На предизборните дебати: крясък по крясък - трясък!
(Гледна точка във вестник "Преса") 
Магдалена Гигова

НЕ-уважаеми, кандидат депутати! Ако искате да ни откажете да гласуваме на изборите, се справяте доста успешно. И ако някакси можем да преглътмен калните ботуши по никое време и поведението като на селска сватба, където кумът с цяло гърло вика, че дава прасе, а сватът – гардероб, то предизборните дебати по телевизията засядат като ръждива пила в гърлото.

Абе, хора, като давате толкова пари на медийни гурута да ви съветват, никой ли не ви е казал, че когато всички говорят едновременно, никой нищо не чува. А когато всички викат – още повече.

Политическото нахъсване на агитките е разбираемо. Извисеният крясък на ревностен партиец е най-прекияст път да бъдеш забелязан я за следващите листи, я за благ пост в държавната администрация. А когато към врещенето върви и цветист плакат, партийната успеваемост е сигурна. Същото не важи обаче за зрителската аудитория, която първият път възприема предизборният дебат като откровен сеир. Вторият път като додеяла говорилня, а третият – само най-отчаяните любители на политическите панаири не гасят телевизорите. И през цялото време съжаляват водещия на дебата в плахите му опити на омиротворителна синя каска.

В любовта и във войната всичко е позволено. Грешка! Ако там все пак има някакви морални граници, то в предизборните баталии те тотално липсват. При това символичното скубане на коси и виртуалните пехливански борби в кал са забавни за аудиторията само в началото. Масовото замерване с думи остава разбираемо само за участниците в него, които просто се опияняват от безплатната възможност мама и братовчедите да ги видят как подскачат по телевизията като глътнали пчела. Озаптяването е мисия невъзможна. А отрезвяването ще дойде веднага след 5 октомври.

Доброто образование, с което много от партийните избраници се кичат, не отменя доброто възпитание. То изпъква в спокойния тон, щипката чувство за хумор и смисления аргумент, а не в дуела с прътове на знамена и с децибели. Те бяха актуални в първите години на прехода, но много от сегашните вехти войводи не са ги надскочили, а новите надъхани съратници яростно им подражават. И така до пълното обезлюдяване на изборните урни.

Кога ли политиците ще осъзнаят, че избирателите не щат вой и плакати, предизборен рейд в Гори тилилейски, ритуално откриване на нов тротоар и групово целуване на бебета. Те вече дори „не кълват“ на щедро плиснати обещания. Достатъчни са три, но изпълними и най-вече изпълнени.

А позорните сцени, които продължаваме да НЕ гледаме по телевизията са просто крясък до крясък – трясък. Трясъкът, с който най-вресливите могат да се сгромолясат на изборите.

Но топката не е само в полето на политиците и гръмогласните им поддръжници. Вместо водещите на дебатите всеки път да гледат тъжно и безпомощно, телевизиите би трябвало да се замислят как стои на екран една безконтролна форма на шоуто „Сблъсък“ и трябва ли противниковите войнства да са в опасна близост до ораторите, микрофоните и камерите. Една смислена демакрационна линия е вършила работа и в много по-кървави битки.

　

Политиката е цирк? Не обиждайте цирка!

Политиката е цирк? Не обиждайте цирка!

Магдалена ГИГОВА

Парламентът бил цирк, протестът бил цирк, контрапротестът - също. Да не говорим за заседанията на правителството и някои по-дребни, но шумни институции.

Моля, не обиждайте цирка!
Циркът сдъвква некадърниците и ги изплюва. За тях политиката е хранителен бульон. Манежът не търпи неподготвени самодейци, докато в парламента с лопата да ги ринеш. В цирка е трудно да симулираш труд, в пленарната зала е почти задължително. Под шапитото е невъзможно да попаднеш случайно - във  властта през последните десетилетия е закон Божи. В цирка рискуваш живота си два пъти дневно на представление и многократно на репетиция. В политиката - само доброто си име, ама на кого му пука.
Наричат ловките властови манипулатори „въжеиграчи“. Сори! Едно е да крепиш баланса, жонглирайки с пет топки  на 10 метра височина, друго е да укрепваш баланса на сметките си  с продажба на властово влияние в дълбочина.
Обиждат политическите си противници на „менажерия“. Грешка! Обидата е за менажерията. В нея всяко животно си знае ролята и си я изпълнява съвестно вечер след вечер. Не се самоизяждат взаимно и никога не се ругаят с нарицателни от фауната.
Засягат се на чест, като си викат „клоуни“. Че това е една от най-трудните професии. В нея трябва да можеш всичко - да жонглираш, да се премяташ, да ходиш по въже, че отгоре на всичко и да изглеждаш смешен. В скъп костюм и с минимален талант можеш да изглеждаш единствено нелеп.
Правителството било властова пирамида?! Чудо голямо! Откриваш топлата вода на изборната демокрация. Виж, да крепиш на раменете си пирамида от седем човешки ръста ти гарантира вписване в книгата на рекордите „Гинес“.
Когато излизаш от цирка, усмивката на сърцето ти е широка. Което не може да се каже за киселата физиономия и блудкавия вкус след докосване до политиката.
На манежа си знаят, че всеки зависи от другия. Кръшкането от работа, недоглеждането, непрофесионализмът, мигът невнимание може да ти струват живота. В парламента дори няма да нащърбят партийния ти имидж. В цирка перфекционизмът е задължителен, в политиката - повод за подигравки.
Представяте ли си дресьорите да враждуват с акробатите, а силовите атлети да показват мускули на еквилибристите? Няма партии и движения, няма фракции и групи по интереси. Там цари онова, дето край парламентарните банки липсва - другарството. И не защото циркаджиите са ангели с големи розови крила. Животът ги е научил, че зависят един от друг, а всичките вкупом - от публиката, и ще оцелеят само ако си помагат.
Затова за тях аплодисментите са искрени.