В Бирма лапат злато вместо хапчета

В далечната страна Мианмар, по-известна с колониалното си британско име Бирма, си пазят сърцето със злато вместо с хапчета. Там фармацевтична промишленост напълно липсва, но затова пък благородният метал е в изобилие не само в жили под земята, а и в наносите на реките. Затова и всеки мъж лепи по едно парче драгоценно фолио върху статуя на Буда, колчем пожелае да му се изпълни някое желание.

"Всеки понеделник купувам по една тежка, навита като руло златна панделка от търговците, които го промиват от реките", каза ми Маунг, златар от Мандалей, собственик на работилницата "Златният лист". Лентата е широка около 2 сантиметра и дебела поне милиметър. 5-6 яки момчета от сутрин до здрач млатят с дървени чукове върху восъчен калъп панделката от злато. Тежка физическа работа - с все сила едва успявам да повдигна грамадния чук. Ударите са ритмични, сякаш тананикат странен тътен. 

Заплатата на младежите е 1000 чата на ден (чат е местната валута). Това ще рече малко повече от долар – по бирманските критерии – луди пари. За висок месечен доход в Мианмар минават 5 долара. След целодневен бой златната панделка изтънява до няколко микрона и тогава клекнали около маси жени с пинсети я накъсват на парченца колкото половин гербова марка. Те се лепят върху статуите на Буда за изпълняване на  желания. 

Със злато импрегнират дървесни листа, вграждат го в лакови сувенири, варакосват миниатюрни пагоди за туристите.  Но в Бирма златото е преди всичко лекарство!  Богатите изяждат по няколко скъпоценни листчета на ден, за да се предпазват от сърдечни болести. И аз глътнах едно станиолче. Профилактично. Не беше неприятно, но не е и нещо особено! 

Факт е, че инфарктите в Мианмар са в пъти по-малко. По-късно прочетох, че американска компания лекува експериментално рак със златни молекули. Имала си крушка опашка!

В Бирма обаче жълтият метал не е само илач, а директна връзка с бога. Златният Буда в пагодата Маха Муни напомня скъпоценна версия на човечето от гумите "Мишлен". Легендата твърди, че самият Буда Сакямуни е присъствал при издигането на златната си статуя и я е одухотворил с аурата си. (Скептиците-учени обаче датират фигурата 100-200 години след смъртта му). Само главата на драгоценното божество  все още е незасегната от златната инвазия на поклонниците. До него достъп имат единствено мъжете. На жените не се разрешава да доближават светинята. Те се молят в преддверието. 

Дамите каканижат молитвите си в "гетото за нисши същества", на 5-6 метра от статуята. За да направят снимки и европейките трябва да дадат фотоапаратите си на някой господин да им отснеме божеството от всякакви ракурси.

Мъжете обаче на воля "подкупват" Буда да чуе желанията им като го облепват с 24-каратово златно фолио, което се е напластило върху фигурата до пълна загуба на прежната й форма. 4-метрoвата статуя има 15-сантиметрова златна ризница, която продължава да набъбва.

Пагодата Шведагон в столицата на Мианмар – Янгон затвърждава убеждението, че драгоценният метал е символ на вяра и величие

Топка от 1 тон чисто злато с инкрустрирани 4351 брилянта, най-големият от които 76 карата, увенчава прочутия храм, кацнал на хълма Сингутар. На бирмански Шве е пагода, а Дагон е древното име на столицата Янгон. (Малко е объркващо, но по време на британското владичество главният град е носил името Рангун и мнозино досега използват това име. Англичаните си харесали града, заради близостта му до морето и стратегическото пристанище и кръстили страната Бирма по названието на най-голямото местно племе бурма.)

Будистите се кълнат, че със своите 98 м Шведагон е най-високата пагода в света. Със сигурност е най-богатата - в нея са вложени над 80 000 скъпоценни камъка. Всъщност в Мианмар наричат пагоди храмовете, които за останалите будисти са ступи. Те изглеждат като хибрид между яйце и устремена в небето ракета, докато класическата пагода е с навирени, сякаш усмихнати,  краища на покривите и дракони по ръбовете.

В златната топка на Шведагон, наречена сейнбу, освен 1800-те карата брилянти са вградени още 93 рубина от  невероятно чистия вид със специфичен цмят, наречен "гълъбова кръв", който се среща само в Мианмар. Под златното кълбо е не по-малко драгоценният ветропоказател хнемян. Той също е излят от 1 кв м масивно злато. По перките му проблясват 1100 брилянта, 1383 рубина и безброй изумруди. Фасадата на Шведагон е облицована с 13 153 златни плочки по 800 г всяка, това прави близо 10 000 тона от благородния метал само в покритието.

Ненапразно наричат Мианмар Златната страна!

Откъс от книгата "Франдижпани и фаранги" в съавторство с Милена Димитрова

Жените жирафи в Бирма носят до 15 кг метал за хубост

Жените жирафи в Бирма носят до 15 кг метал за хубост

 Текстът е откъс от книгата "Франджипани и фаранги - две българки при жените-жирафи в Бирма" от Милена Димитрова и Магдалена Гигова

 

Само на три места в света жените смятат за висша форма на красота и изящество да мъкнат по вратовете и коленете си общо към 15 кг метал. Племето падонг в Мианмар (по-известна като Бирма),  кайан лахви в Северен Тайланд и ндебеле - в дебрите на Южна Африка. Високото плато, където живеят жените жирафи в Бирма, е в провинция Шан (на площ около три Българии). Дълговратите слизат край езерото Инле само колкото да приберат от любопитните туристи по 3 долара за правото да ги видят и да се снимат с тях. С изкарните пари хранят цялото племе от около 7000 души, което иначе се препитава с оскъдно планинско земеделие. Народността падонг наброява общо към 40 000 души, които се женят единствено помежду си.

В селото Ниаунг дамите с метални пръстени на врата скромно стоят пред туристите. Тотан и Тоджу са сестри, а Мапю е внучката на първата и още не е омъжена. Когато отронват по някоя дума на странния си език, думите им бълбукат като от повърхността на бутилка. Част от атракцията е да покажат как тъкат на стан, закачен за тавана, защото не могат да навеждат глави.

„Мениджърът им“, който поназнайва английски, ловко събира таксата, а после красноречиво изважда изпод навървените по вратовете им обръчи памучно парцалче вместо отговор на въпроса не им ли пари нагретият от 35-годусовата жега метал.

Най-възрастната е най-близо до съвършенството. На врата си тя има 26 пръстена, а според вярването на падонг всеки метален ринг има свое сакрално значение и ги доближава до Буда. Максимумът е 35. На 7 годинки момичето падонг получава първите си 10 пръстена. Те единствени може да се махат. Първите рингове тежат 3 кг. Когато вратовете им свикнат, на всеки 5 години се прибавят още 3 обръча. Легендата разказва, че започнали да си слагат метал на врата, за да се пазят от ухапвания на тигри. Друга версия твърди, че така заприличвали на свещените за тях дракони. Но за падонг дългите вратове са символи на женска красота. По системата „трай бабо за хубост“ те мъкнат под коленете, на лактите и на вратовете си металните тежести.

Рентгенови снимки разрешили споровете на учените как се постига съвършенството на деформацията - дали се разтягат прешлените, или връзките между тях. Оказало се, че от тежестта на украшението (при пълно „ожирафяване“ - между 12 и 15 кг) силно се смъква гръдният кош, от което вратът става лебедово дълъг.

Падонките едва се движат, но не са освободени от никаква къщна работа. С клатещата се походка на закоравял моряк те мъкнат вода от километри, работят в градината и наведени като жирафи над ограда тъкат лонджита (дълги запрятащи се поли) за мъжете си.

Жените падонг говорят пискливо като душена коза. Те не могат да пият от чаша и използват бамбукови цеви. Няма как да накланят главите си, затова ядят прави кашести гозби. Спят върху дълги дървени трупчета вместо възглавници. Вратните им мускули са напълно атрофирани. Абе тия жени как правят любов?!

Най-шокиращото обаче е, че при тях изневярата е изключена! Хване ли съпругата си на калъп, мъжът не иска развод, а просто прерязва гривните на врата й. Клюмналата от собствената си тежест глава предизвиква мъчителна бавна смърт от задушаване.

Най-голямото богатство за жената падонг - освен бакшишът, естествено, е да й подарите червило или шишенце с парфюм. Тя го подхваща като крехко имане и  го скътва до сърцето си.

Лимония окейжия

 

Европейката, разглезена от стотици нужни (и недотам) разкрасителни мазила, не може да си представи, че в Мианмар има само едно козметично средство - лимония окейжия. Няма сапун, няма шампоан, парфюм, червило! Лимония окейжия замества всичко. Още от летището в столицата Янгон  се вижда, че всички жени и деца са намазали бузите и челата си с някакъв жълтеникаво-кафяв прах. По-изобретателните го оформят като листа, цветя или изящни линии. Практичното обяснение е, че странната смес пази лицата от палещото слънце. Истината е, че всяка бирманка с цвят на препечена леблебия мечтае за по-бяла кожа, а дори да е чувала за фон дьо тен или пудра, няма как да си ги достави. В далечната азиатска страна няма почти никакво промишлено производство, почти целият износ е на суровини, тиково дърво, ориз и плодове. Внася се главно оръжие, а не някакви си козметични глезотии.

Но пък лимония окейжия има в изобилие. Тя дори се е превърнала в туристическа атракция и сувенир, а в скъпите петзвездни хотели стои в банята редом до балсама за тяло и шампоана. Върху каменна плоча бирманките търкат до посиняване лимоново дърво, чийто прах, смесен с малко хума, нанасят върху лицата си. Кожата под него става копринена. Обичаят се нарича танака.  В Европа обаче вълшебната смеска направо се спича върху лицето и очевидно е ефикасна само при изключително високата тропическа влажност.

С лодка по езерото Инле до Храма на скачащите котки

Инле е приказно езеро, ширнало се върху 116 кв. км. Хималаите „близват“ водата от едната му страна. По бреговете има десетки градове, които заслужава да бъдат разгледани, но още по-невероятни са наколните селища - стотици къщи със салове вместо веранди и блатни растения за украса пред вратите.  Инле е прочуто и с плаващите градини - върху огромни буци от кал и слама като салове с хранителна почва целогодишно се въдят по четири реколти от всякакви зеленчуци.  Стопаните им нямат грижа за напояването, а слънцето и дъждът довършват останалото - трябва само да откриеш накъде е отплавала градината ти и да я обереш.

Всеки изглед тук  е като пощенска картичка. Наричат го Блатната Венеция. И наистина, водата е начин на живот. Наколни жилища, бучнати по средата на калното нищо пагоди, дори местният салон за събрания и кметството са върху вода. Придвижването из езерото става с дълги и тесни лодки еднодръвки, а на невероятни места може да се видят табели „Накити от сребро - 25 м вляво“ или „Тъкачница за платове от лотосови нишки“.

Мъже в пози на балерини балансират върху еднодръвките. Усукали краката си около веслото, те насочват лодката, докато с ръце гребат улова от огромни конусовидни кошове. Гледката е изящна като японска гравюра. Особено живописен е начинът, по който рибарите си служат с греблото. Изправени на самия край на лодката, те закрепват единия край на веслото между мишницата и тялото, така ръцете им са свободни. Пускат греблото успоредно на тялото от едната страна, като с ходилото захващат дървения прът и така загребват водата. Отблизо движенията са пестеливи и практични, а отдалеч картината е романтична.

На носа на всяко кану рибарят стърчи изправен и полата му се ветрее. Той има нужда ръцете му да са свободни, за да свещенодейства с такъмите или да оправя коша, който ще хвърля  в дълбините. Тук смятат за непочтено да използват стръв, а само надхитряват тактически рибата. Риболовецът законтря дръжката на греблото под мишница и прехвърля ходилото на крака си по-надолу върху веслото. Борави с него на същия принцип, по който се храни с две клечки. Картината отстрани е изящна, откъдето и да падат лъчите на слънцето. Върху равната лъскава глеч на езерото тъмнее кануто, лодкарят е прав като свещ, а полата му се развява. Ту се разтваря, ту се прибира, сякаш фигурата диша или надува ковашки мях. А всъщност гребе.

Плаващият пазар е далеч от рибарската поезия. Това всъщност са няколко групи по тридесетина лодки, които причакват  туристите и връхлитат безмилостно. Компанията, която продава зеленчуци, ядливи корени и цветя, не е толкова агресивна, обаче сувенирджиите...

Те взимат лодките на абордаж,  не признават „не“ за отговор, а пазарлъкът е ожесточен.

След поредната инвестиция в местната икономика лодките се плъзгат към Нга Хпе Чаунг - Манастира на скачащите котки. Светилището плава върху понтон насред езеротото. Вместо олтар в огромната зала са струпани стотина статуи на Буда - спящ, опрощаващ, поучаващ, вглъбен. Екшънът обаче е встрани, където се разхождат двайсетина яки котарака. Един монах притраква с кутия с котешка храна и те мигом го наобикалят. Той има и обръч, размахва го пред носа на някоя писана и го вдига на повече от метър над земята.

Котката веднага се засилва от място и скача през дупката. За което веднага бива възнаградена с късче сушена риба, а обръчът вече подканва друга избраница. Нов грациозен скок изтръгва възклицанията на гостите и, разбира се, пълни дискосите на манастира. Шоуто трае десетина минути и се повтаря пак, когато се съберат туристи.

Дресираните животинки са запазена марка на обителта. Въпреки твърдението, че котките не се поддават на възпитание, щом чуят издрънчаването на зарчетата суха риба по пода на манастира, отвсякъде се втурват мяукащи акробати. Монахът дресьор вдига металния обръч и котаците се изпотрепват да скачат като циркови лъвове. После богомолците наобикалят ламата и даренията сами падат от джобовете им, умилени от уменията на котките и от мъдрите напътствия на монаха.

В езерото Инле се намира и най-екологичният хотел в Мианмар. Срещу 300 долара на вечер туристът получава лукс 5 звезди и уверението, че за построяването на хотела не е отсечено дори едно дърво. На десетки хиляди километри няма нито една фабрика, зеленчуците и подправките се отглеждат в езерото Инле. А прасетата, родоначалници на мръвките в чиниите, са с естествен хранителен режим, без смески и консерванти.

Посетителят трябва сам... да си изнесе сметта. Всички неорганични отпадъци се събират в пликче и се изхвърлят далеч извън района на Инле. 

Единственият недостатък на езерния хотел е, че не можеш да избягаш, без да си платиш сметката. А достойнствата му са бол - от сателитните канали до ловенето на риба от прозореца на стаята. Пък и Плаващият пазар ти идва на крака, пардон - на весла.