В Покана за пътуване: Проф. Ева Соколова за Мароко, Египет и Германия. Анелия Талиб за Ливан

С потомка на Йовков до Ангола и Южна Африка

Има моменти, когато наистина съжалявам, че не можете да видите събеседниците в „Покана за пътуване“, защото Йова Станкова е много красива. Гостенката ми, обаче, може да се похвали не само с външен вид. Тя е израснала в Ангола, учила в Германия, живяла в Южна Африка, а сега се приспособява към италианските нрави край езерото Гарда.

При тази географски пъстра биография не е чудно, че Йова говори английски, руски, френски, немски и напредва с италианския. Тя направи впечатление още с дебютния си роман „Галерия от светове” и се надява да е наследила частица от таланта на писателя Йордан Йовков, чиято потомка е. Но в Покана за пътуване тя разказва за странстванията си по света.

Никога не съм си представяла, че ще опитам някога прабългарското питие кумис. При това като го наливам в дървена гаванка с черпак  в… ресторанта на петзвезден хотел. Но за моите приключения – друг път. Теодор Борисов и редовната си родолюбива рубрика „50 места от българската история отвъд България” отвежда до гроба на Хан Кубрат.

Чували сме, че Ливан е бил Швейцария на Близкия Изток. Местните показват патриотизъм като се кълнат, че красивата им страна е напълно безопасна и в столицата Бейрут се стреля само в определени дни от седмицата и то в отделни квартали. 

Щом кажете на близките си, че мечтаете да посетите Ливан, лицата им мигом добиват угрижен, дори панически вид.

Наистина ли е толкова страшно и защо си струва да се посети държавата на чиито герб има кедър, а президентът по конституция трябва да е християнин, запитахме Анелия Талиб.

 При разговора с нея си припомних, че кедърът е символ на Ливан, а ние го свързваме главно със скъпите му за българите, но много вкусни ядки.

Следващата гостенка в Покана за пътуване е професор по физикохимия. Специализирала е като Хумболтов стипендиант в Германия, а докторската си дисертация е защитила в Московския химикотехнологичен институт Менделеев. 

Проф. Ева Соколова е автор на повече от дузина книги - учебници по специалността, научнопопулярни творби за деца и възрастни в областта на химията, есета за брака,  монография за своя род и дори на томче с изпитани готварски рецепти. С покойния си съпруг, известния юрист и парламентарист Йордан Соколов, споделят разнообразни интереси в областта на музиката, изобразителното изкуство и литературата, но една от най-големите им общи страсти са пътешествията. 

Техният брак, продължил 45 години, е ярка илюстрация на нашата рубрика „Инвестирайте в спомени“. Последното място, което са посетили заедно Ева и Йордан Соколови е Египет. Но при гостуването си в студиото достолепната дама разказва за пътувания до Ливан, Мароко, Норвегия, Гърция и Германия.  Проф. Ева Соколова е пътешественик на духа и несломим любител на приключенията.

В Покана за пътуване на 10 март от 18 до 19 часа по програма Христо Ботев на БНР: Да галиш в Япония питомна сърна

Ливан все още е Швейцария на Близкия Изток. Президентът на Казахстан нарисувал новата столица Астана  на салфетка

 Ако трябва да избирате дали да отидете до Япония или да пътувате в миналото, какво ще предпочетете. И двете? Значи сме на един акъл!

Знаете ли каква драма преживява детето на българка и японец? Много му се работи, но го мързи да стане. Златимир Йочев е чист българин, но хич не го мързи – за две седмици в Япония е изминал близо 4000 километра, опитал е около 50 вида бира, снимал се е с гейша (защото повече от това един редови нашенец не може да си позволи) и е галил сърни  и елени в центъра на многохиляден град.

Златимир Йочев е водещ на сутрешния блок в България он еър, но толкова цветно и релефно разказва, че все едно ще ни слушате по телевизора.

Япония произвежда два пъти повече българско кисело мляко от България. 29-те завода на компанията, които държи лиценза  бълват по 700 тона „наш йогурт” на ден, което е два пъти повече от цялото дневно производство на България. Е, как да не попитам?! Златимир Йочев е опитал местното мляко, но му се е сторило прекалено сладко.

 

Чували сме, че Ливан е бил Швейцария на Близкия Изток. Местните показват патриотизъм като се кълнат, че красивата им страна е напълно безопасна и в столицата Бейрут се стреля само в определени дни от седмицата и то в отделни квартали. Щом кажете на близките си, че мечтаете да посетите Ливан, лицата им мигом добиват угрижен, дори панически вид.

Наистина ли е толкова страшно и защо си струва да се посети държавата на чиито герб има кедър, а президентът по конституция трябва да е християнин, запитах Анелия Талиб.

 При разговора с нея си припомних, че кедърът е символ на Ливан, а ние го свързваме главно със скъпите му за българите, но много вкусни ядки.

Възможно ли е идеята за една столица да бъде нарисувана върху салфетка  и насред степите да озовеш в Париж, Виена и Барселона? О, да! Видях го с очите си в Казахстан. Там където опитах прабългарския кумис.

Извадих късмета да попадна в казахстанската столица по време на празниците за 20-ата й годишнина. Онази салфетка, върху която президентът Нурсултан Назърбаев е нахвърлил плана на бъдещия град днес се пази в музея, а цяла плеяда световни архитекти са вложили таланта си в превръщането на малкия районен център Целиноград в Астана, което на казахски означава просто столица.  Затова когато чуете „стария град” не си мислете, че ще видите сгради от времето когато тук е  била крепостта Ак Мола, разположена на Пътя на коприната. 

Класическите блокове –хрушчовки днес са облагородени със стенописи и кахлени декорации, а населението от един милион души се шири на 700 кв.км. Всъщност, безкрайната степ наоколо била един от аргументите столицата да се премести от Алмати – за да има накъде да се разраства.

Друг довод е разположението на Астана – точно в центъра на Казахстан, чиято територия е половината от площта на целия Европейски съюз.  Средната възраст на жителите е 23 години. За младите семейства правителството строи евтини жилища като за старт в живота. Обемът на инвестициите в столицата е нараснал 30 пъти, а брутният регионален продукт - 90. Но когато преди да тръгна към Астана ми казаха, че градът прилича на Дубай, ама с повече зеленина, хич не им хванах вяра.

 

Благодарение на природните богатства на Казахстан – нефт, газ и уран, Астана се е превърнала в еталон за модерна архитектура. Подобният на юрта мол „Хан Шатир” е построен от прочутия архитект Норман Фостър.  Търговският център разполога с динозавърски парк и плаж с пясък и вълни, на които може да се кара сърф.

Никой не минава през Астана без да се отбие във високата 150 метра кула Байтерек,  в превод от казахски - топола. Сградата е дело на Норман Фостер, също като и пирамидата на Двореца на мира и съгласието. В дизайна й е залегнала легендата за магичната птица на щастието Самрук, която поставя яйце в клоните на познатото от фолклора Дърво на живота. Кулата символизира традициите, втъкани в основата на казахстанската държава, както и стремежът към технологичен прогрес.

Златното кълбо на върха й тежи 300 тона. Отгоре можете да разгледате Астана докъдето ви поглед стига, а вътре да видите символите на 17 религии. Не бива да пропускате и задължителния ритуал – да поставите длан в отливка от ръката на президента Назърбаев и да си намислите нещо. Местните се кълнат, че всяко желание се сбъдва.

Най-големият ми журналистически късмет, обаче бе възможността да присъствам на световната премиера на тържествената ода „Искрящата Астана”.  Дори и без музиката, сградата на Държавния театър за опера и балет е архитектурна кантата.  Построена е за три години от специалисти от 33 страни -  албански зидари, френски интериорни дизайнери, италиански майстори по акустиката и германски инженери за сценичните машинарии. Резултатът  е един от най-уникалните театри в света и най-мащабният в Централна Азия. Отвън постройката силно напомня Болшой театър, а залата  - творчески прочит на Ла Скала. Само сцената е на площ 1500 квадратни метра, а целият театър с 60 гримьорни е над 3000. Фоайето е постлано с италиански мрамор,  тежкият 150 тона кристален полилей е от Бохемия. Всичко това е съчетано с типични казахски мотиви и 3Д стенописи. Тук са гастролирали световни светила като Пласидо Доминго и Хосе Карерас, Анна Нетребко и Зубин Мета,  Елена Образцова и Валерий Гергиев.

Още приключения с Покана за пътуване на страницата ни във Фейсбук

 https://www.facebook.com/pokanazapatuvane/?ref=bookmarks

Студът не е порок, а повод за пътешествие

#1. Антарктида

На Антарктида има лед, бази и пингвини, а ледът е в изобилие. Дотам туристите стигат с кораб, за да нощуват на него при спартански условия, а денем обикалят островите.

Основната забележителност са пингвините. Имат специални пътеки, по които минават, а хората задължително трябва да им правят път. Мъжките и женските се редуват да мътят яйцата и да носят храна. И са поучително моногамни. Обаче на третия остров има опасност да предозирате с пингвини и се налага да разнообразите с тюлени.

На ледения континент е строго забранено да се доближавате на по-малко от 3 метра до каквато и да било животинка. Там много държат природата да не се замърсява и да не се нарушава естественият ритъм на обитателите. Освен това е задължително да изнесете боклуците си. Дори огризка от ябълка може да съсипе равновесието.

Най-завладяващо на Антарктида е наблюдаването на китове. То задължително започва с лекция колко вида са огромните морски бозайници, по какво да ги разпознавате, колко е висока струята, която изхвърлят... Преследването им е забранено, но често пъти те са благосклонни – започват да подскачат, да пускат фонтани и да се закачат, понякога в опасна близост до лодките с посетители. Хората обаче не виждат угрозата, завладени от странното чувство да са на другия край на света, където малцина могат да бъдат, в една крехка лодчица, а тези гиганти да палуват срещу тях.

#2 .Торес дел Пайне

В националния парк Торес дел Пайне в Чили е третият най-голям ледник в света – Glacier Gray. Преди да влезете в абсолютно затворената екосистема, ви дават да подпишете дълги и подробни декларации за здравословното си състояние и доброволен отказ от спасителни акции.

В този естествен и много красив парк липсва всякаква намеса на човека. Поради това няма и как да получите помощ, ако нещо ви се случи. Не пускат дори коне и магарета. Трябва да ви носят на ръце. Трудна работа, ако сте преполовили 7-дневния маршрут към вътрешността.

Там е царството на кугуарите (пумите). Не че ви чакат близки срещи със свирепия вид – по-плашливи са от вас.

Гората в Торес дел Пайне е като претрупан декор за приказен филм, по-натруфен от лента на Тим Бъртън. Това се дължи на атмосферните условия, които рязко се сменят. Голяма част от дърветата са добили причудливи форми от свирепия вятър. Лесът е горял три пъти, но всички поражения са оставени както са. Нищо не е пипнато, за да не се влияе върху природата.

Не можете да си представите дори, че съществува такъв вятър! Той ви лашка, пронизва, блъска ви в дърветата. Преди да влезете, ви обучават и на техника на ходене при повей – клякате и не мърдате, за да оцелеете.

Любопитна подробност е, че половината парк е частна собственост на хърватин, който е почетен консул на България в Чили. (Негова е и единствената авиокомпания, която извършва самолетни полети до Антарктида.)

Glacier Gray пък прилича на омагьосана планина. При това огромна – 6 км широка, 30 метра висока на площ от 270 кв. км.

#3. Прибалтика

Ако през лятото ви се иска да отидете в Прибалтика заради белите нощи, то през зимата там ви очаква снежна барокова приказка. Центърът на Вилнюс е провинциално аристократичен, приятно лежерен и добре поддържан. Литовската столица има 65 църкви и се гордее с всяка от тях. След като е поел умерена доза история и култура между старинните градски стени, параклисите, катедралата с 2000 фигури в нея и 200-годишните домове със заснежени покриви, човек си струва да се стопли в „Медининкай“ – ресторант в сграда от XVI век с непокътнати фрески по стените от онова време. Нищо чудно! За първи път хрониките споменават Вилнюс през 1323 г. Старият град със своята плетеница от ветрилообразно разположени улички е един от най-големите в Европа и през 1994 г. e включен в Списъка на световното културно наследство на ЮНЕСКО.

От древните каменни стени на замъка Тракай (на около час път от литовската столица) не е останало много, защото както българските селяни са си правели дувари от древните римски руини, така и литовските „взимали назаем материал“ от полуразрушената крепост за къщите си. Споменът за някогашното величие е издигнат на остров сред 42 свързани езера и дълги векове е бил непревземаем – дебели по няколко метра каменни зидове, непрестанен достъп до прясна вода и храна във вид на рибна диета, централно отопление по вградени в стените тръби и... 600 войници, разположени на бойници през 2 метра са били достатъчни да опазят замъка.

През лятото Тракай е обгърнат във вода и зеленина, а през зимата е любимо място за каране на кънки и кайтове по замръзналото езеро. Масажът с кехлибар след това връща жизнеността в премръзналите крайници.

#4. Леден град и снежни маймуни в Азия

През студените месеци някои части от източния континент никак не са за посещение, но ако имате път към китайския град Харбин, гледайте да е през януари или февруари, когато там се провежда Световният фестивал на ледените фигури. Вече 33 години върху площ, равна на 112 футболни игрища, се издигат ледени дворци и храмове, скулптури, портрети на известни личности или литературни герои, пързалки и копия на популярни сгради, художествено осветени нощем.

Цялата тази феерия радва очите до месец март, когато туристите си отиват, а местните изживяват буквално максимата „Панта рей“ – всичко тече.

В Страната на изгряващото слънце пък симпатични макаци доказват, че човекът не е единственото живо същество, което обича да ходи на хамам. В парка Дзигокудани в покрайнините на град Яманоти снежните маймуни се спускат по отвесните скали, за да се сгреят в горещите извори. В севернаата част на Япония, където снегът се задържа по четири месеца в годината, а средната температура е -5 градуса, симпатичните шебеци почти не излизат от своеобразния СПА център, от което придобиват изненадващо розов оттенък.

Те са единствените примати, които живеят на места с толкова ниски температури. Груповото къпане в горещите извори и играта със снежни топки също са необичайни за други видове животни.

#5. Ливан

Да, не ви лъжат очите! Ливан и сняг не са изключващи се противоположности. Ако все пак е известно, че в Мароко човек може да кара ски в Атласките планини сутринта, а следобед да отиде на плаж край Маракеш, то планинските курорти на т.нар. Швейцария на Близкия изток са добре пазена тайна. При това в Ливан, понеже крайбрежието е много тясно, а планините се възвисяват над него, разстоянието между средиземноморските и ски курортите се взема много бързо с кола.

От шестте ливански високопланински града, които силно напомнят алпийските си събратя, с особена популярност се ползват Мзаар Кфардебиан и Седар, но всяко от местата се гордее със собствено „възелче“, с което остава в сърцата на скиорите.

Мзаар (на около час път от Бейрут) изпъква с 42 писти и 80 км трасета. При това сезонът продължава почти колкото в Швейцария – 4 месеца.

Курортът Седар, поради по-голямата височина, на която се намира, се радва на по-дълъг ски сезон – от ноември до края на април. Вещите скиори могат да изпитат уменията си на доста трудни писти и трасета, а околностите са рай за любителите на свободните спускания сред великолепен природен декор.