Милена Димитрова възпя „Десет велики българолюбци“
Милена Димитрова е опитен журналист и автор на петнайсет книги. Отличавана е със „Златно перо“ на СБЖ и със „Златен век“ за принос към българската култура. Носител е на международната годишна медийна награда „За по-добро разбирателство в Югоизточна Европа“ на д-р Ерхард Бусек и организацията SEEMO във Виена.
След защитения докторат за медиите в прехода тя специализира в Университета в Колумбия, Мисури в САЩ. Работи осем години в европейските институции. Сега служи в държавната администрация и е председател на Обществения съвет на БНР.
С журналистически хъс Милена Димитрова се впуска да разгадае трудно обяснимата любов към България и българите на десет фигури от различни националности и епохи. Подбрани са с единствената цел да се съживи и запази споменът за безкористната им обич към нашата родина. Всички те дълбоко са вникнали в народопсихологията ни, почувствали са музиката, книжовността и душите ни.
Всеотдайната привързаност към България на тези личности бележи съдбовно техния живот, променя и историята на нашия народ. Чували сме имената им, четем ги по табелите на улиците и живеем със смътна представа. Всеки един от десетимата заслужава да знаем повече за него и с благодарност да му се поклоним.
ЧУЖДЕНЦИ С БЪЛГАРСКА ДУША
Владетелят Александър I Батенберг (1857 – 1893): Войникът с княжески жезъл
Необикновеният генерал Иван Инзов (1768 – 1845): Покровителят на преселниците
Благотворителката лейди Емили Ан Странгфорд (1826 – 1887): Ти си ангел утешител в най-злочестите ни дни
ТРИМА ОТ КОРЕСПОНДЕНТИТЕ В РУСКО-ТУРСКАТА ВОЙНА (1877 – 1878)
Хроникьорът Джанюариъс Алойшиъс Макгахан (1844 – 1878): Освободителят на цял народ
Публицистът Едуард Кинг (1848 – 1896): Добронамереният анализатор
Учителят Луи Айер (1865 – 1916): Главатарят на юнаците
Филологът Рикардо Пикио (1923 – 2011): Съгражданинът от Книжовната република
Писателката Мерсия Макдермот (1927 – 2023): Клетвено влюбена в националните ни герои
Етнографът Мартин Кейниг (р. 1939): Търсачът на извори във фолклора
Представянето на книгата „Десет велики българолюбци“ от Милена Димитрова ще се състои на 19 ноември (вторник) 2024 от 18:00 ч. в Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий“. Входът е свободен. Книгата ще може да бъде закупена на място.
Милена Димитрова възпя „Десет велики българолюбци“
Има такива чужденци, обикнали България повече, отколкото я тачим ние, българите. Не ги споменаваме всекидневно, но те са се посветили на отечеството ни и с делата си са го променили. Някои още крачат по широкия свят, с други се разделихме наскоро.
Немалко от тях са живели преди повече от сто години. Днес също има примери как България придърпва знаменити личности с необяснимия си магнит! Скочили са „в обувките ни“ и са ни приели с всичките кусури, таланти и народопсихология.
Интелектуалци и неподкупни професионалисти, пламвали са и са горели до края на дните си от любов към България. Сред тях има писатели, картографи, художници, филантропи, аристократи, благородни дами… Eдин германски принц, войник по душа, слива съдбата си с държавата ни – и с държавността ни, въпреки че княжеският жезъл не му донася щастие. Англичанки, американци, ирландци, испанец, руснак, швейцарец…
Реномирани хора, те разбират защо мачканият ни народ е без самочувствие и не ни смятат за „издънки на изчезнали племена с убита от робството съпротива“. Чувствата им са осъзнати и са обратни на високомерието, с което понякога сме третирани като „второкачествен пясък“.
Само на пръв поглед е странна любовта им към нашата татковина. Привързаността често се ражда от състрадание и в отговор на големи неправди и сътресения. Понякога е движена от усещане за откривателство. Корени се в човешкото разбиране и в умението да виждаш, без да мислиш единствено за себе си. Толкова е силна, че се превръща в безусловна отдаденост.
Българофилите не са непременно авантюристи. Родени са на отдалечени географски ширини. Обитават различни епохи. Носят чувство за дълг, за чест, макар че не са живели лесно, нито особено радостно. Почти до един са платили болезнена цена за благодеянията си и за любовта си към България.
Как се случва така, че нашето отечество ги е привлякло? Обичта им не изгрява изведнъж. Симпатията рядко лумва като пожар. Расте с натрупване, но е по-силна от любовта от пръв поглед. Живее и в историята, и в съвременността, и си заслужава да бъде разпозната и ценена.
Стори ми се, че малко знаем за тези странни птици българолюбците. Поназнайваме имената им, май сме ги чували в средношколските уроци по история. Бегла, твърде бледа даже е представата ни как е натежал житейският им избор, какви бури и терзания са бушували в мислите им и най-вече как стигат до нас.
Исках например да разбера как американският кореспондент за Европа Едуард Кинг, базиран от десетина години в Париж, проумява, че българите мълчаливо носят достойнството и културата си, без да парадират. Кинг посвещава на българите цяла глава в книгата си „Европа в буря и покой“, издадена в Америка през 1885 г. и преиздадена през 1888 г.
Трябвало е да „отмести“ пластовете страдание и робско търпение, за да разбере народопсихологията ни. Стараех се да прочета повече за Луи Айер, за лейди Странгфорд, за Хосе Луис Пелисер, за живелия в ХХ век Рикардо Пикио, за иконата на българската историография Мерсия Макдермот.
Постарах се да изчета всичко, написано за рядката порода българофили, до което имах достъп. Прерових запазени документи в държавния архив. Сред тях открих, грижливо прибран и публично неизвестен, оригиналния пропуск на журналиста от Америка Джанюариъс Макгахан.
„Буюрултията“ (заповед – б. а.) е издадена от великия везир Мехмед Решид, даваща право на г-н Макгахан за свободно придвижване на територията на Османската империя като журналист. Датата е 23 юли 1876 година, непосредствено след потушаването на Априлското въстание.
Текстът е изписан с арабско писмо върху гланцирана хартия във формат А3. Листът е сгънат няколко пъти, с протрити ръбове. Очевидно е, че кореспондентът Макгахан носи везирското писмо заедно с паспорта си или като легитимация, предполагаемо в горния джоб на сюртука, до сърцето.
Къде иначе човек държи документите си! Eксперти по османистика от Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ потвърдиха, че става дума за оригинал.
Десетте писма на Макгахан за башибозушките зверства и за удавените в кръв села се публикуват в лондонския вестник „Дейли нюз“ и се препечатват многократно. Те преобръщат общественото мнение не само в Англия, където той даже спори с министър-председателя Дизраели.
Репортажите на Макгахан хвърлят светлина върху т.нар. Източен въпрос в Европа. Единствено Макгахан отразява от мястото на събитията неописуемите кланета и пожарища, и то така, че светът да не може да премълчи и да се държи безучастно.
Неслучайно руският император Александър II нарича Макгахан „Освободителят на България“, както впрочем пише на епитафията на гроба му в Ню Лексингтън в САЩ. До мраморния паметник на „Освободителя на България“ е поставен и бюст на Макгахан, изпратен от признателния град Батак.
Триметрова статуя на кореспондента, дело на скулптора Любомир Далчев, се извисява сред забележителностите на щата Охайо. В началото на юни 1878 г. Макгахан посещава приятеля си американския военен аташе, който се лекува от тиф в болница в Галатасарай. Макгахан се заразява и нелепо умира от тиф на 9 юни 1878 г., едва 34-годишен.
През март 2023 г. делото на Джанюариъс Макгахан вдъхнови членовете на Сената и 135-ата Генерална асамблея на Охайо да приемат изрична декларация, с която отдават „почит на Българо-американското наследство в щата Охайо“ и „с признание аплодират историческото значение на 145-годишнината от възстановяването на суверенната и независима Република България“.
Колкото повече исторически материали прочитах, толкова по-живи като реални и съвременни личности ми изглеждаха българофилите. Не бързах, но все по-непреодолимо исках да говорим повече за тях, да преразкажа съдбите им именно заради трудно обяснимата им любов към моята България.
„Съграждани сме в безсмъртната книжовна република“, разплита загадката италианският учен Рикардо Пикио. Той продължава убедеността на акад. Дмитрий Лихачов, че родината ни е „държава на духа“, както и заключението на японския професор Шигеоти Мацумае, че „България със средновековната си култура е сред седемте цивилизации в историята на човечеството, играли отговорна посредническа роля заради мисията им на свързващо звено между Изтока и Запада“.
Интересуват ме онези чужди пътешественици, орисани да възпеят и да изобразят българските красоти, и то по-хубаво, отколкото ние, българите, ги виждаме.
„Господин (Феликс) Каниц е турил вече под печат своите пътешествия по България, които са любопитни не само за европейците, а и за назе, защото ние и до днес още не сме изучили сами себе си.“ Отбелязва в. „Независимост“ в редакционна бележка в бр. 29 от 7 април 1873 г.
Види ли човек нарисуваните от Феликс Каниц Белоградчишки скали, онемява от прозрението колко е обичал суровата ни земя. Само любов без притворство движи четката и перото така величествено, безпогрешно и искрено.
Ако не си обикнал България, не можеш да я приемеш като невеста, да усетиш хубостта ѝ, скрита в дебрите на Османската империя, да я рисуваш, а след това и да я картографираш по европейските научни стандарти.
Един век по-късно романтичната англичанка Мерсия Макдермот се влюбва съдбовно в героите на България и им се посвещава с цялата си святост. Проучва педантично делата и стъпките на борците ни за свобода и пише незабравимите им биографии с повече вещина, патос и точен език, отколкото ние, българите, ги тачим.
Няма сънародник, който да познава Васил Левски, Гоце Делчев, Яне Сандански и Димитър Благоев по-добре от нея! След Иван Вазов малко родни писатели са възпявали националните ни икони толкова всеотдайно. Дали тази обич и сила не идва от косите на Апостола, които Мерсия Макдермот носи в магически медальон почти до края на дните си?
Магнетизъм несъмнено има и в музиката ни. Митичният Орфей живее в нея и неслучайно тя лети към други цивилизации в галактиката. Любовта към България на американеца Мартин Кейниг е предизвикана от усещането за безвъзвратно отиващ си миг от вечността – когато урбанизацията през втората половина на ХХ век помита и погребва естетиката и морала на селото.
Той увековечава красотата на народните песни, обичаите, шаячните домоткани дрехи. Снима и записва звуци и образи от необикновения исторически залез и му дължим признание, защото е съхранил цялата огромна фото- и аудиоколекция от отминалата епоха и я предава в архива на щатския институт „Смитсониън“.
Същите мелодии и ритми карат ирландци, американци да заиграят нашите хора. Със свещен унес, какъвто художникът Иван Мърквичка пресъздава играещия ръченица в Драгалевското ханче, а прототипът му е самият Джеймс Баучер…
Съдбата ме срещна и с живия все още Мартин Кейниг, виждахме се няколко пъти в България и два пъти гостувах в дома му на остров Вашон в северозападната част на САЩ. Мартин пази завидната си физическа кондиция на танцьор и отлично познава българската общност в Америка.
С извънредната си сетивност и упоритост като етномузикант не друг, а Кейниг изпраща песента на Валя Балканска на селекционера на Златната плоча проф. Карл Сейгън, за да лети тя в Космоса като безсмъртно послание от Земята.
Какво преобръща представите за нас, българите, у тези личности? Защо са ни обикнали? Жива ли е и през ХХI век паметта за горещата им всеотдайност?
Идеята на тази книга е да припомни съдбите на чужденците, които без принуда са се сближили с българите въпреки присъщата изменчивост на балканските ни характери. Да се възкресят наведнъж всичките хроники на целия българолюбив свят, е непосилна до наивност задача, но ето като начало десет забележителни, неподражаеми личности.
Другоземци са, но във всеки от тях по убеденост грее българска душа. Целта е „да ни проговорят“ имената, които понякога четем като наименования на улици в градовете. Които смътно знаем, чували сме ги, и които по необясним начин са кодирани в генетичната ни памет.
При класацията на образите възникна моментно колебание. Как да бъдат подредени разказите за прочутите българофили? По азбучен ред ли, или в хронологическа последователност?
Да се тръгне ли обратно на посоката на времето? Редно ли е да се отдаде предимство на царските особи, на първия княз на България от Третото българско царство и на високопоставената издънка на руския императорски двор генерал Иван Инзов?
Той живее далеч преди да се родят останалите герои в книгата, но и със смърт та, и с живота си оставя такива случки, каквито никога повече не се повтарят в историята.
Година и половина след като умира през 1845 г., признателните бесарабски българи изваждат тленните останки на 77-годишния генерал от гробището в Одеса и на ръце, пеша пренасят ковчега до вечното му жилище в Болград. Разстоянието е над 230 километра!
Последните двеста метра до мавзолея му саркофагът на Инзов не просто е носен на плещите на опечалените български потомци, но те се движат на колене.
Монарси и патриарси не са били изпращани с буквална коленопреклонност, с каквато българите се отнасят към „своя“ генерал Инзов. Той е кръстник на Болград, освобождава от крепостничество прокудените на Изток българи. Самият Инзов немалко страда от необикновената си съдба – порфиророден, но подхвърлен…
В крайна сметка избрана бе подредба, близка до азбучния ред, с леко отклонение за серията военни кореспонденти. Както и да бъде поднесен списъкът на българофилите в една книга, те винаги са повече, отколкото побират страниците ѝ.
Родителката на младия писател Иво Христов – Майка на годината за втори път
Призът е за Ева Гугова, дарила сърцето на чедото си, за да спаси друго дете. За Милена Димитрова и сина й, писателя Иво Христов
Соня Момчилова бе обявена за Майка на годината за благородните си инициативи, посветени на децата, за които не обявява публично. Десетата церемония по награждаването с престижния приз бе проведена в столичната галерия Нирвана, известна като един от най-стойностните центрове за изкуство у нас.
Председателят на СЕМ, която от години се е посветила на каузи, свързани със здравето, образованието и просперитета на деца в нужда, получи наградата от Жана Иванова, собственик на издателска къща „Жануа-98“.
„Това не е просто награда, това е своеобразно признание, което носи особения вирус на синдрома „Предай нататък“, на това да ни подсеща, че няма по-голям дефицит от този на човешкост и човечност в наши дни. Много ви благодаря, че сте такъв висок и светъл пример“, сподели Соня Момчилова, обръщайки се към жените със страхотен заряд от доброта, присъстващи на церемонията.
Наградена бе и Ева Гугова, борбена майка от Добрич, която в най-трудния момент от живота си е събрала сили да направи нещо за болно дете и да спаси живота му – дарила е сърцето на собственото си чедо. Статуетката ще й бъде предадена от известния наш художник Румен Статков, сред чиито картини в галерия Нирвана бе проведена церемонията.
„Нямам думи, с които да опиша подвига на тази майка“, каза Румен, който бе трогнат до сълзи, както и всички присъстващи на церемонията, която прославя и почита доброто в най-чистата му форма.
„Майка на годината“ стана и Владина Цекова, посветила живота си на телевизията и на благородни инициативи. Тя получи приза от пътуващият писател и известен журналист Магдалена Гигова, която връчва престижната статуетка „Майка на годината“ за десети път.
„Владина, ако трябва да я определим с една дума, то е сърцата, защото във всяка кауза се хвърля с цялото си сърце. От 20 години всяка година облича абитуриенти, 15 минути след наводненията тя вече пътуваше към Карловско с гумени ботуши. Тя никога не изтъква доброто, което прави, и успява да увлече и други със своя пример и да ги зарази с добро. Благодарим, Владина, че те има“, каза Магдалена Гигова.
„Най-важното нещо в моя живот е да науча всички заедно да служим на хората, които имат нужда. Да служим означава да правиш нещо, без да очакваш да ти благодарят, да ти кажат „Браво“ и да ти платят.“ Владина, която пристигна на церемонията след кацане от Париж, завърши с цитат от най-големия български дарител – проф. Минко Балкански „Научете се да бъдете алтруисти, помагайте. Бъдете добри, не се правете на добри.“
Майка на годината стана и Гергана Янкулова, която заедно със съпруга си се грижи за деца, изоставени от родителите си. Наградата на Гергана, посветила живота си на приемната грижа, бе връчена от Дина Христова.
„Гери се е грижила за 11 бебета, от 10 години не е спала. Със съпруга си имат собствено дете, но решават да дадат дом на още едно дете. Така в тяхното семейство се появява Тони. След това решават, че трябва да имат и момиченце и така пристига Мая, която е в дома им като приемно детенце, но след три отказа да бъде осиновена, вече е част от семейството на Гери.
Да не мислите, че са спрели дотук? Последното бебенце, за което се грижат, вече е официално тяхно дете. Това са моите герои“, сподели развълнувано Дина Христова. „Малките деца имат нужда от обич, което променя целия им живот. Това създава личности. Мечтата ми е в България да няма деца за осиновяване“, сподели Гергана.
„Тази година правим 21 години брак и съм благодарен, защото тя ме научи да бъда мъж“, каза съпругът й, който е бивш военен. – Знам винаги, че някой ми пази гърба и това е тя“.
„Защо не казахте, че толкова много ще се плаче тази вечер?“, емоционално се включи Владина Цекова. Развълнувани бяха всички, включително и водещият на церемонията – младият художник Александър.
Дина Христова представи и другата наградена Майка на годината – Гинка Илиева, също посветила живота си на приемната грижа. Тя е променила живота на бебе, наядено от плъхове, на малки деца, затворени с години в кошарка от родителите си, които само им подхвърляли храна. Гинка е приемен родител и програмен мениджър на Националната асоциация за приемна грижа.
Тя е истинско вдъхновение и пример за това, че когато има желание, има и начин да тръгнеш по пътя на успеха. На 47 години завършва средно образование. На 52 г. – висше. Преминава през обучение за социален педагог. Изкарала е почти всички курсове за травмата при децата. Седем години се грижи за три приемни деца едновременно.
Милена Димитрова – майка на известния български писател Иво Христов, получи за втори път наградата „Майка на годината“. Милена, вдъхновена не само от собственото си сърце, но и от добрите идеи и инициативи на сина си, не спира постоянно да прави съвместно с него добрини за хора в нужда. Неотдавна тя превърна в звукови файлове две от книгите на Иво Христов, за да може незрящите му почитатели, които искат да се докоснат до творчеството му, да се насладят на таланта му. Наградата на Милена бе връчена от генерал Красимир Занев.
„Аз съм със сина си, защото тази награда е не само моя, тя е и на двамата. Мъдрото ми дете ме научи да съм тази, каквато ме познават хората. Аз се казвам Милена, но истинското ми име е майка. Героят е пред мен – той ме научи да бъда добра, съпричастна, той е моята пътеводна светлина, вяра, сила и надежда. Прави добро, мисли добро, бъди добро, то ще ти се върне, когато най-не очакваш.
Хората са казали, че красотата ще спаси света. Аз бих казала, че доброто ще спаси света. Наградата е на моя син“, сподели Милена, която покани всички на двойния празник на писателя на 16 юли – рожден ден и премиера на 11-тата му книга. Тя подари направени от нея прекрасни гривни от естествени камъни на наградените майки.
Те получиха още страхотни подаръци – разкошно вино от Шато Авли, ваучери от Соул терейн, книги за душата от издателска къща „Жануа-98“, синьо пенливо вино Euphoria.
„Майка на годината“ е запазена марка на Нина Норд, която организира церемонията по награждаването на борбените майки-героини, избрани от инициативен комитет с участието на жени от различни сфери на културата, изкуството и бизнеса.
На цената на спанака ще се насладите на най-добрата бира в света, ордьоври, риба по кралски и праисторически галски специалитети. Ще се повозите гратис на бърз влак в Китай и ще хапнете люто с чревца от гъска и дроб от панголини. Има и по-здравословни рецепти. Изданието е практично, леко, скромно калорично и ще върши работа на жените в кухнята. Някои мъже го вземат за мезе. Десертите не са забравени. Може да го четете сутрин, обед и преди лягане. Става и за подарък.
Творбата не е чисто пътешественическа, гастрономическа, философска, смешна или криминална. Съдържа арганово олио и по жанр се определя само като миленизъм.
Миленизмът неслучайно се появява при кризи в икономиката и литературата. И в световен мащаб има глад за него! Тези страници ще ви оправят настроението и ще ви държат сити в сиромашки години.
За дефекти след гаранционния срок рекламации не се приемат.
Авторката е писала досега на сериозни теми – за българите в чужбина, за историята на родните компютри, за парламентарната журналистика. Изведнъж – готварска книга, комична и с пътешествия! Пандемията явно засяга различни органи у човека.
Милена Димитрова се е качвала на планината Фуджияма. Пила е чай с ескимоси в Аляска. Плавала е до Ушуайя, на света накрая, и е карала ски в Африка на 3265 м надморска височина. В шарж са я рисували на снежна писта, но вместо с щеки – с вилица и нож.
Проявява задълбоченост не само към количествата, а и към изяществото на храната. Разглезена е с изтънчена кухня от дългогодишните си престои в Белгия и в Америка. Еднакво добра е и когато изходните продукти са яйца и сирене, и когато й попаднат стриди, миди или агнешко.
Книгата се препоръчва при анемия. Помага при махмурлук и за въздържатели. Приема се без лекарско предписание.
Милена Димитрова, автор на „Проклятието на бялото сирене“
Авторката Милена Димитрова е синтезирала необикновен жанр, крайно приятен за четене – миленизъм. Новата й книга „Проклятието на бялото сирене“ (изд. Книгомания) се поглъща на малки вкусни хапки, но може да се изяде наведнъж и цялата книга, от кора до кора. Както впрочем съветва телевизионният водещ Ути Бъчваров:
Именно това ще ви препоръчам: да преяждате до насита с историите и рецептите в тази книга, поръсени със солидно чувство за хумор. Те са идеален начин да забравите трудното ни ежедневие и да повярвате, че животът може да е вкусен и нахранен!
Книгата е идеален подарък и за жени, и за мъже, лека на тегло и подходящ за всички сезони. Нейните 192 страници свързват една благоуханна пълна с любов кухня с пътешествия по целия свят и назад към историята. Стига се чак до зората на цивилизацията, когато приматите се изправили на два крака и взели да заделят плодове и грудки, за да закусят на следващата сутрин.
Наскоро авторката е опитвала чревца от гъска и дробчета от прилеп в град Чунцин, близо до Ухан в Китай, но вие може да поглъщате четивото и без предпазна маска. То е одобрено от здравните власти и от органите на реда и идва до вас с рецензията на писателката Здравка Евтимова:
Интригуващи истории, изпълнени с хумор и същевременно много полезни. Написани с обич и топлота. Книгата е извор на усмивки, които ще огреят нашия утрешен ден.
В петнайсетината разказа опитвате трапистка бира, поливате салатата си с арганово олио, търкаляте се с мечките по пролетните ливади, вълнувате се и чак ви се доплаква от „Проклятието на бялото сирене”. Няма шега, няма измама! Никакви ментета! Прясна стока, и то на цената на спанака.
Опита я и журналистът Георги Милков и явно му допадна:
От големия гюм със съвременна българска литературна саламура, парчето, което се извадили и държите в ръката си, е много добре узряло, с чудесна структура и неповторим аромат. Препоръчително четиво за хора, които държат на добрата гастрономия за душата. В „Проклятието на бялото сирене” ще установите, че храната има не само своя история и география, но и специфична фонетика. Което прави тази книга още по-питателна.
Професионално и в провокативен стил са изпипани и илюстрациите на Людмил Веселинов. И от тях, както и от текстовете за мидите, рибата на краля, шоколада и другите неустоими десерти, идва апетит не само за ядене, а и за четене. Не закъснявайте да се насладите и да си оправите настроението, особено в извънредната обстановка!
„Проклятието на бялото сирене“
Из глава „История на закуската“
Досега сме се задоволявали с твърде постна представа за произхода и видовете на закуската!
Кога, в коя епоха предполагате, че двукракото ни племе се приучило да си набавя калории в началото на деня? Дилемата има едновременно няколко верни отговора.
• Когато се замогнало дотам, че си съставило стандартно меню за прехраната – мед, яйца, царевица, маниока.
• Когато прехраната престанала да зависи от лова и от случайността да попаднеш на ядливи корени.
• Когато homo sapiens почнал не само да добива, но и да трупа храна, да се запасява.
Всичко това се е случвало непрекъснато, през известни интервали в сходна последователност и навсякъде в праисторическите обиталища на Земята.Изследванията, които се разминават по претенции и изчерпателност, са единодушни само когато очертават разнообразието на закуската. Храненето сутрин е функция на еволюцията в животинския свят и в мозъчната дейност на прародителя. То зависи от обективните фактори – климата на Земята, наличните растения и животински видове, а също от трудовите и битовите навици и от културното многообразие.
Не ще да е случайно, че светът закусва различно
Французите например ядат сутрин кроасан или хлебче с чисто масло. Мажат го с конфитюр и пият топъл шоколад.
Британската империя повелява в чиниите да се слагат продукти, добити във фермите и докарани от колониите.
Английската закуска превъзхожда ирландската по пържения боб. В Ирландия почват сутрин с бира и чак тогава боцват наденичките, яйцето, доматките от скарата и мъфина.
Японците прагматично закусват с остатъка от вечерята, само че без бира. В Страната на изгряващото слънце сърбат мисо супа, по-разточителните замезват с кеншинджиру – пиле с ориз.
Африканците дават храна сутрин само на децата, които ходят на училище. Майките им пекат фуфу, луку и угали – питки като катми от смляна маниока.
Руснаците им викат лепьошки, може и да са царевични. Поливат ги с кефир, понякога с водка.
Чехкини, австрийки, словачки, унгарки – любящите мами с руси плитки и бели бонета – са замесили още по тъмно тестените си закуски.
Полякините като по-хитри купуват готови наполеонки, маковец, фаворки и прочие сладкиши. Не са лоши като фабрични произведения, само че прекалено много захар им слагат според мене. Какво да се прави, все по-ниско калорично гледаме с напредването на възрастта.
Французите и швейцарците подхвърлят палачинките при появата на розовопръстата Аврора. Тайната им хватка обаче е сместа от яйца, мляко, брашно, няколко капки олио и щипка сол да престои поне един час преди пърженето. Не пречи, даже помага, ако гъстата течност се разбърка още от вечерта. Споява се по-хармонично.
В Созопол видях как средновековното изкуство на палачинката се доразвива творчески, и то не само в пълнежа. С фуния пресипват палачинковата заготовка в бутилка. Хем по-удобно се разклаща, разбърква и пренася. Пробвах по морския почин и вярно, по-лесно се контролира премереното количество за всяка палачинка в сгорещения и фино намаслен тиган. Откроявам си люспи с масло предварително и работя върху два котлона едновременно с два тигана, така съкращавам горещия етап на обработката.
Виж, сърбите имат и айвар, и каймак, и нещо останало от скарата снощи.
Досега сме се задоволявали с твърде постна представа за произхода и видовете на закуската! Усъвършенстването ѝ съпътства еволюцията в различни континенти и територии. Първото хранене за деня е служило като локомотив за човешкия индивид, било е двигател на прогреса, на интереса и на познанията. Поради движението напред и въпреки сходната база от суровини варират и историческите сведения за закуската. Съпоставена, информацията нерядко се разминава по векове и хилядолетия и даже понякога се самоопровергава.
Глобалното меню от памтивека
Хляб с мая се е правел в Западна Европа още 3500 години преди Христа, твърдят учени.
Първата хлебарница в Рим била отворена три века преди новата ера – според други, не по-малко надеждни източници.
Древните римляни познавали житото, гриса и меда, както и навика да си угаждат – въпреки че научно установените дати не съвпадат напълно. Древните гърци също познавали насъщния. Омир възпява хляба като белег на цивилизованите народи: „За разлика от варварите, елините ядели хляб“. И не се ограничавали само с него!
Маята като набухвател за хляб и кифли се разпространила на Стария континент чак през ХVІІ век, твърди трети колектив от изследователи.
Четвърта група учени пледира, че чак от династията на Меровингите през V–VІІІ век тръгвала традицията да се поглъща сутрин парче хляб с вода, което притъпявало апетита докъм обяд.
Добре, да им е сладко, обаче Меровингите се появяват на световната сцена чак след падането на Римската империя?! Че да не би римляните да са гладували? Да не би хлябът на Меровингите да е паднал от небето като еврейска маца? (Мацата е безквасен хляб в еврейската кухня, приготвян традиционно за празника Пасха, когато ритуалите на юдаизма забраняват яденето на определени храни. – Бел. ред.)
Не сме длъжни да поглъщаме всички трактати като чиста монета!
Латинците нарекли яденето сутрин jentaculum. Терминът за храненето на обяд станал pradium. Бедните хапвали маслини и вино, а на трапезата на богатите имало още яйца, мед, сирене, плодове и по-хубаво вино.
В Рим и патрициите, и плебеите пиели vinum silatum – подсладен фермент, овкусен с билки и треви. Ароматът им кара учените да се задълбочават в хипотезата, че още оттогава се бил вкоренил абсентът, чийто разцвет се случва след повече от двайсет века. Щом свойствата на абсента били познати на Римската империя, какво остава за хляба!
Германските народи се засищали с черни хлебчета в ранното средновековие.
Френската академия на науките се е произнесла с аргументи от археологията, че галите закусвали с хляб и вино.
От известните 66 мъдрости и сентенции за закуската, най-многозначителен се оказва френският опит, че е „по-добре да закусваш с една жена, отколкото да вечеряш с нея“.
От днешна гледна точка не сме длъжни да поглъщаме всички твърдения като бистра изворна вода. Закуската е варирала в пряка зависимост от земеделските култури и животновъдството. И вкусовете се променяли, и продуктите, и производните им.
Кризите, войните и пандемиите също са повлиявали драстично – не само върху разнообразието, а и върху количествата и видовете храна. И географията, и историята променили йентакулума.
Маниоката, оказва се, е общият знаменател в закуската на Южното полукълбо. Стана дума, че с брашно от маниока африканките пекат питки за децата си. В Латинска Америка белят, пюрират, намачкват и обработват маниоката, за да приготвят от нея палачинките бейху.
В Амазония племето камаюре започва деня си със сок от пеки – плод с жълта сърцевина, описван и като зелено манго.
Както преди, така и след Буда в Югоизточна Азия от сутринта са сварили и сервирали ориз и зеленчуци.
Островните хора в Тихия океан хапват месестите плодове на хлебното дърво, което в Индия се смята за „хляба на бедните“ – яде се пресен, пържен или варен. Кърмачки пият настойка от листата му, за да увеличават дебита на майчиното мляко.
…Ясно, че за европейците зърнените храни и хлябът са в основата на хранителната пирамида на закуската. Джентълмените и дамите рядко сядат сутрин на масата без яйца – рохки или твърдо сварени, на омлет или на око, без сирене и мляко, без чай и кафе.
Яйцето се търкулнало на трапезата след кокошката, май
Току-що снесено яйце – à la coq, било любимото меню на краля Луи ХV.
А пилето долетяло до тенджерите най-напред в Азия още през седмото хилядолетие преди новата ера.
Млекарите са го изпреварили – масло, сирене, сметана, кисело мляко има още от деветото хилядолетие преди Христа. По света се пие и камилско мляко, и кобилешко, и биволско, и овче, и краве. Киселото мляко, йогуртът, то се знае, е родено на Балканите.
Куриоз или закономерност, но най-напред било опитомено кучето – още от петнайсетото хилядолетие преди началото на летоброенето. Т.е. дълго преди овцата, козата, кравата и вола. Май само виетнамските емигранти при нашия социализъм ядяха кучешко, може някой да си спомни. Тогава се развличахме и с плоския виц, че турското кафе е виетнамско.
Преди да продължа как се е появил мармаладът, си признавам, че историята на закуската ме занимава повече от десет години. Събирам студии, статии и рецепти. Приучих се да си ги заделям – също както преди стотици милиони години шимпанзето си трупало рошкови и плодове. И се очовечило!
Като в мексиканска вълнà
При всеки изгрев на слънцето като в мексиканска вълнà по цялата земя близо осем милиарда души на планетата ядат сутрин. Представете си само какви планини от ресурси се изяждат, докато новият ден тръгне от Кирибати в Тихия океан и склопи очи пак там след 24 часови зони!
А на наша милост, с чаша кафе и портокалов сок, ѝ става благо, размишлявайки как закуската се е доказала като лост от първи род не само за предстоящия ден, а и въобще за човешката цивилизация.
