Дъщерята
на Петър Стоянов – Теофана Стоянова, специално за Premium lifestyle
Обичам
скоростта при постигане на нещата
Възпитанието на майка ми и баща ми ми е внушило
да не мисля, че съм нещо специално. Но съм убедена, че съм щастлива в живота си, не защото съм общувала с
Бил Клинтъни много drugi известни политици, а понеже съм здрава, имам родители,
които ме обичати имам възможности да
пътувам, казва Фани.
Повечето я помним като малкото усмихнато момиченце,
което заедно с баща си, президента Петър Стоянов се мяркаше на снимки по
времето на неговия мандат. После замина заедно с майка си за Женева, където
Антонина Стоянова бе част от юридическия екип на Световната организация за
интелектуална собственост и… тя изчезна от общественото полезрение.
Какво се случи с нея и как от интелигентно и весело
момиченце Фани се превърна в екзотичната и образована красавица Теофана
Стоянова, горда че носи името на прабаба sи, сестра на Мария Сутич, четничка от
Хвърковатата чета на Бенковски, ще научите от интервюто с нея специално за Premium lifestyle.
- - Фани,
какво се случи с теб през последните 15 години, откакто не присъстваш в медиите
като „детето на президента Петър Стоянов”?
- - Това е доста дълъг период…
- - Кратката
версия, моля.
- - Кратката версия е, че докато мама
работеше в Световната организация за интелектуална собственост в Женева, аз завърших
там международното училище. В Англия учих в London School of Economics.
Бакалавърската ми степен бе по международни отношения, а магистърската – по право, социология и
антропология. Бяха ме приели и в Оксфорд, но аз предпочетох този курс в London
School of Economics, защото се
интересувах от правните системи на различните държави, дори от племенни обичаи.
Мечтаех да работя в международни хуманитарни или неправителствени
организации, но… се оказах в
банка „Ротшилд”. Вече две години съм там и съм доволна.
- - Интересно
ли ти е, защото банка в Швейцария звучи много скучно?
- - Не се занимавам само с финанси, а имам личен контакт с
клиентите и ми е доста интересно.
Научавам как са създали фирмите си, откъде е дошло богатството им.
- - Състоятелните
хора, с които работиш не са ли малко
трудни и претенциозни?
- - Истински богатите хора са най-малко
претенциозни. Те са спечелили състоянието си с труд или по наследство. Т. нар. nouveaurich (нови богаташи – б.р.) са друго
нещо.
- -
Обучението
по антропология и социология помага ли ти в известна степен при общуването с
по-капризните?
- - Помага ми по-скоро фактът, че съм
завършила международно училище и съм общувала от малка с различни хора, религии и култури, защото всеки човек си има
някакви предразсъдъци и разбирания.
--
Ти
си гражданин на света – не може да се каже, че си израснала някъде…
- - Аз съм българка! Днес е модерно
понятието third culture kids
– деца, които са израснали на много местас различни култури, учили са в много
училища по света, говорят различни езици, не принадлежат към никоя култура
конкретно, но се чувстват се добре навсякъде . За мен България е мястото, където се чувствам у дома.
Тук има някаква специална енергия, която ме зарежда, когато се прибера вкъщи.
- - Не
си идваш много често, можеш ли да усетиш онази разлика, която ние някакси
пропускаме?
- -
Имаш предвид последните 15 години? Според мен София е една нормална европейска
столица. Няма никаква разлика с останалите.
Е, сигурно има различия с Париж и Лондон, но всичко, което ще намерим
там, го има и при нас. И онези, които
твърдят, че сме европейска провинция не
са прави!
- - Не
се ли чувстваш малко странно в емоционално отношение, защото приятелите ти от детството
са пораснали, ти също?
- -
Имам приятелки от Италианския лицей в София, с
които не спирам да поддържаме връзка. Всички се променяме, порастваме, но това
е животът. Няма значение дали сме в Швейцария, България или Франция. В днешно
време контактите са повече виртуални, отколкото физически, което размива
понятието за пространство.
- - Брат
ти Стефан също завърши London
School of Economics, но предпочете да живее в Пловдив.
Имате ли различия във
възгледите? Спорите ли за нещо?
- - С брат ми имаме разлика от 11 години, така че отношението му
към мен е по-скоро бащинско. Но нямаме
различия, разбираме се. Той се грижи за мен.
-
На брат ми животът му е тук, израснал е в
България, тук са му приятелите. Докато моят живот, по стечение на
обстоятелствата, се оказа в Швейцария.
-
- Нали
се сещаш какво ще си кажат хората „Фани баща й я е наредил на работа в банка
„Ротшилд”.
- - Ако попиташ баща ми къде работя едва ли
ще може да ти каже в кой отдел съм.
Когато завърших, няколко месеца усилено си търсих работа като всеки млад
човек с диплома. Беше много трудно.
Навсякъде искаха да имам опит, а можех да го придобия само, ако работя
някъде – традиционният омагьосан кръг.
Първоначално си намерих работа в един тръст, който се занимава с инвестиции и прекарах там около една
година. После обявиха конкурс в банка „Ротшилд”, извикаха ме
на интервю и го спечелих. Просто късмет, съдба, може би. Баща ми не ми е
помогнал абсолютно с нищо и съм много горда, че сама си пробих пътя.
- -
В
банката знаят ли, че баща ти е бил президент на България?
- - Едва ли, щом колегите преди да тръгна сега
за Българияме попитаха „Кога летиш за Букурещ”. В училище мислеха, че е крал на
Молдова, че е премиер на Румънияи какво ли не друго. Аз
никога не обяснявам кой е баща ми, макар много да се гордея с него и да го
обичам. С една моя приятелка (която е българка, но се запознахме в Лондон),
разглеждахме снимки от рождения ми ден и от тях тя разбра, че баща ми е
президентът Петър Стоянов. Разчу се.
Едно момиче дойде и ме попита „Вярно ли е,
че баща ти е президент на „Булгари“?“. Спомням си, че бяхме с родителите ми на
почивка през 2000 година и едно момиче, с което си играех на плажа ме попита
какво работи баща ми. Аз му отговорих „Той е президент”, а тя каза „И моят е
президент на фирма”.
-
- - Значи
едва ли си се радвала на специално отношение в училище?
- -
О, там учех с децата на много известни
хора, даже с племенницата на Саддам Хюсейн. Когато започна войната с Ирак ни
събраха да ни обяснят как всички ученици сме еднакви и трябва да се отнасяме с
уважение един към друг. Международното училище в Женева, наред с академичната
си известост, дава много за нашето възпитание в мултикултуризъм. Има много хора
с дорипо-интересен произход от моя. Но аз съм горда, че завърших с отлични
оценки.
На тържеството по завършването ни дойде Майкъл Дъглас като почетен гост и произнесе реч, защото беше кръстник на една моя съученичка.
-
-
Никога
ли не ти се е искало да станеш адвокат като майка си и баща си?
- - Да. Много исках да се занимавам с
международно право ипо-специално с права на човека. И в началото точно такава
работа си търсех. В „Ротшилд” попаднах случайно, но много ми харесва, защото всичко
е много динамично, експедитивно, докато международните организации са малко
по-мудни, бавни и бюрократични. Във финансовия сектор всичко е на бързи
обороти.
-
- Дойдохме
си на думата – бързо, защото темата на това издание на Premium
Lifestyle e бързо
(speed).
- - Да, бързината ми допада. Нашата
генерация иска много бързо всичко да се случва, по възможност веднага. Във
финансовия сектор бързо се учиш, бързо усвояваш нови неща, ако се справяш можеш
дарастеш в компанията…
-
-
Растеш
ли вече?
- - Още съм само за втора година, но да. Е,
все още не съм станала директор, но пък на 27 години съм най-младата в банката
и когато говорят за нещо, случило се преди години с усмивка ме питат дали съм
била родена. Аз съм представител на „бързото” поколение и за тях, по-точно за
нас, правим специални апликации за телефона.
Защото много хора си получават банковата
информация на хартия, но за младите е
важно да натиснат едно копче и да получат всичките си сметки и авоари на
дисплея. Както и да не влизат физически в банката, а всичко да контролират
онлайн.
- - Тази
бързина в действията не пречи ли на чувствата на вашето поколение?
- -
Не знам. При нас е въпрос на енергия –
когато я имаш, трябва да я изразходваш. Ние не обичаме да стоим на едно
място. Аз също като връстниците си
обичам да постигам нещата и да ги правя бързо. Може би това е нашата генерация,
при която водеща е скоростта, бързината.
- - Този
точно в забързания финансов сектор ли си представяш живота си по-нататък?
- - Не съм сигурна. Харесва ми засега, но
въпросът е прекалено мащабен. Ще видим какво ще е бъдещето на финансовия
сектор. Допада ми да работя с клиенти, да имам всекидневен контакт с „живи
хора”. Бюрокрацията в международните организации би ме изморявала.
-
- - Ако
получиш предложение да работиш за благотворителна организация, но не на бюро, а
да ходиш на мисии в Африка, би ли се върнала към първоначалната си мечта?
- - Да, с удоволствие. Имаше време, когато
мечтаех за това. Но засега ми харесва да работя в банката и да раста в
нея.
-
- О,
сигурна съм, че шефовете ти ще прочетат
това интервю.
- -
(смее се) Ще им изпратя специален брой
на Premium Lifestyle с
превод.
-
- - Кое
е най-бързото решение, което си взимала в живота си?
- - Когато приех работата в банка „Ротшилд”
– единият ден имах интервю, а на следващия трябваше да си подам оставката от
старото мястои да постъпя на новото пак в същия ден. Това ми беше за първи път
и ми се стори хем бързо, хем страшно.
-
- А
кое е решението, което не би взела бързо?
- - Може би когато трябва да създам
семейство. Това е голямо решение, въпреки че в днешно време и да не го сториш, не е голям проблем. Но аз
съм възпитана в семейни ценности и вярвам, че това решение трябва да се вземе
премерено.
-
-- Как
си представяш не кариерното, а душевното си развитие?
- - Надявам се да съм много щастлива и благодарна.
Да оценявам късмета, който съм имала в живота си. Това е важното, защото може
да имаш много и да не го оценяваш и да не си щастлив и обратнода нямаш нищо и
да си невероятно щастлив. Щастието е вътрешна нагласа. В живота всеки има от
какво да се оплаче, но е въпрос на гледна точка и начин на мислене. Баща ми ми
е разказвал за едно посещение в Индия на гости на един от най-богатите хора
там, който бил супер стресиран и изнервен, а когато излязъл на улицата видял хора, които спят на тротоара,
нямат нищо, но греeли с усмивка.
- - Смяташ
ли се за щастливка, защото покрай родителите си в детството си си имала
възможност да общуваш с хора, които другите деца гледат само по телевизията?
- -Има такива
случки. Когато бях на 6 г. и баща ми бе току-що избран за президент, някой
звънна по телефона у дома. Вдигнах аз и един човек попита за татко на
английски. Аз му казах, че след малко ще го извикам. Поговорихме си. После
разбрах, че съм си бъбрила с действащия президент на Турция Сюлейман Демирел.
Бил Клинтън при
посещението си в България, например, ми каза, че якето ми е много хубаво и аз
не го свалих цяла година.
Действително съм общувала с много известни хора, но
много ценен спомен ми е познанството с Челси Клинтън,
когато беше в София заедно с баща си. Дълго си говорихме и аз й се оплаках за
трудностите, които срещах в училище, защото баща ми е президент. Тя ми каза
„Това е най-ценното качество в живота - да си силен, да знаеш кой си и да не обръщаш
вниманиена негативните неща. И тази сила ще ти послужи за абсолютно всичко
занапред. Винаги ще има някой, който да ти каже нещо неприятно, но когато си си
създал твърд характер, товаще ти помага в живота.“ Говорихме цял час и тя като по-голяма сестра
ме съветваше. Аз тогава бях на 8 години, а тя - на 18.
-
- - Може би това ти помага сега да общуваш и с
най-важните клиенти на банката без да им се плашиш.
- - Възпитанието
на майка ми и баща ми ми е внушило да не мисля, че съм нещо специално. Никога
не съм смятала, че се различавам от другите.
Но съм убедена, че съм щастлива в живота си, не защото съм се срещала с
Бил Клинтънили други забележителни хора, а понеже съм здрава, имам родители i priateli, които ме обичат, имам
възможности да пътувам. Това, че съдбата ми е поднесла общуване с тези личности
е обогатяващ шанс, който няма да забравя
никога. Не мисля, че ме прави по-щастлива от другите. Късметът ми е, че имам
хубаво семейство, на което да се опра при нужда.
