Катя Паскалева се влюбва в последния си мъж от глад

Иван Росенов е 6 години по-малък и умира 6 години след нея от същия рак

 Катя Паскалева и Иван Росенов на снимките на филма „Спирка за непознати”, излязъл на екран през 1988 г.

Незабравимата актриса Катя Паскалева, която щеше да навърши 70 години на 18 септември, ще бъде почетена подобаващо през ноември на Киномания. Тогава ще е премиерата на филма на Георги Тошев за нея, ще бъде представена книга по нейните дневници и бележки, изложба с нейни снимки и акварели.  Приятелите и почитателите на Мария от „Козия рог” се събраха на рождения й ден пред паметната плоча, поставена върху кооперацията на бул. „Мадрид”, където е живяла заедно с последната си голяма любов – режисьорът Иван Росенов.

Как започва тяхната любовна история, наситена с много чувства, поезия и споделено усещане за живота? С глад! Това разказа пред epicenter.bg близката приятелка на Катя Паскалева – актрисата Елена Жандова. 

„В един студен зимен ден аз и Катето бяхме гладни и явно Иван Росенов, който по онова време беше асистент-режисьор на Христо Христов, също е бил гладен. Двете се чудехме дали да излезем да купим нещо и Катя да сготви (напук на приказките, че е лоша домакиня, тя готвеше прекрасно) или да отидем в Клуба на архитектите. Любовта им почна между глада и снега. Нощта беше страшно снежна, всичко беше замръзнало. Ние с Катя успяхме да намерим маса. Появиха се двама джентълмени – Иван Росенов и Любо Лачански. Попитаха ни могат ли да седнат при нас. Всички се познавахме, хубаво ни беше, много се смяхме. Тръгнахме да си ходим. Заваля сняг. С Катя живеехме от двете страни на парка „Заимов”. Решихме да изпратим първо нея, а после мен. Отдолу – лед, отгоре – сняг. Джентълмените уж ни помагаха. Иван хвана Катя. Много е красиво, вървим между огромни преспи, натрупани от почистващите машини. И както вървяхме напред с Любо Лачански, изведнъж... няма ни Катя, ни Иван. Изчезнаха! Чак на другия ден ги видях двамата. И повече не се разделиха! Любовта им бе една красива история, започнала сред красив декор”, припомни си дъщерята на големия режисьор Захарий Жандов и археоложката Ваня Акрабова.

През 1979 година Катя Паскалева вече се е разделила с първия си съпруг, легендарния пловдивски художник Георги Божилов-Слона. Двамата се развеждат, но остават толкова добри приятели, че понякога се събират просто да помълчат заедно. За това свидетелства и Елена Жандова, която им е гостувала в Пловдив още докато са семейство. С Иван Росенов пък Катя отива да я види в Димитровград, докато играе в тамошния театър. „В квартирата ми нямаше нищо и когато решихме да направим салата, свалихме плафониерата от стълбището и я използвахме вместо чиния”, смее се Жандова, единствената българка играла в експерименталния „Ливинг тиътър” в Ню Йорк. – Когато Слона се разболя, Катя вече беше женена за Иван, но ходеше в болницата да му помага. Жоро беше менторът за нейния свят. А Иван се оказа, че също носи цял един свят в себе си. Това са хора, успяли да създадат в душите си собствени светове и да се движат в тях”.

Катя Паскалева и Иван Росенов са много емоционални, отношенията им не са равни и безоблачни, но пък имат еднакви вкусове за музика, изобразително изкуство, книги и театър. Любовта им се изразява в дребните наглед жестове. В началото на връзката им тя е известна актриса с цял поменик от награди, а той режисьор с няколко документални филма, който все още търси своето място в игралното кино. Когато Елена ги кани да я посетят в Ню Йорк, Катя казва „Нека отиде Иван”, предусетила, че той има нужда да види друг свят, да се докосне до нова култура и че там ще направи впечатление със своя талант.  Росенов пък й отдава цялото си сърце и време, когато на Паскалева се случва най-ужасното нещо, което може да сполети една актриса – тумор в гърлото. Той е до нея и в най-тежките моменти, носи я на ръце като бебе. Утешава я, когато в посолството в Париж, където е на лечение заради рака, научава за смъртта на Слона и се срива на колене пред една от картините му. 

„Има нещо символично за дълбоката им, кармична сякаш връзка - нейният тумор бе отпред на гърлото, а неговият – на отзад на врата. Символично е, че той беше шест години по-млад от нея и почина точно шест години, след като тя си отиде. Иван направи такива неща за Катя, които трудно могат да се опишат”, сподели Елена Жандова. – Малцина знаят Катя за колко хора от семейството си се грижеше, колко щедра и благородна беше, никак не беше амбициозна и алчна. Беше преизпълнена с уважение към човека – от най-добрия до най-лошия. На екрана тя притежаваше невероятна сила, но Катя имаше и много силен характер. Същевременно бе и един от най-нежните хора, които аз познавам. Затова колкото и бурни взаимоотношения да са имали с Иван, между тях имаше една нежност. Те бяха страстни – в работата си, в мечтите си, в чувствата си. Любовта им тръгна от преспите и достигна до нечовешки измерения, когато Катя се разболя”, отрони Жандова. 

Истинската дълбочина на любовта им проличава в книгата „Книжни квадратчета”, която Иван Росенов издава след кончината на Катя Паскалева. В нея са събрани бележките, писани от актрисата на листчета, през последните си дни в болница „Лозенец”, нейни акварели и рисунки. И признания в любов:

Иване, скъпо мое шашлыче! Обичам те много!

Много, колкото и ти мен!

Ех, да можехме да поскиторим малко сега!

Да зацепим към Ню Йорк, а?

Хайде! Обичам те!

Катя

Иван Росенов пък разказва пред Кеворк Кеворкян във „Всяка неделя” след като Паскалева си отива от живота: „Поразителни бяха последните й дни в болницата. Тя продължи да се самоизследва, сякаш, за да разбере как може да се изиграе и тази финална роля без нито един стон. Две години се бори с болестта. Но когато й направиха трахеостомата, тя  разбра, че няма вече надежда и се вкопчи в писалката. Накрая аз едва я извадих от ръката й.

Тя нямаше съзнание за кариера, не приличаше на актриса, живееше без превзетости. Това за нея беше съдба, начин на живот, нещо като вдишването и издишването. И когато си поемеше дълбоко въздух, тогава беше щастлива”.

В предговора към „Книжни квадратчета” Росенов признава: "Няма нищо по-трудно от това да застанеш пред белия лист и да напишеш няколко думи за човека, който ти е бил най-близък и днес вече не е между живите. Особено когато този човек се нарича Катя Паскалева и вече принадлежи на всички... „

Да, Катя Паскалева принадлежи на всички, но любовта й до края е само за нейния Иван.

Бъдещ патриарх венчава режисьора Захарий Жандов

Партизани отвличат влака с годеницата му

Магдалена Гигова

 Ваня Акрабова и Захарий Жандов на първата си сватба на 31 юли 1944 година и на златната.

Големият български режисьор Захарий Жандов и съпругага му, археоложката Иванка Акрабова живеят като хармонично семейство 54 години, но се познават от началното училище и любовната им история сякаш продължава през целия им живот. „Родителите ми се запознават в Русе, когато са в отделенията. Бащата на майка ми е бил кавалерийски офицер, разпределен там, а майката на баща ми – Елена Хранова е актриса в театъра”, разказа пред „Преса” дъщерята на твореца Елена Жандова. – Двамата учат в един клас. Не знам симпатиите колко бързо са се развили, но Дунавът замръзва и татко от любов й дава кънките си да може и майка да покара. Тя любезно решава да му ги върне чисти и изпуска едната кънка в дупката на леда. Това е първият им конфликт. И актьорите, и офицерите много се местят и родителите ми се срещат оново в средното училище, вече в София. И пак са в един клас, защото и двамата са родени през 1911 г. Майка ми ми е казвала „Той беше страшен по математика и понякога ми решаваше задачите!”, усмихва се при спомена Елена.

Ваня Акрабова отива в Истанбул да учи в Робърт колеж, а Захарий Жандов – във Втора мъжка гимназия. Следващата им среща е през 1931 г., когато България спечелва Балканската купа по футбол в Атина. Трофеят е сложен отпред на локомотива на влака и половин София се юрва на гарата. Съдбата явно си знае работата ,защото там двамата съученици се сблъскват отново. „Най-фаталният им сблъсък, обаче е след като майка ми завършва История на изкуството и археология в Италия.Разправяше ми как върви по „Царя” и вижда на отсрещния тротоар „Зарето” и с риск да се плъзне по жълтите павета му вика отдалече „Не ме ли позна?!”, припомня си разказа на майка си Жандова.

По онова време Ваня Акрабова е назначена лично от Богдан Филов в Археологическия музей,  а Захарий Жандов следва математика и финансово дело, но все гледа да избяга, защото е запален скиор, алпинист, спасител. „Майка ми се принуждава да катери планините, заради него, макар тя да е ездачка. Няма как - вече са били влюбени. ”Ходили” седем години преди да се оженят през 1944 г. В един момент майка ми вижда, че баща ми не бърза да й иска ръката и тя му предлага. „Зарко, какво ще правим, няма ли да се ожениш за мен?”.  Той не се дърпа човекът, обаче идва моментът за запознанството на родителите им. Баба ми по майчина линия – Люба Акрабова е завършила в Мюнхен, преподавателка в Дойче шуле и дъщеря на героя от Съединението Петър Шилев. През нощта на 5 срещу 6 ноември  1885 г. заедно с Продан Тишков-Чардафон предвожда местната чета, която обсажда конака в Пловдив.  Дядо ми Светослав Акрабов вече е генерал. А Захари работи като банков чиновник и има две фотоизложби, преминали с голям успех. Майка му е актриса... И няма значение, че са го дундуркали Кръстьо Сарафов и Сава Огнянов.  Пак не им звучи много престижно на сватовете”, засмива се Елена Жандова.

На терасата в генералската къща, в която и днес живее единствената българка играла в Ню Йоркския „Ливинг тиътър”, се събират майката на Захарий Жандов и близките на жена му. Присъства и бабата на младоженката – дъщерята на Петър Шилев, който след Съединението  е няколко мандата депутат и кмет на Пловдив. Много консервативна жена.

„По онова време се носели едни къси копринени роклички. Баба Велика Шилева се пресегнала, дръпнала полата на майка ми надолу и казала „Абе, чоджум, не можа ли малко по-дългичка да я ушиеш?”, раздипля семейната история потомката на славни родове.  – Баба ми Елена вижда, че се отнасят пренебрежително към професията й и казва, за да стопи леда  „Моят баща Тодор Киров е бил съпартиец Шилев от партията на СТавболов". Той също е герой от Съединението, ама в Пазарджик, че и герой-опълченец от Шипка.  Ама каквото и да кажат – майка ми вече била предложила на баща ми и тръгнала на годеж в Лъджене, където бил евакуиран Народния театър. Но тогава откриват Казанлъшката гробница и майка ми като археолог не може да не види това чудо. Решила да мине  за днешния Велинград през Казанлък. Обаче партизаните пленяват влака. Едва стигнала за годежа. Сватбата им пък била в черквата „Света Марина” в Пловдив в шест часа сутринта -  за да избегнат бомбардировките.  На 31 юли 1944 г. ги венчава владиката Кирил, който по-късно става патриарх. С него Захарий е близък по планинарска линия”, разказва по спомени на близките си Елена Жандова. От тук нататък разказът й започва да тече от първо лице.

В нейните спомени родителите й са като скачени съдове, сякаш се допълват взаимно и „дописват” мислите си, въпреки наглед различните им професии. „Те бяха антиподи. Той беше темпераментен, шумен, бохем, свиреше на китара, пееше прекрасно. А майка ми беше една лейди, както я наричаха моите приятели – спокойна, изтънчена, с бели ръкавици. Но създаваха едно хармонично цяло. Аз съм направо благословена, че съм израснала между тях. Във въздуха около тях се усещаше любовта им. Един друг се защитаваха.  Баща ми не можеше да живее без хора, всяка вечер имахме гости. При него всичко беше пищно. А майка ми имаше едно невероятно чувство за хумор.  Половината Народен театър се стоварваше у дома. Какъв прекрасен човек беше Лео Конфорти!  А плеядата от творци от прочутото  Дружество на Новите художници нато Вера Недкова, Бенчо Обрешков, Елиезер Алшех, композиторите Любомир Пипков, Константин Илиев, Лазар Николов, Милчо Левиев...По-късно младите кинодейци от експерименталната студия. 

Трудно ми е да подредя този "вихър", в който живеехме. Затова мисля, че родителите ми нямаха време да се занимават с "битови" проблеми. Но един спомен ми е много ярък. Две-три години преди да почине. Върнала съм се от САЩ да ги видя. Спя дълбоко.  Събужда ме разправия на висок глас. Захари търси нещо и аз ядосано казвам: "Престанете да се разправяте! Като не се разбирате, разведете се!". Че като се обърна баща ми и ми кресна - " Че аз обичам майка ти,бе ! Какви глупости говориш!". И това след повече от 50 години брак”, спомня си Елена Жандова.

Много от близките на семейството наричат Ваня, която повече от 35 години

участва в разкопки във Велики Преслав, „Музата на Захарий”.  Това важи с пълна сила за филма „Боянският майстор”. „Майка ми беше смятана за най- добрият специалист върху Боянската църква и мисля, че  беше  причината за неговото вдъхновение и упоритост. Чака 20 години, за да реализира филма. На нея дължим и дълбокото разбиране на фреските. Тя е в основата и на награждавания на много международни фестивали документален филм  "Тракийските колесници". Ваня му звъни от Преслав „Захарий,  това трябва да се заснеме. Откриха голямо погребение на тракийски колесници при могила край Стара Загора.  Те излизат една след друга от земята." На другия ден, баща ми замина с екип”, разказва Елена. 

През детството си тя е или на снимки, или на разкопки. В спомените й нейните родители са като сиамски близнаци, които не си приличат. От общуването им се раждаше едно „трето нещо”, която беше в голяма хармония. При това без никаква ревност.  „За този уж софийски бохем Захарий (той ме научи да му викат така, а не „татко”) не съм чула никаква клюка за друга жена. А не е като да не го харесваха. Дори, когато навърши 79 и започна 80. Беше при мен в Америка. Моя колежка, с която работехме заедно – Шийла Дабни, страхотна мулатка, известна певица, актриса и танцьорка,  на едно парти направо се влюби в баща ми, след като танцува с него. По-късно бяхме на турне в Торино и майка ми дойде да ме види. Шийла нахлу в стаята и заяви: „Госпожо, искам да ви кажа, че съм влюбена в съпруга ви”. Майка ми се обърна и спокойно отвърна „Ама разбира се, кой може да не се влюби в него”. Ваня Акрабова също е била много харесвана дама. Радой Ралин твърдеше, че стихотворението „Любовта на хамалина” от Атанас Далчев е посветено на нея:

Да би дошла и тази нощ...
да би му станала невеста...
до гроба би я носил весел
на гръб в широкия си кош.

Доколкото разбирам и доста други са й посвещавали стихове. В Италия всичките й състуденти са й предлагали брак. Но и двамата не съм забелязала да са ревниви”, споделя дъщеря им.

Ваня Акрабова надживяава мъжа си с близо 10 години, но никога не отива на гроба му, нито отбелязва годишнина от смъртта му. „За майка ми, Захарий беше жив в сърцето й. У дома се празнуваше неговия рожден ден, с такава грижа подреждаше архивите му, събирани през целия им живот”, завърши Елена Жандова.

 За фестивала в Кан и българската носия

Ваня Акрабова придружава мъжа си на представянето на „Земя” – първият български филм, допуснат на фестивала в Кан. Французите виждат лентата у нас и канят Захарий Жандов, съпругата му и Гинка Станчева. През 1957 г. у нас няма нищо и отпускат пари на Гинка да си купи някаква рокличка. Ваня, обаче съзнава, че нашага актриса не може да се мери по тоалети със западните. Взима от ансамбъл „Филип Кутев” автентична българска носия и дава на Станчева от своите старинни накити.  В Кан 23-годишната Гина е по-често снимана от Елизабет Тейлър.

 Коя е Иванка Акрабова-Жандова

Доктор по история на изкуствата и археология от Рим, един от стожерите на българската средновековна археология, изследовател на средновековното художествено творчество. Високообразован и ерудиран учен с много изследвания на бележити паметници като Боянската църква и стенописите й, живопистта на Червената църква при Перушица. Дългогодишно део на нейния живот да проучванията във Велики Преслав. Най-задълбочен изследовател на едно от най-значимите постижения на художествения живот на втората столица - рисуваната и глазирана декоративна керамика.

Кой е Захарий Жандов

Дебютът на Захарий Жандов в документалното кино през 1947 година е "Хора сред облаците" - репортаж за хората, които в метеорологическите станции по високите върхове на планините измерват неспокойния пулс на времето. Филмът е показан и награден на международния кинофестивал във Венеция.  Първият му игрален филм „Тревога” по пиесата на Орлин Василев печели награда в Карлови вари.  През 1957 г.  излизе неговият филм "Земя" по класическата повест на Елин Пелин, преработена от Веселин Ханчев.  Разтърсващ е неговият прочит на Йовков във филма „Шибил”. След дълго чакане, през 1981 г. успява да реализира „Боянският майстор”, посветен на 1300-годишнината от основаването на България. Жандов казва „Снимах само фирми, в които съв влюбен”.