Поредица на в. "Преса" Великите български любови на ХХ век

Фердинанд не дал дъщеря си Евдокия на Багрянов

Не може внучката на френски крал да се ожени за български селянин, отсякъл монархът

Магдалена ГИГОВА

Коя е тя

Евдокия Августа Филипина Клементина Мария, княгиня Българска, херцогиня Саксонска и принцеса Сакс-Кобург и Гота, е родена на 17 януари 1898 г. в София. Тя не помни майка си, защото княгиня Мария-Луиза умира малко след раждането на четвъртото си дете - Надежда, когато Евдокия е само на две годинки. Отгледана от дойки и бавачки, тя се привързва много към по-големите си братя Борис и Кирил. От ранна възраст показва влечение към изящните изкуства. Даровита художничка, тя оставя богата колекция от акварели, собственост на Националната художествена галерия и различни музеи.
Занимава се с благотворителност, събира български носии и везма, които по-късно подарява на Етнографския музей. Работи върху идейни проекти за новите бойни знамена на българската войска. Тя вплита в тях богатата родова и национална символика. Флаговете са връчени на войсковите части от цар Борис ІІІ на 6 май 1937 г.

Кой е той

 

Иван Багрянов е роден на 29 октомври 1891 година в Разград. Той завършва с отличие Военното училище в София и участва в Балканската и Междусъюзническата война в състава на Първи артилерийски полк. През Първата световна война командва батарея в Единадесети артилерийски полк. През 1919 г. се уволнява с чин майор. През следващите години влиза в най-близкото обкръжение на Борис III като негов преподавател по артилерийско дело. Макар пътищата им да се разделят, остава близък с царя до края на живота му.
В началото на 1920-те год. Багрянов учи право в Софийския университет „Свети Климент Охридски“ и агрономство в Лайпциг. Той е привлечен от идеите на БЗНС и основава едно от първите научно организирани земеделски стопанства в България - Махзар паша край Разград. От 1938 до 1944 е председател на Общия съюз на земеделските стопански задруги.

Иван Багрянов е министър на земеделието и държавните имоти в третото и четвъртото правителство на Георги Кьосеиванов и в първото правителство на Богдан Филов (1938-1941). През лятото на 1944 г. приема да се върне отново в политиката, оглавява правителство и започва преговори за сключване на примирие с Великобритания и САЩ. На 2 септември 1944 г. Иван Багрянов се оттегля, за да бъде съставено ново правителство като последен опит за предотвратяване на настъплението на Съветския съюз срещу България.

През 1915 година новият адютант на цар Фердинанд влиза в двореца. Иван Багрянов е първенец на 32-ри випуск от Военното училище и е направил впечатление на монарха с бързия си ум, интелигентност и представителен външен вид. С което компенсирал в очите му скромния си селски произход. Адютантът е на 23, само няколко години по-голям от царските деца - князете Борис и Кирил и княгините Евдокия и Надежда. Те бързо се привързват към него, още повече че Фердинанд е поверил на Багрянов обучението по артилерийска подготовка на престолонаследника. Височайшите потомци са израснали без майка, с хладен и ироничен баща, който сам признава: „Така и не успях да заобичам момичетата.“ Затова не е чудно, че впечатлителната и изкушена от политиката 17-годишна Евдокия се влюбва до уши в напетия офицер. Той също хлътва по не особено красивата, но изключително начетената и надарена с художествен талант княгиня. Багрянов харесва у нея прозорливия й остър интелект и нетипичната за двореца прямота. Княгинята го подтиква да започне да се интересува от политика, която ще го вълнува през следващите 30 години до края на живота му. Искрените им чувства избуяват под благосклонния поглед на Борис, който също харесва Багрянов и няма против романса на татковия адютант и сестра му. Влюбените се крият от цар Фердинанд, защото знаят за убеждението му, че княгинята непременно трябва да се венчае за синьокръвен католик. (За разлика от престолонаследника останалите деца на монарха са приели вярата на майка си и баща си.)

Скоро обаче чувствата на младите са подложени на изпитание. През 1916 г. Иван Багрянов заминава за фронта. През Първата световна война той командва батальон на Южния фронт, бива ранен и се завръща като герой с осем български и германски ордена. През цялото време двамата с Евдокия си разменят страстни писма. Любимата обаче не го чака в София. Тя е заминала с баща си, който абдикира след Втората национална катастрофа заради въвличането на България в Първата световна война на страната на Германия. Борис Трети вече е цар. Брат му Кирил се наслаждава на статута си на княз из Европа, а Евдокия, която е навършила 20 години, и по-малката й сестра Надежда са с баща си в изгнание в Кобург. Писмата с любовни клетви отново политат. Този път между Германия и България.

На престола в София е близкият приятел на Иван Багрянов. Щом го вижда, Борис веднага му предлага да служи в двореца като негов адютант. През следващите години той е един от най-близките хора на младия монарх. Той разчита на здравия селски разум и праволинейната прямота на своя приятел, който е много повече от адютант - съветник, душеприказчик и опора в трудните времена. А те наистина са такива! Ситуацията в двореца е несигурна, младият владетел е в лична и политическа изолация. Омразата към баща му хвърля дълга сянка върху репутацията му. Премиерът Стамболийски заплашва да превърне България от монархия в република и идеята среща застрашително одобрение. В тази страховита ситуация 25-годишният Борис е далеч от най-близките си хора и се чувства самотен и тъжен без тях. Единственият му приятел е Багрянов. Той обаче е увлечен от земеделските идеи и това по неуловим начин укротява мераците на Стамболийски. Борис започва да печели симпатиите на народа, да придобива влияние и дори се радва на уважението на народния трибун. Не без влиянието на Багрянов през 1921 г. Стамболийски лично разрешава Кирил, Евдокия и Надежда да се завърнат в България.

Спотаяваната любов между адютанта и царската сестра се разгаря до буен пожар. Сякаш времето, в което са били откъснати един от друг, е затвърдило и дори засилило чувствата им. Борис е крайно въодушевен. Той подкрепя желанието им да се оженят. Багрянов обаче е задължен да поиска ръката на любимата си от нейния баща. Щом разбира за намеренията на влюбените, Фердинанд е вбесен. Старият европейски аристократ не може да преодолее предразсъдъците си. Дори не иска да си представи как ще омъжи дъщеря си за син на земеделец от Разград. Пред Евдокия Кобургът заявява, че няма да я даде на „един български цървулан“ и няма начин внучка на френския крал Луи Филип да се венчае за селянин. Най-главният му аргумент е какво ще кажат династиите от другите европейски дворове. В края на гневната си тирада Фердинанд отсича: „Ако за теб няма жених с кралско потекло, по-добре да останеш стара мома.“ Думите му се оказват пророчески.

Княгинята се раздвоява между дълга към синята кръв и голямата си любов. В крайна сметка, обляна в сълзи, решава да не престъпва волята на баща си, вместо да послуша сърцето си.

Над влюбените облаците се сгъстяват. Раздялата им съвпада с Деветоюнския преврат. В нощта срещу метежа Багрянов, Борис и Евдокия са заедно в двореца в Кричим. След като Стамолийски е убит, адютантът е помолен да напусне поста си в двореца - там всички знаят, че симпатизира на БЗНС, а и историята с княгинята оказва влияние върху трудното решение на Борис. Фердинанд издава от Кобург ултимативна заповед неблагодарникът да бъде прокуден.

Иван Багрянов заминава да учи агрономство в Лайпциг, после отива във Виена, но не издържа дълго и се прибира в семейния си чифлик, където започва да прилага наученото за съвременното земеделие. За да преодолее любовната мъка, се жени, но бракът му е нещастен, бездетен и кратък. Евдокия пък търси утеха в рисуването на акварели и създаването на проекти за българските бойни знамена. Отношенията на Багрянов с двореца са прекъснати за близо 10 години, макар с Борис да разменят куртоазни писма.

Междувременно Иван се жени за втори път. Зестрата от съпругата му е втори чифлик, този път в Шуменско. Евдокия не може да преглътне семейното щастие на бившия си любим. Раздразнението й ескалира, когато му се ражда син. При всяко споменаване на името му тя нервно потръпва, а княз Кирил говори иронично за „селякът от Разград“. С течение на годините озлоблението на княгинята се уталожва и тя установява приятелски отношения с бившия си любим. А и вече има ново увлечение - Първан Драганов, бъдещ външен министър. През 30-те години Иван Багрянов се завръща в политиката, привикан от премиера Георги Кьосеиванов за министър на земеделието и държавните имоти. Разбира се, препоръката за назначението му идва от цар Борис, който не е забравил стария си приятел. След венчавката на цар Борис със италианската принцеса Йоанна Савойска Евдокия още се опитва да дърпа конците в двореца, но раждането на престолонаследника Симеон я изважда от играта на политика. През 1939-а си построява дом в местността „Изгрев“, известна като квартала на дъновистите, чиито идеи княгинята одобрява. Багрянов също е увлечен от тяхната философия. Двамата бивши любовници не одобряват фашистките идеи и прекомерното сближаване на България с Германия, което ги превръща в съюзници. Багрянов е министър на земеделието в правителството на Богдан Филов от 1938 до 1941 г., когато демонстративно напуска заради твърдото си убеждение, че България не бива да влиза във Втората световна война. Поне не на страната на Третия райх. Той е извън политиката до лятото на 1944 г., когато по внушение на бившата си изгора му е предложено да оглави кабинет, който да започне преговори с Англия и САЩ за сключване на примирие. В строго секретна справка на германската служба за сигурност от 4 август 1944-а пише: „Новото правителство на Иван Багрянов бе избрано от княгиня Евдокия. Тя свири първа цигулка, но зад кулисите. На всички, които я познават, е известно, че тя страстно мрази германците. Навремето поддържаше интимни връзки със сегашния министър-председател. Тя може да бъде смятана и за „злия дух“ на покойния си брат цар Борис. Евдокия и Багрянов принадлежат към известната тук секта на Петър Дънов. Най-настоятелно препоръчваме внимателното проучване на тази секта, което ще позволи на всички непосветени да разберат много от събитията, които тук се развиват от години насам. Този избор на правителство превръща Багрянов в по-опасен от всеки друг министър-председател, дори някой с леви убеждения, защото, от една страна, той е непочтен в политическо отношение, а, от друга, спекулирайки с привързаността на селските стопани и с желанието им да не участват във войната, той неизбежно ще наложи промяна на курса на българската външна политика. Впрочем желанието да не се воюва се популяризираше сред народа и от покойния цар (в тази насока да се има предвид княгиня Евдокия)“, завършва секретната немска справка.

Първите думи, които бившият премиер Иван Багрянов произнася на 20 декември 1944 г. пред Народния съд, са: „Най-голямата ми грешка е, че не се ожених за Евдокия. Щях да стана управител на имението в Кобург, а не министър-председател в такова време, и то под ръководството на некадърни регенти като Филов и Михов.“ 40 дни по-късно, на 1 февруари 1945 г., той е осъден на смърт заедно с тримата регенти, 8 царски съветници, 22 министри, 67 депутати и 47 генерали и висши офицери. Те са откарани с камиони до дупка от паднала американска бомба край Софийските централни гробища. Разстрелват ги един по един, а световноизвестният медик и бивш министър на здравеопазването проф. Александър Станишев е принуден на констатира смъртта на всеки един от разстреляните. Екзекутират го последен. Труповете са зарити със сгурия. Мястото на гроба обаче се разчува и в продължение на месеци близките оставят цветя и палят свещи, докато не превръщат мястото в бунище. Гробът на Иван Багрянов днес е неизвестен.

Не по-малко жестока е съдбата на бившата му любима Евдокия. Тя е арестувана, измъчвана и държана в изолация, разпитвана е в качеството си на съветник на цар Борис. Тя научава за разстрела на брат си Кирил от високоговорител на улицата до килията й в Дирекция на полицията (милицията) на Лъвов мост. Княгинята напуска България заедно с царица Йоанна, племенниците си Симеон и Мария Луиза. Тя отива да живее в Кобург при престарелия си баща. След смъртта му отсяда при семейството на сестра си Надежда, херцогиня на Вюртемберг. После се оттегля в монашеско старопиталище, където до края на живота си през 1985 г. отглежда български здравец пред прозореца на стаята си. Погребана е във Фридрихсхафен на Боденското езеро.

Д-р Милен Врабевски направи албум с музиканти от „Тото“:

Д-р Милен Врабевски направи албум с музиканти от „Тото“

Саймън Филипс записа 13 парчета за ден и половина

Магдалена ГИГОВА

Музиканти от световната банда „Тото“ записаха албума My kind of loving (Моят начин да обичам - англ.) на българския лекар Милен Врабевски в студиото на барабаниста Саймън Филипс в Лос Анджелис. „И той, и Джоузеф Уилямс останаха доволни от свършеното. Те са страшно делови. Свършихме работа за една седмица“ - разказа пред „Преса“ Милен Врабевски. „За два дена и половина Джоузеф Уилямс записа четири песни и бекинг вокалите на петата. Но той дойде страшно подготвен. Беше качил на телефона си парчетата, които му изпратих, за да ги слуша и изучава в колата си. А Саймън Филипс направи 13 парчета за ден и половина. Влезе в студиото в сряда след обяд и в петък надвечер беше готов от начало до край. Аз в България за ден и половина не мога да ги събера музикантите да запишем половин парче. А Саймън Филипс, като чуе песента, влиза в студиото, записва я от първо изсвирване, прави й контролно изслушване и с това приключва. Това е високата класа! Освен че е професионалист в музиката, той е добър продуцент, тонрежисьор, истинско удоволствие да се работи с него. Затова е в топ 10 на световната рок класика.

На 24 март пускаме албума за продажба в цял свят. Ще кандидатстваме с него за някоя престижна награда, защото е хубаво да се знае, че българският продукт има място на световния музикален пазар. Промоцията ще бъде в България в средата на април - в София и във Варна. Освен Саймън Филипс и Джоузеф Уилямс, които казаха, че с радост ще свирят с български музиканти, в концертите ще се включи и Джон Лоутън, с когото пък записахме втория ми албум The power of mind (Силата на мисълта - англ.). А Джоузеф Уилямс, когато разбра, че всички приходи от албума отиват за благотворителност, каза че ще дойде на собствени разноски“, добави д-р Врабевски. My kind of loving е вторият му проект от серията „Интелиджънт мюзик“. Така се нарича и най-модерното звукозаписно студио на Балканите, което лекарят отвори заедно с най-успелия българин на световната рок сцена Николо Коцев. Музиката е неразделна част от работата на фондацията на Врабевски „Българска памет“ за „изграждане на здравомислещо и доброжелателно към родината си поколение и алтернатива на чалгизацията, без омраза“.

„Всеки има право да си избира музиката, но искам на пазара да има интелигентни продукти с правилните послания за младите хора - убеден е Врабевски - Основно го правя за собствените си деца (Милен има три собствени и е платил процедурите ин витро на още 17). Музикантите от „Тото“ реагираха силно положително, когато разбраха, че всички приходи от албума отиват за образователни програми в 12 селища в Западните Родопи и няколко в Тервелско. Там финансирам езикови и кандидатстудентски курсове. Горд съм, че през последните години успеваемостта е уникална - почти 100% от курсистите стават студенти. С този проект влязохме и в полезрението на „Клинтън глобал инишитив“ и бях поканен на годишната среща на фондацията на Клинтън в Ню Йорк.

„Интелиджънт мюзик“ възпитава не със скучни беседи, а чрез музика, положително мислене и родолюбие. Аз имам щастието да не печеля от музика, затова влягам цялата си любов в нея“, гордее се Милен, който притежава компания за клинични изследвания с клонове в 13 европейски страни. Той възприема своите песни (сам пише музиката и текста, а за аранжимента се доверява на професионалисти) като послания под формата на албуми, защото е убеден, че това е най-достъпният и разбираем начин младите да разберат, че конструктивното и положително мислене е това, от което се печели. „Парите служат, за да добавяш стойност в живота на останалите и колкото повече даваш, толкова повече ти изпраща Господ. Тази максима вече се преподава в най-престижните университети по света. Ако изградиш в себе си подхода на даващия човек, който мисли за ближния и живее за другите, винаги ще си щастлив и винаги ще имаш много. Музикантите от „Тото“, когато чуха и част от третия ми албум, казаха: „Голямо предизвикателство е. Участваме!“ През май заминавам за Лос Анджелис да го запишем с тях и с още звезди.

Моите проекти, както и структурите на фирмата ми, са проекция на националния идеал, пречупен през призмата на евроинтеграцията. Икономическият фактор е водещ. Той определя съзнанието на хората, които искаме да са бъдещето - млади, мотивирани да останат и да се развива в България. И както в компанията си имам служители от Македония, Сърбия, Украйна, Молдова, все от български произход, така и в албумите каня такъв тип артисти. В The power of mind вокалите ги пее Каролина Гочева от Битоля. Българинът под мотото „Съединението прави силата“ показва чудеса на световно ниво.

Използвам световните звезди като ракети носители, за да ни обърнат внимание на Запад. Предишният ми аблум The power of mind с Джон Лоутън влезе в топ 50 на световна класация за рокмузика за най-добър албум за 2012 година.“ Екип на Врабевски е заснел целия процес по правенето на албума и той ще бъде издаден на дивиди заедно с концертите на музикантите от „Тото“ в България. А за следващия проект Саймън Филипс е поел инициативата да покани известни изпълнители от свое име и да ги убеди, че си заслужава да участват. „Имам потвърждение на 85 на сто за супергрупа, но да не урочасаме работата! Ще обявя кои са, когато стане 100 процента. Родолюбието е голям мотив! Щом го правя за България и става готино, влагам още по-голям мерак!“, завърши Милен Врабевски.

Поредица на "Преса" - Великите любови на ХХ век
Жената на Богдан Филов към Народния съд:

Разстреляйте ме заедно с него!

Магдалена ГИГОВА

„Не, това е невъзможно! Не може един световноизвестен учен да бъде обвиняван и ликвидиран от собствения си народ!“, изкрещява на 1 февруари 1945 г. Евдокия Филова, когато научава, че съпругът й проф. Богдан Филов - бивш регент и премиер, е осъден от Народния съд на смърт чрез разстрел. Когато осъзнава докрай зловещата вест, тя започва да моли: „Разстреляйте ме заедно с него! Искам да го последвам и в смъртта му.“ Съдът обаче я е намерил за „безобидна“ и само я изселва в Дулово, без право на труд. Как ще се издържа, си е неин проблем. Същата нощ Богдан Филов и още 66 бивши регенти, премиери, министри и съветници на царя са екзекутирани. Цялото им имущество е конфискувано. В апартамента на Филови по-късно се нанася сестрата на Лиляна Димитрова - Победа.

Евдокия Филова, или както я наричат близките - Кита, е една от най-образованите и културни първи дами, които България е имала, но и една от най-малко известните. Преди да се омъжи, е учила изкуствознание и философия в Германия и Франция, има докторат от университета във Вюрцбург. Тя познава в детайли европейската култура, организирала е десетки изложби на български експозиции в чужбина и е известен етнограф, автор на десетина труда и няколко монографии. Много преди да се запознае с Богдан Филов, работи в Етнографския музей в сътрудничество с директора Стефан Л. Костов. През 1928 г. издава първата си книга „Български народни певици“, а по-късно „Български народни колани“ и „Селски бит и изкуство в Софийско“. Евдокия участва в организирането на изложба в Хага, посветена на Обществото на народите и на мира и представя приложното ни изкуство - килими, китеници, носии, колани. През 1942 г. в Берлин работи за германо-българското дружество и публикува статията „Жената в българското изкуство“. Докато е на щат в Етнографския музей, интелектуалката, потомка на заможен род, дарява цялата си заплата за благотворителност. По онова време проф. Богдан Филов е един от най-прочутите специалисти по антична археология, средновековна история и старобългарско изкуство. Учен със световна известност, той чете лекции на шест езика. Преценявайки, че не може да гради кариера паралелно с политическите амбиции на мъжа си, Евдокия зарязва научните си трудове.

Любовната им история започва в столичния Юнион клуб. Там заклетият ерген Филов е постоянен гост. 49-годишният професор играе бридж, обядва или вечеря, привлечен от добрата компания, отличната кухня и превъзходната винена листа. Той веднага забезязва красотата на 31-годишната Кита, но когато започват разговор, ученият е смаян от нейната култура и задълбочени познания. Те почти веднага заживяват заедно, с което накокошинват „моралистите“.

Богдан Филов и Евдокия Петева се венчават през 1932 г. в Боянската църква. За околните семейните им отношения са загадка. Те изглеждат дълбоко привързани, но сякаш повече на интелектуална, отколкото на емоционална основа. Писмата на Филов обаче издават стаявана страст. Археологът често пише на жена си и винаги започва с милото обръщение „шашинко“. На 26 юли 1933 г. в писмо, наречено от него „Любовно!“, той реди с нежност: „Шашеле, прибрах се в спалнята си да си легна и да ти кажа лека нощ. Двете шашета ще спят тази вечер поотделно..., няма да се видят, но може би ще се сънуват. Утре, като се събудят, пак ще бъдат сами, но ще мислят един за друг.“
От дневника на Евдокия, издаден след 10 ноември 1989 г., блика неподправено, дори фанатично възхищение към таланта и хладнокръвието на съпруга й, когото тя въздига в идеал за учен и политик.
Тъй като Филов никога не се е стремил да притежава имоти (Народният съд национализира единствената му собственост - нива в Софийско и му отнема научните титли), семейството се нанася в просторно жилище, собственост на Евдокия на ул. „Кракра“ 26. Пететажната кооперация е построена от баща й, полк. Васил Петев, военен наставник на бъдещия цар Борис и бивш началник на Военното на Н.В. Училище. Домът на Филови е обзаведен с вкус - дърворезби и копия на антични фрески по таваните и стените, уникални археологически находки, съчетани с изискани мебели. Тук се събират на чай политици, дипломати, учени, дами от висшето общество. Кита кани младия художник Бенчо Обрешков да изпише върху цяла стена в хола им как учениците на св. Кирил и Методий влизат в Охрид. Така г-жа Филова не само подпомага материално младия творец, но го лансира. По-късно той печели „Гран при“ на Салона на изкуствата в Париж. За щастие стенописът в хола й оцелява през 30-годишното пребиваване на „квартирантите“. Сестрата на Лиляна Димитрова обаче „идейно“ изчегъртва кръста, изрисуван върху църквичката.

Единствената мъка на Евдокия е, че не успява да роди на Богдан дете. След няколко спонтанни аборта, тя се примирява. Липсата на потомство сякаш още повече ги привързва един към друг, а Кита го боготвори и го подкрепя във всичко. Дори във влизането в политиката. То е изненада за всички, защото Филов е известен учен, когато е поканен за министър на културата в правителството на Георги Кьосеиванов. Вторият шок идва, когато през 1940 г. Борис Трети посочва археолога за премиер. Мълви се, че за избора му голяма, макар и косвена роля е изиграла жена му. Тя е една от доверениците на царицата, обожава децата й Мария Луиза и Симеон. Йоанна Савойска цени дискретността на Кита, нейния интелект и богата култура и най-вече пълната липса на интриганство за разлика от други първи дами. Филова непрекъснато съветва ламтящите за пари, имоти и постове госпожи от хайлайфа: „Да оставим политиката на мъжете!“ Тези думи далеч не означават, че Евдокия се е кротнала да плете брюкселски дантели до камината. Тя владее няколко чужди езика, знае как да се държи във висшето общество, как да се облича сдържано и с много вкус.

„Богдан не искаше да влиза във властта, но Борис не го остави на мира, докато не прие. Още преди да стане министър-председател, царят оставаше с него до късно в двореца, за да решават заедно проблеми. Много го ценеше“, споделя Филова с приятелка.

Богдан и Кита са предпочитани гости на всеки европейски бал, а на вечерите, давани от германските политици, им се отделя специално внимание, защото разговарят свободно на родния език на домакините. Евдокия е рядко изключение сред тогавашните съпруги на политическите мъже - не дипли клюки на кафе и бяло сладко, а присъства при тайните срещи на съпруга си в Германия, Италия и Унгария и по време на деликатни дипломатически преговори. Като истинска премиерша Филова се отдава на благотворителна дейност. В архивите са съхранени благодарствени писма за осигурени от нея топли обеди за сирачета и работни места. В едно от тях от 1941 г. читалището в Самоков е признателно за изпратените 100 000 лв. за създаването на музей. (По ирония на съдбата Филова изкарва в градчето последните години от принудителното изселване от София и от живота си.) Думите в благодарственото писмо звучат пределно актуално: „Тези хиляди левове струват повече от милиарди, защото са дадени в сегашния материалистичен век, когато се мисли само за ядене и пиене.“

Семейство Филови имат общи интереси не само в политиката, ами и в изобразителното изкуство и музиката. В бележника си професорът е отбелязал, че за няколкомесечен престой в чужбина са посетили 32 оперни представления и още толкова концерти. Отметките за тях говорят за разбиране, вкус и увлечение по сериозната музика.

Еуфорията от 1941-1942 г. изтлява. Двамата чувстват, че провалите на Третия райх на фронта вещаят техния личен провал. Приятелите им се отдръпват и заживяват в изолация, отдадени един на друг. „И Цар Борис, и съпругът ми бяха умни хора и виждаха накъде вървят нещата - признава Филова. - У тях все повече назряваше решението да търсят изход. Много трудно беше. Накрая обсъждаха три варианта: единият през Турция с пратеник да се свържат с англичаните, вторият цар Борис при пътуване навън да се съюзи с чужди дипломати и заедно да намерят връзки, за да се измъкнат от съюза с Хитлер, с когото все по-трудно ставаше да се разбират. Трети вариант - наш дипломат в Швеция да опита да се свърже с русите дори. Но събитията изпревариха тази възможност - и първият, и вторият вариант бяха осуетени от предател. У нас предатели винаги е имало…“

Филов и другите двама регенти, княз Кирил и ген. Никола Михов, са арестувани в Боровец няколко дни след 9 септември 1944 г. Те са изпратени в Съветския съюз и три месеца ги разпитват в Подмосковието. Филов дори поисква да го съдят руснаците и да изтърпи наказанието си там, притеснен от мъстта на новите български управници. В София го обвиняват, че е подписал Тристранния пакт и не вземат под внимание научните му заслуги. Нито че по време на Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война професорът спасява безценни български реликви от Източна Тракия, Беломорието, Вардарска Македония и Поморавието. Сред тях е прочутата митра на охридските епископи от XVII век от злато, сребро, скъпоценни камъни, разноцветен емайл, оценена на близо 40 милиона долара. Както и ръкописи, срещу които Гърция би ни върнала костите на цар Самуил. Години по-късно в монографията си за Лондонското четвероевангелие Людмила Живкова признава, че нейният предшественик по темата, проф. Богдан Филов, още през 1934 г. задълбочено е изследвал ръкописа.
На 5 януари 1945 г. на бившия регент е връчен обвинителният акт, с който е осъден на смърт от Народния съд като виновник за въвличането на България във Втората световна война на страната на хитлеристка Германия. Смъртната присъда е изпълнена в нощта на 1 срещу 2 февруари 1945 г. Жена му е изселена в Дулово. До края на живота си покрусената вдовица всяка сутрин трябва да се разписва в милицията. В началото тя живее в колиба без ток и вода и преживява с картофите, които милозливи селянки й носят, защото няма право да работи. Никой не смее да да я заговори, понеже се бои, че бдителни граждани веднага ще напишат донос, че общува с „враг на народа“. Дори в прогнилата колиба Евдокия държи до главата си портрет на съпруга и на свекърва си Елисавета като благодарност, че е отгледала прекрасен син. Чак когато я преместват в Ловеч, й разрешават да дава частни уроци по немски и френски, за да се издържа. За кратко Кита успява да се прибере в София и се настанява в приземното портиерско жилище, където живеят семейството на сестра й и престарялата й майка. Щастието да бъде с близките си не трае дълго. Настанилата се в апартамента й сестра на Лиляна Димитрова - Победа Попова, подава оплакване, че не може да живее под един покрив с Филова, защото се бои за живота си. Евдокия е изселена отново, този път в Самоков.
В премеждията си тя повтаря думите на Гьоте: „Да загубиш имот и пари - нищо не губиш; загубиш ли приятел - много губиш; но дух загубиш ли - всичко губиш.“ Тя знае, че никой не може да й отнеме нито спомените, нито ума, нито сърцето.
„Евдокия никога не се оплакваше, не роптаеше. С присъщата си тактичност отклоняваше всеки любопитен въпрос за миналото“, спомня си приятелката й, оперната певица Росица Тренкова. „Най-важното в сивото й ежедневие беше книжовната й дейност. Четеше много. На тези си години се беше заела да учи английски. Често се срещаше с изселения бивш търговец на розово масло Петър Шипков и с юриста Кольо Цанов, за да поддържа говорими и другите си три езика - немски, френски и италиански. А най-вече пишеше книгата си за възрожденския самоковски художник Никола Образописов, някак си останал в сянката на Захарий Зограф. В продължение на 10 г. събираше материал. Черпеше сведения от внучката му, учителка в гимназията и нейна приятелка Александра Образописова. Тази ценна книга видя бял свят едва през 1994 г. в едно красиво издание на БАН“, добавя Тренкова.
Филова си отива на 5 март 1973 г. от хепатит и до края на живота си твърди, че е имала само един мъж и са живеели в разбиране и взаимопомощ.

Водещите на „Преди обед“ по Би Ти ви Деси Стоянова и Сашо Кадиев пред , вестник „Преса“:

Водещите на „Преди обед“ по Би Ти ви Деси Стоянова и Сашо Кадиев пред , вестник „Преса“:

Сработихме се на втората година

Магдалена ГИГОВА

 

- Колко време ви беше необходимо да се сработите?

Деси: Колко време ни беше необходимо, Сашо?
Сашо: Година и малко. Сега сме трети сезон. Трябваше ни сезон и половина.
- Какво ви скърцаше най-много?
Сашо: Скърцаше ни това, че просто двамата мислим и работим по различен начин. Тъй като тя е професионалист журналист, аз не съм и оттук идва голямото разминаване.
Деси: Мисля, че просто се опознахме, напаснахме се. Както във всички отношения. Трябва известно време, за да опознаеш другия и да намерите къде е пресечната ви точка.
Сашо: Една американска компания ни направи психологически профили на характерите. Оказа се, че аз съм много комуникативен човек и бързо влизам в лични контакти с хората. И в този смисъл на мен ми е по-лесно аз да се опознавам с партньорите си - и професионалните, и интимните. Деси се оказа, че е моя противоположност. Тя е по-резервирана, мнителна към хората.
Деси: Не пише, че съм мнителна!
Сашо: Пише, пише! И че се съмняваш във всеки човек.
Деси: Съмнявам се във всичко.
Сашо: Значи си мнителна. В този смисъл на мен ми беше по-лесно. А Деси се примири, защото видя, че нямам намерение да правя кариера като телевизионен водещ и че каквото правя, това ще си остане. И започна да се усмихва на всичко.
Деси: Не става въпрос за примирение, а за напасване и за приемане. Освен това и двамата сме извървели някакъв път от момента, в който сме започнали.
- Очевидно различността е някаква добра формула?
Деси: Да, така се оказа.
Сашо: Имаме над 350 ефира заедно. 250 от тях са по два часа. Можеш да си представиш колко часове сме натрупали в живи предавания. Ако бях се записал на чужди езици, на яздене и скокове с парашут, отдавна да съм ги покрил тия пусти часове.
- А ти, Деси?
Деси: Чувствам се добре на мястото си, което е прекрасно.
- Сашо, теб не те ли притеснява осведомеността на Деси в политиката? Тя от години е политически журналист, а ти си театрал?

Сашо: Нашето предаване не е политическо, и слава Богу. Защото аз нямаше да съм тук, ако беше политическо. Това щеше да е пълен абсурд. Разбира се, имаме и такива теми, но това е съвсем отделна писта, в която Деси се движи.

- И ти мълчиш?
Сашо: Разбира се. Все едно тя да дойде в театъра и да ми дава наставления. Всеки да си знае мястото. Проблемът ми на мен е, че аз не съм любопитен човек, а в журналистиката трябва да се интересуваш от всичко. Любопитен съм, но не задълбавам в детайлите, пък за журналистиката си трябва. Това понякога ме притеснява, но аз не съм журналист и няма да ставам.
Деси: Ти на много неща си се научил, както и аз. Това е нормален и естествен процес в работата.
Сашо: Занаятът на водещия вече ми е абсолютно ясен. Където и да ме сложат, знам кои камери ме снимат, а в началото се чудех накъде да гледам.
Деси, кои от Сашовите прояви на артистичност са те вбесявали най-много?

• Деси: Особено в началото имахме доста такива ситуации.

Сашо: Случвало се е доста често разговорът си върви, Деси го води в някаква посока, обаче аз чул-недочул задавам същия въпрос, който сме задали преди минути. Връщам разговора, буксувам и Деси се вбесява. Тя се е подготвила и изведнъж артистът започва нещо да си да си прави... Това дразни.
- На екрана или на сцената нещата са неуправляеми, ако има дете или куче. Коя е била най-неконтролируемата ситуация в студиото?
Деси: Имаше една много смешна ситуация, когато Катя Близнакова ни беше на гости с нейния мопс Грей. Идеята беше тя да ни покаже как той пее. За съжаление преди ефир пя чудесно, но в студиото се смути и не обели нито нота.
- Но май направи купчинка на пода?
Деси: Не на пода, а в скута на майка си.
Сашо: Той като се изака в нея, тя го държи и никой не знае. Чак когато свърши интервюто, тя като го вдигна кучето, акото си падна на земята.
Сашо: Другият неконтролируем момент беше, когато Мишо Шамара изтрещя и започна да хвърля... Иначе не сме имали такива ситуации, в които да се смутим или да не можем да контролираме.
Деси: Имахме смешно изпълнение и с пуйката Лукреция, която Сашо помилва по повод Деня на благодарността. Тя се разпя на стола на Сашо, а също така остави следи от своето присъствие....
Сашо: Но аз я помилвах, защото все пак съм добър човек.
- Деси, ти първоначално си отказала да бъдеш водеща. Какъв беше аргументът ти?
Деси: Аз много пъти съм казвала, че никога не съм имала самоцелна идея, стремеж, копнеж да ме показват по телевизията. Аз бях редактор в предаването и се чувствах добре в тази си роля. Наистина казах „не“, впоследствие размислих, видяхме се със Сашо и всичко много бързо тръгна.
- Сашо е актьор и син на Катето Евро. Той от ранна възраст знае меда и жилото на популярността. Как е при теб, Деси?
Деси: Усещам я по някакъв начин. Най-хубавото е, че хората са като че ли една идея по-приветливи, по-мили и по-любезни с теб, когато те разпознаят. Което е чудесно.
- И ти дават по-хубаво месо?
Деси: Не пазарувам в месарницата... (Смее се.) Не мога да преценя.
Сашо: На мен ми дават.
Деси: Но установих, че ми продават по-скъпо мандарините на пазара. Защото явно се предполага, че....
Сашо: ...че сме пълни с пари, което не е вярно.
Деси: Един път ходих до пазара и като се прибрах, си дадох сметка, че всъщност съм оставила доста сериозна сума за дреболии, които не може да струват толкова.
Сашо: Сложили са ти цени като за водеща .Хората си мислят, че като ни дават по телевизията, разполагаме с кой знае какви ресурси. И вместо да ни правят отстъпки, ни взимат повече пари. Аз не разбирам каква е логиката тук!
- Е, не се оплаквай, Сашо! Ти споделяш с медиите всяка твоя житейска ситуация.
Сашо: Това е по-добро, защото споделяш житейската си ситуация такава, каквато е. Аз не съм извършил нищо лошо, така че мога да си обясня всичко.
- Деси, кой те докарва повече до бяс - Сашо или 5-годишните ти близнаци?
Деси: Вече определено за Сашо нямаме този казус. Изпусна момента. В началото имахме разминавания. Но това вече сме го надраснали. Много гладко и приятно работим заедно.
Сашо: Просто райско е положението, защото аз също заобичах предаването. В началото заради тези разминавания ми беше малко некомфортно. Но сега, особено в този трети сезон, идвам с най-голямо удоволствие.
Деси: Аз съм от хората, които лесно се ядосват и са склонни да се тръшкат за много неща, вкл. да хиперболизират разни ситуации или неполучили се по най-добрия начин неща. Така че лесно се паля. Хубавото е, че и бързо след това потушавам пожара. А в отношенията с децата си много внимавам и се старая да не си изпускам нервите. А те че са способни да те изненадат винаги с нещо и да те поставят в неочаквана ситуация, е факт.
- Абе, Сашо, ти кога репетираш в театъра? Трябва да си на специален режим.
Сашо: Да, благодарение на толерантността на Малък градски театър „Зад канала“. Директорката направи специален режим за мен. Ясно е, че някои колеги се нервират жестоко, понеже те започват в 9,30, а аз идвам в 12,30 на репетиция. Имаше конфликти, напрежение. Когато си вършиш работата обаче, не могат да те махнат, няма за какво. Затова още ме търпят.

След репортерстването в новините на Би Ти Ви „Преди обед“ за теб, Деси, сигурно е като санаториум?

• Деси: Като репортер в новините наистина не знаеш кога ще се прибереш. „Преди обед“ зключително много ми импонира на житейската ситуация.
• - Хубавото е, че си омъжена за журналист и те разбира. но децата питат защо гледат мама на екрана, а не вкъщи.
• 

Деси: Така е. Аз пак си имам една доста добра заетост, защото съм човек, който се вглежда в детайлите и прекарва доста време в четене, подготовка, мислене на сюжети, които ни предстоят. Но мога да съм и изключително гъвкава.
Сашо: Слава богу ние имаме добър редакторски екип, находчиви са и не е необходимо ние, водещите, да си смучем теми от пръстите.
- Сашо, баба ти беше много известна гледачка на кафе.
Сашо: Баба Данче, да. Тя по-скоро гледаше на всичко и особено като те види.
- Какво е предсказала за теб на майка ти?
Сашо: Когато ме видяла за първи път в родилното, е казала: „Това дете след години ще седи и много хора ще го гледат в устата какво говори“. До ден днешен ме срещат хора, които казват: „Баба ти каквото ми е предрекла преди 30 г., всичко се е случило“. На мен интуицията ми е силна, но нямам пророческа дарба.
А ти, Деси, когато сте канили гледачки в студиото, не си ли искала лична прогноза?
Деси: Аз не съм от хората, които се интересуват от тези неща, нито следвам съвети, дадени под такава форма.
- Вие понякога разменяте малко мечешки шеги. Обиждате ли с?
Деси: Вече не. На мен в началото ми беше наистина трудно да свикна с чувството за хумор на Сашо. Имало е ситуации, в които и други хора не са го разбирали. Аз обаче го иронизирам или не му обръщам внимание.
Сашо: Да, иронизира ме, но не ме захапва рефлективно, по-скоро ме игнорира.
- Сашо е компютърен маниак, а ти, Деси?
Деси: Аз не. Използвам техниката, за да работя.
Сашо: Аз ползвам техниката за всичко - за работа, за забавление, за начин на живот. Тя ми дава това, което ме кефи. Светът пред мен в таблета. Много обичам електронни игри.
Деси: Сашо беше много смешен, като разправяше със светнал поглед как си е взел „Плейстейшън 4“.
Сашо: Това е технология от най-високо равнище! 8 г. се е подготвяла тази технология в „Сони“. Техните инженери, адски интелигентни копелета, са мислили 8 г. как да стане и накрая се е получил продукт, който върши страхотни неща. Медията, музиката, филмите, игрите, интернетът - всичко ти е в една такава кутийка. Включваш го в телевизора и пред тебе е светът.
- А на теб, Деси, от какво ти блясва поглед?
Деси: От доста по-прозаични неща. Чувствах се изключително добре в тези безпрецедентно много за човек, работещ в телевизията, почивни дни по Коледа и по Нова година, защото успях да прекарам доста време с децата. Влизаш в съвсем друг ритъм и обръщаш внимание на неща, за които иначе нямаш време. Това е приятна хармония.
- Сашо, явно приятелката ти Таня е държелива, защото от театър, телевизия и плейстейшън едва ли ти остава много време за нея?
Сашо: Държелива е, вече трета година. Аз знам, че мъжете работят много и че жените им трябва да се съобразяват. Мъжът работи, за да създава уюта в дома, да печели пари, за да може децата му да са образовани.
- Ама ти си много патриархално настроен.
Сашо: Аз така съм отгледан и вярвам, че светът е устроен така.
Деси: И си вярваш като истински балкански субект.
Сашо: Това не е балкански, това е световен субект! Патриархалният модел е отпреди десетки хиляди години. Мъжете създават външния свят, а жените - вътрешния.
Деси: Аз пък смятам, че всеки трябва да има възможност да създава в еднаква степен и външния, и вътрешния свят. Колкото и да е скучно, формулата е в баланса. Прекаленото залитане в едната или в другата посока носи повече щети, отколкото ползи. Въпросът е и семейството да се чувства комфортно, давайки ти подкрепата си.
Сашо: Когато работя по 16 часа, как да си видя гаджето, майка си, да не говорим за приятелите. Всички ми се сърдят: „Голяма звезда стана, вече не ни се обаждаш“. Кога да се видим, като ставам в 7,30 ч. сутринта и се прибирам след 9,30 вечерта и нямам време да се видя дори със себе си.

- Деси, говориш за баланс. Той няма ли да се наруши, ако слезеш от екран?
Деси: Е, всяка промяна е свързана със стрес и известен дискомфорт. Ама това не е нещо, от което бих тръгнала да се плаша. Всичко идва и в един момент си отива. Животът се развива, нещата се променят. И пак казвам - воденето никога не ми е било самоцел. Прекрасно е човек да се чувства добре и в работата си, и вкъщи. В момента съм много окей в собствената си кожа, във всичките си роли и това ме прави щастлива. Гледам да съм тук и сега, а не да мисля за какво ще стане утре.
- А на теб, Сашо, екранът ще ти липсва ли?
Сашо: Ще ми липсва много, защото човек се привързва. Аз давам вид малко, че не се ангажирам с нещата около мен. Това съм си го възпитал, за да не стават големи разочарования и разминаванията, ако изгубя нещо. Когато се случи, е кофти, но няма как. Би ми било мъчно, защото свикнах с екипа.
Деси: Но най-хубавото е, че на нас не ни предстои край, а чудесно продължение.
- Питам хипотетично, за да ви настроя философски за един хубав край на интервюто.
Сашо: Опитът, който се дава на човек, е най-ценното, той остава за него. Като актьор имам голям късмет, че попаднах в нещо тотално различно, но същевременно обогатяващо моята професия. Всички срещи в „Преди обед“, работата пред камера са неща, които моите колеги нямат и най-вероятно никога няма да имат. Това е подарък от съдбата, голямо нещо, което се случва веднъж, най-много два пъти в живота. И се пада на малцина. За мен едно от най-ценните неща е да посрещаш новите опити, да ги преживяваш. Аз съм на 30 години, мои връстници умират всеки ден. А ако умреш утре, без да си получил нищо от живота?! И защо? Понеже си го пропуснал, казвайки „А, не. Това не е за мен!“. Кое не е за теб? Всичко е за човека.

Календарна истерия
Магдалена Гигова
Светът полудя по календарите от 1986 г.! Защо ли? Просто те са клонинг на годишниците за 2014-а. Би Би Си обясни необичайната винтидж мания с това, че дните от седмиците напълно съвпадат през двете години. Многобройни любители на парадоксите наддават в eBay за вехтия календар, за да си го ползват през настоящата година. Интересното е, че и сегашната, и „възкръсналата“ 1986 г. започват и завършват в сряда.
Цените онлайн започват от 21,99 долара за бройка и удрят тавана със $100. От истерията се възползваха и създателите на знаменития календар на италианската компания „Пирели“, които решиха да публикуват фотографии, правени от легендарния Хелмут Нютън за изданието през 1986, но невлезли в него.
Календароманията не е от вчера. Споменатите вече „гумаджии“ от „Пирели“ са превърнали годишника си в култ за любителите на дамските извивки и го поддържат вече половин век. Не по-малко атрактивен е календарът на „Кампари“, който също не се продава, а се подарява и тиражът му е ограничен до 9999 броя. По света почти няма тираджийска кабина без снимки от любимото на мъжете издание с мацки по бански костюми „Спортс илюстрейтид“.

„Пирели“

Юбилейно навлечени

 

Юбилейният 50-и календар на „Пирели“ събира най-красивите жени на планетата, но за голямо разочарование на мъжете първите „изтекли“ кадри бяха на доста облечените Миранда Кер, Алесандра Амбросио, Хелена Кристенсен, Каролина Куркова, Алек Уек и Исабели Фонтана. Фотографи са Петер Линдберг и Патрик Дюмаршулие. Подборът потвърждава максимата, че ако са те поканили да снимаш или да се снимаш в календара на „Пирели“, значи си достигнал върха в професията. Момичетата са облечени еднакво в черно и бяло и единствено африканката Алек Уек изпъква на фона на пясъчния бряг. Музиката на „Ред хот чили пепърс“ озвучавала фотосесията.

Юбилейната си 2014 италианците отбелязват достойно в ретро стил, със стилни черно-бели снимки в духа на неореализма на Фелини и Пазолини, а търсенето на календари от 1986 г. се оказа дюшеш за тях. През 1985 г. „Пирели“ поръчват две фотосесии. Една на Бърт Стърн, а друга на прочутия Хелмут Нютън. Той снима момичетата край ръмжащите зверове на Гран при в Монако и в Тоскана. Навремето предпочитат творбите на Стърн, но сега издават фотографиите на Нютън. Да притежавате това полиграфическо бижу обаче, ще можете, ако сте близък партньор на компанията.

Първият календар на „Пирели“ се появява през 1964 г. в нищожен тираж и затова в момента не може да го притежавате, освен ако не сте държавен глава или президент на световен конгломерат. Първият фотограф е самият Роберт Фриман, официален фотограф на „Бийтълс“. Следват го истински икони за студийната фотография - Брайън Дъфи, Франсис Джакобети, Берт Щерн... Модели през годините са били Наоми Кембъл, Синди Крауфорд, Кейт Мос, София Лорен, Пенелопе Крус, Мила Йовович, Хайди Клум, Адриана Лима, Мена Сувари, Жизел Бюндхен, Наталия Водянова, Дженифър Лопес, Британи Мърфи, Хилъри Суонк, Наоми Уотс и др.

 

„Кампари“

Ума Търман в червено

Представянето на календара на „Кампари“ произведе ефект като осколочна граната. Една от най-блестящите актриси на Холивуд - Ума Търман, представя „12 празника по света“ (Worldwide Celebrations). Облечена в запомнящи се огненочервени рокли на Версаче, Стела Макартни, Зак Поузен с бижута на „Шопар". Автор на снимките е модният фотограф Кото Болофо, известен с живите си и динамични образи. Той е роден в Южна Африка, израснал е в Англия и живее във Франция. Затова като никой друг може да почувства различните култури и да предаде в календара усещанията си от празника Марди Гра в Ню Орлиънс, Деня на мъртвите в Мексико, фестивала на тангото в Буенос Айрес...Тиражът на каледара на „Кампари“ е 9999 екземпляра, които ще се разпространяват сред приятелите и партньорите на марката. В чест на „края на света“ темата в изданието за 2012 бе „Сбогом на суеверията“. В него главна героиня бе Пенелопе Крус. През годините в тази роля са били Ева Мендес, Олга Куриленко, Джесика Алба, Салма Хайек, Мила Йовович, Бенисио дел Торо.

 „Спортс илюстрейтид“

Гаджето на Роналдо по бански

Любителите на жежката еротика всяка година чакат с нетърпение календара на американското списание „Спортс илюстрейтид“, за да видят любимите си модели по бански. Върху обложката е надарената актриса и модел Кейт Ъптон, а отделните месеци са представени от известни красавици като Ирина Шейк (годеницата на Кристиано Роналдо), Кейт Бок, Джесика Перес, Алиса Милър, Наташа Бернард , Синтия Дикър.

Наши волейболистки търсят спонсор с календар

Волейболистките на ЦСКА се съблякоха за еротичен календар. Момичетата позираха пред обектива на Надя Джамбазова и изданието ще се появи до две седмици.

Идеята за естетската еротична фотосесия е на помощник-треньора на отбора Антонина Зетова, една от най-добрите ни и успели състезателки. „За съжаление женският волейбол не се радва на голяма популярност у нас, споделя с горчивина Антонина. - Момичетата играят пред празни трибуни в залите, дори дербито „Левски“ - ЦСКА не събира достатъчно публика. Мъжките национали играят пред 30 000, ние едва успяваме да съберем 30 души. Как тогава да привлечем спонсор?! Затова реших да обърнем внимание на отбора чрез календар“, допълни Зетова. Така тя ще привлече вниманието на обществото и ще популяризира спорта по нетрадиционен, но красив начин.
Само едно от момичетата не е навършило 18 години и при него голотата е само загатната. Нито една от състезателките не е питала родителите си за разрешение, а които имат гаджета, просто са ги уведомили за участието си.
„Начинанието бе ново и интересно. Беше ни забавно да се снимаме за календара, защото е нещо различно от това, което сме правили до този момент. Възможно е да не се приеме добре от хората, защото ще има и такива, които ще критикуват фотосесията“, заяви волейболистката Кристияна Петличка.
Фотографът Надя Джамбазова призна, че волейболистките на ЦСКА са се справили много добре със снимките и са дали всичко от себе си.
От години подобни инициативи има предимно в Италия и Германия, където мъже и жени популяризират волейбола. Волейболистките не са първи в България с еротична фотосесия. Преди няколко години подобни полуголи снимки предизвикаха фурор в мъжкия футболен отбор на ЦСКА. Тогава по гащи лъснаха Мартин Тошев, Кирил Котев, Иван Иванов, Иван Караджов, Александър Бранеков, Янко Сандански, Павел Виданов, Даниел Беконо, Фелипе да Коща, Владислав Златинов и Венци Велинов.

„Ивет фешън“

Родени през 90-те

Петнайсетото издание на емблематичния за България календар на модна агенция „Ивет фешън“ носи многозначителното име „Родени през 90-те“. Не само защото седемте най-успели по света манекенки на агенцията, които позират за него, са родени след 1990 година, ами понеже е реверанс към неувяхващите супермодели от онова време Синди Крауфорд, Линда Еванджелиста, Кристи Търлингтън, Хелена Кристенсен.

Календарът вече има колекционерска стойност, което е поредното признание за фотографа Васил Германов. Снимките в стилистиката на 90-те са правени в неговото студио през август и септември – единственото време, когато всички момичетата се прибират от Европа, Азия и Америка, където работят. Стайлингът е дело на Хубен Хубенов, а гримът и прическите – на Слав. Ваня Билева, Нора Шопова, Християна Димитрова, Екатерина Куцарева, Михаела Бориславова, Пирина Джупанова и Евелина Тотева са хубавиците, които пресъздават блясъка на последното десетилетие.„Страхотно е, че успяха да се превъплътят в моделите, на които са подражавали като деца”, сподели пред „Преса“ собственичката на агенцията Ивета Григорова. Тя добави, че календарът е символичен, защото през май 2014 г. „Ивет фешън“ ще отбележи 20-ата си годишнина.
Изданието бе представено на шумно парти в нощен клуб на 4 декември м.г. Водещи бяха актрисата Луиза Григорова, която за първи път не позира за календара, и Иво Аръков. Моделите пяха заедно с Поли Генова, Михаела Филева и Били Хлапето, който измъкна всички на дансинга.

„Плейбой“

Игра със светлината

Фотографът на мъжките библии „Плейбой“ и „Максим“ Ивайло Станев постигна три в едно. В студиото си „Криейтив хол“, което се намира в промишлено хале, той засне фотосесията на 12-те финалистки в надпреварата „Плеймейт“, корицата на „Плейбой“ и годишния календар на списанието. Главни действащи лица и в трите начинания са плеймейтките, които блестящо са се справили с трудната задача да бъдат различни и артистични в трите поприща.

„Читателите ни винаги са негодували срещу настолния календар и си искаха широколистен, който не да поставят върху бюрата си, а да закачат на стените. Сега, с помощта на „Рефан“, успяхме да изпълним тяхното желание“, каза пред „Преса“ главният редактор на „Плейбой“ и „Максим“ Христо Запрянов. - „Момичетата се забавляваха и не се измориха, което личи от снимките. Календарът се получи много естетски. Всяка от плеймейтките участва в снимките. А фотографът успя максимално да реализира идеята си за заиграване с детайлите, сенките и нюансите. Ивайло искаше да избяга от първосигналното продуктово позициониране от рода на „красиво момиче се маже с крем или държи дезодорант“. Идеята му по-скоро бе близка до една реклама на „Ротмънс“, в която участниците имитират пушене. В календара нито една от плеймейтките не показва директно някой козметичен продукт, а деликатно показва как би го прилагала“, доволен е от резултата Христо Запрянов.