Поредица на Преса - Великите български любови на ХХ век

Парашкев Хаджиев бил кум на седмата си жена

Гаранционният срок на браковете му бил 5 г. Този с голямата му любов изкарал 15 - до смъртта му

Магдалена Гигова

Композиторът Парашкев Хаджиев бил известен с това, че като се влюби, се жени. И така - цели седем пъти. Но последната съпруга, оперната певица Людмила Хаджиева е голямата му любов. Сякаш всички други бракове са били генерална репетиция за седмия. Куриозното е, че преди да сключи брак с нея, маститият творец й е бил... кум.

Когато се запознават, Людмила е третокурсничка в консерваторията. Нейният годеник, обещаващ тенор, я води на прослушване при мастития композитор в дома му на ул. „Малуша” в „Лозенец”. Той не подозира, че тази среща ще е съдбовна и за тримата. Младата певица умира от страх как ще се представи, но изпява блестящо прочутата ария на Чочосан от второ действие на операта „Бътерфлай”. Това е една от най-често играните роли в по-нататъшната й кариера. Когато заглъхва последният тон, Людмила плахо поглежда към Хаджиев каква ще е реакцията му. Той обаче е благосклонен. За да я успокои, започва да я разпитва има ли музиканти в рода й. Тя отговаря, че баща й е лекар, но всички в семейството й пеят, особено майка й. „Тя имаше разкошен глас, едва ли мога да се меря с нея.”
“Майка ти ти е дала такава дарба, че трябва да бъдеш безкрайно доволна", поощрява я композиторът. Той също е с музикантска семка – парашкев Хаджиев е син на основателя на Софийската опера – диригента Тодор Хаджиев, и на оперната прима Дойчина Хаджиева. По онова време е известен като един от най-продуктивните български композитори, професор в музикалната академия, народен артист. Студентката е поласкана, окрилена и очарована. Логично е, когато след няколко месеца тя и годеникът й решават да се оженят, да поканят Хаджиев за кум. След това пътищата им задълго се разделят. Семейството се притеснява да не би кумът им да реши, че се надяват на протекции и не поддържат връзка с него. Людмила (бъдеща Хаджиева) завършва консерваторията при проф. Цветана Дякович, специализира при проф. Благовеста Карнобатлова-Добрева и отива да пее в булгаската опера ,където е назначен мъжът й след дълга специализация в чужбина. Тя само дочува пикантните клюки за поредната женитба, забежка или увлечение на кума си, които се носят като легенди в музикантските среди.
Идва фаталната 1979 година! В Бургас ще поставят операта на Парашкев Хаджиев „Лето 893-то”. Людмила е радпределена да пее ролята на Севина. Междувременно тя и мъжът й решават да се разделят след 7 години брак. Въпреки, че ги свързва синът им Светослав, отношенията им са охладнели. В полученият емоционален вакуум избухват чарът и галантността на прочутия композитор. По време на репетициите прескачат нолтови дъги помежду им. Седмица след като разводът й влиза в сила, Людмила се жени за Парашкев Хаджиев. Разликата във възрастта им от 35 години е скандална за 1980 г. (а за някои пуритани и днес).
Той е на 68, тя на 33, но и двамата твърдят, че не я усещат.

Съвременници на маестрото обясняват причината: „Имаше вид на кабинетно старче, което не излиза от библиотеките, а всъщност беше голям любовчия. Хвалеше се, че прави любов 2 пъти дневно – сутрин, като стане, и вечер преди лягане. Казваше, че една жена е вярна на мъжа си, докато редовно си получава порцията интимно общуване”.

Истината е, че като дългогодишен педагог, професорът общува само с млади хора и от тях възприема бунтарския дух и съвременните представи. Людмила пък не се притеснява от факта, че е съпруга номер седем. В крайна сметка нито една от предишните шест не се е разделила с горчивина - на всяка от тях Хаджиев е оставил семейното жилище като истински кавалер. Людмила разкрива неговата гледна точка: "Той казваше, че винаги е вярвал в любовта и затова е постъпвал честно със своите съпруги - всеки път, когато е имал връзка с жена, й е предлагал брак. Но все е излизал разочарован по различни причини. Сред тях има певици, две пианистки, всички са свързани с музиката. При нас се получи някаква много силна страст. Някак постепенно навлизахме в същността на чувствата. Препятствията като че ли ги нагорещяваха”.

Композиторът, известен с непривиримия си нрав и остър език, в присъствието на жена си става друг човек. Той самият няма деца и с ширлоко сърце приема сина й от първия брак, дава му уроци по пиано, дори иска да го осинови, но Людмила не иска да го разделя от истинския му баща.

"Парашкев е мъжът на живота ми. За мен друг не съществува, не е имало, няма и да има. Голямата разлика във възрастта ни нямаше никакво значение. Любовта ни бе над всичко. Той беше необикновен човек. Изключителен кавалер. Животът ми с него бе като вълшебна приказка. Това е човекът, който ми даде най-красивите емоции, които една жена може да изживее. Сърцето му беше отворено за малките неща. Непрекъснато намираше вдъхновение – в песента на птичките, в детския смях, в шума на листата, в галещия косите ми вятър. Вдъхновяваха го книгите, поезията. Трогнеше ли душата му някой красив стих, той веднага го обличаше в музика. Беше влюбен в творчеството на Йовков, затова и неговата "Албена" бе една сбъдната мечта", разказва Люси Хаджиева. - "Бях безкрайно щастлива с него, въпреки че често боледуваше. Болестите му се активираха странно в периода около рождения му ден. Но беше човек с голяма енергия и преодоляваше проблемите. Заедно пътувахме из Европа, когато поставяха негови опери и концерти. Пяла съм почти на всичките. Изпълняваше всяко мое желание. Чувствах се като принцеса, а той беше моят благородник и покровител. Имах всичко, за което млада жена може да мечтае. Избягвах да се заглеждам по витрините, защото веднага улавяше погледа ми, хващаше ме за ръка и ме въвеждаше вътре за поредния подарък", спомня си Людмила.
През 1983 г. тя постъпва в Националната опера. Съпругът и идва на всички спектакли и винаги сяда на втория ред на партера вляво. От Съюза на композиторите решават, че най-сетне се е кротнал и го избират за председател. Поредицата от бракове и разводи била аргументът да не го издигат на този отговорен пост, въпреки написаните от него 21 опери, 6 оперети, 3 мюзикъла, 1 балет; повече от 500 хорови, над 1000 детски и училищни, 20 естрадни песни и близо 5000 хармонизации на народни песни.

"Музиката беше неговият живот. Колкото взискателен и строг като професионалист, толкова честен, сърдечен и благороден беше той”, спомня си Людмила Хаджиева. - Имаше някакъв магнетизъм в него. Помагаше на всеки с каквото можеше. Удивителна личност. Имаше велико чувство за хумор, а да не говоря за ненадминатия му кулинарен талант. Досегът ми с този човек непрекъснато ме обогатяваше, зареждаше ме с енергия, даваше ми всеки ден криле. Аз ги разпервах и се чувствах като щастлива пееща птица – безметежна, волна, влюбена и обичана. Понякога се връщах огорчена от театъра, а той ми казваше: "Ти си виновна за това, защото си допуснала да се държат с теб така!" Беше абсолютно принципен и директен човек. Можеше да си даде живота за някого, но усетеше ли недобронамереност, ставаше страшно. Държеше на достойнството си", споделя седмата и последна съпруга.

Здравето на Парашкев Хаджиев се влошава след неуспешна операция от катаракта. От притеснение получава инсулт и девет денонощия е в кома. Издъхва на 80-годишна възраст на 28 април сутринта, часове след рождения си ден на 27-и. Малко преди да издъхне, Парашкев Хаджиев сподея пред свой приятел: "Ех, защо не съм 20 години по-млад, за да поживея още малко с Людмила”.

"Останах сама. Не търсих друг. След като съм имала такъв съпруг, не мога да го заменя с никого, нито пък е възможно да започна да живея по друг начин. На него дължа всичко - и оформянето като певица, и мирогледа, и това, че все още оцелявам. Защото той ми даде безценни съвети за живота. Щастлива съм, че съдбата ме срещна с него", казва Людмила Хаджиева. Тя продължава да пее в операта до 2006 г., да преподава на студентите си, да се радва на сина си Светослав, снаха си Таня, която е нейна ученичка и внучката си Люси.
До кончината си през 2013 г. Людмила е убедена, че бракът й с Парашкев Хаджиев е съдбовно щастие.

Клуб „Шеста съпруга”

- Първата жена на Парашкев Хаджиев е е мецосопраното Мара Хинова. Както при всяка от връзките му, тя му е студентка. Бракът им продължава 5 години. Двамата нямат деца. Разделят се, защото Маестрото хлътва безнадеждно по друга своя студентка – Елена Златарова.

- Брак номер две е още по-кратък. Близки до композитора твърдят, че се е разпаднал, защото и Елена не успява да му роди наследник.

- Съпруга номер 3 е спинтовият сопран Лили Табакова, разбира се, студентка на професора. Докато „живеят в грях” Парашкев Хаджиев нееднократно е привикван от ректора на Консерваторията, защото развалял морала в учебното заведение. Напук на гоненията Табакова и Хаджиев ке женят, но семейството им не просъществува по-дълго от „гаранционния срок” на браковете му – 5 години.

- Студентката по пиано Олга е поредната муза на влюбчивия музикант. Цели 5 години той устоява на изкушенията и остава с нея. По онова време вдъхновението му е в своя апогей. Идилията обаче свършва с поредния развод.

Ръководството на консерваторията му поставя ултиматум да престане със сватбите си. Хаджиев уж обещава да мисли повече преди да се завтече към гражданското.

- Няколко месеца след „сериозния разговор” надява халката на диригентката Роза Йоцова. По традиция – закратко.
Половинка №6 е пианистката Маргарита Драганова. Малко след женитбата палавникът-композитор хлътва по певицата Галя Йончева. Бракът се разпада гръмогласно.

Сървайвър

Първата оперета на Парашкев Хаджиев – „Деляна”, е жестоко критикувана и свалена от сцената на Музикалния театър през 1952 година. От днешна гледна точка историшята е смешна, но навремето е можело да съсипе всяка кариера. „Деляна” е обругана, заради танца на „суингите и зозите” (така по онова време са наричали „морално упадъчните” младежи, които носели тесни панталони и къси поли). НВисш партиен функционер гледал представлението и се е възмутил, че по сцената се фръцкат дамички с тесни поли и кавалери с шапки и бастуни. Те били обявени от него за буржоазни персонажи, несъвместими със соцреализма. При този идеологически разгром всеки композитор би се уплашил и би кривнал в друг жанр, Хаджиев обаче продължава да пише сценична музика и само след 3 години, пак в Музикалния театър, поставят втората му оперета „Айка“, която постига огромен успех, а след още две години - през 1957 г., отново в същия театър е премиерата на първата му опера „Имало едно време”.

Поредица на "Преса": Великите любови на ХХ век

Йовков пет години въздиша по Багряна

Писателят бил влюбен и в Дора Габе, възпял я в „Чифликът край границата“

Магдалена ГИГОВА

Йордан Йовков се запознава с Елисавета Багряна, когато той е провинциален учител, току-що завърнал се от фронта на Балканската война, а тя - студентка по литература, която прави първите си литературни опити. Той вече е известен с първите си военни разкази, изстрадани с раняването му край Гевгели и мъчителното му възстановяване от холера. Лиза, както я наричат приятелите, е красива като видение, съзнава въздействието си върху мъжете и е интелигентна кокетка. Йовков е изгубил дома си с преминаването на Добруджа към Румъния, няма пукната пара, а след няколко любовни разочарования няма и самочувствие на ухажор. Първата им среща е в една топла юнска вечер на 1914 г. Йордан е свит и мрачен на вид, а тя искри като шампанско - образована и елегантна, с ореол от буйни коси. Клишето, че противоположностите се привличат, събира и тях. Те започват да споделят преживелиците си, да се разхождат с часове, говорейки за поезия. По-младата с тринайсет години Елисавета омагьосва 32-годишния стар ерген (според тогавашните представи). В сърцето му бушуват чувства, но той се бои да ги признае пред заобиколената от ухажори Лиза. За неговите разкази вече се говори с уважение, а Йовков споделя най-съкровените си творчески идеи със студентката. Разказва й сюжетите им, но мълчи за любовта си. Те си разменят писма, мили бележки, четат един другиму произведенията си и се критикуват деликатно. И така две години, ако се вярва на Йовков, и цели пет според признанията на Багряна. През Първата световна война той й урежда учителски места във Враца и в Кюстендил, та Елисавета да подпомага семейството си. Докато е на фронта като кореспондент на вестник „Военни новини“, Йордан излива душата си в пространни и поетични писма: „Сега по нас цъфтят нарове. И всички тези безброй, яркоалени цветове аз обричам на Вас.“

Писателят с нежна душа никога не признава чувствата си, макар със сигурност Багряна с женската си природа да е усещала стихията им. Не е трудно да се обясни нерешителността му. Лиза жадува да пробие в литературата, Йовков се води начинаещ писател. Тя навлиза в живота, той е „късно признат талант“. Елисавета е красива и слънчева, Йордан - с остри черти и мрачен. Бившият даскал получава нищожна заплата като библиотекар и редактор в Министерството на външните работи, с която едва свързва двата края, младата поетеса е свикнала да бъде глезена от обожателите си с подаръци, цветя и покани за светски събития. Дори когато Багряна представя Йовков на родителите си, той спазва дистанция и не отваря дума за любовта си към нея.

Журналистът Венелин Митев през 1988 г. записва спомените на поетесата. Тя му признава, че е имала роман с автора на „Албена“, който продължил от 1913 до 1918 г. „И досега си спомням една вечер, когато след дълга разходка из Градската градина той ме изпраща до дома ми. Аз стоя на стълбите в бяла рокля и бяла широкопола шапка, а той ме моли: „Постойте така, да Ви погледам!“. Толкова са близки душите им, че понякога се виждат по няколко пъти на ден. А когато обстоятелствата ги разделили за десет дни, на единадесетия Елисавета получила писмо от 24 плътно изписани страници на изпадналия в абстиненция за нея Йовков. „Тези десет дена прекарах в мълчание. Истинско мълчание - не продумах нито дума никому.“ Самата Багряна го описва като мълчаливец: „Никога не е изявил външно чувствата си. Вместо това ми говореше за свои замисли, които, струва ми се, никому другиму не доверяваше. Помня неговата особена, блага усмивка, тихия, топъл глас и мекия, малко пеещ, приличащ на нашия сливенски говор.“

Йовков пък се диви от личността й - „Каква чудновата бърканица от жена, дете и дявол“. Точно тази „чудновата бърканица“ е безкрайно далеч от представата му за съпруга - къщовница, домакиня, добра майка, която избягва публичността. Разривът идва, когато сестрата на Багряна и годеникът й решават да се венчаят и канят Елисавета и Йордан за кумове. Йовков реагира бурно, по несвойствен за него начин. Той пребледнява, задъхва се, отказва. Доста по-късно се досещат, че драмата му е дошла от църковната догма, която забранява на кум и кума да се женят помежду си. Но тогава той не казва нито дума, само ходи мрачен и мълчалив.

Няколко месеца по-късно, на 38 години, Йордан среща бъдещата си съпруга, студентката Деспина, но с Багряна ги свързва нещо повече от приятелство - уважение и преклонение пред таланта на другия. Когато Йовков си отива на 57 г., поетесата пише в негова памет стихотворението „Жетварят“:

В потайна мисъл и мълчание обгърнат,

загледан някъде възбог и вдън сърцата,

замина той оттук и няма да се върне:

във свойта гръд го взе любимата - земята

Години по-късно, отново пред Венелин Митев, Багряна закачливо признава: „Няма да повярвате, но и Йовков отнех от Дора Габе. Защото преди мен той е бил влюбен в нея. Шегувам се, разбира се. Нас с Дора цял живот ни обявяват за вечни съпернички и смътни врагини, а ние сме големи приятелки.“

Всеизвестен факт е, че прототип на гордата амазонка от „Чифликът край границата“ е Дора Габе. През 1906 г. Йовков е учител в село Долен извор и за него облечената по последна парижка мода красавица, пришпорваща черния жребец и бащиния си кабриолет, след която се вее зелен копринен шал, е незабравима гледка. Осемнайсетгодишната Дора Габе, сестра на неговия приятел Сеня от чифлика в съседното село Харманлък, отива да прибере пощата си от границата. Тя току-що се е върнала от Гренобъл с диплома по френски език. Йовков хлътва безнадеждно, но Сеня знае колко е влюбчив - нали е плакал на рамото му за всеки осъществен (или не) роман с местна учителка, и държи сестра си надалеч. Той никога не оставя даскала насаме с красавицата независимо дали се разхождат по шосето за Варна, или разговарят за литература. След много маневри Йовков все пак успява да измоли от бащата на Дора разрешение да я разходи с кабриолета из полето. Там се гонят като деца, берат цветя, но болезнено стеснителният Йордан така и не отваря дума за чувствата си, притеснен да не бъде отхвърлен.

Пътищата им се разделят, но продължават да следят дискретно литературните си успехи, а Габе най-старателно чете разказите му за родната си Добружда. Йовков нарушава мълчанието само веднъж - когато моли Дора за ходатайство. Той е дребен чиновник в посолството в Букурущ и е научил, че му гласят уволнение, за да поставят на мястото му напорист службогонец. Влиятелната поетеса се застъпва за него и обвиненията в некадърност отпадат.

Когато през 1934 г. като вестникарски подлистник излизат първите части на романа „Чифликът край границата“, Дора и близките й веднага разбират, че тя е прототип на главната героиня Нона. „Как можахте тъй да ме нагласите? Защо ме правите героиня на романа си?“, пита обидена Габе, но Йовков я утешава, че е описал само външния й образ и неукротимия й дух. През годините двамата се виждат рядко. След кончината на Йордан поетесата пише: „Нищо не ме е сближавало видимо с него, но въпреки това трябва да съм чувствала много силно присъствието му в моя живот, щом като чувствам тъй силно липсата му.“

Третата, и може би най-важната жена в живота на автора на „Вечери в Антимовския хан“, е съпругата му Деспина. Когато се венчават през 1918 г. тя е студентка, а той - известен автор. Учителствал е 11 години в добруджанските села, минал е през месомелачката на две войни и търси тих пристан. Писателят я среща през кратката си отпуска от фронта през 1917 г. Въпреки шестнайсетте години разлика двамата са сродни души. Свързва ги любовта към Добруджа и към литературата. Той е покорен от изящното момиче със замечтани очи, с кротък, сговорчив и грижовен характер. Тя не е ярка и смущаваща, но приема благосклонно непохватното му ухажване с разходки в Градската градина. „Не мога да кажа, че бях влюбена в него. Но голямото чувство на уважение и почит към писателя и човека Йовков ме изпълваше с гордост и радост, че мога да стана негова жена.“

Деспина се оказва възможно най-подходящата половинка за писателя. Тя е самоотвержена, ненатрапчива и интелигентна. Учи две години история в Женева, но войната я принуждава да продължи образованието си в Софийския университет. Деспина има недъг - дланта и пръстите на едната й ръка са недоразвити. Затова баща й решава да получи подходящо образование. Макар Йовков да изживява пълноценно семейно щастие, той не вгражда чертите на съпругата си в нито една от своите героини. Деспина зарязва всичко, живее единствено за и чрез него. Йордан я ревнува дори от миналото й - ритуално изгаря любовните писма на Христо Ясенов до нея, макар с него да са близки приятели още от войната. Писателят потъва в сигурния покой на семейството си. Страдат от безпаричие, Йовков често боледува, но Деспина винаги намира начин да свърже двата края и никога не го безпокои с битовизми, за да има творчески комфорт. А съжителството с него е истинска съпружеска Голгота. Йовков е затворен, саможив, ненавижда светския живот. Децата трябва да пазят тишина, а съпругата да го оставя сам. Той е перфекционист в облеклото, държи да е идеално изпран и изгладен. През целия си живот пази диети и да му се готви всеки ден е изпитание за въображението.

„От момента, в който свързах живота си с Йовков, струва ми се, че започнах да живея за него и чрез него. Свой личен живот аз нямах, а и не чувствах необходимостта да имам“, пише в спомените си Деспина.

Тя многократно пренаписва мемоарите за съвместния им живот, но накрая изгаря всичко и оставя само оскъдни сведения, сякаш, за да го запази само за себе си. Дори след смъртта на съпруга, неговата личност осмисля живота й. Тя поддържа спомена за него жив, дори когато отказват да публикуват книгите му. След 9 септември 1944 г. акад. Георги Караславов го обявява за „дребнобуржоазен драскач“ и Йовков изпада в забвение... Тропането по вратите на издателствата от страна на Деспина дава резултгат. Светослав Минков, през 1955 г. главен редактор на издателство „Български писател“, поема голям риск и издава произведенията му.

През 60-те години на ХХ век Деспина Йовкова превръща дома си в неформален литературен салон, където писатели и художници пият чай с домашни кифлички и обсъждат произведения на български и чуждестранни автори. Вдовицата на писателя е блъсната от кола на „Цариградско шосе“ и умира през 1967 г

Писателят и музите му

 

Макар да изглеждал самотник без интимен живот, на младини Йовков бил много влюбчив и ревнив. При това го теглело все към жени като героините от неговите пиеси „Албена“ и „Боряна“ - весели, жизнени, палави флиртаджийки. И най-вече - красиви. „Еротичните чувства бяха силно развити у Йовков. Той изпитваше болезнено един истински полов глад, но не проявяваше тоя си нагон бурно, а го потискаше дълбоко в себе си пред хората. Почти всяка по-хубава учителка или интелигентна мома не минаваше незабелязана от него….“, разказва в спомените си учителката от с. Пчеларово Фроска Иванова.

Колега на Йовков от даскалските години в добричкото село Саръджа Калчо Станчев си спомня, че писателят бил влюбен в две учителки едновременно. Едната от тях, Екатерина Русева, била мургава със сини очи и понеже била нова, той я взел под крилото си. Когато разбрал, че си пише с банков чиновник от София, започнал да го бомбардира с писма и дори го заплашил с дуел. Ужасена от скандала, Русева се мести в друго село. Йовков хуква да я гони, заплашва я, че ще се самоубие, ако не се омъжи за него. Изследователите му изброяват още имена на млади и красиви селски даскалици, с които има сърдечни преживявания - Ана Салова, Елена Атанасова, Йорданка Симеонова, Мара Рафаилова. Той ги ухажва непохватно и ги ревнува от всички мъже. По-късно в романа си „Приключенията на Гороломов“ Йовков с ирония описва някои от своите любовни патила.

Поредица на Преса Великите български любови на ХХ век

Христина Морфова 30 години живее с жена

Оперната прима се омъжва, за да пресече сплетните, но бракът е краткотраен

Магдалена ГИГОВА

Христина Морфова, наричана по света „българския славей“ повече от 30 години е неразделна със своята приятелка, певицата и пианистка Людмила Прокопова. Двете жени не само работят, ами и живеят заедно, с което възбуждат любопитството на клюкарите в две европейски столици – Прага и София. Подозрението за любовна връзка с жена, хвърля дълга сянка върху иначе галопиращата кариера на Морфова. За да запуши устите на сплетниците, най-доброто сопрано в Европасе омъжва за свой съученик от гимназията, който отдавна й предлага брак. Той обаче просъществува само няколко месеца.

 

Световната слава е слаба утеха за безрадостното детство на Христина - българска версия на Козета. Родителите й се женят от безизходица – баща й е вдовец с четирима сина, а майка й – вдовица с три дъщери. Решават да заживеят заедно, да делят разностките и да си помагат. Немотията обаче прокъсва отношенията им. Христина е на четири годинки, когато родителите й се разделят. Тъй като нямат пари да издържат многобройната си челяд, оставят най-малката си дъщеря на отглеждане в семейството на кмета на казанлъшкото село Габарево. Там Христина събира дърва, въпреки крехката си възраст върши цялата черна работа, а вечер спи върху скъсан чувал зад вратата на килера. Разболява се от малария и по време на дългата и тежка болест сънува все един и същи сън ­ - как върви с красивата си майка през зелено поле и двете щастливи се надпяват. "Този сън все още свети в душата ми", признава Морфова години по-късно. Братята й научават за жестокостта на приемните й родители и я взимат от Габерово. Тя е на 17 години, когато решават да я изпратят в стопанското училище в Прага. Там е съдбоносната й среща с Людмила, която я въвежда не само в музиката, ами й осигурява пробив в европейската опера. Дали я е научила и на тайните на любовта, остава догадка.

Всичко започва през лятото на 1906 година в Прага. Морфова, току що е слязла от влака, върви по улиците на непознатия град и тихо рони сълзи. Изгубила е листчето с адреса на близките, при които трябва да преспи. Тя има в джоба си само няколко лева (навремето златният български лев се е равнявал на един швейцарски франк – б.а.), но е твърдо решена да се изучи в Австро-унгарската империя. И то не в стопанското училище, както я напъстват братята й, ами в пражката консерватория. Съдбата я среща с български студент, който я завежда в дома на Людмила Прокопова. Цялото семейство там са музиканти. Пианистката Людмила прослушва кандидатката за оперна певица и е очарована от необработения й глас, който обхваща три октави. А също така от миловидното и чисто лице на Христина, върху което греят по детски добри очи. Двете повече не се разделят!

Морфова и Прокопова не излизат цял месец и половина от къщата. Българката има да наваксва цели години музикално образование, с което да шлифова вродения си талант. Пианистката подготвя младата си приятелка за консерваторията. Това е началото на една любовта история, която приключва чак със смъртта на Христина и им носи много радост и много огорчение от неразбирането на околните. 30 години Людмила е спътник, мениджър и ментор на певицата. Тя я представя в музикалните среди на Чехия и в цяла Европа, където меломаните я короноват като най-доброто сопрано за цели две десетилетия. Дори злостните шушукания за сексуалната им ориентация не намаляват авторитета им на творци. По стар български обичай, обаче Морфова е силно недолюбвана в родината си, макар и боготворена в Европа.

Прокопова препоръчва приятелката си на прочутата преподавателка в Пражката консерватория Мария Пиводова, тя оценява таланта й и още, докато следва българката получава предложение да пее в Националната опера на Чехия. Критиката я обсипва с похвали. Пухкава, но изключително подвижна, с искрящи от радост очи, певицата притежава изключително богат глас. Над 40 са образите, в които се превъплъщава талантливата българка. “Огромен, красив и пробивен глас, с който изпълнява с лекота от партиите за колоратурно сопрано Лакме, Миньон, Розина и др., през лирико-драматично - Татяна Ларина, Травиата, Мадам Бътерфлай до драматично Аида и Леонора и мецосопрано Кармен и Далила”, пише за Христина виенският вестник “Райспот” на 27.02.1916 г. А композиторът Камий Сен-Санс, автор на операта “Самсон и Далила”, когато чува в Париж Морфова в ролята на Далила, възкликва: “Сигурно няма да доживея часа на вашата слава, но тя неминуемо ще дойде. Прекланям се пред вас!” и й подарява партитурата на своята творба с автограф. Френският професор Жак Иснардон слуша Морфова и й казва : “Вашият глас е много по-хубав от този на прочутата италианска примадона Аделина Пати. Вие сте българският славей!”.

От 1910 до 1930 г. българката е знаменитост. Тя е звезда, за която мечтаят европейските сцени (но не и софийската опера). През 1924 г. в Лондон я сравняват с Шаляпин и дори я наричат “негова съперница”. “Кълъмбия грамофон къмпани лимитед” издава за американския пазар плоча с 12 нейни изпълнения. А тя заявява, че няма да подпише договора, ако не включат българска народна песен. Така Христина става първата българска оперна прима с грамофонна плоча. Тя е и първата българка хабилитиран вокален педагог от пражката консерватория.

През цялото време Людмила е неотлъчно до Христина и близките й започвад да се притестняват от прекомерната им близост. Те насърчават съученика на Морфова Любен Лукаш, който отдавна въздиша по нея, да поиска ръката й. Той жвее в София, но има чешки корен и отива в Прага специално да й поднесе годежен пръстен. Обектът на неговото желание обаче деликатно му отказва: “Аз съм се посветила на изкуството. Не бих желала да рискувам бъдещето и кариерата си заради семейство.” Лукаш не се отказва. Когато по-късно се записва студент в Чехия, повтаря обяснението в любов и получава нов отказ. Любен е безнадеждно влюбен в чистото излъчване на Христина, нейната доброта и завладяващия й глас. За да я държи под око се настанява на квартира срещу дома на двете приятелки. Надява се да издебне любимата си насаме и отново да й признае чувствата си. Двете жени обаче са неразделни и навсякъде ходят заедно. Това само подхранва клюките за „по-особените им отношения“. Силно притеснена как мълвата ще се отрази на близките й в България, Морфова през 1921 г. казва "да" на Любен Лукаш. Венчават се чак през 1926-а, заради многобройните й ангажименти. Христина е на 37 години, на върха на славата си, единствено помрачена от подозренията за „странния й романс с жена“. Бракът обаче е чисто декоративен. При всяко турне я придружава не мъжът й, а неизменната Людмила. Съпругът стои на заден план, накрая не издържа да бъде пренебрегван и се оттегля. Не така благородни са неговите и нейните братя. Те непрекъснато разговарят с Христина, опитват се да я отделят от Прокопова, да я променят. Певицата остава непреклонна “Оставете ме на мира, нужно ми е спокойствие.” Но напрежението, обидата и последствията от оскъдното детство си казват думата. Морфова заболява от диабет, рязко напълнява, организмът и е сломен. Сопраното обаче не спира да крои планове и мечтаните й гастроли винаги включват родната България. Щом я изписват от болницата във Виена, отново печели овации в Прага, Виена, Париж, Лондон, Милано, Берлин.

През 1931 година тя си купува къща на улица „Паренсов“ в София и с Людмила заживяват заедно, загърбвайки шушуканията на местните моралисти. В печата се появяват хапливи карикатури, които показват Христина и Людмила като влюбена двойка. Подозренията за нетрадиционната им връзка не помрачават преклонението пред таланта й – Христина е назначена за редовен професор по солово пеене в консерваторията и за солист в операта. Домът на двете приятелки е пълен с гласовити млади хора, които идват на уроци. Идилията е кратка....

Морфова репетира до изнемога ролята на Лакме от едноименната опера на Лео Делиб, старае се за софийската публика. При първото си появяване на сцена, обаче е освиркана още преди да си отвори устата. Замистливи колеги я обвиняват, че живее повече в чужбина, че е дебела и такава лоена топка не бива да се появява на сцената. Певицата се обръща към публиката, сред която са и злобарите: "Господа, жалко! Не очаквах такъв прием в родината си, за която тръгнах с такава радост. Нека всеки да разнася българската песен толкова, колкото съм я разнасяла аз!". Спектакълът на "Лакме" приключва под нестихващите аплодисменти на зрителите. Горчивините обаче са повече. Пред писателя Владимир Русалиев Морфова признава, че трябва да е с железни нерви, за да издържи цялата простотия на родната действителност.

През 1935 г. певицата е уволнена от Софийската опера по предложение на тогавашния артистичен директор - диригента Мойсей Златин. Той е добър музикант, основател на филхармонията, но попада под влияние на зложелателите на Морфова. Министърът на народната просвета Тодор Радев, който е генерал-майор и политик, но не разбира нищо от изкуство, подписва без колебание. Несгодите, обидите и клюките не пречупват българския славей. Жизнерадостната Хрстина изнася над 60 концерта в родината си. Домът й е пълен с ученици, Людмила е неотлъчно до нея и я утешава. Слдва нов удар. Морфова отива да се лекува в Прага, но приема да изнесе концерт в Москва, където се среща с Георги Димитров и Васил Коларов. Това се разчува и министър Радев я уведомява, че тя повече никога няма да има публична изява в България. Лошото отношения на управляващите действат като увеличително стъкло за вглеждане в личния живот на певицата. Шушуканията за любовта й с Прокопова преминават в крясъци. Накои родители дори забраняват на дъщерите си да взимат уроци при нея. Отвратена, Христина намира утеха сред учениците си. Много от тях живеят в дома й, а домашната й помощница готви по цял ден. Нейни верни приятели са композиторът Панчо Владигеров и брат му Любен, белетристът Константин Константинов и съпругата му художничката Дора, която боготвори примадоната.
За да се разсее от струпаните над главата й облаци, певицата приема поканата на свои приятели да се разходят с кола из Розовата долина. Нощта преди екскурзията сънува, че покойният й баща я вика при себе си. Не й се иска да тръгва. А и за първи път пътува без любимата си приятелка. На сутринта тя оставя бележка на Людмила: "Така не ми се пътува! Имам ужасно предчувствие. Никога вече няма да напускам дома ни без теб." Христина тръгва с натежало сърце. На 1 юни 1936 г. автомобилът, в който пътува, катастрофира край Пирдоп. От всички пътници загива само тя.

Заедно и в смъртта

Вярната Прокопова отказва да напусне Блъгария, въпреки желанието на нейните близки са се върне в Прага и хапливите подмятания на околните. Дълго се бори да превърне дома на Морфова в музей, но властите отказват да дадат съгласие. Когато Людмила умира, роднините й искат да я погребат в Чехия. В завещанието й обаче излично е записано, че иска да бъде положена в гроба на Христина. Така през 1939 година двете отново са заедно. Този път - завинаги.

Актрисата Евелина Борисова стигна до Антарктида

Два огромни кита танцуваха пред лодката ни

Магдалена Гигова, вестник Преса

Актрисата Евелина Борисова, която се превъплъти в журналистката Стефановска в сериала „Седем часа разлика” всяка година си подарява по едно екстремно пътешествие, с което изпитва тялото и омиротворява духа си. След като изкачи Килиманджаро и стигна до базовия лагер на Еверест, Ева избра Антарктида за новото си предизвикателство. Пред „Преса” тя разказа приключенията си на ледения континент:

„Пингвините на първия остров са страшно интересни - едни такива мънички, поклащат се като вървят. Имат специални пътеки, по които минават, ти задължително трябва да им правиш път. Видяхме как мъжките мътят яйцата, а женските носят храна. И са моногамни. Сладурчета! Обаче на третия остров вече ти писва от пингвини. Още повече, че не ти дават да се доближиш на повече от три метра до никаво животно. Там много държат природата да не се замърсява и да не се нарушава ритъма на животните. Не се допускат и никакви боклуци. Трябваше да си ги изнесем. Не само в Антарктида, ами и в Патагония. Там дори огризка от ябълка не можеш да изхвърлиш, за да не нарушиш равновесието. Малко повечко се приближихме до тюлените – на около два метра, но те са толкова големи, че нямахме голямо желание да отиваме по-натам. Не че им се мърдаше много, ама си е малко страшничко.

Но китовете ги гонихме. Закараха си с яхти „Зодиак” в един залив, където би трябвало да ги има. Преди това изслушахме лекция какви видове китове има, колко са големи, по какво да ги разпознаваме, колко е висока струята, която изхвърлят.... В далечината една от нас забеляза нещо като фонтан. Моряците от кораба отидоха с лодките да проверят и ни ги „докараха”. Огромни бяха! Три пъти по-големи от лодката. Момчето ни подгони „Бързо, бързо в лодката!”. Ние го попитахме ще преследваме ли китовете, но той отговори, че ще се доближим само ако те ни позволят. Преследването им е забранено. Китовете обаче се оказаха благосклонни. Бяха двойка и около час си играха на 20 метра от лодката, подскачаха, закачаха се. Много е странно чувството! Да си на другия край на света, където малко хора могат да бъдат, в една крехка лодчица и тези гиганти са срещу теб. А си ги гледал само на картинка и изведнъж ги виждаш в дивата природа. Благословена част от света!

Ние спяхме на кораба, а през деня обикаляхме островите на Антарктида. И това беше най-голямото предизвикателство за мен, защото страдам от свирепа морска болест, а с това малко корабче (70 метра дълго, с 60 души на борда) минах пролива Дрейк, едно от най-бурните морета в света. Имахме щастието нашите вълни да са малки, само около 6 метра високи. Корабът е за експедиции, не е туристически, условията бяха спартански. На Антарктида има лед, бази и пингвини! Това е! Тръгнахме от Ушуая, на аржентинска земя. Два часа по-късно спряхме на чилийската военна база, където ни положиха визите. От там стигнахме до нос Хорн. Трябваше да слезем по програма, но морето беше толкова бурно, че го гледахме от кораба. Следващите три дни в открити води вълните ни лашкаха страшно, но бях желязна. Ненапразно цяло лято тренирах на лодка как да преодолявам морската си болест. Много ми беше любопитно да видя пингвините, но най-голямото предизвикателство беше преминаването на пролива Дрейк. Преди това не можех да се кача и на водно колело без да ми стане лошо.

След Антарктида със самолет се върнахме в Пунта Аренас в Чили. С междуградски автобус стигнахме до Пуерто Наталес, откъдето тръгвт повечето маршрути на националния парк Торес дел Пайне. Седемдневният поход в него беше много тежък. Ама много! Ние направихме най-дългият трекинг (пешеходен преход). Но ако не го бяхме направили нямаше да видим третия най-голям ледник в света - Глейсър Грей. Усилията обаче бяха много изнурителни.

Преди да влезем в Торес дел Пайне ни дадоха да подпишем едни дълги и подробни декларации за здравословно състояние, отказ от отговорност. Ние, като типични българи, ги подписахме без да се задълбаваме много. Чак когато влязохме, разбрах защо ни накараха да ги подпишем. В този естествен и много красив парк няма никаква намеса на човека. Няма никакъв вариант да получиш помощ, ако нещо ти се случи. Слава Богу, на нас не ни се наложи да разберем как биха се справили в ситуация на злополука, но наистина там няма вертолети, магарета, катъри, няма как и на носилка да те изнесат.

На Килиманджаро тичаха едни хора с носилки с едно колело по средата отдолу. На когото му стане лошо, го качваха и по пътечките го смъкваха. На Еверест имаше хеликоптери, коне, магарета. Тук няма! Не пускат коне и магарета. Диво! Трябва да те носят на ръце, а това как ще стане след четиридневен преход навътре в парка?

Както винаги, целта на това пътуване беше изпитание на волята. Наистина видяхме доста животни. Там е мястото на кугуарите (пумите). Не че видяхме от близо такъв. Но гората в Торес дел пайне е като претрупан декор за приказен филм. По-натруфено от лента на Тим Бъртън. Когато видиш парка си казваш „Е, тези тука са го попрекалили!”. Това се дължи на атмосферните условия, които рязко се сменят. Голяма част от дървената са повредени от тежкия вятър. Гората е горяла три пъти, но всички поражения са оставени както са. Нищо не е пипнато, за да не се промени нещо в природата.

Любопитното е, че половината парк е частна собственост на хърватин, който е почетен консул на България в Чили. (Негова е и единствената авиокомпания, която извършва самолетни полети до Антарктида – б.а.). На мен за първи път ми се случва да видя такова нещо. Единствено табели указват, че вече сме навлезли в частен имот. Никога не съм си представяла, че може да съществува такъв вятър. Той те лашка, блъска те в дървета. Има си техника на ходене – клякаш и не мърдаш. Но чилийските пилоти са изключителни – кацат и излитат при всякакви атмосферни условия.

Оставила съм си още няколко места, които искам да видя в тази част на света – пустинята Атакама, така че ще се върна.

Шамар на съзнанието

Ако отида на плаж на Малдивите, ще повърна! Тези екстремни пътешествия са единствения период в годината, в който оставам сама със себе си. Независимо, че съм с други хора. Награждавам си тялото с това изпитание, за да разбере, че има и други неща освен трапези, компютър и тренировки във фитнеса. Коренно различна награда е. Това е период на съсредоточаване и вглеждане в себе си. Наистина нямам нужда да общувам с хора, дори с близките си. Това си е твоето лично време от годината – за равносметка, за планове, поглеждане отстрани на грешки и на победи. Така не се главозамайваш. Защото срещите с изпитанията на природата те приземяват. Слагат те на място, наместваш си центровете.

Не мога да си представя живота си без тези периоди. Те са шамар на съзнанието. Имам необходимост от този ритник. На мен ми действа много добре потъването в себе си. Преди тези изпитания го бях изпитвала само веднъж – като дете майка ми ме водеше на концерти за орган в зала „България”. Обичах да ходя, защото след първите 10 минути потъвах в себе си. Само с това мога да го сравня! И е много полезно за душата. Защото сред недружелюбната природа си извън себе си. Гледаш се отстрани и ти е хубаво.

 

За Антарктида

Антарктида най-студеното място на земята - континент, обграждащ Южния полюс на Земята. Той е почти изцяло покрит от лед. Открит е през 1820 г. от руската експедиция на Фадей Белингсхаузен и Михаил Лазарев. Година по-късно Джон Дейвис е първият стопил на Антарктида.
Континентът е петият по големина с площта си от 13 200 000 km², с най-голяма средна надморска височина, най-ниска средна влажност и най-ниска средна температура. (На 21 юли 1983 г. в района на руската станция "Восток" е отчетена най-големият студ на земята – минус 89,2°C. През лятото температурите са с около 30 градуса по-високи.

Антарктида е най-високият континент на Земята - средна височина на ледниковата покривка 2040 m. От ледници е свободна само около 0,2-0,3 % от площта й. Средната дебелина на ледниковата покривка е 1720 m, максималната - 4300 m, а общия обем на леда - 24 млн. km3.

 

Торес дел Пайне

 

Националният парк Торес дел Пайне е разположен в южната част на Чили, в Патагония, регион Чилийска Антарктика. Най близките градове са Пуерто Наталес - на 140 км и Пунта Аренас на 312 км. На север Торес дел Пайне граничи с Аржентина, на запад - с глетчера Грей.
Националният парк се разпростира върху площ от 2 420 км². Неговата територия е заета от много планини с височина до 3 000 м, глетчери, фиорди и езера. Трите иглоподобни гранитни върхове Торес дел Пайне са символ на нациналния парк. Там преобладава умерениятклимат и природното разнообразие - ледници, планини, езера, степи и гъсти гори с кипарисови, букови и eкстоксикови дървета, цветя в т.ч. и орхидеи. Животинският свят е представен от пуми, котки на Жофроа, гуанако, дарвиново нанду, южноамерикански кондор... Националният парк Торес дел Пайне е един от най-посещаваните туристически обекти в Чили – около 2 млн. туристи годишно. През лятото средната температура е около 11 °C, през зимата - 1 °C.