Политиката е цирк? Не обиждайте цирка!

Политиката е цирк? Не обиждайте цирка!

Магдалена ГИГОВА

Парламентът бил цирк, протестът бил цирк, контрапротестът - също. Да не говорим за заседанията на правителството и някои по-дребни, но шумни институции.

Моля, не обиждайте цирка!
Циркът сдъвква некадърниците и ги изплюва. За тях политиката е хранителен бульон. Манежът не търпи неподготвени самодейци, докато в парламента с лопата да ги ринеш. В цирка е трудно да симулираш труд, в пленарната зала е почти задължително. Под шапитото е невъзможно да попаднеш случайно - във  властта през последните десетилетия е закон Божи. В цирка рискуваш живота си два пъти дневно на представление и многократно на репетиция. В политиката - само доброто си име, ама на кого му пука.
Наричат ловките властови манипулатори „въжеиграчи“. Сори! Едно е да крепиш баланса, жонглирайки с пет топки  на 10 метра височина, друго е да укрепваш баланса на сметките си  с продажба на властово влияние в дълбочина.
Обиждат политическите си противници на „менажерия“. Грешка! Обидата е за менажерията. В нея всяко животно си знае ролята и си я изпълнява съвестно вечер след вечер. Не се самоизяждат взаимно и никога не се ругаят с нарицателни от фауната.
Засягат се на чест, като си викат „клоуни“. Че това е една от най-трудните професии. В нея трябва да можеш всичко - да жонглираш, да се премяташ, да ходиш по въже, че отгоре на всичко и да изглеждаш смешен. В скъп костюм и с минимален талант можеш да изглеждаш единствено нелеп.
Правителството било властова пирамида?! Чудо голямо! Откриваш топлата вода на изборната демокрация. Виж, да крепиш на раменете си пирамида от седем човешки ръста ти гарантира вписване в книгата на рекордите „Гинес“.
Когато излизаш от цирка, усмивката на сърцето ти е широка. Което не може да се каже за киселата физиономия и блудкавия вкус след докосване до политиката.
На манежа си знаят, че всеки зависи от другия. Кръшкането от работа, недоглеждането, непрофесионализмът, мигът невнимание може да ти струват живота. В парламента дори няма да нащърбят партийния ти имидж. В цирка перфекционизмът е задължителен, в политиката - повод за подигравки.
Представяте ли си дресьорите да враждуват с акробатите, а силовите атлети да показват мускули на еквилибристите? Няма партии и движения, няма фракции и групи по интереси. Там цари онова, дето край парламентарните банки липсва - другарството. И не защото циркаджиите са ангели с големи розови крила. Животът ги е научил, че зависят един от друг, а всичките вкупом - от публиката, и ще оцелеят само ако си помагат.
Затова за тях аплодисментите са искрени.

Девет години Виола Каравелова търси мъжа си

Сестрата на Яворовата Лора не прежалва съпруга си и полудява

Магдалена ГИГОВА

Започнахме с Яворов и разтърсващо различните му чувства към Мина и Лора. Днес е ред на другата дъщеря на Петко и Екатерина Каравелови - Виола, която изгубва разсъдъка си, след като съпругът й Йосиф Хербст изчезва безследно.

 

В края на 20-те години на миналия век красива жена с безумен поглед на теменужените си очи обикаля София със снимка на мъж, забодена на ревера й с карфица. Тя спира минувачите и безнадеждно пита: „Да сте срещали съпруга ми?“ В началото я съжаляват, после я избягват, а накрая откровено й се подиграват. Тъжната дама е Виола Хербст, дъщеря на един от най-изтъкнатите български държавници Петко Каравелов. Най-съкровено пазената тайна на видното политическо семейство е, че в края на живота й лудостта на Виола ескалира като тази на американския магнат Хауърд Хюз, пресъздаден от Леонадро ди Каприо в „Авиаторът“ - вегетира в пълна изолация и яде изпражненията си.

Защо тази образована красавица с отлично потекло и образование губи разсъдъка си и свършва тъй печално? А колко бляскава е младостта й! Виола (1863-1934) е по-голямата дъщеря на Екатерина и Петко Каравелови. Въпреки репутацията на фатална жена, която сестра й Лора дължи на любовните си авантюри и унищожителната си връзка с Яворов, съвременниците твърдят, че Виола е по-красивата. Тя е мечтателна, меланхолична и изящна, с огромни сини очи. Виола всъщност е втората дъщеря на Екатерина и Петко Каравелови. Първородната Рада умира на две годинки. Виола е кръстена на Шекспировата героиня от „Дванайсета нощ“ - представление, на което родителите й се запознават като студенти в Москва. Известният френски журналист от миналия век Марсел Дюнан пише за нея: „Виола е нежна, с мили сини очи. Със своята фина фигура, както и с мислите и говора си тя е много различна от останалите жени в тази провинциална столица.“

След кончината на баща си девойката се връща от Петербург, където учи в Елизаветинския институт - прочуто заведение за благородни девици. Възпитана в аристократичен дух, израснала с книгите на Мопасан и Чехов, които чете в оригинал, Виола се чувства не на място в българското „висше“ общество, където неомъжената дама над 20 г. се смята за стара мома. На всеки прием нетактично я питат кога ще се задоми, а тя ненавижда еснафските сбирки и плоските светски разговори. „Любов“ и „обичам“ са думи, които никак не се употребяват в софийския хайлайф - пише Димитър Шишманов в спомените си за онези години. - Това са слова, които най-много да бъдат казани иронично. В сериозната им форма те са страшни, неприети, чужди и цинични. И никое прилично момиче не ще ги изрече!“.

 

Властната Екатерина Каравелова оглежда критично проектоженихите за по-покорната си дъщеря. По онова време във Виола е влюбен бъдещият министър-председател на България Андрей Ляпчев. Тогава обаче той е катастрофално беден, макар и изключително талантлив журналист. Приятелите му си спомнят, че спи в редакцията на вестник „Пряпорец“, защото няма къде да живее, и се храни само ако някой му заеме 50 ст. за чорба. Смелост обаче не му липсва. Ляпчев се престрашава и иска от госпожа Каравелова ръката на Виола. Достолепната дама знае, че кандидат-женихът боготвори Петко Каравелов, но му отказва, защото желае охолна сигурност за дъщерите си, които успява да отгледа с цената на много лишения. В своя дневник Екатерина Каравелова пише: „Дойде Ляпчев развълнуван, с подути очи. Помислих, че някой ще да е умрял. Обясни ми несвястно, че не бил спал цяла нощ и макар да не притежава никакви парични, обществени условия, след безсънна нощ намира кураж да изкаже лудото си решение да иска Виола. Целуна ми ръка и обяви да остане това в тайна между нас двамата. Изненада ни дава животът всеки ден…“.

След време Ляпчев нарича тази своя постъпка „безумна“, тъй като не е достоен за дъщерята на своя кумир Петко Каравелов. Виола е съгласна с него по други причини - просто Ляпчев не е нейният приказен герой. В сърцето си тя е чакала Йосиф Хербст. Нейният пръв ухажор също няма щастлив семеен живот. Андрей Ляпчев се жени едва на 45 години. Съпругата му Констанца д-р Петрович изневерява често на мъжа си. Двамата не живеят щастливо и нямат деца. Видният политик и държавник до края на живота си съжалява, че не е бил настоятелен пред Екатерина Каравелова. Той умира една година преди Виола - през 1933 г., а приживе всякак се опитва да й помогне да открие изчезналия си съпруг.

Но преди това дъщерята на Петко Каравелов преминава през един неуспешен брак, макар и силно одобрен от майка й. Тя й избира напетия и богат Илия Велинов, син на известния политик от Демократическата партия Иван Велинов. Семейството на жениха е богато и нагласеният сватлък завършва през 1910 г. с тучна сватба, едно от големите светски събития. Тогава Виола е на 26 г. Екатерина Каравелова сияе, че е омъжила сполучливо дъщеря си. Свекърът е високоинтелигентен човек. Той завършва първия випуск на Военното училище в София, после следва военно право в Санкт Петербург. Дипломира се като юрист в Швейцария. Връща се в България и заедно с белетриста Петко Тодоров, с когото е братовчед, издават вестник „Законност“. Иван Белинов е министър на обществените сгради, пътищата и съобщенията от 1901 до 1902 г. в четвъртото правителство на приятеля си Петко Каравелов. Като адвокат натрупва огромно състояние, което наследява синът му Илия. Веднага след сватбата младото семейство Белинови заминава за Париж и живее там две години. От брака им се ражда син Иван. Скоро обаче Виола разбира, че мъжът й не се интересува нито от нея, нито от детето. Той пилее с щедра ръка наследството си по кръчми, жени и хазарт. Чашата прелива, когато млада дама почуква на вратата и разказва на смаяната съпруга, че очаква дете от нейния мъж. Виола телеграфира на майка си. Екатерина е потресена. Заповядва на дъщеря си веднага да се върне в София с детето. След светкавичен и шумно обсъждан из хайлайфа развод Виола изпада в депресия и е обезверена, че някога може да бъде щастлива и че може нещо хубаво да й се случи. И сякаш наистина е така. Бракът на Лора и Яворов е едно взаимно терзание. Когато тя се самоубива, Виола е сама в София. Майка й е в Русия и не може да подкрепи дъщеря си, която и без това е с разклатена психика. Следващите девет години са като емоционално влакче на ужасите за семейство Каравелови - процес срещу Яворов, вестникарска помия, злобни светски клюки, духовен ад, от който няма измъкване. Единствено Екатерина Каравелова с чепатия си, но несломим дух помага на Виола в отглеждането на малкия Иван.

По онова време чест гост в дома на госпожа Каравелова е известният журналист Йосиф Хербст. Той е завършил Военното училище, но е блестящ публицист и е кореспондент на английския „Дейли мейл“, на австрийския „Ди цайт“ и на други чуждестранни издания. Привърженик на парламентарната демокрация, Хербст избира за мото на всичките си вестници „На никоя партия в угода, на никоя - напук“. Екатерина редовно сътрудничи на неговото списание „Вик за свободни хора“ и по тази линия са близки приятели. Освен това Хербст е член на Петко-Каравеловата Демократическа партия. Виола и Йосиф се влюбват, заради него тя приема юдейската вяра и името Сара. През 1921 г. двамата се венчават в Софийската синагога. Според съвременници на сватбата той й подарява брошка, изработена от оловните парчета куршуми, извадени от бедрото му след раняването на фронта през 1913 година. „Виола обожава дори недостатъците на своя съпруг и смята за откровение всеки ред, написан от него“, твърди техен приятел.

Хербст също има зад гърба си един брак. Съпругата му, австрийката Елвира Енкел, е от банкерско семейство. Тя пристига в София с цяла влакова композиция с изискани мебели, бижута и модни тоалети. Елвира обаче е с разклатена психика и умира в лудница. Съдбата на децата им също е трагична. Курт пада в пропаст на Витоша, а Илза е наръгана с нож в тълпа в Кайро. И Йосиф, и Виола се страдали в брака. Сигурно затова си дават обет никога да не се разделят. Но любовта не е достатъчна да пребори злата участ. В началото на 1924 г. умира синът на Виола - Иван. Той е ученик в Робърт колеж, простудява се и заболява от пневмония. Изписват му лекарства от странство, свикват консилиум от най-добрите софийски лекари, но момчето си отива. Загубата е крах за крехкото емоционално състояние на Виола.

На 16 април 1925 г. е атентатът в църквата „Света Неделя“. Бомбата срива не само купола на храма, ами и цялото илюзорно спокойствие на Виола-Сара Каравелова-Хербст. Сред интелектуалците, обвинени като поддръжници на атентана, е и журналистът, остро критикувал режима на Цанков. Йосиф Хербст е набеден, че е съдействал на комунистите да получават пари от Международната организация за подпомагане на революционерите. На 16 април той е арестуван и закаран в Дирекцията по обществена безопасност. След това влиза в графата „Безследно изчезнал“ - също като Гео Милев, Христо Ясенов и още 148 с неизяснена кончина.

Виола обезумява. Пише до тогавашния председател на парламента Кулев, изпраща до всички вестници открито писмо до министър-председателя Александър Цанков. Само две редакции дръзват да го публикуват. Вестникът на Цанков „Демократически сговор“ - за да успокои съпругата и общественото мнение, пише, че в страната има ред и съдебна власт, които ще посочат къде е изчезнал журналистът. Отговорът на правителството на Народния сговор е брутален: „Не го знаем. Ние не сме пазачи на вашия съпруг!“

Възмутена от безцеремонния обиск в дома си, последвал изчезването на Хербст, Екатерина Каравелова пише писмо и до княгиня Евдокия: „Не за да моля милост.... а защото всичко това навежда до печални и тежки размишления.“ Писмото остава без ответ.

Виола получава единствено лицемерни отговори. Не минава ден минувачите в София да не срещнат облечена от глава до пети в черно жена, по чието лице все още личат следи от минала хубост. Това е Виола Каравелова-Хербст, която продължава да пита: „Не сте ли виждали мъжа ми?“ Цели девет години... Майка й Екатерина е прекалено заета с обществена дейност, наема болногледачка и няма време да приласкае изтерзаната си дъщеря. Виола умира на 49 г. в пълно умопомрачение и самота.

Жената на Стамболов не поглежда друг мъж след смъртта му

Жената на Стамболов не поглежда друг след смъртта му

Поликсени превръща кабинета му в олтар и кара децата да се молят пред стъкленицата с отрязаните ръце на баща си

 Магдалена ГИГОВА

Строителят на съвременна България Стефан Стамболов бил толкова вещ любовник, колкото и политик. Според собствените му хвалби той „обезчестил 77 девици“. Бакалската сметка показва, че е въвеждал в любовта средно по 11 невинни моми на година по време на 7-годишното си управление като премиер на България. Или приблизително по една девойка на месец. И то без да броим безконечните му запои, среднощни комарджийски гуляй и вземане-даване с омъжени жени и проститутки. Въпреки това със съпругата си Поликсени Стамболов има хармоничен, почти идеален брак, от който се раждат четири деца - едно момиче и три момчета.

Наричат известния държавник, революционер, поет и политик българския Бисмарк, но всъщност в семейството по-образована и умна е жена му. Той е изключен от Духовната семинария на Одеса и не е имал време да завърши друго освен училището на живота.  Въпреки това Стамболов е седем пъти депутат, вкл. в две Велики народни събрания, и министър-председател на България от 20 август 1887 до 18 май 1894. Близки до него обаче твърдят, че „под завивките“ Поликсени е успявала да му внуши някои напредничави идеи и да го убеди, че сам ги е измислил. Двамата са странна двойка, наглед напълно противоположни. Бившият хъш е „нисък, набит, монголски тип, с изпъкнали скули, блестящи от ум и находчивост черни присвити очи, с редки коси, рядка черна брада, общо взето, не вдъхващо особено доверие лице“, както пише за него в дневника си секретарят на Фердинанд - граф дьо Бурбулон. Съпругата му е с одухотворена хубост, с „ръст повече от среден, тънка, с бледо лице, приличащо повече на восък“, според свидетелство на един от чуждестранните кореспонденти в София.

 

Стамболов се запознава с бъдещата си съпруга Поликсени Станчева в родния й Свищов през август 1887 г., когато за пръв път на българска земя стъпва новоизбраният княз Фердинанд. Той пътува от Русе към Търново, за да положи клетва. Стефан го придружава като регент. 17-годишната девойка произнася приветствено слово на немски към новия монарх. Тук версиите са две. Според първата бъдещият премиер веднага хлътва по изисканата госпожица, втората обаче гласи, че всъщност Стамболов е запленен от по-малката й сестра, но баща й не дава дума да се издума, тя да прежени кака си. Каквато и да е истината, година по-късно, през май 1888 г. 33-годишният държавник вече е женен мъж. Поликсени е добра партия - тя е от знатния Станчовски род и донася солидна зестра на съпруга си, но бракът видимо не е по сметка. Писма на Стамболов свидетелстват, че е грижовен съпруг и баща. На 1 юли 1889 г. той й пише от Велико Търново с молба невестата му да го уведомява за здравето на първородния им син Стефан. А в писмо от 1890 г. от Силистра я пита дали са покарали първите зъбки на втория им син Коста. Когато Поликсени е на гости на майка си в Свищов, Стамболов я умолява да се върне по-скоро, че принудителният ергенлък му е додеял. 

Животът на г-жа Стамболова никак не е лесен. „Услужливи“ клюкари непрекъснато й донасят за пиянските изцепки, комарджийските подвизи и кръшкането на мъжа й, но тя никога не казва лоша дума за него и винаги застава зад гърба му. Още съвсем млада невеста преглъща публичния шамар, когато вестниците препечатват негово стихотворение, посветено на... проститутка. Стамболов го пише по време на Априлското въстание, когато в Търново се крие в дома на лека жена на име Мария, наричана от съгражданите си Гранда-Мола. Щом става премиер, някой го изравя и цяла България се забавлява с римите му:

 Към нея

                Благодаря! В света лъжлив,

страхлив, предателски и подъл

намерих аз човек правдив,

безстрашен, честен, благороден.

Благодаря! Прибежище,

защита, правда и утеха,

намерих аз при теб жена,

под твойта скромна, бедна стряха.

Не от любов към мене само

ти ми показа милост, чест,

но от любов къмто народа,

и затова че бях злочест…”

Търново, юний 1876 г.

Поликсени гордо заявява, че тази жена е светица, защото е спасила живота на мъжа й, и цяла България трябва да й благодари, че и паметник да й издигне.

Антон Страшимиров пише за Стамболов: „Все пак той е една наша неизмеримост.“ Ключовата фраза е „все пак“. Ярката фигура на политика не се вмества в никакъв калъп. Той е революционер, но и диктатор, поет, но и страстен любител на забавленията, често прекрачващи границите на допустимия морал. Той можел да играе карти с денонощия, като ставал от стола само по належащи нужди, но не понасял загубата. Веднъж изгубил пет лева и разгневен хвърлил монетата в лицето на спечелилия - министър Иван Салабашев. Потърпевшият разтъркал слисан бузата си, след което моментално заложил тези 5 лева с надеждата, че ще ги загуби.

Екатерина Каравелова пък в спомените си подробно разказва как Стамболов се хвалел пред приятелите си, без да пести пикантни подробности, за последния си роман с г-жа З. „Той със смях занимаваше компанията как е вадил револвер, уж искал да се самоубие от любов,  за да накара обезумялата жена да се поддаде на неговото желание...“ Това „откровение“ така потриса Каравелова, че никога вече не повярвала на мъжки уверения в любов.

Тъкмо хвалбите му по „тънката част“ дават повод на политическите му врагове да му „скроят шапка“ и да го свалят от власт, защото радикалните реформи в икономиката и западната ориентация на България, които прокарва Стамболов, са съпътствани от корупция,  шуробаджанащина, невъздържано поведение от страна на премиера. Той става първият български политик, принуден да подаде оставка след сексскандал. Противниците му пускат  клюка, че Смарайда, съпругата на военния министър Михаил Савов, е любовница на Стамболов. Савов обявява дуел н Стамболов. Предполага се, че в дъното на компромата са  Фердинанд и съпругата му Мария Луиза. Премиерът с наслада одумва външния вид на княгинята и се съмнява във възможността й да роди здрави наследници, присмива се на княза, че няма вкус за жени.

Когато съсичат Стамболов на 3 юли 1895 г. насред столичната ул. „Раковски“, недалеч от дома му, и приятели, и врагове на бившия хъш се стаяват изплашени. Кобургът праща на погребението венец, съпругата отказва да го приеме. Само тя, Поликсени, докрай му остава вярна - драпира едната стая в черен плат като параклис и слага там стъкленицата с отсечените му ръце. Всяка сутрин кара децата си да се молят пред тях. Историкът проф. Георги Марков твърди, че автори на интригата са Димитър Станчов (началник на тайния кабинет на Фердинанд) и Григор Начевич (външен министър). 

Из София плъзват слухове. Говори се, че Стамболов посещава бардаци, където е пипнал „френска болест“ (сифилис). Скандалът ескалира. Князът коментира „С мръсните гащи на Савовица аз кабинетен въпрос няма да правя“. В същото време обаче Фердинанд, чиито прякор е Лисицата, разчита на уязвената гордост на премиера. Стамболов подава оставка, но неочаквано за него князът я приема. И ако обществената истерия е била болезнена за Поликсени, следващите месеци са кошмар. Мнозина от „приятелите“ на семейството се отдръпват. Бившият премиер заболява от диабет и високо кръвно. Моли Фердинанд да го пусне на лечение в чужбина, но той отказва.

На 15 юли 1895 г. Стамболов е посечен на улицата от наемни убийци. Донасят го в дома му на ул. „Раковски“ 122 с разсечена глава и отрязани ръце. Четири дни агонизира в ръцете на Поликсени. Три от тях е в пълно съзнание. Държавникът посочва княза като поръчител на убийството си и назовава имената на физическите си убийци. Той заклева съпругата си никога да не приема помощ от Фердинанд и да не позволи на децата им да се занимават с политика. „Поликсени - каза той тихо, - чувствам, че идва краят ми. Чуваш ли ме?" „Чувам те.“ „Снеми превръзката от очите ми, искам да видя още веднъж теб и света.“ „Лекарят забрани това.“ „Направи каквото ти казвам.“ Госпожа Стамболова отстрани леко превръзката. „Виждаш ли ме?“ - попита тя тихо. „Виждам те, Поликсени, благодаря ти. Ти беше добра жена, бъди и добра майка за децата, щом аз се преселя отвъд. Отбягвай двореца, той носи нещастие. Константин трябва да се учи в селска школа, чуваш ли ме? После да следва по-нататък. Бог да пази вас и България!“ - така немският офицер Рихард фон Мах, привърженик на Стамболов, описва в спомените си последните му мигове.
Българският държавник умира на 41 години. Жена му е много по-млада от него, но след кончината му тя никога не поглежда друг мъж. Нейната скръб е личната й Голгота! А политиката не й помага в изкачването й. Докато траурната процесия върви към гробищата, противници на Стамболов освиркват ковчега и замерват близките му с камъни. Щом процесията се разотива, враговете му играят с часове хоро върху гроба му. И това е само първото оскверняване. Обругаването на вечния дом на Стамболов се превръща в любим политически спорт по онова време.
Поликсени Стамболова до края на дните си ходи само в черно.  С гордо вдигната глава тя понася очернянето на паметта му и никога не се отказва от мъжа си. Вдовицата  почти не излиза от фамилния им дом до разрушаването му през 1930 г. и изхранва децата си с наема от един апартамент, който едва й стига да покрие разходите. Това е цялото наследство на Стамболов.
Пет месеца след убийството му Народното събрание издава доклад от 600 страници, в който разобличава бившия премиер в политически, икономически, криминални и сексуални злоупотреби. Текстът целял да очерни още повече политика. Заедно с калта, която всеки ден обливала покойния й съпруг, Поликсени Стамболова получила писмо от двореца, в което князът предлагал да й бъде отпусната пенсия. Тя обаче отговорила, че не иска милостиня от него, защото съпругът й я е заклел на смъртното си ложе да не взема нито грош от него.
Пред олтара на седемгодишния им брак Поликсени поставя отсечените ръце на мъжа си в стъкленица и превръща кабинета му в параклис с черни драперии. Кара децата всяка сутрин на колене да се молят пред буркана с останките на баща си. Това съсипва психиката им.
Най-голямата дъщеря - красавицата Вера - се влюбва безумно в офицера Атанас Станчев. Майка й обаче решава, че той не е подходящ за нея, и не й разрешава да се омъжи. Вера полудява от любов и мъка. Отначало я лекуват в разни санаториуми в Швейцария. Но парите свършват и я настаняват в лудницата в Карлуково, където угасва твърде млада. Братята й Константин и Стефан (третото момче умира в ранна възраст), като виждат трагедията на сестра си, дават обет никога да не се женят и да не създават потомство. Така Стамболовият род се затрива без наследници.

Най-красивите тайландки са... травеститите

 Магдалена ГИГОВА

 

Наистина, най-красивите тайландки са травеститите! Няма шега. Местната порода девойки са дребнички, една шепа кокали и доста често кривокраки.  Ако видите  ослепителна, висока, гъвкава и сочна девица, елегантно кацнала на моторетката си да показва безкрайно бедро през високата цепка, да знаете че е травестит.  И преди да пидсривнете възхитело след момата, която вее копринената си коса, напърчила перфектен бюст, се вгледайте в шията й. Адамовата ябълка се оперира трудно и интервенцията струва доста по-скъпо от  силиконовите гърди.

Сълзливо настроени люде твърдят, че местни младежи се подлагали на транссексуални операции само за да издържат семействата си, но нищо не става, ако не ти идва отвътре. Травеститите са коафирани грижливо, движат се с грация върху високите си токчета, бюстовете им, примамливо изпълват деколтетата, системната употреба на хормони си е лишила от упоритите бради и мускаци... И изглеждат така, че могат да накарат епископ с крак да строши витража на катедралата. Кожата им е толкова нежна, че  дори предубедените жени се бъркат по $5, за да се снимат с фарфоровите красавици в травеститските кабарета на курорта Патая.  Програмите в места като „Тифани” и „Алказар” са доста елементарни като сюжет, но гъделът е да гледаш как размахват нозе 17 еднакво високи и нереалистично красиви Лейди Бой, както ги наричат. Всяка година в Тайланд се провежда и Мис Свят Травестит. Понякога победител(ката) е по-красива от коронясаната в „нормалния” конкурс.

 

Страната на усмивките може да е на другия край на света, но там често се чува българска реч. Дори над сцената в една  от крокодилските ферми сред другите флагчета се вее и нашето знаме. Най-скъпото нещо при екскурзията до бившия Сиам е самолетният билет. Българите, въртящи дребна търговия, вече имат тайландски "агенти" и са научили как да си намерят скромен пансион за $10 на нощ. Любителите на организираните посещения могат да обсъдят всякакви оферти, дори през немските туроператори. Волните птици нямат проблем да си купят само билет за леталото. В Тайланд туристическите бюра са по-нагъсто от телефонните кабини и направо си счупват краката да ви услужат. (Което не значи, че няма да ви прекарат при първа възможност, но елегантно и с финт.)

 Какво трябва да се знае

Най-подходящ за посещение е периодът ноември-февруари, който минава за тайландската зима (при температури до 35 градуса). Горещините на лятото са от март до май и дори местните ги издаянват само на климатик. Дъждовният период е от юни до октомври. Тогава небето се продънва - понякога вали 2 часа дневно, понякога – седмица и влагата във въздуха се увеличава драстично. Местната валута се нарича бат. В банките, чейнджбюрата и на летището курсът е най-изгоден. В хотелите е бая „дървен”. Виза се вади от София срещу 30 евро, а на заминаване трябва да сте си запазили 250 бата летищна такса. Тайландците са над 63 милиона. Столицата Банкок надминава 12 млн.  В Тайланд се говори и един изключително опростен английски, подкрепен с усмивки и жестове. На много места обаче виси табела "Тук обслужваме на немски, английски, руски..." с надписи на съответните езици и нарочно внесени продавачи.

Отнасяйте се почтително към будистката религия и тайландския крал. Никога няма да ви пуснат в храм с къси гащи или ако не сте си събули обувките. Там трябва да седнете с крака, подвити под вас, защото будизмът смята главата за най-чистата част на човешкото тяло, а краката - за най-мръсната и не бива да ги показваме на божеството. Кралят вече не е абсолютен монарх, но населението почти го е канонизирало. Бумибол Адулиадеж, крал Рама IХ, е роден в Кембридж, Масачузетс и минава за ренесансова личност във века на тясната специализация. Той е композитор, музикант, художник, скулптор, математик, фотограф, инженер, изобретател и полиглот. Кралицата пък е най-големият покровител и символ на производството на коприна.

Тайландците са консервативни и не гледат с добро око на монокините. Плажовете им са само за бански костюми. Заговарянето на жена на улицата (извън районите за секстуризъм) се смята за обида и като нищо ще повика полиция.

Не робувайте на българските си навици да хвърляте отпадъци, където ви скимне. Това ще ви коства глоба от $50. Туристическата полиция е на всяко кьоше. Тя не само е в услуга на заблудените, ами може да ви отърве от натрапници, но и да ви друсне глоба за замърсяване или непристойно поведение. Истинските полицаи са с кафяви униформи, а оторизираните туристически агенти носят прошнуровани карти със снимка на реверите си. Много дребни измамници или съгледвачи на големи магазини се представят за „турист полис” и завличат  балъци с дребни суми, а най-често им наемат такси, за да ги заведат до дюкяна, от който се надяват на комисиона.

Какво трябва да се види

В Банкок основна забележителност е Гранд Палас -  кралският дворец. Там смяната на караула е такава атракция, че завинаги ще си спомняте как за да сдаде поста един чифт войници на всеки кръгъл час се разхожда цяла рота. В Банкок има над 700 храма, но туристическите пътеки утъпкано водят към Златния, Легналия и Изумрудения Буда. За разнообразие понякога кръшват към Мраморния храм, за да покажат как тайландците са издигнали светилище на Буда от непознатия по тия места бял камък. Той е пренасян къс по къс с кораби от родината на най-качествения мрамор Карара - Италия.

Храмът на Изумрудения Буда, част от Гранд Палас,  е предизвикателство за очите. Можеш да ослепееш от плетениците златни плочки, червени, зелени и сини стъкълца,  които сред друга страна и природа биха понамирисвали на кич. Самият Буда  е разположен толкова близо до тавана, че човек си изкривява врата, за да го зърне. Смарагдовото божество е високо 66 см и всъщност е издялано от монолитен блок зелен яспис. Фигурката е свързана с пищен ритуал – при смяната на сезоните крал Бумибол лично преоблича статуйката – през дъждовния период със златно наметало, през зимата – със сребърен плащ, а през лятото със златна препаска. Някои казват, че  Будата бил донесен от съседен Лаос, който настоятелно си я искал.

Тук кралят има право да отправя молитвите си към бога и когато го прави, в сградата не влиза никой друг. В храма никой не може да стои прав, а жените трябва да са с дълги панталони и по възможност с покрити ръце. Строгата забрана да се снима се следи от полицаи, които непрестанно бдят над спокойствието на божеството. Златната пагода недалеч от храма е рожба на китайското влияние. В нея се съхранява половината от посмъртната пепел на тайландските монарси. Другата половина е в семейния дворцов параклис на прадедите.

Златният Буда сащисва посетителя със скромността на храма си и с многотонното си великолепие. Фигурата от 5500 кг чисто злато пристигнала от Индокитай в каменен обков и тайландците не подозирали, че под него се крие съкровище. При силен земетръс камъкът се разчупил и златното божество грейнало. В малкия параклис, където е фигурата, пазят и част от обвивката. Наоколо блещукат дарове от заможни просители - дръвчета и птици от скъпоценни камъни. Така те подплатяват молитвите си. Заедно с благовонните пръчици монасите продават листенца варак от 24-каратово злато. Той се залепва върху която и да е статуя на Буда, от което тя заприличват на гигантски шаран. Но пък се твърди, че изпълвяна желания.

Легналият Буда, ако се вярва на тайландците,  е най-големият в Азия - дълъг е шест метра и половина. Пръстите на краката му са очертани с черно дърво и седеф, а върху стъпалата му са изографисани сцени от местата, където богът е живял. След доброволно дарение в старинно ковчеже, посетителите получават медни панички със 108 ситни монети. Те трябва да ги пуснат в 108 молитвени гърненца и да си пожелаят нещо. Дали ще бъдат 108 отделни просби или само една, повторена толкова пъти, си е съкровена работа. Важното е, че се сбъдва. Входът при храма на Легналия Буда се "охранява" от триметрова фигура на пътешественика Марко Поло. Тук е и сборището на професионалните масажисти, които правят на желаещите туристи неколкоминутен точков масаж и ако им хареса, ги посещават в хотелите им. В случая става дума за лечебно размачкване, което няма нищо общо с майсторките на еротиката, които разтриват с цяло тяло - на друго място и за други пари. Между другото, повечето от храмовите масажисти са слепи. Твърдят,  че усещането им за всяко възелче под кожата било ненадминато.

От крокодилите правят шоу, чанти и супа

Която и крокодилска ферма да посетите ще ви кажат, че е най-голямата в Тайланд. Всъщност, атракциите са по една кройка, но оставят материал за разказване през цял един живот. В крокодилската ферма "Самутпракан", на около 40 км от Банкок, са съчетани магически атракции, слонско шоу, зоологическа градина от екзотични животни, кътчета с орхидеи и представление с отвратителните влечуги. Те обаче били като кучетата – привързвали се към дресьорите си и с тях били дружелюбни и игриви като домашни любимци.

Тайландска поп-музика приканва посетителите край "сцената". Драмата се разиграва в нещо като басейн с издигната по средата естрада, заобиколен от чардаци с публика. Дресьорите изскачат сред гущероподобните си артисти. Те ги дърпат за опашките, влачат ги насам-натам като играчки, пъхат си главите в пастта на някой особено едър екземпляр или с хипнотизаторски жест заставят крокодилите да стоят зяпнали и им пъхат в устите подхвърлените от публиката банкноти. Докато очакват магическото шоу посетителите отдъхват от спомена за крокодилските челюсти и ужасната липса на език у влечугите като се задяват с веселите макаци или се снимат за спомен с любвеобилните шимпанзета.

Междувременно музиката зове към второто представление, което не може да сащиса европееца свикнал на фокуси всякакви. Оживление настъпва чак когато магът пъха асистентката си в прозрачен сандък, а след миг той се оказва пълен с живи разноцветни шарани. Аплодисменти избухват с навлизането на слоновете. Симпатичните животни са истински артисти. Те разиграват не само циркови номера, но и битови сцени от селския живот, където тайландците използват слонската сила при добива на тиково дърво. Зашеметяващо обаче е впечатлението от "истинската" война между Бирма и Тайланд. Огън, оръдия, тай-бокс и непобедимите слонове извоюват тайландската победа.

Няколко бебета-артисти събужат умиление у зрителите с нежеланието си да напуснат сцената - щом дресьорите им обърнат гръб те препускат към публиката и започват да правят стойки на закръглените си задничета. Затова след представленията към тях се стичат стотици деца и възрастни, протегнали в ръка бамбукови стръкчета и банкноти, които слончетата внимателно взимат с хоботите и пъхат в джобовете на треньорите си. Туристите с часове се документират край забавните гиганти и за малко на излизане да подминат последната атракция - снимка с жив тигър. Грамадните котки са добре нахранени и приковани с тежък нашийник. Собствениците им допълват тръпката като връчват на желаещите да държат солидната тигърска опашка пред лицата си. Снимката става за няколко минути, колкото да попиташ дали тигрите не са дрогирани, та изглеждат толкова кротки. "О, абсурд! - възкликват чорбаджиите на големите котки - Това би било смърт за редките и скъпи животни. Ще се споминат за не повече от 3 години ако станат наркомани. Те просто от бебета са израснали с хора, обилната храна ги прави отпуснати, а и никога не "работят" повече от няколко часа дневно. Разполагаме с няколко двойки тигри и ги сменяме".

Любителите на екстремни вкусови експерименти се съгласяват да изсърбат по чиния супа от крокодилско месо. То се оказва невероятно вкусно и лека като фино пилешко. За да бъде кроки- преживяването пълно, туристите минават и край магазина за чанти и обувки, откъдето най-често си тръгват само с портфейл или ключодържател, поради солените цени.  И консерва със супа – за да стреснат небцето на приятелите си у дома.

Жените жирафи в Бирма носят до 15 кг метал за хубост

Жените жирафи в Бирма носят до 15 кг метал за хубост

 Текстът е откъс от книгата "Франджипани и фаранги - две българки при жените-жирафи в Бирма" от Милена Димитрова и Магдалена Гигова

 

Само на три места в света жените смятат за висша форма на красота и изящество да мъкнат по вратовете и коленете си общо към 15 кг метал. Племето падонг в Мианмар (по-известна като Бирма),  кайан лахви в Северен Тайланд и ндебеле - в дебрите на Южна Африка. Високото плато, където живеят жените жирафи в Бирма, е в провинция Шан (на площ около три Българии). Дълговратите слизат край езерото Инле само колкото да приберат от любопитните туристи по 3 долара за правото да ги видят и да се снимат с тях. С изкарните пари хранят цялото племе от около 7000 души, което иначе се препитава с оскъдно планинско земеделие. Народността падонг наброява общо към 40 000 души, които се женят единствено помежду си.

В селото Ниаунг дамите с метални пръстени на врата скромно стоят пред туристите. Тотан и Тоджу са сестри, а Мапю е внучката на първата и още не е омъжена. Когато отронват по някоя дума на странния си език, думите им бълбукат като от повърхността на бутилка. Част от атракцията е да покажат как тъкат на стан, закачен за тавана, защото не могат да навеждат глави.

„Мениджърът им“, който поназнайва английски, ловко събира таксата, а после красноречиво изважда изпод навървените по вратовете им обръчи памучно парцалче вместо отговор на въпроса не им ли пари нагретият от 35-годусовата жега метал.

Най-възрастната е най-близо до съвършенството. На врата си тя има 26 пръстена, а според вярването на падонг всеки метален ринг има свое сакрално значение и ги доближава до Буда. Максимумът е 35. На 7 годинки момичето падонг получава първите си 10 пръстена. Те единствени може да се махат. Първите рингове тежат 3 кг. Когато вратовете им свикнат, на всеки 5 години се прибавят още 3 обръча. Легендата разказва, че започнали да си слагат метал на врата, за да се пазят от ухапвания на тигри. Друга версия твърди, че така заприличвали на свещените за тях дракони. Но за падонг дългите вратове са символи на женска красота. По системата „трай бабо за хубост“ те мъкнат под коленете, на лактите и на вратовете си металните тежести.

Рентгенови снимки разрешили споровете на учените как се постига съвършенството на деформацията - дали се разтягат прешлените, или връзките между тях. Оказало се, че от тежестта на украшението (при пълно „ожирафяване“ - между 12 и 15 кг) силно се смъква гръдният кош, от което вратът става лебедово дълъг.

Падонките едва се движат, но не са освободени от никаква къщна работа. С клатещата се походка на закоравял моряк те мъкнат вода от километри, работят в градината и наведени като жирафи над ограда тъкат лонджита (дълги запрятащи се поли) за мъжете си.

Жените падонг говорят пискливо като душена коза. Те не могат да пият от чаша и използват бамбукови цеви. Няма как да накланят главите си, затова ядят прави кашести гозби. Спят върху дълги дървени трупчета вместо възглавници. Вратните им мускули са напълно атрофирани. Абе тия жени как правят любов?!

Най-шокиращото обаче е, че при тях изневярата е изключена! Хване ли съпругата си на калъп, мъжът не иска развод, а просто прерязва гривните на врата й. Клюмналата от собствената си тежест глава предизвиква мъчителна бавна смърт от задушаване.

Най-голямото богатство за жената падонг - освен бакшишът, естествено, е да й подарите червило или шишенце с парфюм. Тя го подхваща като крехко имане и  го скътва до сърцето си.

Лимония окейжия

 

Европейката, разглезена от стотици нужни (и недотам) разкрасителни мазила, не може да си представи, че в Мианмар има само едно козметично средство - лимония окейжия. Няма сапун, няма шампоан, парфюм, червило! Лимония окейжия замества всичко. Още от летището в столицата Янгон  се вижда, че всички жени и деца са намазали бузите и челата си с някакъв жълтеникаво-кафяв прах. По-изобретателните го оформят като листа, цветя или изящни линии. Практичното обяснение е, че странната смес пази лицата от палещото слънце. Истината е, че всяка бирманка с цвят на препечена леблебия мечтае за по-бяла кожа, а дори да е чувала за фон дьо тен или пудра, няма как да си ги достави. В далечната азиатска страна няма почти никакво промишлено производство, почти целият износ е на суровини, тиково дърво, ориз и плодове. Внася се главно оръжие, а не някакви си козметични глезотии.

Но пък лимония окейжия има в изобилие. Тя дори се е превърнала в туристическа атракция и сувенир, а в скъпите петзвездни хотели стои в банята редом до балсама за тяло и шампоана. Върху каменна плоча бирманките търкат до посиняване лимоново дърво, чийто прах, смесен с малко хума, нанасят върху лицата си. Кожата под него става копринена. Обичаят се нарича танака.  В Европа обаче вълшебната смеска направо се спича върху лицето и очевидно е ефикасна само при изключително високата тропическа влажност.

С лодка по езерото Инле до Храма на скачащите котки

Инле е приказно езеро, ширнало се върху 116 кв. км. Хималаите „близват“ водата от едната му страна. По бреговете има десетки градове, които заслужава да бъдат разгледани, но още по-невероятни са наколните селища - стотици къщи със салове вместо веранди и блатни растения за украса пред вратите.  Инле е прочуто и с плаващите градини - върху огромни буци от кал и слама като салове с хранителна почва целогодишно се въдят по четири реколти от всякакви зеленчуци.  Стопаните им нямат грижа за напояването, а слънцето и дъждът довършват останалото - трябва само да откриеш накъде е отплавала градината ти и да я обереш.

Всеки изглед тук  е като пощенска картичка. Наричат го Блатната Венеция. И наистина, водата е начин на живот. Наколни жилища, бучнати по средата на калното нищо пагоди, дори местният салон за събрания и кметството са върху вода. Придвижването из езерото става с дълги и тесни лодки еднодръвки, а на невероятни места може да се видят табели „Накити от сребро - 25 м вляво“ или „Тъкачница за платове от лотосови нишки“.

Мъже в пози на балерини балансират върху еднодръвките. Усукали краката си около веслото, те насочват лодката, докато с ръце гребат улова от огромни конусовидни кошове. Гледката е изящна като японска гравюра. Особено живописен е начинът, по който рибарите си служат с греблото. Изправени на самия край на лодката, те закрепват единия край на веслото между мишницата и тялото, така ръцете им са свободни. Пускат греблото успоредно на тялото от едната страна, като с ходилото захващат дървения прът и така загребват водата. Отблизо движенията са пестеливи и практични, а отдалеч картината е романтична.

На носа на всяко кану рибарят стърчи изправен и полата му се ветрее. Той има нужда ръцете му да са свободни, за да свещенодейства с такъмите или да оправя коша, който ще хвърля  в дълбините. Тук смятат за непочтено да използват стръв, а само надхитряват тактически рибата. Риболовецът законтря дръжката на греблото под мишница и прехвърля ходилото на крака си по-надолу върху веслото. Борави с него на същия принцип, по който се храни с две клечки. Картината отстрани е изящна, откъдето и да падат лъчите на слънцето. Върху равната лъскава глеч на езерото тъмнее кануто, лодкарят е прав като свещ, а полата му се развява. Ту се разтваря, ту се прибира, сякаш фигурата диша или надува ковашки мях. А всъщност гребе.

Плаващият пазар е далеч от рибарската поезия. Това всъщност са няколко групи по тридесетина лодки, които причакват  туристите и връхлитат безмилостно. Компанията, която продава зеленчуци, ядливи корени и цветя, не е толкова агресивна, обаче сувенирджиите...

Те взимат лодките на абордаж,  не признават „не“ за отговор, а пазарлъкът е ожесточен.

След поредната инвестиция в местната икономика лодките се плъзгат към Нга Хпе Чаунг - Манастира на скачащите котки. Светилището плава върху понтон насред езеротото. Вместо олтар в огромната зала са струпани стотина статуи на Буда - спящ, опрощаващ, поучаващ, вглъбен. Екшънът обаче е встрани, където се разхождат двайсетина яки котарака. Един монах притраква с кутия с котешка храна и те мигом го наобикалят. Той има и обръч, размахва го пред носа на някоя писана и го вдига на повече от метър над земята.

Котката веднага се засилва от място и скача през дупката. За което веднага бива възнаградена с късче сушена риба, а обръчът вече подканва друга избраница. Нов грациозен скок изтръгва възклицанията на гостите и, разбира се, пълни дискосите на манастира. Шоуто трае десетина минути и се повтаря пак, когато се съберат туристи.

Дресираните животинки са запазена марка на обителта. Въпреки твърдението, че котките не се поддават на възпитание, щом чуят издрънчаването на зарчетата суха риба по пода на манастира, отвсякъде се втурват мяукащи акробати. Монахът дресьор вдига металния обръч и котаците се изпотрепват да скачат като циркови лъвове. После богомолците наобикалят ламата и даренията сами падат от джобовете им, умилени от уменията на котките и от мъдрите напътствия на монаха.

В езерото Инле се намира и най-екологичният хотел в Мианмар. Срещу 300 долара на вечер туристът получава лукс 5 звезди и уверението, че за построяването на хотела не е отсечено дори едно дърво. На десетки хиляди километри няма нито една фабрика, зеленчуците и подправките се отглеждат в езерото Инле. А прасетата, родоначалници на мръвките в чиниите, са с естествен хранителен режим, без смески и консерванти.

Посетителят трябва сам... да си изнесе сметта. Всички неорганични отпадъци се събират в пликче и се изхвърлят далеч извън района на Инле. 

Единственият недостатък на езерния хотел е, че не можеш да избягаш, без да си платиш сметката. А достойнствата му са бол - от сателитните канали до ловенето на риба от прозореца на стаята. Пък и Плаващият пазар ти идва на крака, пардон - на весла.