За десети път раздадоха наградите Майка на годината

Родителката на младия писател Иво Христов – Майка на годината за втори път

Призът е за Ева Гугова, дарила сърцето на чедото си, за да спаси друго дете. За Милена Димитрова и сина й, писателя Иво Христов

Соня Момчилова бе обявена за Майка на годината за благородните си инициативи, посветени на децата, за които не обявява публично. Десетата церемония по награждаването с престижния приз бе проведена в столичната галерия Нирвана, известна като един от най-стойностните центрове за изкуство у нас.

Председателят на СЕМ, която от години се е посветила на каузи, свързани със здравето, образованието и просперитета на деца в нужда, получи наградата от Жана Иванова, собственик на издателска къща „Жануа-98“.

„Това не е просто награда, това е своеобразно признание, което носи особения вирус на синдрома „Предай нататък“, на това да ни подсеща, че няма по-голям дефицит от този на човешкост и човечност в наши дни. Много ви благодаря, че сте такъв висок и светъл пример“, сподели Соня Момчилова, обръщайки се към жените със страхотен заряд от доброта, присъстващи на церемонията.

Наградена бе и Ева Гугова, борбена майка от Добрич, която в най-трудния момент от живота си е събрала сили да направи нещо за болно дете и да спаси живота му – дарила е сърцето на собственото си чедо. Статуетката ще й бъде предадена от известния наш художник Румен Статков, сред чиито картини в галерия Нирвана бе проведена церемонията.

„Нямам думи, с които да опиша подвига на тази майка“, каза Румен, който бе трогнат до сълзи, както и всички присъстващи на церемонията, която прославя и почита доброто в най-чистата му форма.

„Майка на годината“ стана и Владина Цекова, посветила живота си на телевизията и на благородни инициативи. Тя получи приза от пътуващият писател и известен журналист Магдалена Гигова, която връчва престижната статуетка „Майка на годината“ за десети път.

„Владина, ако трябва да я определим с една дума, то е сърцата, защото във всяка кауза се хвърля с цялото си сърце. От 20 години всяка година облича абитуриенти, 15 минути след наводненията тя вече пътуваше към Карловско с гумени ботуши. Тя никога не изтъква доброто, което прави, и успява да увлече и други със своя пример и да ги зарази с добро. Благодарим, Владина, че те има“, каза Магдалена Гигова.

„Най-важното нещо в моя живот е да науча всички заедно да служим на хората, които имат нужда. Да служим означава да правиш нещо, без да очакваш да ти благодарят, да ти кажат „Браво“ и да ти платят.“ Владина, която пристигна на церемонията след кацане от Париж, завърши с цитат от най-големия български дарител – проф. Минко Балкански „Научете се да бъдете алтруисти, помагайте. Бъдете добри, не се правете на добри.“

Майка на годината стана и Гергана Янкулова, която заедно със съпруга си се грижи за деца, изоставени от родителите си. Наградата на Гергана, посветила живота си на приемната грижа, бе връчена от Дина Христова.

„Гери се е грижила за 11 бебета, от 10 години не е спала. Със съпруга си имат собствено дете, но решават да дадат дом на още едно дете. Така в тяхното семейство се появява Тони. След това решават, че трябва да имат и момиченце и така пристига Мая, която е в дома им като приемно детенце, но след три отказа да бъде осиновена, вече е част от семейството на Гери.

Да не мислите, че са спрели дотук? Последното бебенце, за което се грижат, вече е официално тяхно дете. Това са моите герои“, сподели развълнувано Дина Христова. „Малките деца имат нужда от обич, което променя целия им живот. Това създава личности. Мечтата ми е в България да няма деца за осиновяване“, сподели Гергана.

„Тази година правим 21 години брак и съм благодарен, защото тя ме научи да бъда мъж“, каза съпругът й, който е бивш военен. – Знам винаги, че някой ми пази гърба и това е тя“.

„Защо не казахте, че толкова много ще се плаче тази вечер?“, емоционално се включи Владина Цекова. Развълнувани бяха всички, включително и водещият на церемонията – младият художник Александър.

Дина Христова представи и другата наградена Майка на годината – Гинка Илиева, също посветила живота си на приемната грижа. Тя е променила живота на бебе, наядено от плъхове, на малки деца, затворени с години в кошарка от родителите си, които само им подхвърляли храна. Гинка е приемен родител и програмен мениджър на Националната асоциация за приемна грижа.

Тя е истинско вдъхновение и пример за това, че когато има желание, има и начин да тръгнеш по пътя на успеха. На 47 години завършва средно образование. На 52 г. – висше. Преминава през обучение за социален педагог. Изкарала е почти всички курсове за травмата при децата. Седем години се грижи за три приемни деца едновременно.

Милена Димитрова – майка на известния български писател Иво Христов, получи за втори път наградата „Майка на годината“. Милена, вдъхновена не само от собственото си сърце, но и от добрите идеи и инициативи на сина си, не спира постоянно да прави съвместно с него добрини за хора в нужда. Неотдавна тя превърна в звукови файлове две от книгите на Иво Христов, за да може незрящите му почитатели, които искат да се докоснат до творчеството му, да се насладят на таланта му. Наградата на Милена бе връчена от генерал Красимир Занев.

„Аз съм със сина си, защото тази награда е не само моя, тя е и на двамата. Мъдрото ми дете ме научи да съм тази, каквато ме познават хората. Аз се казвам Милена, но истинското ми име е майка. Героят е пред мен – той ме научи да бъда добра, съпричастна, той е моята пътеводна светлина, вяра, сила и надежда. Прави добро, мисли добро, бъди добро, то ще ти се върне, когато най-не очакваш.

Хората са казали, че красотата ще спаси света. Аз бих казала, че доброто ще спаси света. Наградата е на моя син“, сподели Милена, която покани всички на двойния празник на писателя на 16 юли – рожден ден и премиера на 11-тата му книга. Тя подари направени от нея прекрасни гривни от естествени камъни на наградените майки.

Те получиха още страхотни подаръци – разкошно вино от Шато Авли, ваучери от Соул терейн,  книги за душата от издателска къща „Жануа-98“, синьо пенливо вино Euphoria.

„Майка на годината“ е запазена марка на Нина Норд, която организира церемонията по награждаването на борбените майки-героини, избрани от инициативен комитет с участието на жени от различни сфери на културата, изкуството и бизнеса.

„Проклятието на бялото сирене“ – книгата на Милена Димитрова, която не се вписва в шаблони

 

януари 14, 2021 

 

mgigova2019

• 

• 

На цената на спанака ще се насладите на най-добрата бира в света, ордьоври, риба по кралски и праисторически галски специалитети. Ще се повозите гратис на бърз влак в Китай и ще хапнете люто с чревца от гъска и дроб от панголини. Има и по-здравословни рецепти. Изданието е практично, леко, скромно калорично и ще върши работа на жените в кухнята. Някои мъже го вземат за мезе. Десертите не са забравени. Може да го четете сутрин, обед и преди лягане. Става и за подарък.

Творбата не е чисто пътешественическа, гастрономическа, философска, смешна или криминална. Съдържа арганово олио и по жанр се определя само като миленизъм.

Миленизмът неслучайно се появява при кризи в икономиката и литературата. И в световен мащаб има глад за него! Тези страници ще ви оправят настроението и ще ви държат сити в сиромашки години.

За дефекти след гаранционния срок рекламации не се приемат.

Авторката е писала досега на сериозни теми – за българите в чужбина, за историята на родните компютри, за парламентарната журналистика. Изведнъж – готварска книга, комична и с пътешествия! Пандемията явно засяга различни органи у човека.

Милена Димитрова се е качвала на планината Фуджияма. Пила е чай с ескимоси в Аляска. Плавала е до Ушуайя, на света накрая, и е карала ски в Африка на 3265 м надморска височина. В шарж са я рисували на снежна писта, но вместо с щеки – с вилица и нож.

Проявява задълбоченост не само към количествата, а и към изяществото на храната. Разглезена е с изтънчена кухня от дългогодишните си престои в Белгия и в Америка. Еднакво добра е и когато изходните продукти са яйца и сирене, и когато й попаднат стриди, миди или агнешко.

Книгата се препоръчва при анемия. Помага при махмурлук и за въздържатели. Приема се без лекарско предписание.

Милена Димитрова, автор на „Проклятието на бялото сирене“

Авторката Милена Димитрова е синтезирала необикновен жанр, крайно приятен за четене – миленизъм. Новата й книга „Проклятието на бялото сирене“ (изд. Книгомания) се поглъща на малки вкусни хапки, но може да се изяде наведнъж и цялата книга, от кора до кора. Както впрочем съветва телевизионният водещ Ути Бъчваров:

Именно това ще ви препоръчам: да преяждате до насита с историите и рецептите в тази книга, поръсени със солидно чувство за хумор. Те са идеален начин да забравите трудното ни ежедневие и да повярвате, че животът може да е вкусен и нахранен!

Книгата е идеален подарък и за жени, и за мъже, лека на тегло и подходящ за всички сезони. Нейните 192 страници свързват една благоуханна пълна с любов кухня с пътешествия по целия свят и назад към историята. Стига се чак до зората на цивилизацията, когато приматите се изправили на два крака и взели да заделят плодове и грудки, за да закусят на следващата сутрин.

Наскоро авторката е опитвала чревца от гъска и дробчета от прилеп в град Чунцин, близо до Ухан в Китай, но вие може да поглъщате четивото и без предпазна маска. То е одобрено от здравните власти и от органите на реда и идва до вас с рецензията на писателката Здравка Евтимова:

Интригуващи истории, изпълнени с хумор и същевременно много полезни. Написани с обич и топлота. Книгата е извор на усмивки, които ще огреят нашия утрешен ден.

В петнайсетината разказа опитвате трапистка бира, поливате салатата си с арганово олио, търкаляте се с мечките по пролетните ливади, вълнувате се и чак ви се доплаква от „Проклятието на бялото сирене”. Няма шега, няма измама! Никакви ментета! Прясна стока, и то на цената на спанака.

Опита я и журналистът Георги Милков и явно му допадна:

От големия гюм със съвременна българска литературна саламура, парчето, което се извадили и държите в ръката си, е много добре узряло, с чудесна структура и неповторим аромат. Препоръчително четиво за хора, които държат на добрата гастрономия за душата. В „Проклятието на бялото сирене” ще установите, че храната има не само своя история и география, но и специфична фонетика. Което прави тази книга още по-питателна.

Професионално и в провокативен стил са изпипани и илюстрациите на Людмил Веселинов. И от тях, както и от текстовете за мидите, рибата на краля, шоколада  и другите неустоими десерти, идва апетит не само за ядене, а и за четене. Не закъснявайте да се насладите и да си оправите настроението, особено в извънредната обстановка!

„Проклятието на бялото сирене“

Из глава „История на закуската“

Досега сме се задоволявали с твърде постна представа за произхода и видовете на закуската!

Кога, в коя епоха предполагате, че двукракото ни племе се приучило да си набавя калории в началото на деня? Дилемата има едновременно няколко верни отговора.

• Когато се замогнало дотам, че си съставило стандартно меню за прехраната – мед, яйца, царевица, маниока.

• Когато прехраната престанала да зависи от лова и от случайността да попаднеш на ядливи корени.

• Когато homo sapiens почнал не само да добива, но и да трупа храна, да се запасява.

Всичко това се е случвало непрекъснато, през известни интервали в сходна последователност и навсякъде в праисторическите обиталища на Земята.Изследванията, които се разминават по претенции и изчерпателност, са единодушни само когато очертават разнообразието на закуската. Храненето сутрин е функция на еволюцията в животинския свят и в мозъчната дейност на прародителя. То зависи от обективните фактори – климата на Земята, наличните растения и животински видове, а също от трудовите и битовите навици и от културното многообразие.

Не ще да е случайно, че светът закусва различно

Французите например ядат сутрин кроасан или хлебче с чисто масло. Мажат го с конфитюр и пият топъл шоколад.

Британската империя повелява в чиниите да се слагат продукти, добити във фермите и докарани от колониите.

Английската закуска превъзхожда ирландската по пържения боб. В Ирландия почват сутрин с бира и чак тогава боцват наденичките, яйцето, доматките от скарата и мъфина.

Японците прагматично закусват с остатъка от вечерята, само че без бира. В Страната на изгряващото слънце сърбат мисо супа, по-разточителните замезват с кеншинджиру – пиле с ориз.

Африканците дават храна сутрин само на децата, които ходят на училище. Майките им пекат фуфу, луку и угали – питки като катми от смляна маниока.

Руснаците им викат лепьошки, може и да са царевични. Поливат ги с кефир, понякога с водка.

Чехкини, австрийки, словачки, унгарки – любящите мами с руси плитки и бели бонета – са замесили още по тъмно тестените си закуски.

Полякините като по-хитри купуват готови наполеонки, маковец, фаворки и прочие сладкиши. Не са лоши като фабрични произведения, само че прекалено много захар им слагат според мене. Какво да се прави, все по-ниско калорично гледаме с напредването на възрастта.

Французите и швейцарците подхвърлят палачинките при появата на розовопръстата Аврора. Тайната им хватка обаче е сместа от яйца, мляко, брашно, няколко капки олио и щипка сол да престои поне един час преди пърженето. Не пречи, даже помага, ако гъстата течност се разбърка още от вечерта. Споява се по-хармонично.

В Созопол видях как средновековното изкуство на палачинката се доразвива творчески, и то не само в пълнежа. С фуния пресипват палачинковата заготовка в бутилка. Хем по-удобно се разклаща, разбърква и пренася. Пробвах по морския почин и вярно, по-лесно се контролира премереното количество за всяка палачинка в сгорещения и фино намаслен тиган. Откроявам си люспи с масло предварително и работя върху два котлона едновременно с два тигана, така съкращавам горещия етап на обработката.

Виж, сърбите имат и айвар, и каймак, и нещо останало от скарата снощи.

Досега сме се задоволявали с твърде постна представа за произхода и видовете на закуската! Усъвършенстването ѝ съпътства еволюцията в различни континенти и територии. Първото хранене за деня е служило като локомотив за човешкия индивид, било е двигател на прогреса, на интереса и на познанията. Поради движението напред и въпреки сходната база от суровини варират и историческите сведения за закуската. Съпоставена, информацията нерядко се разминава по векове и хилядолетия и даже понякога се самоопровергава.

Глобалното меню от памтивека

Хляб с мая се е правел в Западна Европа още 3500 години преди Христа, твърдят учени.

Първата хлебарница в Рим била отворена три века преди новата ера – според други, не по-малко надеждни източници.

Древните римляни познавали житото, гриса и меда, както и навика да си угаждат – въпреки че научно установените дати не съвпадат напълно. Древните гърци също познавали насъщния. Омир възпява хляба като белег на цивилизованите народи: „За разлика от варварите, елините ядели хляб“. И не се ограничавали само с него!

Маята като набухвател за хляб и кифли се разпространила на Стария континент чак през ХVІІ век, твърди трети колектив от изследователи.

Четвърта група учени пледира, че чак от династията на Меровингите през V–VІІІ век тръгвала традицията да се поглъща сутрин парче хляб с вода, което притъпявало апетита докъм обяд.

Добре, да им е сладко, обаче Меровингите се появяват на световната сцена чак след падането на Римската империя?! Че да не би римляните да са гладували? Да не би хлябът на Меровингите да е паднал от небето като еврейска маца? (Мацата е безквасен хляб в еврейската кухня, приготвян традиционно за празника Пасха, когато ритуалите на юдаизма забраняват яденето на определени храни. – Бел. ред.)

Не сме длъжни да поглъщаме всички трактати като чиста монета!

Латинците нарекли яденето сутрин jentaculum. Терминът за храненето на обяд станал pradium. Бедните хапвали маслини и вино, а на трапезата на богатите имало още яйца, мед, сирене, плодове и по-хубаво вино.

В Рим и патрициите, и плебеите пиели vinum silatum – подсладен фермент, овкусен с билки и треви. Ароматът им кара учените да се задълбочават в хипотезата, че още оттогава се бил вкоренил абсентът, чийто разцвет се случва след повече от двайсет века. Щом свойствата на абсента били познати на Римската империя, какво остава за хляба!

Германските народи се засищали с черни хлебчета в ранното средновековие.

Френската академия на науките се е произнесла с аргументи от археологията, че галите закусвали с хляб и вино.

От известните 66 мъдрости и сентенции за закуската, най-многозначителен се оказва френският опит, че е „по-добре да закусваш с една жена, отколкото да вечеряш с нея“.

От днешна гледна точка не сме длъжни да поглъщаме всички твърдения като бистра изворна вода. Закуската е варирала в пряка зависимост от земеделските култури и животновъдството. И вкусовете се променяли, и продуктите, и производните им.

Кризите, войните и пандемиите също са повлиявали драстично – не само върху разнообразието, а и върху количествата и видовете храна. И географията, и историята променили йентакулума.

Маниоката, оказва се, е общият знаменател в закуската на Южното полукълбо. Стана дума, че с брашно от маниока африканките пекат питки за децата си. В Латинска Америка белят, пюрират, намачкват и обработват маниоката, за да приготвят от нея палачинките бейху.

В Амазония племето камаюре започва деня си със сок от пеки – плод с жълта сърцевина, описван и като зелено манго.

Както преди, така и след Буда в Югоизточна Азия от сутринта са сварили и сервирали ориз и зеленчуци.

Островните хора в Тихия океан хапват месестите плодове на хлебното дърво, което в Индия се смята за „хляба на бедните“ – яде се пресен, пържен или варен. Кърмачки пият настойка от листата му, за да увеличават дебита на майчиното мляко.

…Ясно, че за европейците зърнените храни и хлябът са в основата на хранителната пирамида на закуската. Джентълмените и дамите рядко сядат сутрин на масата без яйца – рохки или твърдо сварени, на омлет или на око, без сирене и мляко, без чай и кафе.

Яйцето се търкулнало на трапезата след кокошката, май

Току-що снесено яйце – à la coq, било любимото меню на краля Луи ХV.

А пилето долетяло до тенджерите най-напред в Азия още през седмото хилядолетие преди новата ера.

Млекарите са го изпреварили – масло, сирене, сметана, кисело мляко има още от деветото хилядолетие преди Христа. По света се пие и камилско мляко, и кобилешко, и биволско, и овче, и краве. Киселото мляко, йогуртът, то се знае, е родено на Балканите.

Куриоз или закономерност, но най-напред било опитомено кучето – още от петнайсетото хилядолетие преди началото на летоброенето. Т.е. дълго преди овцата, козата, кравата и вола. Май само виетнамските емигранти при нашия социализъм ядяха кучешко, може някой да си спомни. Тогава се развличахме и с плоския виц, че турското кафе е виетнамско.

Преди да продължа как се е появил мармаладът, си признавам, че историята на закуската ме занимава повече от десет години. Събирам студии, статии и рецепти. Приучих се да си ги заделям – също както преди стотици милиони години шимпанзето си трупало рошкови и плодове. И се очовечило!

Като в мексиканска вълнà

При всеки изгрев на слънцето като в мексиканска вълнà по цялата земя близо осем милиарда души на планетата ядат сутрин. Представете си само какви планини от ресурси се изяждат, докато новият ден тръгне от Кирибати в Тихия океан и склопи очи пак там след 24 часови зони!

А на наша милост, с чаша кафе и портокалов сок, ѝ става благо, размишлявайки как закуската се е доказала като лост от първи род не само за предстоящия ден, а и въобще за човешката цивилизация.

"Втората България" на Милена Димитрова с премиера в "Перото"

Над два милиона българи се откъснаха от корените си след 1989 г. В тази книга се разкриват 50 лични истории – накъде тръгнаха хората, какъв е животът им. Анализирани са и приликите с миграцията от нашите земи към Украйна, Аржентина, Щатите преди повече от век. И още – за икономическия смисъл и как се променя идентичността на сънародниците ни по света.

Защо напускат родината?

Как я виждат отвън?

Как се запазват езикът, фолклорът и традициите?

Дървета – гора? Войници – армия? Обезлюдяване без война?

А причините са вътре в границите ни – защо не ги забелязваме, защо мълчим.

***

Доц. д-р Татяна Буруджиева (редактор на изданието) за „Втората България“:

„Това е книга за България, извираща от самата й душа. Това е България през очите на нейните деца. Това е книга за терзанията и мечтите. Книга, от която научавате, че може да се обича, и без да мразиш.“

Представянето на книгата „Втората България“ от Милена Димитрова ще се състои на 14.01. (понеделник) 2020 г. от 18,30 ч. в Литературен клуб „Перото“.

„Втората България“ на Милена Димитрова и всички нас

Милена Димитрова е опитен журналист и автор на десет книги. Награждавана е с отличията „Златен век“ за принос към българската култура и „Златно перо“ на СБЖ. Носител е и на международната медийна награда на SEEMO и д-р Ерхард Бусек „За по-добро разбирателство в Югоизточна Европа“. Специализирала е в Университета в град Колумбия в американския щат Мисури, работила е осем години в Белгия и има представа от първа ръка какво се случва с българите по света.

Милена Димитрова, журналист и автор на книгата „Втората България“:

 „Всяко семейство, всяка махала, всеки град, всяка село, всяка социална прослойка, всяка професия се изля извън границите на България. Тези хора не бягат от добро, но като че ли България ни ги чува или не си дава адекватна сметка какво причини този огромен излив – милиони хора да не бъдат там, където са родени, да бъдат изтръгнати от корените си.“ В нея тя описва 50 лични истории на българи емигранти от Канада, Дания, Китай, САЩ, Украйна и ред други страни.

Написах тази книга, защото не искам полуграмотни политици да започнат да изучават чуждестранния опит и добри практики как да се грижим за диаспората си, а с ум и сърце да помислим за тези наши роднини. (…) Има различни данни, включително правителствен доклад, който казва, че те са почти 3 милиона. Има статистически и други изводи, чеса над 2 милиона и половина. Въпросът е към тези хора да има адекватно отношение. (…) Тези хора, както преди повече от век, така и сега, те не са бягали от добро. Затова в книгата оставих 50 души да говорят така както мислят. Защото нашите политици не ги чуват, не чуват техните гласове. А всяка история е прекалено лична и в същото време тя е и национална кауза. (…) Като че ли без война сме се докарали да сме половин народ. (…) Не е нужно проблемът за българите зад граница да се обговаря нито умилително, нито с меркантилна политическа цел, а са необходими по-скоро прагматични решения.“

Жените жирафи в Бирма носят до 15 кг метал за хубост

Жените жирафи в Бирма носят до 15 кг метал за хубост

 Текстът е откъс от книгата "Франджипани и фаранги - две българки при жените-жирафи в Бирма" от Милена Димитрова и Магдалена Гигова

 

Само на три места в света жените смятат за висша форма на красота и изящество да мъкнат по вратовете и коленете си общо към 15 кг метал. Племето падонг в Мианмар (по-известна като Бирма),  кайан лахви в Северен Тайланд и ндебеле - в дебрите на Южна Африка. Високото плато, където живеят жените жирафи в Бирма, е в провинция Шан (на площ около три Българии). Дълговратите слизат край езерото Инле само колкото да приберат от любопитните туристи по 3 долара за правото да ги видят и да се снимат с тях. С изкарните пари хранят цялото племе от около 7000 души, което иначе се препитава с оскъдно планинско земеделие. Народността падонг наброява общо към 40 000 души, които се женят единствено помежду си.

В селото Ниаунг дамите с метални пръстени на врата скромно стоят пред туристите. Тотан и Тоджу са сестри, а Мапю е внучката на първата и още не е омъжена. Когато отронват по някоя дума на странния си език, думите им бълбукат като от повърхността на бутилка. Част от атракцията е да покажат как тъкат на стан, закачен за тавана, защото не могат да навеждат глави.

„Мениджърът им“, който поназнайва английски, ловко събира таксата, а после красноречиво изважда изпод навървените по вратовете им обръчи памучно парцалче вместо отговор на въпроса не им ли пари нагретият от 35-годусовата жега метал.

Най-възрастната е най-близо до съвършенството. На врата си тя има 26 пръстена, а според вярването на падонг всеки метален ринг има свое сакрално значение и ги доближава до Буда. Максимумът е 35. На 7 годинки момичето падонг получава първите си 10 пръстена. Те единствени може да се махат. Първите рингове тежат 3 кг. Когато вратовете им свикнат, на всеки 5 години се прибавят още 3 обръча. Легендата разказва, че започнали да си слагат метал на врата, за да се пазят от ухапвания на тигри. Друга версия твърди, че така заприличвали на свещените за тях дракони. Но за падонг дългите вратове са символи на женска красота. По системата „трай бабо за хубост“ те мъкнат под коленете, на лактите и на вратовете си металните тежести.

Рентгенови снимки разрешили споровете на учените как се постига съвършенството на деформацията - дали се разтягат прешлените, или връзките между тях. Оказало се, че от тежестта на украшението (при пълно „ожирафяване“ - между 12 и 15 кг) силно се смъква гръдният кош, от което вратът става лебедово дълъг.

Падонките едва се движат, но не са освободени от никаква къщна работа. С клатещата се походка на закоравял моряк те мъкнат вода от километри, работят в градината и наведени като жирафи над ограда тъкат лонджита (дълги запрятащи се поли) за мъжете си.

Жените падонг говорят пискливо като душена коза. Те не могат да пият от чаша и използват бамбукови цеви. Няма как да накланят главите си, затова ядят прави кашести гозби. Спят върху дълги дървени трупчета вместо възглавници. Вратните им мускули са напълно атрофирани. Абе тия жени как правят любов?!

Най-шокиращото обаче е, че при тях изневярата е изключена! Хване ли съпругата си на калъп, мъжът не иска развод, а просто прерязва гривните на врата й. Клюмналата от собствената си тежест глава предизвиква мъчителна бавна смърт от задушаване.

Най-голямото богатство за жената падонг - освен бакшишът, естествено, е да й подарите червило или шишенце с парфюм. Тя го подхваща като крехко имане и  го скътва до сърцето си.

Лимония окейжия

 

Европейката, разглезена от стотици нужни (и недотам) разкрасителни мазила, не може да си представи, че в Мианмар има само едно козметично средство - лимония окейжия. Няма сапун, няма шампоан, парфюм, червило! Лимония окейжия замества всичко. Още от летището в столицата Янгон  се вижда, че всички жени и деца са намазали бузите и челата си с някакъв жълтеникаво-кафяв прах. По-изобретателните го оформят като листа, цветя или изящни линии. Практичното обяснение е, че странната смес пази лицата от палещото слънце. Истината е, че всяка бирманка с цвят на препечена леблебия мечтае за по-бяла кожа, а дори да е чувала за фон дьо тен или пудра, няма как да си ги достави. В далечната азиатска страна няма почти никакво промишлено производство, почти целият износ е на суровини, тиково дърво, ориз и плодове. Внася се главно оръжие, а не някакви си козметични глезотии.

Но пък лимония окейжия има в изобилие. Тя дори се е превърнала в туристическа атракция и сувенир, а в скъпите петзвездни хотели стои в банята редом до балсама за тяло и шампоана. Върху каменна плоча бирманките търкат до посиняване лимоново дърво, чийто прах, смесен с малко хума, нанасят върху лицата си. Кожата под него става копринена. Обичаят се нарича танака.  В Европа обаче вълшебната смеска направо се спича върху лицето и очевидно е ефикасна само при изключително високата тропическа влажност.

С лодка по езерото Инле до Храма на скачащите котки

Инле е приказно езеро, ширнало се върху 116 кв. км. Хималаите „близват“ водата от едната му страна. По бреговете има десетки градове, които заслужава да бъдат разгледани, но още по-невероятни са наколните селища - стотици къщи със салове вместо веранди и блатни растения за украса пред вратите.  Инле е прочуто и с плаващите градини - върху огромни буци от кал и слама като салове с хранителна почва целогодишно се въдят по четири реколти от всякакви зеленчуци.  Стопаните им нямат грижа за напояването, а слънцето и дъждът довършват останалото - трябва само да откриеш накъде е отплавала градината ти и да я обереш.

Всеки изглед тук  е като пощенска картичка. Наричат го Блатната Венеция. И наистина, водата е начин на живот. Наколни жилища, бучнати по средата на калното нищо пагоди, дори местният салон за събрания и кметството са върху вода. Придвижването из езерото става с дълги и тесни лодки еднодръвки, а на невероятни места може да се видят табели „Накити от сребро - 25 м вляво“ или „Тъкачница за платове от лотосови нишки“.

Мъже в пози на балерини балансират върху еднодръвките. Усукали краката си около веслото, те насочват лодката, докато с ръце гребат улова от огромни конусовидни кошове. Гледката е изящна като японска гравюра. Особено живописен е начинът, по който рибарите си служат с греблото. Изправени на самия край на лодката, те закрепват единия край на веслото между мишницата и тялото, така ръцете им са свободни. Пускат греблото успоредно на тялото от едната страна, като с ходилото захващат дървения прът и така загребват водата. Отблизо движенията са пестеливи и практични, а отдалеч картината е романтична.

На носа на всяко кану рибарят стърчи изправен и полата му се ветрее. Той има нужда ръцете му да са свободни, за да свещенодейства с такъмите или да оправя коша, който ще хвърля  в дълбините. Тук смятат за непочтено да използват стръв, а само надхитряват тактически рибата. Риболовецът законтря дръжката на греблото под мишница и прехвърля ходилото на крака си по-надолу върху веслото. Борави с него на същия принцип, по който се храни с две клечки. Картината отстрани е изящна, откъдето и да падат лъчите на слънцето. Върху равната лъскава глеч на езерото тъмнее кануто, лодкарят е прав като свещ, а полата му се развява. Ту се разтваря, ту се прибира, сякаш фигурата диша или надува ковашки мях. А всъщност гребе.

Плаващият пазар е далеч от рибарската поезия. Това всъщност са няколко групи по тридесетина лодки, които причакват  туристите и връхлитат безмилостно. Компанията, която продава зеленчуци, ядливи корени и цветя, не е толкова агресивна, обаче сувенирджиите...

Те взимат лодките на абордаж,  не признават „не“ за отговор, а пазарлъкът е ожесточен.

След поредната инвестиция в местната икономика лодките се плъзгат към Нга Хпе Чаунг - Манастира на скачащите котки. Светилището плава върху понтон насред езеротото. Вместо олтар в огромната зала са струпани стотина статуи на Буда - спящ, опрощаващ, поучаващ, вглъбен. Екшънът обаче е встрани, където се разхождат двайсетина яки котарака. Един монах притраква с кутия с котешка храна и те мигом го наобикалят. Той има и обръч, размахва го пред носа на някоя писана и го вдига на повече от метър над земята.

Котката веднага се засилва от място и скача през дупката. За което веднага бива възнаградена с късче сушена риба, а обръчът вече подканва друга избраница. Нов грациозен скок изтръгва възклицанията на гостите и, разбира се, пълни дискосите на манастира. Шоуто трае десетина минути и се повтаря пак, когато се съберат туристи.

Дресираните животинки са запазена марка на обителта. Въпреки твърдението, че котките не се поддават на възпитание, щом чуят издрънчаването на зарчетата суха риба по пода на манастира, отвсякъде се втурват мяукащи акробати. Монахът дресьор вдига металния обръч и котаците се изпотрепват да скачат като циркови лъвове. После богомолците наобикалят ламата и даренията сами падат от джобовете им, умилени от уменията на котките и от мъдрите напътствия на монаха.

В езерото Инле се намира и най-екологичният хотел в Мианмар. Срещу 300 долара на вечер туристът получава лукс 5 звезди и уверението, че за построяването на хотела не е отсечено дори едно дърво. На десетки хиляди километри няма нито една фабрика, зеленчуците и подправките се отглеждат в езерото Инле. А прасетата, родоначалници на мръвките в чиниите, са с естествен хранителен режим, без смески и консерванти.

Посетителят трябва сам... да си изнесе сметта. Всички неорганични отпадъци се събират в пликче и се изхвърлят далеч извън района на Инле. 

Единственият недостатък на езерния хотел е, че не можеш да избягаш, без да си платиш сметката. А достойнствата му са бол - от сателитните канали до ловенето на риба от прозореца на стаята. Пък и Плаващият пазар ти идва на крака, пардон - на весла.