Показват се публикациите с етикет жени-жирафи. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет жени-жирафи. Показване на всички публикации

сряда, 4 април 2018 г.

При жените-жирафи в Чианг Рай - Покана за пътуване (с видео)

При жените-жирафи в Чианг Рай - Покана за пътуване (с видео)


Special thanks to Qatar Airways and TAT
Златни, сребърни и бели храмове в Чианг Май-Тайланд

Тръгваме на път към Златния триъгълник между Бирма, Лаос и Чианг Май. Името на втория по големина град в Тайланд се премята в устата като сладък бонбон, пардон спомен.

Неотдавна се завърнах от Чианг Май и нямам търпение да ви разкажа. Поне за мен, това винаги е „по-вкусната” част от приключението.

Чианг Май е културното сърце на Страната на усмивките, отдалечено на  700 км от столицата. Сгушен в подножието на Хималаите в долината на река Пинг, Чианг Май е строга противоположност на всеобщата представа за Тайланд -  няма нито копринени плажове, нито квартали с червени фенери, нито толкова „пипнати” травестити, че биха могли да заблудят и най-прецизния мачо.

До там може да стигнете през Доха с Qatar airways. От София до катарската столица полетът е около пет часа, а от там до Чианг Май се лети малко над 6.

Чианг Май означава нов град и през 1296 година наистина е бил такъв, когато крал Менграй решава да пренесе столицата на кралство Лана от Чианг Рай. По онова време в неговия храм Уат Чеди Луанг е и местожителството на изумрудения Буда, край който днес се тълпят туристите в кралския дворец на Банкок.
Старият град, където са струпани повечето забележителности, е заключен зад мощни и непристъпни крепостни стени, издигнати във вид на квадратна мандала с пет порти. До началото на ХХ век селището е било изолирано от външния свят, защото до него е можело да се стигне само по реката или на слонове.

С риск да засегна чувствата на будистите, ще вметна, че според мен божеството приживе  е имало поне десетина глави, няколко реда зъби, водопад от коси и безчет крайници, съдейки по останките от тялото му, които се съхраняват в хиляди храмове из Азия. С подобни реликви се гордее обилно декорираният със злато Уат Пра Тат Дои Сутхеп -  храм, до който се стига по 309 стъпала, охранявани от щедро инкрустирани змейове, окупирани от дечица в традиционни носии, които се снимат с туристите срещу дребни стотинки.

Сребърният храм не е помпозен като златния си събрат, но внушава изисканост и поразява въображението. Отвън и отвътре Уат Шри Супхан е покрит с посребрени металопластики и релефни картини. Дори да попаднете там в мрачен ден,  постройката поразява с дискретния си лунен блясък.  А може би усещането идва от стаената, но осезаема енергия на мястото, чиито строеж е започнал през 1495 година. По нова време бил изграден от чисто сребро, но при бирманските нашествия бил разграбен неколкократно.


И докато сме на храмова вълна, не мога да пропусна Уат Ронг Кун – на около 150 км в Чианг Рай.
В сравнение с побратимите си Белият храм е презрително млад, но докато сребърният прилича на ковчеже за бижута, този е като сцена от „Замръзналото кралство”. Особена на снимка -  изящни фигури, подобни на дантела кули и арки, сякаш изляти от фино стъкло. Нищо подобно. Материалите са цимент и пластмаса.
Решил художникът и скулптор Чалемчай са издигне частно светилище по собствен вкус и през 1997 година прерязал лентата за посетители. Авантюрата му струвала 40 млн. бата – около 1 млн. евро. Идеята му била да върне тайландците в будисткия храм, във всякакъв смисъл, да създаде място за медитация, размисъл и изучаване на свещени текстове.

Всички сме ахкали пред снимките на жените-жирафи, които удължават вратовете си с метални пръстени и сме ожалвали трудната им участ. Племената, за които форма на красота и извисяване до бога са безкрайните шии живеят в Мианмар, Тайланд и Африка. За черния континент се съмнявам, но се оказа, че падонг от Бирма и палонг от Тайланд са изключително близки роднини. 
Според легендата, първоначално жените слагали метални пръстени на шиите си, за да се предпазят от ухапвания на тигри. Друг мит раздипля, че племето произхожда от женитбата между женски дракон и вятъра. Когато той узнал, че съпругата му е бременна започнал да кръжи около нея, докато тя не родила пашкул, от който излязъл първият представител на племето. В чест на щастливото кръжене палонките сложили на шиите си спираловидни пръстени.
Факт е, че на принципа „трай, бабо, за хубост” те травмират тялото си с по 15 кг метал – не само около врата, ами на ръцете до лактите и под коленете. Рентгенови снимки, които могат да се видят и в селището на Акха до Чианг Рай, показват, че не толкова вратовете се удължават, колкото гръдният кош се сляга от тежестта.

Първите си пръстени момиченцата получават на пет годинки. Първоначално са широки 1 см и могат да се свалят. После през определен период от време добавят по още няколко. П Казват, че ако мъжът им ги хване в изневяра, просто реже пръстените и съпругата умира от бавно и мъчително задушаване, защото мускулите на шията са атрофирали и не могат да държат главата изправена.
Най-дългият регистриран шиен прешлен е наброявал 25 ринга и тежал 8 кг. Най-дългата шия, вписана в рекордите на Гинес е висока 40 см.



неделя, 19 ноември 2017 г.

Бирма, страната, където няма памперси, но бебетата са богове


В далечната страна Мианмар, по-известна с колониалното си британско име Бирма, си пазят сърцето със злато вместо с хапчета. Там фармацевтична промишленост напълно липсва, но затова пък благородният метал е в изобилие не само в жили под земята, а и в наносите на реките. Затова и всеки мъж лепи по едно парче драгоценно фолио върху статуя на Буда, колчем пожелае да му се изпълни някое желание.

Със злато импрегнират дървесни листа, вграждат го в лакови сувенири, варакосват миниатюрни пагоди за туристите.  Но в Бирма златото е преди всичко лекарство!  Богатите изяждат по  няколко скъпоценни листчета на ден, за да се предпазват от сърдечни болести. За бременните и кърмачките да се „черпят” с по едно станиолче дневно е задължително. Стига да могат да си го позволят. 


В Бирма обаче жълтият метал не е само илач, а директна връзка с бога. Златният Буда в пагодата Маха Муни напомня скъпоценна версия на човечето от гумите "Мишлен". Легендата твърди, че самият Буда Сакямуни е присъствал при издигането на златната си статуя и я е одухотворил с аурата си. (Скептиците-учени обаче датират фигурата 100-200 години след смъртта му). Само главата на драгоценното божество  все още е незасегната от златната инвазия на поклонниците. До него достъп имат единствено мъжете. На жените не се разрешава да доближават светинята. Те се молят в преддверието. 


Макар по отношение на присъствието в храмовете жените да са втора ръка хора, забележителното в мианмарските нрави е загрижеността на бащите към бебетата. Те ревностно се включват в отглеждането и умилителната гледка как татко носи пеленачето си на ръце и ласкаво му говори, е всекидневие. В далечната азиатска страна няма памперси. Преповиването става с ръчно тъкани платове, но пък децата са издигнати на пиедестал. Колкото и да е бедно семейството, те получават любов и грижи като малки божества. Никой не им крещи, боят е немислим, а поощряването е задължително. Допреди двадесетина години най-умното от момчетата задължително е било посвещавано на Буда. Днес в манастир отиват само по желание, но се смята за добра карма да влезеш в обителта най-малко три пъти в живота си – на 14, на 21 години и по-късно, когато почувстваш необходимост.

По време на управлението на военно-демократичната хунта (какъв оксиморон!), отпускът по майчинство е непознато понятие, а пострадалата при насилие жена едва ли не се смята за виновна, че го е допуснала и е опозорена завинаги.

Откакто носителката на Нобелова награда за мир Аун Сан Су Чи е държавен съветник (титла близка до премиер-министър) на Мианмар, правителството подготвя проектозакон, според който може мъже да получат до 7 години зад решетките, ако са имали интимна връзка, довела до бременност, но не са се оженили за партньорката си.
Текстът е част от промени в законодателството, насочени към засилване на правата на жените, успоредно с отварянето на страната към света след половинвековно военно управление.
Новият закон за пръв път ще криминализира домашното насилие, а груповото изнасилване ще бъде третирано като углавно престъпление.

Ако бъде одобрен от парламента, законът ще предвижда и пет години затвор наказание за мъж, който откаже да се ожени за жена, след като двамата са живели заедно, и две години отгоре, ако тя е бременна.
Будисткото общество в Мианмар е дълбоко консервативно, а темата за секса там е табу. В местния език няма дума за женски гениталии и дрехите, с които жената покрива тялото си от кръста надолу, се смятат за нечисти и трябва да се перат отделно от мъжките.

Все още, обаче реформите на правителството не са стигнали до езерото Инле, където от ранна детска възраст деформират вратовете на момиченцата.  Само на три места в света дамите смятат за висша форма на красота и изящество да мъкнат по вратовете и коленете си общо към 15 кг метал. Племето падонг в Мианмар,  кайан лахви в Северен Тайланд и ндебеле - в дебрите на Южна Африка. Високото плато, където живеят жените жирафи в Бирма, е в провинция Шан (на площ около три Българии). Дълговратите слизат край езерото Инле само колкото да приберат от любопитните туристи по няколко долара за правото да ги видят и да се снимат с тях. С изкараните пари хранят цялото племе от около 7000 души, което иначе се препитава с оскъдно планинско земеделие. Народността падонг наброява общо към 40 000 души, които се женят единствено помежду си.


В селото Ниаунг дамите с метални пръстени на врата скромно стоят пред туристите. Тотан и Тоджу са сестри, а Мапю е внучката на първата и още не е омъжена. Когато отронват по някоя дума на странния си език, думите им бълбукат като от повърхността на бутилка. Част от атракцията е да покажат как тъкат на стан, закачен за тавана, защото не могат да навеждат глави.

„Мениджърът им“, който поназнайва английски, ловко събира таксата, а после красноречиво изважда изпод навървените по вратовете им обръчи памучно парцалче вместо отговор на въпроса не им ли пари нагретият от 35-годусовата жега метал.

Най-възрастната е най-близо до съвършенството. На врата си тя има 26 пръстена, а според вярването на падонг всеки метален ринг има свое сакрално значение и ги доближава до Буда. Максимумът е 35. На 7 годинки момичето получава началните си 10 пръстена. Те единствени може да се махат. Първите рингове тежат 3 кг. Когато вратовете им свикнат, на всеки 5 години се прибавят още 3 обръча. Легендата разказва, че започнали да си слагат метал на врата, за да се пазят от ухапвания на тигри. Друга версия твърди, че така заприличвали на свещените за тях дракони. Но за падонг дългите вратове са символи на женска красота. По системата „трай бабо за хубост“ те мъкнат под коленете, на лактите и на вратовете си металните тежести.

Рентгенови снимки разрешили споровете на учените как се постига съвършенството на деформацията - дали се разтягат прешлените, или връзките между тях. Оказало се, че от тежестта на украшението (при пълно „ожирафяване“ - между 12 и 15 кг) силно се смъква гръдният кош, от което вратът става лебедово дълъг.

Падонките едва се движат, но не са освободени от никаква къщна работа. Дори когато са бременни, с клатещата се походка на закоравял моряк те мъкнат вода от километри, работят в градината и наведени като жирафи над ограда тъкат лонджита (дълги запрятащи се поли) за мъжете си.

Жените падонг говорят пискливо като душена коза. Те не могат да пият от чаша и използват бамбукови цеви. Няма как да накланят главите си, затова ядат прави кашести гозби. Спят върху дълги дървени трупчета вместо възглавници. Вратните им мускули са напълно атрофирани. Абе, тези жени как правят любов?!

Най-шокиращото обаче е, че при тях изневярата е изключена! Хване ли съпругата си на калъп, мъжът не иска развод, а просто прерязва гривните на врата й. Клюмналата от собствената си тежест глава предизвиква мъчителна бавна смърт от задушаване.

Най-голямото богатство за жената падонг - освен бакшишът, естествено, е да й подарите червило или шишенце с парфюм. Тя го подхваща като крехко имане и  го скътва до сърцето си.

Европейката, разглезена от стотици нужни (и недотам) разкрасителни мазила, не може да си представи, че в Мианмар има само едно козметично средство - лимония окейжия. Няма сапун, няма шампоан, парфюм, червило! Лимония окейжия замества всичко. Още от летището в столицата Янгон  се вижда, че всички жени и деца са намазали бузите и челата си с някакъв жълтеникаво-кафяв прах. По-изобретателните го оформят като листа, цветя или изящни линии. Практичното обяснение е, че странната смес пази лицата от палещото слънце. Истината е, че всяка бирманка с цвят на препечена леблебия мечтае за по-бяла кожа, а дори да е чувала за фон дьо тен или пудра, няма как да си ги достави. В далечната азиатска страна няма почти никакво промишлено производство, почти целият износ е на суровини, тиково дърво, ориз и плодове. Вече е започнал внос на основни предмети, но още са далеч от „някакви си козметични глезотии”.


Обаче лимония окейжия има в изобилие. Тя дори се е превърнала в туристическа атракция и сувенир,  в скъпите петзвездни хотели стои в банята редом до балсама за тяло и шампоана. Върху каменна плоча бирманките търкат до посиняване лимоново дърво, чийто прах, смесен с малко хума, нанасят върху лицата си. Кожата под него става копринена. Обичаят се нарича танака.  За жалост, в Европа вълшебната смеска направо се спича върху лицето и очевидно е ефикасна само при изключително високата тропическа влажност.







При ястията екзотиката също надхвърля въображението.  Салата от цветовете на дървото франджипани, туршия от чай с 8 вида ядки, мариновано манго със свинско, люта салата от папая, пиле с джинджифил, кашу и бамбукови филизи, ориз с косос или зелен лимон... Бирманската храна е изпитание за ума, но наслада за небцето. По-малко пикантна и мазна от индийската, повече обработена от тайландската. Праведните будисти не кусват мръвка, но препатили пътешественици се кълнат, че в Мианмар сервират печени попови прасета на шиш или пържени хлебарки колкото лястовички. И всичко е доста лютичко, но ръчно правените бонбони от тамаринд и мента потушават пламъците в стомасите.
Тамариндът е вид акация с упоителен аромат и многопрофилно приложение. Използва се за лично име (виж бившата тайландска тенис-звезда Тамаринд Танасугарн), за шкафове и малки пластики, цветовете стават на салата, смолата на бонбони, а листата са подправка - сладка или кисела в зависимост от сорта на дървото. Всъщност, тамариндовите бонбони приличат повече на листчета пестил (изсушено и разточено сладко от сливи, с което нашите прабаби са подслаждали живота на фамилията през зимата).
В Мианмар промишленото производство е само картинка от случайно промъкнали се през „желязната завеса” списания. Там всичко се прави на ръка или най-много в дребна манифактура, като отпреди времето, когато в Англия хората трошали тъкачните станове. Та тамариндовите бонбони са прилежно подредени една над друга тънки точени кори от нещо като много сух конфитюр и увити в хартийка.
Може би те ме подтикнаха към извода: Бирманците са щастливи, защото не знаят колко са бедни. Стигат им едни гумени сандали за дъждовния период, няколко парчета плат за лонджи, четири розозки и талпи от тиково дърво за къща. Бирманците са чистофайници. Може да нямат сапун, но се къпят по няколко пъти на ден. И си сменят полите. За жените и мъжете разликата при лонджито е само в начина на връзване. Държи хладно в жегата, пази от насекоми, а при честите наводнения с един замах се превръща в комични шорти. Затова пък най-голямото им богатство са децата. Колкото повече има едно семейство, за толкова по-щастливо се смята.

понеделник, 2 септември 2013 г.

Жените жирафи в Бирма носят до 15 кг метал за хубост


Жените жирафи в Бирма носят до 15 кг метал за хубост

 Текстът е откъс от книгата "Франджипани и фаранги - две българки при жените-жирафи в Бирма" от Милена Димитрова и Магдалена Гигова

 

Само на три места в света жените смятат за висша форма на красота и изящество да мъкнат по вратовете и коленете си общо към 15 кг метал. Племето падонг в Мианмар (по-известна като Бирма),  кайан лахви в Северен Тайланд и ндебеле - в дебрите на Южна Африка. Високото плато, където живеят жените жирафи в Бирма, е в провинция Шан (на площ около три Българии). Дълговратите слизат край езерото Инле само колкото да приберат от любопитните туристи по 3 долара за правото да ги видят и да се снимат с тях. С изкарните пари хранят цялото племе от около 7000 души, което иначе се препитава с оскъдно планинско земеделие. Народността падонг наброява общо към 40 000 души, които се женят единствено помежду си.

В селото Ниаунг дамите с метални пръстени на врата скромно стоят пред туристите. Тотан и Тоджу са сестри, а Мапю е внучката на първата и още не е омъжена. Когато отронват по някоя дума на странния си език, думите им бълбукат като от повърхността на бутилка. Част от атракцията е да покажат как тъкат на стан, закачен за тавана, защото не могат да навеждат глави.

Мениджърът им“, който поназнайва английски, ловко събира таксата, а после красноречиво изважда изпод навървените по вратовете им обръчи памучно парцалче вместо отговор на въпроса не им ли пари нагретият от 35-годусовата жега метал.

Най-възрастната е най-близо до съвършенството. На врата си тя има 26 пръстена, а според вярването на падонг всеки метален ринг има свое сакрално значение и ги доближава до Буда. Максимумът е 35. На 7 годинки момичето падонг получава първите си 10 пръстена. Те единствени може да се махат. Първите рингове тежат 3 кг. Когато вратовете им свикнат, на всеки 5 години се прибавят още 3 обръча. Легендата разказва, че започнали да си слагат метал на врата, за да се пазят от ухапвания на тигри. Друга версия твърди, че така заприличвали на свещените за тях дракони. Но за падонг дългите вратове са символи на женска красота. По системата „трай бабо за хубост“ те мъкнат под коленете, на лактите и на вратовете си металните тежести.

Рентгенови снимки разрешили споровете на учените как се постига съвършенството на деформацията - дали се разтягат прешлените, или връзките между тях. Оказало се, че от тежестта на украшението (при пълно „ожирафяване“ - между 12 и 15 кг) силно се смъква гръдният кош, от което вратът става лебедово дълъг.

Падонките едва се движат, но не са освободени от никаква къщна работа. С клатещата се походка на закоравял моряк те мъкнат вода от километри, работят в градината и наведени като жирафи над ограда тъкат лонджита (дълги запрятащи се поли) за мъжете си.

Жените падонг говорят пискливо като душена коза. Те не могат да пият от чаша и използват бамбукови цеви. Няма как да накланят главите си, затова ядят прави кашести гозби. Спят върху дълги дървени трупчета вместо възглавници. Вратните им мускули са напълно атрофирани. Абе тия жени как правят любов?!

Най-шокиращото обаче е, че при тях изневярата е изключена! Хване ли съпругата си на калъп, мъжът не иска развод, а просто прерязва гривните на врата й. Клюмналата от собствената си тежест глава предизвиква мъчителна бавна смърт от задушаване.

Най-голямото богатство за жената падонг - освен бакшишът, естествено, е да й подарите червило или шишенце с парфюм. Тя го подхваща като крехко имане и  го скътва до сърцето си.


Лимония окейжия

 
Европейката, разглезена от стотици нужни (и недотам) разкрасителни мазила, не може да си представи, че в Мианмар има само едно козметично средство - лимония окейжия. Няма сапун, няма шампоан, парфюм, червило! Лимония окейжия замества всичко. Още от летището в столицата Янгон  се вижда, че всички жени и деца са намазали бузите и челата си с някакъв жълтеникаво-кафяв прах. По-изобретателните го оформят като листа, цветя или изящни линии. Практичното обяснение е, че странната смес пази лицата от палещото слънце. Истината е, че всяка бирманка с цвят на препечена леблебия мечтае за по-бяла кожа, а дори да е чувала за фон дьо тен или пудра, няма как да си ги достави. В далечната азиатска страна няма почти никакво промишлено производство, почти целият износ е на суровини, тиково дърво, ориз и плодове. Внася се главно оръжие, а не някакви си козметични глезотии.

Но пък лимония окейжия има в изобилие. Тя дори се е превърнала в туристическа атракция и сувенир, а в скъпите петзвездни хотели стои в банята редом до балсама за тяло и шампоана. Върху каменна плоча бирманките търкат до посиняване лимоново дърво, чийто прах, смесен с малко хума, нанасят върху лицата си. Кожата под него става копринена. Обичаят се нарича танака.  В Европа обаче вълшебната смеска направо се спича върху лицето и очевидно е ефикасна само при изключително високата тропическа влажност.


С лодка по езерото Инле до Храма на скачащите котки


Инле е приказно езеро, ширнало се върху 116 кв. км. Хималаите „близват“ водата от едната му страна. По бреговете има десетки градове, които заслужава да бъдат разгледани, но още по-невероятни са наколните селища - стотици къщи със салове вместо веранди и блатни растения за украса пред вратите.  Инле е прочуто и с плаващите градини - върху огромни буци от кал и слама като салове с хранителна почва целогодишно се въдят по четири реколти от всякакви зеленчуци.  Стопаните им нямат грижа за напояването, а слънцето и дъждът довършват останалото - трябва само да откриеш накъде е отплавала градината ти и да я обереш.

Всеки изглед тук  е като пощенска картичка. Наричат го Блатната Венеция. И наистина, водата е начин на живот. Наколни жилища, бучнати по средата на калното нищо пагоди, дори местният салон за събрания и кметството са върху вода. Придвижването из езерото става с дълги и тесни лодки еднодръвки, а на невероятни места може да се видят табели „Накити от сребро - 25 м вляво“ или „Тъкачница за платове от лотосови нишки“.

Мъже в пози на балерини балансират върху еднодръвките. Усукали краката си около веслото, те насочват лодката, докато с ръце гребат улова от огромни конусовидни кошове. Гледката е изящна като японска гравюра. Особено живописен е начинът, по който рибарите си служат с греблото. Изправени на самия край на лодката, те закрепват единия край на веслото между мишницата и тялото, така ръцете им са свободни. Пускат греблото успоредно на тялото от едната страна, като с ходилото захващат дървения прът и така загребват водата. Отблизо движенията са пестеливи и практични, а отдалеч картината е романтична.

На носа на всяко кану рибарят стърчи изправен и полата му се ветрее. Той има нужда ръцете му да са свободни, за да свещенодейства с такъмите или да оправя коша, който ще хвърля  в дълбините. Тук смятат за непочтено да използват стръв, а само надхитряват тактически рибата. Риболовецът законтря дръжката на греблото под мишница и прехвърля ходилото на крака си по-надолу върху веслото. Борави с него на същия принцип, по който се храни с две клечки. Картината отстрани е изящна, откъдето и да падат лъчите на слънцето. Върху равната лъскава глеч на езерото тъмнее кануто, лодкарят е прав като свещ, а полата му се развява. Ту се разтваря, ту се прибира, сякаш фигурата диша или надува ковашки мях. А всъщност гребе.

Плаващият пазар е далеч от рибарската поезия. Това всъщност са няколко групи по тридесетина лодки, които причакват  туристите и връхлитат безмилостно. Компанията, която продава зеленчуци, ядливи корени и цветя, не е толкова агресивна, обаче сувенирджиите...

Те взимат лодките на абордаж,  не признават „не“ за отговор, а пазарлъкът е ожесточен.

След поредната инвестиция в местната икономика лодките се плъзгат към Нга Хпе Чаунг - Манастира на скачащите котки. Светилището плава върху понтон насред езеротото. Вместо олтар в огромната зала са струпани стотина статуи на Буда - спящ, опрощаващ, поучаващ, вглъбен. Екшънът обаче е встрани, където се разхождат двайсетина яки котарака. Един монах притраква с кутия с котешка храна и те мигом го наобикалят. Той има и обръч, размахва го пред носа на някоя писана и го вдига на повече от метър над земята.

Котката веднага се засилва от място и скача през дупката. За което веднага бива възнаградена с късче сушена риба, а обръчът вече подканва друга избраница. Нов грациозен скок изтръгва възклицанията на гостите и, разбира се, пълни дискосите на манастира. Шоуто трае десетина минути и се повтаря пак, когато се съберат туристи.

Дресираните животинки са запазена марка на обителта. Въпреки твърдението, че котките не се поддават на възпитание, щом чуят издрънчаването на зарчетата суха риба по пода на манастира, отвсякъде се втурват мяукащи акробати. Монахът дресьор вдига металния обръч и котаците се изпотрепват да скачат като циркови лъвове. После богомолците наобикалят ламата и даренията сами падат от джобовете им, умилени от уменията на котките и от мъдрите напътствия на монаха.

В езерото Инле се намира и най-екологичният хотел в Мианмар. Срещу 300 долара на вечер туристът получава лукс 5 звезди и уверението, че за построяването на хотела не е отсечено дори едно дърво. На десетки хиляди километри няма нито една фабрика, зеленчуците и подправките се отглеждат в езерото Инле. А прасетата, родоначалници на мръвките в чиниите, са с естествен хранителен режим, без смески и консерванти.

Посетителят трябва сам... да си изнесе сметта. Всички неорганични отпадъци се събират в пликче и се изхвърлят далеч извън района на Инле. 

Единственият недостатък на езерния хотел е, че не можеш да избягаш, без да си платиш сметката. А достойнствата му са бол - от сателитните канали до ловенето на риба от прозореца на стаята. Пък и Плаващият пазар ти идва на крака, пардон - на весла.

Шестима автори в проекта „Колко те харесвам“ в САМСИ

Дългогодишния проект „Автобиография“ на куратора Надежда Джакова продължава с „Колко те харесвам“ “Колко те харесвам” е поетично-ироничен по...