Мария САПУНДЖИЕВА

Първо действам, после мисля – без никакво помъдряване

Магдалена ГИГОВА

- Мария, на 6 май открихте Независим театър с пиесата „Омайна нощ“, постановка на Велко Кънев. В негова памет ли играхте така сърцато?

- За Асен Блатечки и Юри Ангелов не знам, но аз винаги, откакто го няма, играя това представление с мисълта за Велко, защото той обичаше този спектакъл и голямо удоволствие му доставяше да се покланя с актьорите на финала. И когато дойде мигът на аплодисментите, винаги ми става мъчно, усещам, че ми липсва.

- От начина, по който говорите за него, разбирам, че сте били приятели.

- Много го обичах. Запознахме се в „Клуб НЛО“ и седем години от живота си прекарах с екипа на предаването. След това отидох в Народния театър, отново бяхме заедно с Велко Кънев.

- Хората, които не го познават лично имат чувството, че е бил „тъжен клоун“ - човек, който умее да бъде смешен, но в себе си е мрачен.

- Да. Беше много мъдър и много морален човек. Тези думи, които вече са на изчезване, като чест и достойнство, за него бяха важни, той ги ценеше и страдаше болезнено, когато виждаше отсъствието им и разминаването. Това го натъжаваше, но той имаше таланта да види тъжното и да му се надсмее. Това са добрите хора, които правят хубава комедия.

- Очевидно и житейски уроци сте получили от общуването си.

- Каквото ми е казал и съм го послушала - не съм сбъркала. Много добър приятел.

- По едно време дори се носеше мълва, че сте гаджета.

- Ох, Боже! (засмива се)

- Риск ли е за вас новото начало с Независим театър? Когато човек види списъка с постановките може да го нарече „Дом за нежни души“ - все хубави спектакли, свалени от различни театри без причина.
- Така се продължава животът им. Та нали театърът трябва да започне с готова продукция, за да набере скорост и да създаде собствени представления. За мен е чест и аз се вълнувам по някакъв странен начин, въпреки че играем „Омайна нощ“ вече 10 години. Хубаво е, че нещо се ражда. Гаранция няма. Това е като при раждането на дете - появява се на белия свят, празнуваш, радваш се, но не знаеш какъв човек ще излезе от него. И в театъра зависи от много неща. Ако режисьорът и продуцент Слав Бойчев го прави с любовта, грижата и мъдростта, с която е започнал, и с колкото може по-малко компромиси, аз мисля, че ще се получи.

- Сега е много модно да се говори за „мечките“ в театъра - актьори, станали известни от телевизията, които докарват и публика, която не се интересува много от пиеси. И вие сте в „мечешкия“ списъчен състав.

- Аз не мога да бъда мечка. Много моля, ако някой ме възприема като мечка, да ми казва „коала“. Не искам да ме сравнявате с големите мечки.

- Не мислите ли, че е хубаво известните от телевизията актьори да „изтеглят“ зрителите от синия екран към салона?

- Разбира се, телевизията върши услуга на театъра.

- Вие сте започнали в първия частен театър „Ла страда“, значи имате тренинг.

- Седем години бях в Малък градски театър зад канала, 9 години бях в Народния и от известно време съм на свободна практика. Аз се чувствам добре. Щастлива съм, спокойна съм. И най-важното - сво-бод-на! За твореца свободата е много важна.

- Разделихте ли се завинаги с „мама Божка“ като събирателен образ на персонажите от скечовете?

- Аз не деля телевизията, скечовете и театъра. За мен това е работа - да създавам образи. Мястото е различно, но процесът на моята работа - не.

- Но в театъра се изгражда образ, а в телевизията - типаж.

- В „НЛО“ се изграждаха много образи. Живи хора, които се развиват, разхождат се. Ако ми предложат, ако ми хареса, разбира се, че бих се хванала отново в шоу. Но телевизията винаги е била на втори план, тя никога няма да се превърне в мой приоритет, така че да се занимавам само с нея и да остана там за цял живот. Наемат ме да свърша някаква работа. За мен това е ангажимент. Опитвам се да се справя добре и толкова.

- За „НЛО“ говорите с особена носталгия.

- В „НЛО“ бяха специални години и ще ви кажа защо. Имах възможността да работя и в „НЛО“, и в друго шоу и ще ви кажа, че има разлика в професионализма. В „НЛО“ всички бяха професионалисти от началото до края - оператори, режисьор, сценаристите бяха много на брой. Имаха изключителни качества. Велко Кънев не правеше компромис с текста, който трябваше да се заснеме. Всичко беше на много високо ниво. Сега нещата в телевизията не стоят така, за жалост. Тук-там може да има професионалисти, но събрани на едно място - не.

- Хората повече ви свързват с комичните персонажи от телевизията, докато в театъра сякаш ви се удават и драматичните образи. Има ли роля, за която тайничко си мечтаете?

- Не. Няма. Търся, ровя, чета, ако нещо ми хареса... Както казват хората, „ако те стяга чепикът някъде“. Моят ме стяга по-скоро в проблематиката, отколкото за някой специален герой.

- Често казвате, че сте от този тип хора, дето си удрят главата в стената, пък после казват „ама то боляло“.

- Аз съм човек на действието. Първо действам, после мисля. Непрекъснато ми се случва. Никакво помъдряване няма при мен.

- Как си почивате от „удрянето на главата“?

- Аз съм морско чедо - от Варна, но мъжът ми е планинец от Широка лъка и имаме къща в Ковачевица. Не се разкъсвам. Просто посещавам и двете места. Намествам ги във времето. През лятото ми се събира месец - месец и половина почивка. И двамата ми синове са родени във Варна, така че и те са морски чеда. Там ходя да ги раждам, после си ги прибирам в София. Някъде бях чела, че има такива риби, които ходят да си хвърлят хайвера там, където са се появили на белия свят. Така и аз.

- Ами във Варна сте се заразили и от магията на театъра в детската формация „Щурче“.

- Да! Сега театър „Щурче“ оцелява много трудно, с големи усилия. Нямат помощ ни от общината, ни отдругаде. Крепят се на ентусиасти като Слав Бойчев. Хубаво ще е да има хора, които да им помагат. Дано скоро да се появят хора, които смятат да е престижно да помогнеш на ентусиаст в изкуството.

Когато пътувам и играя в разни читалища, виждам изписано по сводовете им „дарение от този... от онзи...“ - от края на XIX, началото на XX век. Тези сгради са останали и ми е толкова приятно да влизам да играя в тези храмове на изкуството и просветата, подарени от някого за хората. Не знам кой по върховете и сред хората, които работят и печелят пари, ще го направи в наши дни. Едно време сякаш са имали необходимост да го вършат.

- А сега защо българинът няма такава необходимост?

- Защото все повече се отдалечаваме и отиваме към материалното. Театърът, изкуството е като код, пратен в човека - да не забравя, че освен материално има и нещо друго. То е закодирано в него, откакто съществува. Но в развитието на цивилизацията то се отдалечава.
- От детството си познавате друг духовен човек, преобразяващ действителността по свой си начин - Мариус Куркински.

- Да, израснали сме с него, бяхме в театър „Щурче“. Беше много странно дете, но щом станеше дума за театър, се превръщаше в гуру. След като завършихме театралния институт, сме играли заедно само в една пиеса, постановка на Малък градски театър зад канала. Тя беше режисьорски дебют на Явор Гърдев - „Таня, Таня“. След това представление Мариус отказа категорично да играе в театри и тръгна по самостоятелния път с моноспектаклите. След това се срещнахме отново. Той вече като режисьор направи „Лекар по неволя“ на камерната сцена в Народния театър, в която играх. А миналата година ме покани в постановката си „Мъжът на жена ми“.

- Е, как се оставяте да ви командва някой, дето сте си бърсали носовете заедно?

- О, той и като дете ме е режисирал. Мариус тогава направи само с деца комедията „Чер хайвер и леща“. Той беше режисьорът, ние ходехме с папчиците, репетирахме у тях на маса и на свещи, после на сцена. Всичко трябваше да е много истинско, като в професионален театър. Спазвахме всички неща, които правят „големите актьори“. Беше като пиеса в пиесата. Ходихме и на турне в неговото село с рейса. Сами си носехме декорите. Кметът ни посрещна с кебапчета, а след представлението ни черпи с мекици. По едно време Мариус имаше намерение да направи филм за това. Каза „Изчаквам още малко да остареем и ще направя филм.“

- Тази свобода в душата ви явно от детството ви е тръгнала. Как я предадохте на синовете си?

- Те са волни души. Ние цялото семейство сме такива. Може би понеже сме повечето въздушни зодии, сме все едни летящи. Аз просто им давам свобода. Оставям ги сами да правят избор. Големият - Добрин, учи медицина трета година и сам реши какво да прави. Така ще постъпя и с малкия, Марко. Казвам им, че има един глас тук вътре (посочва сърцето си), който ти говори защо си пратен тук. Само трябва да се напрегнеш да го чуеш. Малкият, който е седми клас, ми се оплаква: „Мамо, нищо не чувам!“ „Рано ти е, маме, ще го чуеш.“ Марко сравнява с батко си, който точно по това време „чу гласа“ и реши какво ще учи. А аз го утешавам, че неговият ще се обади по-късно.

- Имате ли си ритуали преди спектакъл или други суеверия?

- Преди представления дишам и си правя разходки - важни неща, свързани с професията. Суеверна съм от време на време. Въпрос на настроение. Но ако изтърва пиесата и падне на земята, сядам върху нея, преди да я вдигна, независимо дали съм на улицата или в трамвая. Театрален предразсъдък е, че ако не го направиш, представлението ще се провали. Но от друга страна, си слагам чантата на пода. Затова си ходя бедна. Ама ги гледам в чужбина, отидат в ресторант, чантите им все по пода стоят - пък богатички!

- Понякога ви сравняват с любимата актриса на Фелини, и негова съпруга Джулиета Масина. Защо?

- За мен е голям комплимент! Гледала съм почти всичките й филми и много ми се иска да съм я познавала тази жена. Понякога имаме вътрешен подтик да опознаем някой човек. За мен това е Джулиета Масина.

- Четох, че си готвите на една печка „Чайка“, която майка ви е купила на баба ви от първата си заплата на акушерка. Още ли въртите гозби на този ветеран?

- Доскоро беше така. Отиде си, горкичката. Беше невъзможно да се поправи. Баба ми ми е правила кашичките на нея. Аз си я пренесох от Варна в София отгледах децата си с нея. Много я обичах тази печка и ми беше много мъчно, когато си тръгна. Тази новата не я обичам. Нямам отношение към нея. „Чайката“ издържа много години. Имах специален сантимент към нея. Известно време подпирахме с вестниче фурната в края. Но краят на някои вещи е като краят на човешкия живот.

- Имате ли и други предмети, които обичате като живи хора?

- А, има! Моят мъж (Георги Попов - б.р.) е художник и много обича да се затрупва с разни дребни нещица. Къщите ни и в София, и в Ковачевица са много пълни с предмети.

- Звучи като човек, който не пропуска уикенд на битака? Ходите ли с него?

- Е, как да не ходи! Но аз не го придружавам. Ходи с комшията. Мъжът ми има отношение към всеки предмет и аз съм го придобила. То е заразно!

- Ако трябва да избирате - предмет или дума?

- Не мога да избера. За моята работа и двете са важни. Не мога да ги разделя.

- Казвате, че си мечтаете за Сдружение на позитивните хора.

- Тази мечта е още жива и няма да умре. Имам нужда от позитивизъм, въпреки че според мен членовете на сдружението ще сме чисто луди. Нали такива изглеждат щастливите хора. Аз с удоволствие ще му стана председател на сдружението, ако ме поканят.

- Какъв е вашият идеал за театър - и вие в него? Като сбор от свободни души или място, където публиката дава идеи как да свърши пиесата?

- (замисля се) Нямам един модел на театър. При всички случаи трябва да има хубава сграда. Топла! При пътуванията ми из провинцията, по тези хубави, но страшно занемарени читалища, сме играли на минусови температури. Говориш и парата ти излиза от устата на облачета. Но ние поне се движим. А представяте ли си какво им е на онези в публиката. Така че е приятно да играеш в топъл салон, в който зрителите да не са с ушанките и с палтата. Уютът е важен някак си! Но има и уличен театър, и античен. Театър ли е - харесва ми! Сградата обаче трябва да е приятна, за да може човек да се отпусне, да му стане празнично. Театърът е празник! Както човек е ходел на църква в неделя навремето, така да отива и на театър. Това е подарък за теб самия. Затова си обличаш хубавите дрехи - от уважение не само към хората на сцената, а към себе си. Тази вечер ти си правиш подарък за душата. Дали ще се посмееш или ще поплачеш, няма никакво значение. А за това е нужна хубава, умна драматургия. С професионалисти, ама стигнали докрай, изучили всичко издълбоко. Театър с много предани служби. Много е важно те да участват в процеса. Гради се продукт и всички трябва да работят за него. И за венец на всичко- интелигентна публика!

- Празничен театър ви пожелавам!

Лексикон

- Какво ви вдъхновява?

- Силните хора. Кличко ме кефи много! Той владее енергията, контролира я и на мен това ми харесва.

- Спортувате ли?

- Тичам по жп линиите близо до нас. Мъжете, които ръчкат релсите, ме гледаха с недоумение. На третия ден спряха да работят, почнаха да ръкопляскат: „Браво, Мария!“

- Най-мистичното място?

- Кози камък над Ковачевица. От НАСА са го снимали и твърдят, че е звездна карта.

- Нещо като девиз?

- Безопасно е да си щастлив.