Турция, една изгряваща дестинация за медицински туризъм

Турският съвет за медицински туризъм (THTC) е представен на изложението „Ваканция и СПА” за първи път с брошура на български език и чрез своя представителен офис  в София.

На кръстопътя между Изтока и Запада, пазарът на здравни услуги на Турция преминава през цялостно преструктуриране. Наред с непрекъснатото подобряване на качеството, либерализирането, усъвършенстването и разширяването са ключовите фактори за този бърз преход. Държавните инициативи за реформи в здравната система, притокът на частни инвестиции и уникалните културни и географски ресурси на Турция постепенно превръщат местната палитра от здравни услуги в следващия притегателен център за световния пазар на медицински туризъм.

Турция разполага с 2000 здравни институции, сред които свръхмодерни болници. 54 от тях са акредитирани от американската организация JCI (Joint Commission International). Това представлява над 21% от общо акредитираните болници от JCI в 58 страни по света.

Поради високото качество на медицинските услуги, географските преимущества и достъпните цени, болниците в Турция бързо стават доставчици на здравни услуги за пациенти от цял свят.

През 2017 г. в Турция са се лекували над 750 000 пациенти от 144 държави.

За THTC

Турският съвет за медицински туризъм (THTC) е създаден през 2005 г. с цел засилване на дейностите в областта на здравния туризъм и обединяване на националните усилия за привличане на повече пациенти от цял свят към Турция. С 375 членове, сред които многопрофилни болници, частни клиники, термални и медицински СПА центрове, хотели, туристически агенции, посреднически и помощни компании, и с 161 мрежови офиси в 90 различни държави, между които от 2017 г. и България, съветът се превърна в най-голямата здравна асоциация както в Турция, така и по света.

През тринадесетгодишното си съществуване, Съветът има значително присъствие на над 350 изложения в областта на здравеопазването, медицински конференции, на туристически панаири и световни срещи на високо ниво, многократно е организатор, платинен или диамантен спонсор на тези събития.

THTC има разработена корпоративна структура. Разширяващият се екип от специалисти, способни да обслужват на всички световни езици, демонстрира отлични постижения и изобретателност. През 2013 г. в Монте Карло-Монако, THTC стана страна-основател на Световния съвет за медицински туризъм, който насърчава и предоставя здравни услуги на хора по цял свят. Чрез своите усилия Турският съвет за медицински туризъм е затвърдил мястото си като световен конкурент в сектора на здравеопазването.

Защо  да изберем ТУРЦИЯ за медицински туризъм?

-          

     Сред топ 3 в световните дестинации за медицински туризъм и първата, предпочитана от европейските граждани дестинация за медицински туризъм;

-          През последните 10 години Турция инвестира повече от 30 млрд.щатски долара в нови болници и технологии;

-          Турция разполага с повече от 10 000 лекари, завършили медицински университети в САЩ;

-          Тук са най-успешните лекари, извършващи трансплантации на органи,  специалисти в прилагането на технологиите за употреба на стволови клетки, блестящи лекари при лечението на рака;

-          Турция се слави като най-гостоприемна за своите посетители страна и с най-достъпни цени за висококачествено лечение!

Какво е map2heal?

Турският съвет за медицински туризъм (THTC) разработи специална международна онлайн платформа за здравни специалисти и пациенти с цел да се осигури директна комуникация между пациентите и доставчиците на здравни услуги, без да се използва медиатор. Високотехнологичният онлайн уеб портал map2heal обслужва както мрежовите офиси от световната мрежа на THTC, така и  международните пациенти и здравните институции в Турция.

В момента платформата е на разположение на 17 езика и работи в над 20 държави. Тя предлага глобален избор на лекари въз основа на индивидуалните нужди на пациентите и предоставя по-бързи отговори от болниците и клиниките, членуващи в THTC. При търсене по ключови думи, свързани със заболяване или симптоми или при търсене по конкретни медицински департаменти, чрез системата пациентът получава шанс да получи онлайн "второ мнение" от световни лекари и здравни институции, като осигурява трансфер на медицински документи – диагнози, резултати от изследвания и пр. -  до желаните здравни специалисти. 

Чрез платформата може да се проведе разговор на живо с лекари, осигурява се лесно проследяване преди и след операцията. Системата изпраща цялостна оферта за провеждане на избраното лечение, генерирана от избраната болница или здравна институция, която включва както медицинското , така и туристическото обслужване на пациента.

Всичко това превръща map2heal в онлайн платформата, която глобализира здравния туризъм.

Очаква се съвсем скоро платформата да заработи и на български език.

За контакти – bulgaria@thtdc.org

www.thtdc.org

www.map2heal.com

Да се омагьосаш в Гуджарат

              С министър-председателя на Индия Шри Нарендра Моди

Извадих  късмета да попадна сред дивата красота Гуджарат и... се омагьосах. Трижди. И омагьосването ми няма нищо общо с алкохола. В най-западния индийски щат той е абсолютно забранен. Май няма общо и с жегата. Термометърът ковеше около 40 градуса по пладне, но аз се върнах с жестока настинка от "враждебните вихри" на климатика.

Омагьоса ме простичкият живот на племената в областта Куч. И желанието на хората да не го променят. Да, живеят бедно, но предпочитат да поддържат традицията на клана и да съществуват според законите на Аюрведа. По средата на нищото. В странните си кръгли къщи със сламени покриви и изрисувани по стените свастики от оцветена говежда тор.

Прехвърляш в устата като причудлив бонбон имената на племената: рабарри, хариджан, мегвали, дежтс... Звучат екзотично и наистина са. Докато им видиш шевиците.

Американци се тълпяха около ръчно тъканите килими, везаните покривки и изящно бродирани коприни и се чудеха, че не си купувам. Ами защо да ги влача от хиляди километри, след като каретата на бабите около "Св. Александър Невски" са същите?!  Вгледа ли се българинът в гуджаратското везмо, започва да вярва в яростно отричаните теории, че с индийците имаме общ корен. Старинните ръкоделия у нас са досущ като метнатите върху раменете на жените рабарри забрадки. По пазарищата на хариджан се продават ивици за пришиване към деколтетата, които напомнят нашите радомирски литаци. Тъканите престилки на дежтс изобилстват от декоративни рози - биха минали за клонинг на нашите, ако не бяха примесени със стилизирани слонове и камили.

Празничните носии на мъжете са бели беневреци и потури. За капак, единствено тук сервират студена супа от кисело мляко с краставици, чието име на езика гуджарати силно напомня таратор. А традиционният им сладкиш е варено с часове прясно мляко със захар – едно към едно българското бяло сладко.

Тук, в Гуджарат, наистина посрещат хората по дрехите. И ги разпознават. По везмото си личи не само от кое племе е момата, но дори от кое семейство. „Иглата и конците са били четката и платното за самобитните художнички от племената”, разказва изследователят Самавада Марвада, с чиято книжка за областта Куч се сдобих на място. Тайните на шевицата се предават от майка на дъщеря, всяка е задължена да бродира по няколко часа на ден и да вложи душата си в своя чеиз. Защото само 3% от индийците не се женят по волята на родителите си. Често съпругът е определен още при раждането на момичето, а той, когато я вземе, се жени не само за нея, а и за цялото й семейство.

Но нещата не са оставени на уговорения сватлък - питат и звездите. Задължително астролог прави хороскопи на момичето и момчето. И чак ако прецени, че са съвместими, родителите им си стискат ръцете над невръстните главици. Тук все още важи и задължителният откуп. Мъжът първо трябва да събере необходимата сума.

С разширени от ужас и неодобрение очи гуджаратци ми разказаха, че в диви места из други индийски щати се случва да изгорят жива нечия съпруга - ако семейството й се е осмелило да поиска горница към договорения откуп. Полицията разследва тези изпепелявания през пръсти, а близките на съпруга твърдят, че е пламнала при злополука в кухнята. Е, поне вече не изгарят жените заедно с покойния им мъж.  Но тези ужасии нямат нищо общо с омагьосването ми...

Ей, ще вземат да излязат прави историците ни! Чекръците им са като нашите, становете - също, кройките на носиите повтарят половината от българските. С едничката разлика, че дамските отзад са с гол гръб, макар отпред да са напълно целомъдрени. Причината е в жегата, а дългите покривала за главите скриват плътта.

Тук жените не поставят в междувеждието си точката бинди, която издава дали са омъжени, или не. Но пък се гиздят с бижута до изтръпване на крайниците. Дамите от племето рабарри смятат за шикарно възглавничките на ушите им да стигат до раменете, раздвоени като змийски език. Мъжете също носят обици, но те са солидни златни копчета на винт, забучени по средата на ушната мида.

В тон с аналогиите между гуджаратските и шопските носии, мъжете тук ходят в бяло от глава до пети – само поясите им аленеят.

Но като изключим таратора, не може да се каже, че гозбите ни са близки. Родеем се единствено във влечението към лютото.

Злощастните западняци виеха като пожарни коли и гасяха огъня в устите си с тонове вода. Аз, нали съм си хранителен сапьор, безстрашно си куснах от всичко. Че и потретих. Не че беше обичайно за небцето. Особено чаят, подравен с масала – „адска смес” от  черен пипер, мускатово орехче и кардамон.

В Гуджарат живеят 52 милиона екстремни вегетарианци. Те не само не хапват месо, риба и яйца, ами не близват и зеленчуци, расли под земята. В замяна на това на почти всяка гозба слагат две шепи люто и три шепи захар. Брррр! Пареща, но сладка яхния от бамя. И все пак е вкусно.
Признавам, любимият ми зеленчук е месото и ако два дни не хапна вълча салата, започвам да виждам кучето в тавичка. Но през цялото време в Гуджарат изобщо не се сетих за мръвка. Най-куриозното е, че и кучетата, и котките в тази част на Индия са вегетарианци. И, както в мюсюлманската религия, всички хранителни догми са продиктувани от здравия разум, облечен в божа заповед. Само дето тук вярват не в Аллах, а са джайнисти. (Джина на санскрит означава победител и се прибавя като титла към името на най-просветените учители). Тук свято спазват петте принципа на религията: Не причинявай вреда на нищо и никому. Бъди искрен и благочестив. Не кради. Не прелюбодействай.  Не придобивай.

Последното обяснява защо не се притесняват от бедността.

За да не омърсят чистотата на положителната енергия, много богомолци пристъпват в джайнистките храмове с кърпа през устата. 

Ясно защо алкохолът е табу - при 55 градуса на сянка през май и юни, всяка глътка спирт е бърз пирон в ковчега. Полезно за здравето е и правилото да не се яде след залез слънце. А многото захар дава енергия за кърската работа в полупустинни условия. Зверски лютите гозби морят микробите, а подправките (обилно ръсени върху всичко) са и билки.

Странно ми се видя, че и в този край кравите са свещени животни, но  всички пият мляко и слагат сирене и сметана на почти всяка манджа. "Как можеш до доиш богинята си?", попитах. Санатан Панчули поучително отговори "Богинята е майка. Както детето бозае от майка си, така и ние бозаем от кравата". Хубавото е, че изобщо не обезмасляват млякото. Кълна се, по-истински айрян не съм пила. В Гуджарат го подправят с индийско орехче и бахар и, докато транспортират малките кутийки от импрегниран картон, от подрусването маслото „се самоизбива” върху стените им. 

Оказва се, че кротките кравички, които необезпокоявано бродят из градовете, щипват зеленчук от сергиите на пазарите или безгрижно полягват по шосетата, не са свободно движещи се ничии обекти. Те задължително принадлежат някому, който ги намира и дои всеки ден. 

Аюрведата, по чиито канони живеят местните племена, е философия на 5000 години и представлява изпитани през вековете правила за живот.

Според здравното осигуряване на Индия, всеки може да избира към какъв лекар да се обърне. При хронични болежки – най-често към аюрведичен, а при нужда от оперативна намеса – към „класически”.

Дивите племена обаче си живеят според природосъобразните догми на древния закон. Те прозират дори в женските гиздила. Звънливите гривни по краката на жените рабарри предупреждават бубулечките като Св. Франциск Асизки, но в добавка са призвани да масажират нарочни точки, които подтискат желанието за секс.

Защото повечето племена в Гуджарат са полу-номадски. Там управлява последният жив матриархат. Жените въртят къщите, но градят и собствен бизнес, държат фабрики за фъстъчено масло и произвеждат 35% от всичкото мляко в Индия. Дамите продават продукцията, те командват, те държат парите. А мъжете търчат след добитъка в дирене на паша.

Може "политическият строй" да е последният оцелял матриархат, но съпрузите си бранят своето и като поемат след кравите, вместо девствени пояси жените им получават гривни за глезените. Мълви се, че в тази част на света смятат парите за мръсно нещо, та затова са делегирали на по-нисшите същества – жените, правото да ги пипат. Но това май са просто мъжки приказки.

"Ръкавите" от нанизани гривни между лакътя и рамото също нямат само декоративни функции. На гуджаратките им се налага да носят вода от кладенци на километри от селото. При всяко движение гривните масажират мускулите и облекчават тежестта от бакърите.  Независимо дали са златни и сребърни за богаташките, или са обикновени дрънкулки - пластмасови или пиринчени.
Дебелите колкото детска ръчичка колиета пък предпазват от топлинен удар. Тук вярват, че среброто отнема от високата телесна температура и металният „компрес” на шията брани тялото на полето. Мъжете не се нуждаят от него, защото ходят с бели тюрбани. Пък и кърската им работа е доста по-малко.

Обиците върху ноздрите на дамите не са от келешлък, като пиърсингите при нас. Дупките там подпомагат вдишването. И докато при жените рабарри просто носят по едно златно копченце в сгъвката на ноздрата, в племето хариджан кичат носовете си с огромни златни търкала, които се свързват чрез синджир с ухото. Те живеят в по-горещите части на Гуджарат и са им нужни по-едри глътки жежък въздух. Пъстрите ивици от ситно преплетени мъниста, чиито орнаменти напомнят чипровски килим, също вардят шиите от прегряване и ги масажират срещу умора от полския труд.

Това ми е второто омагьосване - Аюрведата. Оказва се, че и "революционерът" Фройд е прогласил изпитано през вековете, добре забравено старо. Теорията му, че човешкият организъм е устроен по посока на удоволствието, е залегнала в древната философия. Както с прости думи ми обясни г-н Павитран, за да живееш в съгласие с тялото си, не бива да го нервираш с лишения. Защото ако му откажеш нещо, то се съсредоточава само в липсата му, разстройва се и това задължително избива другаде.

Но можеш да го ограничаваш разумно. Един вид: ако тялото ти си мечтае за голяма гроздова, можеш да го залъжеш с една малка. Важното е да откликваш на желанията му, защото организмът чувства какво му липсва и си го иска. Той си знае най-добре, а не някакви незапознати с нуждите му диетолози-тормозчии. Тоест ако на тялото ти му се ядат кюфтета с мед, значи точно в този момент има нужда от тях. И щом му противоречиш, само ще го изнервиш. А изнервеният организъм е отмъстителен...

В Гуджарат свастиките са навсякъде. Вплитат ги в шевици или ги рисуват с оцветена говежда тор върху варосаните си къщи. В превод от санскрит свастика означава предмет, носещ щастие или предвещаващ добро - знак, който се поставя за късмет и благоденствие. 

Когато се върнах от Индия в София, устата ми се изприщи да отговарям отрицателно на всички, които ме питаха "Видя ли Тадж Махал, язди ли слон?". Та аз бях на 26 км от границата с Пакистан, където хората се придвижват с камили и единственият "махал", който видях, се наричаше Аина. Всъщност “махал” означава дворец, а “аина” - стар. Така че практически съм посетила няколко  "махала", но под различни имена.

В Гуджарат нищо не е по кройката на общоприетите ни представи за Индия. Областта Куч е била управлявана не от махараджа, а от махарао. Това е независим владетел. В британската колония е имало само двама махарао - на Кота и на Куч. Нещо като "леке на независимостта" върху "Перлата в короната". Старият махарао бил много добър приятел с лорд Маунтбатън и за да не стане жертва на вечната вражда между отцепените Индия и Пакистан (защото княжеството му се падало точно насред тях), доброволно присъединил владенията си към Индия през 1948 г. и подарил част от дворците си на държавата. Заедно с уникалната си колекция от предмети и произведения на изкуството.

В музея “Аина махал” пипнах с ръка напълно запазен фонограф на Едисон, който все още работи. Докоснах дагеротип на кралица Виктория и едва ме възпряха да нахлузя джапанките на стария махарао - налъми от абаносово дърво със сребърни копчета, които хем масажират петите в точката на успокоението, хем пръскат благовония от специално резервоарче. 

След серия земетресения в град Будж приказно красивият Аина Махал е полуразрушен и само филигранните каменни дантели подсказват за прежната му ефирна красота. А венецианските огледала, копринените ориенталски килими, миниатюрите от стари холандски майстори едва оцеляват сред порутените  и облазени от екземата на влагата стени. Кураторът на съкровищницата Прамод Джети все още търси пари за реставрацията на Огледалната зала. Стените й редуват фино резбован бял мрамор с кристални огледала  Те са изработени от майстор Рам Сингх Малам. Махараото Шри Лакхпатджи през ХVІІІ век го изпратил в Европа  да учи занаят. Сред 17 години в Белгия, Венеция и Холандия майсторът се върнал, усвоил направата на часовници и стъклени светилници.

Подът в Огледалната зала е... басейн, пълен с вода. По средата му е островчето, на което махараото върху копринени възглавници се наслаждавал на изпълненията на поети, музиканти и танцьори.

В малко по-добро състояние (поне външно) е Праг Махал – новият дворец. Величествена сграда от пясъчник, която повече прилича на англиканска катедрала, отколкото на царски палат. Вътре разрухата е сърцераздираща. Колекцията от препарирани хипопотами и азиатски лъвове е проядена от мухъл и молци, стените се ронят като юфка върху старинните мебели. А над тях на воля цвъкат ята яркозелени папагали.

Извадих късмета да посетя и вилата на потомствения монарх.

Паркът около нея е единственото място в Индия, където не шофират с ръка върху клаксона. Защото учтива табела моли водачите да се съобразяват с желанието на махараото за уединение.Триетажната вила е отломка от минало величие: елегантни куполи с форма на луковица, антични мебели, уотърфордски порцелан и портрети на лорд Маунтбатън. На втория етаж скромна табела отбелязва, че височайшето семейство още живее там. 

Поводът за десанта в Гуджарат на журналисти от цял свят бе Шарад-фестивала – празникът, с който местните посрещат зимата и живителния й хлад. Е, според техните представи. А празникът беше истинско приключение!

Което започна с шатрите, в които спахме, вдигнати направо върху напуканата пустинна пръст. Звучи невъзможно-екзотично. Но е факт. Шатрите бяха с климатик,  баня и WC, и все пак палатки.

Представете си хиляди бели тенти върху спечената пустиня на Гуджарат. Американката Барбара Кинси не бе прочела в поканата да посети Шарад-фестивала последния абзац „Заповядайте, ако сте готови да спите в палатка”. Яката негърка с яркочервена коса получи културен шок насред  напуканата от жажда пустош. После се гмурна в авантюрата. И нееднократно предизвика смайване у племената, които посетихме – децата скачаха около нея с блеснали очи и се пресягаха да докоснат масурите й тип „Боб Марли”.

Барбара се оказа „обратен” расист – върл почитател на всичко абаносово и възхвалител на всичко черно.

Тя беше подплатила посещението си в Индия с разпечатки от интернет, че и там имат негри. Изсмях й се на ум, но бях опровергана собственоочно. Докато гледахме дефиле на гуджаратския колеж по мода с тоалети, представени от самите студенти, две от момчетата си бяха абсолютно чернокожи. 

Обяснението бе още по-любопитно.

Типичните африканци, нагиздени с още по-типични индийски облекла се оказаха „сиди”.  Преди около три века един от гуджаратските владетели решил да си внесе няколко кораба по-мургави от него. И си напазарувал няколко села. Те всъщност извадили късмет, защото в Америка ги закарвали като роби, докато в Индия били свободни. Станали воини, висша прислуга, образовали се. Техните потомци днес ходят на работа в офисите по дънки, но вечер слагат поличките от лико, рисуват племенни знаци полицата си и край лагерния огън въртят типично африкански танци като за кулминация трошат кокосови орехи с главите си.

След срещата със сидите имах едно странно посещение.     

Както кротко си четях на заспиване в палатката, дочух нещо подозрително.  "Прекалено високо върху плата е, за да е змия. И твърде шумно", помислих си. Изведнъж до главата ми цъфна “усмихнато” куче, което ме гледаше изпитателно. Прокопало си проход към шатрата и се изтърсило на гости в търсене на хлад. Черпих го един банан в тон с вегетарианската му същност и го отпратих.

Необятното небе над палатките стана арена на зашеметяващо авиошоу в стил „Междузвездни войни”. Местната въздушна ескадрила въртеше лупинги от бъдещето над местност, където изпод всеки камък наднича зъб на динозавър или прешлен на археоптерикс. Заради застрашителната близост до границата с Пакистан (от планината Блек Хил „вражеската държава” е на 26 км по права линия) местната ескадрила е отлично тренирана. Самолетите въртят  сложни джуфки и лупинги в небето. Дори рисуват сърце, прободено със стрела в синята шир. 
Машината на времето в тази част на Индия е като асансьор: от свръхмодерните метални птици в небето до частния Джурасик парк на палеонтолога-самодеец Мохонсингх Содха, който събира вкаменелости от нивите си. На уникалните екземпляри в неговия Фосил парк могат да завидят много световни музеи.

Крави и рикши се разминават по прашните пазари. А те не са за подценяване от гледна точка на ... комуникациите. На сергиите със зеленчук често стои разбрицан телефон с шайба, покрит с кирлив найлон. От него може да звъните по цял свят и да говорите наволя за по-малко от долар. И не припадайте ако из пустошта  пастир с къносана брада (на вид по-древен от Скитника-Евреин Ахасфер) извади от ръчно тъканата си торба GSM.  Така е в Гуджарат – 45 612 квадратни километра, само с 875 селца и 10 града. „Куч е в пустинята, но не е пустиня”, репчат се местните и се хвалят най-вече с фестивалите си.

Шарад-фестивала, за който се бях вдигнала от другия край на света, се оказа 1501-ви за богатата на фолклорни празници Индия. В превод шарад значи зима. С песни, танци и уникални местни занаяти хората от Куч ознаменуват посрещането на хладния сезон. И се стремят да покажат пред света дивата красота на своя край, съчетана с хиляди километри недокоснати плажове.

Третото ми омагьосване в Гуджарат беше от мъж! Емоцията бе напълно хомеопатична – няколко капки отрова, които имат положително въздействие. С ръка на сърцето признавам: дори в епохата на лексиконите и тийнейджърските гъдели, никога не съм била привличена от противоположния пол само защото има сини очи или дънково яке. На Шарад-фестивала отидох да послушам индийска “чалга”  от уважение към поканата. Мислех да остана 10 минути, а се отърсих от омаята три часа по-късно. При които бях стояла права без да мръдна.

И не че разглезеното ми от латино-джаз ухо си  падна по боливудските маанета. Просто на сцената се разхождаше  мъж с осанката на древен владетел. Дори не пееше много.  Само се движеше с грацията на хищно животно. А непоклатимото му самочувствие беше привлекателно и отблъскващо едновременно. С прошарената си брада и дългата жълта роба той бе нещо като тамада на спектакъла.

За разлика от нашите чалга-изцепки, индийските повече приличат на опера, маскирана като бразилски сериал. Концертът има сюжет, в който се дерат страсти, а пеещо конферансие разяснява завръзката на драмите. Това бе моят човек! Поведението му предизвикваше хем сарказъм, хем преклонение.
След всяка изпята фраза, той  забърсваше потта си, досущ като покойниь Павароти след висока нота и се покланяше за овации, които липсваха. Но „моят човек” се държеше сякаш публиката го вика 17 пъти на бис. Толкова завладяващ бе, че измислих около него цяла история. И умишлено не го фотографирах. За да не се разочаровам ако снимката не успее да предаде противоречивия му грапав чар.

Това между мен и Гуджарат бе любов от пръв поглед. И магията устоя, когато погледнах втори, че и седми път.

Единственият бар в България, вписан в Книгата на Гинес, отпразнува своята 
25-годишнина

Създателят на Pench’s Bar By Proshek, Пенчо Пенчев,отпразнува 25 години от откриването на първия си барвъв Варна. Именно там са поставени не един, а цели 4 рекорда, вписани официално в Книгата на Гинес за най-голям брой коктейли, предлагани в менюто, както следва:

-          2002 година - 974 коктейла в менюто

-          2005 година - 1227 коктейла в менюто

-          2010 година - 1244 коктейла в менюто

-          2014 година - 2014 коктейла в менюто

В момента в Pench’s Bar By Proshek, който вече е в София, можете във всеки един момент да си поръчате някой от 2014-те коктейла, като барманът следва да изпълни рецептата за не повече от 3 минути (за да бъдат спазени изискванията на Гинес). Именно в това се увериха гостите на специалното събитие „25 години. 2014 магически коктейла“, което се проведе в атрактивния бар. 

Всеки посетител си изтегли произволно номерче, отговарящо на точно определен коктейл от менюто, а професионалните бармани в заведението изпълниха безупречно всеки един от тях. Самият Пенчо Пенчев пък изненада гостите си с още един талант – музикално изпълнение на саксофон, което допълни елегантната атмосфера на събитието. А един от гостите получи персонален урок от него как се приготвя изключителен коктейл.

В Pench’s Bar By Proshek можете да опитате желирани и опушени коктейли, любимите тики и шест вида отлежали в дъбови бъчви коктейли, както и последните световни тенденции, лично приготвени от топ бармана Васил Колев. Многократният световен шампион доказва способностите си на професионалист на редица Световни първенства за бармани, където печели титлите си – Пекин, Прага, Кейп Таун, Сингапур, Варшава и др.

Отскоро историята на Pench’s Bar се обвързва и с тази на чешките братя Георги и Богдан Прошек, поставили началото на съвременното пивоварство в България, участвали в изграждането на Орлов и Лъвов мост, паметника на Васил Левски, Народното събрание, старата Централна гара, Варненското пристанище, придворната печатница и други. Именно върху терена на легендарната Прошекова фабрика, построена през 1884 г., е изградена модерната сграда, в която се помещава Pench’s Bar By Proshek. 

Един от наследниците на фамилията, Богдан Прошек, също поздрави гостите и разказа някои интересни факти от историята на семейството. Той сподели, че е изключително горд с паметника на двамата братя, дарение от Сан Стефано Пропърти Дивелопмент АД. Монументът е поставен пред новопостроената сграда Сан Стефано Плаза, а негов автор е проф. Георги Чапкънов.

На тръгване всеки от гостите получи и специален подарък – бутилка Прошекова бира, приготвена по автентичната рецепта на пивоварната.

На събитието присъстваха популярни лица от медиите, бизнеса и арт средите, сред които Георги Милков, Миролюба Бенатова, Магдалена Гигова и др.

Страстна самба в Рио

Магдалена ГИГОВА

Карнавалът в Рио е мечта за всеки, който обича шантави, шумни и шарени сборища. Но той е и танцов вариант на капоейрата - местен вид бойно изкуство, симбиоза не само между борба и танц, а и между световните култури, които мирно си живеят в Бразилия.

Африканските ритми карат телата на участниците в самба карнавала да се движат сами, дори против волята им. Много елементи на празника,обаче са дошли в Бразилия от Европа и напомнят пъстротата на венецианския карнавал с неговите шеги и леко грубички закачки като замерване с плодове, сладкиши, яйца и брашно. Неповторимият колорит и огнен нрав на южноамериканската страна са разжарили допълнително европейското наследство до неописуемо зрелище, опияняващо, подвластно на ритъма и извивките на самбата.
В Рио де Жанейро карнавалът винаги започва в събота, седем седмици преди Великден. Според правилата неговият крал Момо (импозантен дебелак с весел нрав) получава за 4 дни пълни права над града и кметът на Рио лично му връчва ключа.
Карнавалът вещо оплита музикалната и еротичната енергия на бразилските красавици. Но под привидното безгрижие се крие напрегнато, дори жестоко четиридневно съревнование, в което всяка школа по самба се стреми да участва и се готви за него цяла година. От безбройните танцови училища в Бразилия, подбират 12-те най-добри. Само те имат право да покажат уменията си на прословутия Самбодром.

Цяла година се обмисля неповторимият и увлекателен сюжет, с който школата по самба трябва да бъде забелязана и запомнена. Единственото условие е спектакълът да бъде посветен на Бразилия или на значимо световно събитие. Дефилето само на една школа, което се оценява от авторитетно жури, може да продължи няколко часа. А зрителите с радост заплащат таксата от 300 долара за правостоящо място на трибуната. Седящите са двойно по-скъпи. За ложите - да не говорим.

Казват, че в карнавала е закодирана бразилската душа. Спектаклите, костюмите, платформите, сцените са алегории, в които се чувства и влиянието на Африка. На Самбодрома се проявяват училищата по самба, но в страничните улички всенародното веселие на „самодейците“ взема връх. Както впрочем и местните джебчии.

Самбодромът е специално построена алея с дължина 700 метра, обточена с трибуни. Дванадесетте школи по самба от „висшата лига“ се представят в две поредни нощи. Приказните им спектакли са със специално създадени за тях музика, хореография, текстове и сценография. Зрелището е феерично с ослепителните прожектори, дъжд от конфети и процесии от костюми и платформи, наричани „фантазии“. Някои от карнавалните облекла тежат по 15 кг. Но знойните красавици предпочитат по-разхвърляни одеяния. На самба жаргон платформите се наричат „торти“ и са подчинени на различни теми - от вечната любов до епизоди от освободителната борба на бразилския народ. Сложни машинарии бавничко придвижват многоетажни конструкции, върху които танцуват майстори на самбата.

Много често хората питат може ли просто да погледат карнавала на улицата в Рио, вместо да си упуват прескъпи билети за Самбодрома. Може, но онова, което ще видят, няма да е същият карнавал, а самодейност ерзац. Каравалната седмица е масово напиване в маскарадни костюми из Рио де Жанейро. Наистина по телевизията дават само шествието на Самбодром, до което не можеш да припариш без пропуск. И няма как да видиш на живо феерията от фойерверки и красиви танцьорки. На околните улици с бутафория на истинските костюми може да срещнете в тълпата само запалянковци на тази или онази школа, която дефилира на затворения Самбодром. Той напомня тесен стадион с трибуни от двете страни. Всяка школа по самба изминава 700-те метра най-малко за около 90 минути и обикновено има към 4000 участници в костюми.

Преди всяко дефиле избухва заря, която дава началото. Платформите се движат много бавно и спират начесто, през 100-200 метра. Декорите може да изобилстват от движещи се тигри с размерите на камион, египетски пирамиди в естествен размер, водопади, статуи на богове и известни личности. Еуфорията е заразителна. Последните школи преминават призори. На черно билетите за Самбодрома в последния момент може да стигнат до 3000 долара.

Най-прочутата улица в Рио де Жанейро е открита на 2 март 1984 г. Построена е от губернатора Леонел Бризола специално за карнавала. Скептиците на самбата казват, че след тази година импровизацията в танците е предала Богу дух. Въпреки това творението на архитекта Оскар Нимайер е не само шедьовър, но и построено шампионски. „Издигнахме столицата Бразилия за 4 години, значи можем да създадем Самбодром за 4 месеца“, отсякъл губернаторът и не пожалил средства. Заместникът му Дарси Риберо избрал улица Marques de Sapucai. Затова и конструкцията на съоръжението е наречена „Пасарела до самба Дарси Риберо“, а задължителният му цвят е бяло. Общата площ на Самбодрома е 85 хиляди кв. м, които побират до 62 хиляди души. Трибуните са разделени на 12 сектора. „Камаротес“ са най-престижните места. ВИП ложите са създадени специално за компании по 10 души, обзаведени с удобни дивани, а сервитьори поднасят изискани напитки и плодове. Оттам наблюдават парада световни звезди, футболисти, политици, дипломати и журито. „Фризас“ са блокове от по шест места с пластмасови седалки. Трибуните на правостоящите са най-многолюдни.

Предтеча на карнавала е първото улично шествие през 1929 г. Тогава зрителите си купували билети за 3500-те места на специално скованите дървени трибуни около площад „Прака Онсе“. В наши дни той съществува като алтернативно място за наслада за онези, дето не могат да си позволят билети за самбодрома и за школите, които не са се класирали сред 12-те най-добри. През 1932 г. 19 школи взели участие в първия истински карнавал. От онова време датира традицията кметът на Рио да предава ключа на града на Краля на карнавала. От този момент празненството управлява града. Обявени са официални почивни дни, чиято кулминация е парадът на школите върху огромни платформи, с пиршество от мелодии, костюми и необичайна сценография. Представленията са сложни композиции със сюжет и авторска музика. Туристите могат да се присъединят към избрано от тях дефиле и срещу 300 долара да минат по Самбодрома, облечени в тематичен костюм.

От 12-те школи по самба, които дефилират по време на карнавала, елитни може да се нарекат осем, а четири са начинаещи, но проспериращи. Шествието се точи от девет вечерта до четири призори - в началото минават новаците, а колкото повече напредва карнавалът, толкова по-вещи стават танцьорите. В Парада на шампионите се изявяват най-добрите. Журито, което всяка вечер зорко наблюдава постановката, тематиката и танците на школите, оценява също артистичността, платформите, емоциите на участниците и въздействието им върху публиката. Чак след това определят победителя, който минава още веднъж пред зрителите. От отличената школа избират най-добрата танцьорка, която получава короната на „Мис Карнавал“.

Алтернатива

Ако обаче попаднете в Рио в друго време, пак няма да пропуснете самбата. Задължителният туристически маршрут води към някой от театрите за прословутия танц. Най-прочутият от тях е „Платаформа“. Срещу куверт от 50 долара там научавате как е възникнала самбата като смес от католически карнавал, африкански ритми и индиански ритуали. Но виждате и демонстрации на местното бойно изкуство капоейра. Почти еротичен, красив и пластичен хибрид между танц и бой, при който действието се развива „на партера“ - движенията са на нивото на коленете, малко като гъвкав брейк.

А после цяла орда пищни мулатки в продължение на часове показват що е самба и защо тя има почва във всяко сърце. Във втората част изскача конферансие, което сякаш говори всички световни езици или поне ключови думи от тях. И започва да вика на сцената по един представител от нация със заръката да изпее, изтанцува, изимитира нещо типично. (Чак тогава гостите разбират защо на входа надлежно записват от коя държава са.) Най-много овации получават сладурите, които макар и да пеят фалшиво, се качват на сцената за идеята и за да отсрамят нацията.

Turkish Airlines кани своите пътници на пътешествие на „Петте сетива“
Авиокомпанията представи своята нова телевизионна реклама с участието на световноизвестния сърдечен хирург и телевизионна звезда Д-р Оз по време на Супербоул

Turkish Airlines, носител на отличието „Най-добра авиокомпания в Европа“ на Skytrax за шест последователни години, представи своята нова телевизионна реклама в неделя, 4 февруари, по време на най-гледаното шоу в историята – Супербоул, финалът на 52-рото издание на първенството на Националната футболна лига на САЩ.

Режисьор на клипа е носителят на редица награди датчанинът Мартин Аамунд. Рекламата ще бъде излъчвана в десетки страни в Европа, Южна Африка, Далечния изток, Близкия изток, Северна и Южна Америка, до които авиокомпанията лети. Снимките на рекламата приключиха преди месец, като бяха проведени в различни страни, обслужвани от Turkish Airlines, в Северна Европа, Африка и Далечния изток.

Заснет при екстремни метеорологични условия – при температури до 50°C в пустинята Сахара и под 0°С в земите на Северното сияние, рекламният клип прославя магията на човешкия организъм да издържа на различни условия. „Разшири своя свят“ е призивът към зрителя да изследва света чрез своите пет сетива.

Сетивата ни дават възможността да усетим света по уникален начин. Докосване, мирис, звук, зрение и вкус са петте магични начина да се пренесем на дадено място и да изживеем момента, да го почувстваме и запомним. Чрез петте сетива се съхраняват някои от най-ценните спомени, които могат да ни пренасят във времето. Уникалното на тези внушителни пътувания е, че най-често се вдъхновяват от най-малките детайли – независимо дали това е аромат на цвете или вкус на подправка. Кампанията „Five Senses“ („Петте сетива“) насърчава зрителите да изпитват чувство на благоговение както от вселената вътре в човешкото тяло, така и от невероятната планета, с която Turkish Airlines ни свързва.

Ахмед Олмущур, Главен маркетинг директор на Turkish Airlines, коментира дебюта на новата кампания на Супербоул: „Като авиокомпанията, която лети до повече държави от всяка друга, ние твърдо вярваме, че нашата мисия е много по-голяма от това да превозваме пътници до тяхната дестинация. Ние активно ги насърчаваме да открият света и чрез него да опознават себе си. Нашата кампания „Петте сетива“ има за цел да подчертае опита, който всяко пътуване носи, за да ни помогне да открием неизвестното чрез нашите пет сетива. Ние сме повече от доволни от обратната връзка и резултатите от нашите рекламни кампании със световно известни личности. Миналата година кампанията ни с Морган Фрийман пожъна огромен успех.. Сега очакваме новото ни сътрудничество с Д-р Оз да е също толкова ползотворно. Стремим се да затвърждаваме лидерската си позиция чрез нашата мисия „Разшири своя свят“, която да вдъхнови целият свят да търси нови открития.“

Световноизвестният сърдечен хирург и телевизионна звезда Д-р Мехмед Оз подчертава значението на изключителното преживяване на пътниците: „Като лекар, посветил живота си на разкриването на чудесата на човешкото тяло пред света, аз съм развълнуван да работя с Turkish Airlines в техния изключителен проект „Петте сетива“. Заедно ще проследим уникалните преживявания, които можем да имаме на различни места по света, позовавайки се на любопитството и откривателското чувство на нашата публика.“

Новата кампания следва примера на изключително успешната реклама с участието на Морган Фрийман, която се излъчи по време на рекламната пауза на Супербоул през 2017 г. и се превърна в една от най-гледаните реклами на Супербоул в YouTube с 53 милиона показвания. През 2016 г. Turkish Airlines спонсорират кино хита „Батман срещу Супермен: Зората на справедливостта“ и излъчват рекламата си като част от спонсорството на Супербоул за пръв път пред аудитория от над 800 милиона души по целия свят. Друг рекламен клип на авиокомпанията – „Коби срещу Меси: The Selfie Shootout“ с участието на Лионел Меси и Коби Брайънт, бе избран от YouTube за най-доброто комерсиално видео на последното десетилетие.

Новият рекламен клип на Turkish Airlines – „Петте сетива“, може да гледате тук: https://youtu.be/yvicqMrAHvQ

За Turkish Airlines: 
Основан през 1933 г. с флотилия от пет самолета, днес Turkish Airlines, член на Star Alliance, е четиризвездна авиокомпания с 329 пътнически и товарни самолета и полети до 300 дестинации по целия свят, от които 251 международни и 49 вътрешни линии в 120 държави.
В проучването на Skytrax през 2017 г. Turkish Airlines е избрана за „Най-добра авиокомпания в Европа“ за шеста поредна година и за „Най-добра авиокомпания в Южна Европа“ за девети пореден път. През 2010 г. печели международната награда за „Най-добро кетъринг обслужване в икономична класа“, през 2013, 2014, 2016 и 2017 г. – за „Най-добро кетъринг обслужване в бизнес класа“ и „Най-добра обстановка за хранене в бизнес класа“, през 2015 и 2017 г. – за „Най-добра обстановка за почивка в бизнес класа“, а през 2016 г. – за „Най-добра обстановка за хранене в бизнес класа“ и „Най-добро кетъринг обслужване на борда на бизнес класа“.
Повече информация за Turkish Airlines може да намерите на официалния уебсайт на компанията http://www.turkishairlines.com/ или в социалните й профили във Facebook, Twitter, YouTube, LinkedIn и Instagram.

За Star Alliance:
Star Alliance е основана през 1997 г. като първата изцяло международна асоциация за авиолинии, за да предложи достъп, признание и безпроблемно обслужване на всеки международен пътник. Редица награди, сред които „Air Transport World Market Leadership Award“ и „Best Airline Alliance“ от Business Traveller Magazine и от Skytrax, доказват, че асоциацията се приема добре на пазара. Членове на асоциацията са: Adria Airways, Aegean Airlines, Air Canada, Air China, Air India, Air New Zealand, ANA, Asiana Airlines, Austrian, Avianca, Avianca Brasil, Brussels Airlines, Copa Airlines, Croatia Airlines, EGYPTAIR, Ethiopian Airlines, EVA Air, LOT Polish Airlines, Lufthansa, Scandinavian Airlines, Shenzhen Airlines, Singapore Airlines, South African Airways, SWISS, TAP Portugal, Turkish Airlines, THAI и United. В момента мрежата на Star Alliance предлага над 18 450 ежедневни полета до 1300 летища в 190 страни.

"Трите корони", хотелът, където се е женил Симеон ІІ

Тук Камий Сен-Санс и Игнац Педеревски са свирили полонеза на четири ръце

Какво общо има между композитора Пьотр Чайковски, писателя Томас Ман, фотографа Хелмут Нютон, кинозвездата Гари Купър и българаския цар Симеон ІІ? В хотел „Трите корони” на Женевското езеро знаят отговора – всички те са отсядали там. Сакскобургготски дори се оженил в петзвездната обител. Нашият монарх и съпругата му Маргарита се венчават пред отец Андрей в руската църква във Веве на 14 януари 1962 г. Този факт не е записан със златни букви в историята на Швейцария, но в местната Ривиера Монтрьо-Веве все още го помнят. Заради сватбената гощавка в суперлуксозния хотел "Трите корони". Там налетях на изисканата дама Фабиен Д'Алеве-Остерзелтцер, чийто баща е бил приятел на Симеон II и почетен гост на церемонията.
Но от каквато и националност да сте, ще откриете „своя следа” в петзвездния „Трите корони”, носител на наградата „Най-добър исторически хотел” за 2003 г. Нормално! Защото сградата е бивш занемарен замък, който от 1842 г. е превърнат в луксозен хотел. Шарл Гуно е писал тук операта „Фауст”, Камий Сен-Санс и Игнац Педерецки са свирили полонеза на четири ръце в лобито, Ханс-Кристиян Андерсен, Октав Мирабо, Жан Кокто и Съмърсет Моъм са се наслаждавали на архитектурата от Бел епок и дъхоспиращата гледка от терасата към езерото и Алпите. Легендарният френски актьор и певец Саша Гитри толкова харесвал балната зала, че се женил в нея за три поредни съпруги. Постоянни гости са били Алберто Сорди, Грейс Джоунс, Натали Бай и „съровете” Питър Устинов и Антъни Хопкинс.
В „Трите корони” не само се гордеят със знаменитите си гости, те са вплели присъствието им във всеки детайл. В ресторанта „Луи ХV” на видно място е фруктиерата на руската императрица Александра Фьодоровна, която заедно със съпруга си Николай І и огромна свита, заела почти целия хотел, прекарала тук зимата на 1959 г. И всеки може да пипне венецианската реликва, подарена от царската особа на персонала. Съхранен (и действащ) е старинният асансьор, облицован с коприна и снабден с пейчица, на която последният италиански крал Виктор-Емануил ІІІ посядал при проскърцващото изкачване до президентския апартамент. А леглото с балдахин в кралския му побратим е същото, в което Ага Хан завел бившата „Мис Франция” Ивон Лабрус като своя законна жена.
Фоайето на „Трите корони” е увековечено от Хелмут Нютон като декор за някои от най-прочутите му снимки и във филма на Питър Богданович „Дейзи Милър” по романа на Хенри Джеймс.
Но дори да нямаше толкова звездни подробности в биографията си, хотелът пак щеше да е забележителен с изящната си и пищна архитектура и необичайното, но плавно съчетание на хай-тек и антикварни мебели като акцент. Този завладяващ контраст започва още от мраморното входно стълбище, над което пръска светлина модернистичен полилей. В тържественото фоайе със старинна камина, което сякаш не е излизало от 19 век, внезапни абстрактни скулптури и икебани добавят щипка екстравагантност. В 48-те стаи и 7-те апартамента върху бюро в стил „Ампир” е разположен I-pod „Банг енд Олуфсон”. За незапознатите ще уточня, че датската фирма за аудио-системи е прочута с изключителното си качество и съответстващите му цени. Озвучаването на домашния ви хол ще излезе някъде към 100 000 лева. За сведение: когато датската кралица бе на посещение у нас по покана на президента Петър Стоянов тя му подари само радиоапарат от прочутата фирма.
Баните във всяка стая са с размерите на гарсониера, огряни от слънце през широките прозорци, и обзаведени без жалене на средства и „гъдели” като поставка за затопляне на пантофите. Хотелът си има собствен цветар, който сменя икебаните всеки ден и гордостта му е, че те никога не се повтарят. Букетите също търсят модернистичен ефект сред антикварните скринове и масички за игра на карти. Необичайни съчетания между орхидеи и растителни гъби за къпане (лофт), разцъфнали стръкчета памук и иглики, червени кали и кактуси заковават погледите. Контрастът между модерно и старинно се среща дори във... фитнеса. Паркетът прилича на персийски килим от различни видове дърво. Върху него свръхтехнологичните уреди са като киборги от бъдещето, а от тавана блещукат кристални полилеи като в тронна зала.

 Всяка стая в „Трите корони” има свой дух. Едни приличат на гостни от английската провинция с петуниите на слънчевите тераси, завесите от крепон и мраморните камини. Други са реверанс пред арт-деко, но „подправен” с репродукции на Анди Уорхол. Трети имат екзотично етно-звучене с африкански маски и ръчно тъкани килимчета. А изгледът от всички може да е включен в цената, но да дочакате изгрева – си струва всеки сантим.

За ценителите на доброто хапване изрисуваните със сецесионови винетки чугунени радиатори в рестонанта може да не са важен акцент, но трите звезди от „Мишлен” (гастрономическа класация) и титлата „главен готвач на годината” за Филип Роша определено ще ги развълнуват. А гозбите му, които приличат на произведения на изкуството – още повече. Хотел „Трите корони” се намира във винарската област Лаво, обявена от ЮНЕСКО за световно наследство именно заради древните си лозя. Монасите през 12-ти век терасирали хълмовете, засадили грозде и от тогава произвеждат дъхаво вино, което води листата (по-дебела от Библията) в луксозния хотел.
Единственото изцяло модерно, и дори минималистично, обзаведено място в „коронованата” обител е СПА-центърът. За да влезете в него без спортен екип, задължително минавате през машината за „пакетиране” на обувки. Пъхате крак в процепа и получавате плътни найлонови терлици. В 24-метровия басейн под водата звучи музика. Но съвременният пътешественик от традиционните хамам, джакузи и сауна няма да се трогне. Обаче никоя дама не остава равнодушна към възможностите да се подмлади. А в „Трите корони” те са няколко. „Здравната академия на д-р Ней” омайва с термолифтинг, а Жоел Шиоко се е специализирала в премахването на бръчките с изобретена от нея процедура с лазер и ревитализираъщи препарати, създадени от нейния съпруг-химик. Хитроумен е начинът, по който гостите разбират дали стаята за масаж, да речем, е свободна или трябва да изчакат. Пред всяка врата мъждукат дизайнерски светилници с ароматични свещи. Ако е запалена – не влизайте!
Еклектичната смесица не властва само в бара със старинен месингов плот, излъскан до блясък, с аромат на пури, стара кожа, жива музика и безвремие. Но истинският неподправен лукс не е в мебелировката. Той е на терасата на ресторанта: весели тенти и чадъри, палав водоскок, палми, пояс от лози между шосето и Женевското езеро, по което минава 120-годишен параход в движение. И цели картини от живи цветя наоколо. За които хотелът няма заслуга. Общините на Монтрьо и Веве отделят огромен бюджет за парковете и насажденията си. И от цяла Швейцария се стичат туристи просто да им се полюбуват.