Студът не е порок, а повод за пътешествие

#1. Антарктида

На Антарктида има лед, бази и пингвини, а ледът е в изобилие. Дотам туристите стигат с кораб, за да нощуват на него при спартански условия, а денем обикалят островите.

Основната забележителност са пингвините. Имат специални пътеки, по които минават, а хората задължително трябва да им правят път. Мъжките и женските се редуват да мътят яйцата и да носят храна. И са поучително моногамни. Обаче на третия остров има опасност да предозирате с пингвини и се налага да разнообразите с тюлени.

На ледения континент е строго забранено да се доближавате на по-малко от 3 метра до каквато и да било животинка. Там много държат природата да не се замърсява и да не се нарушава естественият ритъм на обитателите. Освен това е задължително да изнесете боклуците си. Дори огризка от ябълка може да съсипе равновесието.

Най-завладяващо на Антарктида е наблюдаването на китове. То задължително започва с лекция колко вида са огромните морски бозайници, по какво да ги разпознавате, колко е висока струята, която изхвърлят... Преследването им е забранено, но често пъти те са благосклонни – започват да подскачат, да пускат фонтани и да се закачат, понякога в опасна близост до лодките с посетители. Хората обаче не виждат угрозата, завладени от странното чувство да са на другия край на света, където малцина могат да бъдат, в една крехка лодчица, а тези гиганти да палуват срещу тях.

#2 .Торес дел Пайне

В националния парк Торес дел Пайне в Чили е третият най-голям ледник в света – Glacier Gray. Преди да влезете в абсолютно затворената екосистема, ви дават да подпишете дълги и подробни декларации за здравословното си състояние и доброволен отказ от спасителни акции.

В този естествен и много красив парк липсва всякаква намеса на човека. Поради това няма и как да получите помощ, ако нещо ви се случи. Не пускат дори коне и магарета. Трябва да ви носят на ръце. Трудна работа, ако сте преполовили 7-дневния маршрут към вътрешността.

Там е царството на кугуарите (пумите). Не че ви чакат близки срещи със свирепия вид – по-плашливи са от вас.

Гората в Торес дел Пайне е като претрупан декор за приказен филм, по-натруфен от лента на Тим Бъртън. Това се дължи на атмосферните условия, които рязко се сменят. Голяма част от дърветата са добили причудливи форми от свирепия вятър. Лесът е горял три пъти, но всички поражения са оставени както са. Нищо не е пипнато, за да не се влияе върху природата.

Не можете да си представите дори, че съществува такъв вятър! Той ви лашка, пронизва, блъска ви в дърветата. Преди да влезете, ви обучават и на техника на ходене при повей – клякате и не мърдате, за да оцелеете.

Любопитна подробност е, че половината парк е частна собственост на хърватин, който е почетен консул на България в Чили. (Негова е и единствената авиокомпания, която извършва самолетни полети до Антарктида.)

Glacier Gray пък прилича на омагьосана планина. При това огромна – 6 км широка, 30 метра висока на площ от 270 кв. км.

#3. Прибалтика

Ако през лятото ви се иска да отидете в Прибалтика заради белите нощи, то през зимата там ви очаква снежна барокова приказка. Центърът на Вилнюс е провинциално аристократичен, приятно лежерен и добре поддържан. Литовската столица има 65 църкви и се гордее с всяка от тях. След като е поел умерена доза история и култура между старинните градски стени, параклисите, катедралата с 2000 фигури в нея и 200-годишните домове със заснежени покриви, човек си струва да се стопли в „Медининкай“ – ресторант в сграда от XVI век с непокътнати фрески по стените от онова време. Нищо чудно! За първи път хрониките споменават Вилнюс през 1323 г. Старият град със своята плетеница от ветрилообразно разположени улички е един от най-големите в Европа и през 1994 г. e включен в Списъка на световното културно наследство на ЮНЕСКО.

От древните каменни стени на замъка Тракай (на около час път от литовската столица) не е останало много, защото както българските селяни са си правели дувари от древните римски руини, така и литовските „взимали назаем материал“ от полуразрушената крепост за къщите си. Споменът за някогашното величие е издигнат на остров сред 42 свързани езера и дълги векове е бил непревземаем – дебели по няколко метра каменни зидове, непрестанен достъп до прясна вода и храна във вид на рибна диета, централно отопление по вградени в стените тръби и... 600 войници, разположени на бойници през 2 метра са били достатъчни да опазят замъка.

През лятото Тракай е обгърнат във вода и зеленина, а през зимата е любимо място за каране на кънки и кайтове по замръзналото езеро. Масажът с кехлибар след това връща жизнеността в премръзналите крайници.

#4. Леден град и снежни маймуни в Азия

През студените месеци някои части от източния континент никак не са за посещение, но ако имате път към китайския град Харбин, гледайте да е през януари или февруари, когато там се провежда Световният фестивал на ледените фигури. Вече 33 години върху площ, равна на 112 футболни игрища, се издигат ледени дворци и храмове, скулптури, портрети на известни личности или литературни герои, пързалки и копия на популярни сгради, художествено осветени нощем.

Цялата тази феерия радва очите до месец март, когато туристите си отиват, а местните изживяват буквално максимата „Панта рей“ – всичко тече.

В Страната на изгряващото слънце пък симпатични макаци доказват, че човекът не е единственото живо същество, което обича да ходи на хамам. В парка Дзигокудани в покрайнините на град Яманоти снежните маймуни се спускат по отвесните скали, за да се сгреят в горещите извори. В севернаата част на Япония, където снегът се задържа по четири месеца в годината, а средната температура е -5 градуса, симпатичните шебеци почти не излизат от своеобразния СПА център, от което придобиват изненадващо розов оттенък.

Те са единствените примати, които живеят на места с толкова ниски температури. Груповото къпане в горещите извори и играта със снежни топки също са необичайни за други видове животни.

#5. Ливан

Да, не ви лъжат очите! Ливан и сняг не са изключващи се противоположности. Ако все пак е известно, че в Мароко човек може да кара ски в Атласките планини сутринта, а следобед да отиде на плаж край Маракеш, то планинските курорти на т.нар. Швейцария на Близкия изток са добре пазена тайна. При това в Ливан, понеже крайбрежието е много тясно, а планините се възвисяват над него, разстоянието между средиземноморските и ски курортите се взема много бързо с кола.

От шестте ливански високопланински града, които силно напомнят алпийските си събратя, с особена популярност се ползват Мзаар Кфардебиан и Седар, но всяко от местата се гордее със собствено „възелче“, с което остава в сърцата на скиорите.

Мзаар (на около час път от Бейрут) изпъква с 42 писти и 80 км трасета. При това сезонът продължава почти колкото в Швейцария – 4 месеца.

Курортът Седар, поради по-голямата височина, на която се намира, се радва на по-дълъг ски сезон – от ноември до края на април. Вещите скиори могат да изпитат уменията си на доста трудни писти и трасета, а околностите са рай за любителите на свободните спускания сред великолепен природен декор.

Дъщерята на Петър Стоянов – Теофана Стоянова, специално за  Premium lifestyle

Обичам скоростта при постигане на нещата

Възпитанието на майка ми и баща ми ми е внушило да не мисля, че съм нещо специално. Но съм убедена, че съм  щастлива в живота си, не защото съм общувала с Бил Клинтъни много drugi известни политици, а понеже съм здрава, имам родители, които ме обичати  имам възможности да пътувам, казва Фани.

Повечето я помним като малкото усмихнато момиченце, което заедно с баща си, президента Петър Стоянов се мяркаше на снимки по времето на неговия мандат. После замина заедно с майка си за Женева, където Антонина Стоянова бе част от юридическия екип на Световната организация за интелектуална собственост и… тя изчезна от общественото полезрение.

Какво се случи с нея и как от интелигентно и весело момиченце Фани се превърна в екзотичната и образована красавица Теофана Стоянова, горда че носи името на прабаба sи, сестра на Мария Сутич, четничка от Хвърковатата чета на Бенковски, ще научите от интервюто с нея специално за Premium lifestyle.

-        - Фани, какво се случи с теб през последните 15 години, откакто не присъстваш в медиите като „детето на президента Петър Стоянов”?

-        - Това е доста дълъг период…

-        - Кратката версия, моля.

-        - Кратката версия е, че докато мама работеше в Световната организация за интелектуална собственост в Женева, аз завърших там международното училище. В Англия учих в London School of Economics. Бакалавърската ми степен бе по международни отношения, а магистърската – по право, социология и антропология. Бяха ме приели и в Оксфорд, но аз предпочетох този курс  в London School of Economics, защото се интересувах от правните системи на различните държави, дори от племенни обичаи. Мечтаех да работя в международни хуманитарни или неправителствени организации,  но…  се оказах в  банка „Ротшилд”. Вече две години съм там и съм доволна.

-        - Интересно ли ти е, защото банка в Швейцария звучи много скучно?

-        - Не се занимавам  само с финанси, а имам личен контакт с клиентите и ми е доста интересно.  Научавам как са създали фирмите си, откъде е дошло богатството им.

-        - Състоятелните хора, с които работиш не са ли малко  трудни и претенциозни?

-        - Истински богатите хора са най-малко претенциозни. Те са спечелили състоянието си с труд или по  наследство. Т. нар. nouveaurich (нови богаташи – б.р.) са друго нещо.

- -        Обучението по антропология и социология помага ли ти в известна степен при общуването с по-капризните?

-        - Помага ми по-скоро фактът, че съм завършила международно училище и съм общувала от малка с различни хора,  религии и култури, защото всеки човек си има някакви предразсъдъци и разбирания.

--        Ти си гражданин на света – не може да се каже, че си израснала някъде…

-        - Аз съм българка! Днес е модерно понятието third culture kids – деца, които са израснали на много местас различни култури, учили са в много училища по света, говорят различни езици, не принадлежат към никоя култура конкретно, но се чувстват се добре навсякъде . За мен  България е мястото, където се чувствам у дома. Тук има някаква специална енергия, която ме зарежда, когато се прибера вкъщи.

-   -      Не си идваш много често, можеш ли да усетиш онази разлика, която ние някакси пропускаме?

- -        Имаш предвид последните 15 години?  Според мен София е една нормална европейска столица. Няма никаква разлика с останалите.  Е, сигурно има различия с Париж и Лондон, но всичко, което ще намерим там, го има и при нас.  И онези, които твърдят, че сме  европейска провинция не са прави!

-    -     Не се ли чувстваш малко странно в емоционално отношение, защото приятелите ти от детството са пораснали, ти също?

- -        Имам  приятелки от Италианския лицей в София, с които не спирам да поддържаме връзка. Всички се променяме, порастваме, но това е животът. Няма значение дали сме в Швейцария, България или Франция. В днешно време контактите са повече виртуални, отколкото физически, което размива понятието за пространство.

-        - Брат ти Стефан също завърши London School of Economics, но предпочете да живее в Пловдив. 

 Имате ли различия във възгледите? Спорите ли за нещо?

-        - С брат ми имаме  разлика от 11 години, така че отношението му към мен е по-скоро бащинско.  Но нямаме различия, разбираме се. Той се грижи за мен.

-         На брат ми животът му е тук, израснал е в България, тук са му приятелите. Докато моят живот, по стечение на обстоятелствата, се оказа в Швейцария.

-       

- Нали се сещаш какво ще си кажат хората „Фани баща й я е наредил на работа в банка „Ротшилд”.

-       -  Ако попиташ баща ми къде работя едва ли ще може да ти каже в кой отдел съм.  Когато завърших, няколко месеца усилено си търсих работа като всеки млад човек с диплома. Беше много трудно.  Навсякъде искаха да имам опит, а можех да го придобия само, ако работя някъде – традиционният омагьосан кръг.  Първоначално си намерих работа в един тръст, който се занимава  с инвестиции и прекарах там около една година.  После  обявиха конкурс в банка „Ротшилд”, извикаха ме на интервю и го спечелих. Просто късмет, съдба, може би. Баща ми не ми е помогнал абсолютно с нищо и съм много горда, че сама си пробих пътя.

- -        В банката знаят ли, че баща ти е бил президент на България?

-        - Едва ли, щом колегите преди да тръгна сега за Българияме попитаха „Кога летиш за Букурещ”. В училище мислеха, че е крал на Молдова, че е премиер на Румънияи какво ли не друго.  Аз никога не обяснявам кой е баща ми, макар много да се гордея с него и да го обичам. С една моя приятелка (която е българка, но се запознахме в Лондон), разглеждахме снимки от рождения ми ден и от тях тя разбра, че баща ми е президентът Петър Стоянов. Разчу се. 

Едно момиче дойде и ме попита „Вярно ли е, че баща ти е президент на „Булгари“?“. Спомням си, че бяхме с родителите ми на почивка през 2000 година и едно момиче, с което си играех на плажа ме попита какво работи баща ми. Аз му отговорих „Той е президент”, а тя каза „И моят е президент на фирма”.

-        

- - Значи едва ли си се радвала на специално отношение в училище?

- -        О, там учех с децата на много известни хора, даже с племенницата на Саддам Хюсейн. Когато започна войната с Ирак ни събраха да ни обяснят как всички ученици сме еднакви и трябва да се отнасяме с уважение един към друг. Международното училище в Женева, наред с академичната си известост, дава много за нашето възпитание в мултикултуризъм. Има много хора с дорипо-интересен произход от моя. Но аз съм горда, че завърших с отлични оценки. 

На тържеството по завършването ни дойде Майкъл Дъглас  като почетен гост и  произнесе реч, защото беше кръстник на една моя съученичка.

- 

-        Никога ли не ти се е искало да станеш адвокат като майка си и баща си?

-   -      Да. Много исках да се занимавам с международно право ипо-специално с права на човека. И в началото точно такава работа си търсех. В „Ротшилд” попаднах случайно, но много ми харесва, защото всичко е много динамично, експедитивно, докато международните организации са малко по-мудни, бавни и бюрократични. Във финансовия сектор всичко е на бързи обороти.

-        

- Дойдохме си на думата – бързо, защото темата на това издание на Premium Lifestyle e бързо (speed).

-        - Да, бързината ми допада. Нашата генерация иска много бързо всичко да се случва, по възможност веднага. Във финансовия сектор бързо се учиш, бързо усвояваш нови неща, ако се справяш можеш дарастеш в компанията…

- 

-        Растеш ли вече?

-   -     Още съм само за втора година, но да. Е, все още не съм станала директор, но пък на 27 години съм най-младата в банката и когато говорят за нещо, случило се преди години с усмивка ме питат дали съм била родена. Аз съм представител на „бързото” поколение и за тях, по-точно за нас, правим специални апликации за телефона. 

Защото много хора си получават банковата информация на хартия, но  за младите е важно да натиснат едно копче и да получат всичките си сметки и авоари на дисплея. Както и да не влизат физически в банката, а всичко да контролират онлайн.

-   -      Тази бързина в действията не пречи ли на чувствата на вашето поколение?

- -        Не знам. При нас е въпрос на енергия – когато я имаш, трябва да я изразходваш. Ние не обичаме да стоим на едно място.  Аз също като връстниците си обичам да постигам нещата и да ги правя бързо. Може би това е нашата генерация, при която водеща е скоростта, бързината.

-       -  Този точно в забързания финансов сектор ли си представяш живота си по-нататък?

-        - Не съм сигурна. Харесва ми засега, но въпросът е прекалено мащабен. Ще видим какво ще е бъдещето на финансовия сектор. Допада ми да работя с клиенти, да имам всекидневен контакт с „живи хора”. Бюрокрацията в международните организации би ме изморявала.

-        

- - Ако получиш предложение да работиш за благотворителна организация, но не на бюро, а да ходиш на мисии в Африка, би ли се върнала към първоначалната си мечта?

-        - Да, с удоволствие. Имаше време, когато мечтаех за това. Но засега ми харесва да работя в банката и да раста в нея. 

-   

-     О, сигурна съм, че шефовете ти ще  прочетат това интервю.

- -        (смее се) Ще им изпратя специален брой на Premium Lifestyle с превод.

- 

-        - Кое е най-бързото решение, което си взимала в живота си?

-   -      Когато приех работата в банка „Ротшилд” – единият ден имах интервю, а на следващия трябваше да си подам оставката от старото мястои да постъпя на новото пак в същия ден. Това ми беше за първи път и ми се стори хем бързо, хем страшно.

-    

 -    А кое е решението, което не би взела бързо?

-        - Може би когато трябва да създам семейство. Това е голямо решение, въпреки че в днешно време  и да не го сториш, не е голям проблем. Но аз съм възпитана в семейни ценности и вярвам, че това решение трябва да се вземе премерено. 

-        

-- Как си представяш не кариерното, а душевното си развитие?

-        - Надявам се да съм много щастлива и благодарна. Да оценявам късмета, който съм имала в живота си. Това е важното, защото може да имаш много и да не го оценяваш и да не си щастлив и обратнода нямаш нищо и да си невероятно щастлив. Щастието е вътрешна нагласа. В живота всеки има от какво да се оплаче, но е въпрос на гледна точка и начин на мислене. Баща ми ми е разказвал за едно посещение в Индия на гости на един от най-богатите хора там, който бил супер стресиран и изнервен, а когато излязъл на  улицата видял хора, които спят на тротоара, нямат нищо, но греeли с усмивка.

-        - Смяташ ли се за щастливка, защото покрай родителите си в детството си си имала възможност да общуваш с хора, които другите деца гледат само по телевизията?

-         -Има такива случки. Когато бях на 6 г. и баща ми бе току-що избран за президент, някой звънна по телефона у дома. Вдигнах аз и един човек попита за татко на английски. Аз му казах, че след малко ще го извикам. Поговорихме си. После разбрах, че съм си бъбрила с действащия президент на Турция Сюлейман Демирел. 

Бил Клинтън при посещението си в България, например, ми каза, че якето ми е много хубаво и аз не го свалих цяла година. 

Действително съм общувала с много известни хора, но много ценен спомен ми е познанството с Челси Клинтън, когато беше в София заедно с баща си. Дълго си говорихме и аз й се оплаках за трудностите, които срещах в училище, защото баща ми е президент. Тя ми каза „Това е най-ценното качество в живота - да си силен, да знаеш кой си и да не обръщаш вниманиена негативните неща. И тази сила ще ти послужи за абсолютно всичко занапред. Винаги ще има някой, който да ти каже нещо неприятно, но когато си си създал твърд характер, товаще ти помага в живота.“  Говорихме цял час и тя като по-голяма сестра ме съветваше. Аз тогава бях на 8 години, а тя - на 18.

-        

- - Може би това ти помага сега да общуваш и с най-важните клиенти на банката без да им се плашиш.

-        - Възпитанието на майка ми и баща ми ми е внушило да не мисля, че съм нещо специално. Никога не съм смятала, че се различавам от другите.  Но съм убедена, че съм щастлива в живота си, не защото съм се срещала с Бил Клинтънили други забележителни хора, а понеже съм здрава,  имам родители i priateli, които ме обичат, имам възможности да пътувам. Това, че съдбата ми е поднесла общуване с тези личности е  обогатяващ шанс, който няма да забравя никога. Не мисля, че ме прави по-щастлива от другите. Късметът ми е, че имам хубаво семейство, на което да се опра при нужда.

GOA for Premium lifestyle magazine