства в бедняшка комунална квартира. Влечението й към музиката е толкова голямо, че тя скача от прозореца и бягва от вкъщи, когато баща й - известен в Княжево фотограф, й забранява да става „кръчмарска певица”. В Школата за естрадни певци тя е най-малко ярката до момента, в който застане зад микрофона. Тогава сякаш красотата й, скрита някъде дълбоко, разцъфва, а спотаяваните чувства избликват с песента. Близки до певицата твърдят, че никога не е влагала толкова сърце в изпълненията си, колкото през последните месеци от живота си. Тогава сякаш раздавала от любовта си към Фучо на публиката - така силни били чувствата й.

Разбираемо е нежеланието на двете почернени семейства да се говори за „греховната им страст”, но е непонятно защо разследващите органи старателно избягват да я споменават. Един от най-нелепите слухове, които обикалят София преди години, е, че всъщност Паша Христова била бременна... от Тодор Живков и тай наредил да повредят самолета, защото тя му заявила, че обича Николай Арабаджиев и ще направи аборт.

Синът на певицата цял живот търси истината за кончината на майката, която не помни, но и той си отива от живота през декември 2014 г. Милен Иванов няма нищо общо със сцената - работи като автобояджия и живее със семейството си в апартаментчето, което баща му купува с парите от „кръвнината” за Паша – 18 000 лева. Докато угасва от рак, синът не вярва, че жената, която го е родила, е жертва на трагична случайност.

Версии за самолетната катастрофа

Милен Иванов, синът на Паша Христова, твърди, че „истината за катастрофата не се търси толкова години, понеже свидетелите и оцелелите се страхуваха да не свършат в канавката”. Няколко интересни факта му дават право да направи подобно съждение. Първият е, че той притежава оригиналния задграничен паспорт на майка си, без който тя не би могла да излети за Алжир. А ако го е направила, документът би трябвало да е на пепел. Той обаче си е съвсем здрав без никаква виза или печат в него. А паспортът й бил нужен, защото певицата имала подписан 6-месечен договор за ГДР заедно с Борис Годжунов.

Синът на певицата е озадачен и от смъртния акт на майка си с дата... 23 февруари 1972 г. – точно два месеца след катастрофата. Как са издали разрешение за погребението й без смъртен акт, е третата загадка. В документа е написано: „Починала вследствие на фрактура и на изгаряния трета-четвърта степен.” Четвърта версия на Милен е, че певицата е била още жива, когато са я закарали в болницата, но там явно не са искали да я спасят.

Естрадната легендда Борис Годжунов, оцелял от катастрофата с Янка Рупкина и Мария Нейкова, е убеден, че катастрофата е била планирана: „Това го разбрах чак след 6 години от един мой приятел, чийто баща работеше в МВР. Приятелят ми вече не е между живитие, почина и жена му, която също беше в този самолет. Всъщност защо да крия кои са те. Това са Мария Нейкова и нейният съпруг Ники. Истината е, че е трябвало да умре вторият пилот. А за да умре той, трябва да загинат всички. За да не се усъмни никой. Отиват си 76 души, с тях и този, който трябва. Оказва се, че е имало страхотни далавери. Толкова са били назрели вече нещата с черните полети, с пари и кражби в Мека и Африка, че този пилот е поискал среща с Тодор Живков, за да разкаже как стоят нещата. И понеже мафията начело с някои генерали е надушила, са решили да го ликвидират. Сменят самолета и всички се бутат в сменената машина”, разкрива Годжунов.

Друг естраден ветеран - Христо Кидиков, пък има още по-екстравагантна гледна точка: „Все още нищо не е доказано и може би никога няма да се разкрие. Димитър Симеонов ми е разказвал, разбрал го от свои източници, че в този самолет е трябвало да пътуват хора от политбюро начело с Тодор Живков. Разговарял съм и с останалите четирима живи от катастрофата. Месец преди това самолетът е излязъл от много щателен ремонт, а после изведнъж се оказва, че въжетата на елероните са разместени и това е причинило катастрофата. Странното обаче е, че нито един от хората, които са правили ремонта, не беше наказан.“

Любимата й песен не е „Една българска роза”

Режисьорът Олег Ковачев, който в продължение на три години снима филм за Паша Христова, твърди, че любимата й песен била „Янтра“, а не „Една българска роза“, която е „поръчкова мелодия“. В интервю пред „Блиц“ Ковачев си спомня какво му е разказвал синът на певицата: „Споделяше, че му е много странно как в текстовете на нейните песни има някаква символика. Моят филм завършва с песента „Остани“. Тя е писана за Паша от Николай Араладжиев и съдържа дълбок подтекст. В нея се пее „Остани си там, далече, в сънищата и в мечтите... остани си при звездите...”. Милен много се вълнуваше от тази песен, от текста. Казваше: „Какво нещо е само... точно този текст все едно, че е написан за нея.”

Статус: с татус

Според официалната статистика всеки четвърти жител на Европа има поне по една татуировка, а всеки трети клиент на салоните за рисунки върху кожа е момиче. И докато навремето подобен вечен аксесоар е бил характерен първо за пиратите, а после за затворниците и престъпниците, днес и най-благовидната девица може да се окаже по-татуирана от папуас.
Настъпващото лято е сезонът, в който можем да покажем най-новите си татуси. Множественото число се дължи на неписаното правило „Без един може, но само с един - много рядко“. Мастилените рисунки водят до пристрастяване. Някои хора си ги правят, защото им харесва, други, за да отбележат важно събитие в живота си, трети, понеже на приятеля им стои много секси. Подбудите нямат значение. Важното е, ако подобна идея възникне в главата ви, да я оставите да отлежи. Ако ще си татуирате някакъв символ само защото е модерен, помислете, че ще го носите през остатъка от живота си, а след година-две може да ви се струва грозен, дори позорен. Отидете при татуиста само ако сте убедени в мотива и в желанието си. Него също трябва да го изберете след внимателно проучване. В последните години модата отстъпва място на качеството и изобилието от изразни средства. И ако преди време китайските йероглифи и баркодовете превземаха вратовете, а патриотични изблици караха младежи да изпълват всеки сантиметър от гърбовете си с портрети на Васил Левски или Бойко Борисов, в последно време жанровото разнообразие е водещо. Това не значи, че липсват екстремисти, които настояват да имат завинаги върху кожата си образа на Исус Христос и дори на убития бос на ВИС Васил Илиев. Други залитат по крайно болезнените татуси във вътрешната страна на устата. Трети пък наблягат на белите татуировки, видими само на ултравиолетова светлина.
Психология на рисунката върху кожа

Анджелика Петрова, собственик на студио за татуировки, твърди, че някои от клиентите им се смятат за по-секси, а други се чувстват по-уверени и силни, едни украсяват телата си в търсене на внимание, а при трети татусът е символ на артистична свобода или бунт. Рисунките върху кожата са начин за себеизява, идентификация с дадена група, визуален образ на вътрешния мир.
В много случаи атавистичните ни суеверия ги карат да възприемама татуировката като защита от зли очи и сили. Дори безстрашен тип като Дуейн Джонсън Скалата е поверил лявото си рамо на хавайски художник, който в продължение на 60 часа е разказал в рисунки историята на самоанските му прадеди. Всеки сеанс започвал в ритуална молитва, а в творбата са вплетени кокосови листа - знак за главен воин, и слънце за късмет. До сърцето на Скалата са изографисани две очи - символ, че предците му бдят над него.
Амулетите татуировки могат да бъдат с религиозен сюжет - католически кръстове, архангели, Дева Мария или шестлъчна звезда на Давид. Освен това - племенни символи, руни, знаци от древногръцката митология, детелини, елементи от свещената геометрия, будистки символи, келтски възли....
Скарлет Йохансон крие под мишницата си подкова. Тя отнесе доста критики за нескопосната рисунка, но се оказа, че тя умишлено е направена наивистично от парижки художник, специалист по т.нар. стрийттату. Тъй както подковата пази копитата на конете от износване, така брани и носи късмет на човека, върху когото е татуирана.
Анджелина Джоли пък е посветила своя татус - будистки надпис, на осиновения си от Камбоджа син Мадокс. Рисунката е направена в традиционен тайландски стил с дълги игли, избутвани в кожата. Като част от ритуала и художникът, и актрисата са били в поза за молитва и са изричали свещени мантри, докато трае процедурата. Надписът гласи:“ Нека враговете ти избягат от теб. Ако придобиеш богатства, нека останат завинаги твои. Красотата ти ще бъде като тази на Апсара (любима танцьорка на бог Вишну). Където и да отидеш, много ще те придружават, служат и ще те защитават, заобикаляйки от всички страни“.

Пинк има 22 татуировки, но я „пазят“ ангел на лявото рамо и японски символ за късмет на глезена. Дрю Баримор прогонва дявола от себе си със стилизиран кръст, обвит с лози в долната част на десния си крак.
Американският актьор Дани Трехо, известен с ролите си на злодеи в „Мачете“ и „Десперадо“, е татуиран почти изцяло в затвора, където като млад прекарва 12 години. Паунът на ръката му символизира вярност и чистота, колибрито му осигурява мир, любов и щастие. А на бицепса му има католически кръст и трендафил.

Големият въпрос „Къде“

Разположението на татуировката е едно от най-важните решения. Никога не взимайте решението импулсивно и без консултация с татуиста. Добрият майстор възприема човешкото тяло като платно за рисуване, има пространствено въображение, а и достатъчно опит, за да си представи как ще изглежда желаната от вас татуировка на даденото място. Но той трябва да има предвид и вашата индивидуалност, общественото ви положение и плановете ви за бъдещето. Тогава ще вземете решение дали татусът да бъде на показ, напълно или частично скрит. Ето няколко варианти за обмисляне:
1) Бицепс, горната част на ръката
Това е едно от най-популарните места. От една страна, веднага се забелязва, от друга - лесно може да се скрие с ръкав. В избора на дизайна няма никакво ограничение, освен собствената ви фантазия.
2) Глезенът
Глезенът, особено при жените, е отлично място за тату. Ключов е изборът на дизайна - малък и простичък, така че да се вижда отвисоко. Сложна рисунка може да накара околните да мислят, че имате проблем с кожата.
3) Китката
Най-популярната татуировка за китката е вариант на гривна – реалистична, стилизирана, едно- или многоцветна...
4) Долната част на гърба, кръстът
това е още едно любимо място за жените. Татуировката на кръста в последно време има не особено добра репутация, но мястото е отлично за сложни и симетрични дизайнерски рисунки със закодиран смисъл. Най-добрият избор са племенни татуировки или надписи (калиграфически, йероглифи, мантри).
5) Гърдите
Гърдите са мястото, където повечето мъже разполагат големите си татуси. При дамите подобна мащабност е рядко срещана. Техният избор е малка рисунка в горната част, по-често встрани. Просто жените се притесняват, че кожата точно на това място може да увисне.
6) Вратът
Мястото е точно за неголеми, но ярки и изразителни рисунки - звезди, кръстове, гербове...
7) Пъпът
Това е най-недооценената част от тялото в бодиарта. А когато пъпът е обкръжен от орнаменти, изглежда изразително сексуално.

8. Стъпалото
   За разлика от глезена, стъпалото е прекрасно място за татуировка с дизайн по ваш избор. Заради покриването им с чорапи, ще можете да я показвате само на хора, на които държите да се похвалите.
   
9. Пръсти и палци
   Обикновено любителите на татуировките избират сложни конструкции, които обхващат целия палец или простички във формата на пръстен - доста често в „комплект“ с татуса гривна на китката. Изцяло изрисуваните пръсти изглеждат доста интригуващо, но преди да го направите, най-малко седем пъти помислете, защото може и да шокирате околните.
   

10) Плещи
Плещите са прекрасно и обширно място за татуировки, особено в декоративен и художествен смисъл. Крайно тъпо е да ги украсите с банален череп. Използвайте по-художествени идеи. Там отлично може да изобразите портрет или племенни и религиозни символи.
11) Венериният хълм
Доста популярно място сред нежния пол за разполагане на палави, нежни и символични мотиви, които винаги изглеждат добре, но пък това е едно от най-болезнените места.
12) Клепачите
Да, дори и там може да се татуирате, но как болииии!
13) Дупето
Задните полушария са наистина ВИП място за рисунки, защото ще ги види само онзи, на когото позволите. Те са място за реализиране на най-смелите ви хрумвания. А понеже и тази област е склонна към провисване, татусът ще е още един стимул да посещавате яростно фитнеса.
14) Бедрата
Бедрата имат свойството да остават в добра форма, независимо от възрастта, така че са подходящо място. Вариантите за стила и цветовите решения все пак зависят и от това с колко къса пола ходите.
15) Лицето
само най-отчаяните почитатели на татуировките разглеждат и лицата си като платно за рисунки с мастило. Големите изглеждат нелепо, но ситни детайли като звездичка или сълзичка в ъгъла на окото или до веждата се преглъщат от обществото.

Последен писък – временни, но златни

Златна треска върлува из света на модата и красотата. Бацилът е пуснат от „Диор“, чиято най-известна бижутерка Камил Мисери разработи уникална ювелирна татуировка. Покрай навлизането на всякакви златни частици в козметиката от френската компания решили да добавят към разкрасяващата си колекция Grand Bal най-новия си продукт - 24-каратови временни татуировки Les Ors de Peau.

Гъделът е в това, че всяка рисунка е създадена по скица на съществуващо ювелирно изделие, рожба на фантазията на г-жа Мисери.

Скъпоценните татуси са истински произведения на изкуството от ефимерната линия Joaillerie, измислена за марката от нейната бижутерка. Без изключение всички татуировки са сътворени от микрочастици чисто злато.

Как се поставят?

1. Внимателно изрежете украшението и го подгответе за нанасяне.
2. Махнете защитната лепенка.
3. Поставете украшението върху желаното място върху чистата и суха кожа с рисунката надолу.
4. Леко натиснете цялата повърхност, без да я размествате.
5. Силно притиснете към кожата за 40-50 секунди.
6. Убедете се, че цялата картинка се е пренесла върху тялото ви и ако не е, натиснете отново.
7. Внимателно махнете подложката.
8. Оставете да изсъхне на въздух, като внимавате да не разтягате и бръчкате кожата си.
9. За да махнете татуировката, ви е необходим само продукт за разгримиране. 

Мария САПУНДЖИЕВА

Първо действам, после мисля – без никакво помъдряване

Магдалена ГИГОВА

- Мария, на 6 май открихте Независим театър с пиесата „Омайна нощ“, постановка на Велко Кънев. В негова памет ли играхте така сърцато?

- За Асен Блатечки и Юри Ангелов не знам, но аз винаги, откакто го няма, играя това представление с мисълта за Велко, защото той обичаше този спектакъл и голямо удоволствие му доставяше да се покланя с актьорите на финала. И когато дойде мигът на аплодисментите, винаги ми става мъчно, усещам, че ми липсва.

- От начина, по който говорите за него, разбирам, че сте били приятели.

- Много го обичах. Запознахме се в „Клуб НЛО“ и седем години от живота си прекарах с екипа на предаването. След това отидох в Народния театър, отново бяхме заедно с Велко Кънев.

- Хората, които не го познават лично имат чувството, че е бил „тъжен клоун“ - човек, който умее да бъде смешен, но в себе си е мрачен.

- Да. Беше много мъдър и много морален човек. Тези думи, които вече са на изчезване, като чест и достойнство, за него бяха важни, той ги ценеше и страдаше болезнено, когато виждаше отсъствието им и разминаването. Това го натъжаваше, но той имаше таланта да види тъжното и да му се надсмее. Това са добрите хора, които правят хубава комедия.

- Очевидно и житейски уроци сте получили от общуването си.

- Каквото ми е казал и съм го послушала - не съм сбъркала. Много добър приятел.

- По едно време дори се носеше мълва, че сте гаджета.

- Ох, Боже! (засмива се)

- Риск ли е за вас новото начало с Независим театър? Когато човек види списъка с постановките може да го нарече „Дом за нежни души“ - все хубави спектакли, свалени от различни театри без причина.
- Така се продължава животът им. Та нали театърът трябва да започне с готова продукция, за да набере скорост и да създаде собствени представления. За мен е чест и аз се вълнувам по някакъв странен начин, въпреки че играем „Омайна нощ“ вече 10 години. Хубаво е, че нещо се ражда. Гаранция няма. Това е като при раждането на дете - появява се на белия свят, празнуваш, радваш се, но не знаеш какъв човек ще излезе от него. И в театъра зависи от много неща. Ако режисьорът и продуцент Слав Бойчев го прави с любовта, грижата и мъдростта, с която е започнал, и с колкото може по-малко компромиси, аз мисля, че ще се получи.

- Сега е много модно да се говори за „мечките“ в театъра - актьори, станали известни от телевизията, които докарват и публика, която не се интересува много от пиеси. И вие сте в „мечешкия“ списъчен състав.

- Аз не мога да бъда мечка. Много моля, ако някой ме възприема като мечка, да ми казва „коала“. Не искам да ме сравнявате с големите мечки.

- Не мислите ли, че е хубаво известните от телевизията актьори да „изтеглят“ зрителите от синия екран към салона?

- Разбира се, телевизията върши услуга на театъра.

- Вие сте започнали в първия частен театър „Ла страда“, значи имате тренинг.

- Седем години бях в Малък градски театър зад канала, 9 години бях в Народния и от известно време съм на свободна практика. Аз се чувствам добре. Щастлива съм, спокойна съм. И най-важното - сво-бод-на! За твореца свободата е много важна.

- Разделихте ли се завинаги с „мама Божка“ като събирателен образ на персонажите от скечовете?

- Аз не деля телевизията, скечовете и театъра. За мен това е работа - да създавам образи. Мястото е различно, но процесът на моята работа - не.

- Но в театъра се изгражда образ, а в телевизията - типаж.

- В „НЛО“ се изграждаха много образи. Живи хора, които се развиват, разхождат се. Ако ми предложат, ако ми хареса, разбира се, че бих се хванала отново в шоу. Но телевизията винаги е била на втори план, тя никога няма да се превърне в мой приоритет, така че да се занимавам само с нея и да остана там за цял живот. Наемат ме да свърша някаква работа. За мен това е ангажимент. Опитвам се да се справя добре и толкова.

- За „НЛО“ говорите с особена носталгия.

- В „НЛО“ бяха специални години и ще ви кажа защо. Имах възможността да работя и в „НЛО“, и в друго шоу и ще ви кажа, че има разлика в професионализма. В „НЛО“ всички бяха професионалисти от началото до края - оператори, режисьор, сценаристите бяха много на брой. Имаха изключителни качества. Велко Кънев не правеше компромис с текста, който трябваше да се заснеме. Всичко беше на много високо ниво. Сега нещата в телевизията не стоят така, за жалост. Тук-там може да има професионалисти, но събрани на едно място - не.

- Хората повече ви свързват с комичните персонажи от телевизията, докато в театъра сякаш ви се удават и драматичните образи. Има ли роля, за която тайничко си мечтаете?

- Не. Няма. Търся, ровя, чета, ако нещо ми хареса... Както казват хората, „ако те стяга чепикът някъде“. Моят ме стяга по-скоро в проблематиката, отколкото за някой специален герой.

- Често казвате, че сте от този тип хора, дето си удрят главата в стената, пък после казват „ама то боляло“.

- Аз съм човек на действието. Първо действам, после мисля. Непрекъснато ми се случва. Никакво помъдряване няма при мен.

- Как си почивате от „удрянето на главата“?

- Аз съм морско чедо - от Варна, но мъжът ми е планинец от Широка лъка и имаме къща в Ковачевица. Не се разкъсвам. Просто посещавам и двете места. Намествам ги във времето. През лятото ми се събира месец - месец и половина почивка. И двамата ми синове са родени във Варна, така че и те са морски чеда. Там ходя да ги раждам, после си ги прибирам в София. Някъде бях чела, че има такива риби, които ходят да си хвърлят хайвера там, където са се появили на белия свят. Така и аз.

- Ами във Варна сте се заразили и от магията на театъра в детската формация „Щурче“.

- Да! Сега театър „Щурче“ оцелява много трудно, с големи усилия. Нямат помощ ни от общината, ни отдругаде. Крепят се на ентусиасти като Слав Бойчев. Хубаво ще е да има хора, които да им помагат. Дано скоро да се появят хора, които смятат да е престижно да помогнеш на ентусиаст в изкуството.

Когато пътувам и играя в разни читалища, виждам изписано по сводовете им „дарение от този... от онзи...“ - от края на XIX, началото на XX век. Тези сгради са останали и ми е толкова приятно да влизам да играя в тези храмове на изкуството и просветата, подарени от някого за хората. Не знам кой по върховете и сред хората, които работят и печелят пари, ще го направи в наши дни. Едно време сякаш са имали необходимост да го вършат.

- А сега защо българинът няма такава необходимост?

- Защото все повече се отдалечаваме и отиваме към материалното. Театърът, изкуството е като код, пратен в човека - да не забравя, че освен материално има и нещо друго. То е закодирано в него, откакто съществува. Но в развитието на цивилизацията то се отдалечава.
- От детството си познавате друг духовен човек, преобразяващ действителността по свой си начин - Мариус Куркински.

- Да, израснали сме с него, бяхме в театър „Щурче“. Беше много странно дете, но щом станеше дума за театър, се превръщаше в гуру. След като завършихме театралния институт, сме играли заедно само в една пиеса, постановка на Малък градски театър зад канала. Тя беше режисьорски дебют на Явор Гърдев - „Таня, Таня“. След това представление Мариус отказа категорично да играе в театри и тръгна по самостоятелния път с моноспектаклите. След това се срещнахме отново. Той вече като режисьор направи „Лекар по неволя“ на камерната сцена в Народния театър, в която играх. А миналата година ме покани в постановката си „Мъжът на жена ми“.

- Е, как се оставяте да ви командва някой, дето сте си бърсали носовете заедно?

- О, той и като дете ме е режисирал. Мариус тогава направи само с деца комедията „Чер хайвер и леща“. Той беше режисьорът, ние ходехме с папчиците, репетирахме у тях на маса и на свещи, после на сцена. Всичко трябваше да е много истинско, като в професионален театър. Спазвахме всички неща, които правят „големите актьори“. Беше като пиеса в пиесата. Ходихме и на турне в неговото село с рейса. Сами си носехме декорите. Кметът ни посрещна с кебапчета, а след представлението ни черпи с мекици. По едно време Мариус имаше намерение да направи филм за това. Каза „Изчаквам още малко да остареем и ще направя филм.“

- Тази свобода в душата ви явно от детството ви е тръгнала. Как я предадохте на синовете си?

- Те са волни души. Ние цялото семейство сме такива. Може би понеже сме повечето въздушни зодии, сме все едни летящи. Аз просто им давам свобода. Оставям ги сами да правят избор. Големият - Добрин, учи медицина трета година и сам реши какво да прави. Така ще постъпя и с малкия, Марко. Казвам им, че има един глас тук вътре (посочва сърцето си), който ти говори защо си пратен тук. Само трябва да се напрегнеш да го чуеш. Малкият, който е седми клас, ми се оплаква: „Мамо, нищо не чувам!“ „Рано ти е, маме, ще го чуеш.“ Марко сравнява с батко си, който точно по това време „чу гласа“ и реши какво ще учи. А аз го утешавам, че неговият ще се обади по-късно.

- Имате ли си ритуали преди спектакъл или други суеверия?

- Преди представления дишам и си правя разходки - важни неща, свързани с професията. Суеверна съм от време на време. Въпрос на настроение. Но ако изтърва пиесата и падне на земята, сядам върху нея, преди да я вдигна, независимо дали съм на улицата или в трамвая. Театрален предразсъдък е, че ако не го направиш, представлението ще се провали. Но от друга страна, си слагам чантата на пода. Затова си ходя бедна. Ама ги гледам в чужбина, отидат в ресторант, чантите им все по пода стоят - пък богатички!

- Понякога ви сравняват с любимата актриса на Фелини, и негова съпруга Джулиета Масина. Защо?

- За мен е голям комплимент! Гледала съм почти всичките й филми и много ми се иска да съм я познавала тази жена. Понякога имаме вътрешен подтик да опознаем някой човек. За мен това е Джулиета Масина.

- Четох, че си готвите на една печка „Чайка“, която майка ви е купила на баба ви от първата си заплата на акушерка. Още ли въртите гозби на този ветеран?

- Доскоро беше така. Отиде си, горкичката. Беше невъзможно да се поправи. Баба ми ми е правила кашичките на нея. Аз си я пренесох от Варна в София отгледах децата си с нея. Много я обичах тази печка и ми беше много мъчно, когато си тръгна. Тази новата не я обичам. Нямам отношение към нея. „Чайката“ издържа много години. Имах специален сантимент към нея. Известно време подпирахме с вестниче фурната в края. Но краят на някои вещи е като краят на човешкия живот.

- Имате ли и други предмети, които обичате като живи хора?

- А, има! Моят мъж (Георги Попов - б.р.) е художник и много обича да се затрупва с разни дребни нещица. Къщите ни и в София, и в Ковачевица са много пълни с предмети.

- Звучи като човек, който не пропуска уикенд на битака? Ходите ли с него?

- Е, как да не ходи! Но аз не го придружавам. Ходи с комшията. Мъжът ми има отношение към всеки предмет и аз съм го придобила. То е заразно!

- Ако трябва да избирате - предмет или дума?

- Не мога да избера. За моята работа и двете са важни. Не мога да ги разделя.

- Казвате, че си мечтаете за Сдружение на позитивните хора.

- Тази мечта е още жива и няма да умре. Имам нужда от позитивизъм, въпреки че според мен членовете на сдружението ще сме чисто луди. Нали такива изглеждат щастливите хора. Аз с удоволствие ще му стана председател на сдружението, ако ме поканят.

- Какъв е вашият идеал за театър - и вие в него? Като сбор от свободни души или място, където публиката дава идеи как да свърши пиесата?

- (замисля се) Нямам един модел на театър. При всички случаи трябва да има хубава сграда. Топла! При пътуванията ми из провинцията, по тези хубави, но страшно занемарени читалища, сме играли на минусови температури. Говориш и парата ти излиза от устата на облачета. Но ние поне се движим. А представяте ли си какво им е на онези в публиката. Така че е приятно да играеш в топъл салон, в който зрителите да не са с ушанките и с палтата. Уютът е важен някак си! Но има и уличен театър, и античен. Театър ли е - харесва ми! Сградата обаче трябва да е приятна, за да може човек да се отпусне, да му стане празнично. Театърът е празник! Както човек е ходел на църква в неделя навремето, така да отива и на театър. Това е подарък за теб самия. Затова си обличаш хубавите дрехи - от уважение не само към хората на сцената, а към себе си. Тази вечер ти си правиш подарък за душата. Дали ще се посмееш или ще поплачеш, няма никакво значение. А за това е нужна хубава, умна драматургия. С професионалисти, ама стигнали докрай, изучили всичко издълбоко. Театър с много предани служби. Много е важно те да участват в процеса. Гради се продукт и всички трябва да работят за него. И за венец на всичко- интелигентна публика!

- Празничен театър ви пожелавам!

Лексикон

- Какво ви вдъхновява?

- Силните хора. Кличко ме кефи много! Той владее енергията, контролира я и на мен това ми харесва.

- Спортувате ли?

- Тичам по жп линиите близо до нас. Мъжете, които ръчкат релсите, ме гледаха с недоумение. На третия ден спряха да работят, почнаха да ръкопляскат: „Браво, Мария!“

- Най-мистичното място?

- Кози камък над Ковачевица. От НАСА са го снимали и твърдят, че е звездна карта.

- Нещо като девиз?

- Безопасно е да си щастлив.